ДВАНАДЕСЕТА СКАЗКА

11 ноември 1923 г.

Когато виждаме, как външно природното бива преобразено в човешкия организъм, например бива преобразено така коренно както минералните вещества, които трябва да бъдат доведени до състоянието на топлинния  етер, тогава ние намираме също, как онова, което живее в природните   царства, в организираните хора, се свързва с духовното. Когато си пред ставим, както често пъти разбираме в обикновените ръководства по анатомия и физиология според дадените там изображения: човекът е една  твърда форма и приема след това външните съставни части на природата, държи ги в себе си почти неизменени, тогава винаги ще страдаме от липсата на един мост, който трябва да бъде хвърлен от това, което се намира в природния човек, до това, с което човекът е свързан в същност съобразно неговата душевна природа.

Първо ние не ще намерим връзката на костната система, на мускулната система, които си представяме като твърди тела, например в моралния ред на света. Ние ще кажем: едното е именно природа, другото е нещо,  което е коренно различно от природата. Обаче когато сме наясно върху факта, че в човека съществуват всички видове вещества и че всичко трябва да мине също и през по-летливи видове вещества, отколкото са мускулите и костите, тогава ще открием, че във всеки случай онова, което е по-летливо, по-етерно, може да установи една връзка с това, което са импулсите на моралния ред на света.

С тези мисли трябва да се свържем, когато искаме да доведем разглежданията, които сме провели вече, до онази връзка, която човекът има в посоката нагоре, с духовното на Космоса, с онези Същества, които ние  назовахме Същества на висшите йерархии. И както при миналите сказки изходихме повече от природното, днес искаме да изходим, да речем от това, което действува духовно-морално между хората.

Духовно-морално това са останали и станали в същност за модерната цивилизация повече или по-малко понятия, които представляват нещо конвенционално. Все повече и повече е отстъпило на заден план първо началното елементарно чувствуване на морално-духовното в човешкото същество. Модерната цивилизация насочва човека например още съгласно неговото възпитание все повече и повече към това, да задава въпроса: Кое е полезно? Кое е било конвенционално установено? Що е заповед? Що е закон? И така нататък. Тя се занимава по-малко с това, което идва от човека като импулси, които се коренят на онова място, на което много често хората поставят по неопределен начин например съвестта.

Тази вътрешна способност, човек сам да си определя насоката и целта на живота, е нещо, което е било изгубено в модерната цивилизация. Ето защо в крайна сметка духовно-моралното се е превърнало в нещо, което днес живее повече или по-малко в конвенционално-традиционното.

По-стари светогледи, а именно онези, които още имаха на тяхната основа едно инстинктивно ясновидство,  извличаха от вътрешността на човека моралните импулси, които произвеждаха моралните импулси. Тези морални импулси съществуват, обаче днес са станали традиционни.

Трябва да бъдем наясно върху факта, колко силно е станало традиционно например моралното. Самопонятно е, че с това съвсем не искаме да кажем нещо против традиционното в моралната област обаче помислете само, колко стари са десетте заповеди? Те се учат като нещо, което е записано от древни времена. Можем ли да кажем, че днес е нещо обикновено, от първичната елементарна човешка природа да произлезе нещо подобно, както това е било някога с декалога, с десетте заповеди? И от какво извира всъщност морално-духовното, което свързва социално хората, което прокарва нишките от човек на човек, от какво извира то между хората?

Като същински извори на морално-духовното в човечеството съществува само онова, което можем да наречем разбиране на човека, взаимно разбиране на хората, и изградената върху това разбиране на хората човешка любов. Можем да се оглеждаме колкото повече е възможно в  раждането на духовно-моралните импулси на хората, доколкото тези импулси играят роля в социалния живот, навсякъде ще намерим, че там, където тези морални импулси са произлезли елементарно от човечеството, те са произлезли от разбирането на хората, от човешка любов. Тези последни фактори са истинският тласкащ елемент на социално-духовно-моралното на човечеството. И всъщност човекът, доколкото той едно духовно същество, живее между другите хора само от това, че той развива човешко разбиране и човешка любов.

Сега Вие можете да поставите един пълен със значение въпрос, един въпрос, който не винаги бива поставен, който обаче по отношение на казаното винаги би трябвало да стои на езика: Ако човешката любов и човешкото разбиране са истинските импулси на човешкия съвместен живот, откъде идва това, че в нашия социален ред се явява противоположното, човешкото неразбиране и човешката омраза?

Видите ли, това е един въпрос, който от всички хора е занимавал именно най-много посветените. Във всички времена, в които науката на посвещението е била нещо първично, тя е считала това именно като един от нейните най-важни въпроси. Обаче когато тази наука на посвещението е била нещо първично, тя притежаваше още определени средства да стигне до разрешението на този въпрос.  Когато разглеждаме днес общо приетата наука, ние стигаме до там, когато разглеждаме човека създадената от Бога душа има в същност заложбите за човешко разбиране и човешка любов ни стигаме до там да запитаме: Защо тези две способности не действуват като нещо самопонятно в социалния ред? От къде идват следователно човешката омраза и човешкото неразбиране? И ако не можем да ги търсим в духовното, в душевното естество, това човешко неразбиране и тази човешка омраза, ние трябва да ги търсим тогава естествено във физическо-телесната природа.

Да, но сега днешната общоприета наука ни отговарящо е физическо-телесното естество на човека: кръв, нерви, мускули, кости. Можем да разглеждаме колкото искаме една кост, когато гледаме само с очите на днешната естествена наука, ние не ще можем да кажем: Тази кост е един съблазнител на човека за омразата. Или можем да изследваме колкото искаме кръвта според принципите, според които днес се изследват не щата, ние не ще можем да установим по този начин: Кръвта е съблазнителят на човека за човешко неразбиране.

Обаче във времената, когато науката на посвещението е била нещо първично, положението е било съвършено различно. Тогава хората са насочвали погледа върху физическо-телесното естество на човека и са имали в него един насрещен образ на това което са имали чрез инстинктивното ясновиждане в духовното. Когато днес човекът говори за духовното, той говори най-вече за абстрактни мисли; те са духовното за него. И ако тези мисли са твърде тънки, редки, за него остават още само думите и той написва една "Критика на говора, на езика", както е сторил това Фритц Маутнер. Чрез една такава критика на езика човек стига до възможността да направи да се изпари напълно в само абстрактните мисли духът, който и без това вече е достатъчно изтънял.  Проникнатата от инстинктивното ясновиждане наука на посвещението виждаше духовното не в абстрактните мисли. Тя виждаше духовното във форми, в това, което е образно, което само можеше да говори, да звучи. Чрез това, че духовното беше виждано в нещо живо, също физическото, костта, кръвта можеха да бъдат виждани в духовността. В науката на посвещението не съществуваха тези мисли, тази представа за скелета, които днес хората имат. Днес този скелет е нещо, който се разглежда като нещо изградено от един изчисляващ архитект за анатома или за физиолога. Но скелетът не е нещо подобно. Както видяхте, скелетът е изграден чрез това, че минералните вещества биват доведени до състоянието на топлинния етер, че в топлинния етер действуват силите на духовните йерархии и след това от него се образуват формите на костите.

Следователно който може да гледа правилно скелета, на него той разкрива своя духовен произход. И положението е действително такова, че онзи, който гледа скелета в неговата днешна форма, искам да кажа във формата, в която го гледа днешната наука, прилича на човек, който казва: Тук аз имам една напечатана страница, върху нея се намират буквени форми. Той описва тези форми на буквите, но не чете, защото не може да чете. Той не свързва това, което се изразява в буквите, с това, което стои на тяхната основа; той описва само формите на буквите. Така описва днешният анатом, днешният природоизследовател костите, като че те никак не сочат към нещо; те сочат обаче към техния произход от духовното.

И така е с всичко, което е физически природни закони, което е етерни природни закони. Всичко е като буквени знаци на това, което е духовен свят. И ние разбираме тези неща само тогава, когато можем да ги схващаме като буквени знаци от духовните светове.

Обаче тогава, когато можем да гледаме така човешкия физически орга.низъм, тогава забелязваме нещо, съзираме нещо, което принадлежи в онази област, за която посветените от всички времена т.е. онези, които действително са били такива са казвали: Щом човек прекрачи прага в духовния свят, той забелязва тогава нещо, което е страшно, което отначало никак не може да бъде понесено лесно. Хората искат да бъдат приятно засегнати от това, което им изглежда, че заслужава те да се стремят към него. Но положението е такова, че човек трябва да мине през страшното, когато иска да се запознае с духовната действителност, т.е. въобще с истинската действителност. Защото по отношение на човешката форма, каквато тя стои пред на шия поглед от гледна точка на анатомията и физиологията, човек забелязва: тя е изградена от духовния свят от два елемента, които са моралната студенина и омраза.

Ние носим действително в душата заложбата за човешката любов, и за онази топлота, за онази морална топлота, която разбира другия човек. Обаче в нашите твърди съставни части на организма носим моралната студенина. Това е онази сила, която от духовния свят замесва така да се каже нашия физически организъм. И ние носим в нас импулса на омразата. Този импулс е онова, което от духовния свят произвежда обръще-нието на кръвта. И докато ходим през света може би с една много любеща душа, с една душа, която жадува за човешко разбиране, за разбиране на хората, трябва да забележим, че долу в подсъзнанието, там, където душата се влива и изпраща своите импулси в тялото, за да можем въобще да носим на себе си едно тяло, седи студенината. Аз ще говоря винаги за студенина, разбирам моралната студенина, която обаче може да премине във физическата студенина по околния път чрез топлинния етер. Там долу в нашето подсъзнание седят моралната студенина и омразата и човекът внася лесно в своята душа това, което седи в неговото тяло, така щото неговата душа може да бъде така да се каже заразена от неразбирането на хората, а това е резултатът на моралната студенина и омразата към хората. И понеже това е така, човекът трябва да възпита всъщност в себе си морална топлота, т.е. разбиране на хората и любов към хората, трябва да възпита първо в себе си тези качества, защото те трябва да победят това, което идва от тялото.

Но не може да се отрече това се представя с цялата яснота на духовния поглед, че с нашето време, с нашата цивилизация, която е започнала петнадесетото столетие и от една страна е станала интелектуална, а от друга страна материалистична, не може да се отрече, че в основата на душите съществува много човешко неразбиране и много човешка омраза. Такъв е случаят много повече отколкото се вярва. Защото ние забелязваме в същност, колко много неразбиране на хората и омраза към хората съществува в подсъзнание то само тогава, когато човекът е минал през вратата на смъртта. Тогава той извлича своето душевно-духовно естество от физическо-телесното естество. Той оставя на Земята физическо-телесното естество. Импулсите на студенината, импулсите на омразата се показват тогава като чисто природни сили, те са тогава чисто природни сили.

Нека разгледаме мъртвия труп. Нека разгледаме с духовните очи етерния труп. Там ние можем да видим нещо, което не предизвиква вече едно човешко съждение, едно морално съждение, също както растението,  камъкът не предизвикват едно морално човешко съждение. Това, което се крие там като морална природа, то се е превърнало в природни сили. Обаче човекът е всмукал много нещо от това през време на своя живот и той го взема със себе си когато преминава вратата на смъртта. И така Азът и астралното тяло се оттеглят /от физическото и от етерното тяло/ и като се оттеглят по този начин те вземат със себе си това което през време на живота е останало незабелязано, защото постоянно е било потопено във физическото тяло. Този Аз и това астрално тяло вземат със себе си в духовния свят всички импулси на човешката омраза и на студенината по отношение на хората, които са се настанили в душата. Аз казах, че може да се забележи колко много се е посадило в човека от човешкото неразбиране и от човешката омраза в нашата цивилизация от различни неща, за които ще има още да говорим, че това може да се забележи едвам когато виждаме човека да мине през вратата на смъртта. 

Защото днешният човек носи през вратата на смъртта много от тези два импулса, извънредно много.

Обаче това, което той занася там със себе си, е духовният остатък на онова, което трябва да се намира във физическото тяло, което трябва да съставлява физическото и етерното тяло. В човешкото неразбиране и в човешката омраза човекът носи в духовния свят остатъците на това, което принадлежи всъщност на физическия свят, и той го занася по един духовен начин. Никога не би било от полза за човека да носи по-нататък това през време на живота между смъртта и едно раждане, защото той не би могъл никак да напредне, би се спъвал при всяка крачка в своето по-нататъшно развитие между смъртта и едно ново раждане, ако би трябвало да носи по-нататък това човешко неразбиране и тази човешка омраза.  В свръхсетивния свят, в който влизат така наречените мъртви, днес могат да се видят в действителност постоянно истински течения, които, ако биха действували такива, каквито са непосредствено, биха задържали хората в техния напредък. А от какво произхождат тези течения?

Ако искаме да знаем, от какво произхождат те, достатъчно е да насочим само поглед върху дневния живот. Хората минават един покрай друг, като обръщат малко внимание на това, какви особености има другият. Не са ли днес по-голяма част от хората така устроени,  че всеки намира за правилно и добро това, какъв е той самият? И щом другият е различен, той не гледа с любов към този другия, а стига само до съждението, че тоя не трябва да бъде такъв, при което накрая в повечето случаи зад всичко това се крие мисълта, която го кара да си каже: тоя би трябвало да бъде такъв, какъвто съм аз. Тази мисъл не стига винаги до неговото съзнание, но тя се крие именно в обществените отношения, в социалните отношения на хората. В онова, което днес се проявява, бих могъл да кажа във формата на човешкия език, на човешкия говор, живее толкова малко от това, което е разбиране на другия човек. Хората бучат навън в света, както си представят, че трябва да бъде човекът, при което в повечето случаи зад това не се крие нищо друго, освен това: каквито сме ние самите, такива трябва да бъдат всички хора. Ако тогава идва някой, който е напълно различен, той е тогава един враг, един човек, против който се проявява антипатия, макар и това даже стига напълно до съзнанието на този, който оценява по този начин другите. Тук липсва разбиране на хората, липсва морална топлота, липсва любов. И в същия размер, в който тези качества липсват, когато човекът минава през вратата на смъртта заедно с него отиват в духовния свят морална студенина, омраза към хората и го възпират там в неговото развитие.

Но тъй като по-нататъшното развитие на човека не е само негова собствена цел, а неговото по-нататъшно развитие е цел на целия миров ред, на пълния с мъдрост миров ред, там той намира първо съществата на третата йерархия Ангелите, Архангелите и Архаите. В първото време, след като човекът е минал през вратата на смъртта в света, който съществува между смъртта и едно ново раждане, тези Същества се наклоня ват към човека и изпълнени с милост отнемат от него студенината, която иде от човешкото неразбиране. И ние виждаме, как Съществата на третата йерархия се натоварват с това, което човекът им занася по този на чин в духовния свят, когато той минава през вратата на смъртта.

По-дълго трябва той да носи остатъците на човешката омраза, защото тях може да отнеме от него милостта на втората йерархия, тази на Властите, Силите и Господствата /Ексузиаи, Динамис, Кириотетес/. Те отне мат тогава от него всичко това, което е останало от омразата към хората.

Междувременно обаче човекът е стигнал тогава в онази област между смъртта и едно ново раждане, която е обиталище на Съществата на първата йерархия Серафими, Херувими и Престоли: това, което аз нарекох в моите мистерийни драми среднощният час на духовното съществуване. Човекът не би могъл никак да мине през тази област на Серафимите, Херувимите и Престолите, без да бъде напълно унищожен, т.е. да бъде заличен, ако преди това, благодарение на милостта на Съществата от третата и втората йерархия, от него не биха били отнети моралната студенина и човешката омраза. И така ние виждаме, как човекът, за да може той да се свърже с онези импулси, които могат да допринесат за неговото по-нататъшно развитие, трябва първо да натовари Съществата на по-висшите йерархии с това, което той занася от своята физическа и етерна природа, на която то принадлежи, в духовните светове.

Без съмнение, когато човек прозре всичко това, когато види, как тази морална студенина царува в духовния свят, тогава той може да отдаде за родството на тази духовна студенина с това, което е физически студ, кой то се съдържа в снега и в леда, който е само физическото копие на тази морално-духовна студенина, която съществува там горе. Когато човек има пред себе си и двете, той може да ги сравни. Когато човекът бива освободен по този начин от човешкото неразбиране и от човешката омраза, ние можем да го проследим с духовния поглед, как той така да се каже като че изгубва първо постепенно своята форма, как тази форма,  бихме могли да кажем, се разтопява повече или по-малко.

За духовния поглед на имагинацията, когато човекът е минал през вратата на смъртта, той изглежда още подобен на това, което е бил на Земята.  Защото това, което човекът носи в себе си тук на Земята, това са веществата, които стоят в него повече или по-малко във формата на зрънца, да речем във формата на атоми, обаче самата форма на човека е нещо духовно. Трябва да бъдем наясно върху това: просто безсмислица е да си представяме човешката форма като физическа; ние трябва да си представяме човешката форма като духовна. Физическото вътре в тази форма се намира навсякъде под формата на малки частици. Формата, която е само едно силово тяло, държи това, което иначе би се разпаднало в една купчина, държи го заедно в тази форма. Ако бихме хванали всекиго от Вас за косата и бихме могли да извлечем от него формата, тогава физическото, а също и етерното биха паднали долу като купчина пясък.  Че това не е никаква купчина пясък, а е разпределено и приема една форма, то не се дължи на нищо физическо, а се дължи на нещо духовно.  Човекът ходи тук във физическия свят като една духовна форма. Безсмислено е да си представяме, че човекът е само едно физическо същество, неговата форма е чисто духовна. Приблизително изразено физическото е една купчина трохички.

Но човекът още има тази форма, когато е минал през вратата на смъртта. Тя се виеща блестяща с преливащи цветове, блещукаща, блестяща в цветове. След това обаче човекът изгубва от своята форма първо онова, което е формата на неговата глава; После постепенно се разтопява останалата част на неговата форма. И във времето, когато между смъртта и едно ново раждане е стигнал в областта на Серафимите, Херувимите и Престолите, той е вече напълно метаморфозиран, превърнал се е в един вид копие на Космоса.

Така виждаме следователно първо човека, когато го проследим между смъртта и едно ново раждане, виждаме го, бих могъл да кажа, да тъче по-нататък, като постепенно изгубва своята форма отгоре надолу. Обаче когато последната долна част на неговата земна форма е изгубена, вече се е развило нещо, което, бих могъл да кажа, е една чудесна духовна форма, която в себе си е едно копие на цялата мирова сфера и която е същевременно образецът на бъдещата глава, която човекът ще носи на себе си. Тук човекът е втъкан в една дейност, в която участвуват не само Съществата на по-нисшите йерархии, а и тези на най-висшата йерархия  Серафими, Херувими и Престоли.  Какво става тук?  Тук става всъщност най-чудното нещо, което въобще човек може да си представи. Защото тук онова, което в земния живот е долна част на неговото тяло /разбира се духовните сили, които стоят на основата на тази долна част на тялото/, преминава в образуването на главата. Когато ходим тук долу на Земята, ние имаме нашата бедна глава като орган на мисленето, като орган, който носи мислите. Обаче мислите са също съпроводници на нашите гърди, мислите са съпроводници именно на нашите крайници.  Обаче в момента, в който ние мислим не само с главата, а започваме да мислим например с крайниците, в този момент за нас изниква цялата действителност на Кармата. Ние не знаем нищо за нашата Карма, защото винаги мислим само с този всъщност повърхностен орган, с мозъка. 

В момента, в който започваме да мислим с пръстите, и ние можем да мислим именно по-ясно с пръстите на ръцете, с пръстите на краката отколкото с нервите, ако сме се издигнали до една такава способност, в момента, в който започваме да мислим с това, което не е станало напълно материя, с долната част на човешкото същество, нашите мисли са мислите на нашата Карма.  Когато с ръката не само хващаме, а мислим, тогава мислейки с ръката ние следваме нашата Карма. Особено когато с краката не само ходим, а с краката мислим, ние проследяваме с особена яснота нашата Карма. Фактът, че на Земята човекът е така ограничен /тъп/ простете, не ми идва на ума никаква друга дума, това иде от там, че той затваря цялото свое мислене в областта на главата. Но ние можем да мислим с целия човек. И когато мислим с целия човек, тогава тук за средната част съществува цяла една Космология, тогава ние сме в притежание на една чудесна мирова мъдрост. И за долните части, за нашите крайници въобще ние имаме пред нас Кармата.

Ние правим вече много, когато тук на Земята гледаме един ходещ човек и не сме напълно тъпи, а проследяваме красотата на стъпката, характерното на стъпката, и когато например оставим да действуват върху нас неговите ръце и тълкуваме тези ръце и намираме, че във всяко движение на пръстите на ръцете имаме най-чудесните свидетелства за вътрешността на човека. Обаче това е само най-малката част на онова, което се движи заедно с ходещия, с хващащия човек, с човека движещ своите пръсти. Тук се движи целият негов морален човек, заедно с него се движи неговата съдба, движат заедно всичко онова, което той е духовно. И когато, след като човекът е минал през вратата на смъртта, можем да проследим, как неговата форма се стопява там първо се стопява това, което напомня за физическата форма, тогава се явява онова, което без съмнение е повече подобно на физическата форма, обаче известява чрез неговата вътрешна природа, чрез неговата вътрешна същност, че то е формата на моралното. И така, когато човекът се приближава до сред нощния час на съществуването, той става такъв влизайки в сферата на Серафимите, Херувимите и Престолите. И тогава ние виждаме, как става чудесната метаморфоза, как там, мога да кажа, се стопява формата. 

Но това не е истински важното. Изглежда като че тази форма се стопява, обаче тук заедно с човека работят

Съществата на висшите йерархии, на висшите светове, заедно с онези хора, които сами работят на себе си, но също с онези, които са кармически свързани те изработват от предишната форма, от формата на предишния земен живот това, което тогава става, първо духовно, формата на бъдещото въплъщение. 

Тази духовна форма се свързва първо с това, което във физическия живот е дадено на човека като зародиш. Обаче там горе в духовния свят, там краката се превръщат в челюсти на главата. Там мишниците и ръцете се превръщат в скулите на главата. Тогава целият долен човек се превръща в това, което е сега духовна заложба за по-късната глава. Това е, казвам, най-чудесното нещо, което човек може да изживее от света със своето познание, как става тази метаморфоза, как така да се каже първо се създава едно копие на цялата Вселена и как това бива диференцирано във формата, с която е свързано всичко морално след като обаче е било отнето всичко това, за което аз говорих, как това, което е съществувало, се превръща в това, което ще бъде. И тогава ние виждаме човека пътуващ по-нататък като духовна форма, как той отново се връща в областта на втората йерархия, в областта на първата йерархия. И сега в тази преобразена духовна форма трябва да бъде вложено това защото тази духовна форма е само заложбата за бъдещата глава, влага се това, което става органи на гърдите, което става органи на крайниците, органи на обмяната на веществата. Това трябва да бъде вложено в духовната форма. От къде идват духовните импулси за това влагане? 

Да, тези духовни импулси са били събрани от Съществата на втората и на третата йерархия, когато човекът се намираше в първата половина на своя път в духовните светове. Те са ги отнели от неговото морално естество и сега отново ги снемат долу и образуват от тях заложбата за ритмичния човек и за човека на обмяната на веществата и на крайниците. Тогава в това по-късно време на съществуването между смъртта и едно ново раждане човекът получава съставните части, духовните съставни части за физическия организъм. Тази духовна форма влиза в зародиша и внася в него това, което се превръща сега във физически сили, етерни сили, които обаче са физическото копие на това, което занасяме със себе си в духовния свят от миналия земен живот като човешко неразбиране и като човешка омраза, от което са образувани духовно нашите крайници.

Когато човек иска да има такива виждания, той трябва всъщност да си усвои един друг начин на усещането и на чувствуването, различен от този, от който той се нуждае за физическия свят. Защото човек трябва да може да гледа това, което при човека се превръща от духа в нещо физическо по посочения начин, и той трябва да може да понася това, че в костите живее студенина, морална студенина във физическото копие, че в кръвта живее във физическото копие морална омраза. Човек трябва да се научи така да се каже отново да гледа тези неща напълно обективно.

Без съмнение, когато човек прониква със своя поглед в тези неща, едвам тогава забелязва той разликата между вътрешността на човека и това, което е външна природа.

Спомнете си все пак за факта, който аз споменах, че в цветовете на растенията виждаме нещо като една разделена на много части съвест на човека. Това, което се намира там навън, е един вид образ на нашето душевно естество. Това, което имаме първо в нашата вътрешност, това са сили, които само не изглеждат да са сродни на външната природа. Костта може да бъде кост само чрез това, че тя мрази калциевия карбонат и калциевия фосфат, когато те се явяват минерални, оттегля се от тях, свива се в самата себе си и става нещо различно от калциевия карбонат и калциевия фосфат, които се намират навън в природата. И човек трябва да може да се издигне до възгледа, че, за да може човекът да има една физическа форма, че именно в неговото физическо естество трябва да има омраза и студенина.

Видите ли, тук нашите думи добиват, бих могъл да кажа, едно вътрешно значение. Ако нашите кости имат определена твърдост, това е добре за тях, те имат тази твърдост като едно физическо копие на духовната студенина. Ако нашата душа има определена твърдост, това не е добре за социалния живот. Физическото естество трябва да бъде именно различно от неговото душевно естество. В това се крие именно възможността, човекът да бъде човек, че неговото физическо естество е различно от неговото душевно-духовно естество. Това физическо естество на човека е също така различно от заобикалящата физическа природа. На това почива необходимостта на преобразуването, за което аз говорих.

Но видите ли, това важно допълнение към онова, което аз казах в курса върху Космологията, Философията и Религията, това необходимо допълнение за свързването на човека с йерархиите, трябваше да бъде изнесе но. Но ние можахме да го изнесем само когато бяхме усвоили вече такива изходни точки, каквито са тези от последните сказки. Тъкмо както с духовния поглед прозираме това, което са отделните същества на минералното, растителното и животинското царство тук на Земята, така ние проникваме с погледа в работата на йерархиите, която протича от време на време също така, както тук долу на Земята протичат физическите процеси на природата и работата на хората.

И когато виждаме по този начин живота между смъртта и едно ново раждане, т.е. живота в духовния свят, тогава можем да опишем по един също така подобен начин в подробности това, през което човекът минава между смъртта и едно ново раждане, през което той минава тук на Земята между раждането и смъртта. И така би трябвало всъщност, бих могъл да кажа да се надяваме, че всичко, което бива занесено горе в духовния свят от хората, когато те минават през вратата на смъртта, че всичко, което хората занасят там като човешко неразбиране и човешка омраза отново бива върнато на човека, щото от него, облагородявайки го, да бъдат създадени човешките форми.

Обаче в течение на дългите столетия за настоящото развитие на земното човечество се е получило нещо твърде особено. Не всички сили на човешкото неразбиране и на човешката омраза в духовния свят можаха да бъдат изразходвани за тези човешки форми, за нови човешки образувания. Остана един остатък. И този остатък се вля в последните столетия върху Земята, така че в духовната земна атмосфера, бих могъл да кажа в астралната светлина на Земята, се намира в два елемент един сбор от импулси на съществуващите вън от човека човешка омраза и човешко неразбиране. Тези последните не са станали човешки форми; те текат в астралната светлина около Земята. Те действуват вътре в човека, обаче сега не в онова, което е отделният човек;  те действуват вътре в това, което хората образуват едни с други на Земята. Те действуват в цивилизацията.  И в цивилизацията те са приготвили това, устроили са това, което през пролетта на 1914 година ме постави в необходимостта да говоря във Виена за това, че нашата съвременна цивилизация е проникната от един духовен карцином, от една ракова духовна болест, от духовни тумори.

Тогава не бе слушано охотно, че това бе изказано във Виена в цикъла от сказки върху явленията между смъртта и едно ново раждане. Но от тогава насам хората изпитаха нещо от това, което се съдържаше като истина в тогавашното ми изказване. Тогава хората живееха само без да мислят върху това, което тече през цивилизацията. Те не виждаха, че съществуваха действителни ракови образувания на цивилизацията: тези ракови образувания се проявиха външно от 1914 година насам.  И днес те се показват като напълно развалени духовни субстанции на цивилизацията. Без съмнение можем да гледаме това,  което живее в цивилизацията като едно единно духовно образувание. Да тогава за тази модерна цивилизация се установява имен но, за тази модерна цивилизация, в която са се влели теченията на човешката омраза и на човешкото неразбиране, на човешката студенина, които не са били използувани при образуването на човешките форми:  това, което се е вляло се проявява като паразити на модерната цивилизация. Модерната цивилизация има в себе си нещо дълбоко паразитно; тя е като част на един организъм, който е проникнат от паразити, от бацили. Това, което хората са натрупали като мисли, то съществува, без да бъде в една жива връзка с човека. Помислете само, как това се проявява във всекидневните явления. Един човек, който трябва да учи нещо, понеже съдържанието на това, което трябва да бъде учено съществува вече, който човек обаче не учи с ентусиазъм, а трябва да седне именно и да учи, за да мине един изпит или да представлява един добър чиновник или други подобни неща; за такъв човек не съществува никаква елементарна връзка между това, което той приема, и това, което живее в същност в неговата душа като желание за приемане на духовното. Положението е точно такова, като че един човек, който не е нагласен да бъде гладен, постоянно се тъпче с хранителни средства. Тези хранителни средства не изпитват преобразуванията, за които аз говорих;  те стават баласт в неговия организъм, в неговото същество;  накрая те се превръщат в нещо, което предизвиква развъждането на паразити.

Много неща от нашата цивилизация, които остават отделени от човека, които живеят, бих могъл да кажа, като имела /паразитно растение/ върху това, което човекът произвежда от първичните импулси на своята душа, на своето сърце, много от тези неща живеят така, че се проявяват като паразитно съществуване на нашата цивилизация. И който гледа това с духовния поглед, който гледа нашата цивилизация така да се каже в астралната светлина, за него още в 1914 година съществуваше едно високостепенно раково образуване, едно карциномово образуване, за него цялата цивилизация беше проникната от нещо паразитно. Но сега към паразитното се прибавя нещо друго.

Аз Ви описах така да се каже духовно-физиологически, как от природата на Гномите и Ундините, които действуват от долу, в човека се ражда органически възможността той да има паразитни импулси. Обаче тогава, казах аз, се ражда противоположният образ. Тогава отгоре е донесено надолу чрез Силфите и Саламандрите /елементалните същества на огъня/ отровното. И така в една цивилизация, която носи паразитния характер, каквато е нашата това, което се влива отгоре, т.е. което се влива като духовна истина, не се превръща в отрова чрез себе си, обаче се превръща в отрова в човека, така че той изпада в страх, както аз описах това в списанието "Гьотеанум", и го отхвърля, намира всевъзможни причини и основания, за да го от хвърли. Двете неща са свързани едно с друго: паразитната култура долу, непроизлизаща от елементарните закони, поради което съдържа в себе си паразити, слизаща от горе духовност, която се превръща в отрова и прониквайки в цивилизацията тази слизаща духовност бива приета от хората така, че тя се превръща в отрова. Тогава, когато размислите върху това, Вие имате най-важната симптоматичност за нашата цивилизация. И когато човек прозре нещата, получава се напълно от само себе си бих могъл да кажа културно-педагогическият елемент, който трябва да дойде като лечебно средство против горното явление.  Както от действителната диагноза, от действителната патология се получава рационалното лечение, така от диагнозата на болестта на културата се получава лечението, като едното довежда със себе си другото.

Напълно ясно е, че днес човечеството се нуждае от нещо за една цивилизация, нуждае се от такава цивилизация, която да стига много близо до човешката душа и до човешкото сърце, която да произлиза непосре-дствено от човешката душа и от човешкото сърце. Когато днес при неговото встъпване в народното учили ще детето бива доведено до тези форми на буквите принадлежащи на една висока цивилизация, които форми на буквите то трябва да изучава като а, б, в, г, те не говорят нищо на неговата душа, на неговото сърце. То няма никакво отношение към тях.  Това, което то развива в своята глава, в своето сърце, когато трябва да изучава буквите а, б, в, г, то е паразит в човешката душа, в духовен смисъл.

И така много неща, които се приемат от младите хора през цялото време на образованието от нашата епоха, са нещо паразитно, което прониква от нашата цивилизация в хората. Ето защо, когато детето идва в училище, ние трябва да развиваме такова педагогическо изкуство, което твори от душата на детето. Ние трябва да накараме детето да образува цветове и тогава да го накараме да нанася върху хартията тези форми на цветовете, които се раждат от радост, от разочарование, от всички възможни чувства: радост . . . скръб! Това, което нанася върху хартията, като прави да се развива неговата душа, неговите чувства, то стои във връзка с човека; то не създава никакви паразити. То дава нещо, което израства от човека както неговите пръсти, както неговият нос, докато това, което човекът приема, когато бива доведен до този резултат на една висока цивилизация буквите, води до нещо паразитно. 

И в момента, в който имаме това свързване на педагогическото изкуство с това, което е много близо до човешката душа, до човешкото сърце, ние донасяме до човека също духовното, без то да се превърне за него в отрова. И Вие имате тук първо диагнозата, която открива: нашата цивилизация е проникната от карцином, и след това лечението: Педагогиката на Валдорфското училище!

Педагогиката на Валдорфското училище не е изградена по друг начин, обични приятели. Тук върху културата се мисли от напълно същия начин на мислене, от който се мисли медицински. И така Вие виждате приложено тук в специалния случай това, което аз казах преди няколко дни: че човешкото същество върви отдолу, от храненето чрез лечението нагоре в духовното развитие и че педагогиката трябва да се счита като една преведена в духовното медицина. Обаче това изпъква за нас с особена острота, когато искаме да намерим лечението на културата. Защото това лечение на културата трябва да си го представим като педагогиката на Валдорфското училище.

Естествено Вие можете да си представите, колко приятно е някому, когато той не само прозира тази връзка, а се е старал да изгради практически в тази връзка педагогиката на Валдорфското училище,  и сега при общия резултат на карцинома на цивилизацията в средна Европа настъпват състояния, които, както Вие сами те ще разберете днес,  застрашават вероятно твърде много това, което е педагогика на Валдорфското учили ще, ако даже не ще я направят невъзможна. 

Ние не трябва да отхвърляме от нас такива мисли. Ние трябва даже да ги оставим те да бъдат като импулси в нас, които да ни карат да действуваме и съдействуваме навсякъде, където можем, за лечението на нашата култура. Днес обаче в много отношения е действително така: Както през време на моя цикъл от сказки изнесени в гр. Хелсингфорс в 1913 година аз се изказах върху малоценността на Уудроу Уйлсън, който тогава беше станал един световен господ-бог за много цивилизовани хора и върху когото едвам сега хората могат да си съставят известна яснота, защото не могат вече другояче, както стана тогава, така се случи и с онова, което бе казано тогава върху карцинома на цивилизацията. Тогава с тези неща се случи така; днес става по същия начин с нещата, които важат за нашето време: хората приспиват нещата, не ги виждат. На нас ни подобава обаче да бъдем будни. И Антропософията съдържа в себе си всички импулси за едно истинско пробуждане на културата, за едно истинско културно събуждане на хората! 

Това е, което исках да Ви кажа сега в последната от тези сказки.