ЛЕКЦИЯ ВТОРА

Дорнах, 25 декември 1923 г.

От предната лекция трябва да ви е ясно, че правилен поглед върху историческото развитие на човечеството на Земята е възможен само в случай, че вземем в предвид съвсем различните състояния на душата, които са преобладавали в различните епохи. Вчера аз се опитах да охарактеризирам азиатския период на развитие, истинския Древен Изток, и видяхме, че е необходимо да се обърнем към тези времена, когато потомците на атлантските народи са си проправяли път на Изток след атлантската катастрофа, придвижвайки се от запад на Изток и постепенно заселвайки Европа и Азия. Всичко, което е ставало в Древна Азия във връзка с тези народи, се е намирало под влияние на тези хора, чието духовно състояние се е приспособило към ритъма. В началото на азиатския период е бил още видим отзвукът от това, което е съществувало в пълен обем в Атлантида - отзвук от локализираната памет. В хода на източното развитие тази локализирана памет преминавала в ритмическа, и аз показах, как с гръцкото развитие е станал великия прелом, който е донесъл новия вид памет - времевата.

Това значи, че азиатският период на развитие (говорим сега за това, което е правилно да се нарича азиатски период, защото това, което представя историята, е в действителност по-късен и упадъчен период) е бил век на хора със съвършено друго устройство, от това на хората от по-късните времена. И външните исторически събития в онези дни са зависели от строежа на вътрешния човешки живот много по-силно, отколкото в по-късните времена. Това, което е живеело в душата на човека е живеело също така в цялото му същество. Не го е имало свойствения за нас независим живот на мислите и чувствата; мислене, което не е възприемало своята връзка с вътрешните процеси в човешката глава, е било неизвестно. Същото се отнася и за абстрактното чувстване, което не знае за връзката с кръвообращението. Човек в тези времена е имал мислене, което вътрешно се е преживявало като събитие, ставащо в главата, притежавал е чувство, което се е преживявало в ритъма на дишането, в циркулацията на кръвта и т.н. Човек е преживявал цялото си същество като неделимо единство.

Всичко това е тясно свързано със съвсем друго преживяване от човека на неговата връзка с надземния свят, с Космоса, с духовното и физическото в Космоса. Съвременният човек живее, да кажем, в града или селото, и неговите преживявания съответно се видоизменят. Той е заобиколен от гори, планини и реки; или, ако живее в града, градските стени са му пред очите на всяка крачка. Когато говори за космическото и свръхсетивното, то къде е то, според него? Той не може да посочи сфера, вътре в която той би могъл да помисли за космическото и свръхсетивното. Той никъде не може да се докосне до нея, да я улови, да не говорим, че също така неуловимо е и душевно-духовното. Но в древноизточния поток на развитие не е така. За източния човек заобикалящият свят, който сега наричаме наша физическа среда, е бил само подножие на Космоса, възприеман като единство. Човек е имал в своето обкръжение това, което се съдържа в трите царства на природата, той е имал около себе си реки, планини и т.н.; но за него тази среда е била цялата пронизана от дух, пропита от него и оплетена с дух. Древноизточният човек е можел да каже: аз живея сред планини, аз живея сред реки, но аз също така живея сред елементарните същества на планините и реките; аз живея във физическото царство, но това физическо царство е тяло на духовното царство. Отвсякъде ме обкръжава духовният свят, низшият духовен свят.

Там, долу, е било това царство, което е станало за нас земно царство. Човек е живеел вътре в него. Но той си е представял (виж рис. на стр. 14), че там, където свършва едно царство (светло), започва друго (жълто-червено), след това, по-нагоре от него, още едно (синьо); и накрая, най-високото от достижимите царства (оранжево). И ако се наложи да обозначим тези царства в съответствие с терминологията, приета в нашето антропософско познание, - в Древния Изток са ги наричали по друг начин, но това не е съществено, ние ще ги назоваваме по нашему, - тогава ще имаме на върха за височайше царство първата йерархия: Серафими, Херувими, Престоли, след това втората йерархия: Господства, Сили, Власти, - и третата йерархия: Начала, Архангели, Ангели.

А после следва четвъртото царство, където обитават човешките същества, царство, в което ние - в съответствие със съвременния метод на познание - наблюдаваме прости природни обекти и процеси; но в тях човекът на Древния Изток  е възприемал цялата природа пронизана от елементарните духове на водата и земята. Това е била Азия (виж рис.).

Азия е означавала низшето духовно царство, в което са обитавали човешките същества. Трябва да помним, че съвременната представа за нещата, която ние притежаваме в нашето обичайно съзнание, е била неизвестна за човека от онези времена. Би било нелепо да се предположи, че той би могъл да си представи такова нещо, като материя, лишена от дух. Да говори, както ние говорим за кислорода и азота, е било съвсем невъзможно за човека на Древния Изток. За него кислорода е бил дух, духовно нещо, което действа стимулиращо и възбуждащо на всичко живо, ускорява жизнения процес в живия организъм. Азотът, за който ние сега мислим като за съдържащ се в атмосферата заедно с кислорода, е бил също духовен; той е бил това, което струи през Космоса, въздействайки на всичко живо и органично така, че да го подготви за възприемане на душевната природа. Такива примерно са били познанията на хората от Древния Изток  относно кислорода и азота. И човек е познавал по такъв начин всички природни процеси в тяхната връзка с духа; разпространените в наши дни представи са му били неизвестни. Съществували са отделни индивидуалности, които са ги притежавали и именно те са били посветени. Останалото човечество в качеството на обичайно, ежедневно съзнание, е притежавало съзнание, много напомнящо сън наяве; това е било съноподобно ясновидство, което при нас се среща само при аномални преживявания. Животът на древноизточния човек е преминавал в тези сънища. Той е гледал планините, реките и облаците и е виждал всички предмети такива, каквито могат да се видят и чуят в такова съновидение.

Представете си, какво например може да стане със съвременния човек. Човек задрямва. Изведнъж пред него възниква в съновидение пламтяща пещ. Той чува вик: "Пожар!" – Навън по улицата преминава пожарна кола, за да потуши огъня някъде. Но каква разлика между представата за работата на пожарната, която може да си създаде човешкият интелект по прозаичния начин, с помощта на обикновеното сетивно възприятие, и картините, които може да натвори сънят! За човека от Древния Изток, обаче, всички негови преживявания са се проявявали в такива съноподобни образи. Всичко от външните природни царства се трансформирало в неговата душа в образи. В тези съноподобни образи човек е преживявал елементарните духове на водата, земята, въздуха и огъня.

Но сънят му е носил още и други преживявания. Сънят не е бил за него този тежък сън, за който казваме - спи като пън и нищо не знае за себе си. Мисля, че и до сега има хора, които спят така, нали? Но тогава е нямало такива неща: даже в съня си човек е запазвал приглушена форма на съзнание. Когато той е давал отдих на тялото си, духовното е тъкало вътре в него, подобно на активността на външния свят. И в това тъкане той е възприемал съществата от третата йерархия. Азия той е възприемал в своето обичайно състояние на сън наяве, тоест в това, което е било, така да се каже, ежедневното съзнание на това време. През нощта в съня той е възприемал третата йерархия. А от време на време в съня му е влизало още по-приглушено съзнание, но такова, което дълбоко е засягало човешкия характер. По такъв начин, тези източни народи са имали, първо, своето ежедневно съзнание, в което всичко се е видоизменяло в имагинации и образи. Тези образи не са били толкова реални, както в по-древните времена, например времената на Атлантида и Лемурия или в лунната епоха. Въпреки това, те присъствали все още по времето на това азиатско развитие.

И така, през деня хората имали образи. А в съня те са имали преживяване, което може да се облече в следните слова: ние дремем по отношение на обичайното земно съществуване, затова пък влизаме в царството на Ангелите, Архангелите и Архаите и живеем сред тях. Душата се освобождава от телесността и живее сред съществата от висшите йерархии.

Хората заедно с това ясно са знаели, че тогава когато те в Азия са живеели заедно с гномите, ундините, силфите и саламандрите, тоест с елементарните духове на земята, водата, въздуха и огъня, - в съня, когато тялото почива, те са преживявали съществата от третата йерархия в планетарното битие, - във всичко, което обитава в отнасящата се към Земята планетарна система. Имало е обаче, моменти, когато спящият, възприемайки третата йерархия, усещал: много странна област се е доближила до мен. Тя ме приема в себе си, тя ме откъсва от земното съществуване. Той не е усещал това когато е бил потопен в съществата от третата йерархия, а го е усещал само тогава, когато е настъпвало още по-дълбоко сънно състояние. Макар и у хората никога да не е оставало истинско съзнание от това, което е ставало по време на сънно състояние от такъв род, въпреки това, преживяванията, свързани с втората йерархия, дълбоко са се запечатвали в цялото същество на човека. И това преживяване е оставало в човешкото чувство и след пробуждането. Човек е можел тогава да каже: аз бях милостиво благословен от висшите духове, чието съществуване протича от другата страна на планетарното битие. – Така са говорили древните хора за тази йерархия, която включва в себе си Господства, Сили и Власти. Това, което сега описваме е било обичайното състояние на съзнанието в най-древния азиатски период. Двете първи състояния на съзнание - сън наяве, бодърстване в съня и сън, в който е присъствала третата йерархия, са се преживявали съзнателно от всички. А мнозина, надарени с особен природен дар, са преживявали също нахлуването на по-дълбокия сън, по време на който втората йерархия е прониквала в човешкото съзнание.

А посветените в мистериите са достигали вече следващата степен на съзнание. Каква е била природата и? Отговорът изумява, защото работата е там, че посветеният от Древния Изток е достигал същото съзнание, което вие имате сега! Вие го развивате по съвсем естествен начин на втората или третата година от живота си. Никой в Древния Изток не е достигал това състояние на съзнанието по естествен начин, а са го развивали в себе си изкуствено. Посветеният е трябвало да го изработи от сънищата наяве. Докато е пребивавал в този сън наяве, в сънно бодърстване, той е виждал навсякъде образи, намиращи се само в повече или по-малко символично съответствие с това, което сега ние наблюдаваме в ясни, точни очертания; в качеството си на посветен обаче, той е достигал до виждане на нещата такива, каквито ги виждаме ние сега в нашето обичайно съзнание; посветените с помощта на своето развито съзнание са могли да изучават това, което днешните деца учат в училище. И различието не е било в съдържанието. Разбира се , на тях не са им били известни абстрактните форми на буквите, които имаме сега: писмените знаци са се намирали в много по-тясна връзка с предметите и процесите в Космоса. Четене и писане, въпреки това, са изучавали в онези дни само посветените, защото писмо и четмо могат да се изучават, само ако притежаваш това ясно интелектуално съзнание, което е естествено за съвременния човек.

Да допуснем, че някъде, тук или там, би възникнал отново този свят на Древния Изток, населен с човешки същества, имащи този род съзнание, който е бил присъщ на хората от тези времена, и вие се появите сред тях с вашето днешно съзнание; тогава за тях вие бихте били посветени. Различието не е в съдържанието на съзнанието. Вие бихте били посветени. Но от момента, в който тези хора биха ви признали за посветени, те незабавно биха се постарали да ви прогонят от страната с всички средства, които са им достъпни; защото за тях би било съвсем ясно, че посветеният не трябва да научава нещата по такъв начин, както ние ги научаваме сега. Той не би трябвало, например, да умее да пише, както ние умеем да пишем сега. Ако бих могъл да се пренеса в настройката на ума на човека от онова време и бих срещнал такъв псевдопосветен, тоест съвременен човек с обикновени способности, аз би трябвало да кажа за него: той може да пише, той изписва върху хартията знаци, които значат нещо, и не знае, каква дяволска работа е да правиш това, без да носиш в себе си съзнанието, че можеш да го правиш, само бидейки проводник на божественото космическо съзнание; той не знае, че човек може да поставя такива знаци върху хартията, само когато може да усеща, как бог се проявява в неговата ръка, в самите пръсти, проявява се в неговата душа, позволявайки и да изрази себе си чрез тези букви. Различието тук е скрито не в съдържанието на съзнанието, а в способа за постигане и разбиране на нещата. Именно при посветения от древните времена това е ставало по съвсем друг начин, отколкото при съвременния човек, имащ същото по отношение на съдържанието. Прочетете книгата ми "Християнството като мистичен факт", новото издание което неотдавна се появи, и ще намерите още в началото нещо аналогично относно природата на посветения от древните времена. И наистина, така става винаги в хода на световното развитие. Това, което се развива в човека в следващия период по естествен път, е трябвало в предните епохи да идва чрез посвещение.

Благодарение на тези факти, които приведох, можете да отбележите коренното различие между устройството на душата, което преобладавало сред източните народи в доисторическите времена и устройството на хората от по-късните цивилизации. В древността е имало друго човечество, което е можело да нарича Азия долно небе и да разбира като своя земя цялата заобикаляща природа. Те са знаели, къде е било долното, последно небе. Сравнете това с възгледите на съвременните хора. Колко далеч е съвременният човек от това, че да разглежда всичко обкръжаващо като последно небе! Болшинството хора не могат да мислят за него като за последно по простата причина, че понятие си нямат за никакво предшестващо.

И така, виждаме как в древноизточните времена духовното дълбоко е прониквало в природата, в цялото природно битие. Но ние намираме също сред тези народи нещо такова, което на повечето от нас може да се стори крайно варварско. На човека от онези времена би се сторило страшно варварско, ако някой е умеел да пише с тази настройка на ума, с която ние сега можем да пишем; това би му се сторило наистина дяволско. От друга страна, на много съвременни хора им се струва варварско това, което в Азия през тези отдалечени времена е било съвсем естествено: а именно, това, че народите, мигриращи от запад на изток, често с крайна жестокост са покорявали жителите на дадена местност, заграбвали им земята, а тях самите поробвали. Обаче, в основни линии, такова е съдържанието на източната история по цяла Азия. Докато хората са притежавали, както съм описвал, високо духовна представа за нещата, тяхната външна история е протичала в постоянни завоевания на чужди земи, чието население поробвали. Несъмнено, това ще се стори на мнозина крайно варварско. Сега, макар и да има още завоевателни войни, хората ги възприемат като компромис със съвестта. И това е вярно даже относно тези, които поддържат и защитават такива войни; те тежат на съвестта им. В онези времена, обаче, човек е имал съвсем чиста съвест относно тези завоевателни войни, той е чувствал, че такива завоевания са били позволени от боговете. Стремежът към мир, любовта към мира, която е възникнала по-късно и е обхванала по-голямата част на Азия, в същност е продукт на по-късна цивилизация. Териториалните завоевания и поробването на населението са характерни черти на ранната цивилизация на Азия. Колкото по-дълбоко се потапяме в доисторическите времена, толкова повече там намираме такива завоевания. Войните на Ксеркс и други подобни на него, са наистина бледни сенки на това, което е ставало в ранните епохи.

Но съществува определен принцип, стоящ в основата на тези завоевания. Притежавайки тези състояния на съзнанието, които съм ви описвал, човек се е намирал в съвсем други отношения с близките си, а също и със заобикалящия го свят. Определените различия между различните части на населената Земя са изгубили сега водещата си роля. В онова време тези различия са се проявявали по съвсем друг начин. Позволете да ви обрисувам в качеството на пример нещо често случващо се.

Да допуснем, че тук в ляво – е европейския регион (рис. на стр. 19), тук в дясно - азиатския. Народът-завоевател (червено) се движи от севера на Азия, разпростирайки своите завоевания върху други области на Азия и завоювайки населението им (червено и жълто).

Какво всъщност е ставало? В характерните примери за това, което се явява действителен израз на тенденциите в историческото развитие, ние откриваме, че агресорите, като народ или като раса, са били млади, пълни с младежки сили. Какво значи днес да си млад? Какво значи това за човека от съвременната епоха? Това означава да разполагаш във всеки момент с такива сили на смъртта, че да имаш възможност да запълваш силите на душата, на които са нужни именно процесите на разпад, протичащи в човека. Защото, както знаете, ние имаме в себе си растящи, цветущи сили на живота, но не тези жизнени сили ни правят разумни, мислещи същества: напротив, те приглушават нашето съзнание. Силите на смъртта, силите на разрушението, които също са постоянно активни в нас, винаги се превъзмогват отново и отново по време на сън от силите на живота, докато в края на краищата не съберем заедно всичките сили на смъртта в едно завършващо събитие на смъртта; тези сили са същността на източника на разумност, на самосъзнание. Така стои работата със съвременното човечество. Но да вземем младата раса, младият народ, като тези, които описвах, страдащ от излишък на собствени жизнени сили и постоянно имащ чувството: аз усещам, как моята кръв през цялото време се блъска по вътрешните стени на тялото. Аз не мога да понасям това. Моето съзнание не става по-разумно. Защото по причина на самата моя младост, аз не мога напълно да развия човешката си същност.

Обикновеният човек не е говорил така, но така е говорил посветеният в мистериите, и посветените са били тези, които са ръководили и задавали целия ход на историята. Народ от този тип е имал излишък на младост, излишък на жизнени сили и твърде малко от това, което може да се нарече разсъдливост. Той е оставял своята родина и е завоювал област, където е живеел по-стар народ, - народ, който по един или друг начин е приел в себе си силите на смъртта, защото вече е стигнал до упадък. По младата нация е излизала срещу по-старата и я е завладявала. Не е било необходимо, кръвни връзки да свържат победители и победени. Това, което безсъзнателно е ставало между тях в душевната сфера, е действало подмладяващо, а също е влияело върху разсъдъчните способности. Това, което победителят е получавал от покорените, които е използвал при построяване на новия си дом, е било потребност на неговото съзнание. Трябвало е само да обърне внимание на тези роби и в душата му се смекчавала тенденцията към затъмнение, а в замяна се пробуждала съзнателност, разумност.

Това, което в наши дни постигаме като индивиди, в онези времена се е постигало чрез съвместно живеене с другите. Народът, които е гледал на света като победител и господар, - младият народ, не разполагащ със силата на разсъдъка, - се е нуждаел в обкръжението си, така да се каже, от народ, който е имал в себе си повече сили на смъртта. В преодоляването на другия народ, той се е стремял към това, което му е било нужно за собствената му еволюция. И така, ние намираме, че тези източни битки, често толкова плашещи и представящи ни се в толкова варварски аспект, в действителност не са нищо друго, от импулси за човешкото развитие. Те са били необходими. Човечеството не би могло да се развива на Земята, ако не бяха тези ужасни войни и битки, които ни се струват толкова варварски.

Още в онези времена посветените от мистериите са виждали света такъв, какъвто го виждаме ние сега. Само, че те са свързвали с това възприятие друго устройство на душата, друго настроение на ума. За тях всичко, което са преживявали в ясни, точни очертания, - също, както и ние преживяваме обектите в ясни очертания, когато ги възприемаме чрез сетивните органи, - е било във всеки случай винаги нещо такова, което за човешкото съзнание е произлизало от боговете. Защото какви са се представяли външните обекти пред посветения от онези времена?

Да вземем, например, за простота и нагледност, падането на мълния. Знаете добре, че съвременният човек вижда просто мълния (виж рис. горе). Човекът от древните времена е виждал по друг начин. Той е виждал живи духовни същества, движещи се в небето (жълто), а точното очертание на мълнията съвсем е изчезвало. Той е виждал множество, процесия от духовни същества, преминаващи над тях или в космическото пространство. Мълнията като такава, той не е виждал. Той е виждал множество духове, реещи се и движещи се през космическото пространство. Посветеният, както и другите хора, също е виждал духовното множество, но той развил вътре в себе си такова възприятие, както сега при нас, и поради това за него цялата картина започвала да се замъглява и небесното множество постепенно е изчезвало от погледа; тогава избухването на мълнията е могло да се види в този вид, в който сега я вижда всеки. Цялата природа в тази форма, в която я виждаме днес, е можела да бъде постигната в предишните времена само чрез посвещение. Но как се е отнасял човек към такова познание? Той по никакъв начин не е гледал на познанието, постигнато по такъв начин, с безразличието, с което гледат на познанието и истината днес. Съществувало е строго морално начало в човешкото преживяване на познанието. Ако обърнем нашия поглед върху случващото се с неофитите в мистериите, то следва да опишем това така: когато избраните индивиди, преминавайки сурови вътрешни изпитания, са се посвещавали във виждането на природата, достъпно днес за всеки, те съвсем естествено са имали следното чувство: ето човека с неговото обичайно съзнание. Той вижда множество елементарни същества, реещи се във въздуха. Но именно поради това, че има такова възприятие, той се лишава от свободна воля. Той напълно принадлежи на божествено-духовния свят. – Защото в този сън наяве, волята не е свободна, по скоро, тя е нещо, вливащо се в човека като божествена воля. И посвещаваният, който е виждал, как тези имагинации се отнасят към мълнията, се е научавал да казва благодарение на своя посветител: аз трябва да бъда човек, притежаващ в света свобода без богове, за когото боговете са изключени от дълбините на мировото съдържание. В известно отношение за посветения това, което виждате в точни контури, е било отритнато от боговете съдържание на света, в което е влизал посвещаваният, за да стане независим от боговете.

Вие трябва да разберете сега, че това състояние би трябвало да е непоносимо за посвещавания, не бидейки за него момент на компенсация за трудностите. Такива моменти са имали място. Защото, макар, от една страна, посветеният да се е учил да преживява Азия в нейната изоставеност от боговете, в нейната лишеност от дух, от друга страна той се е учил да познава още по дълбокото състояние на съзнание, от това, което се постигало с втората йерархия. Познавайки света, изоставен от боговете, той се е учил също да познава света на Серафимите, Херувимите, Престолите.

В определен момент от епохата на азиатското развитие, приблизително в средата и, - по-късно ще уточним датите, - състоянието на съзнанието на посветените е било такова, че те преминавали по Земята с възприемане на царствата на Земята, много близко до това, което притежава съвременният човек; те са го усещали, обаче, в своите крайници. Те усещали своите крайници свободни от боговете в оставената от боговете земна субстанция. Но в замяна на това те са срещали в тази оставена от боговете страна висшите богове - Серафими, Херувими, Престоли. Като посветени, те се учили да познават вече не сиво-зелени духовни същества, които са били образ на гората, образи на дърветата: те са се учили в качеството си на посветени да изучават гората, лишена от дух. Но като компенсация за тях е оставала възможността да срещнат в гората съществата от първата йерархия, те са могли да срещнат някои същества от царствата на Серафимите, Херувимите и Престолите.

Всичко това, разбрано като формообразуващо начало в социалния живот на човечеството, е основна особеност в историческото развитие на Древния Изток. И движещата сила за по-нататъшното развитие се е намирала в търсенето на взаимна адаптация между млади и стари раси, за да могат младите раси да съзряват чрез общуването с по-старите, чиито души са покорявали. И колкото и далеко да поглеждаме назад в Азия, навсякъде ще намерим, как млади раси, неспособни от самите себе си да развият разсъдъчна способност, я придобиват чрез завоевателни войни. Но когато прехвърляме погледа си от Азия към Гърция, ние намираме съвсем друго развитие. Повсеместно в Гърция в момента на пълен разцвет на гръцката култура ние намираме хора, които макар и да са могли да познаят старостта, не са били способни да пронижат стареенето с пълнотата на духовността. Многократно съм насочвал вниманието ви към мъдрото гръцко изречение: "По-добре просяк в света на живите, отколкото цар в царството на сенките."* Гърците не са съумели да решат проблема със смъртта нито вън в природата, нито при човека. От друга страна, те все пак са имали в себе си смъртта. И така, в Гърция ние намираме не жажда за рефлективно съзнание, а предчувствие и страх от смъртта. Младите източни народи не са усещали подобен страх: те са тръгвали към завоевание, ако в качеството си на раса са се оказвали неспособни да преживяват смъртта по естествен начин.

Но вътрешният конфликт, който гърците са преживявали във връзка със смъртта, се превърнал във вътрешно-подбуждащ импулс за човечеството и довел до това, което ни е познато като Троянска война. За придобиване на рефлекторни сили за гърците не е било необходимо да търсят смъртта от ръцете на чужда раса. От гърците се е искало да дойдат до правилно съотношение с това, което са усещали и преживявали в смъртта, искало се е да придобият пълнокръвно тайнството на смъртта. И това е довело до великото стълкновение между гърците и азиатския народ, от който са произлезли. Троянската война е била война на скръб, война на предчувствие и страх. Ние виждаме срещналите се лице в лице гърци, които са усещали вътре в себе си смъртта, но някак не знаели, какво да правят с нея, и представителите на малоазийската жреческа култура, които са били склонни към завоевания, които са искали смъртта, но не са я имали. Смъртта е била при гърците, но те не са знаели как да се приспособят към нея. На тях им е била необходима сплав с другия елемент, за да направят нещо с нея. Ахил, Агамемнон – тези хора са носили в себе си смъртта, но не са знаели как да се ориентират в нея. Те са гледали към Азия. Там, в Азия, те са виждали народ, който се е намирал в обратното положение, страдащ под прякото влияние на противоположното душевно състояние. Навсякъде е имало такива хора, които не са усещали смъртта толкова интензивно, както самите гърци, но за които в дълбините на смъртта се е усещало необикновеното богатство на живота.

Всичко това е било изразено по удивителен начин от Омир.* /*Виж Омир "Одисея", XI песен, стихове 489-491; думите на Ахил в подземния свят./ Където и да е позволявал на троянците да надделеят над гърците, навсякъде ни дава да видим този контраст. Можете да видите това, например, в характерните фигури на Хектор и Ахил. И в този контраст е изразено това, което е имало място на границата между Азия и Европа. Азия, която в онези древни времена е имала излишък на живот, е жадувала смъртта. Европа е имала - на гръцка почва – излишък на смърт в човека и човек не е можел да добие правилно отношение към нея. По такъв начин, от друга гледна точка, виждаме Европа и Азия противопоставени една на друга. От една страна имаме преход от ритмическа памет към времева; от друга – две съвсем различни преживявания по отношение на смъртта в човешкото устройство.

Утре ще разгледаме по детайлно контраста, за който само загатнах в края на днешната лекция, и, по такъв начин, да се приближим до по-пълно разбиране на прехода от Азия към Европа. Защото това е имало дълбоко и мощно влияние върху еволюцията на човека и без неговото разбиране ние не можем да стигнем до истинско разбиране на развитието, чрез което преминаваме в сегашното време.