ЧОВЕКЪТ И НАДСЕТИВНИТЕ СВЕТОВЕ. СЛУШАНЕ, ГОВОРЕНЕ, ПЕЕНЕ, ВЪРВЕНЕ, МИСЛЕНЕ

Щутгарт, 09 септември 1922 г.

Последния път[1] можах да ви говоря за някои духовни факти, отнасящи се до отношението на човека към надсетивните светове, бих могъл също така да кажа, за отношението на човешкото земно съществуване към съществуването между смъртта и новото раждане. Защото от човешката гледна точка е така, че животът на човека между раждането и смъртта, чрез неговото вплитане във физическо-сетивния свят, представя главно този физическо-сетивен свят, но животът на човека между смъртта и новото раждане, понеже е изцяло вплетен в духовния над-сетивен свят, гледано от човешката гледна точка, представя именно надсетивния свят.

Днес бих желал да продължа това разглеждане с някои други факти и няколко важни човешки изисквания. Чрез антропософската наука за духа можем преди всичко много добре да осъзнаем как за човека, намиращ се във физическия свят, този физически свят е истинско отражение на надсетивния свят. Когато разглеждаме минерала, не можем да кажем, че както застава пред нас, той е непосредствено образ, отражение на надсетивното. Какво е той, можете да почерпите от моята книга «Теософия». При човека обаче можем да кажем, че в много отношения той не може да бъде разбран от това, което виждаме около нас във физическо-сетивния свят. От намиращото се около нас във физическо-сетивния свят можем да разберем защо формата на солта е кубична. Разбира се, такива неща днес са още напълно неясни за науката, но от това, което науката вече прозира, може да се каже, че един кристал от сол може да бъде разбран от това, което може да се изследва непосредствено в областта на сетивно-възприемаемото. Човешкото око или ухо не могат да се разберат от възприемаемото с физическите сетива от физическо-сетивния свят. Човекът си е донесъл като заложба чрез раждането както вътрешната форма, така и външната конфигурация на окото или ухото, той не ги получава чрез силите, които действат при оплождането или в тялото на майката. Но всичко, което в това отношение не се разбира, се натъпква в думата «наследственост». С това обаче човек се отдава на една илюзия. Защото истината е, че във вътрешното формиране на окото или ухото има нещо заложено, в известен смисъл предварително изработено в духа по времето на предземното човешко съществуване, и то заедно с висшите духовни същества на висшите йерархии. Между смъртта и новото раждане човекът си изработва физическото тяло в духовна форма, като духовен зародиш, и след като в известен смисъл го е смалил колкото е необходимо, той го потапя във физическата наследствена линия. И чрез това духовното се изпълва с физическо-сетивна субстанция и става сетивно-физически зародиш. Но цялата форма, вътрешната форма на окото и ухото са се породили от работата, която човекът извършва между смъртта и новото раждане заедно с надсетивните духовни същества. И затова можем да кажем, че когато разглеждаме човешкото око, не бива да твърдим, че то е разбираемо както кристалът на солта от това, което можем да възприемем сетивно около нас, или също, че ухото е разбираемо от сетивно-възприемаемото, намиращо се около нас. А трябва да кажем: «Искаме ли да разберем човешкото око, искаме ли да разберем човешкото ухо, трябва да се обърнем към онези тайни, които можем да изследваме в надсетивния свят, трябва да сме наясно, че човешкото ухо например - нека да останем при него - е образувано от страна на надсетивния свят и едва когато е формирано, неговата сетивна задача да чува тонове и звуци по физичен начин започва във въздушната сфера, изобщо в земната сфера. Ние можем да кажем, че в това отношение човекът е отражение на процесите и същностите на сетивния свят.

Нека да разгледаме това нещо в неговите детайли. Когато наблюдавате човешкото ухо в неговото вътрешно формиране, след като сте преминали през ушния канал, първо виждате така нареченото тъпанче. Зад това тъпанче се намират малки, микроскопично малки костици. Външната наука говори за чукче, наковалня и стреме. По-нататък след тези костици стигаме до вътрешното ухо. Не искам изчерпателно да говоря за конфигурацията на вътрешното ухо. Но още дадените от външната наука означения, които имат тези мънички костици зад тъпанчето, показват, че външната наука няма никакво понятие от това, което всъщност става там. Когато се прозрат нещата с антропософската наука за духа, тогава това, което повече се намира във вътрешната част на вътрешното ухо - сега искам да започна разглеждането от вътре навън - и което науката нарича стреме, изглежда като преобразено, метаморфозирало човешко бедро с неговото прикачване към ханша. А това, което науката нарича наковалня, тази малка костица изглежда като преобразена капачка на коляното, и това от тази наковалня, което е насочено към тъпанчето, изглежда като преобразена подбедрица със стъпалото. А стъпалото при ухото не се опира в този случай на земята, а на тъпанчето. Действително имате един човешки член във вътрешността на ухото, който е преобразен крайник. Можете да кажете надлакътница, само че при ръцете капачката на коляното не е оформена, липсва наковалнята. Можете да кажете, подла кътницата - друга малка ушна костица, която се опира на тъпанчето. И както с двата си крака усещате земята, така с крачето на малката ушна костица докосвате и чувствате тъпанчето. Само че вашият земен крак, с който вървите, е грубо формиран. Там грубо чувствате земята със стъпалото, докато с тази ръка или с този крак, който имате в ухото, непрекъснато докосвате финото трептене на тъпанчето. Продължите ли навътре, откривате така наречения ушен охлюв. Този ушен охлюв е изпълнен с течност. Всичко това е необходимо за чуването. Това, което крачето докосва при тъпанчето, трябва да бъде продължено до лежащия в ушната кухина охлюв. Над бедрата ни се намира скутът с вътрешните органи. Охлювът в ухото е всъщност много хубаво формирани вътрешности, преобразени вътрешности, така че можете да си представите, че вътре в ухото в действителност лежи един човек. Главата е положена в собствения ни мозък. Ние изобщо носим в нас няколко повече или по-малко метаморфозирали човеци. Там лежи един от тях.

Да, какво всъщност е налице там? Който не изучава развитието на човека само чрез грубата сетивна наука, а знае, че човешкият зародиш, формиран в тялото на майката, е съответствие на предшествалото в предземния живот, той също знае, че през първите стадии на ембрионалното развитие е най-изявена главно главата. Останалото са малки заложби на органите. Заложбите, които са като кочанчета и които стават по-късно човешките крака и стъпала, ако опира само до вътрешните възможности, до зародиша в майчиното тяло, биха могли всъщност да станат един вид уши. Те наистина имат заложбата да станат уши. Това означава, че човекът може да расте така, че не да има тук и тук ухо, а да има едно ухо надолу. Това е парадоксално казано, но този парадокс е пълната истина. Човекът би могъл да стане ухо и надолу. Защо той не става ухо надолу? Защото в определен стадий още на зародишното му развитие той изпада под влиянието на гравитацията. Гравитацията, която оставя камъка да пада на земята, която означава тежестта, тази гравитация тежи върху това, което иска да стане ухо, преобразува го и от това се формира целият долен човек. Под въздействието на земната гравитационна сила ухото, което иска да порасне надолу, става долния човек. Защо ухото не прави от своите ушни костици хубавички крака отляво и отдясно? Защото поради положението на човешкия зродиш в майчиното тяло ухото е предпазено да изпадне в областта на гравитационната сила така, както кочанчетата на крачетата. То не попада в областта на гравитационната сила.

Поради това ухото запазва още и това, което е получило като заложба в предземното съществуване в духовния свят. То е чисто отражение на тези духовни светове. Но какво има в тези духовни светове? За това често съм говорил. Музиката на сферите е една реалност и щом навлезем в духовния свят, лежащ зад душевния свят, ние попадаме в един свят, който живее в звуци, тонове, мелодии, хармонии и съзвучия. И от тези съзвучия и тонове се формира човешкото ухо. Затова можем да кажем, че в нашите уши имаме спомен за духовното си предземно съществуване. В долната ни човешка организация сме забравили предземното съществуване и организмът се е нагодил към земната гравитационна сила, към всичко идващо от тежестта. Така че, ако правилно разберем формирането, изграждането на човека, винаги ще можем да кажем, че някоя органова система показва как се е нагодила към Земята, но друга органова система показва, че още е останала нагодена към предземното съществуване. Представете си, че и когато вече сме родени, продължим това, което е заложено още в зародишното състояние. Да стоим изправени, напълно да се поставим в гравитационната сила, да се ориентираме в трите измерения на пространството се учим след като вече сме се родили. Но ухото се изтръгва от тези три измерения на пространството и запазва разчленяването, нагаждането в и към духовния свят. Като хора ние винаги сме така оформени, че отчасти сме жив паметник за това, което заедно с висшите същества сме правили между смъртта и новото раждане, от друга страна, свидетелство сме за това, че се вчленяваме в земното битие, където цари гравитационната сила, тежестта. Такива преобразувания обаче не протичат само в посоката, която посочих сега, а също и в обратна посока. С краката си вие ходите по земята. И вие ходите, извинете, към по-добри и към по-лоши дела. Но в края на краищата за движенията на краката на Земята първоначално е все едно дали човек върви към добри или към зли дела. Но както е вярно, че от заложба за ухо долният човек се е преобразувал в това, което стои на Земята с двата си крака, също така е вярно, че всяка моралност, предизвикана чрез вървенето, дали сте отишли към добри или зли дела, се преобразува в звуци и тонове, след като човекът премине през портата на смъртта - не веднага, но след известно време.

Да предположим, че човекът е вървял към извършването на едно зло дело. Тук е най-многото така, че можем само да отбележим как се движат краката. Но към движенията на краката е залепено злото дело, когато преминавате през портата на смъртта. Там всичко, свързано с движението на краката, след като човекът е напуснал физическото тяло и е отделил етерното тяло, се преобразува в духовния свят в дисонанс. А целият долен човек се преобразува обратно в главова организация. Начинът, по който се движите тук, на Земята, когато вземем под внимание моралните нюанси, се превръща след вашата смърт в организация на главата. И с тези уши вие чувате как сте се държали морално тук в земния свят. Вашата моралност е красива музика, а вашата неморалност става грозна музика. И от хармоничните или дисхармоничните тонове се пораждат думи, изговорени от висшите йерархии като съдии над вашите дела, които се чуват от вас.

Така от самия човек можете да видите как чрез промяна и преобразуване става преходът от духовния свят към сетивния и отново от сетивния към духовния свят. Вашата организация на главата се изчерпва в сегашната земна инкарнация. Тук тя е затова, за да възприема духовното вътре в сетивността. Но главата се разпада след смъртта. След смъртта останалият човек отново се преобразува духовно в глава, в организация на главата и този друг човек в следващия си земен живот отново става глава. Така още в човешката форма се отразява фактът на повтарящия се земен живот. Никой не разбира главата на човека, ако не я разгледа като преобразуване на тялото от предишния земен живот. Никой не разбира сегашното тяло, ако не вижда в него зародиша на главата в следващия земен живот. А за пълното разбиране на човека е необходимо прозирането на това, което възприемаме сетивно с възгледи за надсетивното.

В тази посока можем да изложим още конкретни неща. Последния път, когато говорих тук пред вас, казах, че във времето между смъртта и новото раждане човекът изживява състоянието, че в своята вътрешност той изцяло става едно със съществата на висшите йерархии. Там той всъщност забравя себе си. Той сам е висшите йерархии. Но той не би се завърнал никога към себе си, ако не би могъл да угаси в себе си това чувстване на висшите йерархии. Тогава в известен смисъл той излиза извън себе си, но именно чрез това се връща към себе си. Тук, на Земята, се завръщаме към себе си, когато се откъснем от външния свят и се концентрираме навътре в нас. Между смъртта и новото раждане се връщаме към себе си, когато се абстрахираме от това, което е в нас - именно висшите йерархии - и тогава се връщаме към самите нас. А силите, които ни остават от това връщане към себе си, са силите на спомнянето, на паметта. Силите, които ни остават от свързването с другите същества на висшите йерархии, са моралните сили, силите на любовта, чрез които, обичайки, на Земята разстиламе над другите същества нашето собствено същество. Така че в способността да обичаме тук, на Земята, имаме отзвук от живота в единство с висшите йерархии, а в спомените, в паметта имаме отзвук на другото състояние, в което сме между смъртта и новото раждане, между освобождаването ни от висшите йерархии и връщането към самите нас.

Още последния път посочих, че това е нещо подобно на дишането. Ние трябва да вдишваме, да се оживим, ние издишваме, така да се каже, смъртен въздух, защото в това, което се издишва, не може да се живее. Така дишаме в известен смисъл духовно в света между смъртта и новото раждане. Ние се сливаме със съществата на висшите йерархии и отново ги напускаме. Тук, на тази Земя, имаме един отзвук на това, бих казал, небесно дишане. В това, че на Земята можем да вървим, ние се нагаждаме към гравитационната земна сила. Това е тежестта, преобразуваното ухо, както казах. По подобен начин чувстваме, когато правилно можем да наблюдаваме как в нашия говорен апарат, апарата за пеенето, имаме преобразуването на заложеното в духовния свят, в който живеем в предземното съществуване. Тук, на тази Земя, ние първо нагаждаме нашите говорни органи на човешкия говор. В заложбата между смъртта и новото раждане ние поемаме в нас Логоса, Мировото слово, Мировия говор и от този мирови говор е формиран и целият ни говорен апарат. Както простиращото се надолу ухо го преобразуваме в апарат за ориентиране и вървене, така, но не толкова силно, преобразуваме и говорния и певческия орган. При ухото остава само вярно отражение, бих казал, на това, което се е образувало в духовния свят в предземното съществуване; при говорния орган нещата се намират по средата. Ние се учим да говорим едва на Земята. Но това всъщност е една илюзия. В действителност Мировият говор образува нашия ларинкс и всичките ни говорни и певчески органи. Само че ние забравяме Мировия Логос, когато се приближаваме към Земята и преминаваме през ембрионалния живот. А това, което е навлязло в несъзнателното, го опресняваме тук, когато си усвоим човешкия говор.

Но в този човешки говор в действителност е ясно възприемаемо както земното, така и формираното от духовността. Ние не бихме могли да изговаряме никакви консонантни звуци, ако не бихме могли да се нагодим към нещата от външния свят. В консонантите имаме винаги репродукция на това, което ни предлага външният свят. Който има усещане за това, ще почувства как един консонантен звук напомня нещо ъгловато, друг - на нещо кадифено. В съгласните имаме нещо, в което ние се нагаждаме към формите, към фигурите на външния свят. В гласните изразяваме нашата собствена вътрешност. Който каже А, знае, че нещо в душевността му живее като учудване, възхищение, изразяващо се в А. В

О също има нещо вътрешно и всяка гласна изразява нещо вътрешно душевно.

Някога ще има проникната с духовността интересна наука, която ще констатира, че в езиците, в които преобладават съгласните, хората могат много по-малко да бъдат обвинени морално, понеже са много по-малко отговорни за своите дела, за разлика от езиците, където преобладават гласните. Защото гласните са отзвук от нашия взаимен живот с духовните йерархии. Това го донасяме с нас и го внасяме тук, на Земята. То остава в нас и е наше собствено откровение. В съгласните ние се нагласяме към външния свят. Светът на съгласните, консонантите е земен. И представим ли си някакъв език, който има само съгласни, той би бил такъв, за който един посветен би казал: «Той е подходящ за земното, искаш ли да имаш небесното, трябва да прибавиш гласните. Но внимавай, защото тогава ще си отговорен пред божественото, което не бива да третираш така профански, както съгласните.»

Това са направили старите евреи. Те само са загатнали гласните, а са писали съгласните. Накратко, в нашия език звучи заедно небесното и земното. И отново виждаме как нещо, което принадлежи към средния човек, същевременно се подрежда в две посоки, към небесното и към земното. Главата е изцяло обърната към небесното, останалият човек - към земното, но се стреми към небесното, и то така, че той става глава, когато премине през портата на смъртта. Средният човек с дишането, в което се включва пеенето и говорът, свързва небесното със земното. Оттам този среден човек във всяко отношение е предимно свързан с изкуството, което винаги свързва небесното със земното. Така можем също да кажем: «Когато наблюдаваме развиващия се човек, виждаме, че той се ражда без ориентация в света, не може още да върви и да стои. Той има заложбата да се постави в гравитационната сила, получил я е още преди раждането, като гравитационната сила го е завладяла извън главата. Ушите и очите са се изплъзнали от гравитацията. Ориентирането ни в пространството се отразява в изправянето и стоенето. Ние ги учим, след като сме вече родени. От духовния свят още не сме поставени така, че напълно да се ориентираме в пространството. Ако бихме били така ориентирани, може би на Земята щяхме да спим, защото в края на краищата ушните костици, които представляват крака, лежат хоризонтално. Ние бихме могли само да спим, но не да вървим. Подобно би трябвало да кажем и за очите. Следователно това, което трябва да научим докрай тук, на Земята, е нагаждането на полученото в духовния свят в предземното ни съществуване към гравитационната сила на Земята. Второто, когато учим говора и пеенето, е нагласата към обкръжението около Земята. И след това се учим и да мислим. Защото ние действително не сме ориентирани за вървене и стоене, не говорим, и сме родени и без да мислим. Защото не може да се каже, че малките деца вече могат да мислят. Тези три неща ги научаваме докрай на Земята. Но всичките тези неща представляват метаморфозирали други способности, които сме имали в предземното съществуване. И трите се показват като живи паметници на това, което е било заложено в предземното съществуване по духовен начин.

Последния път ви показах, че спомнянето тук, на Земята, е отзвук на оставането при себе си в духовния свят. Любовта във всичките си форми е отзвукът на нашето разливане в света на висшите йерархии. И сега остават телесните ни способности вървене, говорене, пеене и мислене - предразсъдък е, ако се вярва, че мисленето на Земята е духовна способност; земното мислене е изцяло свързано с физическото тяло, също както вървенето,  така че най-превъзходните телесни способности ги имаме като преобразуване, като метаморфоза на духовното. Най-превъзходните ни душевни способности, спомнянето и любовта, са преобразуване на духовното. А какво духовно имаме на Земята? Това е именно сетивното възприятие. Че ние виждаме, чуваме, миришем, вкусваме и т.н., дължим на сетивното възприемане и органите на това сетивно възприемане, които лежат на периферията на нашия организъм, се формират от най-висшите духовни региони. От хармонията на сферите произхожда ухото. То е толкова силно формирано от хармонията на сферите, че остава опазено от гравитационната сила. И полагането на ухото в течността цели ухото да бъде запазено от гравитационната сила. Ухото е така положено в течността, че гравитацията не го достига, то наистина не е земен гражданин, а в цялата си организация е гражданин на най-висшия духовен свят. Също окото и останалите сетивни органи. Ако разгледаме тялото при вървене, говорене, пеене и мислене, там имаме преобразуването на духовното в земното битие. Ако разгледаме душевното, спомнянето и любовта, имаме преобразуване на духовното в предземното битие. Ако разгледаме сетивата, те са точно преобразуването на най-висшата духовност в предземното битие.

Тук е мястото, където с антропософската наука за духа, от една страна, свързваме с Гьотеанизма това, което Гьоте е знаел, където ние обаче продължаваме напълно в стила на Гьоте. Често съм цитирал казаното от Гьоте: «Окото е създадено от светлината за светлината»[2]. Да, но не от светлината и за светлината, която виждаме. От светлината, която виждаме, не може да се изгради окото със своите вътрешни формиращи сили. Но вземете един човек, едно човешко лице. Вземете това човешко лице, благородно чело, изпъкнал навън нос, очите, физиономията. Да прибавим жестовете. Ако бихме снимали всичко това пространствено, бихме получили формите. Но когато погледнем един човек, не сме доволни, че можем пространствено да снимаме формите, а през пространствените движения на жестовете ние търсим душевното, лежащо зад тях. Слънчевата светлина идва към нас. Навън е Слънцето и слънчевата светлина идва към нас. Това е предната страна. Задната страна на слънчевата светлина, духът на слънчевата светлина е отзад. В тази душа и в този дух се намираме между смъртта и новото раждане. Там светлината е нещо друго.

Когато говорите за поглед и имате предвид душевното, което идва срещу нас от очите, всъщност имате предвид това, което се намира в душевността зад окото. Щом сега говоря за духовното в светлината, също имам предвид това, което в Слънцето лежи отзад. То е духът на светлината, то е душата на светлината. Готовото око вижда предната страна на светлината, физическото. Но окото се образува от духовното, от душевното на светлината, от това, което лежи отзад. Така би трябвало да кажем, ако разбираме Гьотевото изречение: «Окото вижда светлината, но е изградено чрез душата, чрез духа на светлината, преди то да приеме физически образ тук, на тази Земя.»

В целият човек виждаме преобразената духовна същност, която отново се връща назад. Със смъртта вие предавате физическите си сетивни органи на Земята. Но това, което живее във физическите сетивни органи, свети между смъртта и новото раждане и става вашето взаимно съществуване с духовните същества на висшите йерархии. И сега разбирате, доколко земният звучащ свят е физическият отблясък на небесните хармонии на сферите и как човекът не е резултат на тези земни сили, а е резултат на небесните сили и се поставя сред тези земни сили. Ние виждаме как той е поставен. Той би станал ухо надолу и би трябвало, ако остане в тази ситуация, не да върви, а да има някакъв друг вид на движение, щеше да се движи по вълните на мировите хармонии, както в малкото копие на ушните костици се движи по вълните на тъпанчето. С ушите се учим да чуваме, с ларинкса и органите в гърлото до устата се учим да говорим и пеем.

Да речем, вие чувате някаква дума: «дърво». Можете сами да изговорите думата «дърво» и свързвате някакъв смисъл с нея. Какво означава, че чувате думата «дърво»? Това означава, че във вашите уши, в органите, които са отразени небесни дейности, живее по начина, както описах, това, което изговаряте с простата дума «дърво». Вие можете да кажете думата «дърво». Какво означава това, че можете да изговорите думата «дърво»? Това означава, че земният въздух преминава през ларинкса и гърлените органи до устата и така нататък в такава формация, че думата «дърво» може да се прояви. Това обаче е второто ухо по отношение на слушането. Третото обаче е нещо друго, което не се взима достатъчно под внимание. Когато чувате думата «дърво», тихо я изговаряте с етерното си тяло - не с физическото си тяло, а с етерното. И през така наречената евстахиева тръба, която отива от устата в ухото, думата «дърво» звучи етерно срещу идващата отвън дума «дърво». Иначе бихте чули това и то би било нещо си. Вие го разбирате поради това, че идващото отвън го произнасяте чрез евстахиевата тръба. И когато трептенията отвън се срещнат с трептенията отвътре и се слеят, вътрешният човек разбира това, което идва отвън.

Виждате как чудесно се преплитат нещата в човешкия организъм. Но с това е свързано още нещо и то е следното. Представете си, че имате намерението да опознаете човека по отношение на ушната му организация, очите, носа и т.н. Добре. Вие си казвате, че науката е напреднала грандиозно и този напредък на науката днес струва малко скъпо, но може да се купи, когато човек има необходимите пари. Тогава си купува учебник по физиология или анатомия, в зависимост от това дали иска да изучи изграждането или функциите, или се записва в Университета и слуша какво се казва за очите или ушите. Така можете много да научите, но аз вярвам, че при това душата ви ще остане в известен смисъл студена. Така е наистина, тя остава студена. Чуйте да ви се опише ухото от външната физиология. Вашата душевност остава студена, не се ангажира. В това отношение нещата са съвсем обективни. Но когато аз ви опиша нещата, както описах сега как се получава разбирането на думата «дърво», как ухото е копие на небесната дейност, бих искал да видя тази душа, която при това не се вълнува, не чувства прекрасното в това, не усеща нищо при такова изложение. Човек би трябвало наистина да е вътрешно изсушен, ако от такова изложение - разбира се, то днес е несъвършено, би могло да се разкаже по-добре и тогава ще изпъкне още по-силно - човек не изпита възхищение пред света и поставянето на човека от духовния във физическия свят.

Това е, което има да каже антропософската наука за духа. Тя представя нещата също така обективно, както другата наука. Защото няма нищо внесено субективно, когато описвам, че ухото е формирано от небесните сфери. Но същевременно бива ангажирано чувството, душевността. Вторият член на човешкия душевен живот, който е в тясна връзка с това, какво представляваме като цял човек, бива ангажиран при това. С други думи това, което главата постига чрез такава наука, същевременно ангажира и сърцето. Чрез това антропософската наука за духа стига до сърцето на човека, тя не е само наука на главата, а е наука, която навлиза в сърцето; не изпълва само главата, а изпълва човека, който има кръвообращение и сърце. И ако приемете сериозно това, което казах, когато движим краката си, да, днес може да се изследва механизмът на движението на краката, но вземете един учебник по физиология и изучете механизма на движенията на краката. Едно със сигурност няма да бъде развълнувано при вас - чувството за отговорност. В момента, когато узнаете, че това, което е добро или зло и към което краката ви носят, след смъртта ви пресреща от божествените светове като хармония или дисхармония и прозвучават насреща ви оценките на вашите дела, в същия момент знанието за човека се придружава от чувството на отговорност, което придружава след това волевите действия. И не само нашите чувства, но и нашата воля се ангажират от това, което също така обективно учим първо за главата, както външната наука. Но то навлиза в чувстващия и във волевия човек. Оттам антропософската наука за духа говори на целия човек, докато сега ние все повече разглеждаме като знание това, което ангажира само главата. Но това, което говори само на главата, оставя душевността студена и изобщо не ангажира волята.

Ние се намираме вече в тази криза. Затова е необходимо чрез целия човек да се постигне и знанието за надсетивните светове. Още като се издигнем към имагинативното познание, трябва дейно да постигнем това имагинативно съзнание.

Човек си спечелва обикновеното познание в някои кръгове, които са особено подходящи да го направи. То се постига и се запазва в паметта. Стигнем ли чрез такива упражнения, каквито описвам в книгата «Как се постигат познания за висшите светове», до постигането на имагинативни познания, или ако някой човек е предразположен да му бъде даден духовно-понятийният свят като заложба, както описах в книгата си «Гьотевият мироглед», намира ли се той поради това в етерното познание, което същевременно е изживяване, тогава човек не се отдава така пасивно на света. Духовно-научните познания не можем да си ги натъпчем просто в главата, затова тези, които са свикнали с това, презират науката за духа. Духовната наука трябва да се придобие и овладее активно. Човек трябва вътрешно да направи нещо, да бъде деен и при това е така, че когато първоначално нещо се спечелва в имагинации, скоро се изгубва. То е мимолетно, скоро изчезва. Не остава лесно в паметта. След три дни е изчезнало всичко, което човек е постигнал като имагинация само чрез обикновеното усилие. Затова след смъртта след три дни изчезва и ретроспективната панорама на спомените в етерното тяло. Това е същата дейност. След смъртта човек си спомня чрез своето етерно тяло около три дни. Има малка разлика при различните хора. Можете да прочетете за това в книгата ми «Въведение в тайната наука». Но обикновено, докато се намира в етерното тяло, човек си спомня в продължение на три дни. Този, който е постигнал етерното (имагинативното) познание, знае, че то изчезва след три дни, ако той не направи максимални усилия да го превърне в обикновените понятия.

По-рано винаги си помагах, като всичко, което беше изследвано така, веднага го записвах или си съставях илюстрации, при което само главата е активна. Това не е медиумно писане, не е написано и за да може да се чете по-късно, което би било невероятно трудно при сегашния ми живот. Когато бях в Берлин, аз отново видях колко много бележници са се събрали там. Ако трябваше да ги чета, нямаше да мога, защото съм или в Дорнах, или в Щутгарт. Става въпрос не за четене от бележките, а да се остане в активност, която да е дейност на главата. Тогава имагинативното мислене се свързва с обикновеното мислене. Тогава то може да се припомни и да се изнесат лекции. Ако не се направят такива усилия, човек би могъл да говори за това най-много на следващия ден, след това всичко би изчезнало, също както ретроспекцията след смъртта изчезва след три дни.

Оттук виждате, че имагинативното мислене се опира на целия човек и че целият човек трябва да живее в такова имагинативно познание. При по-висшите познания това още повече важи. Не е чудно, че тогава още едно познание засяга целия човек. Тогава се забелязва, че в света има още много други неща, освен възприемаемото само от външните сетива. Преди всичко човек забелязва как е възможно да се живее в един свят, в който пространството няма повече значение. Музиката е едно предчувствие за непространственото. Защото пространството е всъщност навън, външно е налице. Но вътре в душата, в това, което се реализира чрез музиката, пространството играе роля най-многото като ехо. При имагинативното познание обаче пространственото престава да съществува. Всичко става времево. Времевото в имагинативното има значение, както пространственото във физическия свят. И това води да се разбере, че времевото всъщност е нещо оставащо, постоянно. Времевото е наистина нещо постоянно. Този, който се издигне до имагинативното познание, постепенно се учи първоначално да възприема всеки момент от изминалото си земно съществуване. Човек отново става осемнадесетгодишен, когато вече е остарял. Младостта се възприема със същата жизненост, както е била възприемана, когато човек е бил осемнадесетгодишен. Представете си, че когато сте били на осемнадесет години, сте изгубили някой близък. Представете си колко живо е било всичко, което сте изживели тогава. Помислете колко бледо изглежда то в спомена след тридесет години, не е нужно и да са тридесет години. То избледнява. Дори и при най-интензивно чувстващите хора то избледнява. Във външния земен живот трябва да е така. Но макар и да угасва така в по-късно време, то остава като част от човешката същност. И човек действително може отново да се пренесе, и се пренася в него след смъртта. Тогава се изживява същото със същата интензивност. Това принадлежи към човека. Това, което той е преживял, остава, само че за сетивното наблюдение то е нещо минало. Поради това то има и своето значение.

Ако бихте били родени седемгодишен, ако бихте останали до седмата си година в някаква друга форма на съществуване, например в ембрионалното състояние и тогава да се родите, но същевременно да сте получили вторите си зъби в ембрионалното си състояние, тогава никога нямаше да можете да станете религиозни хора. Защото заложбата за религиозност нямаше повече да може да се развие в такъв земен живот. Всичко, което носите в себе си като религиозност, го носите затова в себе си, защото първите седем години от живота ви се намират във вас. Вие не ги възприемате като налични, но те стоят действително във вас.

В първите седем години ние изцяло сме отдадени на външния свят. В това се състои религиозното настроение. Само че ние предаваме това настроение върху нещо друго. В първите седем години имаме склонността да подражаваме на всичко, което ни обкръжава. По-късно то е същото настроение за отдаване на духовно-душевното. Ако бихме се родили на четиринадесет години, веднага полово зрели, никога не бихме станали морални хора. Защото моралността трябва да я постигнем във вътрешното изграждане на ритъма между седмата и четиринадесетата година. Оттам и във възпитанието в началното училище имаме толкова голямо влияние върху моралното възпитание на човека. Това го носим по-късно в нас. Ние винаги носим всичко в нас. Ако порежете палеца на крака си, той е много далеч от главата, но вие изживявате чрез главата болката, която чувствате. Ако днес чувствате религиозно, във вас действа това, което сте изживели душевно само по отношение на външното до вашата седма година, до смяната на зъбите. Както чувствате болката на палеца в дейността на главата, така това, което до седмата си година сте изживели, е дейно във вашите четиридесет години. То е налице.

Това е важно следствие. Много хора казват: «Да, антропософската наука за духа е много хубава, учи ни за надсетивните светове; но защо е необходимо да знаем за изживяванията между смъртта и новото раждане? Когато умрем, ще бъдем в тези светове, там ще узнаем всичко това. Защо да се мъчим между раждането и смъртта? И без това ще отидем там.» Да, скъпи приятели, но нещата не са такива. Защото временното е реалност. Както тук, във физическия свят, пространството е реалност, така за надсетивния свят времевото и дори надвремевото е реалност. В по-късния живот детето все още се намира във вас. Когато преминете през портата на смъртта цялото време е едно единство, един момент във вас, принадлежи към вас, към вашата организация. Можете като хора тук, в пространството, да кажете: «Защо ми са очите? Та светлината е около мен. Очите нямат никакво друго предназначение, освен да виждат светлината, но тя е наистина около мен.» Така говори някой в една друга област, който казва: «За какво ми трябва наука за духа тук, на Земята? Когато преминем в духовния свят, духовната светлина без това е около нас.» Това е толкова умно, колкото ако някой каже: «Светлината така и така е тук, за какво ми са очите?» Това, което някой опознае чрез антропософската наука за духа, не се изгубва, то е окото, чрез което се възприема духовната светлина. И когато тук, на Земята, в нашия сегашен стадий на развитието на човечеството той не развива никаква духовна наука, тогава той няма очи, с които да може да възприема духовния свят и там е като заслепен от това, което изживява.

В древните времена хората са притежавали инстинктивно ясновидство като остатък от предземния си живот. Това е отминало и отзвучало. То вече не съществува. В един междинен стадий хората трябва да постигнат чувството за свобода. Хората се намират отново в стадий, когато се нуждаят от очи за духовния свят, в който ще преминат след смъртта. И тези очи те няма да ги имат, ако не ги изградят тук, на Земята. Както физическото око трябва да се изгради в предземното съществуване, така окото за възприемане на надсетивното след смъртта трябва да се изгради тук, чрез науката за духа, чрез духовното познание. Не чрез ясновидство, това е работа на отделния човек, но чрез разбиране със здравия човешки разум на това, което се открива чрез ясновидското изследване. Не е вярно, когато се казва, че човек трябва сам да вижда в духовния свят, за да повярва в нещата, които споделя ясновидецът. О, не, не е така. Достатъчен е здравият човешки разум и човек ще разбере, че ухото всъщност е небесен орган, това ще го разбере със здравия си човешки разум. Такъв факт може да се открие само чрез ясновидското изследване, но когато вече е открит, той може да бъде прозрян. Само че е необходимо човек да осмисли и да почувства нещата. А познанието, постигнато чрез разбирането със здравия човешки разум на даденото от духовния свят, не ясновиждането, а познанието, то изгражда духовните очи след смъртта. Ясновидецът също трябва да си изгради тези духовни очи, като и другият човек. Това, което се постига чрез имагинативното съзнание, което се съзерцава, изчезва за съзнанието след няколко дни. То не изчезва само когато се сваля до гледната точка на обикновеното разбиране. Тези неща също така трябва да бъдат разбрани от духовния изследовател, както ги разбира този, на когото те се съобщават. Защото това, което е задачата на човека на Земята, не е непосредствено ясновидството. Ясновидството трябва да е налице, за да се открият надсетивните истини.

Но това, което е задачата на човека на Земята, е разбирането на надсетивните истини с обикновения здрав човешки разум.

Това е изключително важно. Именно него не искат да признаят някои умове на съвремието. Когато преди известно време обяснявах това в една открита лекция в Берлин[3], там някой твърдеше, че би било особен грях, когато казвам, че науката за духа следва да се разбере със здравия човешки разум, защото - той го изрече като една догма - разумът, който е здрав, той не вижда нищо духовно, а този, който вижда духовното, за него не може да се каже, че е здрав. Това наистина се каза като критика. Тези неща са много характерни, защото не засягат нищо друго освен когато хората казват: «Който твърди нещо духовно, има болен разум.» Не е необходимо човек да се издигне до по-голяма мъдрост, освен до тази. Но тази мъдрост за съжаление днес е много разпространена. Така ще разберете колко е вярно казваното винаги от мен, че днес е настъпило времето, когато човечеството зависи от това да приеме духовното, да го усвои, да живее с него. Затова не би следвало само теоретично да учим антропософската наука за духа, а да ни е ясно, че тези, които изучават науката за духа, трябва да осъзнават, че следва да образуват ядрото в човечеството, което все повече и повече ще се разраства и че може да бъде изцяло човек този, който осъзнава своята взаимовръзка с духовното. Тогава сред човечеството ще се разпространи великолепното чувство, което преди всичко е важно да се обработи педагогически и дидактически. Обикновеното знание с главата е всъщност морално неутрално. Навлезем ли в духовната област, навсякъде я чувстваме като пронизана с моралност. Достатъчно е да си спомните казаното, че заедно с висшите йерархии изграждаме любовта. Моралността на Земята е само отражение на изживяването в небесните сфери. Но как изживяваме тогава това, което наричаме «добро»? Ние го изживяваме така, че казваме: «Човекът в действителност не е само физическо, той е и духовно същество. Когато наистина се вживее в духовния свят, той учи с духа да поема в себе си доброто.»

Това е и основната мисъл на «Философия на свободата». Човекът учи да поема доброто с духа. Ако не поеме доброто, той не е пълноценен човек. Той е осакатен човек, все едно, че двете му ръце липсват. Ако двете му ръце липсват, той е физически сакат човек. Ако му липсва доброта, той е душевно-духовно осакатен. Пренесете тази мисъл с нейното въздействие върху чувството и волята педагогически-дидактично и насочете възпитанието така, че когато човекът стане полово зрял, да получи живото чувство: «Аз не съм пълноценен човек, нямам право да се наричам човек, ако не съм добър.» Тогава сте предали един добър морален урок, един морален човешки урок, докато всяко морализаторстване с проповеди и др.под. е едно нищо. Когато възпитате човека така, че той да смята моралността на своето човешко същество за принадлежаща към неговата индивидуалност и да се чувства сакат, ако не е морален, да не се чувства напълно човек, накратко, когато той открие моралността изцяло в себе си, тогава някои философи ще го намерят за ужасно и не по немски[4], или ще го нарекат както си искат, докато точно това във всеки случай е най-чистият немски продукт. То обаче е нещо, което доближава духовното колкото е възможно по-близко до човека, и то както днес трябва да го приближим непосредствено до отделната човешка индивидуалност, защото само отделното човешко същество, човешкият индивид в днешното време идва до своята пълна отговорност.

[1] Виж лекцията от 4 декември 1922 г. в този том.

[2] Гьоте във въведението към «Проект за Учение за цветовете».

[3] Откритите лекции в Берлин са записвани, но не и последващите дискусии. Затова не може да се установи за коя лекция става дума.

[4] От страна на противниците, мислите на Рудолф Щайнер са означавани като «не немски».