ЛЕКЦИЯ ШЕСТА

Дорнах, 29 декември 1923 г.

Особено важен за разбиране историята на Запада в неговото отношение към Изтока е периодът от три-четири столетия преди до три-четири столетия след Мистерията на Голгота. Истинското значение на събитията, които разглеждаме, - събития, достигнали апогей в подема на аристотелизма и в експедициите на Александър в Азия, - се съдържа в този факт, че те образуват сякаш завършек на цивилизацията на Изтока, която все още е била потопена в импулсите от мистериите.

Окончателен край на чистите и истинни импулси от мистериите на Изтока сложил престъпният пожар в Ефес. След това ние намираме само традиции на мистериите, традиции и призрачни образи, - така да се каже, останки от древна боговдъхновена цивилизация, които били разхвърляни по Европа и особено из Гърция. А четиристотин години след Мистерията на Голгота станало друго велико събитие, от което е видно това, което още е останало от отломките – защото така можем да ги наречем – от мистериите. Да се вгледаме в образа на Юлиан Отстъпник*./* Юлиан, наречен отстъпник, - римски император (361-363) - виж лекцията от 19 април 1917 г. в "Градивните камъни за разбиране на Мистерията на Голгота" (GA, том 175)./ Юлиан Отстъпник е римски император, получил посвещение в IV век в степен, каквато е била тогава възможна, - чрез един от йерофантите на Елевзинските мистерии. Това значи, че той е влязъл в преживяване на древните божествени тайни на Изтока, доколкото подобно преживяване е било още възможно в Елевзинските мистерии.

При изворите на разглеждания период стои изгарянето на храма в Ефес; денят на изгарянето на Ефеския храм е бил също денят, когато на бял свят се появил Александър Велики. Този период завършва в 363 г. с деня на насилствената смърт на Юлиан Отстъпник в дълбините на Азия. Между тези две събития стои Мистерията на Голгота. А сега да изследваме малко този период от време като звено във веригата на цялостната история на човешкото развитие. Ако искаме да погледнем по-нататък, зад чертата на този период, ще ни е нужно, преди всичко, да изменим силата си на виждане и възприятие. Това изменение е много сходно с това, за което сме чували в друга връзка. Само че доста рядко, размишлявайки за подобни неща, ние ги съпоставяме едно с друго.

Спомнете си, как в книгата "Теософия" аз съм описал различните светове, свързани с човека. Описах ги като физически свят; преходен свят, граничещ с него, иначе казано – свят на душите; след това свят, в които само най-издигнатата част от нашата природа може да получи достъп, - свят на духовете. Като оставим настрана частните особености на този свят на духове, през който съвременният човек преминава между смъртта и новото раждане и ако се  вгледаме само в неговите по-общи качества и особености, ние си даваме сметка, че трябва да дадем нова ориентация на всичките си мисли и чувства преди да можем да постигнем страната на духовете; и любопитното е, че трябва да изменим и преориентираме нашият вътрешен живот на мислите и чувствата по същия начин, както, ако бихме искали да постигнем това, което стои зад границата на указания период. Грешка би било да си въобразяваме, че ползвайки се от съвременните представи ще можем да разберем станалото до изгарянето на Ефеския храм. Ние трябва да си образуваме други понятия и други представи, за да проникнем с поглед до човешките същества, които били също така уверени в постоянната връзка на своята душа с боговете, както, че чрез дишането човек идва в съприкосновение с въздуха навън.

Започвайки от този свят, свят, който е нещо като земен девакан, земната страна на духовете, - защото земният свят не ни дава нищо за разбирането на този свят, - ние преминаваме към промеждутъчния период, продължаващ от 356 г. пр.Р.Х. и примерно до 363 г. след Р.Х. А какво се простира зад пределите на този период? От едната страна на този период се намира Азия,

от другата - Европа, а между тях лежи свят, от който човечеството, по определение, е излязло по същия начин, по който древното човечество от източния свят през Гърция е влязло в Римската империя (виж рисунката). Защото това, което през столетията на  средновековието чак до нашите времена се е развивало като цивилизация, е цивилизация, която се е строила, развивала се е в страни от вътрешната същност на мистериите, развивала се е на основата на това, което човек може да построи с помощта на своите собствени понятия и представи. Ние можем да наблюдаваме началото на тази тенденция в Гърция от времената на Херодот и по-нататък.

Херодот е описвал фактите от историята по външен начин и не се е докосвал до духовното, или го е докосвал във висша степен погрешно. И другите след него вървят по-нататък в това направление. Въпреки това, в Гърция ние винаги усещаме сякаш последния полъх на тези сянкоподобни образи, които трябва да напомнят на човека за духовния живот. От друга страна, с Рим започва период, към който съвременният човек все още чувства сродство, - период, който има съвсем нов начин на мислене и чувстване, различаващ се даже от този, който наблюдаваме още в Гърция. Само такава личност, като Юлиан Отстъпник, изпитва нещо като непреодолимо привличане към Древния свят и проявява определена честност в търсенето на  посвещение в Елевзинските мистерии. Но това, което Юлиан е можел да получи в тези мистерии, не е притежавало вече силата на познанието. И още повече, той сам принадлежал към света, в който хората вече не могли да овладеят в своята душа мистерийните традиции на Изтока.

Съвременното човечество никога не би възникнало, ако след Азия не последва отначало Гърция, а след това Рим. Съвременното човечество е базирано на личността, личността на индивида. Източното човечество е било построено иначе. Човекът от Изтока е  чувствал себе си част от непрекъснатия божествен процес. Боговете са имали свои цели в земната еволюции. Боговете са искали едно или друго, и едно или друго е ставало на Земята. Боговете са въздействали върху волята на хората, като са ги инспирирали. Всичко, което са извършвали могъщите и велики личности на Изтока, за които ви говорих, е било вдъхновено от боговете. Боговете повелявали, човек изпълнявал. И мистериите са приспособени и организирани в древните времена за тази цел – да съединят божествената воля и човешкото действие.

В Ефес за първи път виждаме нещо друго. Там учениците в мистериите, както съм ви казвал, са били загрижени за състоянието на собствената си зрелост и повече не наблюдавали времето и периодите на годината. Появил се първият признак на личността. Там в предните инкарнации Аристотел и Александър Велики възприели личностния импулс. Но сега настъпва нов период, изгревът на новия период, когато Юлиан Отстъпник преживява като за последен път стремежа на човека да вмести даже в този късен век мистериите на Изтока. Сега човешката душа става съвсем друга в сравнение с това, което е била в Гърция.

Представете си още един път човек, получил някои знания в Елевзинските мистерии. Конституцията на душата му не е заимствана от тези мистерии: за нея той е задължен на простия факт, че живее в тази епоха. Когато съвременният човек си спомня, когато той, както се казва, дълбае в себе си, то какво би могъл да си припомни? Той може да си припомни нещо такова, което сам лично е преживял по време на сегашния си живот, може би, преживяно двадесет или тридесет години назад. Тази мислена ретроспекция, разбира се, не отива по-далеч от собствения му живот. А за човек, който е принадлежал, например, към Ефеската цивилизация, това е било различно. Ако той е получил, макар и в малка степен, знания, достъпни му в Ефес, то при него процесът на спомняне е притичал така, че когато е навлизал в спомените си, в душата му изплували вместо спомени, отнасящи се до личния му живот, събития от доземното съществуване, събития, предшестващи земния период на еволюция. Той се пренасял в лунния период, слънчевия период, предшестващи отделните природни царства. Също е можел да гледа вътре в себе си и да вижда общността на човека с космическото цяло; той е виждал, как човек е свързан и съединен с Космоса. И всичко това, живяло в неговата душа, е било истинската "собствена" памет – космическата памет на човека.

Затова можем да кажем, че тук имаме работа с този период, когато в Ефес човек е можел да преживява тайните на Вселената. Човешката душа е притежавала памет за отдавна отминалите космически епохи. Тази памет я е предшествало еволюционно още нещо: нея я е предшествало реалното преживяване на тези ранни времена. От това останало само прозрението в ранните епохи. Но в онова време, за което разказва епосът за Гилгамеш, не можем да говорим за памет за минали космически епохи, а трябва да говорим за истинско преживяване на миналото. След епохата на космическата памет дошло това, което нарекох промеждутъчната епоха от Александър до Юлиан Отстъпник. Да прескочим за малко този период. После следва епохата, която е породила западната цивилизация на средните векове и съвременността. Тук повече няма памет за космическото минало, още по-малко преживяване на миналото в настоящето; нищо не е останало, освен традициите.

                Преживяване на миналото в настоящето

                Памет на душата за космическото минало

                Традиция

Сега може да се води писмена хроника. Възниква историята. Историята се появява за първи път в римския период. Помислете, скъпи мои приятели, какво потресаващо изменение имаме тук. Помислете, как учениците в Ефеските мистерии са живели с времето, вземали са участие в него. На тях не са им трябвали книги по история. Писмените летописи биха били смехотворни за тях. Достатъчни били размишления и дълбока медитация и миналото изгрявало от дълбините на човешкото съзнание. Това не са били демонстрации на психоанализа в духа на съвременните доктори: човешката душа изпитвала огромен подем, извиквайки по такъв начин миналото от живата памет.

Но в последващите времена човечеството изгубило тази способност и възникнала необходимост да се записва станалото. Но в това време, докато при човека е залинявала древната сила на космическата памет и се е установявал недодялания начин да се записват великите събития на света, - през всичкото това време в неговото вътрешно същество се е развивало личното спомняне, личната памет. Защото всяка  епоха има собствена мисия, всяка епоха има собствена задача. Тук имате обратното на това, което ви представих в първата лекция на този цикъл, когато описах възникването на “времевата памет”. Тази памет във времето или времева памет, люлката на която е в Гърция, се е развивала през римската култура в средновековието и в новите времена. И към времето на Юлиан Отстъпник вече напълно е било заложено ядрото на културата на личността; доказателство за това - тръгналото, всъщност, не в полза на Юлиан Отстъпник  посвещение в Елевзинските мистерии.

Сега се приближаваме до периода, когато западният човек, започвайки от III или IV век сл.Р.Х. чак до наше време, провежда своя земен живот напълно извън духовния свят, живее в станалите празни абстракции понятия и идеи. В Рим даже самите богове станали абстракции. Достигнахме време, когато човечество се е лишило от каквото и да е знание за живата връзка с духовния свят. Земята повече не е Азия, низшето от небесата, Земята е сама по себе си някакъв свят, а небесата са далечни, непроницаеми и покрити с мъгла за човешкия взор. Настъпило време, когато човек изработва в себе си личността под влияние на римската култура, която се разпространила по всички страни на Запада.

И точно както светът на душите граничи с духовния свят, със света на духовете, стоящ по-високо, така и цивилизацията на Запада, своего рода свят на душите, във времето граничи с духовния източен свят. И този свят на душите се простира чак до наши дни. И сега, в наше време, повечето хора съвсем не забелязват факта, че отново става друго грамадно изменение. На тези от вас, които често слушат мои лекции е известно, че аз неохотно наричам кой да е период преходен, защото в действителност такъв се явява всеки период, - всеки период означава преход от станалото към идващото. Същността е в това, кое в какво преминава. Казаното вече навежда на мисълта, че в този случай, сякаш преминавайки от света на духовете в света на душите, стигаш след това във физическия свят. В съвременната цивилизация, - каквато се е развила до сега, - ние можем отново и отново да намираме отзвуци на духовното. Самият материализъм не минава без отзвуци от духа. Истинският и искрен материализъм във всички области е с нас само от средата на XIX век и в своето пълно значение е все още малко разбран. Но той действа тук с гигантска сила и сега ние извършваме преход към трети свят, който в действителност така се отличава от предшестващия  римски свят, как този последния от източния.

По нататък, съществува още един период от време, който отпада от линията на такова развитие: това е периода между Александър и Юлиан. В средата на този период се пада Мистерията на Голгота. Тези, на които е била поднесена Мистерията на Голгота, не са я възприели като хора, разбиращи мистериите: иначе биха имали съвсем друго разбиране за Христос, който е живял в човека Исус от Назарет. Само немногочислени съвременници на Мистерията на Голгота, посветени в тогавашните мистерии, са могли да имат подобно разбиране. Затова голямата част от западното човечество  няма представи и понятия за духовно достигане на Мистерията на Голгота. Затова първият начин, по който Мистерията на Голгота си е намерила място на земята, е била външната традиция. Само в най-първите столетия са съществували такива хора, които са можели да достигат духовно, благодарение на своята причастност към мистериите, това, което е станало при Мистерията на Голгота.

Но това не е всичко. Имало е още нещо, за което ви говорих в неотдавна изнесените лекции,* и ние трябва отново да се върнем към това. /*"Форми на Мистериите" (GA том 232)./ Навсякъде в Хиберния, в Ирландия, все още е имало отзвуци от древната атлантска мъдрост. В мистериите на Хиберния, чието ескизно описание ви дадох, е имало две статуи, действащи сугестивно върху човека, правейки възможно за него да се вглежда в света също така остро, както са го виждали древните атланти. Строго се охранявали тези мистерии на Хиберния, обгърнати от атмосфера на дълбока сериозност. Такива са били те във времената, предшестващи Мистерията на Голгота и такива са останали по време на Мистерията на Голгота. Мистерията на Голгота е станала в Азия; в Йерусалим станали събития, които са станали по-късно известни на хората чрез Евангелията по пътя на традициите. Но в този момент, когато се е разигравала Мистерията на Голгота в Палестина, в същия този момент тя станала известна в мистериите на Хиберния и са я съзерцавали ясновидски. И макар никакви устни вести да не са пристигали и никаква връзка да не е била възможна, в мистериите на Хиберния това събитие се извършило в символична картина едновременно с неговото действително осъществяване в Йерусалим. До познанието за него стигали не по пътя на традицията, а по духовен път. Тогава когато в Палестина се е разигравало това грандиозно събитие в конкретната физическа реалност, в мистериите на Хиберния, чрез изпълнение на определени ритуали, в същото това време, когато се е осъществявала Мистерията на Голгота, нейна жива картина е присъствала в астралния свят.

Събитията от човешката еволюция са тясно свързани помежду си; съществували са сякаш нещо като пукнатини или проломи, разпространили се в онова време по света, в които постепенно изчезвала предишната близост между човека и бога.

На Изток древното виждане на боговете тръгнало към упадък след изгарянето на Ефес. В Хиберния то останало още няколко века след Христа, но впоследствие изчезнало и там. И всичко, което се е излъчило от Мистерията на Голгота, се развило чрез традицията, предавало се е по пътя на устната традиция и ние виждаме на Запад растеж на цивилизацията, основаващ се изцяло на устната традиция. По-късно тази цивилизация се опира, по-скоро на външно наблюдение на природата, на изследване на природата с помощта на външните сетива, което съответства на традицията - писмена или устна - в сферата на историята.

И така, може да се каже: тук ние имаме цивилизация на личността. И в тази цивилизация Мистерията на Голгота с всичко, което принадлежи на духа, повече не се възприема от човека, тя просто се предава като история (виж рис. на стр. 74). Ние трябва да си представим с цялата яснота тази картина - образ на цивилизация, от която е отстранено всичко духовно. Тази култура започва от времето, след Юлиан Отстъпник и продължава до момента, когато, в края на XIX век, започвайки от края на 70-те години, не пристига сякаш нов призив към човечеството от духовните висини. Започва епоха, която често съм описвал като епохата на Михаил. Днес искам да я охарактеризирам като епоха, в която човек, ако иска да остане при своя стар материализъм, - а голямата част от човечеството желае това, - неизбежно пада в страшна пропаст; пред него няма никакъв друг път, освен да се спусне и да стане подчовек, той просто не може да се задържи на човешкото равнище. За да се задържи на човешко равнище, той трябва да отвори своите сетива за духовните откровения, които отново се приближават от края на XIX век. Сега това е абсолютно необходимо.

Защото трябва да ви е ясно, че в Херострат са действали известни духовни сили. Той е бил, така да се каже, последното острие, извадено от някои духовни сили от Азия. Когато той хвърлял горящия факел в храма в Ефес, зад него стояли демонични същества, държейки го, както се държи меч или дръжка на факел; той е бил само меч или факел в ръцете им. Защото тези демонични същества не са възнамерявали да допуснат същества от сферите на духа в бъдещата европейска цивилизация; трябвало е да се отреже достъпа на духовното там.

Аристотел и Александър са противостояли на дейността на тези същества. И какво са направили те в историята? Благодарение на походите на Александър естествознанието на Аристотел проникнало в Азия, доброто естествознание се разпространило повсеместно. Не само в Египет, но и навсякъде в Азия Александър основавал академии и тези академии превръщал в обители на древната мъдрост, където още дълго е можело да продължи нейното изучаване. Тук винаги са можели да дойдат гръцките мъдреци и да намерят убежище. Благодарение на Александър естествознанието е било пренесено в Азия.

В Европа това дълбоко естествознание не е могло да проникне по същия начин. Европа не могла съвсем честно да го приеме. Тя искала само външното знание, външната култура, външната цивилизация. Затова ученикът на Аристотел – Теофраст, извлякъл от аристотелизма това, което Западът можел да възприеме и го разпространил. Това били в голямата си част логически съчинения. Но и това е много важно. Защото всичко съчинения на Аристотел имат тази особеност, че те се четат по друг начин, от съчиненията на други автори и даже неговите абстрактни и логически съчинения не представляват изключение. Направете си експеримент и прочетете отначало Платон, а след това Аристотел с вътрешна съсредоточеност, в медитативен дух и ще откриете, че при това възникват съвсем различни преживявания. Когато съвременен човек чете Платон с наистина духовно чувство и с медитативно настроение, след известно време у него възниква усещане, че все едно главата му е малко по-високо, отколкото е в действителност, че все едно е пораснал извън пределите на физическия си организъм. Това е задължително преживяване на всеки, който чете Платон, ако не го чете съвсем сухарски.

С Аристотел работата стои иначе. С Аристотел у вас никога няма да възникне чувство, че излизате от тялото си. Когато вие четете Аристотел, след като сте се подготвили медитативно, ще откриете, че той работи непосредствено във физическия човек. Вашата физическа природа прави крачка напред чрез четене на Аристотел. Неговата логика е действена; това не е логиката на простото наблюдение и разглеждане, това е логика, която действа във вътрешното същество. Сам Аристотел е с глава над всички педанти, които дошли след него и развили логиката, изхождайки от него. В някакъв смисъл можем да кажем, че съчиненията на Аристотел се разбират правилно само тогава, когато се разглеждат като книги за медитация. Така забележително стои работата. Помислете, какво би станало, ако естественонаучните съчинения на Аристотел биха преминали на Запад и пристигнали в Средна и Южна Европа. Несъмнено, те биха дали много, но по вреден начин. Защото естествознанието, което Аристотел е могъл да предаде на Александър, е изисквало за разбирането си такива души, които все още били в съприкосновение с духа на Ефеската ера, - с времето, което предшества изгарянето на Ефес. Такива души е можело да се намерят само в Азия или в Египет; и именно тук това природознание, проникващо в съществото на природата, е било донесено с походите на Александър (рисунка: оранжево вдясно). Едва по-късно и в разводнена форма то стигнало в Европа по много и разнообразни пътища, - по специално, например, през Испания, но винаги в много разредена или, може да се каже, фризирана форма (жълто отдясно наляво).

Съчиненията на Аристотел, които непосредствено проникнали в Европа, били неговите съчинения по логика и философия. Те оживели и придобили нов живот в средновековната схоластика.

По такъв начин, ние имаме тези две течения. От една страна, винаги имаме потока на мъдростта, който се разтича нашир и надлъж сред обикновения народ, - това е тайния източник на много средновековни мисли и възгледи. Това е посев, който някога отдавна, благодарение на своите походи, Александър пренесе в Азия, а сега той се върнал обратно в Европа по различни пътища - чрез арабите, например, а по-късно - с множеството върнали се кръстоносци. Ние го намираме във всеки ъгъл на Европа незабелязано струящ от скрити места. В тези места идвали хора като Якоб Бьоме, Парацелз и много други, за да възприемат това, което дошло тук по обиколни пътища и се е пазело в тези широки примитивни кръгове на европейския живот. И у нас в Европа е имало много повече народна мъдрост, отколкото обикновено се признава. Потокът продължава даже и сега. Той захранва със своите приливи на мъдрост такива резервоари, като Валентин Вайгел,* или Парацелз, или Якоб Бьоме и още много, чиито имена са по-малко известни. А понякога той се среща - както например, в Базилиус Валентинус** - с нов поток, който по-късно прониква в Европа. /*Якоб Бьоме (1575-1624), Теофраст Парацелз (1493-1541); Валентин Вайгел (1533-1588) виж Рудолф Щайнер "Мистика в зората на съвременния духовен живот" (GA, том7)./ /** Базилиус Валентинус - алхимик от XV век, бенедиктински монах в Ерфурт. Под негово име около 1600 г. са били публикувани серия алхимически трудове. Виж лекцията на Рудолф Щайнер от 26 април 1924 г. в "Езотерично разглеждане на кармичните връзки", том 2 (GA том 236)./ В средновековните манастири живее алхимическата мъдрост: не тази алхимия, която демонстрира просто превръщане на материята, а алхимия, която демонстрира вътрешната природа на изменението на самото човешко същество във Вселената. В същото време признатите ученици са били заети с другия Аристотел, - зле разбрания, пригладения, "логичен" Аристотел. Но тази Аристотелева философия, която изучавали схоластиците и последващите учени, все пак донесла полза на Запада. Защото едва в XIX век, когато се отучили да разбират Аристотел и просто го изучавали, като че ли е книга, подобна на останалите, а не книга за упражнения в медитация, - едва в XIX век станало така, че хората повече нищо не получавали от Аристотел, защото той повече не живеел и не действал в тях, защото станал не книга за упражнения, а предмет за изучаване. До XIX век Аристотел бил книга за упражнения в медитация, но в XIX век всичко било насочено към превръщането на това, което някога е било упражнение, в работа, в активна сила, в абстрактно знание. /*"Гимнастик... Оратор... Доктор" – по подробно Рудолф Щайнер е говорил за това в "Съвременният духовен живот и възпитанието" (GA том 307), а също 24 юли 1924 г. в "Педагогически стойности на познанието за човека и културната стойност на педагогиката" (GA том 310)./

Да разгледаме сега тези неща от друга гледна точка. В Гърция още е имало смела увереност, че прозрението и разбирането изхожда от цялото човешко същество. Учителят е гимнастик. От цялото човешко същество, пребиваващо в движението, - защото самите богове се проявяват в телесните движения на човека, - се ражда нещо такова, което след това се проявява като човешко разбиране. Гимнастикът е учител. В Рим ораторът излиза на мястото на гимнастика. Нещо вече е отнето от човешкото същество в неговата цялост; въпреки това ние имаме все пак връзка с дейности, правени от човешкото същество в някои части на неговия организъм. Какви движения има в цялото ни същество, когато говорим? Ние говорим с нашето сърце и дробове, ние говорим, използвайки областта на нашата диафрагма и по-надолу. Не можем да кажем, че речта живее също така интензивно в цялото човешко същество, както движенията на гимнастика, но тя живее в по-голямата част от него. Що се отнася до мислите, те, разбира се, са не повече от екстракт от това, което живее в речта. Ораторът заема мястото на гимнастика. Гимнастикът има работа с цялото човешко същество, ораторът изключва крайниците и има работа само с част от човешкото същество и с това, което се изпраща от тази част в главата и там се превръща в разбиране. Третата степен се появява едва в новите времена, и това е степента на доктора, който само налива в главите на своите ученици и се грижи само за мислите. Професори по красноречие се назначават в някои университети даже в XIX век, но те вече не са необходими на тези университети, защото е изчезнал обичая високо да се цени изкуството на речта, запазило се е само едното мислене. Ораторите измрели. Докторите и професорите, наблюдаващи най-малката част от човешкото същество, а именно главата, станали водещи във възпитанието.

Докато там още присъствал истинският Аристотел, е имало тренировка, дисциплина, упражнения, които човек получавал от изучаването на трудовете му. Двата потока протичали паралелно. И тези от нас, които не са съвсем млади и са се интересували от  развитието на мислите през последните десетилетия на XIX век, им е добре известно (ако ни се е налагало да ходим при селския народ по примера на Парацелз), че последните остатъци на средновековното народно знание, от което черпили Якоб Бьоме и Парацелз, все още съществували в Европа даже в 60-те и 70-те години на миналия век. Още повече, също така е вярно и това, че вътре в някои ордени и в живота на определени затворени кръгове вътрешната дисциплина от Аристотел се култивирала чак до последните десетилетия на XIX век. Така, че в миналите години е можело още да се срещнат тук или там, тъй да се каже последни издънки на Аристотелевата мъдрост, която Александър донесе в Азия, Африка и Испания. Това е същата тази мъдрост, която добила нов живот в такива хора, като Базилиус Валентинус и тези, които дошли после и от които черпели Якоб Бьоме, Парацелз и много други. Тя пак се върнала в Европа, но по друг път - чрез кръстоносците. Аристотелевата мъдрост съществувала, разпръсната надълбоко и нашироко сред обикновения народ. Приятно е да се отбележи, че в последните десетилетия на XIX век последните отзвуци на древното природознание, привнесени в Азия от експедициите на Александър, все още са могли да бъдат дочути, макар и донякъде в изкривена и трудно разпознаваема форма. В старата алхимия, в старото знание за връзките между силите и субстанциите на природата, толкова поразително живеещо сред простия селски народ, отново можем да намерим неговия последен отглас. Сега той е отмрял; сега той е замлъкнал и повече не може да се дочуе.

По същия начин в онези години и било възможно все още да се намерят отделни личности, явяващи се свидетелство за Аристотелевите духовни наставления; сега и от тях няма. Така се е съхранявало това, което някога било пренесено на Изток (далечната разработка на рисунката; червено отдясно наляво), и това, което по околни пътища, чрез ученика на Аристотел, Теофраст, е било пренесено на Запад (синьо - от центъра в ляво). Но това, което било пренесено на Изток, отново се върнало назад. В 70-те, 80-те години на XIX век новото, непосредствено духовно познание е могло да се доближи до това, което като последни издънки се е коренило в събитията, които ви описах.

Съществува наистина удивително взаимодействие във всичките тези неща. Защото ние можем да видим, как в тях са присъствали походите на Александър и учението на Аристотел, - за да не се скъсат нишките, които свързват човека с древната духовност, сякаш да тропосат с тях бъдещата материалистична цивилизация, за да издържат те до времето, когато ще бъдат дадени нови духовни откровения.

От тази гледна точка ние можем да придобием правилно разбиране на историческите събития, защото често това, което ни се струва празна работа, е с изключително дълбоко значение за историческото развитие на човечеството. Лесно е да се каже, че експедициите на Александър в Азия и Египет минали и заминали. Но това не е така. Лесно е да се каже, че Аристотел е престанал да съществува в XIX век. Но той не е престанал да съществува. Двата потока продължили до момента, когато станало възможно да се обнови животът на духа.

Многократно съм ви говорил по различни поводи, как новият духовен живот започнал в края на 70-те години на XIX век и как, започвайки от този повратен момент на столетието, той се разраснал все повече и повече. Нашата задача е да възприемем в цялата му пълнота потока духовен живот, изливащ се върху нас от висините. Защото сега се намираме в такъв период, който обозначава истинския преход към духовното разкриване на човечеството. И ако ние не осъзнаем тези удивителни връзки и това, колко дълбоко настоящето е свързано с миналото, тогава ще се окажем наистина слепи за важните събития, които стават около нас в духовния живот на нашето време. И повечето хора от нашето време непробудно спят по отношение на най-важните събития. Но в това се и състои задачата на антропософията – да пробуди човека от сън.

Вярвам, че всички вие, които сте дошли на това Рождественско събрание, чувствате импулси, призоваващи ви да се събудите. Приближава денят, когато това събрание ще свърши, ще настъпи годишнината от този ден, когато се разгоря страшният огън, разрушил Гьотеанума. Нека светът да си мисли каквото иска за изгарянето на Гьотеанума; за развитието на антропософското движение този пожар има огромно значение. Но ние няма да можем да оценим цялото му значение, докато не обърнем погледа си към още нещо. Отново, мислено вглеждайки се във физическите езици на пламъците, разгоряли се в тази нощ, ние виждаме изумителното зарево, което хвърляше топящият се метал от тръбите на органа и другите метални конструкции, създавайки в пламъците удивителна игра на цветовете. А след това мислено преглеждаме изминалата година. Но в паметта трябва да живее фактът, че физическото е майя, че ние трябва да търсим истината за огнените езици в духовния пламък, който сега трябва да разпалим в нашите сърца и души. От материалното пепелище на Гьотеанума за нас трябва да възникне духовно-жив Гьотеанум.

Не вярвам, скъпи мои приятели, че можем да постигнем това в пълен всемирно-исторически смисъл, ако не съумеем, гледайки пламъка, издигащ се със страшни, огромни езици над Гьотеанума, който ни беше толкова скъп, да се вгледаме в същото това време в другото престъпно изгаряне на храма в Ефес, когато Херострат, воден от демоничните сили, хвърлил в храма горящия факел. Когато ние сложим тези две събития заедно, поставяйки едното на преден, а другото на заден план, то тогава бихме имали картина, която, може би, би ни дала достатъчно сили, за да запечатаме в сърцата си това, което изгубихме преди година и което трябва да се стремим да построим отново.