ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 15 декември 1923 г.

ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

15 декември 1923 г.

От всичко разказано от мен вчера, надявам се, ще разберете, че ако кажа за Аристотел, който събра в четвъртото дохристиянско столетие цялото знание, цялото познание на древността, че макар и да е позволил да навлезе в Средна Европа някаква логическа система, той все пак е стоял на почвата на гръцката и общата мистерийна същност на онова време. Да, трябва даже да кажем, че този, който е в състояние да възприеме това нещо като мироглед, не само със съзнанието, но и с душата си, може в логическите изложения на Аристотел да почувства, че в основата на неговата логика и философия стои вътрешната връзка с тайните на природата. Това е била съдбата на Аристотел - да разпространи по Европа логическата система, което, ако мога така да се изразя, е неговият собствен път на развитие. За илюстрация може да се приведе този своеобразен факт: навярно би било немислимо Платон да стане учител на Александър, когато знаем, че Аристотел е можел да изпълни тази задача.

Платон е продължил древните Мистерии по своему, в по-идейна форма. Но именно благодарение на своята идейност той станал личността, отделила се от тайните на природата, докато Аристотел отново издигнал към тях това, което вече можахме да видим от краткото изложение, представено в моята книга «Загадките на философията». Но пълна представа за фактическото положение на нещата ще получим тогава, когато узнаем какво е било съдържанието на седемгодишното обучение, което Аристотел е провел с Александър. Ще ви предам накратко съдържанието на това обучение, взето от същността на античните Мистерии.

Когато в онези времена се е говорело за природата, под природа се разбирало не това, което разбира днешното естествознание - само земните явления, по които след това по външен начин се правят заключения за извънземни, небесни явления. Тогава човекът е бил включван в природата в най-широк смисъл и това се е правило благодарение на факта, че и в природата се е търсил Духът, защото не се е одобрявало да се разглежда човекът като бездушно и бездуховно същество. При мистерийното обучение работата се състояла в това, да се разшири природата в космическите простори дотолкова, доколкото космосът е бил достъпен за човека благодарение на родството му с него.

Цялото обучение, цялото сериозно приемано обучение от тези древни времена не е било насочено към човешкия разсъдък или към способността за външно наблюдение. Това, което сега си представяме като знание, в онова време, а също и във времето на Аристотел, не е имало никаква значителна роля. И ако историците на отделните науки поискат днес да изложат историята на собственото си научно мислене, ще трябва да започнат от Коперник или Галилей; защото това, което те приобщават от по-ранните времена, няма абсолютно никакво отношение с него. Достигайки до гръцкото знание, тяхното изложение се превръща в чиста фантазия: това е своего рода продължаване на съвремието назад, в древното време, което не съответства на нищо реално. Защото във времената на Аристотел и при самия Аристотел всяко обучение се давало по такъв начин, че е било свързано с изменение на цялата човешка природа, с обръщане не само към човешкото мислене и наблюдение, а към целия човешки живот. Чрез познанието човек е трябвало да стане друго същество, различно от това, което е бил без познанието. Това е било същественото в Мистериите, че благодарение на познанието човек става съвсем различно същество от това, което е бил преди. И именно в аристотелевото време са стремели към такова преобразуване на човека, като давали на две полярно противоположни усещания да въздействат върху човешката душа.

На обучавания, който постепенно е трябвало да стигне до знанието, се посочвала необходимостта от истинско вживява-не в природното обкръжение. Вгледай се - примерно така му казвали, - ти дишаш въздух, но въздухът през лятото е топъл, а през зимата - студен. Ти дишаш така, че през зимата можеш да възприемеш дишането си под формата на пара, на мъгла. През лятото, когато дишаш топъл въздух, то става невидимо.

Този феномен би могъл да е отправна точка за обучение. Връзката с природата ставала не като се каже: погледни това тяло, то има тази и тази температура; нагрявам го в ретортата и то преминава през едни или други промени. Не, идвало се до връзката с човека, човека, както се усещал вътре в тази връзка, представяйки процеса на дишане. И постепенно, от една страна, човек е бил воден до усещането на нагрятия въздух: представи си истински, що за нещо е нагрятият въздух. Той се стреми нагоре и при приближаване на нагрят въздух ти трябва да чувстваш, че нещо иска да те отнесе в просторите. И напротив, усети студената вода, студена вода в каквато и да е форма; само я усети. Собствено тук ти не се чувстваш уютно. В топлината на въздуха ти се чувстваш уютно, така уютно, сякаш топлият въздух се стреми да те отнесе в космическите простори. В студената вода ти се чувстваш отчужден, неуютно. Обаче ти усещаш, когато се отдалечиш от студената вода и когато дадеш на студената вода извън теб да прави това, което тя иска да направи. Тогава този факт ще се превърне за теб в нещо; тогава, когато позволиш на студената вода извън теб да прави това, което иска, тогава тя ще приготви например снежни кристали, падащи на Земята. Извън снежните кристали, наблюдавайки снежните кристали, ти се чувстваш на полагащото ти се място. Топлия въздух можеш да чувстваш само в себе си; и ти би искал да си позволиш да се отнесеш заедно с издигащия се топъл въздух в просторите на Вселената. Студената вода можеш да усетиш само извън себе си; и ти би искал, за да имаш родство с нея, да наблюдаваш резултатите й само със своите външни сетива.

Това са били двете полярни противоположности, с които ученикът се сблъсквал: да почувства какво собствено е «вън и вътре в човека» - това са само празни изрази. «Навън и вътре» нищо особено не означава. Многозначително е следното: топла въздушност и студена воднистост. Това са противопоставяния, посредством които човек съгласно своята най-вътрешна същност е поставен в света. Защото «навън» нещо се намира дотолкова, доколкото то е влажно-студено; а «вътре» нещо се намира дотолкова, доколкото то е въздушно-топло. Човек е усещал качествено тази противоположност и също така качествено своята поставеност в нейната среда.

Тогава не се говорело за нещата, тогава се говорело за самия човек. Тогава казвали, че въздушно-топлото води към боговете, към боговете във висините, а влажно-студеното води към подземните демони. Но с пътешествието към подземните демони е свързано в същото време познанието на природата. Нужно е само да вземеш със себе си в нисшите сфери това, което се открива и преживява посредством въздушно-топлото във висините, за да не може нисшето да причини никаква вреда. И когато после с това вътрешно усещане за противоположност на въздушно-топлото и влажно-студеното пристъпвали към природата, тогава, благодарение на по-нататъшното преживяване на природните обекти и явления, дълбоко прозирали в същността на Вселената въобще.

Днес химикът изследва водорода и след изследването описва определени негови свойства. След това наблюдава мировите пространства, вижда там нещо, проявяващо свойствата, както водородът в лабораторията, и казва, че водород има и в космическите пространства. Такова съотнасяне е било безумие още във времената на Аристотел. Тогава към работата са подхождали по различен начин.

Ако вътрешното преживяване е било задълбочено по току-що описания начин, ученика го довеждали до наблюдение на това, което действително живее в стремящото се нагоре, в разтварящото се срещу мировите простори цвете. Познанието за растенията е било това, към което водели ученика. Познанието за растенията се осъществявало, като му казвали: Виж разтварящата се чашка на цвета, наблюдавай как тук ти въздейства това, което сияе срещу мировите простори.

В същото време, когато ученикът с тези задълбочени чувства, за които ви говорих, гледал разтварящите се цветя, му се откривало вътрешното знание, вътрешната светлина. Земните цветя се превръщали за него във вестители на тайните на мировите пространства. Цветята му говорили за космическите простори. И проникновено, но само с намеци, е водел учителят своя ученик към това, да намери в самия себе си тайната, струяща от мировите простори в съществото на цветето. Така постепенно ученикът стигал до там, че на въпроса на учителя: Какво, собствено, възприемаш ти, когато гледаш чашката на цвета, разтварящата се цветна корона, излизащите оттам и сияещи срещу теб тичинки? - е можел да каже: Растенията ми разказват, че те са принудени от тежката студена Земя да имат място на пребиваване върху нея; обаче те произлизат не от твърдата Земя, а само са закрепени в Земята; в действителност са воднородени същества и в тази им живост като воднородени същества те са имали своето действително, истинско състояние в предшестващото състояние на земното битие - подразбирам състоянието, описано от мен в моята книга «Въведение в тайната наука», като лунно състояние. Виждате ли, ученикът стигал до там, че да може да каже: Това, което се явява като тайна на Луната, излязла от Земята и все още съхраняваща нещо от доземното лунно състояние, се отразява от цветята срещу мен. Защото цветята са говорили на ученика всяка нощ не едно и също. Когато Луната стояла в съзвездието Лъв, цветята говорили различно от това, което те говорили, когато Луна е стояла в Дева или в Скорпион. Защото за това, което Луната е преживявала по време на преминаването и през зодиакалния кръг, разказвали земните цветя. Те разказвали за тайните на Вселената. И действително, благодарение на това, което му се разкривало, ученикът, от най-интимните дълбини на сърцето си е казвал:

Аз гледам цветята;

те разкриват своето родство с битието на Луната;

те сега са покорени от Земята, тъй като са воднородени.

Ученикът е можел да почувства това, защото първо е бил въведен в усещането, което му откривала охлаждащата вода. Той вече е преживял това и благодарение на преживяването е стигал при цветето до подобно познание.

Когато ученикът е бивал вече достатъчно посветен в тайната на Луната, разкривана чрез растенията, израстващи от Земята, го водели по-нататък към металите на Земята, към главните метали: олово, калай, желязо, злато, мед, живак и сребро - както ви говорих за тях вчера в друга връзка. Когато вече е имал толкова задълбочен живот на чувствата, както посочих, тогава при металите, запознавайки се с това, което те тайнствено му съобщавали, узнавал тайните на цялата планетна система. Защото оловото го просвещавало за Сатурн, калаят - за Юпитер, желязото - за Марс, златото - за Слънцето, медта - за Венера, живакът - за Меркурий и среброто - за Луната, не защото Луната е в по-тясно родство със Земята, а защото тя е член на цялата Вселена. И както ученикът откривал за себе си тайната на цветята, така откривал и тайната на металите. Първа била тайната на растенията, а втора - тайната на металите.

Тази тайна на металите, която в Елевзинските Мистерии се давала в могъща карта на Земното кълбо, описана ви вчера във връзка с мъжката статуя, все още се вплитала в обучението в аристотелевските времена; и в тази тайна на металите се откривала тайната на планетите. Тогава усещанията са били не така груби, както днес; приближавайки се до метал, като оловото, човек усещал пред очите си не само оловно-сивия цвят, но и особено впечатление от това оловно-сиво, получавано от вътрешното око. В определен смисъл този оловно-сив цвят на прясното олово изтривал другите цветове и човек усещал странстването заедно с оловно-сивата металност. Достигал до някакво определено състояние на съзнанието и вътрешно преживявал нещо съвсем различно от всичко налично в съвременността. Действително се влизало в такова настроение, че пред човека се изправяло цялото минало на Земята, докато съвремието се затъмнявало от оловно-сивото. Разкривала се природата на Сатурн.

Относно златото се допуска, че древните по външна аналогия са виждали в златото представител на Слънцето. Обаче всъщност това не е била само външна аналогия, когато са разглеждали Слънцето като нещо драгоценно на небето, а златото - като нещо драгоценно на Земята. За съвременния човек няма нищо по-глупаво от това, да приписва глупост на древните. Когато гледали златото с неговия затворен в себе си сияещо-жълт цвят, притежаващо едновременно простота и външна гордост, тогава наистина усещали нещо, което преживявали, на първо място като родствено на цялото кръвообращение на човека. По отношение на качеството на златото човек чувствал: там вътре си ти, там усещаш себе си. И благодарение на това чувство стигал до разбиране на слънчевата природа.

Усещало се родството на качественото в златото с това, което действа в кръвта на човека от Слънцето.

По такъв начин посредством отделните метали се възприемала цялата планетарна система. Ученикът достигал дотам, да употреби мисленето за нещата, което още не било толкова абстрактно, както днешното, по следния начин:

Аз мисля за металите;

те откриват своето родство с планетите;

те са покорени от Земята, тъй като са въздушнородени.

В действителност металите, каквито са те сега на Земята, са дошли от Космоса във въздушна форма и постепенно в течение на лунното битие са станали течни. Те са дошли във въздушна форма, когато Земята е била в своето древно слънчево състояние, достигнали са течна форма в течение на лунното битие и са били покорени от Земята в твърда форма именно по време на земното развитие. Това е била втората тайна, която се откривала на ученика.

Третата тайна е трябвало да се открие на ученика благодарение на факта, че той се учел да наблюдава как се различават хората, народите по Земята. Ако се отправим в жегата на Африка с нейния своеобразен климат, там ще намерим хора, цветово отличаващи се от хората в Елада. Ако преминем в Азия, и там ще намерим хора, отличаващи се от жителите по други места. Гърците са имали тънък усет за външните различия на хората.

Едно от най-интересните съчинения, стигнало от Аристотел до потомците, е съчинението по физиогномика, под която се разбирало не само физиогномиката на лицето, но и физиогномиката на целия човек, с претенцията, че по такъв начин се разбира действителната природа на човека, как човек е с къдрава или права коса, в съответствие с различния климат, в който той мени не само цвета на своята кожа, но и целия израз на своето човешко същество, в съответствие с това, в какъв климат се е родил.

Изучавайки отражението на лунната тайна в цветята, изучавайки отражението на планетите в металите, човек се научавал да познава и собствената си тайна на Земята посредством това трето обучение. Тогавашното естествознание е работило невероятно много именно над това, да позволи да му въздейства многостранната човешка природа на Земята и да дойде до отговора на въпроса: каква праформа на човека стои, собствено, в основата на намеренията на Боговете?

По формите, по физиогномиката на човека на Земята, каквато са я виждали, живо се представяла пред ученика, вътрешно се откривала тайната на зодиакалния кръг. Защото по начина, по който този зодиакален кръг действа върху елементите на Земята, как този зодиакален кръг, във връзка с планетната система и с Луната, в съответното време от годината носи ветрове в едно направление, а в друго време от годината - в друго направление, пренася в някоя област ту топъл въздух, ту разпространява студ в други области и благодарение на това дълбоко прониква в човешкия живот - за това тогавашните естествоизпитатели са търсели източници във влиянията, излъчващи се към Земята от звездите на Зодиака, модифицирани от планетите, Слънцето и Луната.

Особен интерес за естествознанието от онова време представлявало, когато се каже: Ето някакъв човек - черни къдрави коси, червендалесто лице, нос с еди-каква си форма и така нататък, - този човек ми сочи знака Лъв, как съзвездието на Лъва е излъчило своите сили, отслабени или усилени от другите планети, гледайки как те са били разположени. Това е човек, носещ във вътрешността си съответствието със своята карма - в своя черен дроб тези или други свойства. Свойството на дроба, което например внася пристъпи на меланхолия в душевния живот, е било внесено от това, че в даден момент от времето Венера се е намирала в някакво отношение към Юпитер, което е придало на излъчването на Лъв определен характер. В особената характеристика на темперамента във връзка с устройството на дроба аз виждам тази космическа детерминираност, тази космическа предопределеност на човека. Аз разпростирам това върху качествата на народите по Земята. В това, което човек преживява съвместно с атмосферното обкръжение, аз виждам тайната на зодиакалния кръг.

И когато ученикът се посвещавал по такъв начин, в сърцето му отново се откривало познание, което той изразявал примерно в следната форма:

Аз преживявам тайната на зодиакалния кръг

в многообразието на хората;

родството на това многообразие на хората

с неподвижните звезди стои пред моята душа;

защото хората живеят в това многообразие

земнопокорени; те са родени от топлината.

Бидейки родени от топлинния етер под влияние на знаците на Зодиака, те са топлиннородени. Следователно човек се усещал в своя облик като топлиннороден, само променил се в течение на лунното битие и битието на Земята, но все пак достигащ своето първоначално състояние в древното сатур-ново време така, както металното в Земята той усещал като слънцеродено - въздушнородено, цветята, растенията като луннородени - воднородени. Той е можел така да усеща, защото е бил подготвен чрез това, че е възприемал нещата с чувства, стимулирани в него за преживяване на топло-въздушно-то и студено-водното.

Човекът бил разглеждан по такъв начин, че се получавало усещане: той действа на топло-въздушното в определен смисъл със студено-водното. По времето на Аристотел човекът се разглеждал по отношение на физиономията му така, че се отговаряло на въпроса: колко топло-въздушно отдава този човек на друг човек и колко възприема той от другия студено-водно. С това, което се изработвало в душата по такъв начин, се разглеждал човекът и постепенно се е учило да се гледа така на цялата природа. Това станало подготовка за нещо, което преминало после в Испания през Африка, а в качеството си на древна алхимия, истинска алхимия, се изляло над отделни части на средна Европа: всичко в природата, в света - всяко цвете, всяко животно, но също и всеки облак, всяка мъгла, пясък и камъни, море и река, гора и поле - се съзерцава така, както то създава впечатление по отношение на топло-въздушното и студено-водното.

Така човек получавал по отношение на природата възможност фино да усеща четири качества. При усещането на топло-въздушното се образувало чувство на топлина, но в същото време и въздух, защото топлината се отнасяла именно към въздушното. А от усещането за студ се изработвало чувство за разликата между влажност и сухота. От тези различия, от тази диференциация се получавала фина способност за усещане, защото с цялото си човешко същество хората са стояли вътре в това, което давал светът посредством тези способности за възприемане.

От гледната точка, на която е бил обучен ученикът на Аристотел Александър Велики, от само себе си се разбира, че цялата обстановка, в която са живели те двамата, той я е разбирал на първо място от тази гледна точка. Доколкото Александър е бил проникнат от това, което изхождало от такава способност на възприемане, той усещал там цялото гръцко същество така, както то се откривало в Македония в две качества - качеството влажност и качеството въздушност. Това повлияло на нагласата на ума му в определен период от неговия живот. И това, което на основата на особения вид посвещение, дадено му от Аристотел, усещал като основен характер на своя непосредствен свят, който преживявал, той възприемал като някаква половинчатост. «Това може да бъде само половината на света», - така си казвал той. Всичко при-родно тогава се довеждало плътно до човека, така че човек преживявал това природно и към него сега се присъединявало следното обучение: Ако приблизително тук е Македония, тук, направлението на вятъра, би било северозападно, тук - югозападно, североизточно или югоизточно.

Александър, ученикът на Аристотел, сам се научил да възприема това, което са носели климатичните влияния - северозападните ветрове - влажно-студеното; в това, което се пренасялото от югозапад - влажно-топлото. Това за него е било половината от възприемането на света. По време на обучението това се попълвало и в него вътрешно се разкривало, че тук още се отнасят сухо-студеното, което се излъчвало от веещото от североизток и сухо-топлото, което струяло от югоизтока. Така от четирите направления на вятъра той изпитвал преживяването на сухо-студеното, сухо-топлото, топло-влажното и студено-влажното. Като истински човек на своето време, той искал да примири противоположностите: тук в Македония се преживявало само студено-влажното и топло-влажното; това е трябвало да бъде съединено със студено-сухото и с огнено-сухото - с това, което вее от азиатския север и с това, което вее от юга на Азия през Азия.

antroposofiq_GA_232_18.jpg?fbclid=IwAR0r

Оттам възникнал този непреодолим стремеж към азиатските походи. И от този пример вие трябва да видите разликата на тогавашното време от по-късното. Помислете над днешното възпитание на един принц - на какво го учат; представете си такъв принц, възпитаван за походи. Опитайте се да получите ясна представа за връзката между изучаването на физика. която му преподава някакъв възпитател, и това, което после се преживява в походите: що за връзка има тук? Като правило, от ретортата не изскача нищо такова, което става по време на походите. От такива примери особено ясно е видно колко отдалечено днес е това, което се дава на човек за вътрешното му формиране, от това, което той представлява във външния живот. Тук вие имате все още времето, когато именно на основата на познанието е могло да бъде достигнато съвършено единство между това, което вътрешно формира, образува човека, и това, как той сам стои в света, как действа и работи в света. Древната история се преподава вече от школската стая. Но тогава школската стая е била родствена на Мистериите, била е мистерийна; и Мистерията означавала света, а светът се оказвал като резултат от силите в Мистериите.

Така се давал импулс да се понесе в Азия това, което представлявало древното естествознание. В многократно отслабено състояние стигнало то през Испания в Европа. Това естествознание може да се забележи в изразяващото се чрез Парацелз, Якоб Бьоме, Йохан Гихтел[1] - различни хора, доближаващи се до такъв дух като Базилиус Валентинус[2]. Но първо е трябвало да победи това, което е проникнало само в мислов-ната форма, само в логиката; другото е трябвало да чака.

Сега обаче настъпило време, когато това друго изпълнило своята задача да чака и когато то отново е трябвало да бъде намерено като сбор от знания за природата. Отначало Александър е трябвало да погребе там, в Азия, тези тайни на природата, защото само техните трупове са били пренесени в Европа. Обаче не тези трупове трябва да бъдат излъскани, а живото в древното трябва да бъде отново намерено днес. Необходимото за това вдъхновение ще бъде до голяма степен получено само тогава, когато се появи някакво топло усещане за случващото се в поврата на времената и когато се развие живо чувство за това, което външно е изглеждало само като завоевателни войни: походите на Александър. Ала те са били насочени към това, към едната страна на розата на ветровете да се добави другата, към това, което е само едната страна на Земята, да се намери другата половина. Това е било изцяло също и търсене на лично преживяване. Личното преживяване се състояло в това, че е имало определена вътрешна неудовлетвореност и неуютност в среда само на влажно-студено и влажно-топло и то е трябвало да бъде допълнено с други усещания.

Какво, в истинския смисъл на думата, огромно историческо значение е имало това за развитието на целия запад, ще разясня по-късно в лекциите, които ще изнеса пред събранието на делегатите за окултната основа на историческия живот на човека на Земята.

I. Тайната на растенията

Гледам цветята;

те откриват родство си с битието на Луната;

те сега са покорени от Земята, защото са воднородени.

II. Тайната на металите

Мисля за металите;

те откриват своето родство с планетите;

те са покорени от Земята, защото са въздушнородени.

III. Тайната на човека