ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 18 март 1923 година

Ако още веднъж погледнем към всичко това, което ви беше представено в последните наши лекции относно осъществените замисли, събития и действия в свръхсетивния свят (всичко това беше повече или по-малко разширено допълнение към моята книжка «Духовното водачество на човека и човечеството»), ако си спомним всичко това, то ще ви стане ясно, че сега, в наше време трябва преди всичко да се осъзнае, че тук ние имаме работа с последствията на това велико, това грандиозно събитие, за което ви казах, че е станало в основни линии в 4-то столетие сл.р.Хр., предаването на управлението на мировите мисли от Духовете на Формата на Духовете на Личността (или Началата). Ако оценим цялото значение, цялото космическо значение на това събитие, то можем да кажем: смисълът му е, да се даде на човечеството в хода на развитието му това, което то трябва да получи в течение на нашата сегашна пета следатлантска епоха, епохата на развитие на съзнателната душа. А именно: вътрешната човешка свобода, възможността за действие на отделният човек върху самия себе си. Ние знаем, че човешкото земно развитие е било като подготовка за тази епоха, че отначало е трябвало да бъде заложена природната основа, така, че човек вътре в това, в което се е превърнал благодарение на тази природна основа, да може да развие в себе си стремеж към свобода на своето душевно същество. Как е свързано това с гореописаното от нас свръхсетивно събитие? Ако в общи линии си представим това събитие то можем да кажем: при поглед към духовния свят ние виждаме, че от една страна главни духовни ръководители на човечеството са тези същества, които наричаме Духове на Личността или Начала, именно такива Духове на Личността, такива Начала, които получиха от ръцете на Духовете на Формата, Властите, управлението на мировите мисли. Тези Начала, тези Архаи, на които човечеството е задължено за възможността при своето развитие да дойде до мислите чрез собствена вътрешна работа, тези Начала са подложени в своята дейност на пречки от страна на същества, които бидейки Власти, Духове на Формата, са изостанали на предишната степен на развитие; те, оставайки Духове на Формата, не отстъпили управлението на космическите мисли. И човек е поставен сега в нашата епоха на съзнателната душа, в която живеем започвайки от 15-то столетие, е поставен пред велик отговорен избор, в една от своите инкарнации действително да се реши за истинската свобода, и, което е същото, да получи възможност за тази свобода благодарение на обръщането към правилните Архаи.

Виждаме обаче, как в наше време хората често се противят на освобождаването от въздействията на тези духовни същества, тези Власти, които не искат да се откажат от ръководството на развитието на мисленето, за да разберат, каква роля играят тези същества в съвременната епоха на човешкото развитие. Следва да си изясним, каква роля с пълно право са играли в по-ранните времена такива, намиращи се в нормално развитие Власти.

В предишните времена хората не са развивали така свои собствени мисли, както го правят сега. Те не са ги развивали с помощта на вътрешна активност, използвайки вътрешна работа. Те образували свои мисли, отдавайки се на възприятия на външната природа и подобно на това, как ние днес възприемаме цветовете и звуците, така те възприемали мислите. А в още по-древни времена, в тези времена, когато хората се отдавали на инстинктивното, безсъзнателно ясновиждане, те едновременно с възприемането на образите от безсъзнателното ясновиждане възприемали и мисли, възприемали ги като дар от Божествено-духовните светове. Значи хората не си изработвали мислите, а ги получавали готови. Такива е трябвало да ги получават тогава.

Също така, както и детето отначало трябва да развие своята физическа природа, също така, както детето трябва отначало да създаде основата за да може в по-късните години да може да се учи, така и човечеството като цяло е могло да дойде до вътрешно активно развитие на света на мислите само след като отвън с този свят на мислите е била осъществена работа над цялата човешка природа.

Така, че тази предварителна работа е трябвало да бъде извършена. Но по време на този период на подготовителна работа човек, в същност, никога не е могъл да каже, че е предназначен да стане свободен. Защото, както можете да видите това от моята «Философия на свободата», основа за човешката свобода се явява именно това, че човек може сам чрез вътрешна активност да развие свои мисли и, че той от тези самостоятелно развити мисли (назовани от мен в моята «Философия на свободата» чисти мисли) да може да черпи и свои морални импулси.

Такива морални импулси, почерпени от собственото човешко същество, не са съществували в тези стари времена, а и не е могло да съществуват. Моралните импулси е трябвало да бъдат давани едновременно с мислите, които са били като мисли на Боговете, като някакви заповеди, абсолютно задължителни за човека и правещи го несвободен. Тази страна на въпроса вие ще намерите акцентирана в моята «Философия на свободата», а именно: преходът на човечеството от свързаността му със заповедите, изключващи свободата, към деятелност, изхождаща от моралната интуиция, включваща в себе си свободата. Свойството на Духовете на Формата е такова, че те винаги въздействат на човека сякаш отвън. Всичко това, което човек внася отвън в своето собствено същество, всичко това съдържа в себе си резултатите от действието на Духовете на Формата. И работата е стояла така: дотогава, докато Духовете на Формата са насаждали в човека космическите мисли, тези мисли са били нещо, което или е излизало, може да се каже, срещу човека като възприятие от камъните, растенията, животните, или е изплувало вътре в човека, като негови инстинкти и подбуди. Тогава човек е плувал, като че по вълните на живота и тези вълни на живота или се надигали, или се успокоявали, в зависимост от мислите на Духовете на Формата. Така, че отвън към човека се е приближавало това, което той после е възприемал вътре в себе си. Затова в тези стародавни времена човек е чувствал себе си по отношение на Боговете така, че той, както в първопричините на мировото сътворение, така и на своето съществувание, е търсил действията на Боговете. Когато човек е говорил за Боговете, то е говорил така, че е търсил Боговете както в причините за това, което той самият е на Земята, а също и в причините за природните явления. Човек тогава през цялото време се е натъквал на богове, като първопричини на всички неща: «Откъде произлиза света? Откъде произхождам аз самият?» Това са били великите религиозни въпроси на древното човечество.

Ако прегледате древните митове, то навсякъде ще намерите, даже и в библейската история за сътворението на света, навсякъде митове за генезиса, за произхода на света и човека. Защото, преди всичко са търсили причините за възникването на света, но до тези търсения са и спирали.

Цялото това устройство на човешката душа се е обуславяло от факта, че човек в своя свят на мислите се е намирал в зависимост от Духовете на Формата, чак до 4-то столетие сл.р.Хр., а в своите после-действия даже чак до 15-то столетие. Духовете на Формата са били, ако ми бъде позволено да употребя такъв израз, пълноправни управители в цялата сфера на мислите и те са имали право да донасят на човека мисли отвън, развивайки неговото мислене.

Но след изтичане на това време положението на нещата се изменило. След изтичане на това време Духовете на Формата, Властите, предават управлението на мислите на Архаите, Началата. Но как управляват Началата тези мисли? Сега вече не така, както преди, не така, като че ли сами се разпореждат с мислите и ги внедряват в човека, вливат отвън в човека, а така, че му дават възможност сам да развива тези мисли. Как е станало възможно това?

Това е станало възможно като следствие от множеството земни животи, които всички хора са преминали. В тези по-стари времена, когато Властите все още с пълно право са донасяли на човека мисли отвън, хората не са имали зад себе си толкова предшестващи земни животи. Тогава те още не са могли да намерят в себе си достатъчно активност за да развият способността за мислене, ако са усетели в себе си импулс за това. Днес ние можем да кажем, че живеем в тази от многото земни инкарнации. И ако само имаме за това достатъчна сила на волята, защото тук думата е за воля, тогава ще можем да намерим в себе си това, което се явява способност да образуваме в самите себе си собствен свят на мисли, някакъв индивидуален свят на мисли, както го разясних в моята «Философия на свободата».

И ви моля, да се отнесете с пълната сериозност към тази мисъл! Помислете за това, че сега сме встъпили в тази епоха, когато човек е зает с това, че трябва от самия себе си да изработва свои мисли, да формира свои мисли. Но при това той стои самотен в света и тези негови мисли биха стояли като изолирани в света, не биха имали значение за Космоса, ако тук ги нямаше Духовните същества, които по подходящ начин не включваха в Космоса като сила и импулс, тези мисли ,които човек е изработил в своята свобода. В това се състои този прогрес, който е даден благодарение на прехода от управление на мислите от Духове на Формата към управление им от Духовете на Личността.

Духовете на Формата сякаш черпели мисли от всеобемащия космически резервоар на мислите, за да ги донесат на човека отвън. Човек възприемал в себе си тези космически мисли и при това е трябвало да се чувства като своего рода творение, движещо се напред по вълните на космическите течения, създавани от Духовете на Формата. В това време светът на мислите е бил такъв, че той, бидейки в Космоса, е пренасял своята хармония и върху човека. Но при това човек, намирайки се вътре в Космоса, е бил несвободно същество! И ето сега човек е достигнал свободата да си образува свои собствени мисли. Но всички те биха се оказали в Космоса в положението на «затворници», ако не ги възприемаха и не ги връщаха отново към космическата хармония Архаите, което те и вършат в нашата епоха.

Тук ни се дава основата за разрешаване на този необичайно важен исторически раздор, който е настъпил в ново време и е довел душите на хората до такава обърканост. Нима не виждаме този раздор? Аз вече често съм споменавал, изхождайки от друга гледна точка, за това, как човека, от една страна го учат, че целият Космос е пронизан от някаква природна закономерност, че тази природна закономерност се разпространява и върху съществото на човека, а именно, че някога е съществувала първична мъглявина, от която са се отделили Слънцето и планетите, а след това и самият човек. Нима не виждаме, как, от една страна се приема системата на космическите закони на природата, вплетен в които се чувства човек. И нима не виждаме, как от друга страна, човек, за да запази своето човешко достойнство, доколкото той се явява творение на природния свят, трябва да направи така, че да възбуди в себе си мисли за наличие на морален порядък в света, за да не излетят моралните му импулси във Вселената, а да добият реалност.

Може да се каже, че в течение на 19-то столетие отново и отново е възниквал стремеж към разрешаване на този раздор с помощта на различни философски мъдрувания. Погледнете, например, тази религиозна борба, която е ставала в протестантизма във връзка с така наречената школа на Ричъл (Албрехт Ричъл (25 март 1822 — 20 март 1889) — немски историк на християнството, протестантски богослов, един от представителите на либералната теология –бел.Е.М.). Болшинството от хората не са запознати с тези религиозно-философски теологически битки, тъй като всичко това е ставало в тесния кръг на теологичните и философски школи. Но всичко това, което е ставало в тесните теологически и философски кръгове, все пак не е оставало затворено само вътре в тези школи и други подобни. Без значение на това, че, вероятно, нито вие, нито болшинството хора не знаят, какво именно е мислил Ричъл за морално-божествения миров ред или за личността на Исус, въпреки всичко, това, което са мислели тези хора в 19-то столетие за личността на Исус, всичко това е проникнало и продължава да живее в тези учения, които се поднасят на децата от 6 до 12-годишна възраст. И това после става общоприет възглед, всеобща духовна настройка. И макар хората да не го осъзнават ясно, всичко това остава в тях като неопределено чувство, като неудовлетвореност от живота; и това ги води след това до такива хаотични действия, които накрая ни доведоха до тази хаотична епоха, в която сега живеем.

И ето възниква великият съдбовен въпрос, който се налага човек да си зададе: ето природният свят, образувал се от първичната мъглявина, и той върви към топлинна смърт, при която и всичко духовно-душевно ще бъде погребано във вътрешно, вече неподвижно, еднакво всеобщо топлинно състояние, така, че ще се образува едно велико гробище. Всички морални идеали, породени от индивидуалностите на отделните хора, ще измрат.

Човек днес не осъзнава това достатъчно ясно, защото все още не е достатъчно честен за него. Но всичко, което той възприема от съвременната цивилизация, би трябвало да го доведе до болезнено преживяване на този необичайно голям разрив в неговия светоглед, но това не стига до съзнанието му: да преживява болезнено, че съществува природен свят, към който той самият принадлежи, но че му се налага да се съобразява и с моралния свят, и че той няма възможност, изхождайки от съвременните си възгледи, да припише реалност на моралните идеи. Не е било така в по-старите времена за по-древното човечество. По-древното човечество е усещало, че има своите нравствени идеи от Боговете. Това е било във времената, когато Властите, Духовете на Формата, са вливали отвън мисли в човека , в това число и нравствени мисли. Тогава човек е знаел, че дори и Земята да я постигне топлинна смърт, за бъдещето ще останат божествено-духовните същества, владеещи мировите мисли на целия Космос. Така, че човек е знаел: не той сам образува мисли, а те съществуват също както и външните природни процеси, така, че те трябва да имат също толкова дълго съществуване, както и външните природни процеси. Настана време, когато трябва напълно да си изясним, че сега все повече и повече хора престават да се справят с живота! Някои от тях осъзнават това, и то е, може би, по-добре. Други не осъзнават това и като последствие на техните постъпки се явява това всеобщо хаотично състояние на света, в което сега встъпихме. Но целият сега съществуващ хаос, цялата бъркотия в света е в следствие на вътрешния раздор, предизвикан от това незнание, вътрешен раздор, неувереност в реалността на моралния миров ред. Хората биха искали да заглушат в себе си тези велики мирови въпроси, да ги заобиколят, те не искат да се стреснат и да осъзнаят истинската причина за този раздор. На тях им се иска да забравят за това.

Но с тези средства, с които разполага това, което е прието да се нарича наша външна цивилизация, няма да може да ликвидира този раздор. Той може да се разреши само на почвата на такъв духовен светоглед, какъвто се стреми да обоснове антропософията. И тогава идват до там, че започват да разбират, че съществуват Архаи, получили задача в Космоса да ръководят космическите процеси – да възприемат мислите на хората, възникващи изолирано, чрез вътрешна работа в душата, да възприемат тези мисли, да ги разпределят навсякъде и да ги включват в мировата творба. И тогава човек намира с някакъв величествен, могъщ образ основата на моралния миров порядък. Как го намира? Човек не би могъл да стане свободен, ако не съумее да развие в себе си следното чувство: ти сам образуваш в себе си свои мисли, изхождайки от своята собствена индивидуалност ти сам изработваш свои мисли. Но, нали, чрез това ние в същото време откъсваме своите мисли от космоса.

Това е било в някаква степен в древните времена. Ако схематически нарисувам тук морето на космическите мисли, а тук – хората, то тази част от космическите мисли, която би се падала на всеки отделен човек, би изглеждала така: жълтият израстък сякаш се спуска към човека от общата духовност. Това нещо е било следствие от деятелността на Духовете на Формата. Но в течение на земното развитие това се променило. Управлението на морето от космически мисли преминало към Началата. Ако пак нарисувам схематично отделните хора, това тук, което представлява техните мисли, се е отделило, то не е повече свързано с космическите мисли. Това е трябвало да стане. Защото човек не би могъл да стане свободно същество, ако не бе откъснал своите мисли от Космоса. Той е трябвало да ги откъсне от Космоса, за да стане свободно същество. Но след това те трябва отново да бъдат свързани с Космоса. Тоест, необходимо е управление на тези мисли и това управление се осъществява от Архаите, Духовете на Личността, при което това управление не е свързано непосредствено с живота на човека, а е космическа дейност.

Но сега да погледнем тези мисли от гледна точка на тяхната морална ценност и да почувстваме, как някоя мисъл в морално отношение може да стане такава, че да си кажем: когато навлизаме в духовния свят (дали това ще е в следствие на преминаването ни през вратата на смъртта или по някакъв друг начин или в бъдещето на Земята), когато ние навлезем в него ще се срещнем с Духове на Личността, с Архаите. И тогава ще можем да видим, какво те могат да направят с нашите мисли, които до тогава са били изолирани, за да ни дадат свобода. И тогава ние ще можем да узнаем колко струваме, да узнаем от възприятията на това, което Духовете на Личността могат да направят с нашите мисли. От това се определя нашата ценност като човек и нашето човешко достойнство И космическата мисъл ще се окаже непосредствено свързана с моралното устройство, с моралните импулси.

От правилно възприетата антропософия днес навсякъде могат да възникват морални импулси. Необходимо е само, това, което е антропософията, човек да възприема, разбирайки всичко със своето същество. Ако правилно възприемем тези мисли, тези мисли за отговорността по отношение на нормално развиващите се Архаи, Начала, ако ние правилно разберем нашата духовна връзка с Космоса, тогава правилно се вписваме в нашата съвременна епоха, тогава ще бъдем истински хора на нашата епоха. И тогава ние ще можем по правилен начин да гледаме към това, което постоянно ни обкръжава: не само физически-сетивният свят, но и духовният свят. Тогава ние ще гледаме към тези духовни същества, към Архаите, по отношение на които човек трябва да носи отговорност, ако иска по правилен начин достойно да извърви своето развитие като човек в хода на земните времена. И ние виждаме, как в наше време на това противостоят остатъците на правомерния някога миров ред, как на това се противопоставят тези от Духовете на Формата, които искат все още по старому да управляват мислите. И оттук произтича най-главният импулс за цивилизацията на нашето време. Най-важната задача на хората сега е чрез правилно ориентиране по отношение на Архаите, Духовете на Личността, да станат свободни, за да достигнат чрез това и правилно ориентиране към тези Духове на Формата, които искат да управляват мислите така, както и преди, когато това беше правомерно; сега вече това не е правилно. И ние ще намерим тогава, от една страна, това, което прави в света живота труден, а от друга, ще намерим навсякъде и пътища за изход от тези трудности. Само трябва да търсим тези пътища като свободни хора. Защото, ако нямаме воля за свободно развитие на мислите, то към какво в нас могат да се обърнат Архаите?

Това, което се изисква в нашата епоха, е човек действително да иска да стане свободно същество. В преобладаващата си част той не иска това. Той трябва все още да намери в себе си волята за това. На него повече от всичко му се иска, това, което му харесва, да може да го пожелае и тогава да се появят съответстващите духове, които по невидим, свръхсетивен начин да изпълнят желанията му. Тогава той, може би, би се почувствал свободен, би почувствал своето човешко достойнство! Ще ни бъде достатъчно да преминем още една двойка инкарнации, за това ще ни бъде необходимо не толкова много време, примерно само до 2800-на, или до 3000-та година, и тогава няма да можем да си простим в последващата инкарнация, ако погледнем към предишната инкарнация, че ние някога сме предпочели пред човешката свобода човешкия стремеж към удобство, към леност, в надежда за помощ от снизходителните към нас Богове.

Човек днес недостатъчно различава тези две неща: свободата и снизходителността на благосклонните Богове към човешката инертност, към човешкото желание за удобства. Днес все още много хора искат да съществуват добри Богове, които да изпълняват желанията им, без особено участие на самите хора. Както вече казах, достатъчно е да настъпи 2800-та година, или 3000-та, и тогава, в последващата инкарнация, ще ни се наложи вече да изпитаме силно презрение към това. Но ако днес развием правилно морално настроение, то това настроение трябва да бъде свързано с известна морална сила, която действително иска свобода – отначало вътрешна свобода, а външната свобода ще се развие вече след това по правилен начин там, където действат неправомерните Духове на Формата, а те действат навсякъде. Можем да си представим, че има такива хора, защото човешкият интелект има такава луциферическа склонност, които ще си кажат: «Да, но, би било несравнимо по-разумно за Божествения миров ред, ако изостаналите Духове на Формата не се намесваха, ако тях въобще ги нямаше»! Бих посъветвал хората, които мислят така, да разсъдят, биха ли могли да се хранят, ако нямаха в червата неприятни вещества. Едното е невъзможно без другото. Така и във Вселената е невъзможно да съществуват неща, обуславящи величието и достойнството на човека, без съответстващите им корективи. Къде виждаме дейността на изостаналите Духове на Формата? Преди всичко виждаме тяхната дейност в национализма, в шовинизма. Това е дейност, която се разпространява днес по цял свят: там, където мислите на хората се развиват изхождайки не от непосредствения вътрешен човешки център, а изхождайки от кръвта, от инстинктите.

В този смисъл може да има двояк подход към националността. Единият подход е такъв: пренебрегват нормалните Архаи и просто се отдават на това, което изостаналите Духове на Формата правят от националността. И тогава, израствайки в тази националност, шовинистично се кичат с това, което се е родило, произхождайки от кръвта на своята националност. Говорят изхождайки от националността, своите мисли получават в съответствие с езика на тази националност, в съответствие с особената форма на този език получават също и формата на своите мисли. Израстват, произхождайки от това, което Духовете на Формата са направили от националността.

И ето, ако сега човек поиска да се поддаде на тези изостанали Духове на Формата, пък ако е и много тщеславен, и освен това, ако съдбата му е предоставила висок пост, тогава той започва да фабрикува – напълно в съответствие с националния шовинизъм на съвремието - «четиринадесет точки». И той намира поддръжници, които разглеждат тези «14 точки » на Удроу Уилсън като нещо, което трябва да донесе на света нещо великолепно.

Какво в действителност са били тези «14 точки» на Удроу Уилсън? Те са били като лозунг хвърлен пред света, за да могат да способстват на това, което изостаналите Духове на Формата са искали да излеят върху природните подоснови на различните нации. Те са били инспирирани непосредствено оттам.

Виждате ли, за такива неща може да се говори, разглеждайки ги в различни плоскости. Същото, което говоря днес, оставайки на плоскостта, характеризираща Духовете на Формата и Архаите, същото говорих и преди няколко години за да охарактеризирам «14-те точки» на Удроу Уилсън за мира, като донесли толкова много нещастия и хаос в света.

По-нататък ние виждаме днес, как това, което произлиза от тези изостанали Духове на Формата, се оказва в едностранния естественонаучен материалистически светоглед, в който цари наистина страх, ужасна боязън да се премине към активно мислене. Можем само да си представим, каква страшна сцена би устроил такъв правоверен професор, ако някой студент, надникнал в лабораторния микроскоп, би поискал да изкаже някаква мисъл: това не е разрешено! Тук трябва прилежно да се отбелязва само това, което дава на сетивата наблюдението. При това не знаят, че сетивата дават само половината от действителността; останалата половина на действителността се създава по пътя на образуваните от самият човек мисли. И тук трябва да се знае, каква е съвременната мисия на правилно развиващите се Архаи. В науката, която сега се убива от изостаналите Духове на Формата, трябва да се осъществи истинската мисия на Духовете на Личността. Но пред това хората днес изпитват ужасен страх.

Вие вероятно знаете известния анекдот за това, как науката се съставя на основата на природните особености на различните националности. Думата ми е за зоологията, за това, как да се изучи камилата. Как това го правят различните нации? Англичанинът организира пътешествие в пустинята и наблюдава там живота на камилата. На него ще му е необходимо, може би, година-две за това, да може да наблюдава камилата във всякакви жизнени условия. При това той наблюдава камилата от натура и така я описва. Но в своите описания той избягва каквито и да е мисли: той всичко описва, но не създава каквито и да е собствени мисли. Французинът отива в менажерията, където е изложена камилата, гледа я и описва камила в менажерия. Той не изучава, подобно на англичанина, камилата в природата, в различни условия, но описва само каква е в менажерията. Немецът не отива в пустинята, не отива в менажерията, а сяда в своя научен кабинет, събира всички «априорни» мисли, които може да почерпи от това, което е изучил, конструира «априори» камилата и описва камилата, изхождайки от тази априорна конструкция. Така се разказва приблизително този анекдот. Той е много, много показателен. Може да се почувства разликата: камилата ли се описва или човек сам себе си описва и т.н. Но едно не достига в този анекдот, това, което би могло да доведе до правилен извод, да даде правилен отчет. В този трояк анекдот липсва четвъртият човек, който независимо от това, отишъл ли е в пустинята или изучава книги, защото няма възможност да отиде в пустинята или да отиде в менажерията, или, накрая, ще отиде ли при живописец, рисуващ животни и ще види негови картини, на които може би гениално са изобразени камили, но такъв човек, който е в състояние независимо от това, вижда ли той камилата в пустинята или в менажерията, или взема сведения за нея от книгите априори, който сам е в състояние от това, което е възприел по такъв начин, да постави въпроса пред Божествено-духовния миров порядък: що за същество е камилата? Този човек, който може да свърши тази работа, той ще провиди и в тази камила, която е видял в менажерията, каква ще бъде камилата в пустинята. Да, той ще може да провиди това даже от литературите описания, които е получил от разни книги, от книги, в които се съдържат, може би, карикатурно-филистерски, педантични описания; той все пак от това може да получи каквото трябва, ако съумее да проникне в съществото на камилата, без значение на цялата школска ученост или априорност на получения от него материал. Това е то, което е необходимо днес преди всичко за човечеството: да намери път към духовното, но при това, разбира се, не пренебрегвайки външният опит, а включвайки и всички знания, давани ни от външните сетива, да намерим път към духовното.

И така, ние имаме във всяка област на нашият стремеж към познание това, което трябва да ни поведе към правилното разбиране на това, как изостаналите Духове на Формата могат да ни отклонят от правия път и как правилното разбиране на това, в какво се състои правилната мисия на Духове на Личността, може да ни постави правилно в живота на нашата епоха.

И в този смисъл най-важни се явяват правилните ориентири към подрастващите днес деца, за да се дойде до истинското възпитателно изкуство. Защото днес навсякъде най-страшен недостатък на възпитателната работа е това, което изостаналите Духове на Формата са направили от човека в хода на историческото развитие – да счита, че е съвършено правилно, че човек е такъв, какъвто е сега. Но против това въстава, може да се каже, слава Богу, детската натура. Тя не иска да се примири с това. По-възрастният човек - той охотно се примирява с това, а детската натура въстава против това. Особено революционно се противи на това юношеската натура.

Ние имаме като един от най-характерните моменти на съвременното младежко движение и един от най-характерните моменти на съвременната педагогика това, че педагогиката трябва да стане ясновиждаща или, в краен случай, да си позволи да се оплодотвори с ясновиждане, за да разбере, че сега, когато се ражда човек, заедно с него се ражда и зачатъка на вътрешната активност на мисленето. И тогава, когато ние имаме този зачатък на вътрешната активност на мисленето, тогава ни се научаваме преди всичко на това, което хората днес в по-голямата си част не умеят! Знаете ли, какво днес хората не умеят? Те не умеят да остаряват! А младото поколение иска да види като свои ръководители остарели хора. То не иска да има за свои ръководители също млади хора ( макар, че понякога казва това, но се лъже). То иска за ръководители да има хора, които могат действително да остареят, които да съумеят да пренесат до старостта жив зачатъка за развитие на мисли. И ако младото поколение забележи това, ще последва тези ръководители, защото ще знае: тези хора могат да му кажат нещо щом са съумели по правилен начин да остареят. Но с кого се среща сега младежта? Тя се среща с такива като нея! Хора, които не са успели да остареят, те са останали с детски глави. Те не знаят повече от това, което знаят вече 15-16-годишните! И не е чудно, че 15-16-годишните не искат повече да следват 60-70-годишните, защото тези последните сами не са станали по-възрастни от младите. Те не са успели да внесат активност в стареещото тяло. Младите искат да имат станали наистина стари хора, а не просто изглеждащи стари, с бръчки, посивели или оплешивели, със старо сърце, което обаче е също толкова младо като тяхното... Младите искат такива хора, които са разбрали и съумели да остареят така, че състарявайки се те са пораснали в мъдрост и сила.

Младежкото движение би могло лесно да получи своето разрешение, ако го бяха разбрали в цялото му космическо значение. Ако, например, се изнасяха сериозни лекции на тема: «Как днес е възможно да не се остане до дълбока старост с глава на дете?» В това е проблема. Младите ще се присъединят към тези действително стари хора, които не са с детска глава; те ще намерят общ език с тях. А от такива като тях самите, те нищо не могат да научат. И ето, такъв юноша, който може да е само на 18 години, който не е учил толкова много (туй-онуй той все пак е научил), който има великолепна черна или руса коса, румено лице без бръчки и брада, и той, видите ли, трябва да се вслушва в някой друг, който, всъщност, вътрешно никак не е по-възрастен от него, а при това изглежда толкова комично: той е сив или плешив но не се е научил в живота повече от самият юноша!

Това е основно вътрешната причина на съществуващото разминаване между млади и стари. Вие трябва да възприемете това, което казах в малко хумористична форма, напълно сериозно, в най-дълбокото му значение и тогава вие ще можете непосредствено да възприемете със своето душевно око много от това, което стои в съвременната цивилизация, като голям, значителен, парлив въпрос.