Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 16 май 1924 година

GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Алтернативен линк

Образуване на кармата

при изживяване в обратен ред на земния живот

непосредствено след смъртта

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 16 май 1924

Последният път говорихме за това, как зародишът на кармата в известна степен се образува в периода, следващ преминаването на човека през портата на смъртта. И аз се опитах да ви представя, как с една голяма живост и с голяма вътрешна сила върху човека въздействат точно събитията, които той изживява във времето, обхващащо една трета от земния му живот; как тези изживявания действат извънредно силно върху него и как те въздействат върху наблюдателя, който проследява живота на човека през това време. Сега трябва да обхванем с поглед, как земният свят, сред който става всъщност изпълнението и образуването на кармата, действа върху човека и по какъв различен начин действа извънземният свят.

Когато насочим поглед, така да се каже, върху арената на нашата карма, която е Земята, ще открием, че това, което й принадлежи - всички същества от различните земни царства, - има реално влияние върху човека. То взима участие в живота му, налице е, проявява се също и тогава, когато човек не познава това, което се намира в заобикалящата го земна среда. Човек трябва да се храни, трябва да расте; за целта трябва да приема в себе си веществата на Земята. Те действат върху него чрез техните качества, чрез техните вътрешни сили и действат напълно независимо от неговото познание. Можем да кажем, макар и това да е казано малко радикално: - Човек влиза във връзка и отношения с различните природни царства от заобикалящия го земен свят, независимо от това как се отнася в своя душевен живот към тези, намиращи се около него факти.

Ние трябва да забелязваме това в най-различните области на живота. Можем например да попитаме: - Какво би станало, ако, когато приемаме храна, станем зависими от това, което знаем за въздействието на хранителни средства върху човешкия организъм? - Ние не можем да чакаме, докато узнаем нещо за това, защото нас ни движи отношението към заобикалящия земен свят, което е напълно независимо от нашето знание, както и в известен смисъл от нашия душевен живот. Но помислете само за пълната противоположност на земния свят спрямо света на звездите. Не може и да става дума за влияние на звездния свят по същия инстинктивен начин, който е характерен за влиянието на земните царства. Човек може да се удивлява на звездния свят. Той може да получи някои импулси от него. Но помислете само веднъж, колко много е зависим той по отношение на всичко онова, което е свързано със звездния свят, от своя душевен живот, как този звезден свят въздейства върху неговия душевен живот. Вземете най-близкото космическо тяло, което се намира във връзка с човека в извънземния свят, вземете Луната. От обикновения живот знаете, че Луната има известно влияние върху фантазията в човешкия живот. И даже онези, които искат да отрекат всичко друго по отношение на космическото й влияние върху човека, не могат да отрекат съвсем несъзнателното въздействие на «блестящата от Луната вълшебна нощ» върху раздвижването на човешката фантазия - тук цитирам един известен романтичен израз[1].

Обаче ние не можем да си представим, че даже това най-близко, най-грубо действие, което се упражнява върху човека от страна на звездния свят, би могло да става без участието на човешкия душевен живот, че би могло да настъпи едно отношение, каквото е това на човека към заобикалящата го земна среда, където това отношение не е зависимо от факта, какво знае човек за действието на зелето върху неговите различни органи и дали човек се удивлява или не на зелето - той трябва да го яде. И всъщност цялото познание се прибавя към това като нещо, което издига човешкия душевен живот над природния живот. Но човекът живее своя собствен живот именно сред природата и духовният живот просто се прибавя към това. Напротив, ние не можем да си представим никакво влияние от страна на звездния свят върху човека, ако изключим духовния живот, а камо ли някакво влияние от онзи свят, който стои зад звездния като свят на йерархиите, като свят на висшите духовни същества. Но, така да се каже, на най-долната степен на йерархиите стоят онези същества, за които последния път ви казах, че след смъртта на човека така силно и интензивно изграждат човешките изживявания, защото самите те живеят в тях. Ако тези лунни същества, които някога са били великите праучители на земното човечеството, не биха живели в това, което човекът изпитва, след като е минал през вратата на смъртта, тогава изживяванията след смъртта биха били подобни на сънища. Но те никак не са подобни на сънища. Това са изживявания, които са по-силни от т.нар. нормални земни изживявания и като такива те подготвят кармата, защото за да изравним кармата, ние живеем интензивно в другите души, а не в нас. Ние изживяваме нещата така, както ги изживява другият, на когото сме ги причинили, и ги изживяваме с извънредно голяма сила. Следователно през време на тези изживявания ние подготвяме нашата карма. След съизживяването на тези лунни същества през времето между смъртта и едно ново раждане преминаваме към това, което заедно с човека сега изживяват съществата, които никога не са били на Земята. лунните същества, за които ви говорих миналия път, някога са участвали в земното съществуване. Това аз описах. Но по-късно, във времето между смъртта и едно ново раждане човекът се издига до същества, които никога не са били на Земята.

Тук ние първо имаме една група същества между по-висшите йерархии, на които сме дали името Ангели. Тези същества са, нашите водачи от един земен живот в друг. Те ни съпровождат от единия земен живот в следващия. До тях ние винаги стоим най-близо, също и в земния ни живот. Когато размишляваме върху външни отношения, върху това, което сме видели, чули, приели от природата или от историята, или което други хора са ни казали, когато размишляваме върху тези неща,

които по време на земния живот идват към нас отвън и се отдаваме само на тези идващи отвън мисли, тогава съществото от йерархията на Ангелите, към което принадлежим, няма много общо с нашите мисли. Защото тези същества от йерархията на Ангелите не са били никога земни жители както хората, или както тези праучители, съществували само в етерно тяло, но все пак като жители на Земята. Съществата, които назоваваме с името Ангели, не са били никога земни обитатели; така че нашето отношение към тях е друго, различно от отношението ни към лунните същества, за които току-що говорих.

Все пак, когато след смъртта изминаваме пътищата, водещи през сферите в известен смисъл покрай планетите и първо навлезем в областта на лунните същества, в лунната област ние същевременно се намираме и в областта на Ангелите. Така че фактически още във времето, когато живеем заедно с праучителите на човечеството, станали лунни жители, по определен начин ние живеем заедно и с ангелските същества. След това преминаваме по-нататък. Така стигаме до сферата, която във всяка духовна наука, която някога е съществувала, се нарича сфера на Меркурий. В тази сфера не живеят вече същества, които някога са били на Земята. Тук живеят същества, които никога не са били на Земята. Когато във времето между смъртта и едно ново раждане  навлизаме в сферата на Меркурий, ние стигаме в областта на Архангелите, а когато навлизаме в сферата на Венера - в областта на Архаите.

Преминавайки по този начин през областта на третата йерархия, ние се приближаваме всъщност до това, което е духовната същност на Слънцето. А тази духовна същност при преминаването през живота между смъртта и едно ново раждане, е в най-висшия смисъл обиталище на онези същества, които в поредицата същества от висшите йерархии нарекохме Ексусиаи, Динамис, Криотетес /Власти, Сили, Господства/. Следователно втората йерархия е тази, която е душата и духът на слънчевия живот. Ние навлизаме в тази сфера. В тази сфера прекарваме най-голямата част от времето между смъртта и едно ново раждане.

Но тези същества могат да бъдат разбрани само тогава, когато вземем под внимание, че тяхното съществуване изцяло протича извън това, което ни прави земни хора и ни впряга в кръга на природните закони. Такива, каквито ние ги признаваме на Земята, те не съществуват в областта на действителния слънчев живот. В сферата на същинското слънчево действие има духовни закони, закони на волята например и тези духовни закони са единни с природните закони. Тук природните закони не противоречат по никакъв начин на духовните, а природните и духовните образуват единство.

И, мои мили приятели, изяснете си само последствията от един такъв факт. Ние живеем тук в земния живот. В земния живот изживяваме едно или друго. В земния живот се стараем да вършим добро, стараем се може би да не кривнем от определен път, който считаме морален за нас. Ние вършим определени дела, изхождащи от такива намерения. Ние виждаме някой човек, на когото не можем да припишем подобни намерения, а му приписваме лоши намерения, или просто сме принудени да му припишем зли намерения. Изчакваме няколко години, като през това време развиваме нашите добри намерения, и мислейки си по този начин за другия човек, ги развиваме успоредно с неговите лоши намерения. Тогава виждаме, че с нашите добри намерения не сме успели в живота, че те не само не са имали никакъв ефект, но може би сме стигнали и до това, което наричаме земно нещастие, докато другият, за когото имаме представата, че той не е имал никакви добри намерения, живее заедно с нас в едно привидно, външно щастие.

Това е нещо, което води толкова много хора, разглеждащи само земния живот дотам да се сърдят на живота и да казват, че в него не се проявява никаква сила, която да се отнася справедливо към доброто и злото. И този, който в крайна сметка наблюдава живота безпристрастно, не може да не признае, че онзи, който говори по този начин е прав. Защото кой би могъл да каже, ако стои реално в живота, че на хората всичко им се случва според тяхната заслуга или вина и е свързано с това, което в този земен живот е произтекло от техните намерения. Всъщност, когато разглеждаме, как този земен живот протича, ние не можем да кажем нещо друго, освен че в него е невъзможно да се получи възмездие за това, което духовно-морално произтича от нашата душа. Защо не?

Защото ние не сме в състояние да осъществим нашите намерения, нашите най-вътрешните сили, които насочват морално-душевния ни живот, насочват го дори чрез една съвършено свободна воля; ние не сме в състояние от самите нас да пренесем тези намерения непосредствено в онази действителност, в която живеем на Земята. Вън действат природните закони, протичат и онези факти, които се пораждат под влиянието на различни хора. Трябва да бъдем наясно, че в земния живот първо съществува една пропаст

antroposofiq_GA_236_18.jpg?fbclid=IwAR1E

да речем от а до в, между това, което става в нашата душа като волеви импулси и онова, което виждаме да се осъществява във външния живот като наша съдба.

Достатъчно е само да се запитаме: - Колко се осъществява в този външен живот от това, което е съдба, което следователно е важно за човешкия живот и непосредствено произлиза от намеренията, които носим в душата си? - Защото земният свят не е онзи свят, в който духовните закони, според които човек се оставя да бъде ръководен или сам владее, са също и природни закони; те не са природни закони, те протичат само вътре в човека. И когато безпристрастно гледаме света, ние можем да кажем само следното: - Когато някой, който познава моите добри намерения ги тълкува като лоши и ако съдбата ми след няколко години, въпреки добрите ми намерения е нещастна, а той ги тълкува така, че ги нарича лоши и се позовава върху това като казва: «Стана така, защото твоите намерения, както вече ти казах, бяха лоши», - това би представлявало един невъзможен начин на мислене. Духовното би трябвало да действа от душа на душа. Но във външния земен свят по вина на съдбата първоначално все още не действа духовното.

Ние трябва да вземем под внимание този факт, че в земния живот съществува една пропаст между морално-душевното и природно-физическото. Тази пропаст съществува, защото духовните закони не съвпадат с природните закони.

Когато хората се абстрахират напълно от онзи свят, който граничи със земния от в до с, от смъртта до едно ново раждане - било, че не вземат под внимание този свят и мислят, че поради съществуващите граници на познанието не можем да знаем нищо за този свят - какво могат да кажат такива хора? Те могат да кажат: - Да, природните закони и това, което човек върши и изживява, понеже е вплетен в тях, това е една реална действителност, това е реално и върху него може да се разпростре нашето познание. Но ние не можем да знаем това, което става с намеренията, които съществуват като душевно-духовни изживявания вътре в нас. - Когато човек не насочва поглед към това, което е изразено с отсечката от в до с, той не може да знае нищо за него. Той може само да вярва, че тези неща, които живеят в нашата душа, по някакъв начин също се осъществяват. В същата степен, в която от древните времена насам в развитието на човечеството е намаляло знанието за скритото зад отсечката в до с, в същата степен, до която това знание е угаснало, е настъпило разделянето между знанието и вярата.

Но в същата степен, в каквато се говори за знание и вяра, не може вече да се говори за карма. Защото кармата, също както и един природен закон, изразява една закономерност, а не нещо, в което трябва само да се вярва.

Когато още от началото на времето, което ви описах, насочим поглед върху преминаването ни през живота между смъртта и едно ново раждане, тогава с нашето разглеждане навлизаме в един свят, в който живеят съществата от втората йерархия, Ексусиаи, Динамис и Кириотетес и вместо земното съществуване имаме слънчевото съществуване, /виж рис. стр. 188/; понеже, дори и да излезем над звездната област, Слънцето остава да свети не във физическия смисъл, но то остава да свети, когато минаваме през живота между смъртта и едно ново раждане. Докато Слънцето въздейства физически надолу към Земята, в живота между смъртта и едно ново раждане Слънцето свети, така да се каже, нагоре към нас, нас ни носят съществата на Слънцето - Ексусиаи, Динамис, Кириотетес. Обаче в света, в който се намираме тогава, природните закони, които царуват в земния живот, нямат вече никакъв смисъл. Там всичко става в смисъла на духовните закони, в смисъла на закони, които изцяло са духовно-душевни. Там не е нужно да расте трева, не е нужно също и крава да я пасе, защото там не съществуват крави и треви. Там всичко е духовно. И вътре в тази духовна сфера съществува възможността да осъществим намеренията, които ние имаме в душата си и които тук на Земята не могат да се осъществят; те могат да се осъществят на Земята толкова малко, че даже доброто може да доведе до нещастие, а злото до щастие. Защото в тази духовна сфера всичко се осъществява и проявява според своята вътрешна стойност и според своята вътрешна същност е невъзможно всяко добро да не прояви своето действие именно по един съвършено особен начин според размера на неговата добра сила и всяко зло според размера на неговата зла сила. По този съвършено особен начин, по който в слънчевото съществуване – т.е. в онова съществуване, което крие в себе си всъщност втората йерархия, Ексузиаи, Динамис, Кириотетес - напълно благосклонно се приема всичко онова, което ние имаме тук на Земята като добри намерения в нашия душевен живот.

Бихме могли да изразим нещата също така, че да кажем: - В това слънчево съществуване с благосклонност се приема всичко онова, което човек изживява в душата си с нюанса на доброто, но злото въобще е отхвърлено. То не може да проникне в това слънчево съществуване.

В курса, който можах да държа още там горе в изгорелия Гьотеанум, така нареченият «френски курс»[2], насочих вниманието ви към това, как човек трябва да остави своята лоша карма, преди в определен момент да навлезе в една нова област през времето между смъртта и новото раждане. Злото не може да влезе в слънчевото съществуване. Има една поговорка, която в съзнанието на днешните хора се отнася обаче само за физическите въздействия на Слънцето. Тази поговорка гласи, че Слънцето огрява еднакво доброто и злото[3]. То прави това; но то не приема в себе си злото. Когато духовно виждате това, което в душата на човека е добро, то е ясно като слънчева светлина, но ясно по духовен начин. Когато обаче виждате в човека това, което е зло в него, то е тъмно както някое място, където не прониква слънчева светлина. И така, цялото зло трябва да бъде изоставено от човека, когато той навлиза в слънчевото съществуване. Там той не може да го вземе със себе си.

Но помислете само, че в своя земен живот човекът е едно единство. Неговото физическо и душевно-духовно съществуване са свързани едно с друго, те са една цялост. Във вените на един човек, който мисли само зло, кръвта - дори и да не може да се констатира с грубите инструменти - не само тече различно, но тя има и различен състав от тази на един човек, който носи в душата си само добро!

А сега си представете, че един лош човек достигне пред слънчевото съществуване в живота между смъртта и едно ново раждане. Той трябва да изостави всичко, което е лошо в него. Но с това остава също и една значителна част от самия него, защото злото е свързано именно с него. То е едно единство с него. Поне дотолкова, доколкото то е едно единство, той трябва да откъсне от себе си онова, което живее като зло в него.

Но ако тук на това място човек трябва да остави нещо от самия себе си, от своето собствено същество, какво ще е последствието? Последствието е, че той влиза в слънчевото съществуване атрофиран, така да се каже, като духовен инвалид, като духовно осакатен. И слънчевото съществуване може да направи нещо само с това, което човек донася със себе си в него.

Слънчевото съществуване ще го срещне с онези същества, които могат да си сътрудничат с него и действат заедно с него между смъртта и едно ново раждане.

Но вземете един съвсем краен случай, мои мили приятели, вземете случая, в който един човек е бил толкова лош, толкова враждебен към хората, че вътре в себе си е желал злото на всички хора. Да предположим, макар и хипотетично, че той е бил толкова лош и такъв злодей, че в действителността не може да съществува по-голяма лошота. Какво става с един пълен злодей, който изцяло се е отъждествил със злото, какво ще стане с него, когато той стигне в тази точка, да речем алфа /виж рис. стр.188/, и трябва да остави извън себе си всичко, което е свързано със злото? Той трябва да остави извън слънчевото съществуване самия себе си. Между смъртта и едно ново раждане ще е изминал онова време, което наскоро ви описах, ще е минал през сферата на Луната, ще е срещнал там лунните същества, ще се е срещнал даже и с онези същества от йерархията на Ангелите, които се намират във връзка с него, както и с други ангелски същества, които са във връзка с тях. Но сега той стига на края на този свят. Минавайки през сферата на Меркурий и Венера той се приближава до Слънцето, но преди да навлезе в същинското слънчево съществуване, трябва да изостави навън самия себе си, защото е бил един съвършен злодей. Какво следва от това? Той съвсем не влиза в слънчевото съществуване. Ако не иска да изчезне напълно от света, той веднага трябва да се приготви за ново въплъщение и отново да слезе в земното съществуване. Така че при един пълен злодей ще откриете, че след смъртта си той скоро се завръща в земното съществуване.

Но такива пълни злодеи всъщност не съществуват. Всички хора в определен смисъл са поне малко добри. Ето защо всички хора навлизат поне за известно време в слънчевото съществуване. Но според това, доколко човек се е осакатил сам като духовно-душевно същество, той навлиза наблизо или надалеч в слънчевото съществуване и именно от него придобива силата да изгради своя следващ земен живот, да го поправи, защото това, което човекът носи в себе си, може да бъде поправено само от слънчевото съществуване.

От втората част на «Фауст» вие познавате онази сцена, в която Вагнер изработва Хомункулус в колбата[4]. Работата е тази, че за да направи действително нещо като Хомункулус, Вагнер трябва да притежава познанието на слънчевите същества. Но в своя «Фауст» Гьоте не представя Вагнер така, сякаш той има познанието на слънчевите същества, иначе не би бил «сухият подлизурко», нали, както го представя Гьоте. Вагнер без съмнение е учен човек, но няма познанието на слънчевите същества. Ето защо Мефистофел му помага, едно духовно същество, което вече има познанието на слънчевите същества; само благодарение на това се получава нещо. Гьоте много добре е чувствал, че от ретортата може да се получи нещо като Хомункулус, само благодарение на това и след това този Хомункулус може да развие нещо.

Трябва да бъдем съвсем наясно, че човешкото не идва от земното, а само от слънчевото естество. А земното в човека, в смисъла, в който това е представено в «Ръководните принципи», е само картина, само един образ. Човекът носи в себе си слънчевото естество. При човека земното е само образ.

Виждате следователно, че чрез космическия ред между смъртта и новото раждане сме предадени в известна степен на висшите слънчеви същества. И те обработват заедно с нас онова, което е възможно да внесем в слънчевото съществуване. Другото остава извън слънчевата област. А при своето завръщане в земния живот човек отново трябва да си прибере онова, което остава извън слънчевата област.

Човекът излиза навън в космическото съществуване - утре аз ще опиша какво става по-нататък, - но той отново се връща. При своето завръщане пак минава през областта на Луната. Там намира това, което е изоставил като зло от себе си. Отново го включва в себе си под формата, в която го е изживял, непосредствено след като е минал през вратата на смъртта. Взима си го обратно и сега то следва да се осъществи в земното съществуване.

Следователно нека останем при този малко отблъскващ пример, който наскоро ви дадох: Ако в земния живот съм ударил някому една плесница, след преминаването през вратата на смъртта при изживяването на земния живот в обратен ред аз непосредствено изпитвам болката, която е изпитал този, на когото съм ударил плесницата. Това ми се явява, това аз намирам отново, когато се връщам обратно, това ще се стремя да осъществя. Ако следователно ме сполети онова, което произлиза от изпитаното от другия, самият аз съм се стремил към него при слизането ми към едно ново въплъщение; аз внасям стремежа към него при завръщането ми в един нов земен живот. Но нека сега се абстрахираме от това, тъй като за изпълнението на кармата ще говоря вдруги ден. Но вие разбирате, че онова, което отново намирам при идването ми на Земята, е лишено от това минаване през слънчевото съществуване. Аз съм пренесъл през слънчевото съществуване само това, което е било свързано с доброто.

Сега, след като в слънчевото съществуване всъщност съм бил един атрофиран човек, аз отново приемам в себе си това, което съм оставил преди да вляза в слънчевото съществуване. Обаче това, което сега приемам, то е основата на моя земно-телесен организъм. Следователно внасяйки в слънчевото съществуване само една част от мен, а именно тази, която можеше да влезе там, аз мога обратно да донеса оплодена, одухотворена от него само онази част от моето човешко същество, която съм пренесъл през слънчевото съществуване.

Тази част на човека е първата част. Нека отделим сега тези две части:

1. На Земята се появява една част от човека, която е минала през сферата на Слънцето.

2. На Земята се появява една част от човека, която не е минала през сферата на Слънцето.

Това, виждате ли, се отнася за живота на човека между смъртта и едно ново раждане, и за неговото въздействие върху земния живот. Но Слънцето действа върху човека също и когато той е на Земята. Слънцето наистина действа върху човека през времето, когато той е на Земята. Също и другите области, предимно областта на Луната, действат върху човека, доколкото той е на Земята. Винаги имаме именно два вида въздействия върху човека: Първо действието на слънчевия живот между смъртта и едно ново раждане и второ действието на слънчевия живот през време на земния живот на човека. Също така имаме въздействието на Луната, да речем, като обхванем заедно въздействието на Луната, Меркурий и Венера между смъртта и едно ново раждане и второ, въздействието на лунния живот върху човека, когато той е на Земята.

По време на земния живот ние се нуждаем от Слънцето, за да може изобщо да бъде възможен животът на главата ни като земен човек. Това, което Слънцето ни дарява със своите лъчи, въздейства върху нашия организам и дава възможност да се прояви всъщност живота на нашата глава. Това е същата онази част от човека, която е обусловена от слънчевото съществуване. Това е онази част от човека, която се дължи на действията на главата. Пиша: на главата /виж обобщение на стр. 186/. Под живот на главата обхващам всъщност всичко, което е живот на сетивата и живот на представите.

Другата част, онази, която в земния живот зависи от съществуването на Луната, Меркурий и Венера, е онази част в човека, която, естествено в най-широк смисъл е свързана с живота на размножението, а не с живота на главата.

Сега имате нещо странно. Имате живота на Слънцето, който действа върху човека между смъртта и едно ново раждане, като той прави всъщност от него човек и изработва в него онова, което е свързано с доброто. Обаче по време на земния живот Слънцето може да действа само върху всичко онова, което е свързано с главата. Всъщност този земен живот на главата не винаги е свързан само с доброто, защото човек може да изполва живота на своята глава също и за това да се прояви като истински подлец. Човек може да бъде много умен, и все пак да бъде злосторник със своя ум.

Всичко, което в земния живот се развива, се опира на живота на размножението и възпроизвеждането. Този живот на размножението, който се намира под влияние на Луната, е онази част от човека, която в живота между смъртта и едно ново раждане е свързана с онова, което съвсем не въздейства върху човека в неговото придвижване в световния ход.

Когато обгърнете с поглед тази взаимовръзка, тогава лесно ще разберете, как това, което е свързано с всички тези положения, се проявява в човека, когато той се намира на Земята.

Ние първо имаме онази част от човека, която се появява на Земята и която е минала през сферата на Слънцето. Главата е единствената, върху която сферата на Слънцето има влияние в земния живот, но в целия човек остава онова, което е свързано с тази сфера на Слънцето и това остава като заложба за неговото здраве /виж обобщението/. Ето защо тези заложби на здравето също са свързани с живота на главата. Главата се разболява тогава, когато храносмилателният и ритмичният живот изпращат болест нагоре към нея.

Напротив, всичко онова, което представлява онази част, която не минава през слънчевия живот, е свързано със заложбите на болестите при човека.

И така вие виждате, че заложбите на болестите се изграждат под сферата на Слънцето и че боледуването е свързано с това, което представлява злото в неговите действия, което зло се намира под сферата на Слънцето, щом човекът навлезе в живота между смъртта и едно ново раждане. А самата сфера на Слънцето е свързана със заложбите на здравето. И само когато от сферата на Луната проникнат въздействия в слънчевата сфера на човека, само тогава се разболява това, което на Земята е свързано със сферата на Слънцето, т.е. организмът на главата. Вие виждате, че можем да прозрем тези велики, кармически връзки тогава, когато действително проследяваме човека в областта, в която духовните закони са природни закони и природните закони са духовни закони.

antroposofiq_GA_236_19.jpg?fbclid=IwAR1E

Позволете ми да се изразя както се прави във всекидневието относно една област, която никак не е всекидневна, но аз трябва да говоря, както се говори в земния живот. За онзи, който стои вътре в духовния свят, това съвсем не е нещо неестествено. Когато тук говорим с хора, от начина, по който говорят, ние виждаме, че те стоят вътре в природата. Техният говор издава това. Когато се стигне обаче в областта, която ви описах точно в последната лекция, областта която следва, когато човек премине през вратата на смъртта и се говори със съществата, които някога са били праучители на хората, а след това се говори със съществата от йерархията на Ангелите, тогава в този говор има нещо чуждо, защото тези хора, - как да кажа, - там говорят само както се говори, като изхождат от природните закони, които обаче там стоят всред едно магическо действие и които същевременно се владеят от духа. Тези същества разбират магията. Но те познават природните закони и знаят, че хората на Земята си имат природни закони, но самите тях като духовни същества тези закони не ги засягат.

Това, което става там, се явява още и в образи, наистина подобни на земните процеси. Поради това духовните действия изглеждат още като земни природни действия и са дори по-силни, както вече описах.

Когато излезем от тази област и навлезем в областта на Слънцето, там вече не чуваме нищо за природните закони на Земята. Всичко в говора на тези същества е такова, че ние чуваме само за духовни действия, за духовни причини. Там не съществува нищо от природните закони.

Виждате ли, мои мили приятели, това трябва да се каже веднъж. Защото, когато тук на Земята постоянно се говори за всевалидността на природните закони или даже по един наивен начин се говори за вечността им, на човек винаги му се иска да възрази: - Да, съществуват обаче области в света, през които човекът минава между смъртта и едно ново раждане, където природните закони изобщо се отминават с насмешка, защото там нямат никакво значение, там те съществуват, така да се каже, само като информация от Земята, а не като нещо, сред което се живее. И когато между смъртта и едно ново раждане човекът мине през тази област и живее достатъчно дълго в един свят, където няма никакви природни закони, а има само духовни закони, той отвиква да мисли за природните закони като за нещо сериозно. Той не върши това и между смъртта и едно ново раждане. Там той живее именно в една област, където духовното, което е възнамерявал да осъществи, се осъществява.

antroposofiq_GA_236_36.jpg?fbclid=IwAR1T

Но виждате ли, ако може да съществува само това и в сферата на Слънцето да съществува само тази втора йерархия, ако в тази сфера бихме изживявали само начина на осъществяване, който можем да изживеем там, след като сме изминали този живот на слънчево съществуване, ние бихме достигнали отново пред земния живот с и ако сега искаме да навлезем в земния живот, бихме застанали там, натоварени с нашата карма. Щяхме да знаем, че е възможно изобщо да продължим по-нататък, само ако сега можем да пренесем във физическия живот това, което духовно е изцяло осъществено. Защото нашата карма е духовно осъществена, когато слезем долу. В момента, когато стигнем в земното съществуване, духовните закони и аспекти трябва отново да бъдат превърнати в нещо физическо. Тук е областта, където Серафими, Херувими и Престоли превръщат духовното обратно във физическо.

Така че в следващия земен живот онова, което се е осъществило духовно, се осъществява също и физически в кармата. Този е ходът на кармата.

[1] цитирам известните романтични думи: Пролог и Заключение от комедията «Кайзер Октавиан» от Людвиг Тик.

Блестяща от Луната вълшебна нощ,

пленяваща сетивата,

ти чудно хубав приказен свят,

появи се в старата вълшебна премяна.

[2] в този курс.. в така наречения «Френски курс», аз посочих: виж лекцията от 15 септември 1922 във «Философия, космогония и религия», Събр. съч. 215.

[3] Слънцето грее над доброто и злото: Виж одата «Божественото» от Гьоте:

Слънцето грее над добро и зло,

а над злодеят и над добрия

блестят Луната и звездите.

[4] онази сцена, в която Вагнер създава в епруветката Хомункулус: «Фауст» II част, 2-ри акт: Лаборатория.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder