Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

Трета лекция, 30. Септември 1923

GA_223 Годишният кръговрат
Алтернативен линк

 

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Виена, 30. Септември 1923

В първата от тези лекции аз се опитах да представя битката на Михаил с дракона като една общочовешка идея, като един общочовешки импулс, действуващ включително и през 18. столетие, а във втората лекция се опитах да покажа какви са сегашните и бъдещи възможности за плодотворното обновление на този импулс. Обаче преди да говорим за особеностите при въвеждането на Михаиловия празник в началото на есента, което ще направя утре, бих искал да засегна някои предварителни условия, свързани с един такъв замисъл.

Става дума за това, че всъщност един такъв импулс като Михаиловия импулс винаги е свързан с обстоятелството, че човекът стига до един свръхсетивен възглед относно своята свързаност както със Земята, така и с Космоса, и започва да разглежда себе си не само като Земен гражданин, но и като гражданин на Космоса, чиито откровения той получава или по духовен път, или като някакви образи от по-скоро физическо естество.

Днешните възможности на човека да почувствува своята свързаност с Космоса са крайно ограничени. Ние трябва да признаем: Благодарение на своята материалистично оцветена наука човекът опознава Земните отношения само до такава степен, че той – поне що се отнася до материалния му живот в един по-широк смисъл на думата – се чувствува свързан с тези Земни отношения. Впрочем съзнанието за една такава свързаност далеч не е вдъхновяващо за човека. Ето защо всички външни признаци за тази свързаност са останали недооценени. За традиционните религиозни празници са останали недооценени и самите човешки чувства. Докато в предишните епохи от общочовешкото развитие тези празници – например Коледа или Великден – имаха дълбоко отражение върху целия социален живот, днес те едва ли са нещо друго, освен бледо копие на това, което са били някога; тяхната атмосфера все още може да се усети в много от празничните обичаи, но фактически те напълно са изгубили своето социално значение.

Ако трябва да се замислим за социалната важност на Михаиловия празник – за нея ще говоря утре – и за неговото провеждане, най-напред следва да породим в себе си едно усещане за това, какво би могъл да означава един такъв Михаилов празник. Защото този празник не би трябвало да носи характера на съвременните религиозни празници; той би следвало да бъде извлечен, както загатнах завчера, от самите дълбини на човешката душа. Но до тези дълбини можем да стигнем само ако отново съживим връзките между човека и Космоса, както и всичко онова, с което Космосът участвува в кръговрата на годината. За да обоснова думите си, бих искал само да припомня колко абстрактно, колко нищожно е онова, което днес достига до човешкото съзнание като чувства и усещания, потвърждаващи връзката между човека и Космоса. Замислете се например за днешната астрономия, астрофизика и т.н. Те изчисляват планетарните орбити, координатите на неподвижните звезди, чрез спектралните анализи правят изводи за молекулярния състав на небесните тела. Обаче всичко това не говори нищо на човешката душа. Разполагайки с тази небесна мъдрост човекът се усеща още по-голям самотник на Земната планета. В общи линии днешният начин на мислене, който разглежда тези неща, е само една система от тесни понятия.

За да вникнем душевно във всичко това, нека да разгледаме една от разновидностите на човешкото съзнание, въпреки че тя няма голямо значение за ежедневния живот: съзнанието, което човекът има докато спи и сънува. Тук искам да кажа само няколко думи за съня, изпълнен със сънища, като отправна точка на днешната лекция.

Както казах във вчерашната открита лекция, докато човекът спи и сънува, съзнанието му отразява определени вътрешни процеси в неговия организъм; възникват образи, символизиращи например сърдечната дейност под формата на огнени езици, и в конкретния случай обикновено е много лесно да се направи връзката между сънищните образи и съответните органични процеси. Това е едната възможност. Другата възможност е сънищата да символизират външни житейски събития, спомени и т.н. Общо взето, очакването да научим нещо от съдържанието на сънищата, е много подвеждащо. Сънищата могат да са интересни, да имат своята сензационна страна и да представляват интерес за мнозина, обаче за този, който иска да проникне по-дълбоко в човешката природа, те нямат почти никакво значение. Напротив, от найголямо значение се оказва съдържанието, а не динамиката и протичането на сънищата. Нека да си послужа с един пример.

Да предположим, че някой сънува как заминава на екскурзия в планината. Планинското изкачване става все по-трудно. Той стига до едно място, където силите го напускат и той не може да продължи по-нататък; накрая условията стават толкова тежки, че той трябва да спре. В съня му се промъква нещо като разочарование, започва да изпитва страх. После той се събужда. В основата на този сън лежи нещо, което всъщност може да бъде извлечено не от представите, а от чувствата, съпровождащи неговото намерение и нарастването на пречките, които затрудняват това намерение. Ако се замислим върху драматичното протичане на съня, ще установим че зад неговото смислово съдържание лежи много по-наситено чувствено съдържание. Това чувствено съдържание може да бъде сънувано по съвсем различни начини. Съответният човек би могъл да сънува, че се спуска в някаква пещера, че става все по-тъмно и по-тъмно, а той продължава да напредва пипнешком, докато накрая попада в някаква блатиста местност. Там той гази и след като гази достатъчно дълго, навлиза в тресавище. Той не може да продължи. Тези образи са белязани от същия драматизъм на чувствата. В своя драматизъм един сън може да протече по много начини.

Представното съдържание на един сън също може да бъде различно. Именно това, което в съня е скрито зад движенията, зад напрежението и облекчението, зад очакването и разочарованието, е най-съществено. Но сънят е облечен в образи. Как възникват тези образи? Те възникват от това, че например при събуждане Азът и астралното тяло, които се намират извън физическото тяло и етерното тяло, изживяват нещо. Естествено, става дума за свръхсетивно изживяване, което не се опира на каквито и да е образи от сетивния свят, обаче докато Азът и астралното тяло навлизат в етерното и във физическото тяло, последните проявяват свойството да извличат от запаса на образи, с който разполагат, онова, което в момента се намира там. Ето как специфичната драматика на сънищата се облича в образи. Сега съдържанието на тези образи започва да ни интересува. Обаче връзките са съвсем различни от тези, на които са подчинени външните изживявания. На какво се дължи това? Сънищата си служат с чисто външни или вътрешни изживявания, но ги свързват по съвсем различен начин. Защо е така? Защото сънищата са един вид протест срещу начина, по който ние живеем в сетивно-физическия свят от пробуждането сутрин до заспиването вечер. Докато сме будни целият ни живот в този сетивно-физически свят е вплетен в природните закономерности. Но сънищата разрушават тези природни закономерности. Сънищата не одобряват природните закономерности и се стремят да им предадат друга форма. Те протестират срещу природните закономерности.

Човекът трябваше да разбере, че в мига на своя протест срещу природните закономерности, той вече се потопява в духовния свят. И колко, бих казал, забавни са онези хора, които искат да проникнат в духовния свят с обичайните естественонаучни методи. Извънредно характерно в това отношение е книгата на д-р Лудвиг Щауденмайер “Магията като  експериментална  природна  наука”. Хора като него тръгват от предположението: Всичко, което трябва да бъде разбрано, следва да бъде разбрано по естественонаучен път. – И сега Щауденмайер не тръгва направо от сънищата, но тръгва от така  наречените медиумни явления, които в общи линии са едно продължение на сънищата. При здравия човек сънищата си остават едно изживяване, което не преминава във външната физическа организация на човека. При медиумите положението е такова, че това, което иначе бива изживяно от Аза и астралното тяло, сега се облича в образите, формирани в етерното и във физическото тяло, като по този начин възникват всички онези явления, които можем да наблюдаваме при медиумите. Щауденмайер – впрочем тук той беше прав – не искаше да тръгне от това, което му предоставяха другите медиуми, а в известен смисъл поиска сам да стане медиум. И така, той започна да сънува, като в същото време пишеше. Да, той посегна към молива, както беше виждал да правят медиумите, и ето че работата тръгна! И той беше във висша степен изумен от това, което се получи, беше изумен от самите връзки между отделните изживявания, за които по-рано никога не се беше замислял. Той записваше всевъзможни неща, които се намираха изцяло извън сферата на неговия съзнателен живот. И всичко това понякога се оказваше до такава степен извън неговия съзнателен живот, че той се питаше: Добре, но кои ще да са тези, които пишат? – Духове –, отговаряли те. И той трябваше да запише същото: Духове! – Замислете се сега: материалистът, непризнаващ никакви Духове, трябваше да запише: Духове! – И въпреки това, той беше убеден, че записаното от него е лъжа. И после той задава въпроса, защо Духовете са го излъгали. Тогава те заявиха: Да, ние трябваше да те излъжем, това е в нашата природа. – Но той продължаваше да ги разпитва за всичко, което го засягаше. И накрая се стигна до там, че те казаха: Глупак! – Ние не бихме могли да приемем, че неговата собствена душевна нагласа му позволява сам да определи себе си като “глупак”. Следователно, всичко идва от онези, които заявиха: Ние трябваше да те излъжем! – Но той продължаваше да е сигурен: Естествено, Духове не съществуват, тук говори моето подсъзнание. – Обаче сега нещата стават все по-обезпокоителни, защото ако подсъзнанието нарича горното съзнание “глупак”, като при това лъже, тогава целият този процес би трябвало да доведе дотам, че съответната личност да си каже: В моето подсъзнание аз съм един пълен лъжец!

И в крайна сметка всичко навежда на мисълта, че онзи свят, в който човекът се потопява, също както и светът на сънищата, съдържа в себе си един протест срещу каквато и да е природна закономерност. Всички наши мисли, стремежи и усещания, свързани със сетивно-физическия свят биват изкривявани, ако поискаме да внесем в тях някакви елементи от подсъзнателния свят. Защо? Защото, макар и сънищата да са мостът към духовния свят, той е протъкан от съвсем други вътрешни закономерности. Сънищата са само мостът към тях. И който вярва, че духовният свят може да бъде разбран с помощта на природните закони, се заблуждава много. Сънищата, бих казал, само ни предупреждават, че навлизайки в духовния свят, ние по никакъв начин не можем да се осланяме на природните закони.

И често пъти тъкмо това не се оценява достатъчно. Днес за основен принцип се приема твърдението, че светът може и трябва да бъде обяснен само според онези разсъдъчни способности, до които човечеството стигна през последните три, четири столетия. Днес вече няма такива хора – а до първата половина на 19. столетие все още ги имаше – като например Йоханес Мюлер, учителят на Хекел, който признаваше, че един проблем не би могъл да намери своето разрешение, ако той, като физиолог разсъждава върху него, намирайки се в обичайното си будно съзнание; но ако към всичко това се прибавят и сънищата, които допълват онази тъкан, която той е подготвил в будното си съзнание, тогава нещата се променят. Тогава сънищата могат да подскажат една или друга част от разрешаването на дадения проблем, което човек вече е подготвил в своето будно съзнание. Йоханес Мюлер беше изпълнен с убеждението: Докато спи, човекът се намира в онова своеобразно тъкане на духовния свят, което остава недокоснато от строгата необходимост на физическите природни закони, но той може да проникне също и в тези физически природни закони, понеже в техните основи също е заложено това, което е от духовно естество; понеже по своята същност духовният свят не е подчинен на физическите природни закони.

Ако такива мисли, каквито напълно естествено възникват в хода на духовното изследване, бъдат доведени до край, те ще изглеждат напълно абсурдни за нашите съвременници. Нито един човек, който разсъждава в духа на днешното природознание, не би повярвал, че светлината, която тук осветява дадено място, ще свети със същата сила и на друго, отдалечено място. Физикът изчислява отслабването на светлината с квадрата на отдалечаването, както впрочем изчислява и отслабването на гравитацията. И така, по отношение на физическите процеси, той разсъждава по следния начин: Това, което става тук на Земната повърхност, губи своята валидност, ако ние се пренесем в Космоса. – Работата е там, че тъкмо по отношение на своето мислене физикът отхвърля този извод. Ето защо с подобно мислене – основаващо се на факта, че 2х2=4 – което е валидно само в земните лаборатории и клиники, и изобщо тук на Земята, могат да бъдат разбрани само земните неща. Ако гравитацията намалява според квадрата на ускорението, защо да не намалява също и валидността на природните закони в случай, че се отдалечаваме от Земята? Ето на какви въпроси иска да отговори антропософията. Тя казва: Ако искате да изследвате мъглявината на Орион със земни понятия, е същото, ако поискате, примерно, да осветите Венера със земни свещи.

Ако духовното изследване извлича истините с помощта на такива аналогии, тогава истините ще изглеждат абсурдни за човека. И все пак онези състояния, при които навлизаме в духовния свят докато спим, ни дават по-големи възможности за изследване на мъглявината на Орион, отколкото имаме в днешните лаборатории и обсерватории. За тези неща можем да научим повече ако ги сънуваме, отколкото ако разсъждаваме върху тях. Навлезем ли в Космоса, тогава нещата, които сме проучвали на Земята, остават неизползваеми. Ако при нашето съвременно образование и при нашите ограничени Земни мащаби намираме нещо за “вярно”, и бихме поискали да го приложим за целия Космос, очевидно е, че фактически ние няма да стигнем до истината.

Ето защо това, което заставаше пред човечеството в по-древните епохи, когато то разполагаше с примитивното, но много интензивно ясновидство, беше по-достоверно от разсъжденията на днешното човечество. Не бива да подминаваме с пренебрежение познанията на древните хора. Защото въпреки примитивните им условия на живот, в сънищата си те стигаха до по-верни предположения за звездните тайни, отколкото днешните хора, изследващи звездите в техните обсерватории. Колкото и странно да звучат тези думи, те са верни. Но ако разглеждаме тези остатъчни познания от древността по духовно-научен път, ние също навлизаме в тайнствените връзки, свързващи човека и Космоса. И позволете ми днес да говоря тъкмо за това, което може да се установи, когато от една страна изследваме по духовно-научен път дълбокото религиозно-етично, но и социално значение на традициите, идващо от друидите, и от друга страна, древните традиции, идващи от Мистериите на Митра, защото, извиквайки тези неща пред нашата душа, ние ще открием и опорните точки за това, как всъщност да си представим протичането на Михаиловия празник.

С Мистериите на дриудите беше свързан и онзи лекционен цикъл, който аз изнесох преди няколко седмици в Пенменмар, Уелс, непосредствено до острова Aнглеси; тези места са изключително важни, защото там живеят спомените за мистерийните центрове на друидите. Днес тези останки, долмените, изглеждат съвсем незначителни. На тези планински възвишения откриваме огромни каменни блокове, които са така подредени, че образуват един вид камера, покрита отгоре с още поголяма каменна плоча, или пък откриваме такива каменни блокове, подредени в кръг, като първоначално техният брой винаги е бил дванадесет. В непосредствена близост до Пенменмар се намират два такива каменни кръга. И тъкмо в тази особена местност, където духовният живот на природата е много по-наситен, и въздействията му са много по-различни отколкото в другите природни области, може с голяма точност отново да се провери онова, което в различни антропософски лекции аз съм казал относно Мистериите на друидите. Там, както и на острова Aнглеси, са се намирали селищата на крал Артур и тези области носят една особена духовна атмосфера. Аз трябва да я опиша по следния начин.

Когато човек говори за свръхсетивни неща, той не може да построява мислите си както прави това, когато говори за ежедневието или когато научно третира дадени факти. В последния случай той си служи с абстрактни мисли, вади заключения и т.н. Причината да се говори малко или много абстрактно, е също и в нашия език, който е станал абстрактен, но в своята вътрешна душевна същност човекът не може да е абстрактен, особено ако описва нещата по духовно-научен път. Тук всичко трябва да протича в образи. Пред душата оживяват образи, имагинации. Но да имаш образи и имагинации пред душата означава нещо съвсем различно от това да имаш мисли в душата. Мислите, намиращи се в душата, според малко или много изразената им вътрешна неподвижност, са извънредно търпеливи и човек може да ги задържи на едно място. Докато имагинациите винаги имат един свой вътрешен живот. Човек може да усети съвсем ясно: Ето, сега една имагинация застава пред  мен. Въпреки многото различия, състоянието е близко до това, когато например пишем или рисуваме; когато пишем или рисуваме с душата. Обаче имагинациите не са така абстрактно фиксирани както обикновените мисли. Те биват “изписвани” в душата. В повечето области на Европа, които вече носят абстрактния характер на съвременната цивилизация, имагинациите, бих казал, профучават много бързо покрай хората и те винаги трябва да полагат вътрешни усилия, ако искат да ги задържат по някакъв начин. И нещата изглеждат така, сякаш някаква демонична сила веднага и непрекъснато изличава написаното. Ето как стоят нещата с имагинациите, а именно когато с помощта на представите искаме да изразим едно или друго свръхсетивно изживяване.

Духовната атмосфера в онова място от Уелс, за което споменах, има това своеобразие, че там, макар и да възникват по-трудно в астралната област, имагинациите са по-устойчиви и остават по-дълбоки следи. Ето какво е необичайното в тези местности. И там всичко навежда на мисълта, че и сега е възможно по духовен път да се върнем към онова, към което се стремяха жреците на друидите, и то в разцвета, а не в упадъчния период на техния култ, когато на преден план излязоха твърде несимпатични, дори лоши черти.

Нека да си представим как изглежда едно такова място: там имаме едно затворено пространство, което отгоре е покрито. Когато наблюдавате Слънчевата светлина, на пръв поглед Вие имате физическата Слънчева светлина. Обаче тази физическа Слънчева светлина отвсякъде е проникната от духовните въздействия на Слънцето. И през онези времена да се говори за физическата Слънчева светлина така, както говорят днес физиците, би било същото, ако примерно искаме да опознаем един човек, но говорим само за неговите мускули, за неговите кости, за неговата кръв и така нататък, без да вземем предвид душевно-духовните сили, които властват в него. Светлината не е просто “phos”. Светлината е Phosphor, носител на светлина; тя има един активен, един душевен елемент. Но днес във видимия сетивен свят човекът е изгубил този душевен елемент. Когато жрецът на друидите влизаше в това място – а в повечето случаи долмените, както и много други култови места, бяха свързани с погребалните процедури – той заемаше такова положение, че оставаше непроницаем за физическите лъчи на Слънцето. Обаче духовните въздействия на Слънцето минаваха през него и той беше специално обучен за да ги възприема. И така, той отправяше поглед през нарочно подбраните каменни блокове – а те винаги бяха специално подбрани – към онова пространство, където се насочваха духовните Слънчеви сили и където физическите Слънчеви сили биваха изключени. Жрецът на друидите старателно обучаваше своя духовен поглед. Защото това, което той виждаше в една такава примитивно построена тъмна камера, беше едно през Февруари и съвсем друго през Юли, Август или Декември. През Юли образите имаха леко жълт оттенък, през Декември преобладаваше синият цвят. Който може да наблюдава това, вижда в качествените изменения, които претърпяват тези смътни образи в тъмната камера през хода на годината, не друго, а целия годишен кръговрат, проявяващ се в духовно-душевната  атмосфера на Слънчевото сияние. В тези каменни Слънчеви кръгове има такива участъци, които – също както зодиакалните знаци – са разположени според числото дванадесет. На възвишението, което ние изкачихме, имаше един такъв по-голям каменен кръг, а на известно разстояние, друг по-малък. И ако с помощта на един въздушен балон можехме да се издигнем нависоко и оттам да погледнем останките от тези два каменни кръга на друидите без да вземаме предвид малкото разстояние между тях, тогава – има нещо много вълнуващо в това – ние щяхме да видим същите очертания, каквито имаше опожареният Гьотеанум в Дорнах.

Древният жрец на друидите беше обучен да вижда това, което застава пред душата му, по съвсем различен начин според времето от денонощието, както и според различните годишни времена в зависимост от сенките, които възникваха по пътя на Слънчевите лъчи. Той можеше да проследява тези сенковидни форми и изхождайки единствено от тях да твърди с голяма точност: сега сме в периода на Март, сега сме в периода на Октомври. С помощта на тези възприятия той попадаше всред това, което се разиграваше в Космоса, но също и всред това, което – от гледна точка на Космоса – имаше значение за Земния живот. Помислете само какво е това, което се прави днес и което потвърждава влиянието на космическия живот върху Земния живот? Какво правят селяните? Те си имат своя календар, който им казва какво трябва да вършат през този или онзи ден, но те го вършат приблизително, понеже някогашното познание за тези неща заглъхнаха. Обаче през древната епоха на друидите нямаше календари, тогава не съществуваше писменост. Това, което жрецът на друидите можеше да каже, произтичаше от неговите наблюдения на Слънцето и, общо взето, засягаше връзката между Небето и Земята. И когато жрецът казваше: Сега Слънцето е застанало така, че пшеницата трябва да бъде засята – или: Сега Слънцето е застанало така, че бикът трябва да бъде пуснат в стадото за разплод, думите му се изпълняваха веднага. Древните епохи имаха един култ, който нямаше нищо общо с абстрактната молитва, те имаха един култ, който непосредствено насочваше практическия живот според това как жреците се свързваха с духовните сили на Космоса.

И всичко това навлизаше до най-дълбоките пластове на социалния живот. Според знаците, които разчитаха в Космоса, жреците на друидите даваха своите наставления за това, което трябваше да се върши през този или онзи ден от годината, тъй че то да се намира в благоприятна връзка с целия Космос. Това беше един култ, чрез който целият живот фактически се превръщаше в един вид богослужение. Докато днес дори и най-дълбоката мистика е само един вид абстракция; тя не се тревожи за външната природа, а се намесва само според предписанията на традицията, като в същото време се стреми към вътрешно извисяване, затваря се и се концентрира в себе си, за да постигне някаква абстрактна връзка с въображаемия божествено-духовен свят. Но през онези древни епохи нещата бяха съвсем различни. Тогава в култа, който осигуряваше едно реално отношение към Космоса, хората се свързваха със самите действия на Боговете. И всичко, което хората предприемаха на Земята беше определяно от предписанията на друидите, като по този начин се изпълняваше волята на Боговете, записана в звездната писменост. Обаче тази звездна писменост първо трябваше да бъде разчетена. Извънредно вълнуващо е човек да се пренесе тъкмо в онези места, където някога процъфтяваше културата на друидите. В тези области, както и в други области, намиращи се близо до Норвегия, се намират останки от древната култура на друидите.

Но в Средна Европа, в Германия и главно в областта на Рейн, както и в Западна Франция намираме също остатъци, спомени от древния култ на Митра. Какво беше същественото за този култ? Като външен символ на този култ Вие навсякъде срещате един бик, възседнат от човек, чийто меч пробожда гърлото на бика. Вие намирате също един скорпион, който ужилва бика, или пък една змия в долната част на изображението. Но ако изображенията са добре запазени, Вие навсякъде ще видите, че образът на бика, възседнат от човека, отвсякъде е заобиколен от звездното небе, от знаците на Зодиака. И ние отново се питаме: Какво всъщност изразява този образ? – Тук външното изследване никога не може да ни отговори на въпроса, какво представлява този човек върху бика. За тази цел е необходимо да знаем, че хората, които служеха на този култ, трябваше да минат през едно обучение. Естествено, цялата церемония би могла да бъде представена по такъв начин, че независимо дали изглежда красива или грозна, тя да не даде никакъв смислен отговор. Смислено обяснение можеше да даде само онзи, който е минал през съответното обучение, докато всякакви други описания, свързани с Мистериите на Митра, въпреки многообещаващото им богатство от образи, са пълна безсмислица. Защото онзи, който искаше да служи на Митра и неговия култ, първо трябваше да обогати по един фин, интимен начин своите усещания.

Впрочем във вчерашната си открита лекция аз казах, че сърцето на човека представлява един подсъзнателен сетивен орган. Само благодарение на сърцето главата възприема онези физически процеси, които се разиграват в гърдите и долната част на тялото. Както чрез очите ние възприемаме външните процеси в сетивния свят, така и човешкото сърце фактически е сетивния орган по отношение на споменатите функции. Чрез сърцето главата – и по-точно малкият мозък – подсъзнателно възприема как кръвта се подхранва от преработените хранителни средства, как функционират бъбреците, черният дроб и така нататък. За “горния човек” сърцето е един сетивен орган. И да издигне това сърце – като един вид сетивен орган – до определена степен на съзнание: до това се свеждаше обучението на онзи, който работеше за култа на Митра. Той трябваше да стигне до едно по-фино, съзнателно усещане за онова, което се разиграваше в човешкия организъм, в черния дроб, бъбреците, слезката и така нататък. Горният човек, “човекът-глава” трябваше да се издигне до едно по-фино усещане за процесите, разиграващи се в “човека-гърди” и “човека-крайници”. През древните епохи едно такова обучение засягаше не толкова разсъдъчните способности на човека, както е прието да се мисли днес, а целия човек и най-вече неговите чувства. И когато ученикът постигаше необходимата зрялост, той можеше да каже: Както с помощта на сетивните възприятия, идващи от физическите очи аз виждам дъждовните облаци или синьото небе, така и сега аз мога да потвърдя: Ето, в този случай в моя организъм се извършва един вид преработвателен процес, а в този случай – друг вид преработвателен процес.

Само за абстрактно мислещия човек процесите в нашия организъм са едни и същи през цялата година. Ако някога науката отново достигне действителните истини за тези неща, хората ще са удивени – макар че тогава изследванията няма да се извършват по онзи груб начин, както това става с помощта на днешните инструменти – как по един съвсем друг начин ще се установи, че човешката кръв е друга, че човешкото храносмилане е друго, в зависимост от това, дали навън е Януари или Септември, така че сърцето – като сетивен орган – ще се превърне в един чуден барометър за протичането на годината в човешкия двигателно-веществообменен организъм. Ето в какво беше възпитаван ученикът на Митра: Да възприема в самия себе си годишния ход чрез организацията на сърцето, чрез науката на сърцето, с чиято помощ той вниква в процесите на метаморфозиралите хранителни средства и в поглъщането им от кръвта. И в това, което бива възприемано по този начин, вътре в човека, във вътрешните движения на човека намира израз целият годишен кръговрат на външната природа.

И какво представлява нашата абстрактна наука, колкото и точно да описва растенията и растителните клетки, животните и животинските тъкани, какво представлява тази абстрактна наука в сравнение с всичко онова, което някога беше възможно по един по-скоро инстинктивен начин, и което можеше да превърне целия човек в познавателен орган, също както и в частност ученикът на Митра можеше да превърне своите чувствени способности в познавателен орган. Човекът носи в себе си животинската природа, и той я носи в себе си много по-интензивно, отколкото обикновено си мислим. И всичко онова, което някогашният ученик на Митра можеше да възприеме чрез сърцето, чрез своята наука на сърцето, всичко то не може да бъде представено по друг начин, освен чрез бика. И силите, които действуваха чрез двигателно-веществообменния човек и които можеха да бъдат само възпирани от горния човек, тези сили бяха представяни чрез всичко онова, което фигурираше около бика като скорпион, като змия. И в своята незавършеност същинският човек е седнал отгоре и излъчва примитивна мощ докато с Михаиловия меч пробожда гърлото на бика. Обаче какво точно бива победено, според както то е изобразено в хода на годината, това знаеше само онзи, който беше преминал през съответното обучение.

Едва сега значението на този символ започва да се прояснява. С днешните си познания, колкото и да наблюдава света, както и да го изобразява художествено, човекът не може да постигне нищо. Не така стоят нещата с онзи, който има известна представа за науката на сърцето, изучавана от древните ученици на Митра. През онези епохи – наблюдавайки самия себе си чрез своето сърце – човекът действително изучаваше годишния кръг, който Слънцето изминаваше през Зодиака. Ето защо беше напълно редно – и с опитностите, събрани по този начин човекът поставяше над своята нисша природа именно своята висша природа – Космосът да е разположен в кръг около човека, защото хората тъкмо така можеха да се приближават до духовната същност на Космоса. И колкото повече чрез изгряващата Духовна наука се вглеждаме в това, което по-рано се откриваше на хората с тяхното полуосъзнавано, сънищно ясновидство, толкова по-голям респект изпитваме към него. Ние действително изпитваме удивление към древните култури, ако успеем да вникнем в тях, ако дълбоко навлезем в тях и открием как например култът на Митра позволяваше на жреците, докато те се потопяваха в годишния кръговрат, да съобщават на хората онова, което трябваше да се върши през всеки един от дните на годината. Култът на Митра позволяваше да се издири на Небето онова, което трябваше да се върши долу на Земята. Помислете само колко различен е бил онзи ентусиазъм, колко различна е била онази импулсивност, които са карали човека да се чувствува като извършител на такива действия, чиито импулси са можели да бъдат разчетени не другаде, а във великата космическа писменост, можели са да бъдат извлечени направо от Космоса, като в същото време те са били и указания за всички жизненоважни човешки дейности. Колкото и неприемливо да изглежда това – и то с пълно право – според днешните представи, за старите времена то е било нещо правилно и добро. И въпреки цялата си резервираност към миналото, нека да отбележим колко различно е да извличаш мотивите за своите действия от небето, от това, в смисъла на Адам Смит или Карл Маркс, да се дискутира за един или друг принцип в социалния живот. Само този, който може да вникне в тази противоположност, е в състояние да проумее от какво естество трябва да бъдат новите импулси за социалния живот.

Едва сега можем да си изградим съответната душевна нагласа за да изнесем познанието от сферата на Земята в сферата на Космоса; и то не според обичайния начин да се гледа нагоре към Меркурий, Венера, Сатурн и т.н. с помощта на спектроскопа и абстрактните изчисления, а според готовността ни да приложим онези познавателни средства, които са заложени в имагинацията, инспирацията и интуицията. И тогава впрочем стигаме до имагинацията, че небесните тела са нещо съвсем различно от изворите на днешната астрономия и от това, което установяваме чрез сетивното наблюдение изобщо. Днешните астрономи си представят например Луната като някакво много старо небесно тяло от минерално естество, което като един вид огледало отразява Слънчевата светлина и я препраща към Земята. Хората изобщо не се замислят много за въздействията на тази Слънчева светлина. Те донякъде се разглеждат във връзка с атмосферното време. Учените на 19. век, естествено, не вярваха също и във връзките между Лунните фази и времето; повярваха само някои от тях, следвайки мистичния полъх в душите си, какъвто беше случаят с Густав Теодор Фехнер. В нашите кръгове аз често съм разказвал историята за това, как Шлайден, известният ботаник от 19. век е преподавал в един и същ университет, заедно с Густав Теодор Фехнер и как Шлайден, естествено, е смятал за пълно суеверие грижливо събираните статистически данни за количеството на валежите при пълнолуние, съответно при новолуние. Да, това което казваше Густав Теодор Фехнер относно влиянието на Луната върху времето, според проф. Шлайден беше пълно суеверие. Но веднъж се случило следното. Двамата професори имат съпруги и според тогавашните обичаи в Лайпциг, трябвало да се събира дъждовна вода за прането. Естествено г-жа проф. Фехнер и г-жа проф. Шлайден също трябвало да събират дъждовна вода в своите ведра. И понеже става дума за природни факти гжа проф. Шлайден би трябвало, като съпруга си, да каже: Голяма глупост е да смятам, че Лунните фази имат някакво влияние върху количеството на дъждовната вода. – Но въпреки че г-н проф. Шлайден определял това за глупост и превеждал сериозни аргументи, веднъж г-жа проф. Шлайден влязла в ужасна разправия с г-жа проф. Фехнер, поради настояването им едновременно да поставят своите ведра на едно и също място, за да ги напълнят с дъждовна вода по време на пълнолунието. Водени от своя житейски опит жените знаеха за дъждовната вода повече, докато мъжете им напразно спореха от своите катедри.

На пръв поглед външният облик на Луната е такъв, какъвто се представя на нашите сетива. Но особено когато преминем от имагинация към инспирация, Луната веднага показва своята духовна същност. Тази духовна същност, това духовно съдържание не е нещо, което може да бъде разбрано абстрактно, защото тук действително става дума за един вид Лунно население, и в този случай духовно-научният поглед възприема Луната като един вид крепост в Космоса. От Луната в посока към Земята тръгват не само светлинните лъчи на Слънцето, но и изобщо външните въздействия на Универсума. Обаче във вътрешността на Луната има един затворен свят, един свят, до който днес може да се добере само този, който в известен смисъл се е издигнал до виждането в духовния свят. Ако проучите някои древни предания за отношенията между Луната и другите Същества в Космоса, Вие бихте могли да ги сравните с това, което днес може да се каже за Луната от антропософска гледна точка.

Ние често сме чували как – връщайки се назад в Земното развитие – стигаме до онези древни епохи, когато хората имаха не само онова инстинктивно ясновидство, за което аз говорих и в днешната лекция, но като свои учители те имаха и такива Същества, които никога не са притежавали физическо тяло, такива по-висши духовни Същества, които са разполагали само с етерно тяло, чиито наставления към хората не се изразявали в това да им говорят, както ние днес говорим, а се изразявали в това, че те са влагали мъдрост в хората, че те тъй да се каже, са инжектирали мъдрост в тяхното етерно тяло. Хората просто знаеха, че тези повисши Същества се намират наоколо, точно така, както и ние знаем, че един учител може да е тук или там в своето физическо тяло. През всички времена, включително и в католическата църква обучението, което провеждаха тези по-висши духовни Същества е било обозначавано като прамъдрост, онази прамъдрост, която някога е съществувала, и чиито далечен отблясък днес имаме в лицето на Ведите и на философията Веданта. Тази прамъдрост никога не е съществувала в писмен вид, хората не са размишлявали върху нея, понеже тя е израствала в самите тях; ето защо не бива да си представяме, че праучителите са провеждали някакво обучение, близко до днешното. Както днес ние научаваме езика, подражавайки възрастните, без да са налице конкретни занимания, както днес ние развиваме много качества, които просто израстват от нашата вътрешна природа, така и през онези епохи праучителите упражняваха едно тайнствено въздействие върху възрастните, и това не беше едно абстрактно обучение, а чисто и просто в определена възраст хората някак си разбираха, че са знаещи. Както днес в определена възраст на човека му порастват зъби или пък той става полово зрял, така и през онези епохи знанието изгряваше в човешката душа. И аз вярвам, че доста студенти биха били радостни, ако днес би могло да се случи нещо подобно, тъй че знанието да влезе в тях без да полагат някакви специални усилия.

Но тогавашното знание беше съвсем различно от днешното. То беше едно знание, което наподобяваше органическите, растежните сили. Следователно, тази прамъдрост имаше съвсем друга природа и аз ще се опитам да я охарактеризирам с помощта на едно сравнение.

Представете си, че в един съд изливам някаква течност и после прибавям сол. Сега разтварям солта, течността потъмнява, после върша още нещо, в резултат на което солта се утаява на дъното, а горе течността остава по-светла и прозрачна.

Ако бих искал да опиша онова, което протъкава целия човек през епохата на древната прамъдрост, ще се получи една смесица от чисто духовни и физическо-анималистични прослойки. Когато днес разсъждаваме, ние вярваме, че нашите абстрактни мисли чисто и просто преминават през нас, без да засягат, примерно, дишането или кръвната циркулация. Обаче прачовекът от по-далечните Земни времена представляваше едно цяло; дишането и кръвната циркулация бяха в много по-близки отношения, отколкото днес. После мисленето на човека се изтегли нагоре към главата и стана „по-чисто”, също както в посочения пример солта се утаява на дъното, а горе течността остава по-светла и прозрачна.

Това положение се запази до времето, когато праучителите започнаха все повече и повече да се отдръпват от Земята и тяхната прамъдрост вече не можеше да бъде предавана по досегашния начин. И къде се оттеглиха тези праучители? Ние ги откриваме в тяхното Лунно укрепление! Те са там и продължават своето по-нататъшно съществуване. А на Земята остана утайката, и по-точно: Сегашната разновидност на  размножителните  сили. Там тези размножителни сили не съществуват в днешната си форма, а като един вид утайка. Аз не искам да кажа, че те бяха нещо лошо, но все пак представляваха един вид утайка. А това, което остана горе като по-светла течност, е днешната абстрактна мъдрост. Ние виждаме как в хода на общочовешката еволюция от една страна се обособява, в абстрактен смисъл, доброто и злото, а от друга страна, като един вид утайка, се обособяват по-грубите анималистични качества. По този начин ние постепенно стигаме до една представа за духовното съдържание на Луната. И една такава наука беше налице още през епохата на инстинктивното ясновидство, като тогава тя имаше по-скоро пророчески характер.

И точно както по този начин говорим за Луната и, бих казал, за нейното „население”, за нейното духовно съдържание, по същия начин можем да говорим и за Сатурн. Искаме ли да изучаваме Сатурн според духовно-научното изследване, още при имагинацията, но много повече при инспирацията и интуицията, ние установяваме, че задълбочаването в явленията на Космоса е съпроводено със самия процес на сетивното възприятие. Човекът изживява този процес на сетивно възприятие, вижда, примерно, един предмет, както и отличаващия го червен цвят. Когато човек си служи с методите, описани в моите книги, т.е. когато излиза от физическото тяло и едва след това отправя поглед към даден предмет, положението е съвсем различно, отколкото в случая, когато външният предмет упражнява някакво въздействие върху човешкия физически организъм, защото в първия случай надигащите се отвътре етерни сили са тези, които обхващат онова, което се разиграва като физически процес, като физическо-химически процес, примерно в окото, докато там се осъществява някакво възприятие. Искам да кажа, че обикновеното „себе-експониране” на света в акта на възприятието, включително и в областта на научното наблюдение, не засяга кой знае колко човешкото същество. Но когато изляза от моето физическо тяло и възприемайки нещата чрез моето етерно тяло, а дори и чрез моето астрално тяло, тогава аз допълнително виждам как протича не само един такъв процес на сетивно възприятие, но и един познавателен процес, въпреки че като духовно същество се намирам извън моята физическо-сетивна организация; в този случай аз възприемам един мощен, интензивен процес откъм неговата духовна страна. Това, което човекът изживява сега, е едно действително отдалечаване от себе си. Светът става огромен. И това, което иначе е обичайно да виждаме само във външната среда, примерно звездите на Зодиака, сега възниква като нещо, което изгрява отвътре. Ако тук някой би възразил, че вероятно става дума за някакви „реминисценции”, той изобщо не е запознат с процеса, който описвам. Защото това, което изгрява и се надига отвътре, не са никакви реминисценции, а могъщи имагинации, пронизани от интуиции, и сега това, което иначе човек вижда само външно, той започва да го вижда вътрешно. Той усеща себе си вплетен в големите тайни на Зодиака. И ако улучи благоприятния момент – вече откъм вътрешната страна на Универсума – даден човек може, примерно, да долови вътрешно някоя от тайните на Сатурн, докато Сатурн преминава през едно или друго съзвездие на Зодиака. Да разчетеш космическата писменост се състои в това, да откриеш методите, с чиято помощ можеш да проследяваш вътрешно видяните небесни тела при тяхното преминаване през съзвездията на Зодиака. Това, което отделната планета казва някому, му дава „гласната буква” на космическата писменост А това, което се разполага около нея, докато планетите преминават през съзвездията на Зодиака, му дава „съгласните”. Фактически до вътрешната същност на планетите се приближаваме най-вече тогава, когато – тръгвайки отгоре – стигаме до нагледно познание за това, което иначе е видимо само в условията на външния свят.

Тъкмо този е пътят, по който, примерно, можем да навлезем в истинската вътрешна същност на Сатурн. И тогава някой би могъл да установи следното: Там има едно „население” и то е един вид „пазителят на спомени”, свързани с нашата планетарна  система.  Сатурновите  Духове  съхраняват всичко, което се е случило в нашата планетарна система от незапомнени времена; Сатурновите Духове го съхраняват в своята необятна космическа памет. И който наистина иска да проучи историческото, великото космическо и историческо развитие на нашата планетарна система, не бива да спекулира, както правят Кант и Лаплас, твърдейки, че някога е съществувала някаква първична мъглявина, която постепенно се е сгъстила и след като преминала в спираловидно движение, от нея се отделили планетите, а в средата останало Слънцето, около което те започнали да описват своите орбити. Аз често съм повтарял тези думи и винаги съм прибавял следното: Прекрасно е, когато правим този експеримент пред децата, когато наливаме течност в някакъв съд, после изсипваме няколко капки олио, след което поставяме отгоре малко картонче, пробито с игла, и след като го завъртим няколко пъти, виждаме как отстрани започват да се отделят малки капки олио. В ежедневието може и да е добре, когато на моменти забравяме за себе си. Обаче в този случай не бива да забравяме, че самите ние сме тези, които сме привели в движение въпросното олио. Искам да кажа, че Кант-Лапласовата теория също не би трябвало да забравя този, който завърта иглата с картончето и да го запраща някъде в Космоса, откъдето този всемогъщ „г-н учител” да върти иглата. Когато днешната наука говори за тези неща по такъв начин, тя не говори честно.

Аз Ви описах как се стига дотам, че действително да виждаме какво точно живее в планетите, в небесните тела. Сатурн може да бъде проучен с оглед на това, как е възникнала цялата планетарна система в нейното космическо развитие. Следователно, една Духовна наука може да осветли човешката душа само ако разглежда човека като участник в поредица от космически събития. Само ако съизживяваме Космоса по този начин, ние отново ще изработим един познавателен, одухотворен и спиритуален инстинкт за това, какво всъщност представлява годишният кръговрат, в който сме вплетени с нашия органически и социален живот. Ние ще изработим един инстинкт, за да различаваме как в прехода пролет-лято Земята се намира в съвсем различни отношения спрямо Космоса, отколкото в прехода есен-зима. А после ние ще изработим един усет за това, как животът протича на Земята по един начин през пролетта, когато всичко покълва и цъфти, и по съвсем друг начин, когато през есента природният свят започва да умира. Ние ще получим един усет за разликата между пробуждащия се живот на природата през пролетта и заспиващия живот на природата през есента. В резултат на това човекът отново ще достигне една зрелост, която ще му позволи да поставя в природния кръговрат своите социално значими празници по такъв начин, по какъвто самите природни сили организират дишането и кръвната циркулация в неговото физическо тяло.

И така, вгледаме ли се в това, което се разиграва в очертанията на нашата кожа, ние виждаме: там протича нашето дишане, нашето кръвообращение. Там ние, като физически индивиди, принадлежим – с това, което протича в нас – на мировото развитие. Там, в посока навън, ние сме вплетени във външните природни явления, а в посока навътре – в нашето дишане и в нашето кръвообращение. Добре, но какво представлява човекът, що се отнася до неговото съзнание? Всъщност той е един дъждовен червей, обаче такъв дъждовен червей, за който никога не вали дъжд. Често пъти се случва така, че когато вървим из някоя местност и завали дъжд, червеите излизат навън и ако обичаме животните, трябва много да внимаваме, за да не настъпим някой от тях. И тогава се замисляме: Да, тези бедни създания трябва винаги да са долу и само, когато завали дъжд, те се показват над земята, а когато не вали, тогава те остават долу. Днешният материалистически настроен човек е точно един такъв дъждовен червей, само че такъв червей, за който никога не вали дъжд. И ако останем в това сравнение, би трябвало да допълня: За него дъждът би се състоял в проблясъка на духовното познание, защото иначе той трябва да се рови там долу, където никога не прониква светлина. Днешното човечество трябва да преодолее тъкмо тази природа на дъждовния червей. То трябва да я превъзмогне, да се устреми към светлината, към духовната светлина на деня. И призивът на Михаиловия празник е именно призив към духовната светлина на деня.

Ето към какво исках да обърна Вашето внимание, преди утре да говоря за онези неща, които могат да осветлят Михаиловия празник като един особено значим и наистина социален празник.

 

 


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder