ВЪЗПИТАТЕЛСКО ИЗКУСТВО ЧРЕЗ ПОЗНАНИЕ ЗА ЧОВЕКА

Публична лекция, Лондон, 20 ноември 1922 г.

Възможно е да изглежда странно, че от гледната точка на един определен мироглед - антропософската наука за духа - се говори за практически възпитателски въпроси. Поводът да се говори за възпитанието произлиза в този случай от самата възпитателска практика.

Току-що чухте,[1] че това възпитателско изкуство, за което си позволявам да говоря тази вечер пред вас, се упражнява практически във Валдорфското училище. А това Валлдорфско училище доведе също дотам да бъде реализирано в широк мащаб това от представяния от мен мироглед, което преди е можело да бъде казано за възпитанието повече като идеи, като цели. Когато преди години точно възпитанието, бих казал, се намираше във всяка уста, ставаше въпрос, че щутгартският индустриалец Емил Молт[2] искаше да основе училище първоначално за децата на своето индустриално предприятие. Той се обърна към мен, за да се даде подходящото педагогическо съдържание и насока на това училище.

Отначало имахме работа с вид ученици от точно определена класа и с деца от едно общество с определен мироглед. Имахме работа с деца от пролетариата на индустриалното Валдорфско предприятие и известен брой деца от Антропософското общество. Но съвсем скоро задачата на това училище се разшири. Докато започнахме с около сто и петдесет деца в осем училищни паралелки, днес имаме единадесет паралелки с над седемстотин деца. Това доведе дотам, че през август тази година бях поканен да държа лекционен цикъл за принципите на това Валдорфско училище тук, в Англия, в Оксфорд[3], след като някои приятели с антропософски мироглед още по Коледа дойдоха в Гьотеанума, в Дорнах, за да чуят там един лекционен цикъл за това възпитателско изкуство.

От Оксфордското изнасяне на лекциите произлезе Възпитателският съюз, който се основа тук и който има намерението да внесе в широк мащаб също и в Англия принципите за възпитанието, за които довечера ще говоря.

Трябваше да спомена тези факти, за да имате представа, че не се касае за теоретични разисквания, а за да получите разбиране, че ще говорим за истинско практическо изкуство на възпитанието. Трябваше да спомена това и защото довечера естествено ще мога да говоря само накратко по този въпрос. Импулсите, които ще дам, ще са непълни, защото при възпитателските принципи, за които говоря, не става въпрос за определена програма, а за практика. А когато става въпрос за практика, може да се направи само едно, именно да се приведат примери от тази практика. На този, който изхожда от определена програма, му е по-лесно. Той представя общи принципи, общи максими. Това не е възможно при особеността на възпитателските принципи, намиращи се в основата на валдорфското възпитание. Казах вече, че се касае за основаване на педагогиката и възпитанието, произлизащо от духовно-научния мироглед, който може да доведе до истинско познание за човека и оттам и до истинското опознаване на същността на детето.

Когато един художник или друг човек на изкуството упражнява своето изкуство, трябва да си усвои две неща. Първо - нека за пример да вземем художника,  добра способност за наблюдение на формите и цветовете. Той трябва да може да твори, изхождайки от същността на цветовете и формите. Той не може да изхожда от теоретичното познание, а само от живото навлизане в същността на формата и цветовете. Едва тогава следва това, което трябва да усвои на второ място - самата техника. Възпитанието не се схваща от антропософската наука за духа като наука, не и като теоретично познание, а като истинско изкуство, което има работа с най-благородния материал, който имаме в света - със самия човек, с детето, което по толкова прекрасен начин ни разкрива най-дълбоките мирови загадки, когато от година на година, бих казал, от седмица на седмица ни оставя да виждаме как от физиономията, от жестовете, от всички прояви на живота на детето се проявява навън духовното, душевното, което е заключено дълбоко в детето като божествена зестра от духовните светове. Възгледите, за които говоря тук, изхождат оттам, че както за художника е необходимо да си усвои способност за наблюдение, която се проявява като дейност на ръцете, на душата и духа му, способност за наблюдение на цветовете и формите, така за художника-възпитател е необходимо да може да проследи цялата същност на човек, както тя се проявява в детето. Това обаче не е възможно, ако той не се издигне от наблюдението на това, което обикновеното съзнание на човека поднася на човешкото наблюдение, до истинско наблюдаване на душевния и духовния живот. А това го иска точно антропософската наука за духа. Каквото днес се нарича познание, всъщност може да се занимава само с телесното, което се представя пред сетивата. Как днес учим да познаваме душевността, щом не се издигаме до истинското духовно познание? Всъщност само като опознаваме външните прояви на душевността. Ние се учим да познаваме нашето мислене, чувстване и воля, като се стремим към себенаблюдение. Това са свойства на душевността. За самата душевност, бих казал, имаме само една преценка, една представа. Ние виждаме сетивното, възприемаме го. Душевността познаваме, като от свойствата на собствената ни вътрешност си изграждаме преценката, че в самите нас се намира нещо душевно.

Антропософската наука за духа, както я имам предвид тук, не изхожда от това обикновено съзнание, а търси систематично да развие дремещите сили в човешката душа така, че от това да се породи - моля да не се плашите от израза - един вид екзактно ясновидство. Чрез него през свойствата на душевността се прозира истинската душевност. И чрез духовното съзерцание човек се учи да опознава тази душевност така, както се учи да познава сетивните цветове чрез очите, сетивните звуци чрез ушите. Обикновеното съзнание обаче познава духа, който се намира в света, само чрез преценки, чрез заключения. Когато оставаме в обикновеното съзнание, ние можем само да кажем, че виждаме природни явления и душевни прояви. От тях правим заключения, че в основата им се намира нещо духовно. Нашите мисли изваждат заключенията, че в основата на тялото се намира нещо душевно и духовно. Антропософската наука за духа развива дремещите сили в душата, духовните сетивни, възприемателни органи, ако мога да се изразя така парадоксално, чрез които не само могат да се правят заключения за духа, а самият той живо да се изживее.

Едва когато виждаме душата и можем да изживеем духа в живото мислене, тогава можем да имаме истинското познание за човека. Тогава чрез науката за духа се стига до такова живо човешко познание, което може да проникне човека така, че той всеки момент от живота да вижда в израстващото дете как духовността и душевността действат в него. Той не само вижда детето, бих казал, външно, чрез сетивата, а вижда как душевността се проявява в сетивните откровения. Защото той изхожда от това, което не са само душевни откровения, а е непосредствена душевна субстанция, която може да бъде възприета, както цветовете се възприемат от очите. Той изхожда от това как духът действа в детето, понеже познава, понеже това познание му предоставя една наука, която в живото мислене обхваща самия дух.

Така възпитателското изкуство, за което говоря тук, произлиза от живото човешко познание, от схващането на развитието в детето във всеки момент от живота. Едва когато по този начин се прозре, бих казал, най-благородната материя, която можем да имаме за едно изкуство, материалът за възпитателското изкуство, когато наистина се прозре човекът и възпитателски се действа върху него, тогава се виждат съвсем други неща, отколкото може да види обикновеното съзнание. И тогава, изхождайки от една такава наука, ние можем да дадем указания на учителите и възпитателите как в непосредственото практическо общуване с детето те могат да образоват това, което се съзира като самата душа, изживява се като самия дух.

Живото наблюдение показва, че духът не се намира в детето в по-малка степен, отколкото във възрастния човек, но този дух е заключен дълбоко вътре в детето, той първо трябва да овладее тялото. И ние узнаваме по какъв прекрасен начин духът, даден на детето като божествена зестра, действа в детския организъм, когато сами можем да възприемем този дух, преди той да ни заговори чрез езика, преди да може да се прояви и ни се покаже чрез интелектуалното мислене. Тогава разбираме как изобщо не може да се каже, че физическата природа на човека е едно, а духовността е друго. В детето физическата природа се вижда така, че се възприема как непосредствено, много повече, отколкото е възможно това някога при възрастния човек, духовността работи вътрешно върху физическото, духовността изцяло прониква физическото. Като възрастни хора имаме дух, когато се нуждаем от него, за да мислим за света. Детето има дух, когато само се нуждае от него, за да изгражда подобно на духовен скулптор своя собствен организъм. И много повече, отколкото се вярва, физическият организъм на човека е създание на това, което като заключена в детето духовност гради през целия следващ земен живот именно в този човешки организъм. Позволете ми най-напред, за да не говоря само с абстрактни мисли, а с конкретни, да дам някои примери. Който погледне детето само външно с физическата наука, разгледа го както масата за сециране или както обикновената физиология показва неговата организация - не духовно разгледана,  той не вижда как всички отделни жестове, засягащи детето, въздействат върху физическия организъм, изживяват се в него. Искам да кажа например, че на детето му се вика; то се занимава с нещо и възрастният го навиква. Съвсем друго въздействие има върху детето, ако възрастният му викне, отколкото ако ние викнем на някой възрастен човек. Когато се викне на детето, трябва да помислим, че то още не е организирано като възрастния. Възрастният има своите сетивни органи на повърхността на своя организъм. Той владее това, което му предават сетивните органи със своя интелект. От вътре навън той противопоставя на сетивните впечатления напълно развитата воля. Детето е изцяло отдадено на външния свят. То е, ако мога така да се изразя не образно, а съвсем реално, изцяло сетивен орган. Искам съвсем ясно да кажа: Нека наблюдаваме едно кърмаче. Погледнем ли го с външното познание, ни се струва, като че ли то чувства, разглежда света точно както възрастния човек, само неговият интелект и волята му още не са така изградени както при възрастния. Възрастният чувства вкуса само с езика и небцето. Това, което при възрастния се намира вече на повърхността на организма, при детето то пронизва организма много по-дълбоко навътре. Детето в известна степен става изцяло вкусово усещане, когато възприема храната, става изцяло светлинно усещане, когато проникнат в очите му светлината и цветовете. Не говоря само образно, това е реалност. Когато детето е изложено на светлината, тя вибрира не само през нервната му система, а вибрира в дишането, в кръвоносната система, вибрира през целия организъм така, както светлината действа в окото на възрастния. Вътрешно детето е изцяло сетивен орган. И както окото е отдадено на света, изцяло живее в светлината, така детето изцяло живее в своето обкръжение. То носи духа в себе си, за да поеме с целия си организъм това, което живее в неговото физическо обкръжение. Затова, когато викнем на детето, неговият организъм се поставя в напълно определена дейност. Чрез това, че го навикваме, вътре в детето нещо вибрира много по-силно, отколкото при възрастния, който има противопоставящи се сили, раздвижващи се вътре в него. И това, което като стрес се отразява на душевно-духовния живот на детето, се пренася непосредствено върху телесната организация. Често се случва да навикаме едно дете, да го уплашим и тогава не въздействаме само върху душата на детето, а върху цялата му физическа организация. Здравето на възрастния човек до късна възраст лежи в нашите ръце, според това как се държим в присъствието на детето.

Най-важните възпитателски мерки за едно дете в първия жизнен период са как възрастният се държи в негово присъствие. Ако детето е изложено на непрекъснат живот и дейност, която в неговото обкръжение протича бързо, стресово, цялата му физическа организация ще получи склонност вътрешно да бърза (да е неспокойна). И който познава хората, така че да изхожда в наблюдението си от духа и душата, той вижда при едно дете в единадесетата, дванадесетата година дали е третирано така в обстановка, изпълнена със стрес, в подходяща за него среда, или в твърде бавни движения на обкръжението му. Ние го виждаме в крачката на детето. Ако то е живяло в изпълнена със стрес обстановка, в която всичко е протичало с прекалена бързина, в която впечатленията постоянно са се сменяли, детето пристъпва с тиха крачка. Начинът как детето възприема своето обкръжение се отпечатва във физическата му организация до крачката, до ходенето. Ако детето е израснало в обкръжение, което не му е дало достатъчно импулси, а е било изпълнено със скука, виждаме обратното, как детето върви в по-късния си живот с прекалено тежка стъпка. Споменавам тези примери, понеже са особено фрапантни и показват как може да се изфини човешкото наблюдение. От тях се вижда какво бихме могли да дадем на детето, ако можем правилно да наблюдаваме през първата жизнена епоха. Защото в първата жизнена епоха на човека детето е това, което бих искал да нарека подражаващо на цялото си обкръжение същество също и по отношение на това, което то трябва да прави в душевността и морално. И за това искам да дам един пример.

Който в живота много се е занимавал с такива неща, може да узнае нещо. Веднъж при мен дойде един баща и каза: «Нашият син беше досега винаги послушно дете, правеше всичко, което предизвикваше нашето морално удовлетворение. Сега открадна пари!» Който наистина познава човешката същност, в такъв случай запитва: «Откъде детето е взело парите?» Отговорът беше: «От шкафа.» «Кой взима ежедневно пари от шкафа?» «Майката!» Детето всеки ден е виждало, че майката взима пари от шкафа. То е подражаващо същество, като душевен сетивен организъм напълно е отдадено на обкръжението и задвижи ли собственото си същество, прави същото, което е виждало да се прави около него. Детето изобщо не се води от предупрежденията в първата жизнена епоха, не се води от закони и забрани - те не се задържат в душата му. Детето се води от това, което вижда в своето обкръжение. Но то вижда много по-внимателно от възрастния, макар и видяното да не стига до съзнанието му. То отпечатва в своя организъм това, което вижда в обкръжението. Целият му организъм става отпечатък на това, което детето наблюдава в обкръжението.

С нашите днешни знания надценяваме извънредно много това, което наричаме наследено. Когато се наблюдават свойствата на някой човек в по-късна възраст, се говори, че повечето от тях той е наследил по пътя на чисто физическото препредаване от поколение на поколение. Който истински познава хората, вижда обаче как мускулите на детето се изграждат според впечатленията от неговата околност, според това дали тя е нежна и топла, изпълнена с любов, или то се третира по друг начин; наблюдава как дишането и кръвообращението се нагласят на чувствата, които детето изживява. Ако детето често изживява, че някой човек в неговото обкръжение се обръща с любов към него, така че от инстинктивно съчувствие с детето извършва нещата с темпото, което изисква вътрешното същество на детето, тогава по отношение на по-фината си организация детето получава здрави дихателни органи. Запитате ли откъде идват заложбите за един здравословен физически организъм при израсналия човек, за да получите отговора на въпроса си, погледнете кое от обкръжението на детето, което е един единствен голям сетивен орган, какво от думите, от жестовете, от цялото поведение в обкръжението на детето е въздействало и е навлязло в мускулите, кръвообращението и в дишането.[4] Ще видите, че детето не подражава само при ученето си да говори, почиващо изцяло на подражанието - като във физическия организъм то първо образува и укрепва своята говорна организация,  но че с целия си организъм и то във финото разчленяване на този организъм детето е физически отпечатък на това, което ние извършваме около него.

И така можем да кажем, че както до късна възраст човекът крачи в живота с по-силен или по-слаб физически организъм, доколко той може да се опре на него, го дължи в положителен или отрицателен смисъл на въздействието, което са упражнили върху него впечатленията от обкръжението, докато е бил съвсем малкото дете.

Това, което ви казах по отношение на израстващия човек като подражателно същество, се отнася за първата жизнена епоха на детето, която се вижда от правилното човешко познание като протичаща от раждането до смяната на зъбите, приблизително до седмата година. През седмата година детето се променя повече, отколкото обикновено се мисли. Това, което настъпва тогава в развитието на детето и трябва да се прозре като основа за истинската възпитателска практика и изкуството на възпитанието, искам да го обясня през втората част на лекцията, след като първата част бъде преведена.

Около седмата година, заедно със смяната на зъбите като физически симптом за преобразяване на физическата човешка природа, при детето настъпва и пълно преобразяване на душевната му същност. До смяната на зъбите детето е преди всичко подражаващо същество и в неговата природа лежи да е зависимо при изграждането на своя физически организъм от силите на подражанието. Около седмата година, заедно със смяната на зъбите, за детето се появява необходимостта не само физически да бъде отдадено на обкръжението си, но също и душевно. Ако до смяната на зъбите всичко от обкръжението на детето навлиза в дълбините на детското същество, то през втората жизнена епоха от смяната на зъбите до половата зрялост в детето навлиза всичко изградено въз основа на саморазбиращия се авторитет на този, който възпитава или преподава.

Този разбиращ се от само себе си авторитет се изразява не в това, че детето иска да учи някак си от своята природа това, което му се поднася като умения на възрастните, като четене, писане и др.п. Невероятно голямо педагогическо заблуждение е, когато се вярва, че детето изобщо има стремеж да усвои нещата, които са средства за разбиране, средства за откровение на това, което Вие знаете, следователно те са такива за възрастните! Всичко, което в детето наистина спомага за развитието му, произлиза от отдаването му с любов на саморазбиращия се авторитет. Когато детето учи неща, то ги учи не от някакви основания на преподаването, а ги учи, понеже вижда, че възрастният ги знае и си служи с тях, понеже ги чува от възрастния, който е неговият саморазбиращ се възпитателски авторитет. Това е правилното, което следва да се прави. Това стига до моралните принципи.

Бих могъл да добавя как до смяната на зъбите и моралността трябва да бъде поета от детето чрез подражанието. От седмата до около четиринадесетата година, от смяната на зъбите до половата зрялост всичко трябва да бъде възприето чрез отдаденост, породена от обич към саморазбиращия се авторитет. Не бива интелектуално да си служим с повели: това е добро или това е зло, а детето трябва да израсне с чувството, че приема за добро това, което му се представя като добро от саморазбиращия се авторитет. И то трябва да не харесва това зло, което не се харесва на този авторитет. Никакви други основания за харесване и нехаресване на доброто или злото не следва да има за детето извън тези, които стоящият до него авторитет му разкрива като добро или зло. Не защото нещата му изглеждат добри или лоши сами по себе си според интелекта, а защото възпитателят ги намира за такива. Това е, за което става въпрос при истинското правилно възпитание. Става въпрос, че всичко морално и религиозно трябва да се даде на детето в периода от смяната на зъбите до половата зрялост от хората. Човешкото отношение на учителя, на възпитателя е това, за което става въпрос. Каквото вярваме, че ще предадем на детето, като апелираме към способността му за преценка, му го поднасяме така, че всъщност много неща се убиват вътрешно в детето. Детето сега не е повече изцяло сетивен орган, но макар то да е преместило сетивните си усещания на повърхността, цялата му душа е вътре в тях. А от интелектуалното не произлиза нищо, чрез което сетивата се регулират органично, правят се закономерни, а то може да се отдаде на саморазбиращия се авторитет, на възпитаващата личност точно когато всичко му се поднесе в одушевени образи.

Това обаче изисква от нас да изградим изцяло художествено възпитанието между смяната на зъбите и половата зрялост, навсякъде да изхождаме от художественото. Покажем ли на детето буквите, чрез които то следва да чете и пише, то формите на буквите днес, в нашата съвременна цивилизация са такива, към които детето няма никакво отношение, изобщо никакво отношение. Знаем, че тези форми на буквите са произлезли в определени цивилизации от художественото подражаване на външните процеси и неща. Светът е започнал с картинния шрифт. Когато учим детето да пише, също трябва да започнем от картината. В Щутгарт, във Валдорфското възпитателско изкуство започваме не с буквите като такива, а започваме художествено с рисуване и чертане. Това е трудно при детето, което започва училище на шест или седем години, но трудността се преодолява. Тя се преодолява като по правилния начин стоим до детето с нашия авторитет така, че детето действително да почувства, че това, което възпитателят извлича от цвета, от формата, то иска да го наподоби, защото иска да стане като него. По този заобиколен път трябва да се учи всичко. То може обаче да се научи, когато не само външно, но и вътрешно наистина има отношение между учителя и ученика, което излива художествеността над всичко, преподавано като знания и възпитание. Защото между възпитателя и детето действат именно невидими неща. Там действа не само това, което човек си е усвоил като умение във възпитанието и др.п., а там преди всичко действа нагласата, чувството, цялото душевно отношение на учителя. То обаче може да получи съответната насока, когато човек е в състояние да се издигне като учител до духовността на света.

Отново искам да дам един пример, за да характеризирам какво имам предвид. Този пример особено го предпочитам. Да допуснем, че искаме да импулсираме детето морално-религиозно. Това е добре да стане по правилния начин в деветата, десетата година. Около деветата, десетата година е правилно да го направим. При възпитанието, което имам предвид, можем да узнаем от развитието на детето какво да му поднасяме всяка година, всеки месец. Да речем, аз искам през деветата, десетата година да му създам представа за безсмъртието на човешката душа. Мога интелектуално да говоря на детето, но то не само няма да получи впечатление, а дори душевно ще посърне, защото, ако му проповядвам само интелектуално относно морално-религиозното, в него няма да навлезе нищо душевно! Душевното почива на невидимите неща, които трябва да действат между учителя и детето. Аз мога да предам на детето картинно, чрез символи, художествено като картина, какво следва да изживее то относно безсмъртието на душата. Мога да му кажа: «Погледни пашкула на пеперудата, пеперудата пробива този пашкул, полита навън в слънчевата светлина. Така става и с човешката душа. Тя се намира в човешкия организъм, както пеперудата в пашкула. Когато човекът пристъпи през портата на смъртта, душата напуска организма и се движи в духовния свят.

Само че можем да поднесем това на детето по два начина. Можем като учители да се чувстваме естествено много умни и да си кажем: «Аз съм умен, детето е още глупаво, то не може да разбере какво си представям с моята интелигентност за безсмъртието на душата. За него аз формирам един образ, опитвам се да изградя тази картина.»

Да, ако си създам образа само за детето, а себе си чувствам като невероятно възвишен над него, образът няма да направи впечатление и скоро ще изчезне и нещо ще повехне в детето. Но аз бих могъл с моите душевни усещания да се отнеса към детето по друг начин, бих могъл да си кажа: «Самият аз вярвам на този образ. Аз не само го създавам, а божествено-духовните сили сами поставят в природата пашкула на пеперудата и излитащата от него пеперуда, за да представят пред мен картината, един реален образ, който самата природа поставя в света за това, което следва да разбера за безсмъртието на душата. Безсмъртието на душата се представя пред мен в образа на измъкващата се от пашкула пеперуда по един прост начин, на една първична степен. Сам Бог е искал да ми покаже това с измъкващата се от пашкула пеперуда.»

Едва когато мога да повярвам в моите образи по този начин, едва тогава се проявява тази своеобразна невидима надсетивна връзка между мен и детето. И изградя ли моето собствено схващане с такова душевно задълбочаване и го представя на детето, тогава този образ остава за цял живот в детето и се развива и по-нататък. Това, което постигаме, ако между смяната на зъбите и половата зрялост преподаваме по образен начин, е, че на детето не се дават готови понятия, към които то да се придържа и които да са възможно точни. Дадем ли на детето готови понятия, е подобно да стегнем ръцете му с един уред, така че да не може да се развива свободно. Въпросът е да предадем на детето вътрешно подвижни понятия, които растат като нашите крайници, така че това, което развиваме пред детето, да може да се преобрази в нещо съвсем друго през следващите десетилетия от неговия живот.

Тези неща може обаче да преценява само този - и при него те преминават в едно саморазбиращо се възпитателско изкуство,  който не само в настоящето наблюдава детето и се запитва за неговите потребности и какви сили за развитието си има, а който може да хвърли поглед над целия човешки живот. Искам да ви дам един пример. Да предположим, че между смяната на зъбите и половата зрялост успеем да постигнем при детето вътрешната отдаденост на възпитателя. С един пример бих искал да онагледя силата, която трябва да се появи. Който прозира такива неща, знае какво щастие е за живота на някого до късна възраст, ако през детството си е имал възможността да чуе от обкръжението си за някой много уважаван роднина, който още не е виждал. Един ден той го посещава, след като е чул разказаното от роднините за него и си е изградил неговия образ. Той го посещава със страхопочитание и с трепет вижда вратата да се отваря. Нещо невероятно има в такова поглеждане към нещо достойно за преклонение. Ако човек е можел да изпитва такова преклонение към някого, това е нещо дълбоко вкоренило се в човешката душа, от което той ползва плодовете и в най-късна възраст! Така е с всичко, което се дава на детето като подвижни живи понятия, а не се натъпква в него. Който при някое дете постигне то наистина да поглежда към възпитателя като саморазбиращ се авторитет с такова боязливо преклонение, той създава в детето нещо за най-късна възраст, което искам да изразя по следния начин. Знаем, че има хора, които, достигнали определена възраст, стават благословение за своето обкръжение, не е необходимо те да говорят много, но техните думи действат като балсам. Нещо прониква гласа, не е само съдържанието на думите. Благословение е хората да са се намирали в детството си близо до такива хора. Погледнем ли назад в живота на такъв петдесет-шестдесетгодишен човек до детството му между смяната на зъбите и половата зрялост, видим ли какво му е било дадено, какво е научил морално, ще констатираме, че той е учил да уважава, да почита по правилния начин, което го е научило да поглежда религиозно нагоре към висшите мирови сили. Той е човек, който по правилен начин е научен да се моли. Който е научил да се моли по правилния начин, при него това, което вътрешно е научил като почитание, се преобразява в по-късна възраст в благословение, в сили, чрез които той може да носи благословение на обкръжението си. За да се изразя възможно най-образно, искам да кажа, че този, който като дете никога не е учил да скръства ръцете си за молитва, той никога не може да развие в своя живот силата да простре ръка, за да благославя.

Става въпрос не да си изградим няколко абстрактни идеи и да ги натъпчем в детето, а да знаем как трябва да процедираме с детето, когато искаме да формираме в душата му нещо плодоносно за целия му живот. И така няма непосредствено да предадем абстрактното четене и писане на детето, а ще започнем с писането, но изхождайки от художественото, като оставим всичко, което съществува като абстрактни букви в света, да се породи от картината.

Щом първо научим детето да пише така, с това удовлетворяваме неговите потребности не само да насочим наблюдението му, не само главата, а цялото му същество. Първо ще научим детето да пише, защото ние му даваме правилното, ако детето научи писането така, че да го извлече от картината, като участва с цялото си същество, а не само с главата. Научило ли се е то да пише така, тогава може да учи да чете.

Който е здраво оплетен в днешното училищно образование, ще каже: «Да, ама там детето учи по-бавно да чете и пише, отколкото е учило досега.» Но дали темпото, което днес се налага, е правилно! Всъщност правилно е, общо взето, ако детето започне да се учи да чете едва след осмата година! Така че всичко това се развива, изхождайки от художественото, от картинното.

Който се е научил да познава човека чрез истинско душевно и духовно съзерцание на човека, ще може по фин начин да наблюдава и от наблюдението ще почерпи възпитателското изкуство. Да предположим, че имаме едно дете, което много твърдо стъпва с краката си по земята. Това произлиза оттам, че от смяната на зъбите върху детето е въздействано душевно по неправилен начин. Но ние можем да поправим някои неща, като чрез картинните образи, които му поднесем от вътре навън, го срещнем с изкуството и по-късно оживим това, което е изградено до смяната на зъбите.

Оттам този, който истински познава човешката природа, ще занимава едно твърдо стъпващо на земята дете преди всичко, като го привлече към рисуването, чертането. А при дете, което има лека, танцувателна крачка, цялото по-късно формиране на характера му, невероятно дълбоката моралност е зависима от това, такова дете да се занимае повече с музика. И когато можем да вникнем в човека така, във всеки отделен случай можем да кажем как да му поднесем това, което формираме като образ.

Можем да кажем:«До смяната на зъбите най-близката естествена среда на детето е родителската, семейната среда. Но ние водим децата в детска градина. Правилно ще постъпим с игрите, с детските занимания, ако знаем как това навлиза в детето, във физическия му организъм. Нека си представим как едно дете, което например получи една готова кукла, една така наречена много «хубава» кукла, която дори има красиво нарисувано лице, следователно е възможно «завършена», как едно такова дете - тези неща не могат да се наблюдават чрез грубата анатомия - получава сгъстена кръв, как физическата му организация се затруднява. Ние изобщо не знаем колко сериозно грешим там, как това въздейства на детето! Оставим ли го само да си направи куклите от няколко парчета плат, като ги правим заедно с него, рисуваме по парцалената кукла очите, така че детето вижда това в неговото създаване, тогава то го поема в подвижността на своя организъм, то преминава в кръвта му, в дишането му.

Имаме ли например едно меланхолично дете - ако някой наблюдава детето само външно, не душевно, ще каже, че едно меланхолично дете е вътрешно черно, тъмно и трябва да го заградим с много живи цветове, жълто и червено, да го облечем в светли дрехи, за да събудим детето чрез светлите цветове. Не, не е така! Защото това упражнява само един вътрешен шок в детето и насочва жизнените му сили точно в обратна посока. Трябва да заградим меланхоличното, затвореното в себе си дете със сини или синьо-виолетови цветове и играчки; докато едно вътрешно дейно дете го импулсираме, като го заградим със светли цветове. Така то поставя собствения си организъм в хармония със заобикалящата го среда и оздравява именно чрез подвижността и чрез светлите цветове около него от това, което в него е може би твърде променливо, твърде нервно.

Така от истинското познаване на човека можем да почерпим до детайлите, до непосредствената помощ в практиката какво да направим възпитателски и преподавайки на детето. Ако се възпитава по този начин, ще се разбере, че всъщност може да изглежда, че си въобразяваме какво детето следва да учи в определена възраст, какво да го научим и как да го занимаваме. Но този, който знае, че детето може да вземе от своето обкръжение само това, което е вложено в неговия организъм, ще си каже: Да предположим, че детето е предразположено да не се занимава във външния свят непрекъснато и по груб начин, а да прави нещо малко, да се занимава с изкуство. Ако такова дете се остави външно грубо да работи, понеже сами сме така устроени, тогава се повреждат именно заложбите, които са в детето по отношение на фината работа, а заложбите, които искаме да развием, понеже сами си въобразяваме, че те са общи за всички хора, понеже трябва да ги развием при всеки човек, именно те напълно се повреждат. Детето не се грижи за това, то извършва работата между смяната на зъбите и половата зрялост, но нищо не остава в него, нищо не израства в детето от това, което по такъв начин е натъпкано в него. Навсякъде при възпитателския принцип, за който става въпрос, е важно възпитаващият да притежава финото чувство за намиращото се в детето и от това, което той наблюдава в детето като телесно, душевно и духовно, да знае да прави правилното във всеки момент от своя учителски инстинкт.

По такъв начин учителят ще може да наблюдава педагогиката заедно с израстването на детето. Във Валдорфската педагогика учебният план се извлича от детето. Всичко, което трябва да се направи не само от година на година, а от месец на месец, от седмица на седмица, трябва да се извлече от детето, за да може да се поднесе на детето това, което то изисква въз основа на вътрешната си природа. Учителската професия не само изисква най-голямата всеотдайност, но и изобщо не търпи някаква предварително установена програма, тя трябва да третира детето така, че чрез отношението, което има към детето, стоейки до него, всъщност само да предостави възможността детето само да може да се развива.

Това ще е възможно от седмата до четиринадесетата година, именно задължителната училищна възраст, най-добре, когато напълно се откажем да апелираме към интелекта, а да насочим всичко към изкуството, към художественото. Така физическото, както и душевното и това, което следва да изгради духовното, в тази възраст трябва да се поднася в картинни образи. Именно моралността следва да се облече в картинни образи, когато детето се намира в деветата, десетата година. Не да даваме морални заповеди, не да казваме, че това е добро или друго е зло, а да поставим пред детето, да свържем детето с добри хора, чрез което то да може да спечели симпатия към доброто. Или да му покажем зли хора, чрез което то да изпита антипатия към тях. Чрез картинните образи ние можем да събудим в душевността му моралната мъдрост.

Това са само насоки. Исках да ги дам относно втората жизнена епоха на човека. Как тогава цялото се получава като основоположно възпитание, не само като възпитание в детската възраст само за момента, а за целия човешки живот, ще представя в третата кратка част от лекцията, след като втората част бъде преведена.

Доколко чрез описаното тук възпитателско изкуство пра-вилно се въздейства от детската възраст върху целия живот на човека между раждането и смъртта, ще забележите най-добре в отделния случай на възпитанието чрез така нареченото евритмично изкуство. Това, което като евритмично изкуство беше показано тези дни и в публични представления в Лондон, е нещо, което има и една педагогично-дидактическа страна.

Евритмичното изкуство се състои в това, че от дълбините на човешката природа така се призовават движения на отделния човек или човешки групи, че всичко, което се появява като такива движения, закономерно произлиза от човешкия организъм по същия начин, както човешкият говор или пеенето. В това евритмично изкуство всеки отделен жест, всяка отделна мимика не е нещо своеволно, а в нея имаме действителен видим говор, така че евритмично, това ще рече видимо, също така може да се пее чрез определени движения, както може да се говори. Това, което в говора се задържа като възможности за движение на целия човек и метаморфозира в изговорените звуци, се изработва в евритмичното изкуство като видим говор. Във Валдорфското училище въведохме евиртмията от първите до последните класове. В нея се вижда, че детето действително се потапя в този видим говор, в който всяко движение на пръстите, ръцете и цялото тяло е действителен говорен звук, както гласните и съгласните представляват определен душевен израз в обикновения говор. Вижда се, че във възрастта на смяната на зъбите и малко по-нататък до половата зрялост детето се вживява саморазбиращо се в този видим говор, както съвсем малкото дете се е ориентирало в гласните и съгласните на говора. Вижда се, че целият му организъм като тяло, душа и дух - защото евритмичното изкуство е същевременно душевно-духовна гимнастика - се ориентира в този евритмичен говор също така естествено, както става в обикновения говор. То усеща, че му се дава нещо, което произлиза непосредствено от целия му организъм. Така редом с гимнастиката, която извлича същността си повече от наблюдението на външното физическо тяло, в евритмията се представя нещо чрез наблюдението на духовно-душевното, където човекът се усеща във всяко движение не само като тяло, като одушевено тяло, но като одухотворена душа във формираното от душата тяло. Това, което човекът изживява като евритмично изкуство, от една страна, действа по невероятно жив начин върху всичко, което се намира като заложби в него и въздейства, от друга страна, също в своята плодотворност, в своето влияние върху целия живот.

Можете да карате детето да прави достатъчно външна гимнастика, но когато тази гимнастика е формирана само според правилата на тялото, чрез нея няма да предпазите детето, да речем, в късна възраст от всякакви болести на веществообмяната, ревматизъм, изобщо болести, които по-късно стават болести на веществообмяната. Защото това, което се извлича от гимнастиката, по-скоро сгъстява физическото тяло. А това, което извлечете, когато всяко отделно движение произлезе от духа и душата, то прави духа и душата за целия живот владетели на душевното, на физическото. Чрез обикновената външна гимнастика не предпазвате шестдесетгодишното тяло от това да стане податливо на болести. Когато обаче възпитавате детето по начин, че движенията му да произлизат като гимнастика от душата, вие предпазвате тялото му да стане в късна възраст по-крехко, отколкото то би станало, ако между смяната на зъбите и половата зрялост му преподавате в картинни образи, така че тези картини, които иначе занимават душата, да преминат духовно-душевно в тялото. Следователно този образен език не е нищо друго освен одушевена, одухотворена гимнастика. Това обаче ви показва, че тази одушевена и одухотворена гимнастика въздейства едновременно върху тялото, душата и духа и се стреми да развие детето така, че каквото се залага в детската възраст, да донесе плодове за през целия живот. Това е възможно, ако ние се почувстваме като градинаря, който се грижи за растението, като не се меси в движението на соковете, не внася нещо изкуствено, а външно създава възможност растението да се развива. Той изпитва естествено вътрешно страхопочитание и не се намесва преди вътрешното израстване на растението. Това страхопочитание трябва да го изпитваме пред това, което иска да се развие по време на живота в детето. Така няма по едностранен начин да се стремим винаги да учим детето на нещо. Принципът на авторитета, както го изложих, трябва в най-дълбок смисъл душевно да действа в детето.

Трябва да бъде така, че детето да има възможността да възприеме неща, които още да не прозира интелектуално, а да ги приеме, защото то обича учителя. Тогава не отнемаме на детето възможността да има изживявания в по-късно време, които иначе няма да ги има. Ако всичко го разбера още като дете, тогава няма да имам следното изживяване. Да приемем, че в тридесет и петата си година нещо се появява така, че някога съм го възприел от някой любим учител, от някой обичан авторитет, на когото някога съм вярвал; сега съм по-зрял, сега се появява съвсем ново разбиране по въпроса. Този факт, в зряла възраст да си припомним нещо възприето преди, което не е било напълно прозряно, но сега то оживява, доставя едно вътрешно удовлетворение, засилва волята, която не бива да отнемаме на човека, когато имаме необходимото уважение към неговата свобода и го възпитаваме като свободно същество. Да възпитаме човека като свободно същество, лежи в основата на възпитателския принцип, който имаме предвид тук. Затова и не бива да насаждаме в детето едно развитие на волята чрез интелектуални морални преценки. Трябва да сме наясно, че ако в периода между седмата и четиринадесетата година развиваме морални възгледи в детската душа чрез симпатията и антипатията, когато детето узрее полово и в живота прозре интелектуално-моралното чувство и своите желания, то ще разбере, че импулсите на волята, оживяващи развитото някога чувство към моралността и възпламенявайки се от свободата в живота, дават сила и вътрешна сигурност.

Който иска да приложи по описания начин правилното възпитателско изкуство, той не взима под внимание само детската възраст, а човека и в най-късната му възраст. Защото той иска това, което всажда в човека, да е подобно на цветето, което израства и разцъфтява от вътрешните природни условия. Когато посадим цветето, не можем да искаме то да се развие бързо, а чакаме свободно и бавно да се развие от корените към стъблото, през листата и да се разгърне в цвета и плода с помощта на слънчевата светлина. Това си поставяме за цел за правилното възпитателско изкуство. Ние искаме да се грижим в детето за корените на живота, но така, че животът постепенно подвижно да се преформира физически, душевно и духовно от това, за което се грижим в детството и в младежката възраст. Тогава можем да бъдем сигурни, че с пълно уважение към човешката свобода чрез нашето възпитание ще поставим човека като свободно същество в света, така че наистина свободно да се развият корените на възпитанието - не чрез поробването му чрез натъпкването на нашите възгледи в него,  а така, че и в по-късния си живот той да се развива по съответния начин при различните обстоятелства, ако иска да бъде свободен човек.

Но тези възпитателски принципи поставят най-големите изисквания към учителя. Можем ли изобщо да предположим, че това, което в този свят, тук, на Земята, е най-съвършеното същество, човекът, може да бъде третирано по най-прост начин, без да проникнем в своеобразностите на това същество с най-голямо задълбочаване? Не би ли следвало да вярваме, че това, което правим точно по отношение на човека, трябва да е нещо като почитание, като един вид религиозна служба? Ние трябва да вярваме, че възпитателското изкуство изисква от нас най-голямата всеотдайност, че трябва напълно да се забравим и да потънем в същността на детето, като още в него видим какво във възрастния човек следва да израсне благодатно за света. Основните предпоставки за истинското възпитателско изкуство са самоотвержена тактичност и воля наистина да се потопим в човешката природа, за да придобием истинско познание за човека.

Защо да не признаем като необходимост отдаването на такова възпитателско изкуство, щом трябва да си кажем, че най-благородното възпитание е спечелено от целия човешки живот! Възпитанието е най-благородното в целия човешки живот на Земята.

Това представлява напредъкът. Този напредък, за който се грижим чрез възпитанието, изисква дарените ни от божествените светове млади поколения да се развиват чрез това, което ние сме развили в нас като по-старо поколение, така че това по-младо поколение да направи още по-голяма крачка напред в човешкото развитие. Не би ли трябвало да изглежда правилно за всеки разумен човек, че щом се служи на човечеството така, че на младото поколение се поднася като жертва най-доброто и красивото от старото поколение, тогава и възпитателското изкуство се прилага по най-хубавия и достоен за човека начин?

[1] Отнася се до въведението от страна на «Educational Union» преди да започне лекцията на Рудолф Щайнер.

[2] Емил Молт, 1876-1936, директор на цигарената фабрика Валдорф Астория, основава през 1919 г., Валдорфското училище, което първоначално е замислено за децата на служителите и работниците в неговата фабрика. Той помолва Рудолф Щайнер да поеме духовното ръководство на училището.

[3] «Духовно-душевните основни сили на възпитателското изкуство», Събр. съч. 305.

[4] Колкото повече едно дете обича определен човек, толкова повече то имитира поведението му, мислите, чувствата и дори физическите му недъзи. - Бел. пр.