ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 21 Октомври 1921

Днес ние отново бихме желали да спрем вниманието си върху дълбоката връзка, която съществува между човека в неговото телесно, душевно и духовно устройство и света. Вече видяхме, че в известен смисъл това, което между смъртта и своето раждане човек пpеживява в просторите на Универсума, в просторите на целия Космос, се намесва пряко в неговия душевен живот, в неговата физиология и веществообмен. Видяхме също, как това, което човек има преди раждането или преди зачатието под формата на външни изживявания, после се разгръща като едни или други действия в неговите органи, в неговата физиология. Днес бихме желали да погледнем човека от другата му страна, да засегнем определени съотношения между него и външния свят, и по-точно, да разгледаме как изживяванията му от раждането до смъртта минават през Портата на смъртта, за да се превърнат в основата на един съвсем друг живот, протичащ между смъртта и следващото ново раждане.

По време на земния си живот, човек има това, което наричаме негов „вътрешен“ живот. Но от този „вътрешен“ живот се отделя встрани нещо, което можем да наречем „външен“ живот. Към вътрешния живот можем да изброим например чувствата, както и вътрешните усещания, които човек има между раждането и смъртта. Всичко това наистина се отнася към неговия вътрешен живот. Човешките чувства са предизвикани от впечатленията, които външният свят поражда у нас, от одобрението или несъгласията спрямо нашата воля, спрямо нашите действия. Всичко това е нещо, което малко или много през своя земен живот човек съгласува сам със себе си, нещо, до което човек може да допусне и другите; и все пак същественото тук е именно начинът, по който човек сам решава тези неща.

От последните лекции Вие помните, че целият сетивен живот на човека е изграден върху недействителни изживявания, че той се осъществява в рамките на един привиден, илюзорен свят, който ни обгръща отвсякъде. Общо взето ние участвуваме в този свят само доколкото изработваме определени представи и мисли за него, доколкото развиваме едни или други чувства спрямо него, доколкото той ни подтиква към едно или друго действие. Да, само поради тази причина ние превръщаме този свят в наш вътрешен свят. И как ще се отнасяме към него това е най-вече последица от онези способности, с които ние прекрачваме в този свят по време на раждането. С други думи: начинът, според който изграждаме нашето отношение към външния свят, към географската област, която обитаваме, към народа, в чиято съдба се включваме и т.н. всичко това зависи от предшествуващата инкарнация и от живота в духовния свят. Разбира се, подобно обяснение ни отпраща назад, но то би могло да ни пренесе и далеч напред.

Обаче с външния свят ни свързва и нещо друго, което не трябва да пропускаме: Всичко, което бушува в нашата воля, всичко, което се излива в нашите действия, всичкото се превръща в една малка частица от външния свят. Дори най-незначителната постъпка, която извършваме, се отразява на външния свят и го променя.

И все пак, бихме могли да допълним: добре, ние самите подготвяме този външен свят чрез нашите действия, следователно той има своите източници именно там в нашата воля. Впрочем външният свят се отнася към нас също както се отнасят към нас и събитията по време на съня. С помощта на обикновеното съзнание ние вникваме толкова много в дълбините на нашата воля, колкото и в процесите на съня. И това, което се извършва в света на волята практически то остава извън обикновеното съзнание. Аз често съм прибягвал до следния пример: Когато привеждаме нашата ръка в движение, целият волев процес, всички енергетични и координационни процеси, практически се изплъзват от обсега на съзнанието. Обаче ние непосредствено виждаме ръката, която извършва движението. Ние виждаме промените, които настъпват в резултат на това движение. Дори и само да преместим даден предмет от едно място на друго, чрез нашите възприятия ние вече регистрираме съответната промяна във външния свят. Нека повторим: с помощта на нашите възприятия ние стигаме до познанието за проявленията на нашата воля. Нашата воля просто се влива в света на нашите възприятия. Нека сега да си припомним и това, което казахме тук през последните лекции: ето физическото тяло на човека (Рис. 1, бяло), а тук е неговото етерно тяло (червено). Между тях се намира подвижният мисловен свят, доколкото той е включен в нашия организъм. Между етерното и астралното тяло на човека (зелено), се намира светът на чувствата, а между астралното тяло и Азът (синьо) светът на волята.

Впрочем обикновеното съзнание не може да разграничи волята от Азът. Волята е вплетена в Азът. Да, Азът проявява воля, той действува, обаче далеч не всичко, което се извършва в Азът, намира непосредствен израз в обикновеното съзнание. Както вече споменахме, от гледна точка на обикновеното съзнание, волята се намира в състояние на дълбок сън.

Физическото тяло на човека разполага със сетивни органи, а сетивните органи имат едни или други възприятия. Точно с помощта на тези възприятия ние се приближаваме до проявленията на нашата воля. Във физическото тяло например функционират очите и ушите, и всичко, което се развива в тях като проявления на волята и Азът, ние възприемаме чрез сетивата. По този начин това, което функционира в най-външната област на човешкото същество, възприятията, се свързва с това, което човек изживява чрез своята воля и своя Аз (Рис. 1, стрелката).

Нека разгледаме следния пример: нашият Аз ни заповядва да направим няколко крачки. В невидимите бездни на човешкия организъм започват стотици и хиляди процеси, волята действува, обаче истинската сила, която тласка нашите нозе напред, всъщност се изплъзва от обсега на съзнанието. Но в същото време докато сме извървели макар и само няколко метра нашето обкръжение се променя. Ситуацията е вече друга. И точно в тази нова ситуация с помощта на сетивните възприятия обикновеното съзнание се добира до една представа за това, което иначе остава потопено в дълбок сън. Доколкото Азът се проявява във волята, и доколкото волевите импулси се реализират в действия независимо дали тези действия изглеждат като обикновени движения, или като целенасочен труд ние проникваме в тези неща чрез възприятията. С нашата воля фактически ние принадлежим към най-външния пласт от нашите възприятия. Нека повторим: с нашата воля ние принадлежим към нашите възприятия.Доколкото развиваме това, което виждаме в проявленията на нашата воля, ние съвсем не навлизаме в дълбините на човешката същност. Макар и волята да блика от най-шеметните дълбини на човека, за нашето съзнание тя си остава един съвсем външен процес, или по-добре казано, един сбор от външни процеси.

Нека сега отправим поглед към невидимите съставни части на човешкото същество. Между неговото физическо и етерно тяло се разиграва светът на мислите. Този пулсиращ и жив свят действува навън, но в момента тези действия на мисловния свят не ни интересуват. Впрочем мисловният свят обогатява нашите възприятия с определена логика, с определени закономерности. Ние успяваме да подредим и систематизираме природата. Тук или там ние откриваме растения, които си приличат и ги причисляваме към един клас; после откриваме сходни животни и също ги причисляваме към един клас. Навсякъде ние търсим истинските при родни закони. И всичко, което постигаме по този начин, далеч не принадлежи към нашия собствен душевен живот. Под формата на наука, то е присъщо и общовалидно за всички хора. То далеч не принадлежи към нашия вътрешен живот, към нашия душевен живот.

Обаче ние съвсем не можем да твърдим с подобна категоричност, че абсолютно целият мисловен свят няма нищо общо с нашия вътрешен живот. Представете си само следното: Преди години Вие сте посетили една прекрасна местност и чрез външните възприятия сте изградили траен спомен във вашето съзнание. И от тогава независимо че живеете другаде Вие всеки миг сте в състояние да извлечете от спомените си една или друга мисъл за тази прекрасна местност. Ето как мислите се придържат към външните възприятия и заедно образуват една част от вашия вътрешен свят. По същия начин протичат нещата и в която и да е друга сфера от външния свят тя се преобразува в мислите и се превръща в част от вашия вътрешен свят.

Тези мисли се разиграват в етерното тяло. По-нататък обаче те успяват да се свържат с чувствата, достигайки до астралното тяло. Тези процеси протичат интимно и скрито. И тъкмо тази вътрешна страна на мисловния живот, приближаваща се до света на чувствата, представлява истинският „вътрешен“ свят на човека. Впрочем във външния свят ние не можем да търсим нищо от това, което изживяваме в нашите мисли и в нашите чувства. За да проникнем в тях, ние винаги трябва да отправяме поглед навътре в себе си. Аз и друг път съм казвал: може да говорим с хората, да ги опознаваме отблизо, но същественото е тъкмо това, за което става дума сега: „вътрешният“ живот. И сега вече ние сме в състояние съвсем точно да разграничим това, което е „външен“ живот, от това, което е „вътрешен“ живот.

Ако за една нощ прекосим с влак Швейцария от запад на изток, на следващото утро ние ще намерим в Източна Швейцария съвсем друго обкръжение на нашата воля. Това ново обкръжение ние ще „поемем“ в себе си чрез нашите сетива. Да, оказва се, че сме пренесли тук целия си „вътрешен“ свят. Вчера сме имали този свят там, на запад, днес той е тук, макар и модифициран от мислите, които са проникнали от „вън“, за да се превърнат в това, което продължава да съществува като наш „вътрешен“ свят.

И сега стига да искаме ние можем съвсем точно да разграничим т.нар. „вътрешен“ свят на човека, душевно изтъкан от мисли и чувства, а телесно изтъкан от взаимопроникващи се ритми на етерното и астралното тяло, да го разграничим от т.нар. „външен“ свят, душевно изтъкан от съдържанието на волята и възприятията, а телесно изтъкан от Азът и физическото тяло. Защото ние сме пристигнали тук, в Източна Швейцария, с нашето физическо тяло, и продължаваме да го наблюдаваме, докато то влиза в нови взаимодействия с обкръжението си. Да, сега ние можем точно да разграничаваме „външния“ свят и „вътрешния“ свят.

А това разграничаване е особено важно, ако си поставим за цел да проследим живота след като човек мине през Портата на смъртта. И ние можем в един съкратен вид да дефинираме това, което настъпва след смъртта, като заявим: „външният“ свят се превръща във „вътрешен“, а „вътрешният“ свят във „външен“.

Да, тази е съществената промяна, която настъпва след смъртта. Външният свят се превръща във вътрешен. По време на земния си живот ние можем да обозначим душевните си изживявания извличайки ги най-вече от нашите мисли и чувства с краткото име „Аз“. След като минем обаче през Портата на смъртта, нашият Аз се гради върху външните възприятия и външните последици на нашите действия. Сега нашият вътрешен свят е сякаш съсредоточен в една точка, или по-добре казано в една сфера; и от тази сфера ние ще възприемаме всичко онова, което сме извършили през последния си земен живот. През Портата на смъртта ние пренасяме като образи цялото си земно съществувание; след смъртта то се превръща в наш „вътрешен“ свят. Из общо нещата претърпяват пълен обрат: преди смъртта ние възприемаме „външния“ свят като арена, където се разиграваха нашите действия. След смъртта този свят се превръща в наш „вътрешен“ свят. Както сега живеем в усещанията и чувствата, породени от външните впечатления, така и след смъртта ние продължаваме да живеем в нашите действия. След смъртта нашите действия се превръщат в онова, което бихме нарекли „вътрешен“ свят. Ако един човек е направил някому добро или зло, след смъртта той се превръща в непосредствена та добра или зла постъпка, превръща се в субстанциалните добри или зли сили. Да, ние съвсем не трябва да си представяме нещата така, сякаш някакъв безформен Аз се промъква през Портата на смъртта, за да започне друг вид съществувание. След смъртта ние сме това, което сме вършили приживе, включително и до най-малките подробности. След смъртта ние представляваме всяко едно от нашите действия, и всяко едно от нашите действия ние означаваме като „аз“. Затова пък нашият „вътрешен“ свят се превръща в наш „външен“ свят. Всички наши мисли и чувства се превръщат в един безспорен и обективен външен свят. Както сега около нас кръжи яркото дневно Слънце или пък нощните съзвездия, така и след смъртта нашият външен свят ще се изгражда от нашите мисли и чувства. Всичко, което днес пазим в ненарушимото си и клетвено мълчание, след смъртта се изнася навън в света и ни посреща като могъща поредица от образи. След като минем през Портата на смъртта, ние се оказваме под едно небе, от което изгрява нашият човешки Аз, също както от днешното физическо небе всяка сутрин изгрява физическото Слънце.

Ако сега трябва да се задълбоча в още по-подробни описания, бих могъл да добавя следното. Преди малко казах, че след смъртта нашите постъпки и действия застават около нас като една сфера, която ние изживяваме като наш вътрешен свят. Ние отново преминаваме през всичко, което сме „изработили“ в света. Да, след смъртта ние отново изживяваме нашите собствени действия, изживяваме ги като в една сфера, чиито размери постоянно и неумолимо нарастват. (Рис. 2, синьо) А самите ние непрекъснато гледаме „назад“, където сега се намира нашата Земя (зелено). Както през земния живот съзерцаваме навън в космическото пространство Слънцето и звездите, така и след смъртта ние отправяме поглед „назад“ към Земята. И знаете ли как изглежда Земята в този момент? Тя е обградена от подвижните и живи образи, в които е събран нашият изтекъл живот, нашият бивш „вътрешен“ свят (Рис. 2, стрелките) Обаче нещата не са така устроени, че просто да наблюдаваме нашия предишен живот; не, сега ние имаме нашите опитности тъкмо от мястото, което сме напуснали, минавайки през Портата на смъртта. Пред нас се носят съдържанията на това, което приживе наричахме наш „вътрешен“ свят, само че сега те сякаш извират от мястото, което вече сме напуснали и приличат на подвижни облаци, съзвездия и т.н. Предишният периферен свят, в чийто център усещахме нашия Аз, цялата предишна Земя, сега се превръщат в нещо съвсем различно. Ние сега сме тези, които обкръжаваме предишната Земя, и отправяме поглед „назад“, защото от силовото поле, в което е превърната предишната Земя, бликат под формата на величествени и неповторими образи спомените от нашия току-що приключил земен живот. Външният свят става вътрешен свят, и обратно: вътрешният свят става външен. Този закон е валиден за най-незначителните събития, за най-малките подробности.

Когато човек се взира от постоянно нарастващата сфера, за която стана дума, надолу към Земята, той открива всички чувства и настроения, които е проявявал спрямо другите хора. Това, което е понесъл от другите, сега се явява по-скоро като облаци. А чувствата, които човек е развил у себе си спрямо другите носят нещо от характера на звездите. Самите хора, които човек различава от своето ново място като жители на Земята между тяхното раждане и смърт имат определени форми и очертания; тези хора обаче сега изглеждат като образи, породени от нашите действия. И така, всички онези хора, с които Вие сте били в една или друга връзка, сега са включени във Вашия вътрешен свят.

Да, всички неща са взаимно свързани. По време на земния живот човек носи в себе си своите чувства, своето сърце, своя стомах. Между смъртта и новото раждане той носи в себе си всичко онова, което приживе е било навън в пространството, както и всичко, което се е разигравало между него и другите хора. Представете си двама души, които са взаимно свързани по един или друг начин. „А“ носи образа на „В“ и „В“ носи образа на „А“ като вътрешно съдържание на своята душа. Но след смъртта нещата се променят. Вътрешният свят, чувствата и т.н. се превръщат във външен свят, те се превръщат в едно ново космическо съдържание. Всички чувства и настроения, които сме успели да изградим спрямо един или друг човек, сега отново застават пред нас.

По този начин обаче човекът практически става един вид създател на всичко, което го заобикаля след него вата смърт. Докато сме живи, нещата изглеждат така: Ето, ние постоянно се намираме в една точка на света естествено нямам предвид дали сме тук в Дорнах или Базел, аз говоря за това, че по начало ние се намираме в една отправна точка, както в материално, така и в морално отношение; и от тази точка ние наблюдаваме и преценяваме целия останал свят. Нека повторим: ние се намираме в определена точка и от нея наблюдаваме света, наблюдаваме го в перспектива. Всичко това обаче е нещо субективно. Всеки отделен човек има различна наблюдателна точка.

След смъртта, както казахме, нещата се променят радикално. Сега вече хората имат нещо общо. Припомнете си сферата: Именно тя става общия елемент, който свързва душите. Разбира се, всеки внася своя различен и не повторим „вътрешен“ живот. Затова пък и Земята „облъчва“ всеки човек по различен начин, с различни облачни образувания, с различни звездни купове и конфигурации. Изглежда така, сякаш на Земята всички хора са стояли в една единствена точка, а сега, след смъртта, всеки човек е под въздействието на отделен образ (Рис.3)  

Да, приблизително така мога да онагледя пред Вас състоянието след смъртта.

Знаем, че в мига на смъртта, човек отхвърля своето физическо тяло и то се

разлага според законите на неорганичния свят (Рис. 4). Нещо обаче остава. Остава една фина тъкан, която възниква като последици от нашите действия, от нашата воля. Представете си за миг Вашия жизнен път: Ето го пълзящото бебе, после прохождащото дете, първото самостоятелно пътуване и т.н. всичко това се превръща в един вид вътрешен живот, нали? Но от друга страна то е

само приблизителният и най-външен „скелет“ на нещо съвсем друго.

Виждате ли, всяко от Вашите действия на Земята, се вплита в онази фина тъкан, за която стана дума: Тя нараства и се превръща в сфера, превръща се в това, което наричаме „вътрешен“ живот. Точно това обстоятелство обаче гарантира на човека неговия земен Аз. Защото той има своя Аз от Земята, чрез Земята. Това че пренася своя Аз през смъртта, се дължи на факта, който сме изтъквали много често: А именно на факта, че след смъртта човек разполага със субстанциалния свят на своите спомени. Истинските душевни изживявания се изчерпват за около три дни след смъртта, когато се разпада и самото етерно тяло на човека. Обаче етерното тяло не изчезва, а се разтваря навън в космическото пространство. Ето защо нашите мисли и чувства като при последните се намесва определен елемент от астралното тяло се изнасят горе в Космоса, превръщайки се в споменатите облачни и звездни конфигурации, които обкръжават Земята.

По този начин от нас отпадат „субстанции“ в две направления към Земята, и така да се каже, в посока на въздушното пространство. Това формира нашият „вътрешен“ и „външен“ свят в живота между смъртта и новото раждане.

Представете си живо особеностите на Вашето обкръжение, каквото е то между смъртта и новото раждане. Представете си Вашите действия, доколкото те произтичат от волята; сега всичките съществуват като Ваш „вътрешен“ свят. А Вашият „външен“ свят, Вашият Космос това сега са Вашите мисли, Вашите чувства. Само че в случая Вие не поглеждате навън към света, а навътре към Земята, която Ви залива с тези Ваши вътреш ни мисли. Докато се намираме тук между раждането и смъртта, от една страна ясно различаваме Слънцето, живота на Слънцето. Слънцето свети и грее вън. Ние се намираме върху Земята и наблюдаваме Слънцето. Обаче след смъртта Слънцето веднага изчезва. Сега Слънцето това сме ние, а какво представляваме самите ние това остава скрито за нас. Ние просто се включваме в живота на Слънцето. И това, което описах преди малкото е всъщност преходът в Слънцето, преходът в живота на Слънцето. Обстоятелството, че се превръщаме в последиците на нашите действия, зависи на първо място от това, че ние се включваме в живота на Слънцето. И всъщност докато се отдалечаваме от Земята, ние отправяме поглед към това, което сме изживели благодарение на Земята.

Да, тук ние сме стъпили здраво на Земята и наблюдаваме Слънцето горе. Под нас се намира Земята. Това е една своеобразна материална особеност на Земята. Обаче Слънцето няма материални особености, няма материални качества. Както често съм заявявал, мненията на физиците по този въпрос не са нищо друго, освен суетно и празно фантазьорство. Когато „влезем“ в Слънцето и отправим поглед „назад“, там ние откриваме целият духовен свят, светът на Йерархиите. Както тук на Земята под себе си имаме здравата и твърда материя, така до като се намираме между смъртта и новото раждане, зад себе си ние имаме света на Йерархиите. Или с други думи: сега ние сме Слънцето и наблюдаваме истинското духовно Слънце. И в действителност е точно така: Самите хора са подготвили небето; небето е последица от вътрешните изживявания на хората. Така ще стоят нещата и при следващата инкарнация на нашата планета Бъдещият Юпитер. Аз многократно и подробно съм говорил върху тези процеси. Всичко това, което хората изтъкават около Земята чрез своите чувства, чрез своите мисли то ще остане. Цялата материална Земя ще изчезне. Днес между смъртта и новото раждане човек все още може да види какъв е неговия принос в духовния свят около Земята. А после, когато Земята поеме своя път към гибелта, единствената реалност ще бъде именно този духовен принос на човека, той ще представлява и самата нова Земя; старата Земя ще се разпадне и от вътрешните опитности на хората ще възникне Бъдещият Юпитер.

Така напредват метаморфозите в необятния Космос, скъпи мои приятели. Когато механично повтаряме: Земята ще премине в Юпитер! това звучи като объркана и странна мисъл. Ние вникваме в този грандиозен космически процес само тогава, когато знаем съвсем точно: Ето, това, което е външната Земна материя, се разпада и разпилява в просторите на Космоса; а това, което възниква от нашите чувства, ще се превърне в бъдещата Земна планета, то ще се сгъстява все повече и повече, докато практически постигне състоянието, наричано от нас „Бъдещият Юпитер“.

Днес чрез геологията ние проникваме в дълбоките пластове на Земята, правим разкопки в този или онзи пласт, който е възникнал преди много, много години. По същия начин обаче и занапред, в Бъдещия Юпитер, ще могат да се проучват неговите отделни пластове. И тогава в тях ще се откриват исторически наслояваните човешки чувства и мисли. Днес съвременният геолог работи над своите проучвания и казва: ето, „тези пластове са от терци ера, а тези от по-късно. Един ден геологът от Юпитер ще възкликва: „О, да, този пласт принадлежи към една епоха, която според земното време е отговаряла на техния 20 век, и по-точно началото на 20 век. Този пласт е образуван точно тогава от всевъзможни гешефтари, които разпространиха своите чувства и мисли по цялата Земя...“ Както днес говорим за „силур“, така и в бъдеще ще може да се говори за „пласта на гешефтарите“. Разбира се, ще може да се говори и за други пластове. Но тези неща ще са една неоспорима реалност.

На човека изобщо не е разрешено да изостави и погуби това, което живее в неговата душа. Душевният свят носи в себе си зародишите на бъдещия свят. В душата е стаена цялата космическа еволюция на бъдещия свят. И минавайки през Портата на смъртта, човек остава буден само за онези сили, които ще участват в бъдещата еволюция на Космоса.

Докато се намираме тук на Земята, ние непрекъснато сме под въздействието на една част от нашето космическо обкръжение, под въздействието на едно небесно тяло, което наричаме Луна. Да, Луната се намесва в живота ни по твърде особен начин. Както сме свикнали да казваме, тя преди всичко връща към нас отразената Слънчева светлина. Ние възприемаме нейната повърхност само доколкото Слънцето й предоставя своята светлинна мантия. Студеното сияние на Луната означава за нас, че макар и невидимо за очите Слънцето свети; само че лъчите му стигат до нас по един косвен начин. Изобщо като Земен спътник, Луната е свързана с нас твърде сложно и загадъчно.

Докато сме между смъртта и новото раждане, нашият вътрешен свят се състои както вече казахме от нашите действия, доколкото те са продиктувани от волята; това е сферата на вътрешния свят, или с други думи: централното ядро, обкръжено от нашите чувства и мисли, които се излъчват навън в пространството. Обаче тук действуват и сили, които са близки до силите на Луната. Ако ми позволите, бих могъл да допълня: Тогава ние виждаме Луната от другата и страна. Самият живот в сферата, за която стана дума, е подчинен на други закони, на друга перспектива и по нищо не прилича на нашия земен живот, дори за някои от тези закони е невъзможно да се говори толкова различни са те. В известен смисъл, докато сме между смъртта и новото раждане, ние се намираме не извън Луната, а вътре в нея. Ние сме постоянно свързани с вътрешния лик на Луната. Както тук на Земята наблюдаваме отразената Слънчева светлина, така между смъртта и новото раждане ние наблюдаваме вътрешния лик на Луната.

Оптичната перспектива обаче, както казахме, е съвсем различна. Позволете ми да онагледя нещата по следния начин. Нека приемем, че този светъл кръг (рис. 5) е Земята; около нея кръжи Луната (червено). Обаче ние разискваме пространствените съотношения след смъртта, а тогава ще имаме работа не с това кълбо тук, а с цялата Лунна сфера. Да, ние ще сме изправени пред цялата сфера на Луната и ще възприемаме Луната откъм нейната вътрешна страна.

Първоначално започваме да се отдалечаваме от Земята, но въпреки това ние се намираме в сферата на Луната. Ето, ние сме вътре в сферата на Луната, тук, после тук (рис. 6), но при всички обстоятелства вътре в Слънцето. Постепенно излизаме извън сферата на Луната. И сега ние не можем да я наблюдаваме от вътре. Не можем да я наблюдаваме нито от вътре, нито отвън. Тя престава да бъде видима за нас. За нас тя остава като един спомен.

Това, което установяваме сега, идва от един вид съзерцание отправено към вътрешната страна на Луната, или вътрешната страна на Лунната сфера и след като напуснем тази сфера, ние знаем: От Луната сме съхрани ли определен спомен, но всъщност този спомен представлява това, което съхраняваме като въздействия от един предишен земен живот, насочени към следващия земен живот. Основната космическа тайна на Луната е свързана именно с опазването на миналата Карма, която ще бъде включена в следващия земен живот на човека.

Тук на Земята, докато сме между раждането и смъртта, ние разполагаме само с една гледна точка: Ние сме стъпили на Земята и наблюдаваме външния свят. След като минем през Портата на смъртта, гледната точка се променя: тогава ние се намираме в сферата и наблюдаваме „назад“ в посока към центъра. През този период от живота между смъртта и новото раждане ние сме поставени в един свят, който е диаметрално противоположен на нашия земен живот. Обаче тъкмо през тези два свята ще бъде пренесено напред това, което, така да се каже е извлечено от нас с помощта на Луната. За нас Луната е изключително важно небесно тяло. Тя е посредникът между отделните земни животи, а не онази скалиста пустиня, която ни се струва, че виждаме в нощното небе.

Вие добре разбирате, че по този начин животът на отделния човек се свързва с живота на целия Космос. В живо та между раждането и смъртта ние наблюдаваме ако ми позволите този израз „останките“ от предишните инкарнации на нашата Земя, т.е. наблюдаваме „останките“ от Сатурновата, Слънчевата и Лунната епоха. Докато сме тук, всичко това ни обгръща като верига от явления и феномени. Но тези феномени, малко или много, ни отпращат към миналото. А всичко онова, което носим в нашия вътрешен свят, всичко което осъществяваме на тази Земя, то ни отпраща в бъдещето. Но дори и в настоящето, ние можем да доловим дискретните очертания на бъдещето, което подготвя своите форми в нашите опитности между смъртта и новото раждане; там, където „вътрешният“ свят става „външен, а „външният“ свят „вътрешен“.

Ако сте схванали целия замисъл на последните ми лекции тук в Дорнах, Вие несъмнено сте изградили известна представа за начина, по който човек пренася опитностите си от живота между смъртта и новото раждане в на стоящия земен живот. Аз казах: всичко, което човек изживява в Космоса, всичко, което получава от планетите и техните констелации, се проявява в неговия организъм, в неговия вътрешен свят. След смъртта този вътрешен свят се превръща във външен свят. Да, след като мине през Портата на смъртта, човек отново се сблъсква с това, което е изживял вътрешно като свое непосредствено обкръжение, като ощастливяващи чувства или като горчиви самообвинения само че сега този вътрешен свят надвисва над човека като негов външен свят, като негов небосвод, заемащ обаче така да се каже средищно, централно място.

За да не бъда погрешно разбран, бих допълнил и още нещо: външният живот на човека се превръща в негов вътрешен живот, защото и самият човек става обитател на Слънцето; а всяко вътрешно изживяване доколкото е получено на Земята се превръща в това, което можем да наречем „небе“. Да, така е“ през живота между смъртта и новото раждане Земята се превръща в небе, а Слънцето в Земя.

Човек ще се издигне до цялостен и завършен поглед върху света, само ако прибави всички тези неща към интелектуалния материализъм на днешната епоха. И едва тогава той ще се почувствува истински свързан с Космоса и Земята. Този „друг“ мироглед днес си пробива път в света под бойното знаме на Антропософията. Аз винаги съм подчертавал: За разлика от пасивните концепции за света, които възникват чрез външното наблюдение, Антропософията идва като една активна концепция. Тя не може да се развива без дълбокото вътрешно участие на човека. След като вземете една или друга антропософска книга в ръце, Вие поставяте Вашите мисли в движение. Днешният човек, който се придържа към официалните възгледи на науката, иска да остави всичко в покой. Неговите мисли са само спокойни, пасивни отражения на външния свят. Този човек всъщност спи.

Тук, между раждането и смъртта, всеки от нас разполага с физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. Азът е най-висшият член от човешкото същество, който развиваме тук в условията на Земята. След като мине през Портата на смъртта, човек започва своето „слънчево съществувание“. Там Азът е най-долният член, следван нагоре от „Духът-Себе“, „Духът-Живот“ и „Човекът-Дух“. Тези степени ще приемат физически облик едва през следващите етапи от еволюцията, макар че в духовно отношение човекът ги развива и сега между смъртта и новото раждане.

Всъщност „Духът-Себе“ е онази степен, при която Земята поема към мировите пространства под формата на подвижни и живи образи. Азът живее в Слънцето, а „Духът-Себе“ създава и изпраща образи от Земята. Другите степени „Духът-Живот“ и „Човекът-Дух“ са още по-висши; те се приближават от Космоса, приближават се към човека, но засега нямат нищо общо с неговата вътрешна организация. Това, което сега се изправя пред човека като насрещно сияние, носи зародишите на един нов живот; ето защото ще се превърне в „Дух на живота“. А това, което човек носи като свои действия, ще се проникне от една още по-висша духовна сила (Човекът-Дух). Всички тези сили нахлуват към човека от Космоса. Както при своето раждане човек получава физическото си и етерно тяло, така и след като мине през Портата на смъртта, той получава своите по-висши форми на съществувание, своите „Дух-Живот“ и „Човекът-Дух“. След смъртта човек се обгръща с тези нови степени като с мантия. Но успоредно с тези процеси, в него се заражда и това, което е Азът. А „Духът-Себе“ той продължава да извлича образи от Земята и да ги излъчва по всички посоки; всъщност между смъртта и новото раждане „Духът-Себе“ води едно особено, фино-структурирано планетарно съществувание. Ние бихме могли да го определим като една подновена, преобразена Земя, която напредва от един живот към друг. И след като Земята до стигне края на своето развитие заедно с човека! ще се осъществи преходът към Юпитер. На Юпитер човекът ще придаде на своя „Дух-Себе“ физически облик; защото първите стъпки към тази цел са вече направени в неговата вътрешна организация още по време на земното му съществувание.

Ето колко реални са тези процеси. Това е истинският ход на еволюцията. Вие добре разбирате, че няма никакъв смисъл да боравим механично е окултната терминология и да повтаряме: „Земна епоха, Юпитерова епоха“ и т.н. Ние не трябва да се доближаваме до тези неща външно и абстрактно. Достатъчно е да обхванем човекът в неговата цялост, и тогава преходите в космическата еволюция ще бъдат описвани съвсем естествено. Трябва да изковаваме понятията си с размах, пластично и смело, така че да ни служат в овладяването на нови те и трудно достъпни истини: как например нашите чувства и мисли се разширяват, първоначално в планетарните, а после и в космическите пространства, където пребиваваме и самите ние; как носим в себе си онези хора, с които сме изградили един или друг вид отношения.

Да, човешкият живот е твърде сложен. И онези, които биха желали да изградят своя мироглед с няколко студени и мъртви понятия, едва ли ще стигнат далеч. Те искат да напредват единствено с помощта на пасивното съзерцание, с помощта на пасивното наблюдение. А животът е твърде сложен дори и в най-малкия бръмбар, а ние съвсем не трябва да си въобразяваме, че животът в необозримия Космос където плува и микрокосмосът на човека е така замислен и така устроен, че да бъде обхванат от няколко студени и мъртви понятия.