ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

9 декември 1923 г.

Трябваше да ви разкажа различни неща за характерното устройство на Хибернийските Мистерии и вчера видяхте, че този своеобразен път на развитие, който са могли да преминават хората на ирландския остров, водел дотам, че тези хора са достигали проникновения, на първо място в това, което въобще може да бъде преживяно от човешката душа, благодарение на собствената вътрешна активност на човека. Помислете само, благодарение на всички тези подготовки, които се провеждали с посвещавания, е било възможно, посредством вълшебните образи на ландшафта, обичайно разстилащи се пред човешките сетивни органи, да се предизвикват не религиозно-фантастични халюцинаторни впечатления, а нещо такова, към което вече са привикнали: да се вижда някаква завеса, стояща пред душата, за която прекрасно знаели, че има нещо зад нея. Същото е ставало и с прозрението в собственото човешко вътрешно същество при вълшебното видение на сънния летен ландшафт. Тук ученикът следователно е бил подготвен да има имагинации, имагинации, които се присъединявали към това, което иначе ученикът виждал с външните си сетива. Обаче имайки тези имагинации пред себе си, знаел, че посредством тях той прониква по-нататък в нещо съвсем различно.

Вече ви показах как ученикът е прониквал до виждането на времето на доземното битие и времето на следземното битие, времето след смъртта чак до средата на живота между смъртта и новото раждане, а при поглед назад - времето непосредствено предшестващо слизането в земното и по-нататък пак чак до средата на живота между смъртта и новото раждане. Обаче при това се достигало още и нещо друго. В същото време, когато са водели ученика по-нататък, за да се потопи истински в преживяното, тогава неговата душа укрепвала от съзерцанието на доземния и следземния живот; душата му прониквала в умиращата и отново възраждаща се природа и тогава той е можел с още по-укрепена вътрешна сила и енергия да се задълбочи в усещането за вцепеняване при възприемането на мировите простори, издигането във висините, чак до сините етерни далнини, а после - в сетивата, когато се усещали като личност, намираща се вътре във външните сетива, когато нищо не са възприемали от останалия човек, а са възприемали само нещо от живота в окото, от живота в целия слухов апарат, в осезанието и т.н., когато следователно са били изцяло органи на външните сетива.

Ученикът се учил със силна вътрешна енергия отново да оживява в себе си тези състояния и после от тези състояния да позволява да се приближи към него това, което сега отивало още по-далеч. Когато сега му се казвало, вътрешно съвсем произволно - след всичко преживяно от него - отново да изпадне в състояние на вътрешно вцепенение така, че да чувства организма си сякаш е нещо като минерал, т. е. като нещо съвсем чуждо, когато е чувствал своето телесно като нещо чуждо, а душата като издигаща се и обвиваща това минерално - тогава в състоянието на съзнание, възникващо от това, той отчетливо получавал съзерцание на предшестващото Земята Лунно битие.

Спомнете си, скъпи мои приятели, как описах във «Въведение в тайната наука» и в различни други лекции това Лунно битие. Каквото описах там, оживявало в съзнанието на ученика; всичко това просто било с него. Древното Лунно битие се изправяло пред него като планетарно битие, съществуващо отначало само във водно, течно състояние, но не в такова, като сегашната вода, а биващо, бих казал, повече желеобразно, като коагулирало. А самия себе си той усещал вътре. Но се чувствал организиран в тази полумека маса. И усещал как от неговата организация струи организацията на цялата планета.

Трябва да си изясните разликата между преживяването в тогавашното време и преживяването днес. Днес ние се чувстваме в определен смисъл ограничени в нашата кожа и казваме, че като хора сме това, което се намира вътре в нашата кожа. Разбира се, това е голяма грешка, защото само докато се приближим до въздухообразното в човека, тутакси се разкрива безсмислеността на това, да се чувстваме ограничени вътре в своята кожа. Често съм казвал: въздушната маса, която имам сега в мен, току-що е била вън от мен, а въздушната маса, която след минутка ще бъде в мен, се намира отвън. Така че само тогава ще бъдем правилно усещащи себе си хора, ако по отношение на нашата въздушна формация не се считаме за отрязани от външния свят. Ние сме навсякъде, където е външният въздух. Няма разлика между това, да имате бучка захар в устата си, която в следващия момент ще бъде в стомаха ви, а след това ще извърви определен път, и това, намира ли се някаква въздушна маса в един момент навън, а в следващия -във вашите дробове.

Бучката захар изминава един път (рисува го), а въздухът - друг път през въздушните и дихателни органи. И този, който не причислява това към себе си, не би трябвало да причислява към себе си също и своята уста, а трябва да започва своето тяло от стомаха. И така, безсмислено е съвременният човек да счита себе си затворен вътре в човешката кожа.

В Лунното битие въобще не е съществувала никаква възможност да се считаме затворени вътре в своята кожа. Такива мебели, каквито сега ни заобикалят, към които можеш да се приближиш и да ги опипаш, тогава не са съществували. Всичко съществуващо по това време е било природен резултат. И ако вие бихте протегнали орган, какъвто сте имали по това време - което, впрочем, така е и било, - сравнявайки го с днешните палци, би могло дотолкова да го протегнете, че той съвсем би изчезнал и ръката също би могла да се протегне дотолкова, че съвсем да се изтъни и т.н. Сега, докосвайки една дъска, вие не усещате, че тази дъска ви принадлежи. Вземайки нещо тогава, просто сте усещали, че то ви принадлежи; така, както въздушната маса все още ни принадлежи днес. Така че собствената организация се усещала фактически само като частица от цялостната Лунно-планетарна организация.

И всичко това се изправяло пред съзнанието на хибернийския ученик. Той получавал тогава също и впечатление, че това желеобразно течно е само временно състояние на организацията на Луната, каквото е било в определени епохи в тази древна организация на Луната, където вътре в желеобразното се показвало нещо, биващо физически значително по-твърдо, отколкото днешните твърди предмети. И все пак това не е било минерално в смисъла, в който са такива днешните смарагди, корундът или елмазът, но това е било нещо твърдо, рогово. Минералното в днешния смисъл на думата, кристалообразно и т.н. тогава не е съществувало; а това, което е било минералоподобно, твърдо, рогообразно, е имало форми, показващи, че то е било отделено от органичната дейност, както днес говорят не за кристализиране на рогата на кравата, а се знае, че те са израснали от нейния организъм, или пък рогата на елена или други подобни. Впрочем не по различно е и с костите; но те са минерални. Следователно тогава е съществувало минералоподобното, образувало се от органичното.

Някои същества, частично вече преминали през своята човешка степен, на които в земното битие оставало да завършат само още малко от тази човешка степен, са индивидуалностите, за които ви говорих като за великите мъдри праучители на човечеството на Земята, намиращи се сега в Лунната колония. Всичко това се откривало на хибернийския ученик по време на състоянието на вцепеняване. И когато той по необходимия начин, тоест така, както е било нужно на посветителите му, преминавал през всичко необходимо, тогава вниманието му се обръщало върху това, че той трябвало да се придвижи напред, повторно да се придвижи напред, така че да застави своето вцепенение да се разтече, да се излее чак до етерните далнини, където можел да усети: пътищата на висините ме водят в далечините на синия етер чак до границите на пространственото битие.

Когато той повторно преживявал това, чувствал всичко, което може да бъде преживяно тук, издигайки се от Земята към етерните простори. Но докато той се движел към етерните простори, след като висините го приемели и го отнасяли в сините етерни далечини, там, навън, той чувствал как от края на пространствения свят в него прониквало нещо, което отново го оживявало, което днес бихме нарекли астрално; нещо, което се преживявало вътрешно и било свързано с човешкото същество много по-значително, много по-енергично, но което въпреки това не е могло да се възприема така силно, както днес се възприемат подобни неща; обаче то се свързвало с човешката душа така, както днес би се свързало с вътрешното човешко усещане, изпитвано, когато човек се подлага на обливане, освежаващо обливане със слънчева светлина в степен, в каквато той вътрешно се пронизва с неговите оживяващи, заставящи го да усети своята организация във всички детайли елементи; само че това усещане е било много по-енергично, силно, оживяващо. Защото ако само малко се загледате, вие ще можете да усетите, когато свободно се излагате на слънце, когато позволявате на слънцето да ви прониже, но не така, че да ви стане неприятно, неприятно във вътрешното усещане, когато така се изложите на слънце, давайки именно на светлината и топлината му приятно да пронижат вашето тяло, вашия организъм, тогава ще почувствате: всеки отделен ваш орган го усещате малко по-различно, отколкото преди. Вие наистина ще дойдете до такова състояние, в което можете вътрешно да опишете себе си.

Това, че такива неща са тъй малко известни, е резултат от недостатъчната способност за внимание у днешния човек. Ако този недостиг на способността за внимание днес не беше такъв, човек би могъл да даде поне указание, извлечено от сънищата, за това, което е забелязано от него във вътрешното усещане във вливащата се слънчева светлина. Действително това, което са преподавали на ученика за вътрешната същност на човешкия организъм, е било по-различно, отколкото преподаваното днес. Днес режат трупове и по тях съставят анатомични атласи. Това не изисква особено внимание, макар и да трябва да признаем, че на някои студенти и толкова им липсва. Някога са учили ученика, като са го извеждали на слънце и са го подтиквали да почувства как реагира вътрешността му на приятно вливащата се слънчева светлина; и съобразно преживяното той е можел вече да нарисува черен дроб, стомах и т.н. Такова вътрешно родство на човека с макрокосмоса се установява само тогава, когато са налични условията, необходими за това. Вие можете, разбира се, да бъдете слепи и все пак по пътя на опипването да установите формата на някакъв предмет. По такъв начин, когато един орган от вашия организъм става възприемчив за друг чрез внимание към светлината, вие можете да описвате вътрешните органи, така че ще бъдете в състояние да възприемате най-малко техните сенчести образи във вашето съзнание. Но именно на ученика в Хибернийските Мистерии в голяма степен се насаждало убеждението, че при изливането в сините етерни простори, при вливането на астралната светлина той чувствал сега на първо място не себе си, а чувствал в своето съзнание могъщ свят, свят, за който си казвал: Аз живея изцяло в същия елемент, в който живеят и другите същества. Този елемент в основата на своето съвършенство е наследство от природата. Защото тук отвсякъде усещам как този елемент се влива в мен, в който елемент - ако мога да употребя този израз - плувам като риба във вода, сам; но състоейки се от съвсем летливи, леки елементи, в целия планетарен елемент аз усещам как от всички страни към мен приижда това приятно втичащо се. Ученикът усещал в себе си навсякъде вливането на формиращата и образуваща го астрална светлина. Този елемент се явява чисто природно наследство, така би могъл да каже ученикът, защото той навсякъде ми дава нещо. Аз, собствено, съм обкръжен от изключително добро. Добро - доброто съществува навсякъде, но това при-родно добро ме обкръжава. И това природно добро е не просто и само добро; то е творческо добро, защото е онова, което в същото време със своите сили ме създава такъв, какъвто съм, дава ми форма, поддържа ме, докато плувам в този елемент, хвърча, рея се. Такива са били тези, в основни черти, природно-морални впечатления, възникващи тук.

Ако ни се прииска да направим сравнение с нещо съвременно, бихме могли да кажем: ако човек, имайки пред себе си роза и вдишвайки аромата й, с вътрешна правдивост и честност би могъл да каже: божественото добро, разстилащо се по цялата земна планета, тече също и в розата и когато розата съобщава на моя обонятелен орган своя елемент, тогава аз вдъхвам живеещото в планетите божествено добро; ако днес човек би могъл с вътрешна честност да каже тези думи, вдъхвайки розата, тогава би преживял нещо, подобно на бледа сянка на това, което в онова време се познавало вътрешно като съвършено жизнения елемент на отделния човек. И това, скъпи мои приятели, е било преживяване на живота на Слънцето, предшестващ нашата Земя. Следователно ученикът е можел да преживява живота на Слънцето и живота на Луната, каквито те са били, преди живота на нашата Земя.

След това, когато ученика са го довеждали до състояние, да се усеща само във външните си сетива, той преживявал сякаш отхвърляне на целия свой организъм, така че живеел само в своите очи, в своя слухов апарат, в цялото свое осезание, тогава той възприемал това, което описах в моята книга «Въведение в тайната наука» като живот на Сатурн, като битие, когато е плувал и се е реел в топлинния елемент, в диференцирания в себе си топлинен елемент. Там не са се усещали като плът и кръв, като кости и нерви; усещали са се като някакъв организъм от топлина, но топлина в друга топлина, планетарна сатурническа топлина. Топлината са възприемали, когато външната топлина е имала друга степен от вътрешната. Реене в топлината, живот, благодарение на топлината, отделяне на топлина в топлината - това е било сатурновото битие.

Това се преживявало от ученика, когато той влизал в своите сетива. А самите тези сетивни органи още не са били толкова диференцирани, както сега. Това възприятие на топлина в топлината, на живот, благодарение на топлината, живот в топлината, е било главното. Обаче е имало моменти, когато, приближавайки се в качеството си на някакъв топлинен организъм към друго топлинно явление или към друго топлинно качество, благодарение на съприкосновението се усещало сякаш някакво избухване на пламък и вече се намирали в елемента - не просто топлина, струяща, тъчаща и вълнуваща се, а са били в определен момент сякаш нещо огнено или нещо, което е било като реещо се усещане за вкус, вкус не само като че на езика, защото език тогава не е съществувал, но вкус, който са усещали от само себе си, който обаче избухвал при съприкосновение към друг, който и на другия отдавал нещо от себе си и т.н. В ученика оживявало битието на Сатурн.

И така, вие виждате, че в тези Хибернийски Мистерии ученикът се въвеждал в това, което е било миналото на земното планетарно битие. Той опознавал живота на Сатурн, Слънцето и Луната като следващи една след друга метаморфози на земното битие.

След това повторно го стимулирали към преживяване на неговата вътрешност; първо, към повторно преживяване на това, което ви описах като усещане за вътрешен натиск, както, ако преобладавало усещането за собствен център, както ако въздухът би се уплътнил така, че ако искаме да сравним това състояние с нещо в сегашния земен човек, можем да го сравним с усещането, когато не можем да си поемем дъх, притискани и притеснявани от всички страни. Това е било първото състояние и ученикът е трябвало сега отново да го извика в душата си посредством външни усилия. Когато той направел това, когато фактически той имал това идващо в съня, благодарение на което още преди това е добил способност да сънува природното битие като летен ландшафт, да сънува в будно състояние, когато идвал в това състояние, тогава в един момент той получавал изведнъж съвсем особено преживяване. За да мога изобщо да ви охарактеризирам това преживяване, трябва да започна тази характеристика по следния начин.

Представете си: вие влизате днес, като земен човек, в топла стая; усещате топлината; излизайки навън, където е 5 или 10 градуса под нулата, усещате студ; усещате разликата между топлина и студ, но я усещате като нещо телесно. Това не се свързва с вашата душевност. И като земен човек, влизайки в топлата стая, вие нямате усещането: тук, в тази стая, има нещо сякаш от великия Дух, обграждащ човека с любов. Вие усещате тази топлина като приятно телесно чувство, обаче не го усещате като нещо душевно. Същото е и със студа. Вие мръзнете, студено ви е телесно; но нямате усещането: чрез особените климатични условия към вас се приближават демони, за да ви нашепват нещо толкова хладно, че замръзвате също и в душата. Физическата топлина за вас не е едновременно и нещо душевно, защото вие, като земен човек с обикновено съзнание, не възприемате с цялата интензивност природно-душевното. В качеството си на земен човек можете да се сгреете от друг човек, от неговото приятелство, от неговата любов; можете да замръзнете от неговата хладина, може би и от неговата еснафщина, обаче при това се има предвид нещо душевно. Но помислете колко малко е склонен днес физическият земен човек, когато излезе в топъл летен ден със зноен въздух, да каже: Боговете сега много ме обичат! Или колко малко е склонен сегашният човек, излизайки на зимния студ, да каже: а сега във въздуха се носят само тези Силфи, които са хладни филистери в света на Силфите. Такива изрази днес няма да чуете.

Усещането, на което искам да ви обърна внимание - казах ви по този повод, че трябва да започна обяснението от края, - се откривало като нещо от само себе си разбиращо се на ученика, когато той преживявал това вътрешно усещане на потиснатост. Всичко, което той усещал като топлина, едновременно го усещал като душевно, но заедно с това именно и като физическа топлина; той е можел да го чувства, защото със своето съзнание се намирал в живота на Юпитер, който възниква от Земята. Защото ние само благодарение на това ще станем хора на Юпитер, че ще свържем физически топлинно-то с душевната топлина; така че ние, като хора на Юпитер, ще стигнем дотам, че когато например помилваме с любов някой човек или дете, за това дете в същото време ще станем действително топлоизлъчващи. Любовта и излъчването на топлина по никакъв начин няма да бъдат разделени. Фактически ще се стигне до там, че топлината, която се преживява, ще се излъчва душевно също и в обкръжението.

Ученикът от Хибернийските Мистерии е воден към това преживяване - разбира се, не в земния свят, а бидейки пренесен в друг свят - и благодарение на него, разбира се, не във физическата земна действителност, пред него в образ се появявало битието на Юпитер.

Следващото усилие се състояло в това, че ученикът трябвало да почувства вътрешната необходимост, за която говорих вчера, когато се приближавал до усещане на необходимост от преодоляване на собствения Аз, защото в противен случай той би могъл да стане източник на зло. Когато ученикът правел в себе си действително това вътрешно душевно състояние, тогава той не само усещал единство на душевната и физическа топлина, но усещаното единно като душевно-физическа топлина започвало да свети, проявявало се като светещо. Тайната на сиянието на светлината, душевното сияние на светлината се откривала на ученика. Така той се пренасял в бъдещето, в това бъдеще, когато Земята ще се превърне в планетата Венера, в бъдещата планета Венера.

По-късно, когато ученикът усещал слято сякаш в своето сърце всичко, което той преживявал преди - както го описах вчера, - тогава това, което той въобще е преживял в своята душа, едновременно се изправяло пред него като преживяване на планетите. Човек има някаква мисъл; тази мисъл не остава в границите на човешката кожа, а започва да звучи; мисълта става Слово. Това, което човек преживява, става Слово. Словото се разпространява на планетата Вулкан. Всичко на планетата Вулкан е говорещо живо същество. Словото звучи от Словото, Словото се обяснява със Слово, Словото говори за Слово, Словото се учи да разбира Словото. Човек се усеща като свят, разбиращ Словото, като Слово - свят, разбиращ Словото. Когато този образ се изправял пред посвещавания в Хиберния, тогава той се намирал в битието на Вулкан, в най-късната метаморфоза на състоянието на земната планета.

И така, виждате, че Хибернийските Мистерии действително се отнасят към тези, които в духовната наука с пълно право се наричат велики Мистерии. Защото това, в което се посвещавали учениците, им давало някакво прозрение, съзерцание на доземния и следземния човешки живот. В същото време то им давало прозрение в космическия живот, в който е вплетен човек, от който е роден в течение на времето. Следователно човекът се учил да познава микрокосмоса, т.е. самия себе си, като духовно-душевно-телесно същество във връзка с Макрокосмоса. Той опознавал също и изграждането, сътворението, възникването, отмирането и метаморфозирането на Макрокосмоса. Тези Хибернийски Мистерии са били велики Мистерии.

Собствения си разцвет те преживели по времето, предшестващо Мистерията на Голгота. Особеността на великите Мистерии обаче се състояла именно в това, че в тези велики Мистерии се говорело за Христа като за бъдеще, както впоследствие хората говорели за Христос като за преминал през събития в миналото. След първото посвещение са искали да покажат на ученика, представяйки му на изхода образа на Христа: всичко, което е мировият път на Земята, се стреми към събитието на Голгота. Тогава това още се представяло като бъдеще.

На този, впоследствие преминал през толкова изпитания остров, действително е било място на велики Мистерии, място на християнски Мистерии преди Мистерията на Голгота, в което живеещият още преди Мистерията на Голгота човек със своя духовен поглед е бил насочван по съответния начин към Мистерията на Голгота.

Когато по-късно настъпила Мистерията на Голгота - по времето, когато там, в Палестина, се извършиха удивителните събития, които описваме, когато разказваме за преживяванията на Христос Исус на Голгота и за неговото обкръжение, тогава в Хибернийските Мистерии и в тяхната общност, т.е. в народа, принадлежащ към Хибернийските Мистерии, се празнували големи празници. Това, което действително ставало в Палестина, се извършвало на Хибернийския остров стократно умножено, но така, че картината не била като спомен от миналото. На Хибернийския остров в образи преживявали Мистерията на Голгота едновременно с извършващата се в Палестина историческа Мистерия на Голгота. Когато впоследствие в храмовете и църквите Мистерията на Голгота се преживявала в образи, показвала се на народа в образи, това са били картини, напомнящи в нещо станалото на Земята, което се извлича от обикновеното съзнание като исторически спомен. На Хибернийския остров тези картини са съществували, когато те още не са могли да бъдат извлечени като историческа памет от миналото, а когато са можели да бъдат извлечени само от самия дух. На Хибернийския остров духовно са виждали това, което за телесното око се разигравало в Палестина в началото на нашето летоброене. По такъв начин, на хибернийския остров човечеството духовно преживявало Мистерията на Голгота. А това означава величие на всичко, което след това е излизало за останалата цивилизация именно от този Хибернийски остров, което обаче изчезнало в по-късно време.

А сега ви моля да обърнете внимание на едно нещо. Този, който изучава само външната история, ще намери много величествено, прекрасно, възвисяващо и просветляващо ума, когато исторически хвърли поглед към древния източен свят, когато исторически се вгледа към древна Гърция, към древния Рим; много може той да преживее, преминавайки през средновековието, да кажем, до времената на Карл Велики. Обаче вижте колко бедни стават външните исторически съобщения за времето, което започва няколко столетия след възникването на Християнството и завършва приблизително през девето, десето столетие. Погледнете историческите трудове: във всички стари честни исторически трудове навсякъде ще намерите само съвсем кратки описания на това време, ще намерите много малко относно тези столетия. Едва по-късно нещата отново започват да стават по-подробни. Най-новите историци, малко професорски срамувайки се от факта, че материалът е толкова лош, вследствие на това, че те не описват нещо, което знаят, измислят всякакви фантастични конструкции и ги разполагат в тези столетия. Обаче всичко това е безсмислица. Ако външно исторически честно се представят нещата, историческото описание на времето, когато загива древният Рим, ще се окаже доволно оскъдно; по-късно текат разрушителните походи на преселенията на народите, които са били не така страшно забележителни външно, както си ги представят днешните хора; те са били поразителни само по отношение на предшестващото и последвалото спокойствие. Но ако просто изчислите днес, или бихте изчислили в предвоенния период, колко хора пътуват всяка година от Русия в Швейцария, ще получите по-голяма бройка хора от тези, които са пресекли същата територия в Европа във времената на преселението на народите. Всички тези неща са относителни. Така че, собствено, ако продължим в същия стил, в който се говори при описание на придвижването на народите, би трябвало да кажем: чак до предвоенния период всичко в Европа се намирало в постоянно преселение на народите, даже в Америка през океана. Отиванията в Америка са били по-многобройни от потоците при преселението на народите. Обаче това не искат да си го изяснят. И все пак работата стои така, че в този период, който се описва като време на преселение на народите, и в последващия период, историческите сведения стават по-редки. За този период малко е известно. Малко се разказва например за това, какво е ставало ето тук, на тези места, във Франция, в Германия и т.н. А именно там, където, макар и като слаби отгласи, са текли отзвуци на това, което се е съзерцавало в Хибернийските Мистерии, където действията, импулсите на великите Мистерии на Хиберния се вливали в цивилизацията.

Сега се срещнали две велики течения. Вижте, всичко което сега ви говоря, го говоря, собствено, само като терминология, без ни най-малко желание да хвърлям дори сянка на симпатия или антипатия, само за да опиша историческата необходимост. Срещнали се две течения. Едното течение вървяло по заобиколен път през Гърция и Рим, вървяло от Изток. То разчитало на все повече и повече проникващата в човечеството способност, основаваща се на разсъдъка и способността на сетивните органи, където действало това, което съществувало като исторически спомен за външно зримите, външно преживяните събития. От Палестина през Гърция и Рим се разпространила вестта, възприета по-късно от хората в техния религиозен живот, вестта за това, което в сетивно-физическия свят се разиграло в Палестина, благодарение на Бога Христос. Било е съобразено с разбирането на хората, било е насочено към това, което днес наричаме обикновено, основано на разбирането и външните сетива съзнание. Това се разпространило по величествен начин. Но в края на краищата то изместило произлизащото от Запад, от Хиберния, и което в качеството си на последен отглас на старата, инстинктивна земна мъдрост се съобразявало с древната, избухваща само в новата съзнателност, спиритуална мъдрост на човечеството. Нещо се разпространило от Хиберния в Европа и то, по отношение на просветлената мъдрост, не разчитало на сетивния поглед, на свидетелства, на които можем да се позовем като на исторически съществуващи. Тук се разпространявали култове, учения на мъдростта като хибернийските култове, като хибернийските учения на мъдростта, които се съобразявали с това, което просветлява човека от духовния свят, даже и тогава, когато, като Мистерията на Голгота, на друго място на Земята, едновременно се разиграва и във физическата действителност. В Хиберния гледали по духовен начин към физическата действителност в Палестина.

Но каквото могло само да се присъедини към физическата действителност, оставило в сянка това, което се съобразявало с духовното издигане на човека, със спиритуалното одухотворяване на човека, със спиритуалното одушевяване на човека. Постепенно свързаното със сетивно-физическото битие, с необходимостта, получило преимущество над това, което било свързано с духовното виждане. Съобщението за Спасителя, който бил на Земята във физическо тяло, победило чудесните имагинативни картини, които излизали от Хиберния и са могли да бъдат представени в култовете, великите имагинативни картини, които възвестявали за Спасителя като за духовно същество и при това съвсем не отчитали в изобразяването на своя култ, в своите предания, че това било също и някакво историческо събитие. Още по-малко е можело да бъде отчетено по времето, когато това не е било още историческо събитие, защото тези култове са били основани преди Мистерията на Голгота.

Дошло време, когато хората все повече и повече ставали възприемчиви само за физически съзерцаваното, когато стигнали дотам, да не се съобразяват с истинските неща, не намиращи опора във физически зримото. Така мъдростта, дошла от Хиберния, вече не се усещала в нейната субстанционалност. И по такъв начин изкуството, дошло от Хиберния, вече не се усещало в своята космическа истина. Така постепенно все повече и повече възниквала не хибернийската наука, а науката, проникваща само до външно-сетивното, и не хибернийското изкуство, а изкуство - даже и рафаеловото е такова, - нуждаещо се от сетивно-нагледен модел, докато хибернийското изкуство изхождало от факта, че духовното, спиритуалното се осъществявало непосредствено чрез художествените средства.

После настанало време, когато настъпило в определен смисъл затъмнение на спиритуалния живот, когато хората разчитали само на мисленето и сетивата, основавали философии, които трябвало да покажат как мисленето и сетивата биха могли някак да разберат живота или да достигнат до истината.

Настъпило забележително явление, състоящо се в това, че човек вече не бил достъпен за спиритуално влияние. И в кое би могло най-точно да се види, че хората със своето съзнание повече не са достъпни за спиритуални влияния, ако не в това, което се давало на хората по начина - описах го в списанието «Царство»[1], - по който е била дадена на хората «Химическата сватба на Християн Розенкройц». Тогава обърнах внимание върху факта, колко удивителни са нещата около тази «Химическа сватба». Валентин Андреа[2] е физическият писател на тази «Химическа сватба»; година преди да се разрази тридесетгодишната война е била написана тази «Химическа сватба» от Валентин Андреа. Обаче никой, който познава биографията му, не би се усъмнил, че този Валентин Андреа, който впоследствие станал филистерски пастор и написал разни елейни книги, не е писал «Химическата сватба». Безсмислено е да се вярва, че Валентин Андреа е написал «Химическата сватба». Само сравнете «Химическата сватба», или «Организация на света», или другите трудове на Валентин Андреа - физически това е една и съща личност - с всичко сантиментално сладко, твърде елейно, което е написал в по-късния си живот пастор Валентин Андреа, носещ само същото име. Имаме във висша степен забележителен феномен! Млад човек, едва завършил училище, записва такива неща, като «Организация на света», «Химическата сватба на Християн Розенкройц», и ни струва голямо усилие да схванем вътрешния смисъл на тези трудове. Самият той съвсем нищо не разбира от това, за което по-къс-но си и признава: той се превръща в елейно-мазен пастор! И това - същият този човек! Достатъчно е да вземем само този факт, за да се повярва в това, което казах тогава: «Химическата сватба» не е написана от човек, или само дотолкова е написана от човек, доколкото изпълненият със страх таен секретар на Наполеон е писал писмата му. Обаче Наполеон все пак е бил човек, здраво стоящ на земята, бил е физическа личност. Писалият «Химическата сватба» не е бил физическа личност, той е използвал този «секретар», превърнал се впоследствие в мазния пастор Валентин Андреа.

Обмислете това удивително събитие, предшествало Тридесетгодишната война: млад човек, съвсем млад човек, отдава ръката си на духовно същество, свише записваща такова нещо като «Химическата сватба»! И каквото в случая се появява в посочения пример, е било частно явление за тези времена. Тези неща са се узнавали и съхранявали не винаги. Въобще всичко важно, което било дадено на човечеството тогава, се давало на хората по такъв начин, че те не са били способни да разберат с разсъдъка си даваното. Това е била оттичаща се спиритуалност, която все още им се откривала; хората са я записвали, но вече на са можели да я преживеят в себе си.

По това време дори и да имаше исторически книги със съответната дебелина, в тях страниците биха били празни, защото тогава човечеството е вървяло сякаш в две течения, едното от които протичало надолу във физическия свят, където хората все повече и повече вярвали само в това, което им говорел разсъдъкът и сетивните органи. А над това постоянно е имало място достижимото от човека, обаче неразбрано от него спиритуално откровение. И характерен пример именно за такова откровение са неща, подобни на «Химическата сватба на Християн Розенкройц».

Но всичко това, което се разкривало тук, все пак преминавало през човешките глави, макар и тези глави да не разбирали нищо; а преминавайки през човешките глави, то отслабвало и се изкривявало. Във великолепна поезия, могъща поезия, се превръщал този шепот и говор, каквато виждаме в някои строфи на «Химическата сватба на Християн Розенкройц». И все пак тя е откровение на нещо грандиозно: могъщи макро-космически образи, силни преживявания, протичащи между човека и Макрокосмоса, представящи се величествено. Когато с днешен поглед четем «Химическата сватба», се учим да разбираме образите там; те се разкриват пред нас, защото по същество все пак са обагрени от мозъците, през които са преминали, и зад тях се изправя нещо грандиозно.

Подобни неща свидетелстват, че в подсъзнанието продължавало да живее това, което някога се е преживявало от човечеството. И то съвсем изчезнало в началото на опустошителната Тридесетгодишна война. В първата половина на седемнадесетото столетие се вляло това, което някога било велика, величествена спиритуална истина. И само мистиците все още съхраняват душевни впечатления за нея. Обаче истинската субстанция, спиритуалната субстанция, съвсем се изгубва. Разсъдъкът надделява, подготвяйки епохата на свободата.

Днес ние гледаме към тези неща и гледаме именно към Хибернийските Мистерии, бих казал, с истински задълбочен вътрешен душевен живот, защото те са по същество последните велики Мистерии, тези последни велики Мистерии, през които са могли да се изричат човешките и космически тайни. Когато тези тайни отново се изследват днес, се разкрива величието на Хибернийските Мистерии. Невъзможно е обаче да прозрем в тях, ако не ги изследваме самостоятелно. Когато се изследват самостоятелно, тогава се появява още нещо особено. Когато в Акаша-хрониката се приближим до картини от Хибернийските Мистерии, тогава се чувства, че нещо отблъскващо действа върху човека. Все едно някаква сила отблъсква човека, затруднява да се приближим до тях с душата си. Колкото по-близо се стига, толкова повече се замъглява това, към което бързаме с душата си, и се стига сякаш до някакво душевно заглушаване. Тази душевна оглушеност трябва да се отработи навън. Това може да се направи не по друг начин, а като оживим в себе си всичко, което знаем за тези неща, самостоятелно установени, самостоятелно видяни. След това ще видим защо това е така. Ще открием, че с тези Хибернийски Мистерии на човечеството е бил даден последният отзвук от нещо древно от божествено-духовните сили; обаче в същото време, когато Хибернийските Мистерии са били сведени до сенчест живот, те са били и духовно оградени с плътен воал, така че човек да не може пасивно да изследва, да не може да ги наблюдава, да може да се приближи към тях само ако пробуди в себе си спиритуална активност, и следователно се превърне в истински човек на новото време. Затова бих могъл да кажа: достъпът до Хибернийските Мистерии беше затворен, за да не може човек да се приближи до Мистериите по стария начин, а да се стимулира да преживее с активно съзнание това, което трябва да бъде вътрешно намерено от човека в епохата на свободата, не посредством историческо, даже не ясновидски-историческо виждане на древните, удивителни, велики тайни, дотогава, докато не стъпи на пътя, водещ до тези тайни от собствена вътрешна активност.

С тези велики Мистерии на Хиберния по най-интензивен начин се сочи, че новото време започва в епохата, когато Хибернийските Мистерии слизат в света на сенките. Обаче и днес можем отново да ги съзерцаваме в цялата им слава и величие с душевното ни същество, носени от вътрешната свобода, защото чрез действителната вътрешна активност е възможно да се приближим до тях, да преодолеем каквото ни спира насреща, стреми се да заглуши това, което се изправя пред душата ни, което се е откривало на посвещаваните чак до късни времена от великите древни тайни на старата, макар и инстинктивна, но висока спиритуална мъдрост, изливаща се към земното човечество като изначална сила на душата. Най-прекрасни, най-значителни паметници на прамъдростта на човека, на прамилостта на божествено-духовните същества, както тя се е откривала в прасъстоянието на човечеството -най-прекрасни духовно-душевни паметници на онова време в по-късно време са тези образи, които могат да ни се открият, когато обръщаме поглед към Мистериите на Хиберния.

[1] в списание «Царство»: препечатано във «Философия и антропософия», Събр. съч. 35

[2] Йохан Валентин Андреа, 1586-1654, поет и писател теолог. Освен «Химическа сватба» той пише следните розенкройцески съчинения: «Всеобща и генерална реформация на целия останал свят», «Fama Fratemitatis, или откриване на братството на великия розенкройцерски орден», «Confessio Fraternitatis, или изповедание на великото братство на високопочитаемото розекройцерство».