СЕДМА ЛЕКЦИЯ

7 декември 1923 г.

Миналия път трябваше да ви разкажа за ефеските Мистерии на Артемида, за да обърна внимание върху определени връзки между това, което в течение на развитието на човечеството е било изработено като познание, и това, което днес отново може да бъде открито посредством виждане, съзерцание в духовния свят.

За да добавя някои неща, свързани с разгледаните теми, днес бих искал да поговоря за други Мистерии, които донякъде стоят в началото на най-новия духовен живот, защото те са импулсирали този най-нов духовен живот, макар сами на свой ред да са възприели някои неща от по-древните духовни движения, в които се е съдържала прамъдростта на хората.

Днес аз бих искал да поговорим с вас за тези Мистерии и импулси, даващи тон в тези духовни движения, които някога са съществували на ирландския остров, в Ирландия - за които се говори и в моите «Мистерии»: за местата на Мистериите на Хиберния[1].

Значително по-трудно е, както често съм споменавал в моите съчинения за Акаша-хрониката, да се намери подход към тези места на хибернийските Мистерии, към многоизучавания остров на запад от Англия; много по-сложно е да се приближиш в обратното виждане към картините, съхранили се от тях във вечната хроника, отколкото към картините, които са останали от другите мистерийни места. Защото приближавайки се до виждане именно на тези Мистерии, се получава впечатление, че образите на тези Мистерии имат необичайно мощни отблъскващи сили, отблъскващи даже тогава, когато, бих казал, към тези неща се приближаваме с определено мъжество и благодарение на това мъжество в по-малка степен се поддаваме на оглушаващото им действие; тези Мистерии оказват на виждането, пълно с мъжество, противодействие, изразяващо се, бих казал, в нещо като зашеметяване. Така че само чрез препятствията, съпътстващи познанието, можем да се приближим към това, което искам да опиша тук. В последващите лекции вие ще видите защо именно тук има такива препятствия за познанието.

Разбира се, и в тези Мистерии е имало водещи към посвещението посветени, възприемащи най-древната прамъдрост на човечеството и пробуждани и импулсирани с тази прамъдрост за достигане на някакво собствено виждане. И е имало посвещавани ученици, които именно чрез особен вид посвещение, практикувано там, се довеждали, така да се каже, до Мировото Слово. Ако погледнем към тази подготовка, на която се подлагали в началото посвещаваните там, в Хиберния, ще видим, че тази подготовка се е състояла от две неща. Първото е било, че подготвяните душевно се довеждали до всички трудности на познанието въобще. Всичко това, което може да бъде наречено, бих казал, мъките на пътя на познанието, този път на познание, който още не навлиза в дълбините на битието, а се състои просто в пределно напрягане на обичайните душевни сили, съдържащи се в ежедневното съзнание, тези трудности, давани по подобен път на познание на обичайното съзнание, се довеждали близо до душевността на учениците. Те трябвало да преминат през всички съмнения, всички мъки, цялата вътрешна борба и чести крушения в тази вътрешна борба, през разочарования, дори и при най-добра логика и диалектика.

Те трябвало да преминат през всичко, което може да бъде преживяно в трудностите, когато вече действително един път е достигнато познанието и после искат да му дадат израз.

Почувствайте, скъпи мои приятели, че това са съвсем различни неща: да достигнеш познанието и да го изразиш, да го формулираш. Защото винаги, когато сериозно се върви по пътя на познанието, се чувства, че това, което може да се обхване с думи, собствено, вече не е съвсем истинно, а е нещо, обхващащо истината при всевъзможни подводни камъни и капани.

Всичко, което може да се преживее при това и което е познато само на този, който действително е влизал в битка за познанието, всичко това се приближавало до учениците.

Второто, което те душевно узнавали, било колко малко може да допринесе за човешкото щастие добитото като познание по пътя на обикновеното съзнание, колко малко щастие могат да дадат на човек логиката, диалектиката, риториката. А от друга страна, на тези ученици се разяснявало, че човек, ако иска да има баланс в живота си, трябва да се приближава до неща, които биха му донесли радост и щастие. И така, тях ги водели, от една страна, близо до пропаст, а от друга страна - близо до друга пропаст и постоянно им давали повод за съмнение, сякаш ги принуждавали да чакат, докато не им бъде построен някакъв мост през всяка такава пропаст поотделно. Те вече толкова силно се потапяли в съмненията и трудностите на познанието, че когато от подготовката преминели към действителните подстъпи на мировите тайни, стигали до решението: ако е нужно, ще се откажем от познанието, ще се откажем от всичко това, което не допринася за щастието на човека. В тези древни Мистерии е било задължително хората да се подлагат на такива силни изпитания и действително да се довеждат до точката, където в най-естествен елементарен вид да развият чувства, които обикновения, филистерски разсъдък, разбира се, счита за необосновани. Обаче веднага ще се възрази: «Никой нормален човек няма да се откаже от познанието; само по себе си е разбираемо, че каквито и усилия да му струва, всеки човек би искал да има познание!». Но това ще го кажат хора, непознаващи такива трудности, невъвеждани систематично в тези трудности, за разлика от учениците в Мистериите на Хиберния. От друга страна, също така лесно се казва: «Трябва да се откажем от вътрешното щастие и да вървим само по пътя на познанието». Но за човек, запознат с действителното положение на нещата, и двете тези възражения, срещащи се така често, са нещо съвършено филистерско.

Тогава, когато учениците са били подготвени до определената степен, те се довеждали до две колосални статуи, до две високи, грамадни, величествени статуи. Едната от тях била по-величествена, благодарение на своята външна пространствена големина; другата била също толкова голяма, но впечатлявала много, благодарение на особения образ, който тя представлявала. Едната статуя имала мъжки облик, другата - женски.

Пред тези статуи учениците трябвало по своему да преживеят приближаването на Мировото Слово. По някакъв начин тези две статуи е трябвало да се превърнат за тях във външни букви, с които те е трябвало да започнат разшифроването на мировата тайна, стояща пред хората.

Едната статуя, мъжката, била от напълно еластичен материал. И била такава, че би могла да бъде натисната на всяко място. Учениците били стимулирани да я натискат навсякъде.

Благодарение на това за тях ставало ясно, че тя била куха. Следователно, по същество, тя била само обвивка на статуя, но от съвършено еластичен материал, така че след натискане, формата на статуята тутакси се възстановявала. Над тази статуя, над главата на тази статуя, която била особено характерна, е имало нещо като изображение на Слънце. Цялата глава била като едно голямо душевно око; и в качеството на душевно око тя е трябвало микрокосмически да представя съдържанието на целия Макрокосмос. А посредством Слънцето е трябвало да бъде изразена тази манифестация на целия Макрокосмос в тази колосална глава.

Естествено, че тук няма да мога бързо да нарисувам тези две статуи, а само схематично ще ги нахвърля. Следователно едната статуя била такава, че от нея са получавали непосредственото впечатление: тук Макрокосмосът действа чрез Слънцето, образува човешката глава, която знае какви са импулсите на Макрокосмоса, която вътрешно и външно образува себе си в съответствие с тези импулси на Макрокосмоса.

Другата статуя била такава, че погледът на ученика падал първо на нещо, съставено сякаш от светлинни тела и разкривало лъч, идващ отвътре. И в тази рамка ученикът виждал след това женския образ, който се намирал изцяло под влияние на тези излъчвания. Той получавал чувство, че главата е породена от тези излъчвания. Главата съдържала в себе си нещо неясно. Тази статуя била от друга субстанция.

Тя е била от пластична субстанция, не еластична, а пластична, и необичайно мека. На ученика се предлагало също да натиска и тази статуя. И където и да натискал - навсякъде оставала вдлъбнатина. Така че винаги между едно изпитание на ученика и следващото му идване, оставените от него вдлъбнатини се оказвали отново възстановени. Следователно винаги, когато учениците при съответната церемония се довеждали до тази статуя, статуята се оказвала съвършено възстановена. В другата, еластична статуя, всичко се възстановявало от само себе си.

Втората статуя създавала впечатление, че тя цялата стои под влияние на лунните сили, които пронизват организма и които обуславят израстването на главата от този организъм. Учениците получавали необичайно силно впечатление от това, което преживявали тук. Тази статуя постоянно се възстановявала за тях. И те често, на групи, през не много дълги промеждутъци от време, се приближавали до тази статуя. Когато това ставало, отначало наоколо царяла гробна тишина. До самата статуя ги водели вече посветените; после ги оставяли и вратата на Храма се затваряла зад тях; те оставали в своята самота.

После настъпвал моментът, когато всеки ученик се въвеждал в Храма сам и отначало бил стимулиран да изучава статуята, за да почувства еластичното, а при другата статуя - пластичното, в която неговото натискане оставяло отпечатъци. След това го оставяли сам с впечатлението, което могъщо, много могъщо е действало върху него. И чрез всичко това, което той вече по-рано е преживял по пътя, който посочих, ученикът е преживявал всички трудности на познанието, бих казал, всички трудности на блаженството. Да, такива преживявания означават много повече, отколкото може да се изрази с простите думи, с които характеризирам сега това; такова преживяване означавало, че са преминавали през цяла палитра от усещания. И тези усещания предизвиквали у ученика преживяване на най-жив стремеж, когато го довеждали при тези две статуи, да разреши в душата си, да преодолее това, което му се явявало като велика загадка, да разбере какво, собствено, иска загадъчното: от една страна, загадъчността на това, което въобще са правили с него, а от друга страна, загадъчността, съдържаща се в самите тези фигури и в собственото му отношение към тези фигури. Всичко това действало по дълбок, необичайно дълбок начин върху учениците. И пред тези статуи те с цялата си душа и с целия си дух се превръщали в една колосална въпросителна. В своето душевно преживяване те сами себе си виждали като една колосална въпросителна. В тях всичко е било въпрос. Разсъдъкът питал, сърцето питало, волята питала - всичко, всичко питало. По тези неща, които нагледно са се провеждали в древността - сега е невъзможно, а и ненужно човек да се посвещава по такъв нагледен начин, -по тези неща днешният човек може да узнае каква палитра от усещания трябва да премине, за да се приближи действително до истината, въвеждаща в тайните на света. Защото макар и за сегашния ученик да е правилно да премине през такива неща по вътрешен, външно невидим път на развитие, все пак си остава съществено и съвременният ученик да премине през тази палитра на усещания, да преработи в себе си тези усещания посредством вътрешни медитативни преживявания. Самата скала на усещания може да бъде опозната по това, което е ставало вътрешно в кандидатите за посвещение, участващи във външните култове.

После, когато всичко това е било направено, учениците провеждали нещо като изпитателен срок, в който едновременно са действали, от една страна, това, което са преживяли по-рано, при подготовката по пътя на обикновеното познание и щастие, и това, което станало в тях велик въпрос на цялата им душа, на целия човек. Това сега е трябвало да действа съвместно.

И сега, в същото време, когато те вътрешно са възприемали това съвместно въздействие, в същото време, когато вътре в тях го е имало това съвместно действие, тогава - доколкото е било възможно - им се предавали мировите тайни за Микрокосмоса, за Макрокосмоса, нещо за тези връзки, които са засягани в нашите лекции, които са съставлявали съдържанието на Мистериите на Артемида в Ефес. Част от всичко това се давала в течение на изпитателния срок. Вследствие на това още повече се издигал великият въпрос в душата на такъв ученик. Така че ученикът, бих казал, в тази форма на въпрос, посредством извънредно задълбочаване, извършвано от душата в това преживяване, в това извънредно преживяване действително достигал до духовния свят. Той действително влизал със своите усещания в тази област, която преживява душата, когато тя чувства в себе си: Сега аз стоя пред Силата, охраняваща прага.

В древните времена на човечеството са съществували разни видове Мистерии и хората по най-разнообразни начини достигали до това, което трябва да се почувства, когато после това чувство се изрази с думите: сега аз стоя на прага на духовния свят. Аз знам защо този духовен свят се охранява от обикновеното съзнание, и в какво, собствено, се състои същността на охраняващата Сила, Пазачът на Прага.

И след преминаване през този изпитателен срок, учениците повторно ги водели при статуите. Тогава те получавали съвършено забележително впечатление. Тогава те получавали впечатление, което вътрешно им действало потресаващо. Това впечатление мога да оживя за вас, само като предам на съвременен немски език това, което се е употребявало в този древен език.

Когато учениците са били вече придвижени така, както ви показах, тогава отново всеки поотделно се водел до статуите. Обаче сега жрецът-посветител, инициаторът, оставал в Храма. Сега ученикът, след като отново в безмълвна тишина е можел да внимава в това, което е могла да му каже собствената му душа, след цялата тази подготовка и изпитания, продължаващи дълго време - сега ученикът виждал своя жрец-посвети-тел, сякаш издигащ се над главата на едната фигура. И тогава му се струвало, че Слънцето било далеч назад, а в пространството между Слънцето и статуята се появявал жрецът, като че заслонявайки със себе си Слънцето. Статуите са били много големи, така че жрецът, който имал много по-малки размери, излизал над статуите само със своята глава, донякъде закривайки слънцето; в останалата си част той бил закрит от статуята. И тогава, сякаш действайки от музикално-хармоничното - музикално-хармонично започвала церемонията, - започвала да звучи речта на инициатора. На ученика на този стадий на развитие му се струвало, че словата, звучащи сега от устата на инициатора, се казвали от статуите. А именно насреща му звучали следните слова:

Образът съм на света,

виж как ми липсва битието.

Живея в твоето познание,

аз ставам в теб изповедание.

И както можете да си представите, това отново произвеждало силно впечатление върху ученика. Защото той бил подготвен да преживее силата, която му излизала насреща в образа на тази статуя и която казвала за себе си: Виж, как ми липсва битието. Образът съм на света. Живея в твоето познание.

Благодарение на подготвеното в ученика като отношение към трудностите по обикновения път на познание, той е бил също подготвен, до някаква степен, да възприеме този образ в качеството на това, което го освобождавало от тези трудности, макар и да не можел да победи в себе си съмненията в познанието. И той стигал до усещането, че не може да победи тези съмнения в познанието. След преминаване на всичко това през душата, той бил вътрешно готов да се хване с цялата си душа за този образ, да живее с това, което е било Мирова Сила, символизирана в този образ, тъй да кажем, да й се предаде. Той е бил готов за това, когато е възприемал излизащото от устата на жреца, което се явявало сякаш статуята е била буква, която представяла на ученика смисъла, съдържащ се в тези четири реда.

След като жрецът отново се спускал долу и излизал иззад статуите, ученикът отново се потапял в безмълвна тишина и оставал сам, а след някое време се появявал вторият инициатор. Той се явявал над втората статуя. Отново, сякаш от музикално-хармоничното, се чувал гласът на жреца-инициатор и звучали слова, които мога да ви предам по такъв начин:

Образът съм на света,

виж как ми липсва истината.

Ако се осмелиш да живееш с мен,

аз ще стана твое задоволство.

И сега, след всички подготовки, след като ученикът стигал дотам, да тъгува по вътрешното щастие, по вътрешната пълнота - вместо щастие, по-добре би било да кажем: изпълнена с радост вътрешна пълнота, доколкото думата щастие в немския не съдържа точно необходимия смисъл, - сега, достигнал след всичко преживяно да чувства необходимост от тази радостна, вътрешна пълнота, сега ученикът бил отново готов, вслушвайки се във втората статуя, бил не само почти готов, а е бил действително готов да разглежда Мировата Сила, говореща чрез втората статуя, като нещо, на което той е искал да се отдаде.

Инициаторът отново изчезвал. Отново ученикът оставал сам. И по време на тази самотна тишина всеки чувствал нещо - най-малкото изглеждало, че всеки чувства това, - което може да се изрази в следните думи: Аз стоя на прага на Духовния свят. Тук, във физическия свят, наричат нещо познание, обаче то няма, собствено, никаква ценност в духовния свят. И това, че тук, във физическия свят, с него са свързани затруднения, е само физически израз за безполезността на познанието, което може да бъде постижимо в този свят за свръхсетивното, за Духовния свят. По подобен начин ученикът е имал усещане: много неща тук, във физическия свят, ни говорят: ти трябва да се откажеш от вътрешната радостна пълнота и следвайки пътя на аскета, да влезеш в духовния свят. Обаче несъмнено това е илюзия, това е грешка. Защото това, което се явява в тази втора статуя, ясно казва: Виж как ми липсва истината.

Следователно ученикът бил близо до това, на прага на познанието да дойде до усещането, че вътрешната радостна пълнота на душата трябва да бъде достигната като изключение от това, което на слабия, привързан към физическото тяло човешки стремеж, изглежда като горещо желана истина тук, във физическия свят. Ученикът вече имал усещането, че от другата страна на прага всичко изглежда по-различно, отколкото от тази страна и че много от това, което тук, от тази страна на прага е ценно, се превръща в безполезно от другата страна на прага и че даже такива неща, като познание и истина, изглеждат съвсем по друг начин от другата страна на прага.

Всичко това били усещания, отчасти предизвикващи в ученика съзнание, че той се намира вече над някои грешки и разочарования на физическия свят. Но са съществували и усещания, подобни на действащ огнен пламък. Така че се чувствали като ранени от вътрешен огън, сякаш вътрешно унищожени. Душата се колебаела от едно усещане към друго и обратно. Ученикът се изпитвал, така да се каже, на везната познание-щастие. Когато вътрешно е преживявал това, започвало да му се струва, че му говорят самите статуи. Сега той достигал някакво, сякаш вътрешно слова и изглеждало, сякаш самите статуи говорели. И ето какво казвала едната статуя:

Аз съм познанието,

ала каквото съм, не е битие.

Сега ученикът получавал, бих казал, изцяло излъчващо ужас чувство: Всички идеи, които има човек, са просто само идеи, в тях няма никакво битие. Ако напрегнеш човешката глава - такова усещане е имал ученикът, - макар и да се стига тогава до идеите, битие няма никъде. Идеите са това, което е видимо, а не битието.

А другата статуя също е била сякаш говореща; тя казвала:

Аз съм фантазията,

ала каквото съм, няма истина.

Така пред ученика се изправяли две статуи: едната от тях въплъщавала в себе си това, което са идеите без битие, а другата - фантазните образи без истина.

Моля ви да разберете това правилно. Работата не е в даването на догми, не е и в изказването на истини или познания, а в предаването на преживяванията на учениците от светилищата на Хиберния. Работата е в това, да се предадат преживяванията на тези ученици. Не смисълът на приведените по-горе изречения трябва да бъде оповестен в качеството му на истина, а това, което в момента на инициация са преживявали учениците в Мистериите на Хиберния - ето това именно би трябвало да бъде зафиксирано.

Всичко това преживявал всеки ученик в абсолютна самота. Вътрешното му преживяване е било толкова силно, че външното му зрение преставало да функционира. То вече не действало. След някое време той вече не виждал статуите. Но в мястото, накъдето гледал, той четял написано като с огнени писмена нещо, не външно-физическо, но видимо от него с потресаваща яснота. Там, където той по-рано виждал главата на статуята на познанието, той четял думата Наука, а там, където виждал главата на другата статуя, четял думата Изкуство.

И след като възприемел това, го водели към изхода на Храма. До храма стояли отново двамата инициатори. Единият го хващал за главата и го обръщал натам, накъдето сочел вторият инициатор: към образа на Христос. И в същото време се произнасяли думи на призив. Единият жрец, показващ образа на Христа, му казвал:

Приеми словото и силата

на това същество

в твоето сърце.

А другият жрец казвал:

И получи от него това,

което двете фигури искаха да ти дадат:

наука и изкуство.

Това са били, така да се каже, първите два акта на Хибер-нийското посвещение - особения начин, по който учениците в Хиберния се довеждали до действително усещане на най-вътрешната същност на християнството.

Това дълбоко се отпечатвало в душите на тези ученици. И сега, след като отпечатали това в своята душа, те са можели да продължат по пътя на познанието.

Това, което е нужно и може да се каже за този път на познание, ще разгледаме в близките дни във връзка с другите неща.

[1] Мистериите на Хиберния: Друго представяне на преживяването на посвещението в Хиребнийските мистерии Рудолф Щайнер дава в лекцията от 27 декември 1923 (в «Световната история в антропософска светлина», Събр. съч. 233).