Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 22 март, 1923 г.

GA_222 Импулсиране на световно-историческите събития от духовните сили
Алтернативен линк

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 22 март 1923 година

Днес бих искал да ви напомня това, което ви говорих за природата и същността на човешкото мислене. В сегашното време, започвайки от 15-то столетие, от този исторически момент, на който нееднократно съм акцентирал, имаме по същество абстрактно мислене, лишено вече от образност и човечеството се гордее с това, лишено от образност мислене. Ние знаем, че това, лишено от образност мислене се е появило едва от посочения период, а преди това мисленето е било образно и още повече - живо.

Да си припомним каква е природата и същността на това мислене, което имаме днес. Ние вече можахме да кажем: живото същество на това мислене е живяло в нас по времето между нашата смърт и новото раждане, чрез което сме се спуснали от духовните светове във физическия свят. При това слизане жизнеността, същността на мисленето е била до известна степен отнета от него и днес ние, хората от петата следатлантска епоха, носим в себе си собствено, мъртво мислене, само някакъв труп на това живо, същностно мислене, което ни е свойствено за времето между смъртта и новото раждане. И благодарение на това, че ние носим в себе си това мъртво, това лишено от живот мислене, именно в следствие на това ние получихме възможност, като съвременни хора, с помощта на нашето обичайно съзнание да разбираме всичко безжизнено, необходимо за нашите нужди, докато за възприемане на всичко жизнено в заобикалящия ни свят ние днес нямаме способности.

Макар, че вследствие на това ние сме достигнали, като хора, собствената си свобода, своята самостоятелност, от друга страна, чрез това сме се изолирали от всичко, което в света е в непрестанно формиране. Ние наблюдаваме около нас неща, в които, честно казано, няма импулс за постъпателно развитие, няма жизнени зачатъци, неща, у които има само настояще, но никакво бъдеще. Разбира се, може да се възрази, че човек наблюдава сили на зараждане и формиране в растителното и животинско царства. Но това не е така. Той наблюдава това зараждащо се и формиращо се дотолкова, доколкото то е запълнено с мъртво вещество, той разглежда и тези формиращи сили като нещо мъртво. Ако искаме да отбележим особено характерните черти на този светоглед и ги поставим пред душата си, можем да кажем: в предните епохи на човешкото развитие хората възприемаха навсякъде в своето обкръжение нещо живо, изпълнено със сили на зараждане и формиране; сега те навсякъде търсят само мъртвото и искат някак да разберат самият живот, изхождайки от мъртвото. Но не го разбират.

В следствие на това човек навлезе в много своеобразна епоха на своето развитие. Той разглежда днес сетивния свят без подобно на това, както му се дават цветовете и звуците от света на външните сетива, да му се дават и мислите, съдържащи се в този свят. Вие знаете от моята книга «Загадките на философията», че на античният грък мислите са му давани така, както днес се дават цветовете и звуците. Ние казваме, че розата е червена; гъркът е възприемал и мисълта (идеята) за розата, той е възприемал нещо чисто духовно. И това възприемане на чисто духовното постепенно умирало с постепенното настъпване на абстрактното, мъртвото мислене, което е само труп на живото мислене, което ние все още имаме до слизането ни в земния живот.

А сега пред нас стои въпросът: как да съгласуваме едно с друго тези две неща? Как да съгласуваме това: когато искаме да разберем природата, когато искаме да си съставим представа за света, то се срещаме с това, което е извън света на външните сетива, а е в нас самите – мъртвото мислене? Трябва да си изясним съвсем точно, че когато сега човек стои пред света, то той стои пред него с мъртво мислене. Но мъртъв ли е външният свят? Макар и като предчувствие човек трябва днес да си каже: не, външният свят не е мъртъв, в цветовете, в звуците, навсякъде живото се стреми да се прояви. Така, че за този, който съумее да разбере положението на нещата, се изяснява нещо доста забележително, а именно: съвременният човек, без значение, че през цялото време насочва вниманието си само към света на външните сетива, не може със своето мислене да разбере този свят на външните сетива, защото мъртви мисли са неприложими за живия външен свят. Да се опитаме да си изясним това до край. Човек стои днес пред света на външните сетива и смята, че в своите гледни точки той не трябва да излиза от пределите на този свят на външните сетива. Но какво въобще значи за днешният човек да не излиза от пределите на външните сетива. Това значи изобщо да се откаже от всякакво постигане и разбиране. Защото нито червеното, нито звучащото, нито топлото могат да бъдат разбрани с мъртви мисли. Човек мислейки, се намира при това в съвсем друг елемент, от този, в който живее. И е важно да се отбележи, че при своето раждане ние навлизаме в земния свят, но имаме при това мислене, което е труп на това, което сме имали преди своето земно съществуване. И човек иска днес да съгласува две неща: този остатък от своето доземно съществуване да използва в земния живот. И това е довело до постоянно възникващи, започвайки от 15-то столетие, всевъзможни съмнения по отношение на мисленето и познанието. Това е предизвикало голямо объркване в съвременността, скептицизъм и неувереност, царящи във всевъзможните хорски мирогледи. Следствие от това е и, че човек днес понятие си няма за познанието. Няма нищо по-безнадеждно от теории на познанието издържани в съвременен стил. Огромното мнозинство съвременни учени въобще не ги е грижа за това, те го предоставят на философите. В тази област могат да се направят твърде своеобразни наблюдения.

Веднъж ми се удаде да посетя, това беше в 1889-та година в Берлин, вече отдавна умрелият философ Едуард фон Хартман, и ние говорихме по теоретико-познавателни въпроси. В хода на разговора той каза: «Статии по теория на познанието изобщо не трябва да се печатат, най-много може да се размножават на пишеща машина или по някакъв подобен начин, защото в цяла Германия има не повече от 60 човека, които могат с разбиране да се занимават с епистемологични въпроси ». Помислете само: на всеки милион хора – само един човек! Разбира се, на всеки милион хора има повече от един учен човек, или, във всеки случай, повече или по-малко образован човек. Но по отношение теорията на познанието, на действителното и разбиране, Едуард фон Хартман е бил, вероятно, прав. Защото, с изключение на кандидатите, на които преди изпита в университетите им се налага бързо да прелистят дебелите философски справочници, едва ли ще се намерят много читатели на теоретико-познавателните съчинения, ако са написани в съвременен стил, изхождайки от сегашния начин на мислене.

И тъй продължава и нататък, както се казва, през куп за грош. Занимават се с анатомия, зоология, биология, история и т.н., и при това съвсем не ги е грижа за това, дава ли се чрез тези науки познание за нещо реално, а продължават в коловоза нататък. Но човек трябва отчетливо да си изясни фундаменталния факт, че в мисленето, именно в абстрактното мислене, тъй като то, нали, е толкова светло и ясно, носи в себе си нещо във висша степен надземно, докато в земния живот той има около себе си само земно. И тези две неща никак не искат да се съгласуват едно с друго. Сега можем да поставим въпроса: а преди, когато човек е имал все още живи мисли, съгласували ли са се създаваните от него мисле-образи по-добре с това, което е било във вътрешния му свят? И тук трябва да кажем: Да! И аз искам да ви обясня защо. При съвременният човек работата стои така, че той от своето раждане до 7 годишна възраст живее, работейки за построяване на физическото си тяло, а после, при достигане на 7 годишна възраст идва до там, че все повече и повече работи за построяване на етерното си тяло; тази работа продължава от 7 до 14 години. След това човек работи за създаване на своето астрално тяло. Това става в периода от 14-та до 21-ва година, след това той до 28 години е зает с изработка на сетивната си душа, а до 35-та година – на разсъдъчната душа, и после на съзнателната душа. А по-нататък не може да се говори, че нещо се изработва, то ще се образува в бъдеще, започвайки от 42-рата година, когато се полагат основите на неговия Дух-Себе; Той ще бъде развит едва в бъдеще, но и сега човек е съпричастен към началото на развитието му. Така продължава и нататък.

Необичайно важен е периодът от 28 до 35 години. Този период от човешкия живот, от 28 до 35 години, по своето съдържание съществено се е изменил, започвайки от 15-то столетие. До настъпването на 15-то столетие хората все още са възприемали в тази възраст влияния от заобикалящия ги миров етер. Днес е трудно да си представим това, защото сега съвсем не знаят, какво е това, да получаваш въздействия от обкръжаващия миров етер. Но тогава хората са ги имали. Хората на възраст от 28 до 35 години са изпитвали в някакъв смисъл ново възраждане. Те са усещали, че в тях нещо се оживява. В тази връзка е и това, че в стари времена човек са го допускали до званието майстор в коя да е професия само след достигане на 28 годишна възраст. Защото той тогава отново, в някаква степен, макар, разбира се, и не силно, но все пак, до някаква степен отново се оживявал. Той получавал нов импулс. Това е било възможно, защото целият универсален миров етер, обкръжаващ ни покрай обкръжаващия ни физически свят, е въздействал тогава върху човека. В първите 7 години той въздействал чрез тези процеси, които се разигравали във физическото тяло. Той въздействал чрез тях, а не непосредствено върху човека. И след това, до 14-та година и даже до 28-та година, той не е въздействал върху човека непосредствено, а е трябвало да преминава през живота на неговите усещания. Но когато човек е достигал в това време периода на разсъдъчен или съзнателен живот, тогава етерът е въздействал върху него така, че отново го е оживотворявал. Но сега сме загубили това. Ние никога не бихме стигнали до днешната самостоятелност на индивидуално-личностният човек, ако не бяхме загубили това. И с това е свързан фактът, че от онова време цялото устройство на човешката душа е станало съвършено друго. И тук ще ви се наложи да усвоите едно понятие, което за съвременното ни мислене, може да бъде, и е много трудно, но което, без значение на това е много важно. Не е ли така, че в нашия физически живот ни е съвсем ясно, че това, което ще стане в бъдеще, днес още го няма. Но в етерния живот това не е така. В етерния живот времето е като някакъв вид пространство, и това, което трябва да стане, вече въздейства на предшестващото така, както и на бъдещото. Но това не е толкова удивително, защото то се проявява също и във физическия свят.

Ако действително се разбира учението на Гьоте за метаморфозата, то трябва да се каже: в корена вече действа цвета на растението. Той наистина действа там. И така, това е вярно за всичко, което се намира в етерния свят: там бъдещето вече действа в предшестващото. По такъв начин, ако човек е отворен по отношение на етерния свят, то етерното въздейства върху него предварително, още преди да се роди, особено върху неговия свят на мислите. Благодарение на това човека преди е имал действително съвсем различен свят на мислите, отколкото в наше време, когато тези врати в периода от 28 до 35 години вече не са отворени, когато тези врати са затворени. Тогава човек е имал живи мисли. Те са го правели несвободен, но в същото време са му давали това, че той в известен смисъл е чувствал, че е свързан с цялата заобикаляща го Вселена, че той се е чувствал жив в нея. Днес човек чувства себе си само в мъртвия свят, защото, ако живата Вселена би станала действена в него, то тя би го направила несвободен. Само благодарение на това, че в нас действа мъртвият свят, който нищо не иска в нас, не ни оказва никакво определящо въздействие, нищо не може да зароди в нас, ние сме свободни хора. Но от друга страна, трябва да ни е ясно, че човек чрез това, което има сега в пълна свобода вътре в себе си, чрез своите мисли, които, обаче са мъртви, не може да достигне разбиране на заобикалящия го живот, а е способен да разбере само заобикалящата го смърт. Но ако в такова душевно устройство не би настъпило никакво изменение, тогава упадъка на културата и цивилизацията, който и сега се увеличава все повече и повече, би станал все по заплашителен, и човек би ставал все по-слаб и неустойчив в своето душевно устройство, все повече би залинявал. Това би станало видимо много по-ясно, ако хората обръщаха повече внимание на фактите. Но те не им обръщат внимание. Те се успокояват със старите традиционни религиозни представи, които повечето не разбират, но които са наследили. Чак до научни изводи се успокояват хората с такива представи. Обикновено дори не знаят, че когато започват да се занимават с някаква наука и започват нещо да разбират, то все още се придържат към старите традиционни представи; тогава когато по-новите представи, които по същество са само абстрактни, мъртви мисли, са въобще съвсем непригодни за подход към живото. В предишните времена човек, когато върху него все още е въздействал мировият етер, действително още се е намирал във връзка с живота, разлят във външния свят. В тези времена, когато човек още е вярвал в духовния свят, той е можел все още да разбира и сетивния свят. Сега, когато той вярва само в сетивния свят, настъпи нещо твърде своеобразно: неговите мисли са най-духовни, макар и мъртви. Те са мъртъв дух. Но човек не осъзнава, че той днес гледа света с помощта на наследството от това, което е имал до своето земно раждане. Ако би имал живи мисли, оживени от заобикалящия го етер, то той би могъл да разгадае живото в своето обкръжение. Но тъй като вече нищо повече не възприема от своето обкръжение, а има само това, което е получил като наследство от духовния свят, то той и не може да разбере обкръжаващия го физически свят.

Това е действително, като че ли парадоксален, но необичайно важен факт, отговарящ на въпроса: защо, всъщност, съвременните хора са материалисти? Те са материалисти, защото са твърде духовни. Те биха могли да разбират навсякъде материята, ако биха могли да възприемат живото, което живее в цялата материя. Но тъй като те се изправят срещу живото само със своето мъртво мислене, то хората превръщат това живо в мъртво, навсякъде виждат мъртво вещество; и тъй като те са твърде духовни, и тъй като имат в себе си само това, което са имали до своето раждане, то те и стават материалисти. Материалисти стават не защото са изучили материята, нея именно никак не са изучили, а материалисти стават защото собствено и не живеят на Земята. И ако се попитате: защо такива «закоравели» материалисти, като Бюхнер (Карл Георг Бюхнер 17.10.1813-19.02.1837 е немски революционер, писател, драматург, лекар и философ. Отстоява радикално-материалистически, просветителски възгледи. Бел.Е.М.) или дебелият Фогт (Карл Фогт - 1817—1895 — изтъкнат немски естествоизпитател, зоолог, палеонтолог, лекар, философ, представител на вулгарния материализъм; бел.Е.М.) и т.н. са станали крайни материалисти? Това е така, защото те са били твърде духовни, защото те не са имали в себе си нищо, което би ги свързвало със земния живот, а са имали в себе си само това, което са преживели в предния си земен живот, но което сега вече е мъртво. Материализмът е действително дълбока тайна, той е забележително явление на човешката цивилизация.

Но в съвременната епоха човек не може по друг начин да излезе зад пределите на мъртвите мисли, защото отвън, от етера те вече не се оживяват, не може да излезе по друг начин, освен сам да ги оживи. И това той може да свърши само тогава, когато възприеме в своите мисли живото, в този смисъл, в който се дава от антропософията; да оживи мислите и отново самостоятелно да се спусне с тях в живото, в сетивния свят. Значи, човек трябва да оживи вътрешно сам себе си. Мъртвите мисли той трябва да оживи с вътрешна работа и тогава ще надрасне материализма. Тогава човек ще започне изобщо по друг начин да съди за заобикалящите го неща. И за възможностите на този начин вие нееднократно сте чували тук.

Хайде днес да разгледаме една област. Ние виждаме около себе си растителния свят. Знаем за по-голямата част от растенията, че животните и хората могат да се хранят с тях. Те се преработват в тях с помощта на храносмилането и им служат за храна. Те могат, както обикновено се говори, да влязат в състава на организма на животните и човека, да се съединят с тях. Но ето, че внезапно се натъкваме на отровно растение, например на татул или беладона. И тук ни се налага да се запитаме: в какво се състои работата? Тук ние внезапно се натъкваме в растителния свят на нещо такова, което не се съединява с организма на животните и човека така, както всичко друго, действащо в живота на растенията.

Дайте да си изясним, какво стои в основата на растителното, на какво се основава то. Вече често съм говорил за това. Да си представим земната повърхност. Растението израства на тази повърхност. Знаем, че растението притежава физическо устройство и то е пронизано от своето етерно тяло. Но растението не би могло да се разкрие и да достигне пълното си развитие, ако, както често съм посочвал, не го докосне по повърхността на цвета му астралният елемент, който е разпространен навсякъде. Растението няма астрално тяло, но астралното навсякъде се докосва до растението. (Виж рис. лилаво)

antroposofiq_GA_222_12.jpg?fbclid=IwAR2r

Обикновено, като правило, растението не приема в себе си, във вътрешността си астралното, то допуска само външно съприкосновение до себе си. То не преработва в себе си астралното. То живее само в известно взаимодействие с него. То се намира в някакво взаимодействие с астралното в своята повърхностна част в областта на цветовете и плодовете. Като правило, астралното не се свързва в растението с неговото етерно или физическо тяло. А при отровните растения работата стои иначе. В случая с отровните растения характерно е това, че астралното се внедрява в растението и се свързва с растителното. Така, че ако имаме работа, например, с беладоната или с татула, то тези растения всмукват в себе си в по-голяма или по-малка степен астралното и носят в себе си това астрално, при това го носят, разбира се, някак незакономерно. Защото, ако растението носеше астралното закономерно, то би станало животно. Но то не става животно, а носи в себе си астралното някак в пресовано състояние. Затова между такова растение, наситено с астралност и животинския и човешки организми се установява своеобразно взаимоотношение. Ако ядем растения, които не са отровни, то приемаме в себе си от растението не само това, което химик в лабораторията би могъл да извлече от него; ние вземаме от растението не само неговите вещества, но ние вземаме и етерното, неговите жизнени сили, наистина, както веднъж вече казах тук, ние трябва в процеса на усвояването му като наша храна да го лишим от собствения му живот. Това е необходимо: за да се храни със живото, човек в самия себе си трябва напълно да го лиши от живот. Тоест той трябва в себе си да отстрани етерното от растителната храна.

В долния човек, в човека-веществообмяна имаме следния своеобразен процес: ние поглъщаме растението, растителните вещества, това става и с варените растения, но когато ги ядем в суров вид, когато ядем круши, ябълки, ягоди, тогава като че ли изцеждаме етерното от тях и присвояваме в нашето собствено етерно тяло това силово образувание, което е заложено в основата на това растение. Нали растението има определена форма, определен облик. Този облик, който ние сме приели в себе си, става видим за свръхсетивното съзнание, той даже не винаги има същия вид както растението във външния свят. Той е различен. Този облик, като че ли набъбва и се разпространява в нас и по забележителен начин се приспособява към нашия човешки организъм. Но сега настъпва още нещо удивително. Представете си, че ядете зеле (тук се налага да говоря, използвайки няколко парадоксални обрата, но в общи линии това е правилно), и ето тогава в долния човек избухва някакво съвсем определено светлинно образувание.

antroposofiq_GA_222_13.jpg?fbclid=IwAR2r

В човека-веществообмяна, в долния човек става някаква деятелност, явяваща се следствие на това, че човек е изял зелето. В тази степен, в която този процес става в долния човек, предизвикан от изяждането и усвояването на зелето, в горния човек, в човека-глава, възниква нещо противоположно, може да се каже някакво пусто пространство, отговарящо на първото образувание, негов негатив. Ако аз, да кажем, нарисувам формата, възникваща там долу, то в горния човек тогава възниква нейното отражение.

antroposofiq_GA_222_15.jpg?fbclid=IwAR2r

Това е наистина така: зелето образува в нас определена форма, а в нашата глава възниква нейното обръщане, нейния негатив. И ето в това негативно ние възприемаме външния свят. Той може да внася в нас впечатления, защото носим в себе си в известен смисъл празно пространство (всичко това е казано, разбира се, много приблизително). И така действат в нас всички ядливи растения. Ако сме приели някаква обичайна храна, то интензивността на създадената от нея форма е такава, че в течение на 24 часа ние постепенно я разрушаваме: след едно бодърстване и един сън тя се разтваря. След това тя трябва отново да се създава. Така стои работата с растенията, които при своето природно израстване имат физическо тяло и етерно тяло, а астралното допускат само да ги докосва. Но сега си представете, какво ще се получи, ако приемем в себе си, да кажем, сок на беладона. Тук ние имаме растение, което е всмукало астралното, и което, благодарение на това, че е всмукало астралното, притежава много по-силна формообразуваща сила, така че там долу в човека възниква много по-трайна форма, която ни се отдава не така лесно да преработим, която даже претендира за самостоятелност. В следствие на това възниква много по-определено, интензивно действащо негативно. Представете си такъв случай: някакъв човек има мозък, недостатъчно здраво удържащ своята структура и е склонен към дремливост, защото астралното му тяло недостатъчно здраво се свързва с физическото тяло в мозъка. Дават му сок от татул. В следствие на това възниква интензивна растителна форма, образува се силен негатив. И по такъв начин у човека, чийто мозък е някак доста мек, е възможно с помощта на татула да се усили етерното тяло на неговата долна част на тялото по пътя на създаване в него на устойчиви форми, което ще извика в този човек по-отчетливи мисли и по-такъв начин ще бъде преодоляно дремливото му състояние. Ако в останалите части на своя организъм той е достатъчно здрав и може, мобилизирайки своите жизнени сили да понесе достатъчно продължително приемане на татул, за да станат тези сили в следствие на това по подвижни и мозъкът му да се оправи, тогава такъв човек е възможно, с помощта на приемането на отровата на татула, да се избави от склонността си към дремливост.

По аналогичен начин действа на човека и беладоната. Беладоната действа така, че става следното: в следствие на приетата вътрешно беладона етерното тяло се пронизва с устойчиви конструктивни образувания. Така че, ако се приема беладона в подходящи дози, такива, които човек би могъл да понесе (и въобще с кое да е лекарство може да се лекува само в дози, които болният може да понесе), то в етерното тяло на долната част на човека се образува своего рода здраво ядро. Това здраво ядро предизвиква в главата свое точно негативно отражение. Върху това взаимодействие между позитивното и негативното лежи процеса на изцеление, който се има в предвид при приемане на беладона.

antroposofiq_GA_222_14.jpg?fbclid=IwAR2r

Трябва само да си изясните, че не трябва да си представяте, че при възприемане на такива процеси има място разделянето им в пространството. Съвременният човек с неговия мъртъв и тежък разсъдък е способен само да си представи, че ако нещо става в неговия живот, то може да достигне мозъка само чрез външно видими потоци. Но това не е така. А процесите в долната част на тялото предизвикват своя противообраз – процеси в главата, без да има разделение в пространството. Това може ясно да се види когато се наблюдава етерното тяло; ако в етерното тяло на долния човек се появи просветляване, заблести по-светло някаква отчетлива форма, то в главата възниква потъмняване, което има съответстваща негативна форма. И всичко това - без взаимодействие чрез физическото пространство. 

    А това, че природата навсякъде се стреми към такива образувания, можете да видите от следното. Знаете, че всяка порядъчна оса има отпред нещо като глава, а отзад някакво коремче и крила. Така е при всяка прилична оса. Но има и оси, които изглеждат така:

antroposofiq_GA_222_16.jpg?fbclid=IwAR2r

Тук те имат своето жило, а тук влачат като на буксир своята задна част на тялото; това са земни или пясъчни оси. При тях вече и на физически план тази връзка между предната и задна части на тялото е сведена до минимум. Когато се премине в духовното битие, то вече въобще не е необходимо такова външно видимо съединение. И ако преминете към разглеждане на някои елементарни същества (знаете, че неотдавна говорих за елементарните царства), то можете да видите в елементарния свят, например, че ето тук има някакво същество, а по-нататък няма нищо, и само съвсем далеко има нещо друго; и само постепенно ще разберете, че те съставляват нещо единно и където отива едното, там отива и другото. Така, че тук вие попадате в доста сложно положение (в елементарния свят това се случва): тук някъде имате някаква част на елементарно-етерен организъм, а тук - друга, а в следващия момент, например, тя така се обръща, но там няма никакво съединение; и ако едната се преобръща, то другата не може просто непосредствено да я следва, но тя трябва да измине същия път, както и първата.

antroposofiq_GA_222_17.jpg?fbclid=IwAR2r

Виждате, че действително може да се намери някакво взаимодействие при тези вещества, които човешкият или животински организъм не може непосредствено да разруши, които, така да се каже, образуват интензивни, продължително съхраняващи се етерни «ядра», че може да се намери взаимодействие между тях и това, което в съвсем друго място на човешкия организъм предизвиква структурни образувания, които могат да действат организиращо, а с други думи- оздравяващо.

Тези примери ви дават представа, как може да бъде оживен света за човешкото наблюдение. С помощта на едното наследство само, което човек е получил от Духовния свят, той вече няма възможност да се доближи до живото, което го заобикаля. С външните сетива той не разбира света. Но той отново ще го разбере и ще види какво значение има мисленето по отношение на света в неговата цялост. Тогава човек ще може, изхождайки от такова възприемане на Вселената, да разбере, защо заобикалящите го неща се намират в това или онова взаимодействие, защо, например, неотровното растение се намира в различна връзка с телесността на човека или животното, от отровното. Оживяване на цялото човешко съществуване е възможно само по този начин. Тук някой склонен към леност и удобство човек би могъл да каже: преди хората бяха по-добре: върху тях действаше заобикалящият ги етер, те имаха изпълнени с живот мисли, те можеха да възприемат все още разликата между отровно и неотровно растение. Животните и днес още могат това, защото те нямат абстрактно мислене, което да ги отчужди от света; затова животните различават, следвайки, както се казва, своя инстинкт, отровните растения от неотровните. Да, но тогава човек - и това трябва отново и отново да се повтаря, тогава човек не би стигнал до ползване на своята свобода! Защото това, което ни поддържа живи чак до границата на мислите, това ни лишава от свобода. Ние трябва, колкото и парадоксално да звучи, да станем по отношение на мислите, каквито сме били в предните земни животи, действително съвсем непритежаващи ги. И тогава ще можем да станем свободни. И ние ставаме непритежаващи тези живи мисле-същества, които имахме по време на нашето доземно съществуване, когато сме ги приемали в себе си вече само като трупове, тоест сме ги възприемали, тъй да се каже, в тяхното небитие. Ние с нашите лишени от живот мисли по отношение на нашето душевно преживяване по време на бодърстването на Земята сме като някакви «онеправдани». От тази «онеправданост», всъщност, се ражда нашата свобода. Тя вече може да бъде разбрана. Но ние не можем нищо наистина да научим, ако не носим в себе си нищо живо. Ние можем да изучим мъртвото, но мъртвото не е способно да ни придвижи нито крачка напред в нашето живо отношение към Вселената. И сега, след станалото прекъсване в нашето познание, ние трябва, съхранявайки свободата си, да дойдем отново до познанието по пътя на това, че започваме в нашия земен живот, с помощта на нашата човешка воля, отново да оживяваме нашите мисли. И тогава във всеки момент ние ще можем да различаваме: тези тук са живи мисли, а тези - мъртви. Когато се издигаме до чистите мисли (това съм го описал в моята «Философия на свободата»), ние можем да станем свободни хора. Когато чувстваме такива мисли, то ние, макар и излизайки от свободата, отново влизаме във взаимодействие с нашето обкръжение. Ние ставаме причастни към свободата чрез съзнанието за това, че сме способни все повече и повече да се приближим до чистото мислене и от него да получаваме морални интуиции, морални импулси. Благодарение на това ние ставаме свободни хора, но като следствие трябва да устроим и уредим в съответствие с това и нашия душевен живот и цялото си душевно устройство, да го оправим с помощта на нашата собствена дейност на Земята. И тогава ще можем да пренесем през вратата на смъртта в Духовния свят последствията на това наше действие. Защото това, което е достигнато чрез индивидуална работа – то не може да пропадне във Вселената. Е, скъпи мои приятели, днес май ви предоставих труден материал за размисъл. Но от това вие можете да видите, че действително можем да се приближим към разбиране на Вселената, че ще се научим да разбираме човека, а в частност отношението между физическия човек, само изглеждащ физически човек, защото той не е просто физически човек, а винаги е пронизан от своите висши членове, неговото отношение към останалата, физически проявяваща се Вселена, както можахме да видим това, макар и с пример за отровни растения.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder