ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 23 февруари 1924 година

Как стои въпросът с кармата, се вижда най-добре, когато срещу импулсите на човека, противопоставим онзи импулс, който назоваваме с името свобода. Нека разгледаме - бих искал да кажа - най-грубо въпроса за кармата. Какво означава тя? В човешкия живот трябва да отбележим редуващи се земни съществувания. Когато осъзнаем себе си в определен земен живот, ние първо можем, поне в мисли, да погледнем назад върху това, как този настоящ земен живот е повторението на редица минали животи. Този земен живот е бил предхождан от един друг, този последният също от един друг и т.н., докато стигнем в онези времена, в които е невъзможно да говорим за повтарящи се земни съществувания по начин, както това става днес в настоящата епоха на Земята, защото отивайки назад в миналото започва едно време, когато постепенно животът между раждането и смъртта и между смъртта и едно ново раждане стават така подобни един на друг, че вече не е налице онази огромна разлика, която съществува днес. Днес между раждането и смъртта ние живеем в нашето земно тяло така, че с нашето обикновено съзнание се чувстваме силно изолирани от духовния свят. От това обикновено съзнание хората говорят за духовния свят като за нещо отвъдно. Хората стигат дотам, да говорят за този духовен свят така, като че ли се съмняват в него, като че биха искали да го отрекат напълно и т.н..

Всичко това идва оттам, че животът в земното съществуване ограничава човека върху външния сетивен свят и върху ума, който не вижда това, което действително е свързано с това земно съществуване. Оттук произлизат всякакви спорове, които всъщност се коренят в нещо неизвестно. Вие може би често пъти сте се намирали в положението да видите, как хората спорят за монизъм, дуализъм и т.н.. Естествено пълна безсмислица е да се спори върху такива модни думи.

 Когато се спори по този начин, изглежда подобно на това, да речем, че някой първобитен човек не е чувал още никога, че съществува въздух. На онзи, който знае, че съществува въздух и какви задачи има въздухът, никога не ще му хрумне да счита въздуха като нещо отвъдно. Също така на него не ще му хрумне да каже: - Аз съм монист, въздух, вода и земя са едно; а ти си дуалист, защото виждаш във въздуха още нещо, което е над земното и над водното.

Всички тези неща именно са просто безсмислица, както всеки спор върху понятия е често безсмислица. Не се касае да се впускаме именно в тези неща, а се касае само да обърнем внимание върху тях. Защото също както за онзи, който не познава въздуха, въздухът не съществува, а е нещо отвъдно, така и за онези, които не познават още духовния свят, който е навсякъде, също така както въздуха, духовният свят е нещо отвъдно. За този който познава нещата, той е нещо отсамно. Следователно, касае се за това, само да признаем, че в днешната земна епоха между раждането и смъртта човекът живее в своето физическо тяло, в целия свой организъм така, че този организъм му дава съзнанието, чрез което той в известен смисъл е изолиран от определен свят на причини, който обаче въпреки това действа в това физическо земно съществуване.

След това между смъртта и едно ново раждане той живее в един друг свят, който по отношение на физическия свят можем да наречем духовен свят, в който той няма никакво физическо тяло, което може да бъде направено видимо за човешките сетива, а където той живее в една духовна същност; и в този живот между смъртта и едно ново раждане светът, който познаваме между раждането и смъртта, отново е нещо чуждо за обикновеното съзнание.

Мъртвият гледа надолу към физическия свят, както живият, т.е. физически живеещият гледа към духовния свят и само чувствата са, така да се каже, противоположни. Докато между раждането и смъртта тук във физическия свят човекът има известен поглед към един друг свят, който му дава удовлетворение за някои неща, които тук в този свят малко го задоволяват или никак, то между смъртта и раждането, поради извънредното изобилие от събития, поради това, че постоянно стават прекалено много неща в сравнение с това, което човек може да понесе, човекът постоянно чувства копнеж отново да се върне в земния живот, в това, което за него сега е отвъден живот, и през втората половина между смъртта и едно ново раждане той с голям копнеж очаква минаването в земното съществуване чрез раждането. Както през време на земното съществуване човек се страхува от смъртта, понеже е несигурен за това, което идва след смъртта - нали за обикновеното съзнание в земното съществуване царува голяма несигурност, - така в живота между смъртта и едно ново раждане царува прекалено голяма сигурност относно земния живот, една сигурност, която замайва, зашеметява, една сигурност, която именно прави душата немощна, безсилна. Така че човекът изпада в немощни-съноподобни състояния, които му вдъхват копнежа да слезе отново на Земята.

Това са само бегли забележки за голямата разлика, която съществува между земния живот и живота между смъртта и едно ново раждане. Но ако отидем назад в миналото, да речем дори само в египетската епоха, от третото до първото хилядолетие преди основаването на християнството, в миналото ние ще стигнем до онези хора, които сме били самите ние в един минал живот на Земята. Ако отидем назад в тази епоха, тогава по отношение на сегашното брутално ясно съзнание, - а днес хората имат едно брутално ясно съзнание, те всички са така интелигентни, аз не казвам това иронично, днес всички хора действително са много интелигентни, - съзнанието на хората през древната египетска епоха е било повече съноподобно, то е било такова, че не се е сблъсквало по същия начин както днес с външните предмети, прониквало е повече през света, без да се сблъсква, но в замяна на това е било изпълнено с картинни образи, които в същото време са представяли нещо от духовното, което се намира около нас. Духовното още проникваше във физическото земно съществуване.

 Не казвайте: - Щом тогавашният човек е имал едно повече съноподобно, а не брутално ясно съзнание, как той е могъл да извърши онези велики трудоемки работи, които са били извършвани през време на египетската или на халдейската епоха? Достатъчно е само да си спомните, че при умопобъркани хора, именно в състоянията на лудост понякога става огромно нарастване на техните физически сили и те започват да носят неща, които не могат да носят при напълно ясно съзнание. Фактически и физическата сила на тези хора, които може би външно са били по-тънки от съвременните – но нали не винаги пълният е силен, а сухият слаб, - също и физическата сила на тези древни хора е била съответно по-голяма. Само че те не са използвали това съществуване така, че да наблюдават всяко отделно нещо, което са вършели физически, а успоредно с тези физически действия са вървели изживяванията, в които още е прониквал духовният свят.

И отново, когато тези хора се намират в живота между смъртта и едно ново раждане, много повече от този земен живот е прониквало там горе в онзи живот, ако ми е позволено да използвам тази дума «горе». Днес е много трудно човек да се разбере с хората, които се намират в живота между смъртта и едно ново раждане, защото постепенно езиците са приели такава форма, която не може да бъде разбрана от мъртвите. В схващането на мъртвите за земното, нашите съществителни имена например скоро след смъртта стават абсолютни празнини. Те разбират още само глаголите, подвижното, действащото. И докато тук на Земята хората с материалистично разбиране постоянно ни учат, че всичко порядъчно трябва да се дефинира, че всяко понятие трябва да бъде разграничавано чрез дефиниция, мъртвият вече въобще не познава никаква дефиниция; защото той познава само това, което се намира в движение, а не това, което е ограничено с контури.

Но в по-стари времена също и онова, което е живеело на Земята като език, като използване на мисълта, като навик на мислене, е стигало нагоре до живота между смъртта и едно ново раждане така, че дълго време след смъртта мъртвият е имал още отзвук от това, което е преживял тук, а също и от онова, което е ставало на Земята и след неговата смърт.

Ако отидем още по-далече в миналото, в епохата след Атлантската катастрофа, в осмото, деветото хилядолетие преди християнското летоброене, тогава различията между живота на Земята и този след смъртта стават още по-малки. След това стигаме обратно в миналото до онези времена, когато двата живота са били напълно подобни един на друг. Тогава не може вече да се говори за повтарящи се земни съществувания.

Следователно, повтарящите се земни съществувания имат своя предел, своята граница, когато отидем назад в далечното минало. Когато насочим поглед напред в бъдещето, ние виждаме, че те също така ще имат една граница. Защото това, което за човека напълно съзнателно започва с духовното познание, това, че в обикновеното съзнание трябва да проникне духовният свят, ще има като последствие, че в света, който живеем между смъртта и едно ново раждане, отново ще прониква този земен свят, но въпреки това съзнанието не ще стане съноподобно, а ще става все по-ясно и по-ясно. Разликата ще става все по-малка. Така че в повтарящите се земни съществувания ние имаме този живот, ограничен между външни граници, които след това ще ни доведат до едно съвършено различно устроено съществуване на човека, където не ще има вече никакъв смисъл да се говори за повтарящи се земни съществувания, защото именно разликата между земния живот и духовния живот не ще бъде така голяма, каквато е тя сега.

Когато обаче за широкото настояще на земната епоха приемем, че зад този земен живот съществуват много други - не би трябвало да се казва безброй други, защото при едно точно духовно-научно изследване те могат даже да се преброят, тогава в тези минали земни съществувания ние сме имали определени изживявания, които са представлявали отношения от човек към човек. И следствията на тези отношения от човек на човек, които в миналото са се проявявали в това, което човек е изживял, се явяват точно както следствията на това, което ние извършваме сега в този земен живот; те се простират в следващите земни съществувания. Ние трябва да търсим причините на много неща, които сега настъпват в нашия живот, в предишни земни съществувания. Тук човек много лесно ще си каже, че това, което той изживява сега, е причинно обусловено. Как тогава той може да бъде свободен човек?

Този въпрос, когато го разглеждаме така, е от голямо значение, защото всяко духовно наблюдение показва, че именно следващият земен живот е определен по този начин от предишните земни съществувания. От друга страна съзнанието за свобода съществува безусловно. И когато четете моята «Философия на свободата», вие ще видите, че съвсем не можем да разберем човека, ако не сме наясно върху въпроса, че целият негов душевен живот е насочен, ориентиран, стреми се към свободата, обаче към една свобода, която трябва правилно да разбираме.

Именно в моята «Философия на свободата» вие ще намерите идеята за свобода, която е много важно да бъде схваната в правилния смисъл. Касае се именно за това, човек да развие първо свободата в мислите. Изворът на свободата блика в мисълта. Човекът просто има непосредствено съзнание за това, че в мисълта той е свободно същество.

Можете да кажете: - Но днес съществуват много хора, които се съмняват в свободата. Това е само доказателство, че днес теоретическият фанатизъм на хората е по-голям от това, което човекът непосредствено изживява в действителността. Човек вече не вярва на своите изживявания, защото е претъпкан с теоретически възгледи. От наблюдението на природните процеси днес той си съставя идеята: Всичко е необходимо обусловено, всяко следствие има причина, всичко, което съществува, има своята причина. Следователно, когато оформя дадена мисъл, това също има своята причина. Хората съвсем не мислят веднага за повтарящите се земни съществувания, а мислят за това, че бликащото от една мисъл, също така е причинено, както това, което произлиза от една машина.

Чрез тази теория за всеобщата причинност, както я наричат, за всеобщото причиняване, днес човек многократно се заслепява спрямо това, че той ясно носи в себе си съзнанието за свободата.

 Свободата е факт, който се изживява, щом човек действително достигне да размишлява върху себе си.

Но съществуват също хора, които са на мнение, че нервната система е именно една природна система и като по чудо ражда мислите от себе си. Тогава естествено мислите биха били именно такива, да речем, както пламъка, който гори под влиянието на горивното вещество, те биха били необходими резултати и не би могло да става дума за свобода.

Обаче тези хора си противоречат, като въобще говорят. Аз често съм разказвал тук: На младини имах един приятел, който в определено време мислеше истински фанатично материалистически и казваше: - Когато например ходя, моите мозъчни нерви, които са проникнати от определени причини, са тези, които предизвикват ходенето. При известни обстоятелства това можеше да доведе до дълги спорове с този приятел от младостта. Накрая аз веднъж му казах: Да, но виж, ти казваш все пак, аз ходя. Защо не казваш моят мозък ходи? Щом действително вярваш в твоята теория, ти никога не трябва да казваш, аз ходя, аз хващам, а моят мозък хваща, моят мозък ходи. Защо лъжеш? -

Такива са повечето от теоретиците. Но съществуват също и практици. Когато забелязват някаква глупост у себе си, която не искат да отстранят, тогава те казват: - Да, от това аз не мога да се освободя, това е моята природа. То идва от само себе си и аз съм безсилен срещу него. - Такива хора има много. Те се позовават на неизменимата причинност на тяхното същество. Но в повечето случаи те остават непоследователни, когато понякога искат да покажат на себе си нещо, което биха искали да бъдат, за което не се нуждаят от никакво извинение, а за което искат да бъдат похвалени; тогава те се отклоняват от този възглед.

Основният факт за свободното човешко същество е един факт, който може непосредствено да бъде изживян. Но в обикновения земен живот ние вършим много неща, вършим ги в пълна свобода и всъщност от своя страна те изглеждат така, че ние не можем да ги оставим неизвършени. Въпреки всичко чрез това ние не чувстваме нашата свобода възпрепятствана.

Да предположим, че решавате да си построите къща. Построяването на къщата изисква, да речем, една година. След една година вие ще живеете в нея. Ще чувствате ли вашата свобода ограничена чрез това, че трябва да си кажете тогава: - Сега къщата е построена и аз трябва да вляза в нея, да живея в нея - та това е принуда! - Вие не ще чувствате вашата свобода ограничена чрез това, че сте си построили къща.

Тези две неща напълно съществуват едно до друго също и в обикновения живот, а именно, че човек се е ангажирал за нещо, което след това е станало факт в живота, за който трябва да се държи сметка.

Вземете сега всичко това, което произхожда от миналите земни съществувания, за което трябва да държите сметка, тъй като то произлиза от самите вас, също както изграждането на къщата произхожда от вас. Тогава чрез факта, че вашият настоящ земен живот е определен от минали земни съществувания, вие не ще чувствате никакво ограничение на вашата свобода.

А сега вие можете да кажете: - Добре, аз си построявам къща, но искам все пак да остана свободен човек, не искам да бъда принуден чрез това. Ако не ми харесва, след една година аз не ще вляза в тази къща, ще я продам. -Добре! Относно това всеки също може да има своето мнение, но човек би могъл да помисли, че вие въобще не знаете, какво искате в живота, щом вършите това; но нека се абстрахираме от този възглед. Нека се абстрахираме от това, че някой е фанатик на свободата и постоянно предприема неща, които след това свободно изоставя. Тогава бихме могли да кажем: - Човекът няма дори свободата да извърши това, което е предприел. Той стои под постоянен натиск да иска да бъде свободен и точно от този фанатизъм за свобода постоянно бива лашкан насам натам.

Касае се действително за това, тези неща да не се схващат сковано теоретически, а да отговарят на реалния живот. А сега да преминем към едно по-сложно понятие. Както приписваме свобода на човека, така до по-висока степен би трябвало да припишем свобода на другите същества, които не са възпрепятствани от ограниченията на човешката природа - когато се издигнем до съществата, които принадлежат на по-висшите йерархии, те не са възпрепятствани от ограниченията на човешката природа. Би трябвало дори в една по-висока степен ние да потърсим свободата при тях. А сега някой може да създаде една особена богословска теория, като каже: - Но Бог би трябвало да бъде свободен! Но пък той е устроил света по определен начин. С това той е ангажиран, той наистина не може всеки ден да променя мировия ред; следователно той не е свободен.

Виждате ли, когато срещупоставите по този начин вътрешната кармическа необходимост и свободата, която е един факт на нашето съзнание, която е просто един резултат на себенаблюдението, вие никога не ще излезете от един омагьосан кръг. Защото нещата стоят така: Аз наистина не искам постоянно да повтарям примера, но той може да ни доведе по-нататък – вземете примера с построяването на къщата. Значи някой си построява една къща. Не искам да кажа, аз си построявам къща - вероятно аз никога не ще си построя такава, - но да речем, че някой си построява къща. Чрез това решение той по определен начин определя своето бъдеще. Когато къщата е готова и той държи сметка за своето предишно решение, за в бъдеще на него привидно не му остава никаква свобода. Той самият си е ограничил тази свобода; привидно няма никаква свобода.

Помислете обаче, за колко много неща все пак ви остава свобода вътре в тази къща! Вътре в нея вие даже сте свободни да бъдете глупави или разумни. Свободни сте вътре в нея да се отнасяте със своите себеподобни отвратително или любвеобилно. В нея сте свободни да ставате рано или късно. Може би в замяна на това имате други задължения, но в къщата вие сте свободни да ставате рано или късно. Свободни сте вътре в нея да бъдете антропософ или материалист. Накратко казано, съществуват безброй неща, по отношение на които вие сте свободни.

По същия начин, въпреки съществуването на кармическата необходимост, в отделния човешки живот съществуват безброй неща, много повече отколкото в една къща, безброй неща, които човек е свободен да върши, които действително се намират напълно в областта на свободата.

Но сега може би вие ще можете да кажете по-нататък: - Добре, тогава в живота ние имаме определена област на свобода. Тази област аз ще нарисувам тук в светло, понеже хората обичат светлото, а наоколо ще нарисувам кармическата необходимост /червено/. Сега тя също е налице! Следователно определена затворена област на свобода, а наоколо кармическата необходимост.

Сега гледайки тази рисунка, вие можете да изтъкнете следното. Вие можете да кажете: - Добре, в определена област сега съм свободен; но аз стигам до границата на моята свобода. Аз се разхождам из моята стая на свободата, обаче навсякъде стигам до границата на моята кармическа свобода и чувствам тази кармическа необходимост.

Да, мои мили приятели, ако рибата би мислила по същия начин, тя би била много нещастна във водата, защото когато плува във водата, тя стига до границата на водата. Тя вече не може да живее извън тази вода. Ето защо тя се отказва да живее вън от водата. Тя изобщо не излиза вън от водата. Рибата остава във водата, плува във водата и оставя другото, което се намира вън от водата да си бъде въздух или каквото и да е друго. И поради факта, че рибата прави това, мога да ви уверя, че тя изобщо не се чувства нещастна, че не може да диша с бели дробове. На нея никак не й идва на ум, да бъде нещастна. Но ако на рибата би й хрумнало да бъде нещастна поради това, че диша само с хриле, а не с бели дробове, тя би трябвало да има бели дробове в резерв и би трябвало да сравнява, как е да се живее под водата и как е да се живее във въздуха. Тогава рибата би се чувствала вътрешно по съвършено различен начин. Всичко би било различно.

Ако приложим това сравнение върху човешкия живот по отношение на свободата и на кармическата необходимост, тогава е така, че в настоящия земен живот човекът отначало има обикновеното съзнание. С това обикновено съзнание той живее в кръга на свободата, както рибата живее във водата и съвсем не стига с това съзнание в областта на кармическата необходимост, не прониква в тази област. Едва когато човек действително започва да възприема духовния свят, - което би било, както ако рибата би имала бели дробове в резерва, - едва когато човекът действително се вживее в духовния свят, тогава той добива ясно виждане за импулсите, които живеят в него като кармическа необходимост. И тогава обратно в миналото той вижда своите предишни земни съществувания и виждайки от миналия земен живот причините за настоящите изживявания той не чувства и не казва: - Сега аз се намирам под желязната принуда на необходимостта и моята свобода е ограничена, възпрепятствана, - а поглежда в миналото и вижда, как сам си е създал това, което го сполетява в живота, както някой, който си е построил къща. Той поглежда назад и вижда решението, което е довело до построяването на тази къща. И тогава човек намира за по-умно да запита: - Дали взетото тогава решение, да построя къщата е било разумно или неразумно? - Естествено когато по-късно нещата се осъществят, човек може да си изгради всякакви възгледи, това е несъмнено; но когато открие, че е било огромна глупост да си построи къщата, той може най-много да каже, че е бил глупав.

Но в живота е една неприятна работа, когато по отношение на дадено нещо, което човек е извършил, той трябва да си каже, че е било глупаво. Това не е приятно. Човек лесно не понася своите глупости. Той би искал да не е взимал решението. Но това се отнася само за единия земен живот, защото между глупостта на решението и наказанието, което човек получава за това, когато трябва да изпита последствията на тази глупост, между тях се намира еднородният земен живот. Той остава винаги такъв.

Но не е така между отделните земни съществувания. Между тези земни съществувания винаги има един живот между смъртта и едно ново раждане и тези животи между смъртта и едно ново раждане изменят някои неща, които не биха се изменили, ако земният живот би продължил по еднороден начин. Представете си, че виждате обратно в миналото един предишен земен живот. Тогава сте направили добро или зло на някой човек. Животът между смъртта и едно ново раждане се намира между този предишен земен живот и настоящия земен живот. В този живот между смъртта и едно ново раждане, в този духовен живот, вие съвсем не можете да мислите по друг начин, освен че сте станали несъвършени чрез това, че сте направили някому зло. Това отнема нещо от вашата човешка стойност. Това ви прави душевно осакатени. Вие отново трябва да изправите това осакатяване и тогава вземате решението да постигнете в новия земен живот онова, което поправя грешката. Между смъртта и едно ново раждане вие приемате онова, което изправя грешката, приемате го чрез вашата собствена воля. Ако сте направили добро на някой човек, тогава вие знаете, - това човек вижда особено в живота между смъртта и едно ново раждане, - че целият човешки земен живот съществува за цялото човечество. И тогава откривате, че, когато сте подпомогнали един човек, чрез това той фактически е постигнал определени неща, които иначе не би постигнал в един предишен живот. Но тогава в живота между смъртта и едно ново раждане вие се чувствате съединени с него, за да проявите по-нататък онова, което сте постигнали заедно с него по отношение на човешкото съвършенство. Вие отново го търсите в новия земен живот, за да можете да действате по-нататък именно чрез начина, по който сте го усъвършенствали в новия земен живот.

Следователно, съвсем не се касае за това, когато намирайки се в духовния свят виждате кръга на кармическите необходимости около себе си, съвсем не се касае за това, че ще се отвратите от тези кармически необходимости, а за това, да погледнете чрез тези необходимости, какви са били нещата, които сами сте извършвали и така да погледнете на тези неща, че да си кажете: - Трябва да стане това, - даже от пълна свобода би трябвало да стане, - което става от една вътрешна необходимост.

Човек никога не ще изживее случай да не бъде съгласен с тази карма при едно действително разбиране на кармата. Ако в кармата се получават неща, които не се харесват на някого, той би трябвало да ги разглежда от общата закономерност на света. И тогава все повече ще открива, че в крайна сметка онова, което е кармически обусловено, е по-добро, отколкото ако при всеки нов земен живот трябва да започваме отново. Защото всъщност ние сме самата наша карма. Това, което прониква от един предишен живот, сме самите ние и няма никакъв смисъл да говорим за това, че нещо в нашата карма, до която опира именно кръгът на нашата свобода, че нещо в нашата карма би трябвало да бъде различно от това, което е, защото в едно закономерно свързано цяло детайлът, единичното изобщо не може да бъде критикувано. Някому може да не се харесва носът му; обаче няма никакъв смисъл да бъде критикуван само носът, защото носът, който човек има, наистина трябва да бъде такъв, какъвто е, щом целият човек е такъв, какъвто е. И онзи, който казва, че би искал да има друг нос, с това той всъщност казва, че би искал да бъде съвършено друг човек. Обаче с това той самият се елиминира, премахва се в мислите. Но това не може да стане.

Така ние също не можем да премахнем и нашата карма, защото ние самите сме това, което е нашата карма. Но това никак не ни заблуждава, защото то протича напълно редом с делата на нашата свобода, никъде не пречи на делата на нашата свобода.

Бих искал да употребя и едно друго сравнение, което изяснява това. Като човеци ние вървим; но все пак почвата е тази, върху която вървим. Никой човек не се чувства възпрепятстван в своето ходене чрез това, че под него е почвата. Даже той би трябвало да знае, че ако не би съществувала почвата, той не би могъл да ходи, а навсякъде би пропаднал надолу. Така е и с нашата свобода. Тя се нуждае от почвата на необходимостта. За да се издигне нагоре, тя се нуждае от една основа.

Тази основа, това сме самите ние. Щом по правилен начин схванем понятието за свободата и понятието за кармата, ние ще можем напълно да ги примирим една с друга. И тогава не е нужно вече да се плашим напълно да разгледаме тази кармическа необходимост. Даже в някои случаи ние ще стигнем дотам да си кажем: - Предполагам, че някой, който е минал през посвещението, може да вижда миналите земни съществувания. Когато той гледа назад в минали земни съществувания, чрез това той много добре знае, че му се е случило това или онова, което е дошло заедно с него в този земен живот. Ако той не би се издигнал до науката на посвещението, тогава една обективна необходимост би го тласкала да върши някои неща. Той неминуемо би ги извършил. Но с това той не би чувствал своята свобода ограничена, защото неговата свобода лежи в обикновеното съзнание. С това съзнание той съвсем не прониква в областта, където действа тази необходимост, като рибата не стига до външния въздух. Обаче когато притежава науката на посвещението, тогава той вижда в миналото, вижда какво се е случило в един предишен земен живот и счита онова, което се намира там като една задача, която съзнателно му е била възложена за настоящия земен живот. И така е. - Виждате ли, онзи, който не притежава науката на посвещението, той винаги знае чрез един вътрешен стремеж, чрез един подтик,- сега казвам нещо, което ще ви изглежда парадоксално, което обаче все пак е така, - какво трябва да прави. О, хората винаги вършат, винаги знаят, какво трябва да правят, те винаги се чувстват тласкани към това или онова. При този, който започва с науката на посвещението, при него все пак в света ще бъде различно. Когато той идва в контакт с живота, по отношение на отделните изживявания изникват твърде особени въпроси. Когато се чувства подбуден да прави неща, той същевременно чувства подтик да не го направи.

 Смътният подтик, който тласка повечето от хората към това или онова, отпада. И фактически, при определена степен на разбирането придобито чрез посвещение, ако не би настъпило нещо друго, човек би стигнал дотам да си каже: - След като съм стигнал до това разбиране - сега аз съм на четиридесет години, но това е все едно, - сега най-добре ще прекарам целия си следващ живот като седна на един стол и не върша абсолютно нищо; защото нямам такива изразени подтици, да върша това или онова. - Не мислете, мои мили приятели, че посвещението не е реална действителност. Странно е в това отношение, как хората понякога мислят. Когато някой яде печена кокошка, всеки вярва, че тя е истинска действителност. Но за науката на посвещението по-голяма част от хората вярват, че тя има само теоретически въздействия. Но тя има действия в живота. И едно такова действие в живота е онова, което аз току-що посочих. Преди човек да придобие науката на посвещението, тогава по един вътрешен подтик той счита, че едно нещо е важно, друго не е важно. На посветеният би могло да му се прииска, да седне на един стол и да остави светът да си тече покрай него, защото не е особено важно - така би могло да му се струва, - дали нещо става, а друго не става, и други подобни. Но нека направим една корекция, една поправка - нещата не стават така, защото науката на посвещението донася и нещо друго. За да не седне съответният посветен и да остави света да си тече като каже: - На мен всичко ми е безразлично, - корекцията е той да погледне в миналите земни съществувания. Тогава от своята карма той прочита задачата за своя земен живот. Той прочита в кармата задачата за своя земен живот. Тогава той съзнателно изпълнява това, което са му възложили неговите минали земни съществувания. Той не се отказва от своите действия, мислейки, че с това неговата свобода е възпрепятствана, а ги извършва, защото, стигайки до това, което е изживял в своите минали земни съществувания същевременно вижда и това, което е било в живота между смъртта и едно ново раждане, как там той е намерил за разумно да извърши съответните следващи дела. Той би се чувствал несвободен, ако не е в състояние да изпълни задачите, които са му били поставени от предишните земни съществувания.

Тук бих искал да отворя само една малка скоба. Виждате ли, думата карма е дошла в Европа по околния път чрез Англия. Само поради това, че се пише карма, хората много често казват карма. Но това е изговорено погрешно; карма трябва да се изговаря именно така, като че тази дума би била изписана с буквата «е». Откакто ръководя антропософското общество аз винаги изговарям Ка/=е/рма и много съжалявам, че от това много хора са свикнали постоянно да казват ужасната дума «кирма». Когато казвам карма, тези хора постоянно разбират «кирма». Това е ужасно. Вие ще сте чули вече, че от известно време някои много верни ученици произнасят «кирма».

Следователно нито преди, нито след придобиването на науката на посвещението няма противоречие между кармическата необходимост и свободата. Преди навлизане в науката на посвещението поради това, че със своето обикновено съзнание човек остава именно сред областта на свободата и кармическата необходимост се разиграва навън като по природни закони; той няма нищо друго, което да чувства различно, освен това, което му вдъхва неговата природа, а след придобиването на науката на посвещението това противоречие не съществува поради това, че той е постигнал пълно съгласие със своята карма и счита, че е разумно да действа просто в смисъла на кармата. Също както човек не си казва, че когато влезе в къщата, която си е построил, се ограничава неговата свобода, а нормално си казва: - Напълно разумно беше от твоя страна, че си построи къща в тази област и на това място, и сега си свободен в тази къща. - Така и онзи, който е въоръжен с науката на посвещението. когато поглежда в минали земни съществувания, става свободен чрез това, че изпълнява своята кармическа задача, т.е. влиза в къщата, която си е построил в предишните земни съществувания.

Мои мили приятели, днес аз исках да ви изложа поносимостта между свободата и кармическата необходимост в човешкия живот. Утре, говорейки по-нататък върху кармата, ще навлезем в подробностите на тази карма.