ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 16 март 1923 година

В последно време аз нееднократно обръщах вашето внимание върху това, че също така добре може да се направи животоописание на човека за времето, което прекарва между заспиването и пробуждането, както това се прави за времето между пробуждането и заспиването. Всичко, което човек преживява между пробуждането и заспиването, той го преживява с помощта на своето физическо и етерно тяло. Благодарение на това, че в своите физическо и етерно тяло той притежава съответно изработени сетивни органи, се достига до това, че той получава съзнание за този свят, който обкръжавайки го, е свързан с неговите физическо и етерно тяло, така да се каже, се намира в единение с него. Но тъй като, намирайки се на съвременния стадий на развитие, не е изработил още по подобен начин духовно-душевни органи в своя Аз и астрално тяло, които биха могли да станат – тук ще употребя парадоксален израз – свръхсетивни органи на сетивата, той и не може да осъзнае това, което преживява между заспиването и пробуждането. И така, само с помощта на духовното възприятие може да се обхване това, което съдържа в себе си биографията на този Аз и астрално тяло, паралелно на тази биография, която се осъществява чрез физическото и етерно тяло на човека.

Ако говорим за преживяванията на човека между пробуждането и заспиването, то тогава към тези преживявания естествено принадлежи всичко това, което е свързано с нас, което става във физически-етерния свят, обкръжаващ човека, което се преживява от него и му въздейства. Затова и трябва да говорим за обкръжаващия физически-етерен свят, в който човек се намира между пробуждането и заспиването. Но между заспиването и пробуждането той също така се намира в някакъв свят, само че този свят е от съвсем различен вид, отколкото физически-етерния свят. И свръхсетивното възприятие има възможност да говори за този свят, като за свят обкръжаващ ни докато спим, подобно на това, както физическия свят се явява наше обкръжение през времето на будност. И в тези лекции ние ще дадем възможност пред нашата душа да застане нещо от това, което може да освети този свят. Някои елементи за това вече са дадени, например, в описанията, които се привеждат в моята книга “Въведение в тайната наука”. Там вие ще намерите някои описания, макар и имащи характер на ескизни наброски, за това, как царствата на физически-етерния свят - минералното, растителното, животинското и човешкото, имат своето продължение в царствата на висшите духовни Йерархии. Да разгледаме днес това накратко още един път.

И така, ние днес можем да кажем: ако в будно състояние обърнем очите си или другите сетивни органи към външния, обкръжаващ ни физически-етерен свят, то ние ще възприемем тогава три или, всъщност, четири природни царства - минерално, растително, животинско и човешко. Ако се издигнем в областите, достъпни само за свръхсетивното възприятие, то там ние ще намерим нещо като продължение на тези царства: царството на Ангелите, Архангелите, Началата, Властите, Силите, Господствата и т.н. Ние имаме, следователно, два свята, проникващи един в друг, физически-етерен свят и свръхсетивен свят. И ние знаем, че във времето между заспиването и пробуждането ние действително се намираме там и имаме в него преживявания, макар и тези преживявания да не достигат до нашето обикновено съзнание в следствие на липсата у нас на съответстващи духовно-душевни органи.

За да разберем по-точно, какво преживява човек в свръхсетивния свят, ще се опитаме да направим своего рода описание на този свят, ще направим такова описание, както го правят естествознанието или историята в областта на физически-етерния свят. В началото ще трябва да се задоволим, разбира се , само с отделни факти от тази, така да се каже, свръхсетивна наука за истинското извършване на мировите процеси в този свят, в който се намираме между заспиването и пробуждането. И аз ще избера днес, преди всичко, едно събитие, което има дълбоко значение за целия ход на развитието на човечеството през последните хилядолетия. От една страна, а именно от страната на физически-етерния свят и неговата история, ние вече нееднократно сме описвали това събитие. Днес ще разгледаме това събитие от друга страна, от гледна точка не на физически-етерния свят, а на свръхсетивния. Събитието, което аз имам в предвид, и за което нееднократно съм говорил, е станало в четвъртото столетие на християнската ера. Аз вече съм описвал, че цялото устройство на човешката душа на хората от западните страни става съвсем различно в това четвърто столетие, и че без прилагане на духовно-научното разглеждане сме престанали да разбираме как именно, във времето предшестващо това четвърто столетие, са чувствали и усещали. Ние вече нееднократно сме описвали характера на тогавашното душевно устройство и усещания. Друго е да се докоснем до това, което са преживявали в това време тези същества, които принадлежат на наречения от нас свръхсетивен свят. Ние ще се обърнем сега към другата страна на живота и ще хвърлим поглед от гледна точка на свръхсетивния свят.

Предразсъдък на съвременното, така наречено просветено човечество, е мнението, че мислите на човека се намират само в неговата глава. Ние нищо не бихме узнали за нещата с помощта на мислите, ако тези мисли биха били само в главата на човека. Този, който предполага, че мислите се намират само в главите на хората, той прилича, колкото и парадоксално да звучи, на такъв човек, който би счел, че тази глътка вода, с която той утолява жаждата си, е възникнала на езика му, а не е попаднала в устата му от чашата с вода. В същност, също така смехотворно е да се твърди, че мислите възникват в човешката глава, както е смешно да се говори, че водата, с която аз утолявам жаждата си, водата, намираща се в чашата, е възникнала в устата ми.

Мислите са разпространени по цялата Вселена. Мислите - това са тези сили, които управляват хода на нещата. И нашият мислителен орган е само нещо такова, което черпи от космическия резервоар с мисле-сили, което приема в себе си мислите. Така, че не трябва да говорим за мислите така, че те, видите ли, са нещо принадлежащо само на човека. За мислите ние трябва да говорим изхождайки от съзнанието за това, че мислите са мирови сили, господстващи във Вселената и разпространени по целия Космос. Но това не значи, че мислите просто така витаят наоколо: те винаги са носени от някакви същества, които ги изработват. И, което е най-важното, това е, че те биват носени не винаги от едни и същи същества, не винаги от еднакви същества.

Ако се обърнем към свръхсетивните светове, то ние ще открием чрез свръхсетивното изследване, че мислите, с помощта на които хората си обясняват света, се намират навън, в космоса; че те се носят там, бих могъл да кажа, че те са излети там (земните изрази са малко пригодни за тези възвишени осъществени замисли и същества). И че тези мисли до 4-то столетие от християнската ера са били носени, са се изливали от съществата от тази йерархическа степен, която ние обозначаваме като Власти или Духове на формата. Според Библията - Елохимите.

Когато античният грък, изхождайки от дадената му от мистериите наука, е желаел да си даде сметка за това, откъде той получава своите мисли, то му се налагало да прави това по такъв начин, че си е казвал: аз обръщам своя духовен поглед във висините към тези същества, които ми се откриват чрез мистерийната наука като Духове на формата, като формиращи сили, като Същности на Формата. Те са носители на Космическия Разум, те са носители на Космическите мисли, те изливат тези мисли в душите на хората, които, преживявайки тези мисли, извикват тяхното присъствие в своето съзнание.

Този, който в древните времена на гръцкия живот е тръгвал да овладява с помощта на особено Посвещение свръхсетивните светове, е достигал преживяване на тези Духове на Формата, той е съзерцавал тези Духове на Формата и за да създаде за тях верен образ, вярна имагинация, е трябвало да им придаде в качеството на атрибут, излизащите от тях в света потоци от сияещи мисли. Такъв античен грък е съзерцавал тези Духове на Формата с като че излизащи от тях мисле-сили, проникващи по-нататък в мировите процеси, действащи като създаващи света сили на космическият Разум. При това, той е казвал: Властите, Духовете на Формата, имат във Вселената, в Космоса, предназначение да изливат мисли, пронизващи процесите извършващи се в света. И подобно на това, как науката за света на външните сетива описва делата на хората, отбелязвайки едно или друго от това, което правят хората заедно и поотделно, така и свръхсетивната наука, ако обърне своя поглед върху дейността на Властите в тази епоха, трябва да описва това, как тези свръхсетивни същества отправят едно към друго потоци от мисле-сили, как ги възприемат едно от друго, и как от взаимодействието на тези потоци и характера на приемането им, следват тези мирови процеси, които след това се проявяват за човека като явления от света на природата.

Но ето, в развитието на човечеството настъпи времето на четвъртото столетие от християнската ера и то донесе на този свръхсетивен свят събитие от необичайна важност, а именно това, че Духовете на Формата предадоха тези свои мисле-сили на Архаите.

И Архаите пристъпиха тогава към изпълнение на задълженията, които преди принадлежаха на Духовете на Формата. Такива събития стават в свръхсетивните светове. Това е било забележително по своето значение космическо събитие. Духовете на Формата оставиха за себе си след това време само изпълнението на задачи по подреждане на възприятията на външните сетива, т.е. управление с помощта на особени космически сили на всичко това, което се съдържа в света на цветовете, звуците и т.н. Така, че този, който би могъл да погледне в това, което е станало във времето, последвало след 4-то столетие от християнската ера, би трябвало да каже: като управляващи Вселената, Космическите Мисли се оказват предадени на Архаите, а всичко това, което виждат очите, което чуват ушите в цялото му многообразие, във всичките му метаморфози, става поле на творящата деятелност на Духовете на Формата, които преди даваха мислите на хората, а сега дават възприятията на външните им сетива; мислите отсега нататък им дават Началата. И този факт от свръхсетивния свят се отрази тук в сетивния свят по такъв начин, че в това древно време, когато, например, живееха древните гърци, мислите се възприемаха обективно, съдържащи се в нещата. Подобно на това, как ние днес смятаме, че възприемаме червения или син цвят на предметите, така древния грък е усещал тогава, че мисълта не е създадена от неговата глава, а се излъчва от самите неща, така, както ние днес смятаме, че червеното или синьото се излъчват от предметите.

В своята книга «Загадките на философията аз описах какво представлява другата страна на тази работа, тъй да се каже, човешката. Как този важен процес, станал в свръхсетивния свят, се е отразил във физически-сетивния свят, това ще намерите описано в моята книга «Загадките на философията». Там аз използвам философската терминология, защото езика на философията – това е език приспособен за материалния свят, докато ако говорим от гледна точка на свръхсетивното, то ще се наложи да се говори за свръхсетивни факти, а именно за това, че задълженията на Духовете на Формата, Властите, преминаха към Началата. Такива неща се подготвят в течение на цели епохи. И такива неща са свързани с дълбоки промени в живота на човешките души. Аз казах, че това свръхсетивно събитие е станало в 4-то столетие от християнската ера. Но това е само приблизително така, защото това, така да се каже, е само някаква средна точка, тъй като процеса на това предаване на пълномощия е протичал дълго време. Това се е подготвяло още в дохристиянските времена и е завършило едва в 12-то, 13-то, 14-то столетие. Четвъртото столетие – това е, така да се каже, някакъв среден пункт и то е назовано тук, за да се обозначи някакъв определен момент от историческото развитие на човечеството.

Заедно с това ние идваме и към точката от развитието на човечеството, от която за човека въобще започва напълно да се затъмнява всякакъв поглед в свръхсетивния свят. Прекратява се това съзнание на душата, което и е давало възможност за свръхсетивно зрение, за възприемане на свръхсетивното; душата се отдава на светското. Възможно е това да се представи по-интензивно пред душата ви, ако го осветим и от друга страна. В какво, именно, се състои това, на което искам да наблегна? То се състои в това, че хората все повече и повече започнали да се чувстват като индивидуалности. Доколкото светът на мислите преминава от Духовете на Формата към Архаите, от Властите към Началата, човек усеща мислите ставащи по-близки до съществото си, защото Началата пребивават с една степен по-близо до човека от Властите. И когато човек започва да вижда свръхсетивното, тогава той получава следното впечатление, тогава той си казва: да, ето този свят, този сетивен свят, който аз виждам. Жълтото, това е страната, обърната към външните ми сетива, а червеното- това е вече скрита, недостъпна за външните ми сетива страна.

Обикновено съзнанието изобщо нищо не знае за имащите място тук съотношения. А свръхсетивното съзнание има тук напълно определеното възприятие: ако човек е тук, то между него и възприятията на външните сетива се намират Ангелите, Архангелите и Началата. Те всъщност са по цялата граница на свръхсетивния свят. Те са невидими за нормалното зрение, но се намират навсякъде между човека и покривалото, изтъкано от възприятията на външните сетива. А Властите, Силите и Господствата се намират от другата страна. Те са скрити от това покривало. Така, че човек, притежаващ свръхсетивно съзнание, усеща мислите като приближили се към него, след като са били предадени на Началата. Той ги усеща така, като че ли се намират в по-голяма степен в неговия собствен свят, отколкото преди, когато са били скрити от цветовете, намирали са се зад тези сини или червени цветове на предметите и са идвали при него чрез това червено или синьо или пък са се приближавали чрез музикалните тонове до-диез или сол.От времето на извършване на тази промяна, той се чувства по-свободно при общуването със света на мислите. Това предизвиква илюзията, че човек, като че ли сам създава мислите. Човек с течение на времето се е развил до там, че да възприеме вътре в себе си това, което преди му е предоставял обективният външен свят. Това е станало постепенно в хода на развитие на човечеството. Ако днес се върнем далеч назад към времената, предшествали атлантската катастрофа, към атлантския период, аз ще ви помоля да си представите образа на човека, както съм го описал в своите книги – «Въведение в тайната наука» или «Из Хрониката Акаша». Както знаете, тези хора са имали съвсем различен облик, и веществото, съставляващо тяхната телесност, е било по-фино от това, което е станало по-късно, в следатлантския период. А в следствие на това и душевното се е намирало в различни взаимоотношения с външния свят- всичко това е описано в упоменатите книги. Атлантите съвсем по-друг начин са преживявали света. Искам да ви приведа само един пример за това, какъв род преживявания са имали те. Атлантите не са можели да имат преживяване на терци (музикален интервал (съотношение между височините на два музикални тона) между първа и трета степен (до-ми) бел.пр.Е.М.) и даже на квинти (между първа и пета степен (до-сол) бел.пр.Е.М.). Музикалното преживяване е започвало при тях едва с възприемане на септими (между първа и седма степен(до-си) бел.пр.Е.М.). И след това те възприемали по-широки интервали; най-малкият интервал за тях е бил септимата. А терци и квинти те въобще не чували, те не са съществували за атлантите.

Но в следствие на това, преживяването на музикалните тонове въобще е било съвършено друго, душата е имала съвършено друго отношение към съчетанието на тоновете. Ако музикално се живее само в септими, без да се ползват промеждутъчни интервали, при това да се живее в септими по такъв естествен начин, както са живели в септими атлантите, то музикалното се възприема съвсем по друг начин: възприемат го не като нещо, отнасящо се до човека или ставащо в човека, но в момент на такова музикално възприятие се усещат извън телата, живеят навън, в космоса.

Така е било при атлантите. При тях музикалното преживяване е съвпадало с непосредственото религиозно преживяване. Тяхното преживяване на септимите е било такова, че те самите не са можели да кажат, че те самите имат каквото и да е касателство с образуването на септимните интервали, но те усещали, как Божествата, които управляват света и мировите процеси се изявяват в септимите.

За тях не е имало никакъв смисъл в думите: «Аз създавам музика», те са можели да усетят смисъл само в думите: «Аз живея в създадената от Божествата музика». Макар и в доста отслабена степен, подобно преживяване на музиката се е съхранило и в следатлантското време, в тези времена, когато са живели все още основно в интервалите на квинтите. Ние не трябва да сравняваме това със съвременното усещане на хората на квинтите. Днес човек усеща квинтата, например като впечатление от нещо външно, с нищо незапълнено. Квинтата за него е някаква празнота. Макар и в най-добрият смисъл на тази дума, но все пак - празнота. Квинтата е станала празна, защото Боговете са отстъпили от човека.

Все още и в следатлантското време човек отначало е преживявал при възприятието на квинти, че в тези квинти живеят Божествени същества. И едва по-късно, когато в музиката се появила терцата, голямата и малка терца, тогава настъпва това, че музикалното, като че се потапя в човешкото сърце, и човек при музикалното си преживяване вече не се чувства витаещ навън. В епохата на квинтите човек при своето музикално преживяване се оказвал с душата си съвсем навън, извън самия себе си. С настъпване на епохата на терците, която, както знаете, е настъпила сравнително късно, човек при музикалното преживяване започнал да усеща себе си в самия себе си. Той приема музикалното в своята телесност, той вплита музикалното в своята телесност. Затова заедно с възприятието на терците настъпва и различаването на мажор и минор и започват да преживяват, от една страна това, което може да се преживее при мажора, а от друга - това, което може да се преживее при минора. С възникване на терците, с идването на мажора и минора, музикалното преживяване се свързва ту с повишеното, радостно настроение на човека, ту с подтиснато, печално и мъчително, тоест с настроенията, които човек преживява, бидейки носител на своето физическо и етерно тяло. Човек, като че увлича от Космоса своето преживяване на Вселената и свързва самия себе си със своето преживяване на света. В древните времена той е имал своето най-важно преживяване на света такова, че то е освобождавало неговото душевно така, че той е можел да каже: светът на музикалните тонове извлича моя Аз и моето астрално тяло от моето физическо и етерно тяло. Аз сплитам моето земно съществувание с Божествено-духовния свят и образите на музикалните тонове звучат като нещо такова, на крилете на което Боговете се носят през Вселената, движат я, и аз преживявам това, когато възприемам музикалните тонове. Това е ставало във времена, които аз ще си позволя да нарека епоха на квинтите, а в още по-силна степен във времената на септимите. С този частен пример, отнасящ се за определена област, вие виждате, как космическото преживяване се спуска към човека и как Космосът се внедрява в човека. И когато се връщаме към древните времена, то трябва да търсим главните преживявания на човек в свръхсетивното, а след това идва времето, когато човек, като (ако може така да се изразим) сетивно-земно явление, вече трябва да бъде взет под внимание при описание на най-важните мирови събития. Това става във времето, което настъпва след като се е извършило предаването на мислите от Духовете на Формата към Началата. Това се изразява и в преминаването от предната епоха на квинтите, съществувала до това предаване, към епохата на терците, към епохата на преживяване на мажора и минора.

Но особено интересно ще бъде, ако се обърнем към разглеждане на тези преживявания в още по-ранните времена от атлантските, във времената на човешкото земно развитие, чезнещи в тъмното минало, но в което все пак можем да надникнем с помощта на свръхсетивното виждане. Ние стигаме тогава до периода, описан от мен във «Въведение в тайната наука» като Лемурийски период. В тези времена човек въобще не е можел да възприема музикалното така, че да може вътре в една октава да осъзнае какъвто и да е интервал; ние идваме до времената, в които човек е могъл да възприема интервал само тогава, когато този интервал е излизал от пределите на октавата. Така, например:

Така, че човек възприема едва този интервал «до», «ре», т.е. «ре» от следващата октава. По такъв начин, в Лемурийския период ние имаме такова музикално преживяване, което няма място при слушане на интервали в пределите само на една октава, а интервалът трябва да излезе извън пределите на октавата до следващия тон на съседната октава, а след това и зад пределите и чак до следващия тон на по-далечната октава. И тогава човек преживява нещо такова, за което е трудно да се намери наименование. Но можем да си съставим за това някаква престава, ако си кажем следното: човек преживява секунда (между първа и втора степен(до-ре) бел.пр.Е.М.) от близката октава и терца от втората, следваща октава. Той преживява нещо като обективна терца, при това две терци –голяма и малка. Но, разбира се, терцата, която той преживява, не е терца както я разбираме ние. Но, доколкото тогава човек е могъл да изживява такива интервали, които ние сега наричаме прима от една октава, секунда от следващата и терца от по-следващата октава, то този човек от древността ги е възприемал като някакъв вид обективен мажор и обективен минор. Това са били не преживяни вътре в себе си мажор и минор, а мажор и минор, възприемани като израз на душевните преживявания на Боговете. Хората от Лемурийския период са преживявали, не можем да кажем: свои радости и страдания, ликуване и униние, а трябва да кажем: хората преживявали тогава в тези интервали, чрез тези особени музикални усещания, бидейки съвсем не в самите себе си, космическите, ликуващи възгласи на Боговете и техните космически жални викове. И ние можем да се огледаме в тази земна, действително преживяна епоха, по време на която е било навън, можем да кажем, изявявало се е във Вселената това, което сега човек преживява при мажора и минора. Това, което той сега преживява вътрешно, тогава се е изявявало външно, в цялата Вселена. Това, което днес го вълнува във вътрешните му преживявания, в неговата душа, това той е усещал при излизането си от своето физическо тяло навън като преживяване на Боговете във Вселената. Това, което можем да охарактеризираме днес като вътрешно преживяване на мажора, това той възприемал при своето излизане от тялото си навън като космическо ликуващо пеене, като космическа ликуваща музика на Боговете, като израз на тяхната радост от творческото съзидание на космоса. А това, което имаме днес като вътрешно преживяване на минора, това човекът в Лемурийското време е възприемал като израз на необичайната скръб на Боговете за възможното изпадане на човека в това, което след това в библейската история е наречено първороден грях, което е отпадане на човека от Божествено-духовните, от благите Власти.

И това е, което ни се явява като отзвук от тези чудесни познания на древните мистерии, преминали непосредствено в художествените образи, като при това ни се дават не абстрактни съобщения за това, че хората са попаднали някога под луциферическо и ариманическо изкушение и съблазън и са научили при това едно или друго; но ние преживяваме това, как хората в прадревните земни времена са слушали музиката на Боговете, тяхното ликуване в космоса от радостта от сътворяването на света, а така също това, как те пророчески са провидяли отпадането на хората от Божествено-духовните Власти, и как това тяхно прозрение се е изразило в космически стенания.

Такова художествено постигане на това, което впоследствие е приемало все повече интелектуални форми, е произтичало от древните мистерии. И от това ние можем да получим дълбокото убеждение, че познанието, изкуството и религията произхождат от един и същи източник. И от това у нас трябва да възникне убеждението, че ние трябва да се върнем към такова душевно устройство, което възниква, когато душата цялата е развълнувана от религиозното и пронизана от художественото; към това душевно устройство, което отново дълбоко ще разбере и претвори в живота това, което още Гьоте е подразбирал в следващите думи: «Прекрасното е манифестация на тайните закони на природата, които без това проявление, биха останали завинаги скрити». Тайната на развитието на човечеството вътре в земното битие и във връзка с образуването на Земята, ни издава вече вътрешното единство на всичко това, което човек, познаващ религиозно и художествено, трябва да направи съвместно с целия свят, за да може, съвместно с този свят, да преживее своето пълно разкриване.

И работата стои така, че сега е настъпило време, когато тези неща отново трябва да бъдат осъзнати от хората, защото, в противен случай, същността на човека в своята душевност би стигнала до упадък. И човек би трябвало в близко бъдеще вследствие на ставащото все по-интелектуално едностранчиво познание душевно да изсъхне, а вследствие на ставащото еднопланово изкуство душевно да затъпее, вследствие на станалата едностранна религиозност въобще да стане бездуховен, ако не би намерил този път, който би могъл да го доведе до вътрешна хармония и обединение на тези три страни на живота на душата, ако не би намерил пътя за излизане от самия себе си, но сега по вече по-съзнателен начин, отколкото в предните времена, за да вижда и чува свръхсетивното съвместно със света на външните сетива.

Когато ползвайки се от духовно-научните данни, се взрат към по-древни, значителни личности, изграждали гръцката култура, към тези личности, чиито наследници са били Есхил и Хераклит, тогава намират, че тези личности, доколкото те са били посветени в мистериите, всички са имали еднакво чувство, изхождайки от своите достижения и от своите художествени творчески сили; всички те все още са ги чувствали така, както и Омир, говорейки: «Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...». Те са чувствали това не като нещо станало лично в тях самите, а като нещо такова, което те при тяхното религиозно усещане са осъществявали съвместно с духовния свят и за което са можели да кажат: човек е преживявал себе си в пра-древните времена като човек тогава, когато, осъществявайки своите най-главни видове дейности, е излизал от своето тяло навън и е имал преживявания съвместно с Боговете. Аз ви показах, как е ставало това с музиката, но и при постигане на мислите е било същото. И тези преживявания след това хората ги изгубили. Това настроение на загуба на пра-древното познавателно, художествено и религиозно достояние на човечеството, като тежък гнет е паднало върху по-задълбочените души на антична Гърция.

За човека от новото време трябваше да дойде нещо друго: новият човек трябваше да го осени нещо такова, че той, чрез разкриване на добрите сили на своето душевно преживяване да придобие това, което е било някога загубено. Аз искам да кажа: човек трябва да развие съзнание за това, че ние живеем в епохата на съзнателната душа, и това, което сега е станало само вътрешно преживяване, отново намира път навън към Божествено-духовното. И това ще стане. Един път, при отговор на въпрос, зададен ми при четенето на курс лекции във Висшата школа при Гьотеанума, аз споменах мимоходом, как това става, например, в една област, а именно тогава, когато това вътрешно богатство на усещания, което се преживява в мелодията, ще премине в бъдеще към отделния музикален тон, когато човек ще разбере тайната на всеки отделен тон, когато, с други думи, човек ще може да преживява не само интервалите, но ще може в цялото му вътрешно богатство, в цялото му вътрешно многообразие, да преживее отделния тон като мелодия. Днес за това си нямат и понятие. Но вие виждате тенденцията, вие виждате, как протича движението от септими към квинти, от квинти към терци, от терци - към прима, надолу към единичния музикален тон, и след това - по-нататък. По такъв начин това, което е повлякло някога към загуба на Божественото, трябва в хода на развитие на човечеството да се преобрази; и ако човечеството иска и занапред да живее на земята творчески, а не да загине, то музикалното трябва да се преобрази за земните хора в ново намиране на Божественото. Ние ще разберем истински миналото само тогава, когато съумеем да му противопоставим истинска перспектива за нашето бъдещо развитие, и ако ние съвсем дълбоко, потресаващо дълбоко почувстваме това, което още в антична Гърция е усещал дълбоко сетивният човек: «Аз загубих присъствието на Бога», и ако съумеем да противопоставим на това от потресената си, но дълбоко, интензивно стремяща се душа: «Ние искаме да доведем до разцвет и плододаване този дух, чиито зачатък е заложен в нас, за да можем по такъв начин отново да намерим Божественото».