ВТОРА ЛЕКЦИЯ

12 април 1924

Днес ще бъде малко трудно да продължим с разглеждането на това, което беше дадено тук в последните антропософски лекции, тъй като са дошли много приятели, които не присъстваха на миналите изложения. Oт друга страна не е добре точно днес, когато трябва да дадем някои допълнения към миналите лекции, да започнем с нещо ново, така че дошлите сега приятели ще трябва да приемат, че някои неща от разглежданията, които са свързани вътрешно, а не външно с изнесеното по-рано, ще са трудни за разбиране. Затвореният цикъл от лекции ще се изнесе по Великден и тогава той сам за себе си ще бъде разбираем. Днес обаче ще продължим това, което бе изнесено досега. Не можеше и да се предположи, че днес ще дойдат толкова много нови приятели, което от друга страна е радостно.

В нашите последни разглеждания тук ставаше въпрос за обсъждането на конкретни кармически връзки, което винаги се правеше не за да се разказват сензации относно редуващите се земни съществувания, а за да стигнем постепенно до едно действително конкретно разбиране на съдбовните връзки в човешкия живот. И аз описах редуващите се земни съществувания, просто ги описах така, както те могат да бъдат наблюдавани при повечето исторически личности, за да си създадем понятие за това - което не е особено лесно, - как един земен живот въздейства на друг земен живот. При това винаги трябва да се има предвид, че от дорнахското Коледно събрание[1] насам в антропософското движение е влязло едно ново течение. И относно това течение бих искал сега съвсем накратко да кажа няколко встъпителни думи.

Вие знаете, мои мили приятели, че след 1918 година в Антропософското общество имаше всякакви стремежи[2]. Тези стремежи имаха съвсем определен произход. Когато през 1913 година бе основано Антропософското общество, касаеше се за това, изхождайки от един действително окултен основен импулс, веднъж да бъде поставен въпросът: - Ще се развива ли по-нататък Антропософското общество чрез силата, която то беше придобило дотогава в неговите членове? - Това можеше да бъде проверено само чрез факта, че аз самият, който дотогава ръководех германската секция като генерален секретар, под формата в която антропософското движение съществуваше в Теософското общество, че тогава аз самият не поех в ръцете си ръководството на Антропософското общество, а исках да видя, как това Антропософско общество ще се развива от неговата собствена сила.

Виждате ли, мои мили приятели, различно е от това, което би било, ако аз самият бих искал да поема ръководството на Антропософското общество, както това стана при Коледното събрание. Защото естествено Антропософското общество трябва да бъде нещо съвършено различно, когато то е ръководено от самия мен, или когато е ръководено от някой друг. И изхождайки от определени основания, Антропософското общество би могло по-добре да бъде ръководено, без самият аз, така да се каже, да трябваше да поема неговото административно ръководство. Ако биха проговорили сърцата, биха могли да станат някои неща, които в действителност не можаха да се осъществят, които не бяха направени, които даже бяха направени отвън, срещу съпротивата на антропософите.

И така стана, че - естествено през време на войната нямаше много голяма възможност силите да се разгърнат на всички посоки - след 1918 година, бих могъл почти да кажа, че състоянието, което царуваше, бе използвано от всички възможни страни, за да бъде направено това или онова. Ако тогава бих казал, че това не трябва да става, днес щеше да се казва: - Ако беше допуснато това да стане, днес на всички страни щяхме да имаме преуспяващи предприятия. -

Затова през всички времена е било обичайно ръководителите на дадено окултно движение да оставят, тези, които искат да направят нещо, да опитат как ще стане това, за да могат да се създадат убеждения чрез самите факти. Този е единствено възможният начин да бъдат създавани убеждения. И това трябваше да стане също и в този случай.

И всичко случило се доведе дотам, точно от 1918 година насам да нарасне враждебността срещу Антропософското общество така, както можахме да констатираме, и както тя същестува и до днес. Защото в 1918-та година тази враждебност още не съществуваше. Разбира се, ние имахме отделни врагове, но не се смущавахме от тях и нямаше нужда да се смущаваме. Но всъщност враговете израснаха като плевели от 1918-та година насам. И това предизвика онова днешно състояние, под влиянието на което, например ми е невъзможно да изнасям публични лекции в Германия.

Точно сега в настоящето на антропософското движение всичко това не би трябвало да бъде премълчавано. Ние трябва ясно да го осъзнаем, защото не можем да напредваме, ако работим с неясноти.

Експериментирани бяха различни неща. Помислете само, какви ли не експерименти бяха направени, за да бъдем в края на краищата, нека кажем, «научни», което може напълно да се разбере, имайки се предвид характерите на хората. Защо пък учени, които участват в нашето общество, да не искат да се проявят научно? Но именно това дразни противниците. Защото, когато им се каже, че това или онова може научно да се докаже, те настъпват с техните аспирации, които наричат научни, и естествено тогава изпадат в ярост. Върху това трябва да бъдем напълно наясно. Нищо не дразнеше противниците толкова много, колкото това, че се искаше да се говори върху същите теми и по същия начин, както и те самите говорят, но както винаги се казваше, с малко «внасяне» на антропософия. Именно това внасяне на «малко антропософия» предизвика пораждане на тълпи от противници.

И когато се подадем на илюзията, че да кажем, бихме могли затова да спечелим хората от различни религиозни общества за Антропософията, защото отново им казваме същото, или нещо подобно, което и те казват, само като отново в обясненията «внасяме малко антропософия», когато се подадем на тази илюзия, ние много силно грешим по отношение жизнените задачи на антропософията.

Но сега във всичко това, което се случи на полето на антропософията от Коледното събрание насам, трябва да се влее едно съвсем ново течение. И онези, които забелязаха начина, по който тук сега се представя антропософията, по който тя беше представена в Прага, по който тя бе представена в Щутгарт, те ще са разбрали, че отсега нататък са налице импулси, които също и по отношение на противниците предизвикват нещо съвсем ново. Защото когато искаме да бъдем научни в обикновения смисъл на думата, както за съжаление мнозина искаха да бъдат, тогава се предполага, че е възможно да се спори с противниците. Но ако вземете сега лекциите, които бяха държани тук, лекциите, които бяха държани в Прага, лекцията, която бе държана в Щутгарт, можете ли да повярвате за момент, че е възможно да се касае само за това, да се спори с противниците? Самопонятно е, че не може да се спори с противниците, когато се говори за тези неща, защото как може да се спори с някого от днешната цивилизация върху това, че душата на Муавия се е преродила отново в Уодроу Уилсън![3]

Следователно в цялото антропософско движение сега има една тенденция, която не насочва към нищо друго, освен оттук нататък най-сериозно да се спре спорът с противниците. Когато става въпрос за аргументи, и без това нищо не може да се направи. И най-после ще се разбере, че по отношение на противниците ще трябва да се касае само за отхвърляне на клеветите, неистините и лъжите. Не трябва да се подаваме на илюзията, че можем да спорим върху такива неща. Те трябва да се разпространяват чрез тяхната собствена сила и мощ. Те не могат да бъдат решавани чрез диалектика.

Именно това е, което може би точно сега все повече и повече ще бъде разбирано също и от членовете на Обществото чрез поведението на антропософското движение, каквото то съществува от Коледа насам. И поради това, отсега нататък Антропософското движение ще се изгражда така, че няма да взима под внимание нищо друго, освен това, което духовният свят иска от него.

От тази гледна точка аз предприех различни кармически разглеждания и онези, които присъстваха тук, или които последия път са били на моята лекция в Щутгарт, ще си спомнят, че аз се опитах да покажа, как онези индивидуалности, които през 8-мо и 9-то столетие на нашата ера са живели в двора на Харун ал Рашид в Азия, след смъртта им са се развили в различни посоки по-нататък и после в тяхното ново прераждане са играли определена роля. Във времето, което можем да наречем също епоха на 30-годишната война, малко преди това, от една страна ние имаме преродената индивидуалност на Харун ал Рашид в англичанина Бейкън от Верулам, а великият организатор при двора на Харун ал Рашид, който е живял там, но не като посветен, а като прераждане на един древен посветен, тази индивидуалност ние намираме като преродена в Амос Комениус. Тя живееше повече в Средна Европа. Но от тези две течения всъщност се е вляло много в духовната част на по-новата цивилизация. Така в духовната част на по-новата цивилизация близкият Ориент от след Мохамедовата епоха живееше от една страна чрез преродения Харун ал Рашид в Бейкън от Верулам, а от друга страна чрез неговия съветник, прероден в Амос Комениус.

Днес искаме да подчертаем, че развитието на човека не се разгръща само когато той се намира тук на Земята, а в съществената си част също и когато хората се намират в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Така че можем да кажем, че както Бейкън така и Амос Комениус, след като, така да се каже, затвърдиха арабизма в европейската цивилизация от две различни страни, след тяхната смърт навлизат в живота между смъртта и едно ново раждане. Както Бейкън така и Амос Комениус имат там контакт с различни души, които слизат на Земята по-късно от самите тях, които умират през 17-то столетие и живеят по-нататък в духовния свят. През 19-то столетие на Земята идват души, които са били заедно с душите на Бейкън и на Амос Комениус в духовния свят от 17-то до 19-то столетие.

Някои души се бяха събрали предимно около душата на даващия тон Бейкън, а други души се събраха около Амос Комениус. И макар това да е повече образно казано, ние не трябва да забравяме, че също и в духовния свят, където хората пребивават между смъртта и едно ново раждане, така да се каже, съществуват ръководители и последователи - естествено при съвършено други условия. И такива индивидуалности действаха не само чрез това, което са създали тук на Земята, като например съчиненията на Бейкън или съчиненията на Амос Комениус, или чрез това, което продължаваше да живее тук на Земята по силата на традицията, а тези ръководещи духове действаха също и чрез това, че в душите, които изпратиха долу на Земята, или с които са били заедно и които са били изпратени на Земята, те посадиха и оставиха също да покълне нещо твърде особено и в духовния свят. И така между хората на 19-то столетие се намират души, които в тяхното развитие в предземното им съществуване са станали зависими от един от двамата духове, зависими от безплътния Амос Комениус, от безплътния Бейкън.

И понеже, както казах, все повече и повече искам да ви запозная с начина, по който кармата конкретно действа, бих искал да обърна вниманието ви върху две личности на 19-то столетие, имената на които трябва да са познати на повечето от вас, от които едната е била особено повлияна в предземния си живот от Бейкън, а другата от Амос Комениус.

Когато разгледаме Бейкън, както той стои в земната цивилизация, в неговия земен живот като лорд канцлер на Англия, ние трябва да кажем, че той е действал така, че може да се долови, как зад неговите действия е стоял един посветен. Целият спор около Бейкън и Шекспир, така както той се води външно от литературните историци, е нещо извънредно празно, защото се изнасят всевъзможни хубави аргументи, които трябва да покажат например, че всъщност актьорът Шекспир не е написал своите драми, а те са били написани от философа и държавния канцлер Бейкън и други подобни.

Всички, които работят с външни средства, търсят прилики в начина на мислене, намиращ се в Шекспировите драми и във философските трудове на Бейкън. Всички тези външни неща са всъщност празни, защото те не достигат до същността на въпроса, тъй като истината е, че във времето, когато са действали Бейкън, Шекспир, Яков Бьоме[4] и още един друг, е имало един посветен, който е говорил чрез четиримата. Оттук и тяхното родство, защото това, което те са дали, се дължи на един и същ източник. Естествено хората, които спорят с външни аргументи, спорят не върху един посветен, който е стоял зад тези личности, тъй като този посветен е описан в историята, както се описва някой модерен посветен като един досаден покровител. Но той не е бил само това; в неговите външни действия той е бил такъв, но това е била една индивидуалност, от която се излъчвали извънредно големи сили и която стои зад философските трудове на Бейкън, зад драмите на Шекспир и произведенията на Яков Бьоме, а също и зад трудовете на йезуита Яков Балде. Когато вземем предвид това, в Бейкън в областа на философията ние трябва да виждаме вече подбудителя на едно огромно, обширно течение на епохата.

Ако искаме сега да си представим, какво може да стане от една душа, която в течение на две столетия в духовния свят е била напълно под влиянието на починалия Бейкън, - това е един много интересен въпрос, - трябва да насочим поглед върху начина, по който Бейкън е живял след своята смърт. За разглежданията на човешката история, някога ще стане необходимо да бъдат разглеждани хората, които живеят на Земята не само до тяхната смърт, но и в тяхното действие отвъд смъртта, където, ако са създали нещо значително в духовната област, те продължават по-нататък да въздействат върху душите, които слизат след това на Земята.

Естествено понякога тези неща са нещо шокиращо за хората на нашето съвремие. Така например аз си спомням - ще вмъкна тук само едно малко интермецо, - че веднъж стоях на гарата на един по-малък университетски германски град, стоях на вратата на гарата с един познат лекар[5], който много се занимаваше с окултизъм. Около нас имаше много други хора. Той се разгорещи и в своя ентусиазъм ми каза с малко по-силен тон, така че стоящите наоколо можаха да чуят: - Ще ви подаря биографията на Роберт Блум, но тя започва най-напред с неговата смърт. - Понеже беше казано така високо, стоящите наоколо бяха шокирани. Днес не може току-така да се каже на хората: -Ще ви подаря биографията на един човек, но тя започва най-напред с неговата смърт. -

Но освен тази двутомна биография на Роберт Блум, която започваше не с неговото раждане, а с неговата смърт, в тази насока - да се говори биографично за хората, след като те са умрели, - е направено твърде малко. Обикновено се започва с раждането и се завършва със смъртта им. Още не съществуват много съчинения, които да започват със смъртта.

Но за реалните събития се крие нещо извънредно важно точно в това, което човек върши след своята смърт, когато той предава преобразените резултати от това, което е направил на Земята, на душите в духовния свят, души, които слизат на Земята след него. И съвсем не може да се разбере времето, следващо една епоха, ако не се насочи погледът също и върху тази страна на живота.

За мен ставаше въпрос да разгледам онези индивидуалности, които са били около Бейкън след неговата смърт. А около него имаше такива индивидуалности, които в следващото време се родиха като изследователи на природата, но и такива индивидуалности, които после се родиха като историци. И когато разгледаме влиянието на лорд Бейкън върху тези души, ние виждаме, как това, което той е основал на Земята, материализмът, чистото изследване на сетивния свят - нали всичко останало за него е само идол, - ние виждаме, как това, отнесено горе и преведено в духовното, се превръща в радикалност. Така че тези души приемат в духовния свят импулси, които, след тяхното раждане, след тяхното слизане на Земята ги карат да считат за вярно само това, което е факт, който може да бъде видян със сетивата.

Сега бих искал да говоря малко популярно, но ви моля да не разбирате това популярно съвсем дословно, защото естествено тогава ще бъде извънредно лесно да се каже: -Това е гротескно. - Между тези души имаше също и такива, които според предишните си заложби, според заложбите на техните минали съществувания трябваше да станат именно историци. Един от тях беше от най-забележителните - разбирам забележителен там отвъд, още в предземния живот. Всички тези души казваха под впечатлението на импулсите, получени от лорд Бейкън: - Сега вече не трябва да се пише история така, както са писали миналите историци, така че историкът да има идеи, да изследва взаимни връзки, а трябва да се изследват действителните факти. -

Сега ви питам: - Какво значи да се изследва действителният факт в историята? - Най-важното в историята са несъмнено намеренията на хората, които не са действителни факти. Но тези души тогава не си позволяваха вече да изследват това, а най-малко си позволи това онази душа, която след това се яви като един от най-големите историци на 19-то столетие, Леополд фон Ранке[6], един предземен ученик на лорд Бейкън, който се прероди именно като Леополд фон Ранке.

Ако проследим сега земния исторически път на Леополд фон Ранке, кой е всъщност неговият принцип? Принципът на Ранке като историк е, че в историята не трябва да се пише нищо друго, освен това, което може да се прочете в архивите; цялата история трябва да бъде извлечена от архивите, от преговорите на дипломатите.

Ранке, който е германски протестант, но на когото това е съвършено безразлично по отношение на неговото разбиране на действителността, работи с обективност: т.е. той пише историята с обективността на архивите, с такава обективност той написа историята на папите, най-добрата история на папите, която е била написана от чистата гледна точка на архивите. Когато четем Ранке, ние сме малко объркани, всъщност страшно объркани. Защото нещо пусто, нещо празно е да трябва да си представим този господин, стигнал до най-късна старост, но запазил своята подвижност и жизненост, заровен в архивите, съпоставяйки дипломатическите преговори. Това изобщо не е никаква действителна история. Това обаче е история, която разчита само на фактите от сетивния свят, а за историята такива са тези архиви.

И така, вземайки под внимание и извънземния живот, ние имаме възможност да разберем, защо Ранке е станал такъв?

Но когато предприемаме такива разглеждания, ние можем да насочим поглед също и върху Амос Комениус, как той е действал върху предземната воля на душите, които след това са слезли на Земята. И също както Леополд фон Ранке стана най-забележителният послесмъртен ученик на Бейкън, така и Шлосер[7] е най-бележитият послесмъртен ученик на Амос Комениус.

А сега, когато четете историята на Шлосер, вземете цялата конструкция на неговите изречения, целия му основен тон - навсякъде говори моралистът, онзи, който иска да завладее, да трогне душите, сърцата, който иска да говори на сърцата. Понякога това му се удава трудно, защото той има една педантична черта. Той се обръща по един педантичен начин към сърцата, но той говори на сърцата, понеже е един предземен ученик на Амос Комениус, защото е приел от него нещо, което се намираше в този Амос Комениус, който е така характерен с неговата духовна същност.

Помислете, че той все пак идва от мохамеданизма. Той е нещо съвършено различно от духовете например, които са се присъединили към лорд Бейкън, но също и Амос Комениус в неговото прераждане като Амос Комениус живееше в действителния външен свят. Той навсякъде искаше нагледност в обучението, в основата на обучението навсякъде трябваше да има нещо образно. Той изискваше наблюдение, сетивното се подчертаваше, но по един друг начин. Защото Амос Комениус същевременно е един от онези, които в епохата на 30-годишната война най-живо се придържаха към убеждението за настъпването на така нареченото «хилядолетно царство»; той е този, който в своята «Пансофия» изрази велики, всеобхватни световни идеи. Той искаше да действа върху възпитанието на хората чрез ударната сила. Това продължи да действа и в Шлосер, то се намираше вътре в Шлосер.

Аз споменавам тези два образа, Ранке и Шлосер, за да ви покажа, как само тогава можем да разберем това, което се явява в човека като духовно-творческо, когато също вземем под внимание именно и извънземния живот. Ние можем само тогава да го разберем, както разбрахме някои неща благодарение на това, че взехме под внимание и разгледахме повтарящите се земни съществувания.

Но в разглежданията, които направих тук пред вас в миналите часове, стана ясно, че от едно въплъщение в друго се действа по един твърде забележителен начин. Тези примери, както вече казах, ги споменавам заради това, за да можем след това да навлезем в разглеждането на начина, по който някой може да започне да размисля върху своята собствена карма. Преди да пристъпим към разглеждането на начина, по който доброто и злото действат от едно въплъщение в друго, по който действат болестите и др.п., ние трябва да изградим една представа, как действа това, което се появява в същинския духовен живот на цивилизацията.

Трябва да призная, мои мили приятели, че една от най-интересните личности от по-новия духовен живот по отношение на нейната карма беше за мене Конрад Фердинанд Майер[8]. Защото който разглежда Конрад Фердинанд Майер, както той е живял като поета Конрад Фердинанд Майер, той вижда, че най-хубавите произведения на Конрад Фердинанд Майер почиват на това, че в неговата човешка конституция постоянно се проявява нещо като стремеж на неговия аз и на астралното му тяло да искат да избягат от физическото тяло и от етерното тяло.

У Конрад Фердинанд Майер настъпват болестни състояния, стигащи до границата на разстройството на духа. Това са състояния, които само в една по-крайна форма създават това, което всъщност при него винаги съществува в начална фаза, в «статус насценди»: същинското духовно-душевно естество иска да излезе извън тялото и само една тънка нишка го свързва с физическо-етерното.

В тези състояния, в които духовно-душевното само леко задържа физическо-етерното, при Конрад Фердинанд Майер се раждат най-хубавите му произведения, даже най-хубавото от неговата поезия, както и най-хубавите му кратки стихове. Можем да кажем, че най-хубавите поетични творби на Конрад Фердинанд Майер са се родили, когато той се е намирал наполовина извън тялото. При този Конрад Фердинанд Майер е имало едно твърде особено съчетание между четирите члена на човешката природа. Има действителна разлика между една такава личност и един обикновен човек на съвремието. При един обикновен човек на материалистичната епоха имаме много здрава връзка на духовно-душевното с физическо-етерното. При такъв човек духовно-душевното стои дълбоко вътре във физическо-етерното, засяда напълно там вътре. При Конрад Фердинанд Майер не съществуваше такова нещо. При него имаше една много нежна връзка на духовно-душевното с физическо-етерното. Да се опише душата на този човек, това действително принадлежи към най-интересните неща, които можем да направим по отношение на по-новото духовно развитие. Извънредно интересно е да видим как някои неща, които се явяват у Конрад Фердинанд Майер, изглеждат почти като едно размътено спомняне, като един смътен спомен, който спомен обаче е станал нещо красиво чрез размътването. Човек постоянно има чувството, че когато Конрад Фердинанд Майер пише, той си спомня за нещо, но не точно. Той го изменя, но го изменя в нещо красиво и съвършено по форма. По един чудесен начин това може да се наблюдава във всяко отделно произведение от неговите поетически творения.

Във вътрешната карма на човека имаме нещо твърде характерно, когато е налице определено съотношение на четирите члена на човешката природа - съотношението между физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и аза. Ние можем да проследим тази странно интимна връзка обратно в миналото на Конрад Фердинанд Майер. Първо стигаме назад до 30-годишната война. Там ми стана ясно, че при тази личност има нещо от един минал земен живот през времето на 30-годишната война. След това ми се разкри един още по-предишен живот на Земята, който е протекъл преди епохата на Каролингите в миналото на италианската история.

Но при проследяване кармата на Конрад Фердинанд Майер особеното неясно очертание на неговото същество, което въпреки това се явява в такова съвършенство на формата, това неясно очертание се пренася върху изследването и тогава човек има чувството, че се обърква. Всъщност трябва да опиша тези неща наистина така, както те се разкриват. Когато се отиде обратно в миналото, в 7-мо и 8-мо столетие на италианската история, появява се чувството: - Ти навлизаш в нещо извънредно несигурно. - Човек постоянно бива отблъскван и постепенно забелязва, че това не се дължи на самия него, а се крие в самите неща, че тук в душата, в индивидуалността на Конрад Фердинанд Майер има нещо, което довежда до объркване на самия изследовател. Защото, когато изследваме подобно нещо, постоянно трябва да се връщаме в настоящото прераждане, съответно в неотдавна изминалото, после в по-предното, след това отново - бих могъл да кажа - да спрем и отново да се върнем.

И така се получи следното: Трябва да си представите, как всичко, което е живяло в една човешка душа в нейните минали прераждания, се явява в най-различни форми, в подобия, които външното наблюдение понякога съвсем не може да констатира. Вие вече видяхте това при други прераждания, които разгледах тук през тази седмица.

И така се стига до едно прераждане през първите християнски столетия в Италия, където душата дълго време е живяла в края на първата половина на първото християнско хилядолетие в римския двор в Равена, където първо трябва да спрем. Но тук се стига до объркване поради това, че човек трябва все пак да се запита: - Какво живее в душата? - В момента, когато човек се запита, за да предизвика окултното изследване: - Какво е живяло в душата? - нещата отново се заличават. Човек стига до изживяванията, които тази душа е имала, когато е живяла при римския двор в Равена; човек навлиза в тези изживявания, вярва че ги има, тогава те отново се заличават. И тогава постоянно бива довеждан обратно до живеещия в настоящето Конрад Фердинанд Майер, докато стигне до констатацията, че в този по-късен живот той сам заличава своето собствено душевно съдържание от предишния си живот. И едва след дълги усилия се установява, как стоят нещата. Тогава се установява, че Конрад Фердинанд Майер, т.е. индивидуалността, която живееше в него, е живяла някога в Италия в определени отношения с един папа[9], който изпратил тази индивидуалност заедно с други в една католическа християнска мисия в Англия. Така че тази индивидуалност, която след това става Конрад Фердинанд Майер, първо усвои цялото онова чудесно чувство за формата, което можеше да се усвои точно в Италия в онова време, за което говорят именно изкуствата на мозайката в Италия, за което говори старата италианска живопис, която в по-голямата си част изобщо е загинала - това е престанало да съществува - и след това с една католическо-християнска мисия той отива при англо-саксонците.

Един от неговите другари основава епископството Кентърбъри. И това, което стана в Кентърбъри, е свързано главно с това основаване. Индивидуалността, която по-късно се прероди като Конрад Фердинанд Майер, само присъстваше там, но тази индивидуалност беше много подвижна, будна и дейна и с това тя предизвиква недоволството и гнева на един англо-саксонски главатар и е убита под подстрекателството на този англо-саксонски главатар. Това е, което първо се открива. Но през времето, когато пребивава в Англия, в душата на Конрад Фердинанд Майер имаше нещо, което не й позволи да се радва на живота. Тази душа имаше всъщност своите корени в тогавашното италианско изкуство, ако искаме да наречем това така, в италианския духовен живот. Тя не се радваше при упражняването на нейната мисионерска дейност в Англия, но въпреки това се посвети на тази мисионерска дейност по един интензивен начин, което предизвика реакцията и убийството.

Това неизпитване на радост, това всъщност отдръпване от нещо, което той вършеше, следвайки един друг подтик на сърцето си, но което той вършеше с всичка сила, с цялата си преданост, това подейства по известен начин така, че при преминаването през следващия земен живот настъпи едно космическо размътване на паметта. Импулсът беше налице, обаче той не се покриваше вече с някакво понятие.

И така се получи, че след това в прераждането като Конрад Фердинанд Майер действаше един неопределен импулс: - Аз действах в Англия; нещо там е свързано с Кентърбъри; аз бях убит поради моята връзка с Кентърбъри. -

В отговор на това сега действа външният живот през въплъщението като Конрад Фердинанд Майер. Той изучава английската история, изучава Кентърбъри, изучава това, което стои във връзка с английската история и Кентърбъри. Сблъсква се с Томас Бекет[10], канцлерът на крал Хенри ІІ в 12-то столетие, с тази особена съдба на Томас Бекет, който отначало беше всемогъщ канцлер на крал Хенри ІІ, а след това бе убит под неговото подстрекателство. Тогава в лицето на този Томас Бекет на Конрад Фердинанд Майер, в живота му като Конрад Фердинанд Майер, се явява неговата собствена, полузабравена съдба, - имам предвид, явява се в неговото подсъзнание, - полузабравена, защото естествено аз говоря за подсъзнателното, което излиза тук наяве. И тогава той описва своята собствена съдба от далечното минало, като я описва като история, разиграла се през 12-то столетие между крал Хенри ІІ и Томас Бекет от Кентърбъри, тази съдба той обрисува в своята поема «Светецът». Всичко е вярно, - само че то става в подсъзнанието, което обхваща редуващите се земни съществувания, - всичко това е така, като че ли един човек в един земен живот в ранна младост изживява нещо във връзка с някакво място, което той забравя; може би го е изживял във 2-та, 3-та година на своя живот, тогава е изживял нещо, което остава в подсъзнанието. По-късно се явява една друга подобна съдба, споменава се мястото; това място предизвиква у съответния особена симпатия за тази друга съдба и той чувства тази друга съдба по-различно отколкото някой, който не влиза в идейна асоциация с това място. Както това може да се случи в един земен живот, така става то в конкретния случай, който ви описвам: дейността в Кентърбъри, убийството чрез краля на Англия на една личност свързана с Кентърбъри - защото Томас Бекет е епископ на Кентърбъри. Съгласувайки тези мотиви, той описва своята собствена съдба в това, което излага.

Но с Конрад Фердинанд Майер нещата продължават по-нататък - това е интересното. След Италия той се преражда в епохата на 30-годишната война като жена, преражда се като една будна, пълна с духовни интереси жена във времето на 30-годишната война и изживява някои приключения. Тази жена се омъжва за човек, който отначало взима участие във всичките вълнения и бъркотии, които съществуваха през 30-годишната война, но на когото след това всички тези неща му омръзват и той се преселва в Швейцария, в Граубюнден, и там заживява като един филистерски господин. Неговата жена обаче възприема всичко това, което става в областта на Граубюнден под влиянието на отношенията през 30-годишната война.

Това отново е като покрито с един пласт, защото онова, което се намира в тази индивидуалност - бих могъл да кажа, - космически лесно се е забравило и въпреки това то отново изплува нагоре в изменена форма, и тогава става по-величествено, по-интензивно. И от това, което тази жена преживява, се ражда чудесната характеристика на «Юрг Йенач», мъжа от Граубюнден. И така, когато разглеждаме този Конрад Фердинанд Майер в неговото въплъщение като Конрад Фердинанд Майер, ние нямаме никакво обяснение за неговата особеност, ако не можем да изследваме неговата карма. Защото всъщност трябва да кажа - това е казано cum grano salis, разбира се, защото думата не подхожда напълно, - че аз един вид завиждам на хората, които без много да мислят, разбират Конрад Фердинанд Майер. Докато не познавах още неговото предишно прераждане, аз само разбрах, че всъщност не го разбирам. Защото тази чудесна завършеност на формата, тази вътрешна радост, изпитвана при формата, тази чистота на формата, тази сила, тази мощ, която живее в «Юрг Йенач», тази необикновена живост на личността, която живее в «Светеца» - човек трябва да е малко повърхностен, когато вярва, че направо разбира всичко това.

Когато обаче се вгледаме в красивите форми, които имат същевременно нещо линейно, нещо строго, които са нарисувани и не са нарисувани, ние виждаме в тях да живеят мозайките от Равена; в «Светецът» живее една история, която някога е била изживяна от самата индивидуалност, но над която се е разпростряла душевна мъгла, така че от душевната мъгла изниква една друга форма - и когато знаем, че от душевността на жената е било възприето онова, което живее в поемата от Граубюнден «Юрг Йенач», а това, което живее като нещо атакуващо в тази граубюнденска поема, то пък е смелчагата от 30-годишната война, който е бил малко филистерски господин, но все пак е бил смелчага. Когато знаем, че тук в душата, в една особена форма живее онова, което идва от минали земни преживявания, - едва тогава ние започваме всъщност да разбираме. И тогава си казваме: - В древни времена на човешкото развитие хората са говорили без стеснение върху начина, по който свръхземни духове са слизали на Земята, върху начина, по който земните хора са възлизали в духовния свят след смъртта, за да действат по-нататък от този духовен свят и това е нещо, което отново трябва да дойде, иначе човекът ще остане при своя светоглед на дъждовен червей. Защото това, което днес се нарича естественонаучен светоглед, е един светоглед на дъждовния червей.

Всъщност хората живеят така на Земята, като че ги засяга само Земята и като че не целият Космос действа върху Земята и живее в човека, а като че миналите времена не продължават да действат чрез това, че ние самите пренасяме в по-късни времена онова, което сме възприели. Да се разбере кармата, не значи да се говори някак в понятия за редуващите се земни прераждания. Да разберем кармата, означава да чувстваме в нашите сърца това, което можем да чувстваме, когато виждаме как чрез човешките души в по-късните епохи се влива онова, което е съществувало в минали времена. Когато виждаме как действа кармата, тогава човешкият живот получава съвършено друго съдържание. Стоейки в човешкия живот, ние самите се чувстваме съвършено различно.

Явява се един такъв дух като Конрад Фердинанд Майер и чувства миналите земни съществувания като един основен тон вътре в своето същество, като подтонове, които прозвучават насам от минали съществувания. Ние разбираме това, което се крие тук едва тогава, когато развием разбиране за тези основни тонове. И прогресът на човечеството в духовния живот ще почива на това, че животът ще може да бъде разглеждан по този начин, че ще можем действително да проучим това, което от минали епохи на развитието на света протича чрез хората в по-късни епохи от развитието на света. Да се обясни особеността на някоя душа така, както психоаналитиците вършат това, като по един наивен начин се опитват да обясняват тази особеност «от скритите провинции на душата» - на скритото можем да припишем всичко, - това ще престане да се върши и хората ще търсят действителните причини. Защото работата на психоаналитиците, които в известно отношение все пак вършат нещо действително добро, понякога напомня за някой, който чува да се казва, че в 1749 година на един знатен гражданин във Франкфурт му се родил син, който се проявил по-късно като много надарен и днес още може да се покаже мястото, където се е родил този човек, проявяващ се по-късно като Гьоте. Тогава започва да се разравя Земята, за да се търси, чрез какви изпарения са се родили неговите заложби. Така изглеждат понякога и психоаналитиците. Те ровят долу в почвата на душата, в «скритите провинции», които самите те откриват като хипотетични, докато в действителност трябва да се търси в миналите земни съществувания и в съществуванията, които се намират между смъртта и едно ново раждане. Там се открива разбирането за човешките души. В действителност човешките души са много по-богати и ние не бихме могли да познаем тяхното съдържание само от един единствен земен живот.

[1] от дорнахската Коледна конференция: Виж «Коледната конференция за основаване на Всеобщото антропософско общество». Полагане на основополагащия камък, лекции и доклади, обсъждане на статутите, 24 декември 1923 до 1 януари 1924, Събр. съч. 260.

[2] през 1918 имаше най-различни стремежи: Сравни в Събраните съчинения на д-р Рудолф Щайнер поредицата «Живата същност на антропософията и нейното опазване», особено «Антропософско изграждане на общности», Събр. съч. 257.

[3] че душата на Муавия се е появила отново в Уодроу Уилсън: Сравни лекцията от 16 март 1924, Дорнах, в «Езотеричните разглеждания на кармичните взаимовръзки» том I, стр. 168, Събр. съч. 235.

[4] Яков Бьоме, 1575-1624.

Яков Балде, 1604-1668. Немски и новолатински поет, обучава и проповяда в Инсбрук, Инголщадт, Мюнхен и Нойщадт на Дунав.

[5] един познат лекар: Това е хомеопата Емил Шлегел, 1852-1935, лекар в Тюбинген. – Д-р Щайнер го посещава през ноември 1905. Относно изпращането на труда на Яков Лорбер «Сценарий на духовете. Насилственото встъпление на Роберт Блум. Опитности и развеждания в отвъдното.», 2 том, Битигхайм/Вурт, 1898, Рудолф Щайнер отговаря 14 декември 1905 между другото: «Книгата за Блум сигурно ще прочета, надявам се, че това ще стане още по Коледа. Писмото на Емил Шлегел е публикувано в «Писма» том II, Събр. съч. 39, писмо № 610.

Роберт Блум, 1807-1848. Депутат за Лайпциг във Франкфуртския парламент. Осъден на смърт и застрелян на 9 ноември1848 във Виена.

[6] Леополд Ранке, 1795-1886. «Римските папи, тяхната църква и държава през 16-то и 17-то столетие», 3 тома, Берлин 1834-1836.

[7] Фридрих Кристоф Шлосер, 1776-1861, професор по история в Хайделберг.

[8] Конрад Фердинанд Майер, 1825-1898. «Светецът», новела, Лайпциг 1880; «Юрг Йенач», Лайпциг 1876.

[9] индивидуалността..живееше.. в известни отношения с един папа: Грегор I, папа от 590-604.

Един сподвижник.. основава.. епископството Кънтърбъри: монахът 

Августин през 596 заедно с един бенедиктинец е изпратен в Англия от папа Грегорий I.

[10] Томас Бекет, 1118-1170, епископ. Убит пред олтара на катедралата в Кънтърбъри на 29 декември 1170.