ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 15 март 1924 година

Ние говорим за кармата, за пътищата на човешката съдба и в последната лекция разгледахме съдбоносни връзки, които са много подходящи да хвърлят светлина върху начина, по който съдбата действа през различните земни съществувания. Аз реших, въпреки че това естествено е необходимо, но вдъхващо опасения решение, веднъж да говоря върху такива подробности на кармическите връзки и бих искал да продължа и по-нататък с това разглеждане.

Вие видяхте, че при разглеждането на кармическите връзки стана необходимо да говорим за някои подробности в живота и същността на човека, покрай които иначе минаваме без да им обърнем внимание. Така при Дюринг аз ви показах преминаването на телесни особености от едно въплъщение в определено душевно устройство в следващото въплъщение. Когато рзглеждайки човешкото същество проникнем до духовния свят, от една страна всичко духовно изгубва своята абстрактност, става живо, става импулсивно действащо. Напротив телесното, това, което също и в човека се изразява телесно, изгубва, бихме искали да кажем, своята вещественост, добива духовно значение, получава определено място в целостта на човешкия живот.

Как всъщност действа съдбата? Съдбата действа така, че тя работи от целостта на човека. Това, което от един кармически подтик човек си избира в живота, което после се оформя като съдба, се състои в това, че силите на съдбата, които минават от един живот в друг, изграждат състава на кръвта до най-финия му строеж, вътрешно регулират нервната дейност, но подбуждат също и душевно-инстинктивната възприемчивост за това или онова. И ние не можем лесно да проникнем във вътрешността на съдбовните кармически взаимовръзки, ако не проявяваме интерес към отделните жизнени изяви на един човек - естествено при това винаги говорим за душевното око. Действително, за кармическото разглеждане е също така необходимо да проявяваме интерес към едно движение на ръката, както и към една гениална духовна дарба. От значение е също така да можем да наблюдаваме, - естествено също и от духовната страна да се наблюдава астралното тяло и аза, - как един човек сяда, как той изпълнява своите морални задължения. Важно е също, дали един човек обича силно да набръчква челото си или само леко го набръчква, както е важно, дали той е благочестив или е неблагочестив. Много неща, които в обикновения живот ни се струват несъществени, са извънредно важни, когато започваме да разглеждаме, как съдбата се изтъкава от един земен живот в друг земен живот, а някои неща, които при даден човек ни се струват особено важни, те имат по-малко значение.

Но в общия човешки живот не е така лесно, например да обръщаме внимание на телесните особености. Те съществуват и ние трябва да сме се школували - естествено без да нараняваме въпросните хора, а обидно е, когато наблюдаваме хората само за да ги наблюдаваме. Това никога не трябва да се случва, а всичко, което се прави в тази насока, трябва да се получава от само себе си. Но когато сме школували нашето внимание, тогава и в ежедневното общуване с другите при всеки човек забелязваме отделни особености, които са дребни неща, но за разглеждането на кармата са от огромно значение. Ние бива да наблюдаваме така проницателно хората по отношение на кармическите връзки само тогава, когато можем да посочим значими особености.

Преди десетилетия философът Едуард Фон Хартман беше за мен една извънредно интересна личност, както по отношение на вътрешния си духовен живот, така и по отношение на външния си живот. Към този философ аз проявих много дълбок интерес. Но когато разглеждам неговия живот така, че това разглеждане да насочи към едно кармическо наблюдение, трябва да поставя пред душата си това, което е ценно, по следния начин. Трябва да си кажа, че Едуард фон Хартман, философът на несъзнателното, е действал всъщност първо по един експлозивен начин във философията. Действително е така. Едно такова експлозивно действане в духовната област - простете ми, като критикувам, но не вземам нещата в най-лошия им смисъл, - е било прието с голяма флегматичност, с голямо безразличие от хората на 19-то столетие, естествено също и от тези в започващото 20-то столетие, не е могло лесно те да бъдат изкарани от тяхната флегматичност, от тяхното безразличие по отношение на това, което всъщност вътрешно движи света. В това наше духовно флегматично столетие едва ли може да се намери действително дълбок ентусиазъм.

В последно време веднъж в една друга серия[1] от лекции трябваше да опиша един исторически факт - сблъскването на римския свят със северно-германския свят по време на преселението на народите, през времето, когато християнството се разпространи на север от южните, гръцко-латински области. Ние трябва истински да поставим пред погледа си тези физически прадеди на средно-европейския свят и на южно-европейския свят и ще получим представа, колко много човешка импулсивност е съществувала някога в света. Тогава съизживяването с духовните същества на природата е било много живо между различните германски племена, с които римляните се сблъскаха в първите столетия на християнското летоброене. Тези хора са се отнасяли съвършено различно към духовното. Те до голяма степен бяха надарени с инстинктивна склонност към духовното. И докато ние днес най-често говорим с една флегматичност, така че една дума следва другата, като че съвсем нищо не означава, когато говорим, тези хора вливаха в езика, в говора, това, което изживяват. За тези хора веенето на вятъра е било също така един физически жест на една духовно-душевна изява, както когато човек движи своята ръка. Те възприемаха това веене на вятъра, трептенето на светлината в неспокойния вятър като израз на бога Водан. И когато тези неща се приемаха в езика, когато се внасяха в говора, хората внасяха в говора характера на това, което изживяваха. Ако бихме искали на нашия модерен език да изразим това: - Водан вее във вятъра. - подобно се е казвало и в стария език - веенето се излива също и чрез езика, - почувствайте това съизживяване, което трепти и се вълнува в самия говор! Когато човекът тогава е поглеждал нагоре и долавял гръмотевицата, която прозвучава от облаците, зад този жест, зад този природен жест на гръмотевицата е виждал съответното духовно същество и е изразявал цялото това изживяване, казвайки: - Донер или Донар трещи в гръмотевицата - в модерния език се е вляло това, което в стария език е звучало по подобен начин. И както тези хора са чувствали духовното в природните процеси и са го изразявали в техния език, така и когато са се втурвали в битките, те са чувствали помагащия им бог, който е живеел в техните ръце и крака, в цялото тяхно поведение. И вдигайки пред себе си своя щит, своя мощен щит, те запращали своите буреносни думи в този щит, държейки го отпред. И понеже така са внасяли в думите един добър или един демоничен дух, думите отскачат обратно, откликват, усилват се, превръщат в нещо мощно, като в атаката са изразявали това, което те са искали: Циу цвингт цвист (преведено: Циу налага раздор)! Изговаряно зад щита, с цялата бойна ярост или бойна радост, това създава истинска буря! Трябва да си представите това, изговорено от хиляди гърла зад щитовете. През първите столетия, когато Югът се срещна със Средна Европа, тогава това, което всъщност действаше в битките, не беше толкова външното, колкото това мощно бучене, което нахлуваше срещу римляните. През първите времена е било именно така, че ужасен страх завладявал идващите от Юг хора. Коленете затрепервали пред «Циу цвингт цвист», което хиляди гърла изревавали зад щитовете.

 И така ние трябва да кажем, че същите тези хора отново са тук, но те са станали флегматични! Някои от тях в миналото са ревали като лъвове, а сега са станали флегматични, флегматични до най-висока степен, приели са душевното настроение на 19-то и 20-то столетие. Но ако мъжагите, които в миналото са ревали в тяхното душевно състояние, биха се надигнали, те биха свалили шапчицата за спане на днешното си въплъщение и биха казали: Това, което днес съществува в хората като флегматичност, която не може да бъде разтърсена, трябва да се постави под шапчицата за спане, под нощната шапчица с пискюл, то принадлежи всъщност на леглото, а не на арената на човешката дейност.

Казвам това само защото с него искам да покажа, колко малко склонност е съществувала, за да бъде почувствано това, което Едуард фон Хартман така експлозивно изрази в своята «Философия на несъзнателното»[2]. Първо той естествено говори за това, че всичко, което е съзнателно в човека, съзнателното мислене, има минимално значение в сравнение с това, което царува и тъче несъзнателно в човека, несъзнавано царува и тъче в природата, то не може да бъде обхванато от съзнанието, никога не прониква в съзнанието. Едуард фон Хартман не е знаел нищо за една ясновидска имагинация, за интуиция, не е знаел, че несъзнателното може да проникне в човешкото познание. Така той обърна внимание на това, как действително същественото остава в несъзнателното. Но именно на тази основа той беше на мнение, че светът, в който живеем, е мислимо най-лошия. И с песимизма си той отиде по-далече от Шопенхауер, като намери, че върхът на културното развитие всъщност би трябвало да се състои в това, цялото земно развитие един ден да бъде унищожено, да бъде унищожено колкото е възможно по-скоро. Само че той казваше, че не иска това унищожение да стане още утре, защото няма да има достатъчно време да се приложи всичко онова, което е необходимо, за да се унищожи Земята действително до такава степен, че да изчезне всякаква човешка цивилизация, която и без това няма никаква стойност. И той мечтаеше - това е написано във «Философия на несъзнателното», - как хората ще стигнат дотам, да изнамерят една голяма машина, която да поставят достатъчно дълбоко в Земята, за да предизвикат с нея една мощна експлозия; да експлодира цялата Земя, като се разпръсне в пространството.

Без съмнение имаше хора, които бяха въодушевени от тази «Философия на несъзнателното». Обаче когато говорят за подобно нещо, не личи, че те са обхванати така дълбоко от него. Подобно нещо може да се каже! Наистина е нещо мощно, когато може да се каже нещо подобно! Хората казват това, като че биха го казвали «ад нотам» /като забележка/, а това е именно ужасното.

Но то се появи! Такъв един философ съществуваше. И тогава този философ разгледа въпросите на човешката нравственост на Земята. И този труд, тази книга, «Феноменология на нравственото съзнание» дори беше това, което най-дълбоко ме интересуваше. След това той написа една книга и върху религиозното съзнание, написа една естетика, много неща написа. И даже тогава, когато човек не можеше да се съгласи с това, то беше извънредно интересно.

Естествено може да се породи желанието да узнаем, как стои работата със съдбата на един такъв човек? Отначало може би ще бъдем съблазнени да се задълбочим в неговата философия. Ние ще се опитаме да отгатнем от философските мисли нещо относно неговите минали земни съществувания. Там обаче нищо няма да се открие.Но въпреки всичко точно една такава личност до най-висока степен беше интересна за мене.

И виждате ли, когато човек, бих искал да кажа, има окултизъм в кръвта си, тогава се получава стремеж той да гледа нещата по правилен начин. И ето налице е един друг факт: Едуард фон Хартман е бил отначало военен, офицер. В адресната книга на издателството Кюршнер наред с титлата «доктор по философия» като негова характеристика намираме записано и «главен лейтенант» така чак до неговата смърт. Едуард фон Хартман отначало е бил пруски офицер и трябва да е бил много добър офицер.

Виждате ли, от определен ден нататък това ми се стори много по-съществено по отношение на връзките на човешката съдба отколкото подробностите на неговата философия.

 По отношение подробностите на неговата философия съществува тенденция да се приеме едно или друго, или да се оспори едно или друго. Но това не е така важно; тук всеки, който е изучавал малко философия, може да направи това. Но от това не се получава нищо особено. А особеното е да се запитаме: - Как стана, че един пруски офицер, който е бил добър офицер, който през време на своето офицерство много малко се е интересувал от философия, а се е интересувал повече от упражненията със сабята, как се случва, че именно този човек става един представителен философ на своята епоха? И чрез какво той е станал това?

Ето виждате ли, мои мили приятели, той е станал един такъв философ, благодарение на това, че се е разболял, получил е заболяване на коляното, трябвало е да се пенсионира и от тази болест на коляното той е страдал през целия си останал живот. Имаше време, когато той съвсем не можеше да върви, беше заставен да държи краката си изпънати, да ходи малко, да седи, да седи върху един диван. И след като получи образованието на своето време, той пише един философски труд след друг. Философията на Хартман е цяла библиотека. Толкова много е писал той.

Когато разглеждах тази личност, един ден за мен стана извънредно важно това заболяване на коляното, появата на това заболяване на коляното. Интересуваше ме много повече това, че в определена възраст този човек е получил заболяване на коляното, интересуваше ме много повече, отколкото неговият трансцендентален реализъм или, че той казваше: - Първо е съществувала религията на Отца, след това религията на Сина и в бъдеще ще дойде религията на Духа. - Това са остроумни неща, обаче в остроумния 19-ти век те можеха да бъдат намерени повече или по-малко на улицата. Но това, че един човек става философ благодарение на факта, че като лейтенант получава заболяване на коляното, това е един много значителен факт. И докато не можем да се спрем на такива неща, докато се оставяме да бъдем заслепени от това, което привидно е най-изпъкващо, дотогава ние не ще можем да стигнем до кармическите връзки.

 И когато по правилен начин можах да свържа заболяването на коляното с цялата личност, тогава ми се разкри това, което при тази личност се явява като съдба. Сега можах да погледна назад. Не от главата на Едуард фон Хартман, а от неговото коляно аз намерих пътя към неговите минали въплъщения. При други хора се тръгва от носа и т.н.. По правило изходната точка не е онова, което считаме за най-важното в живота между раждането и смъртта.

Но каква е тази връзка? Виждате ли, човекът, както той се представя в земния живот още като физическо същество, е всъщност едно тричленно същество. Аз многократно съм обръщал вниманието ви върху това. Той има своята нервно-сетивна организация, която е концентрирана главно в главата, но която се простира в целия останал организъм. Той има своята ритмична организация, която се проявява особено ясно като ритми на дишането и на кръвообращението, която обаче също така се простира в целия организъм на човека и се изразява във всичко. Най-после той има двигателен организъм, организма на крайниците, който е свързан с обмяната на веществата, свързан е с изразходването на веществата, със заместването на веществата и т.н.. Човекът е едно тричленно същество.

И тогава по отношение на цялостния живот ние забелязваме, че това, което считаме за най-важното в земния живот - главата, при преминаването през раждания и смърт то има относително малко значение скоро след смъртта. Главата, която във физическия свят е най-човешкото у човека, много силно изчерпва своята същност във физическия живот; в замяна на това останалият организъм на човека, който е по-малко ценен във физическия живот, е нещо по-висше именно в духовния живот. В главата човекът е най-много физически човек и най-малко духовен човек. Обратното е в други членове на своя организъм, в ритмичния организъм и в организма на крайниците и на обмяната на веществата, той е по-духовен. Човекът е най-духовен в своя двигателен организъм, в дейността на крайниците.

 И сега е така, че онова, което у човека е надареност в главата, се изгубва относително скоро след смъртта. Напротив това, което като духовно-душевно естество принадлежи на долната организация в несъзнателната част на човека, то става особено важно между смъртта и едно ново раждане. Но докато общо взето е така, че при преминаването от един земен живот в друг земен живот организмът, който по своята форма се намира вън от главата, по своето духовно съдържание се превръща в глава през следващото въплъщение. Това, което е от волево естество в главата на човека в следващото въплъщение действа особено в крайниците. Който в едно въплъщение е бавен, инертен в своето мислене, той със сигурност не ще стане бързоходец в следващото въплъщение, а ленивостта в мисленето преминава в бавността на крайниците, както и обратно, бавността на крайниците в настоящето въплъщение се изразява в бавно мислене при следващото въплъщение.

Така, преминавайки от един земен живот в друг, от едно въплъщение в друго, съществува една метаморфоза, едно взаимодействие на трите различни организации на човешкото същество.

Това, което ви казвам тук, не ви го казвам като една теория, а ви го казвам като резултат от наблюдението на фактите в живота. Виждате ли, когато веднъж се роди, бих искал да кажа, това намерение да обърна вниманието си върху заболяването на коляното на Едуард фон Хартман, аз бях насочен към едно от неговите минали въплъщения, когато в определен момент от своя живот той получава слънчев удар. Този слънчев удар става кармическа причина за следващия земен живот, превръща се в хилавост, в болнавост на коляното, за да изрази едно заболяване на главата от миналия живот. Един ден той не може вече да мисли; получава един вид парализа на мозъка. В следващия земен живот това се проявява в парализа на един от крайниците. За да се създаде тази кармическа връзка, за да се стигне първо до парализ на мозъка, причина за това е следното: Тази индивидуалност беше една от онези, които през време на кръстоносните походи тръгнаха на Изток в Азия срещу турците, за да се бият срещу турците и азиатците, но същевременно се научиха извънредно много да се възхищават на азиатците. След като тази индивидуалност прие с възхищение това, което кръстоносците намериха като велика духовност на Изток, след като тази индивидуалност беше приела в себе си всичко това, тя срещна един човек, за който инстинктивно чувстваше, че е имала работа с него в един свой минал земен живот. И това, което трябваше да се уреди сега между това и миналото въплъщение, беше нещо морално. Въздействието на слънчевия удар от един земен живот върху заболяването на коляното в следващия земен живот е на първо време нещо чисто физическо, обаче когато се касае за въпроси на съдбата, то винаги е свързано с нещо морално. Тъй като от един по-предишен земен живот тази индивидуалност носеше със себе си силен импулс за яростна борба срещу един човек, когото тя среща, тя започва да преследва този противник при силна слънчева горещина. Тя не е права. Това яростно преследване се връща върху самия преследвач и той получава слънчев удар в мозъка, чрез който мозъкът бива парализиран за известно време. И онова, което трябваше да стане в тази борба, беше дошло оттам, мои мили приятели, че в едно минало въплъщение тази индивидуалност е била особено умна, умна до най-висока степен. Ето сега имаме поглед в един още по-предишен земен живот, когато е налице високо остроумие. А противникът, когото тази индивидуалност среща през време на кръстоносните походи, този противник в неговия минал живот е бил поставен на тясно от тази остроумна индивидуалност, бил е поставен в неизгодно положение. С това бе създадена моралната връзка, чрез това бе създаден импулсът за борба и т.н.. Значи този импулс е свързан с нещо морално, като силите, които са били образувани, са идвали от миналото въплъщение.

Така че при тази индивидуалност намираме три редуващи се въплъщения: Една извънредно остроумна, мъдра личност в много древни времена - това е едното въплъщение. Следващото въплъщение е като кръстоносец, който в определен момент поради това, което точно неговото остроумие беше направило, получава парализ на мозъка, това остроумие бива угасено, но преди това  този ум с извънредно голямо възхищение беше приел източната цивилизация. Третото въплъщение: един пруски офицер, който трябва да се уволни поради заболяване на коляното и понеже не знае какво да прави, залавя се с философията и написва произвеждащата най-силно впечатление «Философия на несъзнателното», израснала от цивилизацията на втората половина на 19-то столетие.

Ето че имаме сега една връзка, след което нещата, които по-рано са били тъмни, изведнъж се осветляват. Защото виждате ли, когато четях Хартман като младеж, без да зная за тези връзки, аз имах чувството, че тук има нещо извънредно остроумно. Но прочитайки някоя и друга страница следваше констатацията: Да, тук има нещо страшно умно, но остроумното не е на тази страница. Аз постоянно исках да прелиствам и да погледна на другата страница, дали остроумното се намира там. Но остроумното не беше от днес, а това беше остроумното от вчера или завчера.

Това ми стана ясно, едва когато видях, че това остроумие, тази особена мъдрост е съществувала вече при две въплъщения в миналото и продължава да действа впоследствие. Тогава върху цялата тази литература падна извънредно силна светлина, върху тази литература на Хартман, която изпълва цяла библиотека, пада светлина, когато разберем, че тук продължава да действа остроумието от едно много по-ранно въплъщение.

И когато човек се запознае лично с Едуард фон Хартман, той има чувството, че зад тази личност има един, който все още не говори; но зад него се намира още един трети, той доставя всъщност вдъхновенията. Защото слушайки го, човек понякога се отчайваше: Тук един офицер говореше върху философията без въодушевление, безразлично, говореше с известен дрезгав тон за най-висшите истини. Едва след това можеше да се забележи, как стоят всъщност нещата, когато човек знаеше, че зад всичко това стои остроумие от две по-ранни въплъщения.

Без съмнение, когато човек разказва подобни неща, това изглежда непочтително, но не е така, аз обаче съм убеден, че за всеки човек може да бъде много ценно да открие такива връзки в своя живот, даже и за случая, че някой трябва да си каже: - В моя трети минал земен живот аз съм бил един много лош човек. - Може да бъде много полезно за живота, ако някой може да си каже: - Аз съм бил много лош човек. - Някога в едно въплъщение, да, не само веднъж в някое въплъщение, ние при всички обстоятелства сме били действително много лоши хора! При тези неща винаги се изключват настоящите въплъщения, както е познато; присъстващите се изключват, когато става въпрос за нещо лошо.

Аз също бях силно заинтересуван, тъй като самият живот ме срещна с тази личност, това беше съдбоносната връзка в случая Фридрих Ницше[3]. Разглеждал съм проблема Ницше от всички страни; даже писах и говорих някои неща върху Ницше и преди всичко, разгледах този Фридрих Ницше от всички страни.

Това беше една странна съдба. В живота си аз го видях само веднъж. Видях го през 90-те години на миналото столетие в Наумбург, когато той вече беше тежко душевно болен. Един следобед, около два и половина часа, сестра му ме заведе в неговата стая. Той лежеше с очи, които не можеха да забележат, че има някой пред него, проявяващ пълно безучастие; с онова толкова красиво, художествено оформено чело, което правеше особено силно впечатление. Въпреки че очите му бяха безучастни, човек имаше чувството, че няма пред себе си един умопобъркан, а един човек, който целият предиобед интензивно е работил духовно в своята душа, обядвал е и сега е полегнал, за да си отпочине, да размишлява полусънуващ върху онова, което е разработил предиобед в душата си. Погледнато духовно, всъщност аз имах пред себе си едно физическо и едно етерно тяло, особено по отношение на горните части на човека, защото неговата духовно-душевна същност се намираше вече вън, като беше свързана с тялото само с една дебела нишка. Всъщност вече беше настъпила един вид смърт, но една смърт, която не може да настъпи напълно, защото физическият организъм беше много здрав и искащото да се оттегли астрално тяло и азът, който искаше да побегне, бяха извънредно здраво задържани от здравата обмяна на веществата и от извънредно здравия ритмичен организъм, при една напълно разрушена нервно-сетивна система, която не можеше вече да държи в себе си астралното тяло и аза. Така че човек имаше чудесното впечатление, че всъщност действителният Ницше се носеше над главата си. Той беше там. А долу имаше нещо, което по отношение на душата можеше да бъде труп, но не беше труп само поради това, че се държеше още с пълна сила за душата само в долните части на човека благодарение на извънредно здравия организъм на обмяната на веществата и ритмичния организъм.

Когато човек види подобно нещо, това в най-дълбокия смисъл може да възбуди вниманието към кармическите взаимовръзки. Но тук в кармическите връзки то бе осветено с една друга светлина. Тук не можеше да се изходи от някой отделен орган или нещо подобно, а аз бях насочен към цялата индивидуалност на Фридрих Ницше.

В този живот на Ницше строго могат да се разграничат един от друг три периода. Първият период започва, когато като младеж той написа своята книга «Раждането на трагедията от духа на музиката», одушевен от изгряването на музиката от гръцките мистерии и от друга страна извеждайки отново трагедията от музиката. После със същото настроение той написа следващите четири книги: «Давид Фридрих Щраус привърженик на идеите и като писател», «Шопенхауер като възпитател», «За ползата и вредата от историята за живота», «Рихард Вагнер в Байройт». Това беше в 1876 година, през 1869 година е написана «Раждането на трагедията от духа на музиката». Книгата «Рихард Вангнер в Байройт» е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, фактически може би най-добрата книга, която е била написана от един почитател на Рихард Вагнер.

В живота на Ницше започва една втора епоха. Той пише своите книги «Човешко, прекалено човешко» в два тома, «Утринна заря» и «Преуспяващата наука».

Ницше, който в неговите първи съчинения до 1876 година беше идеалист в най-висшия смисъл и искаше да издигне всичко до идеал, в тази втора епоха на своя живот казва сбогом на всякакъв идеализъм. Той осмива идеалите. Той си изяснява, че когато хората си поставят идеали, те вършат това, защото са слаби в живота. Когато някой не може да направи нищо в живота, казва, че животът няма никаква стойност, трябва да се преследва един идеал. И така Ницше взима на прицел отделните идеали, поставя ги, както той казва, върху лед, като схваща онова, което представлява божественото в природата, като нещо прекалено човешко, именно като нещо дребнаво. Тук Ницше е волтерианец, той посвети също една книга на Волтер. В нея Нитцше изцяло е рационалист, интелектуалец. И това трае до 1882/1883 година. След това започва последната епоха от неговия живот, когато той изгражда идеи като тези за възвръщане на подобното, когато разглежда Заратустра като един идеал на човека. Тогава той написва «Така каза Заратустра» в стил на химн.

По-късно отново започва да пише за Вагнер. Това е нещо забележително до най-висока степен! Когато човек се запознае с Ницшевия начин на работа, този ни се представя в една странна форма. Прочетете ли днес книгата «Рихард Вагнер в Байройт», вие виждате, че това е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, величествен, гениално въодушевяващ. В последната епоха излиза книгата: «Случаят Вагнер». В тази книга се намира всичко, което може да се каже против Вагнер.

Когато някой иска да бъде тривиален, той казва: - Ницше е преоседлал, изменил е своя възглед. Който се е запознал с наличните Ницшеви ръкописи, той не говори така. Защото когато Ницше написва няколко страници в своята книга «Рихард Вагнер в Байройт», той написва също така и всичко онова, което е имал срещу него - срещу това, което сам е казал. След това отново написва един въодушевен химн, и после написва всичко това, което е имал против. Всъщност целият «Случай Вагнер» е написан още през 1876 година. Само че Ницше го е оставил настрана, изключил го е и е напечатал само онова, което е било неговият въодушевен химн. Той всъщност отново взима своите стари бележки и ги допълва само с някои остри изречения.

 Но все пак през този трети и последен период от своя живот той е имал тенденцията да атакува всичко онова, което е оставил, така да се каже, настрана в първата епоха на своя живот. Вероятно е, че ако ръкописите, които е оставил настрана като несъвпадащи с написаното в книгата «Рихард Вагнер в Байройт», биха били унищожени от огън, ние не бихме имали никакъв «Случай Вагнер».

Виждате ли, когато проследим тези три епохи, всичките те имат един единен характер. И даже последната книга, най-малкото напечатаната последна книга, «Залезът на кумирите или как се философстваше с чука» (на български издадена като «Залезът на боговете»), където, бих искал да кажа, всичко е показано от неговата обратна страна, даже тази последна книга носи нещо от целия основен характер на Ницшевата духовност. Само че там, където той действително пише на стари години, Ницше става имагинативен, образен. Например той иска да охарактеризира Мишел, френския писател Мишел[4]. Това е една сполучлива характеристика, която той написва: «въодушевлението с което си съблича дрехата, през времето когато е въодушевен». От определена страна Мишел е схванат отлично. Такива подобни неща се намират нагледно предадени в тази книга «Залезът на кумирите».

Но когато човек има пред себе си тази ужасно потресаваща картина на носещата се над тялото индивидуалност на Ницше, той се чувства принуден сега по отношение съчиненията на Ницше да си каже: - Да, всъщност те правят впечатление, като че Ницше никога не е присъствал със своето човешко тяло, когато е писал своите изречения, като че винаги - той не е писал седейки, а ходейки, пристъпвайки с краката си - той е бил малко извън своето тяло. Най-силно ще имате това впечатление при определени откъси от четвъртата част на книгата «Така каза Заратустра», където директно ще имате чувството, че не се пише така, когато тялото регулира, а само когато тялото вече не регулира и със своето душевно естество човек се намира извън тялото си.

Човек има чувството, че при духовната си дейност Ницше винаги напуска своето тяло.

 И в крайна сметка това се крие в навиците на неговия живот. Той с удоволствие е вземал хлорал, за да дойде в определено настроение, едно настроение, което е независимо от тялото. Безсъмнение в този копнеж, в своето душевно настроение да стане независим от тялото, е бил предизвикан от това, че телесният му организъм в много отношения беше болен, че например той винаги е имал продължително главоболие и др. п..

Но всичко това дава една единна картина на Ницше в неговото въплъщение в края на 19-и век, което след това го доведе до умопобъркване, така че накрая той вече не е знаел, кой е. Защото има писма от Георг Брандес[5], в които Ницше се подписва: «разпънатият» - т. е. той се счита за Разпънатия - или пък гледа на себе си като на един намиращ се обективно вън от него човек. Или счита себе си за бог, който отива на разходка край реката По, и се подписва «Дионисий». Това отделяне от тялото, когато някой твори духовно, се получава като нещо, което е особено характерно за тази личност, за това въплъщение на тази индивидуалност.

И когато се проникнем с това вътрешно-имагинативно, вътрешно образно, ние биваме отведени обратно в едно намиращо се недалече минало въплъщение. Особеното при много такива представителни личности е, че по правило техните минали въплъщения не се намират особено далеч в миналото, а точно в нашето време са сравнително малко отдалечени назад. И ето, ние стигаме до едно съществуване на Ницше, в което тази индивидуалност е била францискански монах, един аскетичен францисканец, който много силно е изтезавал своето тяло. Сега ние имаме решението на загадката. Погледът се спира върху един човек в характерното францисканско облекло, който в продължение на часове лежи пред олтара, коленете му стават на рани от продължителните молитви за милост; човек, който ужасно се изтезава. Поради саморъчно причинената болка човек много силно се свързва със своето физическо тяло. Особено силно се чувства физическото тяло, когато се изпитва болка, защото астралното тяло особено силно се стреми към изпитващото болки тяло, иска да го проникне.

 Този толкова голям стремеж към подготвяне на тялото за спасение в едно въплъщение, действа така, че душата никак повече не иска да бъде в тялото при следващото въплъщение.

Ето виждате ли, такива са кармическите характеристики в характерни случаи. Можем също да кажем: - Те всъщност се различават от това, което обикновено си представяме. Върху редуващите се земни съществувания не може да се спекулира. Тогава по правило грешим. Когато обаче намерим правилното, то в най-висшия смисъл хвърля светлина върху живота.

А именно едно обективно разглеждане в това отношение може да ни подбуди, да виждаме кармата в истинската светлина. Въпреки че това има своите съмнителни страни, аз не се поколебах да разгледам пред вас отделни конкретни кармически връзки, за които вярвам, че те наистина ще хвърлят силна светлина върху същността на човешката карма, на човешката съдба. А утре ще продължим по-нататък.

[1] Вероятно лекциите държани в Берлин от18. октомври до 20. декември 1904 “История на Средновековието до великите открития”, в “За философията, историята и литературата 1901-1905”, Събр. съч. 51.

[2] “Философия на несъзнателното - опит за един мироглед", Берлин 1869; (10. разширено издание в три части, Лайпциг 1889).

[3] Фридрих Ницше, 1844-1900. Виж “Моят жизнен път” глава. XVIII. Събр. съч. 28.

[4] Жул Мишел, 1798-1874, френски историк и философ. Цитат на Ницше за него в “Залезът на кумирите”.

[5] Жорж Брандес, 1842-1927, датски литературен критик и писател.