СКАЗКА ШЕСТА

Дорнах, 30 ноември 1919 г.

От изложенията направени през последните дни Вие видяхте, как за пълното разбиране на човешкото същество е необходимо да бъде разгледан съставът на човешкото същество в неговите членове, преди всичко да се разбере, каква дълбока разлика съществува между това, което можем да наречем организъм на останалия човек. Вие знаете наистина, че ние делим също и този останал човек, така че в цялост получаваме едно троично разчленение, обаче отначало за разбирането на важните импулси в развитието на човечеството, срещу които сме изправени понастоящем и в следващото бъдеще, е важно да правим разлика между човек-глава и организма на останалия човек.

Когато говорим духовнонаучно върху човека така, че казваме: човекът-глава, останалият човек, тогава организмът на главата и организмът на останалия човек са отначало за нас само повече образи, създадени от самата природа образи за душевното, за духовното, чийто израз, чийто откровение те са. Човекът стои в цялото развитие на земното човечество по едни начин, който можем да разберем всъщност само тогава, когато разгледаме различното стоене в това развитие на организма на главата и на останалия организъм на човека. Онова, което е свързано с организма на главата, което следователно се изявява именно като мислителен живот на човека чрез главата, то е нещо, което ако останем първо само във времето на следатлантското развитие на човечеството отива далече в миналото на това следатлантско развитие на човечеството. Ако обгърнем с поглед времето, което е последвало непосредствено великата атлантска катастрофа, т.е. в 6-то, 7-то, 8-то хилядолетие преди християнското летоброене, ние стигаме обратно за областите, в които е царувал тогава цивилизованият свят, до едно настроение на човечеството, което едва ли може да се сравни с нашето. Онова, което човекът имаше тогава в своето съзнание, което характеризираше схващането на човека за света, трудно може да бъде сравнено с това, което днес характеризира нашето сетивно възприятие, нашето мислено схващане на света. В моята книга "Тайната наука" аз нарекох тази култура, която е съществувала в толкова далечни минали време на, Древно-индийската. Можем да кажем: тогава човешкият организъм, който е бил предимно свързан с главата, се е различавал до такава степен от нашия днешен организъм, че това древно население /от Древно-индийската епоха/, че на него не му е било свойствено смятането с пространство и време, каквото то е свойствено на нас. В обгръщането с поглед на света е съществувал повече един обзор на неизмерими далечини на пространството и е съществувало също едно виждане едно в друго на различните моменти на времето. В това древно време не е съществувало това силно подчертаване на пространството и времето в схващането на света.

Първите отзвуци на това намираме едвам към 5-то, 4-то хилядолетие, а именно във времето, което наричаме Древно-персийска епоха. Обаче там също цялото настроение на душевния живот е още такова, каквото трудно може да бъде сравнено с това, което в нашето време е душевно и мирово настроение на човека. Там в това древно време съзнанието на човека е било постоянно насочено към това, да тълкува за себе си всички неща така, че той вижда навсякъде една проява на един принцип на тъмнината, на мрачното. Онези абстракции, в които ние живеем днес, са още напълно чужди на онова древно население на Земята. Съществува още нещо от един всемирен цялостен възглед, едно съзнание, че всичко видимо е проникнато от светлина та и нейното засенчване в тъмнини. Така виждаха хората също и моралния миров ред. Те чувствуваха един човек, който е благоволителен, добър, като светъл, като излъчващ яснота, а един човек, който е бил недоверчив, подозрителен, егоистичен, като един тъмен човек. Хората виждаха така да се каже аурично около човека онова, което беше неговата морална индивидуалност. И ако бихме говорили на един човек от тази Древно-персийска епоха за това, което днес наричаме природен ред, той не би разбрал нищо от това. В неговия свят на светлината и сянката не съществуваше един природен ред в нашия смисъл. Защото за него съществуваше свят на светлината и свят на сянката и в света на звуците например той наричаше определен нюанс на звученето също ясен, светъл, друг нюанс на звученето наричаше тъмен, сенчест. За него светът беше един свят на светлината и един свят на сянката. И това, което се изразяваше в това светло-тъмно, за него това бяха същевременно природни сили. За него не съществуваше никаква разлика между духовни и при родни сили. Нещо такова, каквото ние различаваме между природна необходимост и човешка свобода, на него би му изглеждало като умопобърканост, защото за него не съществуваше тази двойственост човешка воля и природна необходимост. За него всичко беше така да се каже обгърнато в едно духовно-физическо единство. Ако трябва да Ви нарисувам образно нещото ще получи своето значение едвам чрез това , което ще следва какъв е бил характерът на този древно-персийски светоглед, би трябвало да Ви нарисувам една такава линия, като мировата змия, символът на Всемира, която обгръщаше единно възгледа на човечеството. /Виж рис. № 1/.

След това, след като душевното настроение на хората е било такова повече от 2000 години, настъпи онова, чиито отзвуци още долавяме в халдейския светоглед, в египетския светоглед и в една особена форма в онзи светоглед, чийто отблясък ни е бил запазен в Стария Завет. Тогава се явява вече по определен начин нещо, което е по-близо до нашия настоящ светоглед. Тогава се получава вече нюансът на определена природна необходимост в човешкото мислене. Обаче тази природна необходимост е твърде отдалечена от това, което днес ние наричаме механически или също жизнен ред на света. За това време природните процеси все още съвпадат с божествената Воля, с Провидението. Провидението и природните са все още едно. Човекът знаеше: когато движи своята ръка, тогава всъщност божественото в него е това, което го прониква, което движи неговата ръка, движи неговата мишница. Когато едно дърво е разтърсено от вятъра, тогава за него изгледът на това клатещо се дърво не беше нещо различно от изгледа на движената мишница. Той виждаше същата божествена Сила като Провидение в своите собствени движения и в движенията на дървото. Но хората вече правеха разлика между Бог вън в природата и Бога вътре в човешката душа. Само че те си го представяха още като нещо единно, Бога в природата и Бога в човека, той беше за тях един и същ. И в това време хората бяха наясно върху това, че в човека има без съмнение нещо, с което така да се каже Провидението, което се намира вън в природата, и Провидението,  което се намира вътре в човека, се срещат едно с друго.

Така чувствуваха в това време хората процеса на дишането но човека. Когато едно дърво се люлееше, те казваха, това е Бог вън в природата, и когато аз движа моята мишница, това е Бог вътре в човека. Когато вдишвам въздуха, преработвам го вътрешно и отново го пускам навън, това е

Богът от вън, който влиза и отново излиза. Така чувствуваха хората същото Божествено вън в природата и вътре в човека, обаче в една точка същевременно вън и вътре. Те си казваха: бидейки едно дишащо същество, аз съм същевременно едно същество на природата навън, същевременно аз самият. /Виж рис. № 2/.

Ако трябва да Ви охарактеризирам светогледът на третата, на Египто-халдейската епоха, също както Ви охарактеризирах този на Древно-персийската епоха чрез една линия, аз би трябвало да Ви я охарактеризирам чрез тази линия /Виж рис. № 2 -дясната фигура ІІІ/. Тази линия би представлявала от една страна външното природно битие, от друга страна човешкото съществуване, като и двете се кръстосват в една точка в процеса на дишането.

Положението се изменя вече в четвъртата, Гръцко-латинската епоха. Там пред хората се явява рязко противоположността на външното и вътрешното, на природното битие и на човешкото съществуване. Там човекът започва да се чувствува в противоположност с природата. И ако трябва отново да Ви нарисувам сега характерното за тази епоха, как човекът започва да чувствува в тази Гръцко-латинска епоха, би трябвало да го нарисувам така /Виж рис. № 3/:  от една страна човекът от тази епоха чувствува външното, от другата страна вътрешното и между двете не се намира вече точката на кръстосването.

Това, което човекът има общо с природата, остава така да се каже вън от съзнанието. То излиза вече вън от съзнанието. В индийската култура Йога хората се стремят да го получат във вътрешността на човека. Ето защо индийската култура Йога е едно атавистично връщане назад към минали степени на развитие на човечеството, защото хората се стремят да добият отново вътрешно в съзнанието процеса на дишането, който във втората, Древно-персийската епоха хората чувствуваха като нещо, в което те се чувствуваха същевременно вън и вътре. Тази четвърта следатлантска епоха започва в 8-то предихристиянско столетие. И тогава започнаха също онези късни индийски йога-упражнения, които искат да извикат отново обратно по атавистичен начин онова, което хората са притежавали по-рано, притежавали са го особено също в индийската култура, което обаче е било изгубено.

Следователно това съзнание за процеса на дишането е било изгубено. И когато се запитаме: защо индийската култура йога искаше да го възвърне отново, какво вярваше тя всъщност да постигне с това?, ние трябва да кажем: да, това, което трябваше да бъде постигнато по този начин, че процесът на дишането беше разбран в третата културна епоха, чрез това хората разбираха в себе си нещо, което беше същевременно нещо външно.

Това е, което трябва да бъде постигнато по един друг път. Защото ние още живеем Четвъртата епоха престава едвам към 1413 година, т.е. главно едвам в средата на 15-то столетие ние още живеем под последействията на тази култура, която има нещо двойствено в човешкото душевно настроение. Чрез организма на нашата глава ние още имаме един непълен възглед на природата, това, което наричаме външен свят, и чрез нашия вътрешен организъм, чрез организма на останалия човек, имаме едно непълно знание за самите се бе си. Помежду ни липсва онова, в което бихме виждали едновременно един процес на света и един процес в самите нас. /Виж рис. № 4/. Сега се касае за това, че отново трябва да бъде постигнато, обаче сега по съзнателен начин онова, което е изгубено. Т.е. ние отново трябва да стигнем до обхващането и схващането на нещо, което се намира във вътрешността на човека, което същевременно  принадлежи на външния свят и на вътрешния свят на човека, което отново се простира едно в друго.

Този трябва да бъде стремежът на петата следатлантска епоха. Стремежът на Петата следатлантска епоха трябва да бъде, да намерим отново нещо във вътрешността на човека, където в това, което намираме вътре в нас, се извършва едновременно един външен процес.

Вие ще си спомните добре, че аз обърнах вече вниманието върху този важен факт; че обърнах вниманието в моята последна статия на "Социалното бъдеще" /Книга написана от Р. Щайнер, бележка на преводача/, където привидно третирах значението на тези неща за социалния живот, където обаче обърнах именно ясно вниманието върху това, че трябва да бъде намерено нещо, където човекът същевременно обхваща в себе си нещо, което той познава като един процес на света. /Виж рис. № 5/.

Като хора на настоящото ние не можем да постигнем това, като отново се връщаме към културата на Йога, тя е нещо минало. Защото, видите ли, самият процес на дишането се е изменил. Естествено Вие не можете да докажете това в клиниката. Обаче Третата следатлантска културна епоха насам процесът на дишането при човека е станал друг. Говорейки грубо можем да кажем: в третата следатлантска културна епоха човекът дишаше още душа, сега той диша въздух. Не само нашите представи са станали материалистични, самата действителност е изгубила своята душа.

Моля Ви да не виждате това, което сега казвам, нещо маловажно. Защото помислете само, що значи това, че действителността, в която човечеството живее, се е измени ла самата тя, че дишаният от нас въздух е нещо различно от този, който е съществувал преди 4 хилядолетия. Не само съзнанието на човечеството се е изменило, о не, в атмосферата на Земята е имало душа. Въздухът беше душата. Днес той не е вече това, съответно той е такъв по друг начин. Духовните същества от елементарно естество, за които говорих вчера, те отново проникват във въздуха, ние можем да ги дишаме, когато днес практикуваме дишането Йога. Обаче онова, което беше постижимо преди 3 хилядолетия в нормалното дишане, то не може да бъде възвърнато по изкуствен начин. Че то може да бъде възвърнато, това е голямата илюзия на източните хора. Това, което казвам сега, е нещо, което описвам напълно една действителност.

Онова одушевяване на въздуха, което принадлежеше на човека, не съществува вече днес. И затова съществата, за които говорих вчера, бих могъл да ги нарека ариманически същества, могат да проникнат във въздуха и чрез въздуха в човека, и по този начин те достигат в човечеството, така както аз описах това вчера. И ние можем да ги прогоним само тогава, когато на мястото на упражненията Йога поставим това, което е правилно днес и което отговаря на днешното развитие на човека. На нас трябва да ни стане ясно, че към това правилно нещо трябва да се стремим. И ние можем да се стремим към него само тогава, когато осъзнаем една много по-тънко отношение на човека към външния свят, така щото по отношение на нашето етерно тяло става нещо, което трябва все повече и повече да дойде в нашето съзнание, подобно в нас пресния кислород и издишваме непотребния въглероден двуокис, така също съществува един подобен процес във всички наши сетивни възприятия. Да вземем един коренен случай. Да предположим, че виждате един пламък, че гледате един пламък. Тогава става нещо, което може да се сравни с вдишването, само че то е много по-тънко. След това затворете очите си. Във Вас остава едно копие, един последовен образ на пламъка, който даже постепенно се изменя, както Гьоте казва, отзвучава, замира. В този процес на приемането на светлинното впечатление и неговото последно замиране, освен това, което е чисто физиологически процес, участвува много силно човешкото етерно тяло. Но в този процес се крие нещо много, много важно. вътре в него е сега вече душевното естество, което преди 3000 години беше вдишвано и издишвано с въздуха. И ние трябва да се научим да разбираме процеса на сетивното възприятие в неговото проникване от душевното естество, както преди 3000 години хората са разбирали процеса на дишането.

Това е така, че можем да кажем: преди 3000 години човекът живееше в един вид нощна култура. Яхве се изявяваше чрез своите пророци от нощните сънища. Ние обаче трябва да развием тънкостите на нашето общуване със света така, че в нашето възприятие на света имаме само сетивни възприятия, а имаме също нещо духовно. Трябва да бъдем сигурни, че с всеки лъч на светилната, с всеки тон, с всяко усещане на топлината и тяхното отзвучаване влизаме в душевно взаимоотношение със света и това душевно взаимоотношение трябва да стане за нас нещо много важно. Но ние можем също да се подкрепяме, така че да се получи нещо такова с нас.

Аз Ви обясних, че Тайната на Голгота се падна в Четвъртата след атлантска епоха, която, ако искаме да смятаме точно, започна с 747 година преди Христос и завършва с 1413 година след Христос. В първата третина на тази епоха се падна Тайната на Голгота. Обаче онова, чрез което хората разбраха първо тази Тайна на Голгота, това бяха още отзвуци от стария начин на мислене, отзвуци на старата култура. Начинът за разбиране на Тайната на Голгота трябва да стане съвършено нов. Защото старият начин на разбиране Тайната на Голгота, както той съществуваше в миналото, е вече износен, изхабен. Той не може да проникне вече в дълбочините на Тайната на Голгота. И много опити, които са били направени, за да стане човешкото мислене способно да разбере Тайната на Голгота, са се оказали вече като неподходящи, за да може човек да се издигне до Тайната на Голгота.

Видите ли, всички неща, които се явяват външно материално, имат също тяхната духовно-душевна страна. И всички неща, които се явяват духовно-душевно, имат тяхната външно материална страна. Фактът, че въздухът на земята е изгубил проникващото и изпълващото го душевно естество, имаше едно важно духовно въздействие в развитието на човечеството. Защото когато човекът приемаше първоначално заедно с въздуха душевно естество, с което той самият беше първоначално сроден, както е писано в началото на Стария Завет: и бог вдъхна на човека диханието като жива душа чрез това вдишване на душевното естество той имаше възможност да добие едно съзнание за предсъществуването на душата, за съществуването на душата, преди тя да е слязла във физическото тяло чрез раждането, или чрез зачатието. И в същия размер, в който процесът на дишането престана да бъде одушевен, човекът изгуби съзнанието за предсъществуването на душата. И даже още когато Аристотел се яви в тази Четвърта следатлантска епоха, нямаше вече никаква възможност да бъде прозряно предсъществуването на човешката душа с човешката способност за схващане на нещата. Не съществуваше вече никаква възможност за това.

Ние стоим именно исторически пред забележителния факт, че в Земното развитие настъпи най-голямото събитие, Христовото Събитие, но човечеството трябваше тепърва да узрее, за да го разбере. То още е способно да улови лъчите на Тайната на Голгота със старите остатъци на способността за схващане, която произхожда от старата култура. След това обаче тази способност за схващане се изгуби и догматиката се отдалечава все повече и повече от разбирането на Тайната на Голгота. Църквата забранява да се вярва в предсъществуването на душата не затова, че предсъществуването е несъединима с Тайната на Голгота, а защото чрез обездушевяването на въздуха човешката способност за разбиране престана да може да приема като сила в душата съзнанието за предсъществуването. От всичко това, което се превърна в съзнание на главата, изчезва съзнанието за предсъществуването на душата. Когато ще имаме отново одушевяването на нашите сетивни възприятия, на нашите усещания, тогава ще имаме отново една точка на кръстосването и в тази точка ще схванем човешката воля, която се струи нагоре от третия слой на съзнанието, така както Ви го охарактеризирах през тези дни. Тогава ще имаме едновременно нещо субективно-обективно, за което Гьоте копнееше така много. Тогава ще имаме отново възможността, да схващаме първо по един тънък начин, колко чуден е всъщност този сетивен процес на човека в отношение с външния свят. Всичко това са груби представи, когато се казва, че външният свят само действува върху нас и ние след това просто реагираме на това действие. Всичко, което се говори така в това отношение, представлява само недодялани представи. На против действителността е тази, че отвън навътре става един психически, един душевен процес, който бива обхванат, уловен от дълбоко подсъзнателния, вътрешен душевен процес, така щото тези процеси се обхващат един друг. Отвън действуват в нас мировите сили, от вътре действува навън човешката воля. И човешката воля се кръстосва с мировите мисли в тази точка на кръстосването, както в дишането са се кръстосва ли някога обективното със субективното. Ние трябва да се научим да чувствуваме, как чрез нашите очи действува нашата воля, и как фактически активността на сетивата се примесва в пасивността, чрез което мировите мисли се кръстосват с човешката воля. Тази нова йогическа воля трябва да развием ние. Чрез това отново ще ни се предаде нещо подобно на това, което се е предавало на хората преди 3000 години в процеса на дишането. Нашето схващане трябва да стане много по-душевно, много по-духовно.

Към такива неща се стремеше Гьотевият светоглед. Гьоте искаше да познае чистото явление, което той наричаше първично явление, при което той само съпоставяше онова, което във външния свят действува върху човека, в което не се примесва луциферическата мисъл, която идва от самата глава. Тази мисъл трябваше да служи само за съпоставяне на явленията. Гьоте не се стремеше към природния закон, а към първичното явление. Това е важното при него. Но стигнем ли ние до това чисто явление, до това първично явление, тогава имаме във външния свят нещо, което ни дава възможност да доловим в гледането на външния свят също разгръщането на нашата воля. Тогава отново ще се издигнем до нещо обективно-субективно, каквото е притежавало например древното еврейско учение. Ние трябва да се научим не само постоянно да говорим за противоположността между материалното и духовното, а трябва да познаем действието едно в друго на материалното и духовното в едно единство именно в сетивното схващане. Също както това, което преди 3000 години беше културата на Яхве, така ще бъде за нас онова, което ще настъпи, кога то не ще вижда ме вече природата материално и също не както например Густав Теодор Фехнер си фантазираше нещо душевно в природата. Когато се научим да приемаме в природата душевното заедно със сетивното възприятие, тогава ще имаме Христовото отношение към външната природа. /Нашето отношение към външната при рода ще бъде такова, каквото е Христовото отношение към нея. Бележка на преводача./. Тогава Христовото отношение към външната природа ще бъде като един вид духовен процес на дишането.

Ние можем да се подкрепим чрез това, че разберем все повече, но разберем сега чрез здравия човешки ум: да, предсъществуването на душата е нещо, което стои на основата на нашата душа. И трябва да допълним чисто егоистичната представа за съществуването на душата след смъртта, която е чисто егоистична, която произхожда само от нашето желание да съществуваме и след смъртта, трябва да допълним представата за послесмъртното съществуване на душата със знанието за предсъществуването на душата, за съществуването на душата преди раждането. Трябва да се издигнем отново по един друг начин до възгледа за действителната вечност на душата. Ето това е, което можем да наречем култура на Михаел. Когато вървим през света със съзнанието, че с всеки поглед, с всеки тон, който чуваме, в нас се влива нещо духовно, нещо душевно поне, и същевременно ние разливаме нещо душевно в света, тогава ще сме постигнали съзнанието, от което човечеството се нуждае за бъдещето.

Аз отново се връщам към образа Вие виждате един пламък. След това затваряте очите си и имате копието, последния образ, който замира, отзвучава във Вас. Нима това е само едни субективен процес? Така казва днешният физиолог. Но това не е вярно. В мировия етер това означава един обективен процес, както въглеродният двуокис, който издишвате във въздуха на външния свят, е един обективен процес.  Вие отпечатвате в мировия етер един образ, който чувствувате само като едно замиращо копие. Това не е само нещо субективно, то е един обективен процес. Тук имате обективното. Тук имате възможността да познаете, как нещо, което става вътре във Вас, е по един тънък начин същевременно един процес на света, ако само осъзнаете: когато гледам един пламък, след това затварям очите си, оставам го да отзвучи неговият образ също отзвучава, замира, когато затворите очите си, само че тогава не забелязвате това тогава това е нещо, което не става само вътре в мене, това е нещо, което става в света. Но това е така не само при пламъка. Когато заставам срещу един човек и казвам: този човек е казал това или онова, което може да бъде вярно или невярно тогава това е една преценка, едно морално или интелектуално действие във вътрешността. Това също отзвучава както пламъка. Това е един обективен процес на света. Когато мислите нещо добро за Вашите себеподобни: то отзвучава и е като един обективен процес в мировия етер; когато мислите нещо лошо, то отзвучава като един обективен процес. Вие не можете да затворите някак си във Вашата стаичка онова, което възприемате от света или съдите за него. Вие го вършите наистина привидно за Вашето схващане в себе си, но то е същевременно един обективен процес на света. Както Третата следатлантска епоха имаше съзнанието, че процесът на дишането е същевременно нещо, което става в човека и което е един обективен процес, така в бъдеще човечеството трябва да развие съзнанието, че душевното, за което говорих, е същевременно един обективен процес на света.

Това изменение на съзнанието е нещо, което изисква, щото в човешкото душевно настроение да намери място една по-голяма сила, отколкото тази, с която човекът е свикнал днес. Това е приемането на културата на Михаел в себе си: да се проникнем с това съзнание. Ако приемем светлината като общия представител на сетивното възприятие, ние трябва да се издигнем до там, да мислим светлината одушевена, както за хората от 2-то, от 3-то хилядолетие преди Христа беше нещо самопонятно, да мислят въздуха одушевен, защото той беше действително такъв. Ние трябва основно да отвикнем да виждаме в светлината онова, което материалистичната епоха е свикнала да вижда в светлината. Трябва основно да отвикнем да вярваме, че от Слънцето се излъчват само онези трептения, за които ни говори нашата физика и общото съзнание на човечеството. Трябва да бъдем наясно върху това, че душата прониква през мировото пространство върху трептенията на светлината. И същевременно трябва да разберем, че това не е било така във времето, което е предхождало нашата епоха. Във времето, което е предхождало нашата епоха същото нещо е идвало до човека чрез въздуха, същото нещо, което сега ни идва чрез светлината. Видите ли, това е една обектив на разлика в процеса на земното развитие. И когато мислим в голям мащаб, ние можем да кажем: въздушен душевен процес, светлинен душевен процес. Ето това е, което можем да наблюдаваме в развитието на Земята. И в средата се пада Тайната на Голгота, означавайки прехода от едното към другото.

За настоящето и за бъдещето на човека не е достатъчно да говорим в абстракции разказвайки небивалици за духовното, да изпадаме в някакъв мъглив пантеизъм или нещо подобно, а се касае за това, да започнем да познаваме онова, което днешното човечество чувствува всъщност като един материален процес, също в негова та одушевеност.

Касае се за това, да започнем да се учим да казваме: съществувало е едно време преди Тайната на Голгота, когато Земята е имала една особена атмосфера. В тази атмосфера имаше душа, която принадлежеше към душевното естество на човека. Сега Земята има една атмосфера, която е опразнена от душевното, което принадлежи към душевното на човека. В замяна на това в светлината, която ни обгръща от сутрин до вечер, е проникнало същото душевно естество, което по-рано се намираше във въздуха. Фактът, че Христос се съедини със Земята, това даде възможност да настъпи тази промяна. Така щото въздухът и светлината са се изменили също и духовно-душевно в течение на Земното развитие.

Това е едно детинско описание, когато днешните учени разглеждат въздуха и водата чисто материално за столетията, в които се е разгърнало развитието на Земята. Въздухът и светлината са станали вътрешно не що друго. Ние живеем в друга атмосфера, в един друг кръг на светлината, различни от това, което те са били за нашите души в нашите предишни земни въплъщения. Да се научим да познаваме онова, което е външно материално, като духовно-душевно, ето това е важно. Една действителна Духовна Наука не ще даде нещо подобно, каквото дават днешни те хора, като от една страна описват чисто материалното съществуване, как то е станало навик днес, а след това да, като една декорация наред с това казват: обаче в това материалното има навсякъде нещо духовно! Да, в това отношение хората са твърде чудни, в това отношение те искат днес да се оттеглят напълно в абстрактното. Обаче онова, което е необходимо, е това: в бъдеще не трябва да различаваме по абстрактен начин нещо материално и нещо духовно, а да търсим духовното в самото материално. Да можем да описваме материалното като нещо духовно, да можем същевременно да го опишем като нещо духовно и да познаем в духовното прехода в материалното, начина на действие в материалното. Когато ще имаме това, тогава едвам ще можем отново да добием също действително едно познание на самия човек. "Кръвта е един твърде особен сок", обаче това, за което днес се говори във физиологията, то съвсем не е един напълно особен сок, то е направо един сок, химическия състав на който хората се опитват да дадат също така, как то някой друг материален състав. това не е нищо особено. Обаче когато  добием първо изходната точка, да можем да разберем правилно метаморфозата на въздуха и светлината душевно, тогава ще можем постепенно да се издигнем до там, да разбираме отново също самия човек духовно-душевно във всички негови отделни членове, тогава не ще имаме абстрактната материя и абстрактен дух, а дух, душа и тяло действуващи едни в други. Това да ще бъде култура на Михаел.

Това е нещо, което нашето време изисква. Това е нещо, което хората, които днес искат да разберат времето,  трябва да схванат с всички нишки на техния душевен живот. От дълго време хората са проявявали съпротива против всичко онова, което трябваше да бъде внесено като нещо необикновено в човешкия светоглед. Аз често пъти съм превеждал миловидния пример, който е свързан с нещо грубо, недодялано: в 1835 година следователно от тогава не е минало още едно столетие – ученият медицински колегиум в Бавария е бил запитан, когато са искали да построят първата железопътна линия от Фюрт до Нюрнберг, дали е хигиенично да се построи една такава железопътна линия? Тогава медицинският колегиум казал документът за това съществува, то не е никак една измислица че не трябва да се строи никаква железопътна линия, защото хората, които ще се движат по този начин върху земната почва, ще станат нервни. Но нека прибавим още: ако вече биха съществували такива хора, които биха искали да имат железопътни линии, тогава отляво и отдясно на железопътната линия би трябвало да бъдат издигнати високи дъсчени стени, за да не получат сътресения на мозъка онези хора, покрай които ще минава влакът. Да, видите ли: едно нещо е едно такова съждение, което се произнася, друго нещо е ходът на развитието на човечеството. Днес ние се смеем на записаното в един такъв документ, какъвто е оставил Баварският медицински колегиум в 1835 година. Но, нали, ние нямаме никакво право да се смеем току така на подобно нещо: ако днес ни се случи нещо подобно, бихме се отнесли по същия начин. Защото не можем да кажем, че медицинският колегиум от Бавария абсолютно не е бил прав. Ако сравним нервното състояние на днешното човечество с нервното състояние на онова човечество, което е живяло преди около 3000 години, тогава трябва да признаем, че хората са станали нервни. Може би медицинският колеги ум е преувеличил нещата, обаче хората наистина са станали по-нервни. Само че при напредващото развитие на човечеството не се касае за такива неща, а за това, че определени импулси, които искат да проникнат в Земното развитие, действително проникват, че те не са отхвърлени. И това, което от време на време иска да проникне в културното развитие, е наистина насочено против удобството на хората и те трябва да разчитат онова, което е дълг по отношение на културното развитие, от обективността, а не изхождайки от човешкото удобство, не от по-доброто удобство на хората. И аз завършвам днес с тези думи поради това,  защото извън всяко съмнение е, то се проявява от всички страни, че ще настъпи една наистина силно нарастваща борба именно между антропософското познание и различните вероизповедания. Вероизповедания та, които искат да останат да вървят по релсите, с които са свикнали от старо време, които не искат да се из дигнат до едно ново познание на Тайната на Голгота, ще засилят все повече тяхната позиция на борба, която вече са заели, ще я засилят все повече и би било много,  много лекомислено, ако ние не бихме осъзнали,  че тази борба се разгаря.

А сега, видите ли, аз никак не съм жаден за една такава борба, особено за една такава борба с католическата църква, която, както изглежда, се натрапва сега с такава острота от другата страна. Онзи, който познава също окончателно по-дълбоките исторически импулси на днешните вероизповедания, той няма желание да води борба със старото, което заслужава уважение. Обаче когато борбата е наложена, тя също не може да бъде избягната. И днешното свещеничество не е никак склонно, да остави да проникне в човечеството онова, което трябва да дойде в него: истините на Духовната наука. Може също да се предвиди, че необходима та борба против нещо такова, което аз неотдавна Ви изнесох, е всъщност гротескна, а именно: казва се, че католиците трябва да се информират върху антропософски ориентираната Духовна наука от книгите, които пишат против нея, защото моите собствени книги са абсолютно забранени от папата. Това никак не е смешно, а е един дълбок сериозен въпрос! Една борба, която се явява по този начин гротескна, която е в състояние да изпрати в света едно подобно съждение, една такава борба не трябва да се вземе лекомислено. И тя не трябва да се взема лекомислено именно тогава, когато човек съвсем не я приема на драго сърце. Защото видите ли, да вземем примера с католическата църква. С евангелската църква работата не стои различно, католическата е само по-силна, там съществуват стари, заслужаващи уважение наредби. Достатъчно е само човек да разбере онова, което свещеникът облича, когато чете литургията, достатъчно е човек да разбере всяка отделна част на литургическата дреха, всеки отделен акт на литургията, тогава той ще види, че това са прадревни свещени, заслужаващи уважение устройства и наредби, наредби, които са даже по-стари от Християнството, защото жертвоприношението е само един изменен в християнски смисъл прадревен култ на мистериите. В този култ стои днешното свещеничество, което си служи с такива средства за борба: когато следователно човек има от една страна най-дълбокото уважение както за култа така и за символизма на онова, което съществува тук, и от друга страна вижда, с какви лоши средства се защищава онова, което съществува по този начин, и с какви лоши средства се напада онова, което иска да проникне в развитието на човечеството, тогава той вижда първо, каква сериозност е необходима днес, за да вземе становище по отношение на такива неща. То е наистина нещо, което трябва да бъде добре проучено,  което да бъде добре проникнато. И онова, което се вестява от тази страна, е едвам началото. И не е времето, да спим по отношение на него, а да изострим напълно погледа за това.  Нали, ние можахме дълго време, в течение на две десетилетия, през които Антропософското Движение се развиваше в средна Европа, да търпим сектантската заспалост, с която така трудно водихме борба в нашите собствени кръгове и която се крие още така дълбоко в сърцата на хората, които се намират в Антропософското Движение. Обаче мина времето, когато можахме да позволим да се проявява спящото сектантство.  Дълбока истина е това, което аз често съм подчертавал тук, че е необходимо да обгърнем с поглед световно-историческото значение на Антропософското Движение и да не изпускаме от погледа дребните неща, а да имаме предвид също и дребните импулси, да ги вземаме пред вид извънредно сериозно.