ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

2 декември 1923 г.

Когато днес човек говори за словото, той обикновено има предвид слабото, незначително в сравнение с величието на Вселената човешко слово. Обаче ние знаем, че Евангелието от Йоан започва с многозначителните думи: «В началото бе Словото-Логос. И Словото бе у Бога. И Словото беше Бог». И този, който се замисли над това многозначително встъпление на Евангелието от Йоан, трябва да се запита: За какво става дума тук, когато в началото на всички неща се поставя Словото? Какво се подразбира под Логос, под Слово? И как този смисъл се съотнася със слабото, незначително в сравнение с величието на Вселената човешко слово?

Да, но и самото име Йоан е свързано с града Ефес. И този, който е въоръжен с имагинативно съзерцание за мировата история, пристъпя до тези значителни слова: «В началото беше Логосът. И Логосът бе у Бога. И Бог беше Логосът», - той чрез вътрешния си път отново и отново бива насочен към древния храм на Диана в Ефес. За разбиране на това, което звучи като загадка от първите стихове на Евангелието от Йоан, за разбирането на това посветеният на определена степен в мировите тайни се насочвал към Мистериите на храма на Артемида-Ди-ана в Ефес. Така че би трябвало да му се струва, че от съобщенията на ефеските Мистерии трябва да се излива нещо за разбиране на началото на Евангелието от Йоан.

Затова днес - въоръжени с това, което в течение на последните два дни премина пред нашите души - ще надникнем в тайните, в Мистериите на храма на Диана в Ефес, ще надникнем в периода на шесто-седмо дохристиянско столетие, или в още по-ранен период, за да видим с какво са се занимавали в тези толкова свещени места от древността. И тук ние намираме, че обучението в Мистериите на Ефес на първо място е посочвало това, което звучи в човешката реч. Не от историческите паметници, разбира се - за тяхното унищожаване в достатъчна степен се е погрижило човешкото варварство, - а от достъпната за духовното познание мисловно-етерна хроника, в която са записани събитията от всемирната история, можем да узнаем какво е ставало вътре в тези ефески Мистерии.

Тогава в съзерцание пред нас отново и отново излиза фактът как учителят е насочвал вниманието на ученика преди всичко върху човешката реч, как отново и отново са го поучавали: усети в органите си на речта какво всъщност става в тях, когато говориш. Речевите процеси не се възприемат чрез груби усещания, защото те са фини и интимни. Обаче отначало да помислим над това какво представлява външната реч. И с тази външна реч е започвало преподаването в ефеските Мистерии.

Вниманието на ученика се обръщало върху това как словото започва да звучи от устата. На него отново и отново му се повтаряло: наблюдавай това, което чувстваш, когато словото звучи от устата. И на първо място, ученикът би трябвало да обърне внимание на факта как от словото нещо сякаш се издига нагоре, за да приеме в себе си мислите на главата, и как после пак от същото това слово нещо се обръща надолу към човека, за да преживее вътрешно съдържанието на усещането на словото.

Отново и отново вниманието на ученика се обръщало върху това да прекарва през ларинкса си различни нива на речта и същевременно да следи какво се въздига и спуска в словото, излизащо от гърлото. Аз съм, аз не съм: той е трябвало по колкото се може по-отчетлив начин да прекара през гърлото си някакво позитивно и някакво негативно твърдение и да наблюдава как чувства при «аз съм» повече подем нагоре, а при «аз не съм» - спад надолу.

После ученикът се насочвал към все по-интимните вътрешни усещания и изживявания на словото - към това, по какъв начин би могъл да възприема. Нещо, приличащо на топлина, се издига от словото нагоре към главата и тази топлина, този огън обхваща мислите. Надолу тече нещо подобно на водния елемент; излива се надолу, както се изливат в човек секретите на жлезите. И по такъв начин човек използва - обяснявало се на ученика в ефеските Мистерии - как човек използва въздуха, за да позволи на словото да звучи; но в речта въздухът се превръща в най-близкия елемент, в огън, в топлина, и довежда мисълта от висотата на главата долу, вчленява я в тялото. И отново, при настъпване на промени в състоянието - изпращане нагоре на огън и изпращане надолу на това, което стои в словото, - въздухът се просмуква надолу под формата на вода, течност, подобна на секрецията на жлезите. Благодарение на това, словото за човека става вътрешно осезаемо. Словото се стича на капки надолу под формата на течен елемент.

А след това ученикът се въвеждал в истинската тайна на речта. Обаче тази тайна е свързана с тайната на човека. За хората на науката тази тайна е барикадирана, защото в основата на всяко размишление днес науката поставя най-невероятна-та карикатура на истината, а именно така наречения закон за съхранение на енергията и веществото. Веществото в човека постоянно се преобразува. То не остава в едно състояние. То, както въздухът, излиза от ларинкса, преобразува се в най-близкия, по-висок елемент, в топлинния или огнен елемент и отново във воден елемент: огън, вода - огън, вода.

И така, вниманието на ученика в Ефес се обръщало върху това, че в същото време, докато говори, от устата му излиза вълново движение - огън, вода - огън, вода. Обаче това не е нещо друго, а възнасяне на словото към мислите и стичането му на капки надолу към чувството. И по такъв начин в речта се вплитат мисълта и чувството, в същото време, когато в живото вълново движение на речта въздухът изтънява в огън, после се уплътнява до вода и така нататък.

И това е трябвало да почувства ученикът, когато в Мистериите на Ефес пред неговата душа представяли великата истина, произтичаща от собствената му реч:

Човече, говорѝ, и ти

чрез себе си откриваш

формирането на света.

Да, така е било в Ефес. Когато ученикът пристъпвал към вратата на Мистериите, винаги са го наставлявали с това изречение:

Човече, говорѝ, и ти

чрез себе си откриваш

формирането на света.

А когато е излизал, това изречение му се давало в друга форма:

Формирането на света

чрез тебе, о човече, се открива,

когато ти говориш.

И ученикът постепенно се прониквал от чувството, сякаш със собственото си тяло, като с покров, е обгръщал мировата тайна, звучаща от гърдите му и живееща в речта.

Това се давало на ученика като подготовка за още по-дълбоката тайна, защото по този начин ученикът се привеждал в състояние да знае, че неговото собствено човешко същество е вътрешно свързано с мировата тайна. «Познай себе си», това изречение е получавало свещен смисъл, защото не само теоретически се е произнасяло, но е могло да бъде вътрешно тържествено преживяно и почувствано.

После ученикът, в определена степен облагородил се и възвисил се по такъв начин като човек, чувствайки го като покров, обемащ мировата тайна, е можел да бъде въведен в това, което разширявало мировата тайна в космическите далнини. Тук ще си спомним изправилото се пред нашата душа вчера.

Описах ви състоянието на мировото формиране, в което става следното: в това минало състояние ние имаме Земята. Знаем, че в Земята вече е налице, като съществено за този етап от земното формиране, всичко, което намираме във варовиците, срещащи се в Юра. Във варовиковите планини, във варовиковите слоеве на Земята имаме това, което искаме да разгледаме тук. А Земята я обкръжава това, което вчера нарекохме течен белтък. И ние знаем, че космическите сили действат в този течен белтък по такъв начин, че той се сгъстява в определени форми. Слушали сме, че на този етап от земното формиране това е имало място в усилена степен и то е същото, което имаме днес, когато се издигат изпаренията след дъжд и после падат долу във вид на вода. Варовиците се издигат нагоре, пронизват това, което се е сгъстило в течния белтък, изпълват го по такъв начин, че то получава костното в качеството на съдържание и ние имаме формиране на животинското царство в хода на земното развитие. Това животинско царство до някаква степен, благодарение на духовното, което живее във варовиците, се сваля долу от още белтъкообразната атмосфера.

Но аз казах и още нещо. Казах, че когато човек се свързва с металното в Земята, той чувства всичко станало тук като свое собствено същество, като спомен, съществуващ в него самия. И на този стадий той се чувства не като малък човек, затворен в своята кожа, а чувства, че обхваща цялата земна планета. И ако бих искал да обрисувам това гротескно схематично, би трябвало да кажа: човек отначало чувства предимно своята глава, сякаш обхващаща земната планета.

Процесите, описани от мен, човек чувства като процеси, ставащи в него самия. Но как ги чувства в себе си? Виждате ли, описаното като издигане на варовиковото, съединяването на варовиковото със сгъстения белтък и отново слизането, свалянето на животинските същества на Земята, всичко това човек го преживява по такъв начин, че той го чува. Човек вътрешно го преживява. Трябва само да си представите: човек го преживява вътрешно. Той го чува. Това образуване, което разглеждаме тук, когато варовикът изпълва сгъстения белтък, прави го костен и хрущялен, това, което тук се образува, се възприема сякаш в ушите, чуваемо. Мировата тайна става чуваема. В този спомен, в това металическо пораждане на спомените действително се възприема миналото на Земята така, че описаното се чува, възприема се като звук. И вътре в звученето тъкат и живеят мировите събития.

Да, но какво е това, което се чува тогава? В какво се разкрива мировото събитие, в какво се изразява неговото откровение? То разкрива себе си като мирово Слово, като Логос. Логосът, мировото Слово звучи в подема и отлива на варовиковото. И когато тази реч е възможно да бъде възприета вътрешно, тогава се възприема и нещо друго. Защото това става съвсем възможно за човека.

Скъпи мои приятели, ето, човек стои пред човешки или животински скелет. Това, което външната анатомия казва за тях, е толкова повърхностно, толкова обидно повърхностно.

Какво си казват, когато гледат този скелет, имайки вътрешна връзка с природната и духовна същност на този скелет. Тогава си казват: не просто гледай това. Това е ужасно - да се разглежда просто като форма това, което стои пред нас като наш гръбначен стълб с чудесно образувани, наложени един върху друг прешлени, с ребра, излизащи от гръбнака, извиващи се и завиващи напред, с чудесно изразен преход на гръбначните прешлени в черепните кости, с по-сложно възприемаемото съчленение на ребрата, обхващащи гърдите с еднообразно оформени дъги, а след това рязко разчленявайки се, преобразуващи се в костите на ръцете и краката. По отношение на тази тайна на скелета не можем да не си кажем съвсем определено и действително си казваме: Чуй всичко това; не просто гледай, а го чуй, чуй, как една кост се превръща в друга. Защото всичко това - говори.

Ще си позволя тук една лична забележка. Нещо съвършено чудесно се представя пред човек, който, имайки усет за такива неща, влиза в кабинет или музей по естествена история. Защото това е някаква чудна сбирка от инструменти за грандиозен оркестър, която симфонично звучи по най-прекрасен начин, когато влезете в подобен музей. Веднъж усетих това особено дълбоко, когато посетих музей в Триест и там, в резултат на особеното разположение на скелетите на животните, направено инстинктивно, действително една след друга звучаха на единия край на животните лунните тайни, а на другия край на животните - слънчевите тайни. И всичко като цяло беше пронизано от звучащо Слънце и звучащи планети. Тук именно се чувства връзката между тази живееща във варовика костна система, като скелет, и това, което е звучало някога на човека от тъчащата Вселена, звучало е като мирова тайна и едновременно като негова собствена тайна.

Съществата, възникнали преди всичко, животинските същества, по този начин са изричали какво представляват. Защото в Логоса, в звучащата мирова тайна е живеело съществото на това животинско. Каквото се е възприемало тук, не е било двояко. Не е било така, че отначало да се възприемат животните, а после по някакъв начин - същността на животните. Формирането и съзиданието на животните в собственото им същество - ето какво е говорело тук.

Виждате ли, именно ученикът в ефеските Мистерии е можел по правилен начин - тъй като това се е изисквало в тази древност - да приеме в своята душа, в своето сърце това, което е могло да внесе яснота за праначалото, когато Словото, Логосът е тъкал в качеството на същност на нещата. Той е можел да побере това, защото е бил подготвен, облагородявайки и повдигайки своята човечност - с това, че е можел да се чувства като покров на малкия отблясък на мировата тайна, която е стояла в неговото собствено звучене на речта.

И ние чувстваме как формирането на света преминало по някакъв начин от една степен на друга. Да се вгледаме в това. Тук, във варовиковото, имаме нещо, което все още е течно; то се издигало нагоре като мъгла и се стичало надолу като дъжд. Варовиковото е било в течно състояние; при издигането нагоре то се е превръщало във въздух, при спускането си надолу се е превръщало в земя. Тук имаме вода, въздух, земя. Това е с една степен по-ниско, отколкото в човешкото отражение: въздух, топлина, вода.

По това време в това прасъстояние твори водата: тоест течният варовик изтънява до въздух, уплътнява се до земя, както сега в ларинкса ни въздухът изтънява до топлина и се уплътнява до вода. Това, което е живеело в света, се е издигнало от вода във въздух. По-рано то е живеело във вода, уплътнявало се е в земя, изтънявало е във въздух. То се е издигнало във въздух, изтънявало е в топлина, уплътнявало се е във вода. Благодарение на това е възможно ние, хората, да виждаме тази мирова тайна в умален вид. Когато това още е било голямо, когато е било могъщата майя на света, тогава то е стояло на едно ниво по-долу. Земята е уплътнила всичко. Варовикът е станал по-плътен и т. н. Ние не бихме могли да я обхванем, даже когато тя би идвала към нас в миниатюрен вид. Ние сме съумели да я запазим само благодарение на факта, че тя се е издигнала на едно ниво по-високо от вода към въздух и с това прави свои приливи и отливи в топлината и водата, която сега е станала по-плътна.

По такъв начин това, което е било велик космос, макро-космическа мистерия, станало микрокосмическата мистерия на човешката реч. И тази макрокосмическа мистерия, прехвърлена в майя, в големия свят, показва началото на Евангелието от Йоан: «В началото беше Логосът. И Логосът беше у Бога. И Бог бе Логос». Защото това е било, което е живеело и съзидавало още в традициите на Ефес, така че Евангелистът, създател на Евангелието от Йоан, е могъл да прочете в Акаша-Хрониката на Ефес това, което е жадувало сърцето му: истинно обличане в думи на това, което е искал да каже на човечеството като тайна на възникването на света. Но ние можем да се придвижим още една крачка напред. Можем да си припомним това, което говорихме вчера: варовиковото предшества кремъчното, което се проявява в кварца. В него са се проявили растителните форми като раззеленяващи се и увяхващи облачни образувания. И ако би било възможно тогава, както казах, да се надникне в космическото минало, бихме видели зараждането на животинските същности и раззеленяващото се и увяхващо прарастение. Но всичко това се е възприемало вътрешно. Възприемало се е като собствена същност на човека. Наред с това, което сте чували, като нещо, живеещо в самото себе си, звученето на животинското формиране, наред с него са могли вътрешно в някакъв смисъл да следват това, което са чували, сякаш в собствената човешка глава, в човешките гърди заедно със словото се издигали благодарение на топлината нагоре, за да постигнат мислите; по такъв начин може да се преминава от това, което се чува, от животинското формиране, към това, което се преживява при растителното формиране. Тук е и своеобразното: тъкането и същността на животинското образуване се преживяват в изпарението и в стичането надолу на варовика; и ако после продължим търсенето на това, което е било в кремъчното като раззеленяващо се и повяхващо растително същество, тогава мировото Слово ставало мирова Мисъл и растението в кремъчния елемент присъединявало мисълта към звучащото слово. Преминава се, в някакъв смисъл, една степен нагоре и към звучащия Логос се присъединява мировата Мисъл, подобно на това, както днес със звучащото в говора слово - в същото време когато става вълновото движение на речта: огън, вода, огън, вода - в огъня се обхваща мисълта.

Скъпи мои приятели, ако днес изследвате как се стига до болезнени състояния, отнасящи се до сетивните органи на главата и изобщо до системата на външните сетива, ще узнаете лечебното действие на кремъчната киселина. И тук пред вас, вътре в мировата тайна, кремъчно-киселинният елемент се показва като нещо, което в изначалните раззеленяващи се и увяхващи растителни форми е именно мисловният елемент, за което, обаче, бих могъл да ви кажа: това е възприятие, сетивно възприятие на Земята по отношение на мирозданието.

По някакъв удивителен начин всъщност в днешния човек микрокосмически е запечатано това, което се е намирало в макрокосмоса, което е било създаване и формиране на света.

Представете си как е живеел тогава човек, как е живеел все още като едно с Космоса, в единение с Космоса. Днес, когато човек мисли, той трябва да мисли изолиран в своята глава. Тук вътре са мислите, тук отвътре излизат думите. Вселената се намира отвън. Словата могат да обозначават само вселената; мислите могат да отразяват само вселената.

Но това не е било така, когато човек е бил единен с макрокосмоса; тогава той преживявал вселената в себе си. Словото едновременно е било и обкръжение; мисълта е била това, което е пронизвало и е струило през това обкръжение. Човек е слушал и това, което е чувал, е било светът, човек е гледал към това, което е чувал, но той е гледал в самия себе си. Словото отначало е било звук. Словото отначало е било това, което се е стремило към разгадаване. Във възникването на животните се изразило нещо, което се е стремило към разгадаване. Под формата на въпрос е възникнал животинският свят във варовиците. В кремъчното са се взирали вътре: тук растителният свят е отговарял за това, което е било възприето от него като сетивна същност на Земята и е разкривал загадката, която е поставял животинският свят. Самите същества се разгадавали взаимно едно друго. Едно същество, в дадения случай животно, питало, друго същество, в дадения случай растение, му давало отговор. И целият свят се превръща в реч.

И вече можем да кажем: такава е реалността в началото на Евангелието от Йоан. Защото преди всичко ние се върнахме към праначалото на всичко това, което въобще съществува сега. В това праначало, в този принцип е било Словото. И Словото е било в Бога. И Бог е бил Слово. Защото то е било творческата същност във всичко.

И наистина е било така, че в това, което са учили за Прасловото в ефеските Мистерии, се съдържа всичко, което после е довело до началото на Евангелието от Йоан. Трябва да кажем, че обръщането на антропософите към тези тайни, лежащи в недрата на времената, е съвсем навременно днес. Защото именно това, което стоеше тук на възвишението на Дорнах като Гьотеанум, в определен, съвсем пряк смисъл стана център на антропософската дейност. Това, което живее в нас днес като скръб, трябва и занапред да живее като скръб в нас, и така ще бъде за всеки, който е в състояние да почувства какво би трябвало да бъде Гьотеанумът. Обаче за този, който в своето познание се стреми да се извиси до духовното, всичко това, което става във физическия свят, трябва едновременно да стане външно откровение, образ на по-дълбоко духовното. И ако, от една страна, ние трябва да приемем скръбта, именно като хора, стремящи се към духовно познание, трябва да превърнем това, което е станало в скръбта, в повод да стигнем до съзерцание на откровението, отиващо все по-дълбоко и по-дълбоко. Защото Гьотеанумът беше място, където се възнамеряваше да се говори, а често и действително се говореше за тези неща, които са свързани с началото на Евангелието от Йоан: «В началото беше Словото. И Словото беше у Бога. И Словото бе Бог. И Бог беше Словото».

После този Гьотеанум беше погълнат от огъня. Тази страшна картина на пожара в Гьотеанума може да бъде поставена пред нас. И от скръбта може да се роди потребност - да се вижда все по-дълбоко и по-дълбоко, вглеждайки се в това, което все още стои пред нашата мисловна сила: този обхванат от пламъците в новогодишната нощ Гьотеанум. Това, макар и болезнено, води във все по-голяма дълбочина на събитието. Това, което трябваше да бъде основано в него и което затова е подобно на нещо от разказаното от мен вчера и онзи ден, е свързано с Евангелието от Йоан - това се съедини с изгарящия и поглъщащ пламък. И това е значителен, много значителен импулс, скъпи мои приятели, който ние трябва да успеем да възприемем. Да превърнем този пламък в повод: благодарение на него да видим другия пламък, пламъкът, унищожил някога Ефеския храм. И да превърнем това в потребност да имаме чувство за обосноваване на това, което се съдържа в началото на Евангелието от Йоан. Да погледнем, наистина призвани от тези горестни свещени импулси, назад от Йоановото Евангелие към Ефеския храм, който някога също е горял, и тогава в този печален горящ пламък в Гьотеанума ние ще имаме напомняне за това, което се вля в Акаша заедно с изгарящия пламък в Ефеския храм.

И днес, скъпи мои приятели, обръщайки поглед към тази нещастна нощ и унищожителния пламък на пожара в Гьотеанума, не виждаме ли в него разтопяващите се метали на музикалните инструменти? Нима ги няма там тези, така гръмко и така свято говорещи топящи се метали, именно на музикалните инструменти, проникнати в пламъците от най-удивителните цветове

Червено-кафевите цветове, говорещи много, са цветове, които стоят близо до металното! И чрез съединяването с металите е възникнало нещо като спомен в земното. Този спомен, него ние имаме в това, което изгоря заедно с храма в Ефес. И както тези два пожара, така и мъката, проникването в думите: «В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Бог бе Словото», може да съедини заедно с това, което отново и отново се обяснявало на ученика в Ефес: Изучавай човешката тайна в малкото слово, в Микрологоса, за да съзрееш дотам, да почувстваш в себе си тайната на Макрологоса.

Човек е Микрокосмос по отношение на света, който се явява Макрокосмос; обаче той също носи мировите тайни в себе си. Ние проникваме в тази мирова тайна, която се съдържа в първите три стиха на Евангелието от Йоан, когато в истински смисъл възприемем това, в което, наред и с много друго, се уплътнява като в писмени знаци пламъкът на Гьотеанума:

(Имат се предвид тръбите на органа, който е бил разположен в първия Гьотеанум над западния вход. - Бел. пр.).

Съзерцавай Логоса

в изгарящия пламък;

намери отговора

в дома на Диана.

Пламъкът на Акаша през новогодишната нощ много ясно изрече тези думи наред с много друго. И той изисква от нас да изследваме Микрологоса в Микрокосмоса, за да дойде човек по такъв начин до разбиране на това, от какво всъщност той се състои: до разбиране на Макрокосмоса чрез Макрологоса.