ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ

В епохата, когато се полагат основите на християнството, всред древната езическа култура се появяват мирогледи, които са като едно продължение на Платоновия начин на мислене и които трябва да схващаме като един вид задълбочена, одухотворена мъдрост на Мистериите. Източникът на тези мирогледи е Филон Александрийски (25 г. пр.Хр. до 50 г. сл.Хр.). Процесите, които водят до Божественото, у него се явяват пренесени изцяло във вътрешните дълбини на човешката душа. Би могло да се каже: Светилището на Мистериите, в които Филон търси своето посвещение, е единствено в неговата душа и нейните най-висши изживявания. Той замества процедурите, които се извършваха в светилищата на Мистериите, с един чисто духовен процес. Според неговото убеждение, сетивното възприятие и умственото логическо познание не водят до Божественото. Те се отнасят само до преходното.

Но за душата съществува един път, по който тя може да се издигне над този начин на познание. Тя трябва да излезе вън от това, което нарича свой обикновен „Аз". Тя трябва да се освободи от този „Аз". Тогава тя навлиза в едно състояние на духовно извисяване, на озарение, в което вече знае, мисли и познава не в обикновения смисъл на тези думи. Защото душата се сраства с Божественото, слива се с него. Божественото се изживява като нещо, което не може да се предаде във формата на мисли, на понятия. То се изживява. И който го изживява знае, че не може да го предаде никому, защото единственият начин да се добере човек до него е да го изживее. Светът е отражение на тази мистична същност, която човек познава в най-дълбоките глъбини на душата. Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог. Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи. Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог. Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса. Логосът се въплътява в него. Личността, която е развила духовното в себе си, е носител на Логоса. Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят. Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога. Това, което той изживява като Дух в себе си, е Мировият Дух. Подобни представи ни напомнят направо за това, как Питагорейците са схващали света и човека.

Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот. Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност. Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон. А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа. Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог. Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот. Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове. Мистът търси в митовете дълбоката същност на мъдростта. Това, което мистът върши с езическите митове, Филон го върши с разказа на Мойсей за сътворението на света. Описаното в Стария Завет представлява за него образи на вътрешни душевни процеси. Библията разказва за сътворението на света. Който взема това за описание на външни събития, той ги познава само на половина.

Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата. Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон. Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."

Да познае човек Божественото, означава, както Платон и мъдростта на Мистериите казват: да изживее процеса на сътворението като съдба на собствената си душа. Ето как историята на сътворението и историята на душата, която се издига до Божественото, се сливат в едно. Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща Бога. Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен характер. Филон става тълкувател на този символичен смисъл. Той чете Библията като история на душата.

Приемайки този начин да се чете Библията, Филон се съобразява с едно духовно течение на своята епоха, което черпи от мъдростта на Мистериите. Той приписва същия начин на тълкуване и на терапевтите.

„Те притежават също съчинения на древни писатели, които някога са ръководили тяхната школа и са остави ли много обяснения относно метода, употребяван в алегорическите писания... При тях тълкуването на тези писания е насочено върху по-дълбокия смисъл на алегорическите разкази." Така Филон насочва своето внимание върху по-дълбокия смисъл на „алегоричните" разкази от Стария Завет.

Нека си представим до къде можеше да доведе подобно тълкуване. Когато четем историята на сътворението, ние намираме в нея не само един външен разказ, но образец на пътя, по който трябва да върви душата, за да стигне до Божественото. Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на Бога; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта. Във всяка душа трябва да се разиграе мировата драма. Душевният живот на един мистичен мъдрец е едно осъществяване на дадения образец от разказа за сътворението. Мойсей е писал не само за да разказва исторически събития, но за да онагледи в образи, по какви пътища трябва да върви душата, ако иска да намери Бога.

Всичко, което се отнася до мирогледа на Филон, се съдържа в Духа. Човек изживява в себе си това, което Бог е изживял във Вселената. Словото Божие, Логосът се превръща в душевно събитие. Бог отведе евреи те от Египет в обетованата земя; той ги остави да минат през страдания и лишения, за да им подари най-после обетованата земя. Това е външното събитие. Нека сега да го изживеем вътрешно. Човек излиза от Египет, страната на преходния свят, минава през лишенията, които довеждат до подтискане на сетивния свят, и навлиза в обетованата земя на душата, постига Вечното. У Филон всичко това е вътрешен процес. Бог, който се е разлял в света, празнува своето възкресение в душата, когато неговото творящо Слово е разбирано и подражавано в душата. Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос. В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят. Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си? Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с удоволствието да принадлежат само на себе си. В тях се ражда желанието да се прославят и те се втурват към изпълняване на това желание. Така те стигат в погрешния път, в пълно падение и губят познанието за собствения си произход от духовния свят, както децата, преждевременно разделени от родителите и отнесени далече, не знаят кои са самите те и техните родители."

Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност. Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие."

Трябва да признаем, че този мироглед има дълбоко сходство с християнството. Последователите на Христовата църква казват: „Това, което стана отначало, това което чухме и видяхме с очите си, което са ми видяхме, което нашите ръце докоснаха от Словото на Живота..., това ви възвестяваме." Така и в смисъла на неоплатонизма би могло да се каже: Това, което стана отначало, което не може да се види и чуе, това трябва да се изживее духовно като Слово на Живота.

По този начин в развитието на древния мироглед става едно разцепление. От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус.

Евангелистът Йоан свързва тези два мирогледа. „В началото бе Словото." Това убеждение той споделя с неоплатониците. Словото става Дух вътре в душата: това заключение правят неоплатониците. Словото стана плът в Исус, това заключение прави евангелистът Йоан и заедно с него цялата християнска общност Интимният смисъл, който показва как самото Слово можа да стане плът, е вложен в цялото развитие на древните мирогледи. Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло. Тази мирова душа е Логосът. Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически процес. Той трябва да бъде прикован на кръста и да възкръсне. Като духовна представа, тази важна мисъл на християнството беше отдавна и предварително отбелязана. Тази мисъл става лична опитност на миста чрез „посвещението". Като събитие, което има значение за цялото човечество, тя трябваше да бъде осъществена от „Словото, станало човек". Следователно това, което е било един мистериен процес в древното развитие на мъдростта, става историческо събитие чрез християнството. Така християнството изпълни не само предсказаното от еврейските пророци, но и това, което предварително беше вложено в Мистериите.

Кръстът на Голгота е целият култ на древните Мистерии, съсредоточен в един факт. Ние срещаме този кръст първо в древните мирогледи; като неповторимо събитие, имащо значение за цялото човечество, ние го срещаме и в началото на християнството. Християнството като мистичен факт е една еволюционна степен в развитието на човечеството; събитията както в Мистериите, така и в обусловените от тях действия, са една подготовка за този мистичен факт.