ВТОРА ЛЕКЦИЯ

24 ноември 1923 г.

В търсене на прехода от душевното, на което посветихме вчерашните си разглеждания, към съзиданието на душевното във физическия човек, именно към съзиданието на душевното във физическия човек по отношение на тези неща, които също се обсъждаха вчера, ние намираме два пътя. Споменът отначало води душата назад, в изминалия живот; мисленето, както вече ви показах вчера, води душата в етерното съществуване. А това, което после обхваща човека още по-силно, отколкото споменът, което го обхваща така силно, че вътрешните импулси преминават в телесното - това обозначих вчера като жест, като жестообразно. И посредством наблюдение над жестообразното ние проникваме чак до откровението на душевно-духовното във физическото.

Виждате ли, работата е там, че встъпването на човека във физическия земен живот е обхващане, овладяване на физическото от духовно-душевното. А споменът, с който ние започваме, служи, за да се пренесе преживяното по-рано в земното съществуване в следващия период от живота.

А сега се питаме дали можем, изхождайки от човешкия живот - защото спомените ни връщат към това, което е ставало в течение на земния живот, - на основата на човешкия живот да проникнем още по-назад? Можем ли да проникнем, отивайки назад, в това, което стои до встъпването на човека в земния живот?

Тук стигаме до две неща: първото е това, което човек е изпитал духовно-душевно в доземното битие. Ще оставим това за последващо разглеждане. Обаче съществува и нещо друго, свързано с физическата телесност, нещо, което човек внася във физическата телесност в качеството на индивидуално същество. Към това се отнася всичко, което обичайните естественонаучни представи обикновено причисляват към наследствеността. Човек носи в себе си даже склонностите на темперамента, които също така силно действат в душевното, особено импулсите, които се свързват с това, което е било свойствено на физическите му предци.

Наистина днешното човечество се отнася към тези неща малко повърхностно, даже, може да се каже, малко необмислено. Сутринта, когато пътувах във влака, четох една книга за управител от известен, сега залязъл княжески род. В тази книга се разглежда и въпросът за наследствените особености на този род. Привеждат се свойства, проследими чак до седмо столетие, наследявани отново и отново от поколение в поколение. И се отбелязва следното: в този княжески род е имало хора с ярко изразена склонност към екстравагантност, към парадоксите в живота, към излишества и т.н.; но е имало и такива, при които нищо подобно не се е наблюдавало. Обърнете внимание: какъв своеобразен начин на мислене! Би могло да се очаква, че този, който забележи това, ще каже: от подобни предпоставки е невъзможно въобще да се извадят някакви заключения. Когато обаче преглеждате много от това, което в съвремието води до така наречените надеждни възгледи, ще намерите много подобни неща.

Но макар и възгледите, господстващи днес относно наследствеността, да са повърхностни, трябва все пак да се каже: човек носи в себе си унаследени признаци. Това е от една страна. И често му се налага да се бори със своите унаследени признаци, за да дойде до това, към което го подтиква животът, предшестващ земното му съществуване.

Второто, на което трябва да обърнем внимание, е това, което човек усвоява чрез възпитанието и общуването с другите хора и с външната природа. Днешната наука е свикнала да го нарича приспособяване на човека към външните условия. И на вас ви е известно, че съвременното естествознание счита за най-важни за всички живи същества именно тези два импулса: наследствеността и приспособяването.

Обаче при непредубедено разглеждане именно на тези моменти се усеща, че без пътя в духовния свят е невъзможно да се стигне до тяхното обяснение. По такъв начин днес ще се постараем да обхванем в светлината на духовното познание тези неща, появяващи се в живота на всяка крачка.

Сега трябва да се обърнем към това, с което не веднъж сме се занимавали по време на миналите ни лекции. В тези разглеждания на нас ни се е налагало да имаме указания също и от друга гледна точка по отношение на отделянето на Луната от Земната планета. Някога Луната е била свързана със Земната планета и в определено време се е отделила от Земята, за да има възможност отдалеч да й въздейства. Говорил съм ви какво духовно явление стои зад това отделяне на Луната. Казвал съм ви, че някога на Земята са живели наистина свръх-човешки същества, които са били първите велики учители на човечеството и от които произлиза това, което на основата на нашето земно човешко мислене можем да обозначим като прамъдрост, която навсякъде се намира като изходен импулс. Тази прамъдрост има дълбоко значение, предизвиква преклонение даже под формата на тези остатъци, в които я виждаме днес. Тя е съставяла съдържанието на ученията на свръхчовешките велики учители в началото на земното развитие на човечеството.

Тези същества са намерили своя път нагоре в лунното битие и сега са свързани с лунното битие. В някакъв смисъл те принадлежат към населението на Луната.

И сега работата стои по такъв начин, че човек, преминал вратата на смъртта, поетапно преживява това, което е свързано с планетарния свят, отнасящ се до нашата Земя. Ние вече видяхме, че след преминаване през земното битие, човек първо влиза в сферата на влияние на Луната, след това по-нататък - в сферата на влияние на Венера, Меркурий, Слънцето и т.н. Днес първо ще ни интересува въпросът по какъв начин човек влиза в сферата на влияние на Луната.

Аз и тук вече съм посочвал, че с помощта на имагинативното съзерцание може да се проследи животът на човека зад портата на смъртта и че действително в духовния свят се появява това, което остава от човека, след като той съблече от себе си физическото тяло, предавайки го на елементите на Земята. След като види своето етерно тяло, възприето от етерната среда, която е свързана с нашата Земя, на човека му остава духовно-душевното, Аза, астралното тяло и това, което после се присъединява към Аза и астралното тяло. Но когато човек разглежда в имагинативно съзерцание това, което е преминало през портата на смъртта, то все пак му се представя в определен образ. Всъщност това е образът, който човек носи в себе си, образът, на който физическата материя придава форма. Тази форма по отношение на физическата телесност се явява само сенчест образ; обаче по отношение на душевното усещане и възприятие тя произвежда силно, интензивно впечатление. За душевното възприятие в този образ главата на човек се появява замъглено; по-силно се явява останалото, което постепенно при преминаването през живота между смъртта и новото раждане се превръща в глава през следващата инкарнация. Обаче едно може да се каже за тази форма, която се вижда в имагинативно съзерцание, след като човек е минал през портата на смъртта: тя носи определен физиогномичен израз. По някакъв начин тя се явява точно отражение от такъв вид и начин, по който човек тук, във физическия земен живот, се е проявявал като добър или лош. Тук, във физическия земен живот, човек може да скрива какво действа в душата му - зло или добро. След смъртта той повече не може да крие това. Когато се гледа духовният образ, останал след смъртта, се вижда физиогномичен израз на това, какъв е бил човек на Земята.

Този, който пренася през портата на смъртта морално злото, свързано с душата му, носи физиогномичен израз, който, ако можем така да се изразим, го прави външно приличащ на ариманичните образи. Абсолютен факт е, че на първо време след смъртта всички усещания и възприятия на човека са свързани с това, което той може да отразява, да копира в себе си. Ако човек сам в себе си носи физиономията на Ариман, тъй като е пренесъл през портата морално злото в своята душа, той може да отразява, да копира само това, което прилича на Ариман; и в известна степен той е душевно сляп по отношение на тези човешки души, които са преминали през портата на смъртта с добро настроение, с благо морално настроение. Това е най-суровият съд, в който влиза човек след преминаване през вратата на смъртта и бидейки зъл, той може да вижда само себеподобни, защото може да отразява само това, което може да бъде физиономия на също такъв зъл човек.

И ето, преминавайки през портата на смъртта, човек пристига в областта на Луната. Тогава този, който пренася злото през портата на смъртта, попада в обкръжение на свръх-сетивни, свръхфизически същества, които са подобни на него физиогномично, следователно в обкръжение на ариманични същества. Това преминаване на някои хора през ариманическия свят има съвсем определено значение за всички взаимовръзки за ставащото в света. И ще разберем какво всъщност става тук, ако достигнем до истинския смисъл на обитаването на лунната колония в Космоса от древните мъдри учители.

Виждате ли, освен съществата от висшите Йерархии, които ние обичайно обозначаваме с имената Ангели, Архангели и така нататък, с цялото мирово развитие са свързани и тези същества, които влизат в ариманическото и луциферическото царства; тези същества също действат във всички мирови връзки, както и тези, които са се развивали нормално. Луциферическите същества действат постоянно по такъв начин, че да отклонят от проникване във физическата материалност това, което носи в себе си тенденцията за приближаване към физическата материалност. В областта на човека луциферическите същества действат по такъв начин, че използват всяка възможност да отвлекат човека от неговата физическа телесност. Луциферическите същества се стремят да превърнат човека в чисто духовно-душевно-етерно същество. Ариманическите същества се стремят да изключат от човека всичко, което го води към душевно-духовното, което трябва да се развива в човешката сфера. Те биха искали да превърнат в духовно подчовешкото онова, което стои във влеченията, инстинктите и т.н., онова, което изразява себе си в телесността. Да одухотворят човека - това е стремежът както на луциферическите, така и на ариманическите същества. Но луциферическите същества се стремят да отделят духовно-душевното от човека така, че човек повече да не го е грижа за земните му въплъщения и да иска да живее само като духовно-душевно същество, а ариманическите същества съвсем не ги занимава духовно-душев-ното в човека и искат да освободят и внесат в своя свят това, което му е дадено като обвивка, като одеяние, като оръдие във физическото и етерното.

Така стои човек, от една страна, пред съществата от нормално развитите Йерархии, а от друга страна, той стои, бидейки втъкан във всеобщото битие, също и пред луциферически и ариманически образи.

И работата тук се заключава в това, че всеки път, когато луциферическите същества правят усилие да се приближат към човека, усилието е насочено той да стане отчужден и откъснат от Земята; напротив, когато ариманическите същества се напъват да овладеят човека, те се стремят да го направят все по-земен, без значение от факта, че те също се стремят да одухотворят Земята в плътните духовни субстанции и с плътни духовни сили.

Разсъждавайки за духовните явления, се налага да се ползват такива изрази, които може би изглеждат гротескно спрямо тези духовни явления. Но все пак ние трябва да се ползваме преди всичко от човешката реч. И затова позволете ми, скъпи приятели, за това, което става в чисто духовното, да ползвам обичайните човешки думи. Вие ще ме разберете. Изведете това, което изразявам по този начин, в духовното.

Съществата, които някога в началото на земното съществуване като велики учители са донесли на хората древната мъдрост, преминават на Луната, за да приведат, доколкото е възможно в тяхната област, луциферическото и ариманическото в правилно отношение към човешкия живот. За какво е било нужно това? Защо такива високи същества, каквито са били древните учители, е трябвало да изберат тази дейност, преселвайки се от земната сфера, в която те са действали някога, в извънземната Луна, за да приведат, доколкото е възможно, луциферическото и ариманическото в правилно отношение към човека.

Когато човек, като духовно-душевно същество, слиза от доземното си битие в земното, преминава този път, който ви описах в курса «Космология, религия и философия». Той има определено духовно-душевно битие, което свързва с даденото му по чисто наследствена линия от бащата и майката физическото ембрионално съществуване. И едното и другото - физическо-ембрионалното и духовното - проникват едно в друго, съединяват се едно с друго и така човек влиза в земно битие. Но в това, което стои в наследствената линия и което преминава от предците към наследниците чрез наследствените признаци - в него се съдържа всичко, което за ариманическите същества се явява уязвимо място, чрез което те могат да проникнат в човешката природа. В силите на наследствеността стоят ариманическите сили. И в следствие на това, че човек носи в себе си много от тези наследствени импулси, той има такава телесност, която Азът не може добре да обхване. В това именно и се състои тайната на някои човешки същества, че те носят в себе си твърде много от наследствените импулси. Днес това наричат «обременена наследственост». Следствие на това е, че Азът не може напълно да проникне в телесното, не може да преизпълни със себе си отделните телесни органи и тялото развива до някаква степен наред с импулсирането от Аза собствена деятелност, която би трябвало да преизпълва тази телесност. Така че на ариманическите сили, които се стараят да вложат колкото може повече в наследствеността, се удава да постигнат това, Азът да се окаже слабо съединен с човешката същност. Това е едната страна на въпроса.

Но човек подлежи също на приспособяване към външните условия. Помислете за това колко силно човек е подложен на приспособяване към външните условия, когато наблюдавате какво въздействие могат да имат върху него климатът и географските условия. Това влияние на чисто природното обкръжение има извънредно голямо значение за човека. Имало е времена, когато това влияние на природното обкръжение се е използвало по особен начин под ръководството на мъдрите водачи на човечеството.

Когато например обръщаме поглед към нещо забележително в древна Гърция, към разликата между спартанци и атиняни, трябва да кажем: различието между спартанци и атиняни, което в нашите обикновени книги по история се изобразява много повърхностно, се основава на това, което е произлизало от действията в древните Мистерии, които са влияели различно на спартанците и атиняните.

В Гърция много голямо внимание се е отделяло на гимнастиката. Гимнастиката е била основна във възпитанието на детето, защото по заобиколен начин, именно чрез телесност-та, направлявана и ръководена по определен начин, гърците са въздействали върху духовно-душевното. При спартанците и атиняните това е ставало по различен начин. Спартанците на първо място са се грижели чрез гимнастическите упражнения да развиват децата така, че това, което вътрешно действа в тялото, изцяло да се изработва единствено чрез самото тяло. Затова спартанското дете се е приучавало да прави своите упражнения независимо от времето.

Различно е било при атиняните. Те са обръщали много повече внимание на това, гимнастическите упражнения да са приспособени към условията на времето; те са обръщали голямо внимание на това, детето, изпълняващо гимнастическите си упражнения, по съответен начин да бъде изложено на въздействието на слънчевата светлина. За спартанците е било безразлично дали упражненията се провеждат в дъжд или на слънце. Атиняните са изисквали да имат място възбуждащи влияния, особено възбуждащото влияние на Слънцето.

Спартанското момче се подготвяло така, че неговата кожа да стане дебела, че всичко, което се развивало в него, да изхожда от вътрешната телесност. На атинското момче кожата не се обработвала с пясък и масло, а се подлагала на въздействията на Слънцето.

По такъв начин в атинското момче преминавало това, което може да влезе в човека отвън, от слънчевото въздействие. Атинското момче се стимулирало да стане разговорчиво, да се изразява с красиви слова. Спартанското момче се принуждавало чрез втриване на всевъзможни масла и даже чрез обработка на кожата с пясък и масло да развива всичко в себе си, да го развива независимо от външната природа. По такъв начин спартанското момче е било обучавано да насочва всичко, което човешката природа може да развие, навътре и да не го изявява навън.

Затова то не е било така разговорчиво, както атинското момче; довеждало се до това, да бъде оскъдно на думи, малко да говори, да бъде мълчаливо. Когато все пак е казвало нещо, то е трябвало да бъде нещо значително, трябвало е да има съдържание. Спартанските изрази са били известни със своята съдържателност, атинските - с красотата на формата. Това е било свързано с приспособяването на човека към обкръжението посредством съответни възпитателни системи.

Това вие можете да видите въобще от отношенията, които се установяват между човека и неговото обкръжение. Хората от юга, които изпитват външното въздействие на Слънцето, стават богати на жестикулации, стават разговорливи; те развиват реч, притежаваща благозвучие, защото при развитието на вътрешната си топлина, те са свързани с външната топлина.

Хората от севера се развиват по такъв начин, че стават неразговорливи, защото са принудени да запазят в себе си вътрешната телесна топлина в качеството й на импулс. Погледнете хората от севера. Те са известни с мълчаливостта си; седят цели вечери заедно и при това не изпитват потребност да произнасят много думи. Един пита, друг му отговаря «да» или «не» след два часа или следващата вечер. Това изцяло е свързано с обстоятелството, че хората от севера са принудени да имат в себе си по-силни вътрешни импулси за изработка на вътрешна топлина, защото топлината не приижда към тях отвън.

Това е нещо, което можем да наречем приспособяване на човека към външните условия вече в природното. Вижте как действа всичко това във възпитанието, в останалия духовно-душевен живот. И точно както ариманическите същества имат съществено влияние върху това, което стои в наследствеността, по такъв начин луциферическите същества имат съществено влияние върху това, което наричаме приспособяване.

Те могат да проникват в човека, когато човек определя своето отношение към външния свят. Те въвличат, вплитат човешкия Аз във външния свят. Но по такъв начин те често довеждат до заблуда този Аз относно кармата.

Следователно както ариманическите същества въвеждат човека в заблуждение относно взаимоотношенията на Аза с физическите импулси, така и луциферическите същества го въвеждат в заблуждение относно неговата карма. Защото онова, което идва от външния свят, съвсем не винаги се съдържа в кармата, а трябва първо да бъде вкарано в кармата чрез разни нишки и връзки, за да може в бъдеще да се съдържа в кармата.

Така интимно са свързани с човешкия живот ариманическото и луциферическото. Това трябва да се регулира; то трябва да се регулира в общото развитие на човека. Затова и стана необходимо тези древни мъдри учители на човечеството от Земята, на която те не можеха да извършват това регулиране - защото то не може да бъде направено по времето на земния живот на човека, а извън земния живот човек вече не се намира на Земята, - затова и възникна необходимостта тези древни мъдри учители да напуснат Земята и да продължат своето съществуване на Луната. Защото сега, след преместването на Луната - и тук стигам до необходимостта да употребявам човешката реч за това, което ми се искаше да облека в други словесни изрази, - тези същества, тези древни мъдри учители стигат дотам, по време на своето лунно битие да търсят съглашение с ариманическите и луциферическите сили. Особено вредна би била за човека намесата на ариманическите сили в неговото битие след смъртта, когато тези ариманически сили действително биха могли да имат влияние върху него. Защото когато човек преминава през вратата на смъртта и в своята душа носи последствията на нещо зло, той попада - както вече ви казах - изцяло в ариманическо обкръжение, даже той има ариманичен вид. Той сам има ариманическа физиономия и възприема само онези човешки същества, които също имат такава физиономия. Това трябва да остане само душевно преживяване за човека. Ако тук би могъл да се намеси Ариман, ако би могъл да повлияе на астралното тяло, това би станало сила, която Ариман би могъл да импулсира в човека, която не само не би започнала постепенно да се изравнява кармически, но която би сродила съвсем тясно човека със Земята, би го довела до твърде тясна връзка със земното. Към това се стремят ариманическите сили. Те искат да проникнат в тези човешки същества, които пренасят през вратата на смъртта зли импулси, когато човек още има сходство със земния си образ. Те биха искали да пронижат тези образи със своите сили, да съединят възможно повече подобни същества със земното битие и да основат по такъв начин така нареченото ариманическо земно човечество.

Затова прадревните мъдри учители на човечеството, сегашни жители на Луната, са установили съглашение с ариманическите сили, което е било прието от ариманическите сили по причини, които ще обясня по-късно, съглашение за това, че те предоставят човешкия живот на влиянието, в пълния смисъл на тази дума, доколкото това е възможно, на ариманическите сили, до слизането на човека в земното битие. Когато по този начин човек, при слизане към земното битие, преминава сферата на Луната, тогава, съгласно съглашението между древните учители на човечеството и ариманическите сили, тези сили могат да имат определено влияние върху човека. И влиянието се изразява в това, че стана възможна наследствеността. Но след като областта на наследствеността им е била предоставена благодарение на усилията на древните учители на човечеството, ариманическите същества се отказват от това, което живее в човешката еволюция след смъртта.

Обратно, било е установено съглашение с луциферическите същества, че те могат да имат влияние върху човека, след като премине вратата на смъртта, но не когато се спуска към земното битие.

По такъв начин са били регулирани извънземните влияния на ариманическото и луциферическото от древните мъдри учители на човечеството. Но ние вече видяхме и е достатъчно само да се замислим над това, за да стане очевидно: тук човек изпада под влияние на природата. Чрез това, че ариманическите сили могат да му влияят преди слизането на Земята, човек е подложен на въздействието на импулсите на наследствеността. А чрез това, че луциферическите сили могат да му влияят, човек се подлага на въздействието на импулси, които стоят във физическото обкръжение, в климата и т.н., а също на импулси, стоящи в духовно-душевно-социалното обкръжение посредством възпитанието и т.н. И така, човек влиза в определени отношения със своето природно обкръжение и в това природно обкръжение могат да действат ариманическото и луциферическото.

Сега бих искал да говоря от съвсем друга гледна точка за битието на тези ариманически и луциферически същества пак в природното обкръжение. При разглеждането на въпроса за Михаил вече засегнах този проблем. Сега искам да внеса уточнения. Представете си изменението, което настъпва в обкръжаващата ни природа, когато стоим пред надигаща се мъгла. Водните изпарения от Земята се издигат нагоре. Ние даже живеем в атмосфера, изпълнена от тези издигащи се водни изпарения от Земята. Този, който е развил духовно зрение, открива, че в това издигане на водни изпарения от Земята може да живее нещо, издигащо нагоре земното в центробежно направление.

Не случайно човек става леко меланхоличен, живеейки в мъгла, защото има нещо в преживяването на мъглата, което обременява волята ни. Ние преживяваме натоварване на волята в мъглата.

А сега, наред с другите упражнения, можем така да образуваме имагинациите си, че да натоварваме своята воля, изхождайки от самите себе си. Постига се посредством упражнения, които се състоят в това, че чрез вътрешна концентрация на определени телесни органи, а именно на мускулите, се предизвиква нещо като мускулно чувство, мускулно усещане. Натоварвайки по такъв начин волята посредством вътрешното мускулно чувство - мускулното усещане, което човек има по време на ходене, е нещо съвсем различно от мускулното напрежение по пътя на концентрацията, - когато това стане постоянно упражнение, когато това се прави също, както и другите упражнения, описани от мен в книгата «Как се постигат познания за висшите светове?» - тогава натоварваме волята си чрез своята собствена дейност. И тогава се достигат видения за това, което се съдържа в издигащата се мъгла, което прави човека мрачен и меланхоличен и стават видими - духовно-душевно видими - живеещите в издигащата се мъгла определени ариманически духове. Така че на базата на духовното познание може да се каже, че в издигащата се мъгла ариманическите духове се издигат от Земята в мировото пространство, разширявайки по такъв начин своето битие по отношение на земното.

Отново е различно от това, което се вижда, когато - и за това именно тук в района на Гьотеанума има много прекрасни възможности - сутрин или вечер обърнем поглед и видим в далечината облаци, а над тези облаци намиращата се слънчева светлина. Преди няколко дни, в късните следобедни часове вие можахте да видите как червено-златна слънчева светлина беше сякаш въплътена в облаците и произвеждаше най-различни форми по един съвсем удивителен начин. Беше същата вечер, когато Луната сияеше с особено интензивна светлина. Но и в други дни вие можете да видите облаци и лежащото над облаците сияние в чудесна сияеща игра на багрите. И разбира се, това може да се наблюдава навсякъде - аз просто посочих това, което можеше да бъде видяно тук.

В това, което ляга като светлинно сияние на облаците в атмосферата, живеят луциферическите духове, както в издигащата се мъгла живеят ариманическите духове. И за този, който може по правилен начин, съзнателно, с помощта на имагинацията да съзерцава това така, че ако му се отдава, може да следва с обичайното си мислене образите и багрите на изменящите се облаци, когато дава възможност на мислите си, вместо да имат ясни очертания, да метаморфозират и се изменят, когато самите мисли стават ту тесни, ту широки, когато те следват образите на облаците, когато възпроизвеждат образите и цветовете на облачните образувания, тогава човек действително започва да гледа на тази цветна игра над облаците, особено в сутрешното и вечерно небе, като на цветно море, в което се движат луциферическите образи. И когато издигащата се мъгла предизвиква в човека меланхолично настроение, тогава работата стои по такъв начин, че неговите мисли, а с това и неговата душа, се учат в някаква степен да дишат в свръхчовешката свобода при вида на това луциферически струящо светлинно море. Това е особено отношение към обкръжението, в което може да влезе човек, защото тук той действително може да се издигне до чувството, че мисленето му е подобно на дишане в светлината.

Човек усеща мисленето като дихание, но като дихание в светлината. И именно тогава, когато поискате да направите това, ще разберете по-добре мястото в моите Мистерийни драми, където се говори за същества, на които е позволено да дишат светлина. Човек може да получи предчувствие за това, какво представляват тези същества - като дишащите светлина, - когато направи това, което описах тук.

Така идваме до разбирането за това, по какъв начин са включени ариманическото и луциферическото в процесите от външната природа. И когато изучаваме в човека явленията на наследствеността и адаптацията към средата, ние виждаме, че в тях той приближава до природата своето духовно-душевно същество. Наблюдавайки такива природни явления, като издигащата се мъгла и облаци, покрити от поток светлина, виждаме как ариманическите и луциферически сили се свързват с природните. Но приближаването на човешкото духовно-душевно до наследствеността и адаптацията към природата - както ви показах днес - се явява само един от подходите към луциферическото и ариманическото. И така, наблюдавайки природното в човека, ние намираме в него луциферическото и ариманическото, а също и природните явления, които носят в себе си това, което съвсем не занимава физиката: отново луциферическото и ариманическото. И както виждате, тук е точката, след която можем да бъдем изведени до излизащото зад пределите на земното битие действие на природното в човека.

Да запомним днес следното: ние откриваме Ариман и Луцифер в човешката наследственост и в човешкото приспособяване. Ние откриваме Ариман и Луцифер в издигащата се мъгла и в светлината, струяща към облаците и задържана от тях. И ние откриваме в човека стремеж да създаде равновесие, ритъм между наследствеността и приспособяването. Но и във външната природа намираме стремеж да се създаде ритъм между двете сили, които обозначих като ариманическо и луциферическо в природното.

Ако проследите целия път на природното във външно-то, пред вас ще се открие удивително зрелище. Проследете издигащата се мъгла, проследете в нея как ариманическите духове се устремяват чрез тази издигаща се мъгла навън, в мировите простори. В момента, когато издигащата се мъгла образува там, горе, облак, те са принудени да се откажат от намерението си и да се върнат обратно на Земята. В облака намира своя завършек самонадеяният стремеж на Ариман нагоре. В облаците мъглата се прекратява и заедно с това свършва родната среда на Ариман в мъгливото. В облаците се създава възможност светлинното да се разположи върху тях: Луцифер се разполага над облаците.

Обхванете това в цялото му значение. Обхванете издигащата се мъгла с бледо-жълтите ариманически фигури, оформяща се в облаци, а в това, което се образува като светлинен поток над облаците - стремящите се надолу луциферически същества, и тогава ще имате картина на ариманическото и луциферическото в природата.

И тогава ще разберете, че във времената, когато още са усещали това, което се простира от другата страна на Прага, което действително тъче и живее в светещия облак, което живее и действа в сгъстяващата се мъгла, в тези времена например художниците са се намирали в съвсем друго положение, отколкото в следващите времена. Тогава и онова, което те са познавали като духовно, им е носило цвета така, че този цвят да легне на съответното място на платното. Поетът, съзнавайки, че в него говори божественото, духовното, е можел да изрече[1]: «Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев», или: «Музо, запей ми за този герой многоопитен, който.... »; така започват поемите на Омир. Впоследствие, когато вече не е било живо съзнанието за божествено-духовното, Клопщок[2] постави на това място следното: «Пей, безсмъртна душо, за освобождението на грешния човек»; вече не веднъж съм говорил за това.

Подобно на изразяването на поета от древността - той е бил в състояние да облече това в думи и с него да започне своите творения, така и художниците от времената на Леонардо и Рафаело са могли да кажат, усещайки по такъв начин: «Рисувай, о, Музо, рисувай, о, божествена сила, води ръката ми, вложи душа в ръката ми така, че да можеш да водиш четката в моята ръка».

Действително работата се заключава в това, да се постигне тази свързаност на човека с духовното във всички жизнени ситуации и особено във важните жизнени ситуации.

Следователно ще запомним, че от една страна, в наследствеността и в приспособяването приближаваме човешкото до ариманическото и луциферическото, а от друга страна, и в съзерцанието на природата можем да доведем луциферическото и ариманическото до външната природа. Утре ще продължим по-нататък нашите разглеждания, изхождайки от тази гледна точка.

[1] Поетът... е можел да изрече: Омир, 9 в. пр. Хр., «Илиада» и «Одисей».

[2] Клопщок: Омир, 1724-1803. Епос «Месия».