СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 23 март 1923 година

От предходните обсъждания ние си изяснихме, че съществено в хода на човешкото развитие за съвременната епоха е, че земният човек овладя абстрактното мислене, тоест получи мъртви за нас мисли, мисли, които водят така в нас своето съществуване, че те се явяват в същност само остатъци от живото същество на душата в нейното доземно битие. С тази степен в развитието на човечеството, с придобиването на абстрактните, тоест мъртви мисли, е свързано, както често съм разяснявал това, достигането на съзнанието за свобода вътре в развитието на човечеството. Днес ще обърнем особено внимание на тази страна на въпроса. За това ще направим кратък обзор на хода на развитието на човечеството в течение на следатлантския период. Вие знаете, че след великата атлантска катастрофа постепенно са се образували земните континенти в техния съвременен вид, и че на тези континенти постепенно, една след друга са се развили пет култури или цивилизации, които нарекох в книгата си «Въведение в тайната наука» древноиндийска, древноперсийска, египетско-халдейска, гръко-римска и нашата съвременна пета епоха. Тези пет културни епохи се различават една от друга по това, че човек във всяка от тези епохи по отношение на цялото си същество има различно устройство, от това в другите епохи. Така, ако се обърнем към по-ранните епохи, то това различие в неговото устройство се проявява даже и в цялата външност на човека, в неговата, можем да кажем, телесност. Ако се приближим до по-късните времена, тоест се приближим към нашата съвременна културна епоха, тогава това, което можем да наречем прогресивно в хода на развитие на човечеството, започва все повече да се изразява вече в душевното устройство на човека. Вече неведнъж сме говорили за това. А днес искам да подложа това на разглеждане, изхождайки от друга гледна точка. Ако се обърнем към първата, древноиндийска епоха, която, може да се каже, само наполовина се е освободила от атлантската катастрофа, можем да установим, че човек все още се е чувствал по това време повече гражданин на извънземния Космос, отколкото гражданин на Земята. И ако сега се обърнем към разглеждане на някои подробности от тогавашния живот, които е протичал, както нееднократно съм ви казвал, 7-8 хилядолетия преди Христа, то ще ни се наложи да кажем, че в тези прадревни времена, много голямо значение се е придавало на външния вид на човека, на неговия, можем да кажем, «екстериор». При което, това се е правило не на основата на някакво външно интелектуално разглеждане, а изхождайки от дълбоко инстинктивно чувство: тоест това не значи, че хората от това време са провеждали някакви физиологически изследвания, това, разбира се, съвсем не им е било необходимо. Подобни неща са възможни само в такива времена, когато интелектуализмът, дори и още неразвил се напълно, все пак вече се пробужда. Те са имали фин физиогномичен усет. Те дълбоко са усещали, например, следното: ако този човек има еди какво си изражение на лицето, то това показва, че той притежава музикални способности. Те са придавали голямо значение на възможността да научават за музикалните способности на човека въз основа на изражението на неговото лице или неговите жестове, и на целия му облик. Към някакво по-определено познание хората от това време не са се стремили. За тях би било непонятно и неприемливо твърдението, че нещо трябва да бъде доказано. Това би било неприемливо за тях, това би предизвикало в тях усещане на почти физическа болка, а в по-старите времена действително би предизвикало физическа болка. Да доказваш какво да е на който и да е, това е все едно да го мушкаш с нож! Така биха казали тогава хората. Защо трябва да се доказва? Да знаеш, че нещо е вярно за света, съвсем не са необходими доказателства.

Виждате ли, това е свързано с обстоятелството, че тези хора са имали все още живо чувството, че всички те са дошли тук от своето доземно съществуване в Духовния свят. А в Духовния свят, когато се намират вътре в него, там не доказват. Там знаят: доказването е занятие, което на Земята се налага да се използва, а в света на духовното битие - там не доказват. Ако някой там би поискал да доказва, то би се получило впечатление, че той е взел някакъв мащаб и казва, че човек е длъжен да бъде с еди какъв си ръст, тъй като това фигурира в легендата за Прокруст: на този, който е твърде висок, трябва да му се отсече парче от крака, а този, който е недостатъчно висок - го разтягат. Така би изглеждал в духовния свят стремежа да се «доказва». Там нещата не са такива, че да може за доказателство да ги отсечеш. Там всички неща са вътрешно подвижни, вътрешно променливи. На такъв човек от древно- индийската култура, с неговото силно съзнание за това, че той е слязъл от духовния свят, и че тук на Земята той само външно се е облякъл в съществото на човек, на такъв човек би се сторило твърде странно, ако биха му казали, че нещо трябва да бъде доказано. Хората от това време повече са обичали «да отгатват». Те са обичали това, защото им се е искало да се вслушват в това, което се е появявало в тяхното обкръжение. И в самата дейност по това «отгатване» те са намирали известно вътрешно удовлетворение. И по същия начин, благодарение на някакъв инстинкт, те са могли, поглеждайки лицето на човека, да заключат за това, колко е умен, а по общата фигура – за неговия темперамент и т.н. Отгатването по онова време е заменяло това, което ние сега наричаме познание с помощта на доказателства. И цялото общуване на хората, тези или онези техни взаимоотношения са се обуславяли и са изхождали от душевното, от възприятия на жестове, обща фигура, осанка на човека, неговата походка, което давало възможност да се съди за неговите морални качества. В епохата на първата древноиндийска култура още не е съществувало това, което по-късно се превърнало в деление на касти. Тогава, във връзка със съществуването на древноиндийските мистерии, безусловно, е съществувало даже някакво социално деление на хората на основата на тяхната физиогномия, на техните жестове. Такива неща са били възможни в по-старите времена на човешкото развитие, защото хората тогава все още са имали известен инстинкт да се подчиняват на такова разделение. Това, което по-късно се е проявило в индийската цивилизация като образуване на кастите, това е станало, може да се каже, вече някакво схематично разделение, сменило много по-дълбокото индивидуално разчленяване на обществото, което първоначално е било на основата на инстинктивната физиогномика. И в тези стари времена хората не се чувствали обидени, ако тях, в зависимост от вида на лицата им са ги поставяли на едно или друго място. Защото те все още са се чувствали същества, изпратени на Земята от Боговете. И авторитетът, с който са се ползвали тези, които, изхождайки от мистериите, са осъществявали това социално разделение на хората, този авторитет е бил необичайно голям.

Едва в по-късните следатлантски епохи постепенно започнало да се формира разделение на касти, базирано на други предпоставки, за които вече съм говорил в други свои лекции. Защото в тези по-ранни времена на древноиндийската култура е имало здраво чувство за това, че в основата на човека е заложена някаква божествена имагинация. Аз често съм ви разказвал за това, как първоначално е съществувало някакво инстинктивно ясновиждане, сънищно ясновиждане. О, ако се обърнем към най-старите времена на следатлантския период, то тогава хората са говорили не само това, което са виждали като на сън, някакви имагинации, но те са казвали: в тази или онази особена конфигурация на физическото тяло на човека, слизащ на Земята, се залага определена божествена имагинация и съобразно с нея той още от детството формира своята физиономия и изобщо целия физически израз на своето същество. Така, че не само инстинктивно са се взирали във физиономията на човека, но и прозирали в нейните характерни черти имагинацията на Боговете. Казвали си: Боговете имат имагинации и тези имагинации се запечатват във физическото същество на хората. Такъв е бил първоначалният възглед за човека - като посланик на Боговете на Земята.

А след това настъпила втората следатлантска културна епоха, древноперсийската. Тук вече го е нямало в толкова силна степен това инстинктивно чувство към физиогномичното. Тук са прозирали вече не имагинациите на Боговете, а са виждали в това само мислите на Боговете. Преди работата е стояла така, че са смятали: до слизането на човека на Земята, неговият реален образ живее в някакво Божествено Същество. А в последващите времена започнали да считат, че в основата на всяко отделно човешко същество са заложени мисли, които в своята съвкупност образуват това, което в последствие наричали Логос. В тази втора следатлантска епоха голямо значение се е придавало на това (колкото и днес да ни се струва парадоксално), човек родил ли се е при хубаво време, нощем или денем се е родил, през зимата или лятото. Тогава са имали следното чувство: това, при каква небесна констелация Боговете спускат човека на Земята, хубаво ли ще бъде времето при това или ще има снежна буря, през деня ли ще бъде или през нощта, всичко това изразява техните мисли, всичко това е израз на мислите на Боговете. И ако някакво дете се е раждало по време на буря или някакво друго необичайно време, то в народа това се е разглеждало, като знамение, изразяващо характера даван на детето от мислите на Боговете. И ако така е било сред народа, то сред жреците, свързани в това време с мистериите, са се водили, така да се каже, протоколи за обстоятелствата при раждането (това, разбира се, не трябва да се разбира в сегашния бюрократичен смисъл), където са се отбелязвали тези констелации: време, период от годината, час от деня и т.н., от които след това се съзирали мислите, които са били дарени от боговете на този или онзи човек. Така е било през втората следатлантска епоха, в древноперсийската епоха.

В наше време от това се е съхранило малко. В наше време, ако искат да кажат за някой, че е много скучен, казват: той води разговор за времето. Помислете само колко е обидно, ако за някой казват: това е много скучен човек, освен за времето, той за нищо друго не може да разговаря. Това в древноперсийското време хората биха го разбрали обратно, те биха сметнали за необичайно скучен този човек, който не би могъл да каже нищо интересно за времето. Защото, наистина, това значи да бъдеш съвсем изключен от заобикалящата ни природна среда, ако повече не усещаш нещо наистина човешко по отношение на различните състояния на времето. Тогава това е било интензивно преживяване на заобикалящата ни космическа среда, което се е изразявало в това, че изобщо всички събития, а раждането на човека е било също важно събитие, са ги поставяли във връзка с това, което е ставало в заобикалящия свят. И би било по-нататъшен прогрес, ако хората не се ограничаваха с просто абстрактни фрази за това, че времето е хубаво или лошо, това би било твърде абстрактно, но ако хората отново биха стигнали до това, че когато разказват за някакво събитие, което им се е наложило да преживеят, не биха забравяли какво е било времето и какво изобщо е ставало в природата тогава. Необичайно интересно би било, ако при разказването за някакво бележито събитие би се споменавало за това, например, при разказването за смъртта на Каспар Хаузер, а това е било значително събитие, се спомене, че тогава на едната страна на небето е залязвало слънцето, а на другата е изгрявала луната. Това може да ни позволи да почувстваме особеностите на съществото на човека от втората следатлантска епоха.

По време на третата следатлантска епоха този инстинкт – да прозират духовното, да съзират във времето мислите на Боговете, е бил в основни линии изгубен от хората. И тогава постепенно започнали да изчисляват. Тогава на мястото на интуитивното схващане на мислите на Боговете за хората, възприемани в явленията и констелациите на природния свят, дошло изчисляването на констелациите на небесните светила; и когато човек се появявал на белия свят, изчислявали за него съществуващата тогава констелация на Слънцето, Луната, планетите и неподвижните звезди. Така, че характерно за тази трета, египетско-халдейска епоха, е било това, че тогава се е придавало най-голямо значение на възможността по констелацията на небесните светила да се изчисли, по какъв начин човек навлиза от своя доземен в земния си живот. Тогава все още е съществувало съзнание за това, че земният живот се дава на човек от извънземното обкръжение. Но едва когато започват да се занимават с изчисления, то това показва, че вече е настъпило времето, когато връзката на човешкото същество с Божествено-духовните същества е започнала да се нарушава. Следва да обърнете внимание върху това, колко външен се явява този духовен процес, който човек осъществява при изчисленията. Във връзка с това аз, разбира се, съвсем не искам да оправдая лекомислената леност, свойствена понякога на младите, или пък невнимателността на възрастните по отношение на изчисленията. Това е недопустимо. Но, разбира се, голямата разлика е, когато на преден план се издигат тези външни методи на мислене, имащи малко общо с човека като цяло, тези методи, които се ползват при изчисленията. И в третата следатлантска епоха навсякъде, във всички области на живота, са били въведени тези изчислителни методи. Но все пак, при това, което се е изчислявало, е имало нещо неземно и макар и чрез тези изчисления, човек е навлизал в областта на извънземното. Изчисленията при египтяните и халдейците не са били така абстрактни както сега при нас; това, което се е изчислявало, в същото време и дълбоко се е чувствало. Сега всичко изчислено бива само премислено, а бива даже и не премислено, а само подложено на обработка посредством математически методи. Днес често при изчисленията забравят за съдържанието, а се грижат само за прилагането на тези методи. И това, което в математиката понякога се достига с откъсване от съдържанието, само с помощта на прилагането на съответни методи, това, по мое мнение, е ужасно! (не искам да го кажа в лошия смисъл, но това е ужасно). По време на египетско-халдейската епоха в изчисленията все пак се е съдържало нещо определено свързано с човешкото битие.

След това настъпила гръко-римската епоха. Това е била първата следатлантска културна епоха, по време на която човек е добил чувството, че изцяло живее на Земята, че напълно е свързан със земните сили. А свързаността на човека с времето, с неговите явления, отишла в областта на митовете. Това, с което човекът от втората следатлантска епоха, древноперсийската, все още се е чувствал жизнено свързан, се е оттеглило и станало свят на Боговете. Човек вече не се е стремил да разбере, какво значение би имало неговото издигане на Олимп, и там на високото, потапянето на главата му в облаците. Да загръщат глави в облаците на Олимп той предоставил сега на своите Богове: Зевс и Аполон. Този, който би се заел с изследване на света от тази гръко-римска културна епоха, би получил усещането, че хората някога все още са имали чувство за връзка с облаците и небесните явления, но че след това са предоставили тази област на Боговете: властелини на облаците сега станали Зевс и Хера. А преди човек сам е участвал там със своята душа. Гъркът изгони своя Зевс (това звучи странно, но отговаря на действителността) в областта на облаците, в областта на светлината. Човекът от древноперсийската епоха още се е чувствал със своята душа вътре в това. Той не е можел да каже: «Зевс живее в мен», тъй като усещал своята душа намираща се в областта на облаците, във въздушната област на атмосферата. Гъркът бил първия човек от следатлантския период, който се е почувствал съвършено земен човек (това, разбира се, е ставало постепенно). Затова в гръко-римското време също за първи път е било изгубено чувството за връзка с доземното съществувание. Тогава би било невъзможно да им се предложи някаква догма за предсъществуване на душата. Защото такива догми може да се поднасят тогава, когато има надежда, че хората ще ги приемат. За това трябва да си толкова умен, че да даваш такива догми, за приемането на които, от предидущия ход на развитието вече са подготвени достатъчно количество хора. И така, гърците постепенно изгубили от своите сетива и усещания съзнанието за доземното съществуване и се чувствали изцяло земни хора, но такива земни хора, които се чувствали пронизани от нещо Божествено-духовно, но все пак свързани само с това, което живее на Земята. Трябва да се почувства, че само във времената на древногръцката култура е могла да се развие такава митология, след като от човека е била изгубена връзката на собствената му душа с надземните явления. Ако тук долу е Земята, то в първата следатлантска епоха човек се е чувствал като резултат от имагинацията на Боговете, която той изцяло е търсил в духовно-душевния свят. След това той се е чувствал като резултат от мислите на Боговете, които търсил в небесните явления, във вятъра, във времето и т.н. По-нататък човек все повече губил излизащото в Мировите далнини съзнание; неговото съзнание все повече и повече се свивало и свличало на Земята. Настъпва египетско-халдейската епоха и тук човек става изчисляващ космическото битие. И накрая настъпва гръко-римската епоха, където човек става съвсем земен човек.

Ако още един път се върнем към третата следатлантска епоха се натъкваме на такова време, в което хората, макар и да са правили изчисления относно своето небесно съществувание, в същото време са имали силно развито чувство за това, къде именно са се родили на Земята. Това е много интересен факт. Своето доземно, небесно съществувание те са забравили; те си спомняли за него само по пътя на изчисленията: налагало се е да го изчисляват. Това е било времето на астрологическите изчисления. Но, дори някой човек и да е нямал резултати от тези изчисления на основата на рождената му дата, то той все пак е чувствал последствията на констелациите, намирани чрез изчисление. Ако някой се е родил съвсем на юг, то той е чувствал в това, че е длъжен да преживее на юг последствията от определена констелация. Той е придавал на това по-голямо значение, отколкото на самото изчисление. Ако някой се е родил на север, то значи, че се е родил при друга констелация. Да, астролозите са могли да изчислят това, но самите хора са чувствали последствията на констелациите, които им се давали чрез тези изчисления. По какъв начин те са чувствали това? Човек е чувствал в следствие на това, че цялото му душевно и телесно устройство се е намирало тогава във връзка с мястото на неговото раждане, с неговите климатични и географски особености, защото човек в тази трета следатлантска културна епоха е усещал себе си преимуществено като дишащо същество. На Юг дишат по-различно, отколкото на Север. Човек е бил тогава човек на дишането. Разбира се, външната цивилизация не е била още толкова развита, за да могат такива неща да бъдат ясно изразени; но това, което е живеело в човешката душа, то е било резултат от процеса на дишането, а процеса на дишането е бил, на свой ред, резултат от мястото на раждане, от мястото на обитаване. При гърците това се прекратило. В гръцката епоха процесът на дишане и връзката с ландшафта вече не са били определящи за хората, но за гръцката епоха определящо станало това, което създавало съзнанието на груповата душа, а именно свързаността по кръв, чувството за единство на племето, за единство на рода. В третата следатлантска епоха груповата си душа хората усещали във връзка с местообитанието. Представяли си, че ако някъде се намира някакво светилище, то там обитава и това Божество, което представлява груповата душа. В гръцката епоха това се е прекратило. Тогава започнало да се проявява усещането за общност чрез кръвта, усещането, свързано със земното съзнание, с цялото устройство на човешките сетива и усещания и живота на инстинктите, насочени към земния свят. Така, че тогава човекът се оказал съвсем преместен долу на Земята. Със своето съзнание той не излизал извън пределите на земния свят. Себе си той чувствал съединен чрез кръвта със своя род, със своето племе.

А как стои работата с нас в петата следатлантска епоха? Това почти се изяснява на схемата, която ви надрасках. Да, ние като че ли сме се зарили в земята. Ние съвсем сме се лишили от извънземни сили, а също не живеем повече и с тези само земни сили, които вибрират в кръвта, ние и не трябва повече да живеем с тях, но станахме зависими от сили, намиращи се под земята. Това, че под земята има също сили, имащи значение, това можете да видите, макар и с пример за съхранение на картофи. Знаете, че за зимата селяните складират картофите си в ями. Там те се запазват, а без това биха се развалили. Под земята работата е друга. Там и през зимата продължава да живее лятната топлина. И живота на растенията може да бъде разбран, ако си изясним, че този живот на растенията е следствие на силите на предходната година. Той възниква от силите на земята; само цъфтежът е резултат от Слънцето. За това вече говорих веднъж тук подробно. Какво означава това за нас, хората, това, че сме станали зависими от подземните сили? Това, разбира се, не означава за нас същото, каквото и за картофите: за зимата нас не ни складират в ями, за да се запазим по-добре, за нас това означава нещо съвсем друго. Това означава, че Земята ни е отнела надземните въздействия. Земята като че ни е ограбила, лишила ни е от надземното. Човек се е усещал някога в своето съзнание като резултат от имагинациите на Боговете, след това от мислите на Боговете, после – резултат от констелациите и накрая, земен човек.

Античният грък се е чувствал съвсем земен човек, а своя живот - свързан с кръвта. На нас ни се налага да се учим да се чувстваме независими от всичко надземно, а също независими от това, което е заключено в нашата кръв. Това се е появило в следствие на обстоятелството, че ние сега във възрастта от 21 до 28 години живеем по друг начин, отколкото сме живели преди, че ние повече не се пробуждаме за възприемане на това второ преживяване, за което вчера говорихме, че вече нямаме живи мисли, обусловени от свръхземни влияния върху нашето съзнание, но че имаме съвсем свободни от вътрешен живот мисли, които затова са и мъртви. Това е станало, защото Земята със своите вътрешни сили е умъртвила нашите мисли, когато станахме земни хора. И ето, пред нас възниква забележителна картина: ние, като земни хора, погребваме в Земята това, което остава от физическия човек, ние предаваме трупа на земните елементи; при кремацията, при изгарянето на трупа, Земята също участва със своите сили. Защото процеса на «тление» - това е само бавно изгаряне. А с нашите мисли работата стои сега така и това е характерно за петата следатлантска епоха, че когато се раждаме, когато се спускаме на Земята, то нашите мисли се предават на Земята; нашите мисли се погребват, потъват в Земята, когато ставаме земни хора. Това е така започвайки от петата следатлантска епоха. Да бъдеш интелектуален човек означава: да имаш душа с погребани в Земята мисли, тоест с мисли, на които земните сили са отнели небесните им импулси. Това е то, което е характерно за съвременния живот на човечеството, а именно, че ние в най-вътрешното съществото на своята душа, чрез нашето мислене сме се слели с Земята. Но именно благодарение на това ние получаваме сега за пръв път възможност да връщаме на Космоса тези мисли, които сме успели да оживим по време на земния си живот, да оживим по такъв начин, както показахме това в края на вчерашната лекция.

Отзвуци от тези импулси на човешкото развитие се намират в дълбините на някои от значителните паметници на човешката култура. И това извиква в нас, разбира се, дълбоко чувство, че в онези времена, когато за европейските народи се приближило настъпването на петата следатлантска епоха, се появили такива поеми, като «Парсифал» на Волфрам фон Ешенбах (края на 12-ти - началото на 13-ти век). Ние често сме разглеждали тази поема като такава, а днес ще отправим духовното си око върху нея, като грандиозно знамение на времето. Обърнете внимание на характерното, което се появява не само при Волфрам, но и при други хора от това време, когато се обръщат към поезията. Тогава разглеждат, може да се каже, с безпокойство, със загриженост, три стадия в развитието на човешката душа. Първото, което забелязват при човека, когато навлиза в света, когато се отдава на живота, когато по наивен начин живее заедно със заобикалящия го свят, това е простодушието, тъпотата. А второто – това е съмнението. И в това време, във времето преди настъпването на петата следатлантска епоха, това чувство на съмнение се изобразява особено живо. «Ако душата е получила като дар съмнението, то животът на този човек не е приятен». Такова било усещането по това време. Но е имало и такова усещане: човек трябва да премине през съмнението към «благодатта». И с думата «благодат» тогава са наричали резултата от внасянето от човека на живот в станалите съвсем земни, в мъртвите мисли – внасянето в тях отново на Божествено-духовен живот. Потапянето на човек със своите мисли в областта на земното, се е усещало като състояние на «съмнение», а изтръгването на мислите от земните окови, тяхното обратно оживяване, се усещало като «благодат».

простодушие=безчувственост

съмнение

благодат

Това е било настроението, което господствало в поемите на 12-ти, 13-ти, 14-ти век, когато са се устремявали към живота в петата следатлантска епоха. Иска ми се да кажа, че първата утринна зора на петата следатлантска епоха се е усещала от хората по-живо, отколкото днес. Днес хората са уморени за да мислят за такива неща, те са станали твърде склонни към удобството. Но на тях ще им се наложи отново да започнат дълбоко да се замислят за такива неща, и особено пак да ги преживеят в своите усещания, тъй като иначе няма да може да се състои подема на човека. Какво става всъщност тук?

Виждате ли, протича слизане на човека от небесните висини към земния свят, докато не стане напълно земен. Но как стои работата с човека? Да, работата е там, че Земята за човека е била като своего рода огледало. Човек не трябва да враства в Земята, да се зарива под Земята. Мислите, в своя мъртъв елемент, проникват в Земята, достигат мъртвото, това, което принадлежи само на земния елемент; но самият човек е такъв, че когато оживи своите мисли, то той ги праща, като огледални отражения, обратно в Космоса. Така, че всичко, което възниква в човека като оживени мисли, се възприема от Боговете като отразено сияние, излизащо от такъв, преминаващ развитие, човек. Човек се призовава да стане съучастник в сътворението на Вселената, когато го счетат за способен да оживява мислите си. Защото тези мисли се отразяват от Земята и заминават отново в далнините на Вселената; те трябва отново да отправят своя път навън, във Вселената.

Затова, ако възприемем напълно целия смисъл на развитието на човека и Вселената, то ще почувстваме: ние по някакъв начин отново се връщаме към времената, които вече са преминати от нас. В египетско-халдейските времена са изчислявали, как стои работата с човека на Земята; тогава все пак с помощта на изчисленията са свързвали човека със заобикалящия го свят на небесните светила. Днес ще разгледаме това в исторически аспект, изхождайки от човека. И отправна точка за нашето разглеждане, основите на което ще намерите в моята «Тайна наука», ще бъде човекът. Ние наистина отново изпращаме във Вселената нашите оживени човешки мисли и след това проследяваме, как те, устремявайки се от нас, действат в обкръжаващия ни Космос; и ние се учим да живеем със своите оживени мисли в космическите простори. Всичко гореописано показва: важно, дълбоко значение има това, че човек е дошъл до мъртвите мисли, че той, така да се каже, се е подложил на опасността напълно да се окаже свързан със Земята. А сега да проследим по-нататъшната картина (действителните имагинации могат да се проследяват и в тяхното по-нататъшно разкритие в бъдещето, само измислените имагинации не могат да се проследяват по-нататък). Представете си, че тук имате огледало:

Прието е да се казва, че огледалото отразява светлината. Този израз не съвсем правилно отговаря на същността на нещата, но, във всеки случай, светлината не трябва да прониква зад огледалото. Вследствие на какво светлината може да проникне зад огледалото? Само тогава, когато огледалото бъде разбито. И ето, наистина, ако човек не оживява своите мисли, ако човек се ограничава само с интелектуални, мъртви мисли, то той разрушава Земята, разбива я. И разрушението започва да се осъществява с най-тънкия и елемент, с топлината. И в петата следатлантска епоха съществува засега само възможност, чрез все по-голямото развитие на чисто интелектуални мисли да се съсипе топлинната атмосфера на Земята. Но след това ще настъпи шестата следатлантска епоха. И ако до това време човечеството не преодолее интелектуализма, не премине към имагинации, то ще започне разваляне не само на топлинната атмосфера, но и на въздушната атмосфера; хората ще започнат да отравят и въздуха със своите интелектуални мисли. А отровеният въздух ще започне да въздейства обратно върху Земята и на първо място ще погуби растителността. А в седмата следатлантска епоха човек вече ще получи възможността да осъществява разваляне на водата, и изпаренията, които биха се образували от въздействието на само интелектуалните мисли, ще унищожат тогава цялата водна стихия на Земята. И от целият течен елемент на Земята би се формирал минерален елемент на Земята. И човек би получил пълна възможност, ако не оживи своите мисли и по такъв начин не върне обратно на Космоса това, което е получил от Космоса, човек би получил възможност да разтроши Земята, да я раздроби.

Такава е връзката между това, което е като душевно в човека, с външно-природното битие. И само интелектуалното знание е днес напълно ариманически продукт, служещ да дезориентира, да въвежда човек в заблуждение относно тези неща. Човекът сега го поучават, че мислите му са мисли, които не са в никаква връзка с битието на Вселената. Пускат му мъгла, говорят му, че той не може да оказва никакво влияние върху земното развитие, и че Земята ще завърши своето съществуване независимо от неговия душевен живот; ще завърши така, както предопределя физиката. Но ще настъпи не просто физически край на Земята, ще настъпи такъв край на Земята, към какъвто я доведе самото човечество.

    Виждате ли тук още един момент, който ви показва, как антропософията довежда до връзки, можещи да обединят морално-душевното с външно-физическия свят, тогава когато днес не забелязват никаква връзка между тях, а новата теология смята даже за много желателно да направи моралното напълно независимо от физическото. И философите, които днес, задъхвайки се и превели гръб под бремето на естествено-научните изводи, се омотават кое как е; те са доволни, когато могат да кажат: «Да, за природата съществува наука, а във философията трябва да се задоволим с категоричния императив, този, че е невъзможно никакво точно знание». Такива възгледи днес често не излизат извън пределите на отделните школи, но те ще обхванат живота, ако хората не осъзнаят, че душевно-духовното съучаства във физически-сетивното, и как цялото бъдеще на физически-сетивното зависи от това, какво именно човек ще съумее за изработи в душевно-духовното. На основата на това може да се осъзнае, от една страна - цялото безкрайно значение на душевния живот на човечеството, а от друга - това, че човек не е просто някакво блуждаещо по Земята същество, а че принадлежи на цялата Вселена. Но, скъпи мой приятели, правилните имагинации довеждат и до правилен извод, а именно: ако човек не оживотвори своите мисли, а ги остави на все по-нататъшно умиране, то тези мисли ще пропълзят под Земята, а човек, по отношение на Вселената ще премине към положението на дъждовния червей. Това е напълно действителна имагинация. Човешката цивилизация би трябвало да избегне превръщането на човека в дъждовен червей, защото иначе Земята ще бъде разбита, раздробена и целта на вселенското развитие, която е изразена съвсем ясно в авансите на човека, няма да бъде достигната. Всичко това са неща, които ние трябва да възприемем не теоретически, не абстрактно, а трябва да ги приемем дълбоко в нашите сърца. Защото антропософията е сърдечна работа, и колкото повече се възприема като сърдечна работа, толкова по-добре се разбира.

--------------------------

От писмото на Рудолф Щайнер до Мария Щайнер за нейния рожден ден:

Дорнах, 15 март 1923

Изказвам тук тази мисъл, подобна на изричане на резюме на съдържанието на неделния ми доклад:

Сега в земния живот човек

Отново и отново се нуждае

От духовно съдържание

За думите на своята реч.

Защото в тази реч душата и духът задържат

За времето прекарано в сън

Само това, което сочи към духа.

А по време на сън хората

Трябва да встъпват в общение с Архангелите.

Те възприемат само това съдържание на думите,

Което се отнася до духовния,

И съвсем не до материалния свят.

Ако човек не достига

В съня това общение, взаимно разбиране

С Архангелите, то той нанася ущърб

На цялото си същество.

Медитация, дадена на 15 март 1923 година.

(Aus GA 262 Briefwechsel und Dokumente, S. 174/175).

От наследството на самиздата

Над възстановяването на текста работиха В. Силаев, В. Селицкий, Т. Владимирова

Превод от руски Евгени Мангуров 19.11.2012 гр.Варна