КАК ДА НАМЕРЯ ХРИСТОС?

Цюрих, 16 октомври 1918 г.

Днес бих искал да говоря по-конкретно за различни неща, свързани с начина на изживяване на Мистерията на Христос, който трябва да се подготви чрез такива духовни идеали, каквито напоследък описах, като направя връзка с разглежданията – с които се занимахме предишната седмица – за участието в духовния свят, към което човешката душа трябва да се стреми в бъдеще.

Когато разглеждаме човека духовнонаучно, това първоначално е информация, която в по-нататъшното разглеждане днес ще се изясни още повече. Ако наблюдаваме духовнонаучно душевния живот на човека, както ни е възможно със средствата на днешната духовна наука, можем да кажем, че в този душевен живот, доколкото, от една страна, е свързан с телесния живот, а от друга – с духовния, протича една троичност, троен стремеж към свръхсетивния свят. Този троен стремеж към свръхсетивния свят всъщност трябва да бъде отречен, ако човек изобщо не пожелае да узнае за него. Човекът има стремеж да опознае това, което най-общо се нарича божествено. Той проявява и втори стремеж – естествено ние говорим за човека в настоящия му период на развитие – да опознае Христос. И третият стремеж е да опознае това, което обикновено се нарича дух или Светият дух.

Знаете, че има хора, които отричат тези стремежи. Известно е, че именно през 19-то столетие, когато нещата поне в европейската култура достигнаха своята кулминация, хората изобщо отрекоха божественото в света.

Понеже в духовната наука не можем да се съмняваме в божественото, което, ако бива така да кажем, живее в свръхсетивното, можем да запитаме духовнонаучно: Кое води човека до отричане на божественото, на това, което в троичността се нарича Бог Отец? Духовната наука ни показва, че когато някой човек отрича Бог Отец, тоест изобщо божественото в света, онова божествено, което например се признава и в юдаизма, в тялото му се получава истински, реален физически дефект, физическо заболяване, физически недостатък. Да бъде човек атеист, за духовнонаучния възглед означава, че в някакво отношение той е болен. Разбира се, това е болест, която лекарите не лекуват, те самите често страдат от нея, болест, която не се признава като такава от днешната медицина. Но тя е болест, която духовната наука открива в човека, когато той отрича това, което би трябвало да чувства не чрез душевната си конституция, а чрез телесната. Ако отрича, че божественост прониква света, което му показва здравословното чувство на тялото, според духовнонаучните разбирания той е болен, телесно болен.

Срещат се много хора, които отричат Христос. Отричането на Христос се тълкува от духовната наука като нещо, което е въпрос на съдбата и засяга човешкия душевен живот. Да се отрича Христос трябва да бъде наречено нещастие от духовната наука. Да се отрича Бог Отец е болест, да се отрича Христос е нещастие. Да се намери Христос принадлежи към съдбата и това в известен смисъл е нещо, което трябва да се намира в кармата. Да нямаме никакво отношение към Христос е нещастие. Да отричаме духа или Светия дух означава затъпялост на собствения ни дух. Човекът се състои от тяло, душа и дух. Той може да има в себе си дефект по отношение на всяка от трите същности. При атеизма съществува истински физически болестен дефект във връзка с божественото. Да не намериш в живота онази връзка със света, която довежда до познаването на Христос, е по-скоро нещастие. Да не можеш да намериш духа в собствената си душа, е затъпялост, в известен смисъл идиотизъм, дори фин и непризнат идиотизъм.

Но става дума да се постави въпросът: Как човекът да намери Христос? Днес искаме да говорим за това намиране на Христос, което в хода на живота може да се постигне в собствената човешка душа. Често от действително сериозно търсещи души се чува въпросът: Как да намеря Христос? Да се занимаем с този въпрос и да намерим разумен отговор изобщо е възможно само ако го разгледаме в известна историческа връзка. Нека поставим пред душата си исторически взаимовръзки, които в края на днешното обсъждане да ни доведат до отговора на въпроса: Как да намеря Христос? Знаем, че, разгледано духовнонаучно, нашата историческа епоха започва през 15 век. Ако искаме да определим приблизително време, можем да посочим 1413 година. Но ако не желаем да фиксираме такива дати, можем да кажем, че през 15 век душевният живот на човечеството стана такъв, какъвто е днес. Ако това не се признава в поновата история, причината е, че по-новата история разглежда единствено външните факти и няма никакво понятие в своята същност на fable convenue, че до преди 15 век хората са мислели съвсем различно, чувствали са различно, действали са различно съгласно вътрешните си импулси, били са коренно различни в душевния си живот, по-различни от душевния живот на настоящия човек. Периодът, приключил през 1413 година, е започнал през 747 година преди Христос, тоест през 8 век преди новата ера, така че това, което духовнонаучно наричаме гръцко-латински културен период, се простира между 747 г. пр. Хр. и 1413 година. През този културен период, по точно през първата третина от него, се извършва Мистерията на Голгота.

Както знаете, в течение на столетията за много хора Мистерията на Голгота е средищната точка на цялото им чувстване, на цялото им мислене. По времето, предхождащо новата културна епоха, тоест от 15-то, 16-то столетие нататък Мистерията на Голгота бива разбирана от душата по-скоро по чувство. Тогава започва периодът от развитието, в който сред широките народни маси започват да се четат Евангелията. Но тогава започва също и спорът дали

Евангелията наистина са исторически документи. Знаете, че този спор се разгаря и до наше време, като достига своята кулминация. Днес няма да се занимаваме с отделните фази на този спор, който играе особено голяма роля в средите на протестантската теология, а искаме само да поставим пред душата си това, което може да се каже относно Мистерията на Голгота и по-точно какво всъщност се цели да бъде постигнато с този спор.

През материалистическата епоха хората свикнаха да искат да доказват всичко по материалистически начин. В историята „доказване“ се нарича това, което се описва в документи. Където съществуват писмени документи, се предполага, че историческото събитие, за което говорят тези документи, наистина се е случило. Такава доказателствена сила вероятно не може да се припише на Евангелията. От моята книга „Християнството като мистичен факт“ знаете какво представляват Евангелията. Те са нещо напълно различно от исторически документи, те са инспирационни книги. В миналото са били смятани за исторически документи, но чрез задълбочено изследване е станало ясно, че не са исторически документи. Открито бе също, че и останалите описания, които се намират в Библията, не са исторически документи. И един известен теолог, неправилно признат теолог, Адолф Харнак, в резултат от по-новите изследвания на Библията установи, че това, което исторически е възможно да се знае за личността на Исус Христос, може да бъде написано на четвърт страница. Но, ако мога да се изразя така парадоксално, не е вярно и че това, което би могло да се напише на тази четвърт страница, може да бъде исторически издържано! Вярно е само, че изобщо няма истински достоверни документи за Мистерията на Голгота. Когато човек като исторически изследовател днес запита дали Мистерията на Голгота може да се докаже исторически, от гледната точка на днешното историческо изследване трябва да се каже, че тя не може да бъде външно доказана.

Това обаче има своето основание. Мистерията на Голгота, бих искал да кажа, според решенията на божествената мъдрост, не трябва да се доказва външно материалистически по простата причина, че като най-важното събитие, случило се в земното развитие, Мистерията на Голгота може да се възприеме само по свръхсетивен начин. Този, който иска да намери някакво външно материалистическо доказателство, няма да го намери, а ще констатира, че няма такова. Човечеството трябва да бъде изправено пред решението да поеме задължението тъкмо по отношение на Мистерията на Голгота. Трябва да се обърнем към свръхсетивното или изобщо няма да можем да разберем нещо като Мистерията на Голгота. В известен смисъл Мистерията на Голгота трябва да принуди човешката душа да намери пътя от всички сетивни доказателства до свръхсетивното. Фактът, че Мистерията на Голгота не може да се докаже нито естественонаучно, нито исторически, има своите добри основания. Значимото на новата духовна наука ще бъде, че когато цялата външна наука, всички опиращи се само на сетивното науки ще трябва да си признаят, че нямат вече достъп до Мистерията на Голгота, когато дори и теологията, доколкото е критична, ще започне да се държи нехристиянски, духовната наука ще доведе хората до Мистерията на Голгота, но по свръхсетивен път, който често сме описвали.

Можем да се запитаме каква е била ситуацията на човечеството, когато през четвъртата следатлантска, гръцколатинска културна епоха се е състояла Мистерията на Голгота.

Знаете какво означава тази епоха. С течение на времето човечеството се развива така, че в известна степен развива и различните съставни части от човешката природа. Знаете, че през египетско-халдейската епоха, която предхожда 747 година пр. Хр., в своето развитие човекът е бил въведен в това, което се нарича сетивна душа, в гръцко-латинската културна епоха – в разсъдъчната душа, а от 1413 година насам в нашата пета следатлантска епоха – в така наречената съзнателна душа. Така че можем да кажем: Същността на гръцко-латинската култура от 747 година пр. Хр. до 1413 година се състои в това, че човечеството се възпитава – ако бива да употребим този израз на Лесинг – в свободното разполагане с разсъдъчната душа.

Нека се запитаме: Кога е средата на тази епоха? Можем да пресметнем, че средата на тази епоха, която трае от 747 г. преди Мистерията на Голгота до 1413 година, е 333 година след раждането на Исус Христос – времето, до което разсъдъчната душа се развива прогресивно, а след това започва нейното регресивно развитие. Годината 333 следователно е много важен момент в човешкото развитие, средата на гръцко-латинската културна епоха. Триста тридесет и три години преди тази среда лежи раждането на Исус Христос, това, което е довело до Мистерията на Голгота.

Можем да оценим правилно цялата ситуация на човечеството само когато се запитаме: Какво би станало, ако не беше се извършила Мистерията на Голгота? Можем истински да оценим значението, което Мистерията на Голгота има за човечеството, когато запитаме какво щеше да се случи, ако тя не беше се извършила. Разбира се, и без Мистерията на Голгота, а само чрез собствените си елементарни сили човечеството щеше да стигне до средата на четвъртата следатлантска културна епоха – 333 година. То щеше от самото себе си да развие способностите, присъщи на разсъдъчната или чувстващата душа, и да ги притежава през следващите столетия.

Това съществено се променя чрез настъпването на Мистерията на Голгота. Случва се нещо много по-различно, отколкото би се случило, при това се случва нещо извънредно различно. Когато погледнем към Мистерията на Голгота и искаме да характеризираме това особено събитие, което дава смисъл на цялата Земя, установяваме, че има единствено свръхсетивен достъп до Мистерията на Голгота, че до нея може да се достигне само по свръхсетивен път.

На какво всъщност се дължи това? Това се дължи на факта, че въпреки че през четвъртата следатлантска културна епоха, около 333 година човекът е стигнал до кулминацията на разсъдъчната душа във физическия си живот между раждането и смъртта, той е далеч от това да разбере естеството на Мистерията на Голгота с обикновените си човешки сили. Проблемът е, че ние действително можем да се развиваме и да стигнем до дълбока старост, но със силите, които се разгръщат в нас в резултат от телесното ни развитие между раждането и смъртта, не можем да разберем Мистерията на Голгота.

Оттам произтича фактът, че и съвременниците, които са обичали Христос, апостолите, са могли да разберат какво представлява Исус Христос, с когото са били заедно, само чрез това, че чрез атавистичното си ясновидство са предчувствали кой се е намирал сред тях. Но чрез собствените си човешки сили е било невъзможно да го разберат. Също и авторите на Евангелията са ги написали с помощта на старите мистерийни средства. Те са писали тези могъщи Евангелия, изхождайки от старите атавистични ясновидски сили, а не от природните човешки сили, от силите, които са се развили по естествен начин.

Но човешката душа продължава да се развива и след като е преминала през портата на смъртта. Тази човешка душа, която продължава да се развива, след като е преминала през портата на смъртта, израства в своите разсъдъчни сили и след смъртта. Тя все повече и повече се учи да разбира.

Интересно е, че съвременниците на Христос, които чрез своята любов към него са били подготвени за живот в Христос след смъртта си, всъщност едва през 3-то столетие след Мистерията на Голгота най-после напълно разбират Мистерията на Голгота, изхождайки от човешките си сили.

Следователно онези, които са живели с Христос като негови ученици и апостоли, умират и след смъртта силите им нарастват в духовния свят. Но до смъртта си те не постигат такова разбиране, каквото имат две столетия след нея. Едва във 2-то срещу 3-то столетие съвременниците на Исус Христос в духовния свят, в който човекът живее между смъртта и ново раждане, стигат дотам, да разберат чрез собствените си сили какво са преживели тук, на Земята, преди две-три столетия. И тогава от духовния свят те инспирират хората, намиращи се долу на Земята.

Прочетете от тази гледна точка това, което се разкрива като инспирации в правилния смисъл и което през 2-то и 3-то столетие е написано за Исус Христос от така наречените църковни отци, и ще узнаете как да се разбира написаното от тях. Каквото е било инспирирано от мъртвите съвременници на Исус Христос, е написано през 3-то столетие. Тези хора на 3-то столетие пишат за Исус Христос на особен език, който отчасти е неразбираем за днешните хора – за днешните хора ще говорим по-нататък.

Искам да спомена един човек, бих могъл да взема също и друг за пример, но сега искам да ви представя един човек, когото съвременната материалистическа култура презира, за когото тази материалистическа култура казва, че е изрекъл едно ужасно изречение: Credo quia absurdum est* – вярвам в това, което е глупаво, а не в онова, което е разумно. Искам да ви представя Тертулиан.

Когато се говори за Тертулиан, живял приблизително по времето, когато започват инспирациите отгоре от мъртвите съвременници на Исус Христос, и който, доколкото му е възможно като човек, е приел тези инспирации, когато човек наистина чете Тертулиан, добива специфично впечатление. Разбира се, той пише, както е трябвало да пише според своето човешко конституционно устройство. Някой би могъл да има инспирации, но те винаги да се показват по начин, по който само той може да ги възприеме. Така и Тертулиан не предава съвсем чисто инспирациите. Той ги предава така, както може да ги изрази чрез човешкия си мозък, първо, защото е живял в смъртно тяло и второ, защото в известен смисъл е бил страстен и фанатичен. Той пише, както може, но се получава нещо забележително, ако се разглежда от правилната гледна точка.

От тази гледна точка Тертулиан застава като римлянин с не особено голямо литературно образование, но като писател с величествена сила на словото. Човек може да каже, че Тертулиан преобразява латинския език, като го прави подходящ за християнството. Той пръв открива възможността да възпламени този най-прозаичен, най-непоетичен език, този чисто риторичен латински език с такъв темперамент и с такава свещена страст, че в произведенията му наистина има непосредствен душевен живот, особено в „De carne Christi“** или в произведението му, в което се опитва да отхвърли всичко, за което обвиняват християните. Тези произведения са написани със свещен темперамент и величествена сила на словото.

Като римлянин Тертулиан е без предубеждения по отношение на своята собствена римска принадлежност – това може да се види в „De carne Christi“. Той употребява внушителни думи, когато защитава християните при преследването им от римляните. Темпераментно осъжда мъченията, на които са били подложени, за да се отрекат от Христос Исус, като казва: „Не доказват ли вашите действия като съдии на християните, че не сте прави? Вие трябва да промените цялото си досегашно съдопроизводство, да не го прилагате, когато съдите християните. Чрез мъченията обикновено принуждавате даден свидетел не да отрича, а да признае истината, като каже какво мисли. При християнина правите обратното. Вие го измъчвате, за да отрече каквото мисли. Като съдии на християнина се държите противоположно на начина, по който се държите иначе. Иначе чрез измъчванията искате да узнаете истината. При християнина искате да узнаете лъжи.“ По подобен начин, с думи, които действително са точни и остри като нож, Тертулиан говори за всичко.

При това може да се каже, че е бил смел и силен мъж, който прозира и показва празнотата на римското богослужение, и освен това е бил човек, който във всичко написано от него доказва отношенията си със свръхсетивния свят. Той говори за свръхсетивния свят така, че човек вижда, че този мъж знае какво означава да се говори за него. Той говори за демони така, както говори за познатите му хора. Например говори за демоните така, че казва: „Попитайте демоните дали Христос, този, за когото християните твърдят, че е истински бог, наистина е истински бог! Изправете пред един истински християнин някой обсебен, чрез когото говори някой демон и ще видите, че ако наистина го накарате да заговори, той ще ви признае, че сам е демон, защото казва истината.“ Тертулиан знае, че демоните не лъжат, когато ги питат. „Но когато християнинът ги запита правилно, демоните също ще ви кажат, че Христос е истинският Бог. Само че те го мразят, понеже се борят с него. Вие ще узнаете от демона, че той е истинският Бог.“ Следователно Тертулиан се опира не само на свидетелството на хората, а и на свидетелството на демоните. Той говори за демоните като за свидетели, които не само говорят, но също и признават, че Христос е истинският Бог. Всичко това Тертулиан го казва, като изхожда от самия себе си.

Когато човек опознае Тертулиан като писател, наистина има всички основания да запита: Какво всъщност е дълбокото душевно убеждение на Тертулиан, който е бил обхванат от току-що описаната инспирация? Това дълбоко душевно убеждение на Тертулиан е наистина поучително.

Защото той вече е предчувствал нещо, което всъщност е трябвало да се разкрие на човечеството доста време след неговата епоха. Той признава три принципа, касаещи човешката природа. Първо, човешката природа е такава, че каквато е била по онова време – времето на Тертулиан, края на 2-то столетие след Христос, – е можела да си позволи срама да отрече най-великото земно събитие. Ако човек следва само себе си, той не стига до най-великото земно събитие. Второ, неговата душа е много слаба, за да разбере това велико земно събитие. Трето, на човека му е било напълно невъзможно да има отношение към Мистерията на Голгота, следвайки само това, което му позволява неговото смъртно тяло.

Тези три неща са горе-долу признанието на Третулиан. Изхождайки от тези три неща, Тертулиан произнася думите: „Божият син беше разпнат на кръста. Това не е позор, понеже е позорно. Той също така умря. Точно затова е вярно, защото е глупаво, безразсъдно.“ „Prorsus credibile est, quia ineptum est“, затова е за вярване, защото е безразсъдно. Това изречение го има при Тертулиан. Другото изречение, което светът му приписва „Credo, quia absurdum est“ не се среща никъде, нито при Тертулиан, нито при някого другиго от църковните отци. Но изречението, което сега произнесох, е написано от него. Повечето хора не познават нищо от Тертулиан, освен това изречение, което не е вярно. Трето: „А погребаният е възкръснал“, казва Тертулиан, „защото е невъзможно. Ние трябва да го вярваме, защото е невъзможно.“

Това тройно изказване на Тертулиан, разбира се, се струва ужасно на модерния много интелигентен човек. Човек само трябва да си представи един днешен чисто материалистически образован човек, който чува някого да казва:

„Христос е разпнат на кръста, ние трябва да вярваме в това, защото е срамно, позорно. Христос е умрял, ние трябва да вярваме в това, защото е безразсъдно. Христос наистина е възкръснал, ние трябва да вярваме, защото е невъзможно“. Нека само си представим какво би могъл да разбере един истински съвременен монист от такива изречения.

Какво обаче има предвид Тертулиан? Точно чрез своите инспирации той е станал истински познавач на човека и познава какво представлява човешката природа по тогавашното време. Хората навлизат в четвъртата следатлантска, гръцко-латинската културна епоха. Точно толкова години, с колкото Мистерията на Голгота предхожда средата на този период – 333 години, точно толкова години след тази среда известни духовни сили са възнамерявали да отклонят земното развитие в съвсем друга посока от тази, в която е било насочено, понеже се е извършила Мистерията на Голгота. Триста тридесет и три години след 333 г. е 666 г., тази година, за която авторът на Апокалипсиса говори с голяма вътрешна жар. Прочетете въпросните места, където авторът на Апокалипсиса говори за отнасящото се до 666! Съгласно намеренията на някои духовни същества с човечеството е трябвало и е щяло да се случи нещо, ако не е била извършена Мистерията на Голгота. Низходящият път, отреден на човечеството от 333 година, тоест от кулминацията на културата на разсъдъчната душа нататък, е щял да се използва, за да се измести развитието на човечеството в съвсем различна посока от тази, която е трябвало да поеме в развитието си съгласно намеренията на онези божествени същества, свързани с него от началото на сатурновата епоха.

Това е щяло да стане поради факта, че се е възнамерявало чрез един вид откровение още през 666 година да се даде на човечеството нещо, което едва по-късно е трябвало да се появи в него, тоест съзнателната душа. Ако това би станало, ако наистина се бяха изпълнили намеренията на определени същества, противодействащи на човешкото развитие и искащи да го завладеят, през 666 година човечеството щеше да бъде изненадано, като му бъде дарена съзнателната душа, каквато следва да бъде едва много покъсно след нашата епоха.

На тази основа почива това, което тези враждебни на човеколюбивите богове същества винаги правят, а именно, че искат да изместят в един ранен момент от човешкото развитие, когато човечеството още не е узряло, това, което добре настроените към човека духовни същества искат да направят за него на по-късен етап. А именно това, което би трябвало да се случи едва в средата на нашата епоха,

1080 години след 1413 година, тоест чак през 2493 година – тогава човекът би трябвало да е напреднал в съзнателното разбиране на собствената си личност, – да се инжектира в човека чрез ариманическо-луциферическите сили още през 666 година.

Какво се е целяло да бъде постигнато от страна на тези същества? Чрез това те са искали да дадат на човека съзнателната душа, но като му внедрят една природа, която да направи невъзможно той да намери своя по-нататъшен път към Духа-себе, Духа-живот и Човека-дух. Целяло се е да се отреже бъдещото му развитие и човекът да поеме съвсем различен път на развитие.

Историята не се развива така, както е било предвидено в тази особена форма, в тази феноменална, величествена, ала дяволска форма, но въпреки това следите от нея са дали отражение в нея. Те са могли да окажат въздействие чрез това, че са се случили неща, за които може само да бъде казано: Хората ги правят на Земята, но всъщност винаги ги вършат като посредници, като дясната ръка на определени духовни същества, които искат да ги направят чрез хората. Такъв е император Юстиниан – посредник, проводник на определени същества. Като враг на всичко, наследено от висшата мъдрост на гръцката култура, през 529 година той затваря философските школи в Атина и мъдреците, притежаващи последните остатъци от гръцката ученост с висшето аристотелско-платоническо знание, са изгонени и бягат в Персия. В Нисибис са избягали сирийските мъдреци, още когато Зено Исаурик през 5-то столетие също гони такива гръцки мъдреци от Едеса. Така, когато наближава 666 година, в персийската академия на Гондишапур се събира целият учен свят, дошъл от старата гръцка култура, нямаща никакво отношение към Мистерията на Голгота. В Гондишапурската академия са обучавали онези, които са били инспирирани от луциферически-ариманическите сили.

Ако заплануваното да стане през 666 година би се осъществило, е щяло да възпрепятства по-късното развитие и да внедри съзнателната душа в човечеството още през 666 година. Тогава през 7-то столетие съгласно намеренията на Академията на Гондишапур навсякъде са щели да се появят високообразовани и чрез своята висока образованост изключително гениални хора, които да странстват през Западна Азия, Северна Африка, Южна Европа, изобщо през Европа и навсякъде щяха да разпространяват културата от 666 година, която е била възнамерявана от Академията на Гондишапур. Тази култура е щяла да му донесе съзнателната душа и да направи така, че човекът изцяло да разчита на собствената си личност.

Това не успява да стане. Светът приема форма, различна от онази, която е щял да приеме, ако това е можело да се случи. Оттам целият натиск, който е щял да бъде упражнен върху западната култура от страна на Академията на Гондишапур, се притъпява. И вместо да се роди една мъдрост, в сравнение с която всичко, което днес знаем във външния свят, би било дреболия, вместо по духовен начин да се появи мъдрост чрез откровение, която далеч да надвишава всичко, което постепенно трябва да се овладее чрез експериментиране и чрез естествената наука до 2493 година, вместо произлязлото от една блестяща величествена ученост са останали само остатъци в донесеното от арабски учени в Испания. Но то вече е било притъпено. На негово място е останало мохамеданството, останал е Мохамед с неговото учение и само ислямът е дошъл на мястото на това, което би се появило от Академията на Гондишапур. Чрез Мистерията на Голгота светът бива отклонен от тази гибелна за него насока.

Той е бил отклонен чрез това, че вече се е извършила не само Мистерията на Голгота, но тази Мистерия на Голгота се е извършила като събитие, което не може да бъде разбрано от обикновените човешки сили в живота до смъртта, поради което сред европейското човечество се появява точно това, което вече описах. Извършва се инспириране от страна на мъртвите, както виждаме при Тертулиан и при много други. Така разбирането на човека се насочва към Мистерията на Голгота и с това към нещо съвсем различно от произлизащото от Академията на Гондишапур. Разпространява се това, което възпрепятства онази висша, но дяволска мъдрост, която е целяла Академията на Гондишапур, но разпространяването на онази мъдрост е било възпрепятствано за доброто на човечеството. В човечеството проникват много неща, макар и променени чрез инспирациите на мъртвите, но въпреки това то е било опазено да не се излее върху него това, което е щяло да приеме с душата си, ако Академията на Гондишапур би успяла със своята политика.

Такива събития, като това, което се е целяло от Академията на Гондишапур, се случват, така да се каже, зад кулисите на външното световно развитие.

Те протичат в свръхсетивното. Хората са засегнати от тях, но събитията се случват предимно в свръхсетивното. И ние не можем да си създаваме преценки за такива събития, нито за това, което е било целено от Академията на Гондишапур, нито за събитието на Голгота, само по ставащото на физическия план. Ако искаме да ги охарактеризираме, трябва да ги потърсим в много, много по-значителни дълбочини, отколкото обикновено се смята.

В човечеството е останало нещо от това, което е щяло 176 да се случи и само е било притъпено, като от нещо величествено е останал единствено фантастичният ислям. Нещо наистина се случва с човечеството. Случва се, че човечеството, върху което някога е въздействал импулсът от Гондишапур, този новоперсийски импулс, който донася отново импулса на Заратустра в неподходящо време, ако мога да се изразя така тривиално, цялото човечество получава една пукнатина чак до плътта си. По това време човечеството получава един импулс, достигащ до физическата плът, с който днес отново се раждаме – импулсът, който всъщност е еднакъв с това, което вече охарактеризирах. В човечеството е инжектирана болестта, която, ако се разрази, води до отричането на Бог Отец.

Моля правилно да ме разберете: Доколкото човечеството е цивилизовано човечество, днес то има „трън“ в тялото си. Свети Павел говори много за този „трън“. Човечеството има трън в тялото си. Свети Павел говори пророчески за това. Като особено напреднал човек той го е имал още по своето време, а другите го получават едва през 7-то столетие. Но ефектите от него все повече ще се разпространяват, ще стават все по-значителни. Ако днес срещнете някой човек, имащ този трън, изцяло обхванат от тази болест – защото това е трън във физическото тяло, това е истинска болест, – ще видите, че той е атеист, отрича Бог и божественото.

Предразположение към този атеизъм има всеки човек, който принадлежи към модерната цивилизация, но става дума само за това, дали той ще се поддаде на това предразположение. Човекът носи в себе си болестта, която го подтиква да отрече божественото, докато от собствената му природа всъщност следва да го признае. Тази природа в известен смисъл се е минерализирала, застинала е в развитието си, така че всички ние носим в себе си болестта, отричаща Бог.

Чрез тази отричаща Бог болест в човека стават някои неща. Чрез тази отричаща Бог болест се създава по-силна притегателна връзка между душата на човека и неговото тяло, отколкото по-рано и отколкото всъщност е заложено в самата човешка природа. Душата е окована за тялото в по-голяма степен. И докато от собствената ѝ природа душата не е определена да взима участие в съдбата на тялото, тя стига до положението да взима все повече участие в съдбата на тялото и все повече да се обвързва с раждането, наследствеността и смъртта.

Мъдреците от Гондишапур още тогава са искали – в наше време отново го искат някои тайни общества, но в по-дилетантска форма – да направят хората велики, много мъдри за Земята, но с внедряването на тази мъдрост да принудят душата на човека да вземе участие в смъртта, така че тя да изгуби склонността си да участва в духовния живот и в следващите инкарнации, когато премине през портата на смъртта. Те са искали да отрежат по-нататъшното развитие на човека. Искали са да го спечелят за себе си, за съвсем друг свят, да го консервират през земния му живот, да го отклонят от задачата му на Земята, да го отклонят от това, което следва да учи в бавно постепенно развитие и чрез което да достигне до Духа-себе, Духа-живот и Човека-дух.

Човешката душа е щяла да се свърже със Земята повече, отколкото ѝ е било предопределено. Смъртта, предопределена само за тялото, в известен смисъл е щяла да стане съдба също и на душата. Срещу това се е въздействало чрез Мистерията на Голгота. Човекът би станал сродèн със смъртта, но чрез Мистерията на Голгота бива предпазен от това сродство със смъртта. Ако определено течение в световното развитие, от една страна, предизвика по-силно сродство на душата с човешкото тяло, отколкото е било предопределено на човека, то Христос, за да въведе равновесие, свързва душата с духа повече, отколкото ѝ е било предопределено. Така чрез Мистерията на Голгота човешката душа е доближена до духа повече, отколкото ѝ е било предопределено.

Това ни прави способни правилно да разглеждаме в каква връзка се намира Мистерията на Голгота с найвътрешните сили на човешката природа през хилядолетията. Трябва да можем да сравним отношението между тялото и душата, определено за човека от Ариман и Луцифер, с отношението между душата и духа, ако искаме да подходим към Мистерията на Голгота исторически правилно.

Католическата църква, която се е намирала много силно под въздействието на остатъка от импулса на Академията на Гондишапур, на Осмия вселенски събор в Константинопол през 869 година догматично определя, че няма да се вярва в духа, понеже тя не иска да разясни Мистерията на Голгота, а да разпростре мрак върху нея. Духът е премахнат от католическата църква през 869 година. Догмата, приета тогава, гласи, че няма да се вярва в духа, а само в тялото и душата, и че душата има нещо сходно с духа. Но че човекът наистина се състои от тяло, душа и дух, това е отречено от католическата църква. Това отричане в католическата църква се извършва директно под влиянието на импулса от Гондишапур. Историята наистина доста се различава от начина, по който я представят от една или друга страна за домашна употреба на хората, които някой иска да управлява.

Човекът бива сродèн с духа чрез Мистерията на Голгота. Сега в него се намират две сили – силата, която го прави душевно подобен на смъртта и силата, която отново го освобождава от смъртта, вътрешно го извежда към духа.

Що за сили са това? Казах, че отричащото Бога в човека е вид болест. Предразположението е вид болест, която всички ние в цивилизованото човечество носим в нас и я дължим на нашето тяло. Да се отрече Бог е болест, казва духовната наука, но тази болест я имаме в себе си. И разбирайки себе си правилно, ние не отричаме Бог само тогава, когато отново го намерим чрез Христос. Нашето тяло е болно, когато отрича Бог, но имайки Христовата сила в себе си като следствие от Мистерията на Голгота, ние имаме оздравителна, лечебна сила. Христос в най-дълбокия истински смисъл на думата е спасителят за всички нас, лечителят на болестта, която кара човека да отрича Бог. Христос е лекар. Той е лекар на скритата болест, която сега ви охарактеризирах.

Нашето време в много отношения е обновяване на онези времена, които протичат отчасти чрез Мистерията на Голгота, отчасти чрез станалото през 333 година, отчасти чрез случилото се през 666 година. Това има съвсем определени въздействия. Вие имате правилно отношение към Мистерията на Голгота само когато сте наясно, че тя не може да се разбере със силите, дадени на човека единствено чрез това, че до смъртта си той живее във физическо тяло.

Дори съвременниците ѝ, апостолите са могли да разберат Мистерията на Голгота със свои собствени сили едва през 3-то столетие, следователно дълго след смъртта им.

Но всички тези неща се развиват, чрез всички тези неща се разиграва нещо. Извършено е следното: Днес се намираме в съвсем различно положение от съвременниците на Христос или от живеещите в следващите столетия до

7-то столетие. Ние живеем в петата следатлантска културна епоха и сме навлезли далеч навътре, живеем през 20-то столетие. От това следва, че когато се раждаме и като душа встъпим от свръхсетивния свят в сетивния, няколко столетия преди това изживяваме нещо в духовния свят. Както съвременниците на Мистерията на Голгота столетия след това достигат до пълно разбиране на Мистерията на Голгота, така преди да бъдем родени и то столетия преди да бъдем родени, ние изживяваме един вид огледална картина. Но това важи само за днешните хора. Когато днешните хора се раждат във физическия свят, всички носят със себе си нещо като отблясък от Мистерията на Голгота, като огледален образ на това, което човек е изживял в духовния свят столетия след Мистерията на Голгота.

Този, който не може да вижда свръхсетивно, естествено не може непосредствено да види този импулс, но всички могат да изживеят въздействието му в себе си. И когато го изживеят, намират отговор на въпроса: Как да намеря Христос?

Затова е необходимо следното: Човек намира Христос, когато има следното изживяване. Първо, изживяването, при което си казва: Искам да постигна такова самопознание, каквото ми е възможно съгласно цялата ми индивидуална човешка личност. Никой, който честно се стреми към това самопознание като човек, днес няма да си каже нещо различно от: „Не мога да схвана това, към което се стремя. Не го разбирам. Изпитвам безсилие пред него.“ Това изживяване е много важно. Това изживяване би трябвало да има всеки, който честно се съветва със самия себе си – то е известно чувство на безсилие.

Това чувство на безсилие е здравословно, понеже не е нищо друго освен усещането на болестта, а човек е истински болен, ако има някаква болест, но не я усеща. След като е изпитал безсилие да се издигне до божественото, в някой момент от живота си човек чувства в себе си болестта, за която говорих, която ни е внедрена. И когато почувства тази болест, той усеща, че чрез тялото, както е устроено днес, душата всъщност е осъдена да умре с него. Когато достатъчно силно се почувства това безсилие, идва обратът. Тогава идва другото изживяване, което ни казва: Ако не се отдадем на това, което сме в състояние да постигнем само чрез нашите телесни сили, а на това, което ни дава духът, можем да преодолеем вътрешната душевна смърт. Ние можем да получим възможност отново да намерим нашата душа и да я свържем с духа. Когато надделеем следите на безсилието, можем от самите себе си да почувстваме, от една страна, нищожността на битието, а от друга – превъзходството на битието. Можем да почувстваме болестта в нашето безсилие, но също и спасителя, когато вече сме изживели безсилието и сме станали сродни със смъртта в душата си, можем да почувстваме лечебната му сила. Когато чувстваме спасителя, ние чувстваме, че носим нещо в душата си, което всеки миг може да възкръсне от смъртта в нашето собствено вътрешно изживяване. Търсейки тези две изживявания, ще намерим Христос в нашата собствена душа.

Това е изживяване, което предстои на човечеството. Ангелус Силезиус го казва, когато произнася многозначителните думи: „Кръстът от Голгота не може да те спаси от злото, ако не бъде издигнат също и в теб.“

Той може да бъде издигнат в човека, чувстващ двата полюса: безсилието чрез тялото си и възкресението – чрез своята духовност.

Вътрешното изживяване, състоящо се от тези две части, е това, което наистина насочва към Мистерията на Голгота. То е събитието, за което човек не може да се извини като каже, че няма развити свръхсетивни способности. Те не са необходими за това. Необходимо е човек наистина да се упражнява в самопознание и да има волята за самонаблюдение, волята и за преборване на онова високомерие, което днес се среща навсякъде и не оставя човека да забележи, че осланяйки се единствено на собствените си сили, той става много самонадеян. Ако поради високомерието си човек не може да почувства, че чрез собствените си сили стига до безсилие, не може да почувства нито смъртта, нито възкресението, тогава никога не може да осъзнае думите на Ангелус Силезиус: „Кръстът от Голгота не може да те спаси от злото, ако не бъде издигнат също и в теб.“

Но ако можем да изпитаме безсилие и преодолеем безсилието, ще имаме щастието да влезем в истински реални отношения с Христос Исус. Защото това изживяване е повторение на онова, което столетия преди това сме изживели в духовния свят. Ние трябва да го търсим като огледален образ в душата си на физическия план. Търсете в себе си и ще откриете безсилието. Търсете и след като сте намерили безсилието, ще откриете освобождаването от безсилието, възкресението на душата в духа.

Но не се оставяйте да бъдете заблуждавани в това търсене чрез някои неща, които днес се проповядват като мистика или като някои позитивни вероизповедания. Когато например Харнак говори за Христос, това, което казва, не е истина по простата причина, че казаното за Христос – прочетете го сами – общо взето се казва за Бог. Това може да се каже също така за еврейския бог, за бога на мохамеданите и за всички други. И много от искащите днес да бъдат така наречените „пробудени“ казват: „Аз изживявам Бог в мен.“ Но те изживяват само Бог Отец и то в притъпен образ, понеже в действителност не забелязват, че са болни и говорят само по традиция. Нещо подобно например прави Йоханес Мюлер. Но всички тези хора нямат Христос, защото изживяването на Христос не се състои в изживяване на Бога в човешката душа, а от две неща – изживяването на смъртта в душата чрез тялото и възкръсването на душата чрез духа. И онзи, който казва на човечеството, че не само чувства Бог в себе си – както твърдят и чисто реторичните теософи, – а може да говори за двете събития, за безсилието и възкръсването от безсилието, той говори за истинското изживяване на Христос. Човекът обаче го намира, когато тръгне по свръхсетивен път към Мистерията на Голгота. Той сам намира силите, които подбуждат определени свръхсетивни сили и те го довеждат до Мистерията на Голгота.

Днес човек наистина на бива да се отчайва, че не може да открие Христос в непосредственото си изживяване, защото той ще го намери, когато намери сам себе си, но изхождайки от безсилието. Христовият импулс трябва да бъде предшестван от изживяването на цялото чувство на нищожност, което ни обхваща, когато без високомерие разгледаме собствените си сили. Някои умни мистици вярват, че е християнство, когато просто кажат: „Аз намерих висшия аз, божествения аз в своя аз.“ Това не е християнство. Християнството трябва да се основава върху изречението:

„Кръстът от Голгота не може да те спаси от злото, ако не бъде издигнат също и в теб.“

Дори и от отделните неща в живота може да се почувства колко правдиво е това, което казвам, и от тези единични неща в живота човек може да се издигне до голямото изживяване на безсилието и възкръсването от безсилието.

Скъпи приятели, хубаво би било, особено в нашето съвремие, ако хората можеха да открият например следното: Съвсем сигурно е, че в глъбините на човешките души се намира тенденцията да се казва истината. Но именно когато имаме намерението да кажем истината и сами се осъзнаем при това изговаряне на истината, можем да направим първата крачка към изпитване на безсилието на човешкото тяло спрямо божествената истина. В мига, когато наистина стигнете до осъзнаване относно казването на истината, стигате до нещо забележително. Поетът го е почувствал, като е казал: „Заговори ли душата, ах, душата вече не говори.“ По пътя, по който се превръща в говор това, което изживяваме като истина вътрешно в душата, то веднага заглъхва. То още не се умъртвява напълно в говора, но веднага заглъхва. И този, който познава говора, знае, че нищо не е правилното означение на някаква истина, освен собствените имена, които винаги назовават само едно нещо. Щом употребим общи, генерализирани имена, било съществителни, глаголи или прилагателни, ние вече не изговаряме истината напълно. Истината се състои в това да осъзнаем, че с всяко изречение всъщност се отклоняваме от нея.

Духовнонаучно ние се опитваме да възкръснем от признанието, че с всяко твърдение се казва неистина, като го правим по определен начин, който често съм характеризирал. Казвал съм, че в духовната наука често не е важно какво се казва – защото то също така ще попадне под преценката на това безсилие, – а как се казва. Опитайте се да проследите – можете да го направите и в моите книги – как всяко отделно нещо се характеризира от различни гледни точки, как винаги се прави опит едно нещо да се характеризира първо от една страна, а след това – от друга.

Само тогава можем да се доближим до нещата. Този, който вярва, че самите думи са нещо по-различно от евритмия, сериозно се заблуждава. Думите са само извършена от ларинкса и предизвикана във въздуха евритмия. Те са само жестове, само че не се правят с ръце и с крака, а с ларинкса. Трябва да осъзнаем, че с думите само насочваме към нещо и че спечелваме правдиво отношение към истината само когато виждаме в думите насоки към това, което искаме да изразим и че като хора живеем с другите така, че осъзнаваме как в думите се намират само указания. С това между другото искам също да посоча и евритмията, която превръща целия човек в ларинкс. Това означава, че чрез целия човек тя изразява това, което иначе изразява само ларинксът, за да почувстват хората, че правят само жестове също и когато изговарят звуците. Аз казвам „татко“, казвам „мама“. Когато обобщавам всичко, мога да се изразя правдиво само когато другият се вживее в тези неща заедно с мен, когато разбира жестовете, движенията. Само тогава ще възкръснем от безсилието, което изпитваме и по отношение на говора и ще празнуваме възкръсването, когато разберем, че още отваряйки уста, трябва вече да станем християни. Това, което е станало от словата, от логоса в течение на развитието, се разбира само когато словото отново се свърже с Христос, когато осъзнаем, че доколкото нашето тяло става инструмент на изговарянето, то притиска истината да слезе надолу, така че тя частично умира върху устните ни и ние я оживяваме отново в Христос, когато осъзнаем, че трябва да я одухотворим. Това означава да мислим едновременно и за духа. Не само да възприемаме говора като такъв, а мисловно да внесем вътре и духа. Това трябва да го учим, скъпи приятели.

Не знам дали утре времето ще позволи да обърна внимание на тези неща също и в откритите лекции. Бих го направил, но първо искам да го кажа тук. Ако утре още веднъж го повторя, моля да не се учудвате. Искам да кажа това, което съм казвал на различни места.

Човек може да направи забележително откритие. Искам да илюстрирам това с един особен случай. Внимателно съм изучавал много интересните статии, написани от Удроу Уилсън – лекции за американската история, американската литература, американския живот. Може да се каже, че Удроу Уилсън величествено, мощно описва именно американското развитие, както протича от американския Изток към Запада. Той го описва съвсем като американец и тези написани като статии лекции са много въздействащи. Те се казват

„Само литература“. Прочитайки тези статии, човек изучава американската същност – понеже Удроу Уилсън е типичен американец. Сравних обаче – сравнението може да се направи съвсем обективно – някои от статиите на Удроу Уилсън с изказвания например от Херман Грим, една личност, която е изцяло немец от 19 век, типичен средноевропеец от 19-то столетие, писател, който с начина си на писане ми е толкова симпатичен, колкото Удроу Уилсън ми е несимпатичен. Но нека оставим личното настрана. Обичам стила на Херман Грим и изпитвам нещо като антипатия към начина на писане на Удроу Уилсън, но въпреки това човек може да бъде напълно обективен. Типичният американец Удроу Уилсън пише просто блестящо, прекрасно тъкмо за развитието на американския народ. Но нещо друго ми направи впечатление, когато сравних статиите на Удроу Уилсън и на Херман Грим, където и двамата пишат за методите на историята. Изречения от Удроу Уилсън могат да се пренесат в статията на Херман Грим, думите са почти същите, които е написал Херман Грим. Но също и негови изречения могат да се пренесат в статиите на Удроу Уилсън – те напълно се покриват. Всяко плагиатство е изключено. Изобщо не може да става и дума, че искам да посоча някакво плагиатство. Това е напълно изключено. Тук е точката, в която, без да се изпада в дребнавост, във филистерство, може да се научи много. Когато двама души казват едно нещо, то не е едно и също. Това става проблем. Какво забележително има в това, че всъщност много по-настоятелно, много по-сугестивно, отколкото Херман Грим някога е писал в своите „Методи на историята“, Удроу Уилсън описва своите американци и при това в неговото описание говори с изреченията на Херман Грим? Откъде произтича това? Това наистина става проблем.

Ако човек потърси, открива следното: Когато проследи стила на Херман Грим, вижда в написаното от него, че всяко изречение е извоювано лично индивидуално, от изречение на изречение всичко е извоювано лично индивидуално. Всичко се разкрива в светлината на културата на 19то столетие, но произлиза непосредствено от съзнателната душа. Удроу Уилсън описва блестящо, но в подсъзнанието си е обсебен от нещо. Налице е демонична обсебеност. В неговото подсъзнание се намира нещо, което му подсказва онова, което пише. Демонът, който естествено по особен начин се проявява в един американец от 20-то столетие, говори от неговата душа. Оттам идва величественото, мощното.

Днес, когато ленивото човечество чете някъде нещо, често казва: „Това съм го чел там и там.“ То вижда само съдържанието. Сега обаче е времето, когато човечеството трябва да се научи, че не става дума толкова за съдържанието, а за това, кой го казва. Човекът трябва да се опознае по това, което казва, понеже думите са само жестове, но трябва да се опознае кой прави тези жестове. Това е нещото, в което човечеството днес трябва да се вживее. Тук се намира една страшно голяма мистерия на обикновения живот, скъпи приятели. Има голяма разлика дали всяко изречение е извоювано чрез личния аз или се дава по някакъв начин отдолу, отгоре или отстрани. Даването действа дори по-сугестивно, понеже по отношение на извоюваното, човек отново трябва да си извоюва всяко изречение. Но наближава времето, когато ще се гледа не само голото дословно съдържание на това, което се намира пред душата, а ще трябва да се виждат преди всичко тези, които казват едно или друго; не външната физическа личност, а цялата човешко-духовна цялост.

Когато хората днес питат „Как да намеря Христос?“, трябва да се даде такъв отговор, защото Христос не може да бъде достигнат чрез някакво си философстване или чрез удобна мистичност. Той може да бъде достигнат само когато човек има смелостта да се постави непосредствено в живота. И в такъв случай също и по отношение на говора трябва да чувствате безсилие, в което ви поставя тялото поради факта, че е носител на говора и след това да почувствате възкресението на духа в словото. Това е. Не само „буквата убива, духът животвори“, който израз често се разбира погрешно, а още звукът убива и духът трябва първо отново да се оживи, като в отделното изживяване конкретно се направи връзка с Христос и с Мистерията на Голгота. Христос се намира в тази първа стъпка. Не само да се търси там, където се намират красиви думи и да се поглежда тяхното съдържание – днес хората са свикнали с това, – а да се търси в човешката цялост, да се търси как са произлезли думите от мястото, откъдето биват изговаряни. Това ще става все по-важно и по-важно. Ако някои между нас го обмислят, няма да чуваме вече така често хората да казват: Този говори напълно по антропософски или по теософски, трябва непременно да се прочете! Не става въпрос какви думи се намират там, а от кой дух произлизат. Не думи искаме да разпространяваме чрез антропософията, а нов дух, духа, който трябва да бъде всъщност духът на християнството от 20-то столетие нататък.

Това исках да прибавя, мои скъпи приятели. Щастлив съм, че успях да го свържа с изложеното тук преди осем дни и че отново можах да ви говоря за тези неща, отнасящи се до всички нас, и се надявам, че след кратко време отново ще можем да продължим разглежданията тук, в Цюрих. В този смисъл, когато пространствено сме разделени едни от други, нека не забравяме, че като антропософи оставаме и искаме да останем душевно свързани, верни на духа на човечеството, който действа и ни изпълва.

-----------------------

* от лат. буквално: Вярвам, защото е абсурдно – бел. пр.

** За плътта Христова – бел. пр.