ОТНОШЕНИЕ НА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ЧОВЕКА КЪМ ЖИВОТА МЕЖДУ СМЪРТТА И НОВОТО РАЖДАНЕ

Щутгарт, 4 декември 1922 г.

Чувствам се дълбоко удовлетворен, че по време на пътуването ми отново мога да говоря пред вас и искам да използвам тази възможност, за да изложа по-нататък в определена насока някои неща, предмет на последните две лекции, които ми беше позволено да изнеса тук. Тогава говорих за отношението на човека към духовния свят, доколкото той може да бъде опознат чрез проясняване на несъзнателно протичащите за обикновеното съзнание процеси по време на сън и доколкото те могат да се изяснят чрез това, че духовно-научно се осветят изживяванията, които човекът има в духовния свят между смъртта и новото раждане.

Днес искам да говоря как животът, който човекът прекарва между раждането и смъртта тук, на Земята, в известно отношение е преобразуван отпечатък на изживяваното в духовните светове между смъртта и новото раждане. Човешкият живот на Земята се разбира само тогава, когато отделни прояви на този живот могат да се отнесат към това, което им съответства в духовния свят, в който човекът, бих казал, прекарва главната част от своето съществуване.

Най-напред бих желал да говоря предимно за душевните прояви на човека, доколкото като земни душевни прояви те могат да бъдат отнесени към изживявания в духовния свят. От двете последни лекции, които изнесох тук, можете да си спомните, че изживяванията на човешката душа в духовния свят между смъртта и едно ново раждане са съществено различни от тези, които човекът има тук, между раждането и смъртта. Тук, между раждането и смъртта, той има своите изживявания чрез посредничеството на тялото си, било физическото или етерното тяло. Нищо от изживяното от човека тук, на Земята, не може да се изживее, без то да се опира на тялото. Лесно може да се вярва, че например мисленето е чисто духовен акт и така, както то се проявява на Земята в човешката душа, няма нищо общо с телесното съществуване. От една страна, е така, но колкото и мисленето на човека да е духовно самостоятелно, то не би могло да протича в земното съществуване, ако човекът не се опира на своето тяло и неговите процеси. Ще дам едно сравнение, което често съм употребявал в такъв случай. Когато един човек върви по земята, земята, естествено, не допринася нищо съществено за същността на човека. Човекът носи своето същество в кожата си. Но той изобщо не може да съществува на Земята без нейната опора.

Така е и с мисленето, което живее като процес в душата. В своята същност то сигурно не е някакъв мозъчен процес, но то не може да протича, ако тук, във физическия живот, няма мозъка като своя опора.

Само когато се разгледат нещата в смисъла на този образ, се изгражда правилна представа за духовността и ролята на тялото при човешкото мислене. Накратко, в земното битие няма нищо в човека, което да не се опира на телесното съществуване. По отношение на телесното си битие ние имаме в нас нашите органи - бели дробове, сърце, мозък и т.н. В обикновения здравословен живот нашето съзнание не е изпълнено с възприятията от вътрешните органи. Всъщност ние ги осъзнаваме, когато някой орган се разболее, и то по много несъвършен начин. Не можем никога да кажем, че узнаваме за някой вътрешен орган от непосредствено наблюдение, ако не изучаваме анатомията, но тогава имаме представа за мъртвия, а не за живия орган. Никога не можем да кажем, че възприемаме някой вътрешен орган, както възприемаме някой външен предмет. Точно това е характерното, че по време на земното съществуване ние не познаваме телесната си вътрешност чрез непосредствено възприятие.

Тук, на Земята, човекът най-малко познава това, което обикновено приема за най-ценното в телесното си битие, вътрешността на своето тяло. Защото, когато той започне да го опознава, по правило това е най-неприятното запознанство, например главоболие и всичко свързано с него. В духовното битие между смъртта и новото раждане е точно обратното. Там наистина опознаваме нашата вътрешност. Там е така, като че ли тук, на Земята, освен нас, не бихме виждали навън дърветата и облаците, а бихме гледали главно навътре и бихме казвали: «Това са белите дробове, това са сърцето и стомахът.» В духовния свят ние гледаме навътре в нас. Само че това, което виждаме, е светът на духовните същества, светът, който опознаваме от нашата антропософска литература като свят на висшите йерархии. Това е нашият вътрешен свят. И между смъртта и новото раждане ние се чувстваме като целия свят - когато говоря за цялост, това е само относително казано, но въпреки това е пълната истина,  всеки се чувства като целия свят. И точно в най-важния момент от нашето духовно битие между смъртта и едно ново раждане ние чувстваме, изживяваме и осъзнаваме света на духовните същества. Вярно е също, че както там осъзнаваме своята вътрешност като съставена от духовете на висшия свят, така тук не осъзнаваме нашите вътрешни органи, черен дроб, бял дроб и т.н.

Именно това е характерното, че при духовното изживяване всъщност всичко е обратно на физическите ни опитности тук. Само че ние постепенно разбираме чрез инициационната наука как да си представяме това обратно.

Но има един съществен процес, бих могъл да кажа, група от процеси, които се отнасят до този вътрешен взаимен живот със съществата на висшите йерархии. Ако беше винаги така, че бихме възприемали вътрешно света на висшите йерархии само в духовния свят, ние никога не бихме се осъзнали. Щяхме да знаем, че в нас живее това или онова същество, но в духовния свят никога не бихме осъзнали себе си. Затова в изживяването между смъртта и новото раждане има един ритъм, който се състои в това, че в нас виждаме и изживяваме онзи свят на духовните същества, описани в антропософската литература, и след това потискаме това съзнание. По отношение на тази духовна вътрешност правим така, както когато затворим очи във физическия живот и не слушаме с ушите, когато спим. Но спането тук е нещо друго. Отвърнем ли - ако мога да се изразя така - нашето внимание от света на духовните същества в нас, тогава започваме сами да се възприемаме. Но тогава е така, като че ли се намираме извън нас, но знаем, че това извън нас сме самите ние. В духовния свят ние ту възприемаме себе си, ту духовните същества. Този ритмичен процес, който постоянно се повтаря, можем да го сравним с две неща от физическото земно съществуване. Можем да го сравним с вдишването и издишането, но също и със сън и будност. И двата процеса са ритмични процеси във физическото земно битие, и двата процеса могат да се сравнят с описаното. Само че става въпрос за процеси в духовния свят, които протичат между смъртта и новото раждане, не само абстрактно да знаем и да задоволим духовното си любопитство, а да опознаем земния живот като отражение на надземния. Трябва да се запитаме какво се отразява тук, в земния живот също като спомен - което човекът го няма в обикновеното съзнание, но като спомен, който биха имали съществата на висшите йерархии, архангелите,  какво се разиграва във физическото земно битие, което е като спомен за това вживяване в света на духовните същества и изживяването на собственото си същество в духовния свят? Какво е то?

Ако през времето между смъртта и новото раждане не бихме имали това изживяване, чрез което гледаме в нас и изживяваме света на духа, то на Земята не би имало никакъв морал. Това, което съхраним от изживяването на духовната мирова същност, когато преминем през ембрионалния живот и навлезем в земното съществуване, е склонност към морала. Склонността към моралния живот е толкова по-силна при човека, колкото повече той е изживял в светла яснота взаимния живот с духовете на висшия свят по времето между смъртта и новото раждане. А който разглежда тези неща с правилното духовно чувство, знае, че неморалността на някои хора тук, на Земята, е следствие от предишен техен живот, в който са имали само смътни изживявания в своето духовно битие. Но ако между смъртта и новото раждане бихме изживявали само взаимността със съществата на висшия свят, ако никога не бихме осъзнавали себе си, никога не бихме могли да стигнем на Земята до свободата, до свободното съзнание, съзнанието за нашата личност, което е идентично със съзнанието за свободата. Когато тук, на Земята, развиваме морала и свободата, те са спомени от онзи ритъм, който по описания начин изживяваме в духовния свят между смъртта и новото раждане.

Разглеждайки душата, бихме могли още по-точно да кажем какво остава в нея като отзвук от взаимността с духовните същества и от онова духовно самосъзнание, което изживяваме там в ритмична смяна. Това, което в земния живот ни остава като отзвук от взаимното изживяване със съществата на духовния свят, е способността да обичаме. Тази способност да обичаме е в по-тясна зависимост, отколкото предполагаме, именно с моралния живот. Защото без способността да обичаме, на Земята не би съществувал морален живот. Всичко морално произлиза от разбирането, което поднасяме на другата човешка душа, произлиза от стремежа, това, което вършим, да се породи от разбирането на другата човешка душа.

Как самоотвержено се отнасяме към другия човек, това означава как можем да бъдем морални в любовта, това е главно отзвук от взаимния живот с духовните същества в духовния свят между смъртта и новото раждане. А какво ни остава от, бих казал, самотното изживяване - защото то изглежда така,  от самотното изживяване на себе си в духовния свят? Защото ние се чувстваме самотни, когато в известен смисъл издишваме. Вдишването е като изживяване на духовните същества, издишването е като изживяване на самите нас. Но чувството на самотност, отзвукът на това чувство на самотност тук, на Земята, е способността на паметта, на спомнянето. Ние не бихме имали памет, ако тя не би била отзвук от това чувство на самотност. Всъщност ние сме хора в духовния свят поради това, че, не мога да кажа, се отдръпваме в самите нас, а че можем да се освободим от това, което е в нас като висши духове. Поради това сме хора, самостоятелни хора в духовния свят. А тук, на Земята, сме самостоятелни хора поради това, че можем да си спомняме нашите изживявания. Представете си какво би станало с вашата самостоятелност, ако с вашите мисли винаги бихте живели само в настоящето. Вашите спомени представляват това, чрез което изобщо имате вътрешен живот. Паметта ни прави личности тук, на Земята. Тази памет е отзвук от онова изживяване на самотата в духовния свят, което описах.

Защо изобщо слизаме от духовния свят тук долу, във физическия свят? От това, което описах последния път, можете да разберете, че силите, които ни свързват с висшите духовни същества, отслабват. Тук, във физическия живот, ние остаряваме, понеже силите, които ни свързват с физическата Земя, отслабват. Оттатък силите, които ни свързват с духовните същества, отслабват. Преди всичко отслабват силите, които ни правят способни да се осъзнаваме сред духовните същества и да бъдем самостоятелни хора. В духовния свят сравнително дълго време преди да слезем на Земята - ние първо изгубваме способността да живеем заедно с духовните същества. Последния път споменах, че заедно с духовните същества формираме духовния зародиш на нашето физическо тяло, което изпращаме най-напред долу, след това приемаме етерното тяло и слизаме долу. Това го описах последния път. Първо, ние изгубваме способността да живеем с духовите същества на духовния свят, тя отслабва. И ние чувстваме как, преминавайки през лунните сили, все повече се приближаваме към Земята. Тогава се чувстваме като един аз, но все по-малко чувстваме способността да се осъзнаваме, да се задържим в духовната област, тя все повече отслабва. Все повече чувстваме, като че ли изпадаме в безсъзнание по отношение на духовния свят. С изгубването на самочувствието, което не можем повече да имаме в нас, се появява потребността да се опрем на нещо външно, именно да се опрем на нашето тяло. Бих казал, че бавно забравяме да летим и трябва да се учим да вървим. Знаете, че е казано образно, но образът е напълно действителен. И така се вживяваме в нашето тяло. Чувството на самотност се опира на тялото и става способност на паметта, а чувството на общност трябва отново да го завладеем тук, на Земята. Това завладяване ни се показва в цялото си значение, когато духовнонаучно изучаваме състоянието на сън.

От една страна, ви описах това състояние на сън последния път, когато бях тук. Сега искам да прибавя още нещо към процесите, които тогава описах. Знам, че такива неща лесно могат да доведат до неразбиране. Често се случва хора да казват: «Е, добре, последния път ни описа какво изживява човекът между заспиването и събуждането, а сега разказва нещо друго.» Да, скъпи приятели, когато веднъж ви разкажа какво е изживял един съветник в своята канцелария, това не е противоречие с разказаното следващия път, какво той изживява в кръга на своето семейство. Нещата се преливат едно в друго. Трябва да сте наясно, че когато ви разказвам за изживяванията между заспиването и събуждането, се случва още нещо, както е в живота на съветника в бюрото, но също и в семейния живот. И така, между заспиването и събуждането човекът действително изживява един вид ретроспективно повторение на това, което е извършил през деня. Не е само така, че от заспиването до събуждането - сънят може да е кратък, тогава нещата се сгъстяват - той вижда ретроспективно своите дневни изживявания, има несъзнателно ретроспективно изживяване, би трябвало естествено да е несъзнателно ретроспективно изживяване. Когато душата наистина стане ясновиждаща по време на съня или когато тя си спомня ясновидски това, което е изживяла между заспиването и събуждането, се вижда, че човекът наистина изживява ретроспективно това, което е изживял от последното събуждане. Ако редовно спим през нощта, изживяваме ретроспективно това, което сме извършили през деня. Последното събитие се разиграва непосредствено след заспиването и така нататък. Целият сън действа при това особено уравняващо. Не мога да ви разкажа нищо друго освен това, което може да се изследва чрез науката за духа. Ако спите четвърт час, в началото на съня се знае кога настъпва края. И в продължение на четвърт час вие изживявате ретроспективно извършеното от последното ви събуждане. Всичко се разпределя напълно правилно, колкото и чудно да изглежда. И това ретроспективно изживяване е нещо, което лежи между пълната действителност и отражението. Когато имаме спомен за нещо, което сме изживели във физическия живот преди двадесет години, като нормални разумни хора нямаме представата, че го изживяваме сега, а самият спомен показва, че става въпрос за минало събитие. Който прозира ясновидски това, което душата изживява ретроспективно в съня, не го отнася към настоящето, а към бъдещето след смъртта, и също като този, който си спомня какво е изживял преди двадесет години, знае, че събитието е протекло преди двадесет години, така и ясновидски прозиращият съня, знае че това няма значение за настоящето, а е предварителна картина за това, което ще се изживее след смъртта. Той знае, че ние ще трябва да изживеем ретроспективно всички дела, които сме извършили на Земята. Затова тази картина в съня е полуистина, полуотражение, защото се отнася до бъдещето. За обикновеното съзнание тя е несъзнателно изживяване на това, което човекът ще преживее в душевния свят, както го описвам в книгата си «Теософия». Интуитивното и инспирираното съзнание, описани в моята книга «Как се постига познание за висшите светове», черпят от наблюдението на съня какво човекът ще преживее в първия стадий след смъртта. Тези неща не са конструирани чрез фантазията, а са неща, които просто се наблюдават, когато човек си е изградил способността за наблюдението им. Човекът изживява без своето тяло това от заспиването до събуждането, което е извършил с него в будното си състояние.

Сега стигаме до една извънредно деликатна представа. Представете си, че трябва още веднъж външно да изживеем нашите дела с нашия аз и с астралното тяло. Способността да го направим я усвояваме толкова повече, колкото повече можем да разгърнем любовта. Това е тайната на живота по отношение на любовта. Ако в любовта човекът може истински да излезе извън себе си, в известен смисъл да обича ближния си като самия себе си, тогава той научава това, от което се нуждае в съня, за да изживява ретроспективно без мъка това, което трябва да изживее. Защото там той трябва да се намира изцяло извън себе си. Ако човекът е същество, което не може да обича, това създава напрежение, когато той отново трябва да изживее извън себе си своите извършени в безлюбие дела. Това го притеснява. Хора, които не обичат, спят, ако мога образно да се изразя, тесногръдо, астматично. Когато спим, за нас, хората, става особено плодоносно това, което чрез любовта сме всадили в нас по време на живота. И в протичащото между заспиването и събуждането - то се вижда от току-що описаното - имаме това, което преминава през портата на смъртта и продължава да живее в духовния свят. Взаимният живот с духовните същества на висшите светове се изгубва в състоянията между смъртта и новото раждане, но чрез любовта ние отново го постигаме като зародиш по време на земния си живот. Защото любовта разкрива своя смисъл, когато със своя аз и с астралното си тяло човекът е извън физическото и етерното си тяло по време на съня. Между заспиването и събуждането човешката същност се разширява, ако е любвеобилна, и добре се подготвя за това, което следва да се случи с нея. Същността на човека се стеснява, когато не обича, и той се подготвя зле за това, което следва да се случи с него след смъртта. В разгръщането на обичта лежи предимно зародишът за случващото се след смъртта.

По време на земния ни живот между раждането и смъртта споменът е нещо извънредно важно. В нашата памет се намират само картини. Помислете колко малко е това, което остава като спомени от събитията, които сме изживели. Можем да си представим каква болка сме изпитали при смъртта на някой близък, живо да си представим вътрешното душевно състояние при един такъв случай и после да си представим как изглежда като вътрешно изживяване, когато след десет години си спомним какво сме изживели тогава. Всичко е станало бледо, почти абстрактно. Така изглежда нашата способност да си спомняме. Тя е бледа и абстрактна в сравнение с пълнотата на нашия живот. Защо спомените ни са слаби и сенчести? Те са именно сянката на нашите душевни изживявания между смъртта и новото раждане. Там е способността да си спомняме, така че всъщност тя ни представя нашето битие. Това, което на Земята ни дава плът и кръв, между смъртта и новото раждане ни дава способността да си спомняме. Там споменът е пълноценен и силен - ако мога да употребя този израз за духовното,  той се нуждае от плътта и става слаб. А когато умрем - често съм го описвал и ще го намерите и в моите книги,  тогава последният остатък от спомените остава няколко дни в етерното тяло. Преминем ли портата на смъртта, погледнем ли назад към нашия изминал земен живот, тогава тези спомени избледняват. И от тези спомени се измъква навън това, което ни е давало силата на любовта на Земята, силата за живота след смъртта. Така силата на нашите спомени е наследството, които имаме от предземния си живот, а силата на любовта е зародишната сила за това, което имаме след смъртта си. Така се отнася земният живот към духовния свят.

Но аз трябваше да сравня изживяването на човека заедно с висшите същества на духовния свят, сменяйки го със своето самоизживяване в духовния свят, с дишането - вдишване и издишване. В определен смисъл в нашето дишане и в това, което е свързано с него, в говора и пеенето, в процесите при говорене и пеене, можем да опознаем отражението на това дишане в духовния свят. И то по следния начин. Нали животът ни в духовния свят между смъртта и новото раждане протича по следния начин. Разглеждане на собствената вътрешност, сливане със същността на висшите йерархии; поглед навън от нашата собствена вътрешност, сливане със самите нас. Това протича като вдишване и издишване. Там ние вдишваме само навътре в самите нас и издишваме себе си навън, а дишането е духовност. Тук, на тази Земя, това дишане, както сега го описах, става спомен и любов. И наистина, спомнянето и любовта действат също като дишане тук, във физическия земен живот. Когато с душевните си очи можете да съзерцавате този физически живот правилно, можете дори физиологически да наблюдавате тази взаимна връзка на спомнянето и любовта при една важна проява на дишането - при говоренето и пеенето.

Изучавайте детето до смяната на зъбите. Към най-интересното изследване на детето до смяната на зъбите принадлежи това, как постепенно се проявява силата на паметта, силата на спомнянето. Първоначално тя е напълно елементарна. Детето има известни спомени, но едва при смяната на зъбите това спомняне става самостоятелна сила. Невероятно интересно е да се наблюдава как силата на спомнянето се изработва през първия жизнен период. Тя е изцяло готова, когато детето е вече зряло да тръгне на училище. Едва тогава може да се разчита на спомените. Преди това човекът се прави скован и душевно склерозирал за бъдещия му живот, ако прекалено силно се разчита на спомените му. При детето до смяната на зъбите е важно да са правилни настоящите впечатления. На спомените бива да разчитаме едва между смяната на зъбите и половата зрялост.

Нашата физиология днес още не е стигнала дотам да опише точно подробностите на сега споменатия процес. Духовната наука го може и физиологията сигурно ще я последва, защото нещата могат да се узнаят и с пълното точно наблюдение на човешката природа. Когато произнесем някакъв звук или тон, можем да кажем, че най-напред работи главата. Но от главата произлиза същата способност, която вътрешно душевно дава спомените, навлизащи в определен смисъл в звука и в тона. Това идва отгоре. И сигурно не можете да си представите някое същество да говори без да може да си спомня. Ако постоянно бихме забравяли какво се намира в звука или в тона никога не бихме могли да говорим или да пеем. Именно въплътеният спомен е това, което лежи в тона или в звука. Какво участие има любовта, също и физиологично в това, което в дишането се превръща в говорене и пеене, ясно свидетелства, че през втората жизнена епоха, когато любовта се проявява физиологично, при мъжкия пол дори най-напред се появява вътрешната пълнота на тона (тембъра); това идва отдолу. Тук имате двата елемента заедно. Отгоре имате това, което физиологично лежи в основата на спомена, а отдолу - това, което физиологично лежи в основата на любовта, те изграждат говорния и пеещия тон. Тук имате взаимната дейност. В известна степен това е едно дишане, протичащо през целия живот. Както вдишваме кислород и издишваме въглероден двуокис, така в нас се свързва силата на спомена със силата на любовта, срещат се в говора и в тона. И ние можем да кажем, че говоренето и пеенето при човека са взаимно проникване на силата на спомена със силата на любовта. В това лежи нещо извънредно важно за разкриването на същинската тайна на тоновете и звуците на говора. Има нещо вярно в това, което древните езици изразяват, като наричат Логос сумата от мировите сили и мировите мисли, защото отвъдното, надсетивното е това, което физически се изразява чрез говора.

Ние не само издишваме и вдишваме висшите същества, но във времето между смъртта и едно ново раждане в известен смисъл ние говорим в тази взаимовръзка, между сливането с духовните същества на висшите светове и вглъбяването в себе си, със съществата на висшите йерархии, макар това говорене да е същевременно пеене. Защото то е същевременно едно духовно говорене. Когато сме в състояние да се слеем със съществата на духовния свят, ние ги съзерцаваме макар и в самите нас. Когато се отделим от тях и се вглъбим в себе си, имаме ехото, тогава сме самите ние. Там те отпечатват своята собствена същност в нас, казват ни какво представляват, там Логосът живее в нас. Когато на Земята се вглъбим в нас, е обратното. Тук ние изразяваме нашата собствена същност, когато говорим и пеем. Защото това, което изразяваме в пеенето и в говора, е собствената същност на човека. Цялата наша същност я изразяваме в процеса на дишането, а цялата същност на света я получаваме в Логоса, когато се отделим от взаимното битие с духовните същества във времето между смъртта и новото раждане.

Но е така, че преминем ли от духовния във физическия свят, същевременно преминаваме, така да се каже, през голямото забравяне. Кой вижда с обикновеното съзнание в слабата сенчеста сила на спомена отзвука на това, което всъщност сме били като аз в духовния свят? А кой познава в езика, в частта, която идва от спомнянето, отклика на вибрирането на аза? Кой вижда във формирането на говора, в пеенето и говоренето, в изграждането на пластичността на езика, кой познава с обикновеното съзнание отзвука на съществата на висшите йерархии? Въпреки това не е ли така, че този, който се вслушва в говора, изключвайки ползата от него, който може да чуе това, което тоновете изразяват чрез своята самостоятелна същност, догажда, прозира, ако притежава художествено чувство, как в говоренето и пеенето се разкрива повече от това, което осъзнава обикновеното съзнание? А защо преобразуваме това, което представлява обикновения говор, с който си служим тук, на Земята, защо го преобразуваме в пеенето, като игнорираме ползата, която имаме, и го правим израз на нашата собствена същност в декламирането, в пеенето? Защо го преобразуваме там? Какво всъщност правим?

Ние си създаваме правилна представа, като си кажем: «Преди да слезеш на тази Земя, ти беше в духовния свят, живя там така, както е описано по-горе. Премина през голямото забравяне. В това, което изразява твоята уста, ти познаваш какво си спомня твоята душа, как тя обича, как живее, а не отзвука от това, което си бил в духовния свят.» Но в изкуството ние пристъпваме в известен смисъл няколко крачки назад от живота и се приближаваме към това, което сме били преди раждането си и което ще бъдем в живота си след смъртта. И ако можем да познаем как споменът е отзвук на това, което сме имали в живота си преди раждането, как разгръщането на любовта е зародишът на това, което ще имаме след смъртта, когато в известен смисъл чрез духовното познание осъзнаем миналото и бъдещето на човешкото съществуване, то в изкуството - доколкото е възможно за човека, намиращ се в своята физическа организация - ние извикваме в настоящето това, което ни свързва с духа. Това, че по наивен начин то ни пренася през непосредственото настояще в духовния свят, придава същинския блясък на изкуството. Този, който успява да прозре вътрешния човешки живот, си казва: «Човекът обикновено си спомня само нещата, които е преживял в непосредствения си преминал земен живот. Но силата, чрез която той си спомня за земните си преживявания, тази сила е само отслабената сила на неговото същинско съществуване в предземния му живот. А любовта, която човекът може да разгърне тук като общочовешка обич, е отслабената зародишна сила на това, което напълно ще разцъфти след смъртта: минало, бъдеще. И както например в пеенето и в рецитирането трябва истински да се свърже това, което представлява човека, да се свърже именно споменът с това, как човекът се отдава на света, т.е. любовта, то във всяко изкуство е така, че човекът изживява в настоящето съзвучието на своя аз с външното обкръжение и без той да е способен да прояви своята вътрешност - било звука, било тоновете, умението да рисува или каквото и да било друго изкуство,  без човекът да е способен да изнесе на повърхността това, което е, което животът е направил от него, което всъщност е съдържанието на спомените му, той не може в определен смисъл да бъде човек на изкуството. Той не е истински човек на изкуството, който в извънреден смисъл иска да бъде егоист в своето изкуство. Само този, който има чувството да се разлее в известен смисъл в света, да стане едно с нещо друго, да разгърне любовта, той може да слее това разгръщане на любовта със своята собствена същност. Алтруизъм и егоизъм се сливат в едно. Те се сливат вътрешно най-естествено в тоновите изкуства, но също и в изобразителното изкуство. И когато чрез известно задълбочаване на нашите познавателни сили открием как според миналото и бъдещето човекът е свързан с надсетивния свят, ние можем да си кажем, че в настоящето човекът предчувства тази взаимовръзка всъщност в произведенията на изкуството и насладата от тях. И изкуството никога не се проявява в пълното си значение, ако в определен смисъл няма някаква връзка с религиозността. Не че трябва да е благочестиво религиозно, едно весело изкуство също може да има наклонност, усещане за нещо религиозно.

Убедително доказателство за това е как се развива това, което представлява изкуството. Първоначално то е било едно цяло с религиозния живот. Това, което представлява изкуството, в древните времена е било изцяло вплетено в култа, в религиозния култ. Това, което човекът е формирал като образи на своите божества, е изворът на скулптурата. Нека припомним например самотракските мистерии, с които Гьоте прави връзка във втората част на своя «Фауст»[1], където говори за кабирите. В моето ателие в Дорнах аз се опитах да изобразя тези кабири. Какво се получи? Нещо много интересно. Аз просто си поставих за задача да изследвам чрез съзерцание как сред самотракските мистерии са изглеждали кабирите. И представете си, получих три бирени чаши, разбира се, художествено оформени чаши! Сам бях изненадан в началото, макар Гьоте също да говори за чаши. Нещата ми се изясниха, когато се досетих, че тези чаши са стояли на един олтар и е било донасяно нещо като тамян, жертвеното слово е било изпявано и от силата на жертвеното слово, което в древните времена на човечеството е имало съвсем различна от днес, произвеждаща трептения мощ, се е формирал димът от тамяна като образ на божеството, което е било призовавано. В религиозния култ имате непосредствено придружаващото пеене, което се изживява в пластиката на дима.

Човечеството наистина е извлякло изкуството от религиозния живот. И Шилер има право, когато казва: «Само през пурпурната зора (Morgenrot) на красотата[2] ще проникнеш в страната на познанието», което в книгите обикновено стои напечатано така: «Само през портата (Morgentor) на зазоряващата се красота ще проникнеш в страната на познанието.» Когато някога писателят направи правописна грешка, тази правописна грешка се предава по-нататък през поколенията. В действителност е казано: «Само през пурпурната зора (Morgenrot) на красотата ще проникнеш в страната на познанието». С други думи, това означава, че всяко знание е произлязло от изкуството. Всъщност няма знание, което да не е вътрешно свързано с изкуството. Само знанието, което се отнася до външното, до ползата, изглежда да няма връзка с изкуството. Но това знание може да се простре в света само върху това, което разбира от рисуването само смесващият боите. Когато в химията или във физиката се напуснат границите на простото смесване на боите - говоря образно, вие разбирате какво имам предвид,  тогава науката ще се превърне в изкуство. И ако художественото се схване по правилния начин в своята духовност, то постепенно ще премине в религиозното. Изкуство, религия и наука някога са били едно. Но ние можем да предположим техния общ произход. Това го можем само когато в човешката цивилизация, в човешкото развитие отново се завърнем към духа, когато сериозно приемем отношенията, които съществуват между човека тук, в неговото физическо земно битие, и духовния свят. Това трябва да го направим наше познание, изхождайки от най-различните гледни точки.

Исках да заема една от тези гледни точки днес, за да опиша от определена страна как човекът е свързан с духовния свят. Надявам се, че в близко време ще можем тук да допълним това разглеждане.

[1] Виж «Духовнонаучни обяснения на Гьотевия Фауст», том II: «Проблемът на Фауст. Романтичната и класическата Валпургиева нощ», Събр. съч. 273, както и лекцията от 21 декември 1923 г. «Мистериите на самотракските кабири» в том «Мистерийни образи», Събр. съч. 232.

[2] В стихотворението «Die Kunstlen>, «Хората на изкуството».