СЪПРОТИВАТА НА ХОРАТА СРЕЩУ ДУХА

Хамбург, 30 юни 1918 г.

Често сме засягали въпроса, който трябва да интересува всички: Откъде идва това, че все още сравнително малко хора в настоящето намират достъп до духовното познание за световния ред? На този въпрос може да се отговори от най-различни гледни точки. Днес искаме да споменем една гледна точка, която може да ни изясни някои мисли, чието възприемане може да бъде много важно тъкмо в настоящата епоха.

Когато разглеждаме отношението на човека към духовния свят, естествено, ни интересуват различни неща в тази област. Нещо, което особено ни интересува, е отношението, в което може да се намира човекът спрямо онези човешки души, с които е кармично свързан, които са преминали през портата на смъртта и вече пребивават в духовното царство. Отношението към така наречените мъртви винаги ще представлява голяма част от интереса на човека към духовния свят. Точно от това отношение особено интензивно се вижда как възприемането на духовния свят от човека принципно се представя съвсем различно от възприемането на физическо-сетивния свят. Нерядко съм споменавал, че когато човекът застане пред духовния свят, много често се случва изцяло да трябва да се сбогува с представите, които си е изградил за физическото битие. Той трябва изцяло да се сбогува с тях затова, защото нещата и процесите в духовния свят често трябва да се обхванат с противоположни понятия, различни от нещата във физическия свят. Но не бива да се вярва, че може да се стигне до познание за духовния свят, когато човек си представи, че просто обръща физическия свят с главата надолу, че е нужно само да обърне всичко наопаки. Това не е така. Всяко нещо трябва да се разглежда поотделно, да се изследва само за себе си.

Но именно когато става дума за отношението на човека към така наречените мъртви, е необходимо – поне най-напред за съзерцанието – да усвоим понятия, противоположни на обикновените физически понятия.

Духовният изследовател отначало може само да разкаже какви са нещата. Това, което той може да разкаже, особено по отношение на така наречените мъртви, в действителност повече или по-малко е налице при всеки човек, само че ако човекът не е духовен изследовател, то остава в подсъзнанието му. Ще разкажа нещата, които съществуват за всички вас. Ще говоря за отношенията към така наречените мъртви, в които вие самите се намирате. Само че се намирате в тях несъзнателно. Духовната наука иска да издигне нещата нагоре в съзнанието.

Представете си, че пред някого, пред когото се разкрива духовният свят, застане някой умрял човек. Тогава се вижда, че когато, говорейки, се обърнем към мъртвия, естествено не го правим с физически думи, а в мислите си. Когато мисловно се обръщаме към мъртвите, когато отношението към мъртвия е реално, действително се появява чувството, че въпросът или това, което човек споделя, излиза от мъртвия. От физическия живот сме свикнали, че когато запитваме някого, казваме нещо на някого, чуваме се сами да говорим, отпращаме думи към него. Точно обратното е, когато пристъпим към мъртвия. Когато искаме да му кажем нещо и той действително се намира пред нас, имаме чувството, че сме напълно спокойни. Защото когато това, което искаме да му кажем или да споделим с него, наистина стигне до него, ни се струва, че възприемаме как думите, тоест мислите идват от него към нас. Той ги отправя към нас. А това, което ни казва, се издига от глъбините на нашата собствена душа като отговор или споделяне. Отношението, което описвам, е напълно обратно на отношението, в което се намираме спрямо някой човек на физическия план. Тук имаме нещо, на което в обикновения живот не обръщаме внимание, защото е съвсем различно от това, с което сме свикнали. Ако не ни е необикновено трудно да привикнем към необичайното, много повече хора щяха да могат да разкажат за срещите си с мъртвите.

Да вземем един специален случай. Винаги се намирате в отношения с някой кармично свързан с вас мъртъв човек. Ако искате да изградите това отношение особено интимно, особено реално, ще направите добре най-напред да вземете под внимание едно правило, а именно, че абстрактните мисли, абстрактните представи имат най-малко значение за духовния свят. Всичко, което остава в абстрактното, не достига отвъд до духовния свят. Следователно, когато мислите за мъртвия само абстрактно, ако – можем да кажем – обичате мъртвия само абстрактно, отвъд не преминава нищо особено. Противно на това, когато свържете отношението си с нещо конкретно, то преминава отвъд. Имам предвид следното: Спомняте си например конкретна ситуация, в която сте били с мъртвия, когато е бил още жив. Представяте си съвсем точно и конкретно как е стоял или седял срещу вас, как сте се разхождали с него. Представяте си го в съвсем конкретна ситуация, обрисувате пред себе си как е било, какво е казал той, какво сте му отвърнали, представяте си тембъра на гласа му и се опитвате – което е най-трудното – отново да оживите в душата си чувствата, които сте изпитвали към него. Представяте си конкретната действителна ситуация, преживяна с него. След което, опирайки се на това, се опитайте да кажете нещо на мъртвия, което бихте му казали, ако беше жив, да го попитате нещо, което искате. Направете това съвсем конкретно, като че ли той е пред вас. Това преминава отвъд. В този момент, в който имате чувството: „Сега ще споделя нещо с мъртвия“ или

„Сега ще го попитам още нещо“, връзката няма да се осъществи непосредствено.

В това отношение човек трябва да се съобразява с времето. Времето наистина е нещо, което в духовния живот има съвсем друго значение, отколкото във физическия живот.

Дори и сам да не сте духовен изследовател, чрез това, което охарактеризирах, наистина можете да осъществите връзка с мъртвия по реален начин. Но в известен смисъл самò ще настъпи времето, когато това, което искате да споделите с някой мъртъв, наистина стигне до него. Поне за този, който не е съзнателно посветен, няма съзнателно отношение към духовния свят, нещата стоят така, че за осъществяване на връзката с мъртвия е особено важен моментът на заспиването. Моментът на преминаване от будност към сън е същевременно и този, в който това, което през деня сте отправили към мъртвия, както го описах, най-често наистина достига до него. Пътят, който при заспиването води самите вас отвъд в духовния свят, отвежда в царството на мъртвите и това, което сте отправили към мъртвия. Затова трябва да внимавате при тълкуването на сънищата. Много често сънищата са само реминисценции, спомени от живота през деня, но не е задължително да са само такива, те наистина могат да бъдат отражения на реалности. И особено сънища, в които се сънуват мъртвите – не винаги, но често, – действително произлизат от такива срещи с истинските умрели. Но хората обикновено вярват, че казаното от мъртвия в съня, е непосредствена действителност. Не е обаче така. Това, което искате да споделите с мъртвия при заспиването, той го възприема, а това, което се появява в съня, показва как го е възприел. Следователно именно когато мъртвият ви казва нещо в съня, то е онова, което трябва да ви покаже, че вие искате да му кажете нещо. Тук имате същото, което вече охарактеризирах. Вместо да вярвате, че в съня ви се е явил мъртвият и ви е казал нещо, по-скоро можете да си кажете: „Аз сънувах мъртвия, следователно това, което имам да му казвам, действително е достигнало до него. С това, че го сънувам, той ми показва, че до него е достигнало това, което исках да му кажа.“

За да дойде отговор на казаното на мъртвия, от особено значение е моментът на събуждането. В момента на събуждането от духовните светове до нас достига това, което мъртвият иска да каже на нас, живите. И тогава то идва от дълбините на собствената душа. Това е свойственото за хората, че не обръщат особено внимание на идващото от дълбините на собствената им душа. В наше време хората изобщо не обръщат внимание на това, което идва от глъбините на душата. На хората им се иска да приемат само това, което произхожда от външния свят. Те предпочитат да се заблуждават по отношение на издигащото се от глъбините на душата. Но когато някой действително осъзнае, че от глъбините на душата нагоре се издига една мисъл, една идея, той я смята за свое собствено вдъхновение. Това задоволява суетността в по-голяма степен. Всички неща, които изплуват по този начин, ги смятаме за свое хрумване. Те биха могли да са такива, но най-често не е така. Нещата, които изплуват от душата ни като вдъхновение, най-често са отговорът, който ни дават мъртвите. Защото мъртвите наистина живеят с нас. Това, което привидно произхожда от нас, всъщност е казаното от мъртвите. Само че е важно да изтълкуваме изживяното по правилния начин. Често съм споменавал това, което може да се каже в частност за общуването с мъртвите. Това е да им се четат нещата, свързани с духа. Колкото по-живо, по-изпълнено с чувства, по-картинно се живее в тези неща, толкова по-значително ще се изгражда общуването с мъртвите.

Не е без значение да се изясни точно това отношение, понеже нашето време изисква да се доближим до истините, отнасящи се за нещата, които разясних.

Ние живеем в епоха, в която от дълго време човешкият организъм всъщност се намира в упадък. Всички сме много по-духовни, много по-мъдри, отколкото може да се прояви поради упадъка на тялото ни. Гръцките тела са могли да отразяват по-добре какво представлява човекът духовно.

Всъщност още от средата на атлантската епоха човекът се намира в упадък по отношение на тялото си и в нашата епоха ще се засилва особено това, че тялото вече няма да може да отразява какво представлява човекът според духа. Така сега често се случва, че когато умрем – нека да го нарека така, – още не сме приключили с развитието си. Само ако човек би могъл правилно да разбере това! Ние се развиваме през целия си живот, но това развитие можем да осъзнаем само в частта, която се отразява от тялото. Когато умрем, вече сме станали толкова мъдри като хора – само че нашето намиращо се в упадък тяло не е способно да ни даде възможност да осъзнаем тези неща, – че можем да направим още много важни услуги на Земята, не само на духовната област, но чрез нашите познания можем да направим големи услуги на Земята, ако можехме да ги осъществим. Тези услуги бихме могли да направим, ако хората, както споменах, изградят отношения с мъртвите. Мъртвите искат да продължават да действат във физическия живот, но могат да го направят само по околния път чрез човешките души, когато човешките души им предоставят себе си по съответния начин.

Веднъж тук споменах, че в това отношение наистина мога да кажа нещо лично. Никога не съм вярвал, че преработвам само литературно-исторически или исторически нещата от сферата на мирогледите, свързани с Гьоте, а винаги съм бил на мнение, че си имам работа не само с Гьоте от 1832 година, а с Гьоте от края на 19-то и началото на 20то столетие, с живия Гьоте. С Гьоте, който през 1832 година е взел със себе си много от физическия свят, но което още може да оказва обратно въздействие, стига само човек да поиска да го разбере.

Оттам и написаното от мен не е само литературноисторическо изследване, а това, което той е споделил с мен. Нашата така наречена съвременна култура, нашето съвременно образование обаче упорито се противопоставя на това, което изложих.

Всъщност е необходимо духовната наука винаги да се свързва с живота, да прави живота плодотворен. В нашата епоха цари идеал, който изцяло противоречи на това, което описах като нейна характерна черта. Този идеал може да се охарактеризира така: Хората се стремят все по-малко да вярват на живота. Те вярват на живота само докато навлязат в двадесетте си години. Това се вижда още в практическите цели, които си поставят. Когато погледнем Гърция, виждаме, че хората са вярвали, че когато остареят, ще станат помъдри, отколкото са били в младостта си. По-възрастният човек знае повече за държавната и градската уредба от младия човек. Тази вяра не съществува вече, понеже идеалът на повечето хора днес е да се измести колкото се може порано възрастта, когато човек може да бъде избран в парламента, понеже хората вярват в живота само докато навлязат в двадесетте си години. Но всъщност животът изисква от нас да му вярваме много повече като на цялост, да вярваме на развитието през целия живот. Представете си само как чрез морални импулси биха се изменили социалните отношения, ако отново разберем, че целият живот представлява непрекъснато развитие на човека. Представете си как биха се държали младите по отношение на старите, ако това дълбоко се вкорени в човешките души! Представете си колко различно съзнание би съществувало, ако човек постоянно си казва: „Сега съм млад хлапак на тридесет, тридесет и пет години, но един ден ще стана по-възрастен, а възрастта за мен означава надежда, очакване, че когато стана по-възрастен, ще се появи нещо, което не може да се прояви, докато съм млад.“

Представете си с каква жизнерадост и жизнена сила ще живее човекът, когато през целия си живот чак до смъртта има такова съзнание и дори накрая си каже: „Да, аз не мога да стигна толкова далеч, че да отразя в съзнанието си всичко, което ми предлага животът, но ще пренеса нещо отвъд смъртта. Тогава ще дойдат хората, които вярват в мъртвите и ги признават за свои сътрудници.“ Помислете само колко луд ще изглежда човек, ако сега каже това, което обаче трябва да стане практически принцип днес. Съвсем сериозно искам да кажа: Нашите парламенти по цялата Земя наистина биха създали нещо по-умно от създаваното днес, ако с тях работят мъртвите, ако днес човек се запита какво правят не само младите хора на тридесет, тридесет и пет години, а какво казва например Гьоте или какво казват други умрели, които са на сто и повече години. Това е нещо, което в бъдеще трябва да стане непосредствена практическа действителност.

Днес има известни, да кажем, тайни общества, които се занимават с всякакви древни символи. Те биха направили по-добре, ако се опитат да разберат своето време и изградят места, където да се изследват съветите на мъртвите. Това е извънредно важно! Защото човечеството няма да напредва, ако не се проникне със съзнанието, че божествено-духовното действа в развитието на целия ни живот и че на двадесетгодишна възраст не сме завършени личности.

Тук вече съм обръщал вниманието ви върху факта, че в древните епохи от човешкото развитие просто чрез развитието на физическото си тяло хората през целия си живот са чувствали, че се развиват също и душевно-духовно. Както човекът днес чувства само по време на половата си зрялост или иначе само до двадесет и няколко години, че душевно-духовният му живот се развива паралелно с физическо-телесния, така в прастари времена са чувствали как душевно-духовното е зависимо от физическо-телесното до четиридесет-петдесет години и нагоре. Но ако човек остане способен да се развива и след тридесет и петата година, понеже тялото започва да запада, той развива именно духовните сили, до които не може да достигне, ако не ги накара да разцъфнат чрез духовната наука. По-рано възрастните са били уважавани, понеже се е знаело, че в тях се проявява нещо, което не може да се прояви през младостта. Казах, че човечеството става все по-младо. Ако се върнем в праиндийската култура, там хората са оставали способни за развитие до шестдесетте си години и нагоре. В персийската култура са могли да се развиват до петдесетте си години, в египетско-халдейската култура – до четиридесетте си години, в гръцко-латинската култура – до тридесет и петата си година. Когато през 15 век приключва гръцко-латинската култура, хората са били способни за развитие до двадесет и осмата си година, а днес – до двадесет и седмата. Какъв човек е особено характерен в този смисъл за днешната епоха на материалистическо развитие? Виждате ли, това е човек, който напълно отказва да остави душата си да се вдъхнови за духовно развитие и който възприема само това, което идва към него отвън, което му поднася настоящето.

Нека си представим една фигура, особено характерна за съвремието. Това е личност, която не приема нищо от нашите интелектуални гимназии – защото там се учат стари неща, там още се въздейства върху душата, – а приема само това, което идва към хората отвън; един създаващ сам себе си човек, който възприема чувствата, усещанията и емоциите, които преживява, от външната действителност. Следователно човек, който от седмата, осмата, деветата си година подраства с известна социална непоносимост към привилегированите класи, не сваля шапка пред притежаващите титла или власт, не посещава гръко-латинско училище, а се учи от самия живот. Който би избрал професия подобна на адвокат, не защото е следвал право, а защото е практикувал правото в някаква канцелария и се е проникнал с него, до когото до двадесет и седмата му година достига всичко, което обаче не идва към него по необикновен начин чрез повторение на древни култури, а което може да му донесе настоящето. През двадесет и седмата си година той би трябвало да бъде избран в парламента. Тогава ще се изправи пред съвременниците си, и, тъй както сам се е развивал досега, ще се представи пред хората, без да вярва в по-нататъшното развитие. Тръгвайки от парламента, човекът може да стане и министър. Според мнението на съвременниците развитието там не е вече нещо добро, иначе, казват хората, човек си противоречи, преди е говорил нещо съвсем друго, а сега си противоречи. Когато човек е избран в парламента, не може повече да казва нещо друго. Има ли такъв човек в настоящето? Познавате ли един особено характерен човек, който е най-концентрираният продукт на това съвремие? Това е Лойд Джордж. Днес човек не може да разбере своеобразието на някои съвременници, ако няма предвид тези неща. Той не може истински да разбере своеобразието на човека. Лойд Джордж е един създал сам себе си човек. До двадесет и седмата си година той е възприел единствено това, което настоящето дава от само себе си, но понеже е нямал никакъв вътрешен душевен порив, това приключва с двадесет и седмата му година. Той е избран в парламента. Лойд Джордж е в парламента, седи там със скръстени ръце, със своите малко обърнати навътре очи, говорещ навсякъде по подходящия начин, обръщащ внимание на слабостите на своите противници. Но министерството се дава на Кемпбъл-Банерман. Хората се питат: Какво да се направи с Лойд Джордж? Той критикува всичко, което става в министерството! Какво да се направи? Е, взимат го вътре в министерството, вътре той може да създава по-малко опозиция, отколкото отвън. Става министър. Оказва се, че той се ориентира в най-кратко време и в тази ситуация, защото е истински представител на своето време. Хората, разбира се, се питат: Кое портфолио да дадем на Лойд Джордж? Защото все пак става въпрос за това, че е кадърен човек.

Тогава решават да му дадат нещо, от което нищо не разбира, портфолиото на обществените работи, на обществените строежи. Но не щеш ли, за три месеца той така навлиза в нещата, че има големи постижения като министър именно в тази област, от която преди нищо не е разбирал.

Това е характерна фигура от съвремието. Такива има в един или друг смисъл много. Можете само да попитате: Какви хора са тези, които до двадесет и седмата си година – това днес е границата – са се развили така, че са възприели предлаганото им от обкръжението, и след това са встъпили в обществения живот и повече не са продължили развитието си?

Една личност, която ни е по-позната, е Матиас Ерцбергер. Прочетете биографията му и когато я разгледате по този начин окултно, ще откриете същото. Това е забележително за съвременното обучение. Да се погледне окултно в сърцето на човека, е нещо, което трябва да навлезе в историята на развитието на човечеството. Виждате как се разкрива съвременната култура, когато човек я прозре по този начин. Но съвременната култура изисква от нас да можем да проникнем по-дълбоко, отколкото сме свикнали днес. Това обаче ще стане възможно, когато човек осъзнае, че умрелите участват в нея. Разбира се, онези, които са такива типични представители на нашата епоха, ще го отхвърлят по най-бурен начин.

Ако искате да изследвате някой човек, при когото да видите непрекъснат стремеж към по-нататъшно развитие, подсъзнателната вяра в трайната реалност на божественочовешкото в човешката душа чак до смъртта, това е Гьоте. Гьоте е много по-характерен в тази насока, отколкото всъщност обикновено се мисли. Гьоте пожелава да погледне назад към своята епоха, към годините от живота си, в които е възприел от външния свят онова, което му е предложил, но иска и да продължи своето развитие. В „Поезия и истина“ той е описал своя младежки живот, който приключва с отиването му във Ваймар.

Роден през 1749 година, той отива във Ваймар през 1775 г., следователно продължава разглеждането на своя живот така, както иска да го представи до двадесет и шестата си година, и го приключва преди двадесет и седмата, понеже несъзнателно знае, че това е особено значителен момент. През тридесет и петата си година човек изживява един момент, който днес най-често проспива. Това е времето, когато избуяващият, разцъфтяващият живот преминава в упадък по отношение на тялото. Но тогава именно духът е подтикнат да се покаже и все повече и повече да се разкрива.

Тридесет и петата година е важен момент в човешкия живот. Тя е точно когато човекът истински ражда своята душа във физическия живот. Запитайте се как става това при човек като Гьоте, останал способен да се развива през целия си живот. През 1786 година – това е след тридесет и петата му година, най-важното време от тридесет и пет до четиридесет и две години – Гьоте заминава за Италия. Ако задълбочено вникнете в Гьотевата биография, ще видите какъв прелом означава това в неговия живот. В статия, която сега ще излезе в една малка книжка, посочих, че Гьотевият духовен характер разкрива във „Фауст“ и в „Приказка за зелената змия и красивата Лилия“ как се отнася самият Гьоте към своя Фауст. Разгледах го с няколко обяснения. Точно по отношение на това човек по-скоро бива объркан от написаното, отколкото нещата да му се изяснят. Не е особено важно това, което хората най-често самодоволно тълкуват, когато в началото Фауст казва:

Ах, философия и право,

и медицина учих здраво,

и с теология, за жалост,

захващах се със плам... Нахалост!

И ето, тук седя си пак,

все същият неук глупак!*

Самодоволно хората изтъкват, че той е преминал през всички четири факултета и не е стигнал доникъде, съмнява се във всяко познание. Особено драматичните артисти често имат чувството, че би трябвало да презират четирите факултета. Това обаче съвсем не е характерното, не е типичното за Гьоте, това е само ауфтакт. Много хора по времето на Гьоте са го казвали. Друго е мястото във „Фауст“, в което се показва характерното за Гьоте. То е там, където Фауст взима в ръка книгата на Нострадамус и най-напред съглежда знака на макрокосмоса. Този знак изобразява как човекът е поставен в целия макрокосмос. Как духът му се намира във взаимна връзка с духа на света, душата му – с душата на света, – а физиката му – с физиката на света. Това се представя в грандиозната картина на преливащите се един в друг космически тела – планети и слънца, заедно със стоящите зад тях йерархии. Но Фауст се отвръща от тях с думите: „Прекрасна гледка, ала гледка само!“ Само картинни образи вижда той, само театър или гледка. Защо? Защото в този момент, в един единствен миг той иска да обхване мировата тайна. Но това е възможно само когато се обхване целият човешки живот, цялото развитие, доколкото физическият свят съществува. Познанието изобщо може да предоставя само образи. Тогава той се обръща към знака на микрокосмоса. Тук пред него застава не духът на макрокосмоса, а само земният дух. Земният дух показва това, което обхваща историята, човешкото на Земята.

В потоци житейски

и в бури на дейност

нагоре-надолу

подхвърлян неспирно,

творя хаотично!*

Фауст търси самопознание чрез земния дух, той отхвърля мировото познание. Това е Гьотевото, тук започва характерното за Гьоте. Преди това е само ауфтакт. В своята младост Гьоте наистина стига дотам, да не може повече да продължи, а само да каже: „Всичко, което се отнася до макрокосмоса, дава само образи, там не можем да проникнем. Житейската загадка може да се разкрие само отвътре.“ Но този земен дух, това ще рече духът на самопознанието, му казва:

Грешиш! Ти би могъл да си сродèн

с духа, в когото вникваш – не и с мен!***

Тук Фауст припада. С чий дух е сродèн той? Виждате ли, тук във „Фауст“ човек има възможност да опознае един поет, който не теоретизира! Тук нищо не се теоретизира, а имате поет, който представя нещата в жива художествена реалност. Проследете: „Ти би могъл да си сродèн с духа, в когото вникваш – не и с мен!“ Някой чука. Влиза Вагнер. Това е отговорът: Ти си сродèн с Вагнер, не с мен! Тук трябва специално да се преосмисли този момент във Фауст. На сцената не бива да се представя така, както обикновено се прави, че Фауст е само човекът, стремящ се към идеали, който иска да се издигне във висините на духа, който непременно има право и тогава, накуцвайки, влиза Вагнер. Ако трябва да го инсценирам, бих го направил така, че Вагнер да носи маската на Фауст и двамата да застанат един до друг под същия образ, защото Фауст би трябвало да бъде призован: Виж своето отражение, ти не си нищо повече! Казаното от Вагнер е завършеност в самата себе си; всичко казано от Фауст е всъщност само копнеж. Но тълкувателите на Фауст и изобщо хората искат да направят нещата възможно най-удобни за себе си. Често се цитира: „…всичко е чувство! Името е само дим и звук.“, макар че Фауст го казва за едно шестнадесетгодишно момиче. Значи една юношеска мъдрост всъщност винаги се представя за философска мъдрост. Както казах, Вагнер се изправя пред Фауст, за да провокира неговото самопознание. Изложих това и понататък в моята малка книжка, но в края на краищата Фауст всъщност е докоснат от духа. Земният дух му се е явил, той е достигнал до духовния свят и трябва да продължи, трябва сам да навакса каквото е пропуснал до четиридесетата си година. Фауст е на четиридесет години, когато се появява в началото на поемата. Да, той трябва да навакса и това, което не е изживял – Библията. Пред него се представя един вид ретроспекция на пропусната му младост. Тогава към него пристъпва още едно самопознание – Мефистофел. След самопознанието чрез Вагнер, отново друго самопознание. Но се появява нещо своеобразно. През деветдесетте години, по-точно през 1797 г. Шилер настоява пред Гьоте да продължи своя „Фауст“. През 1797 година Гьоте е на четиридесет и осем години. Отново важен житейски момент. Седем по седем прави четиридесет и девет. Това е времето, когато човекът излиза от периода на развитието на Духа-себе и навлиза в периода на развитието на Духа-живот. Шилер настоява. Хората лесно си го обясняват. Минор, който написа интересна книга за Гьоте, смята, че Гьоте остарява, че вече не е способен да създава поезия. Но помислете, ако това беше вярно, „Фауст“ никога не би бил написан! Никога не би било възможно да се представи животът на човека в напреднала възраст, а Фауст е в напреднала възраст! Гьоте се приближава към възрастта, за която праиндийците са казвали, че сега човекът навлиза във възрастта, когато може да се издигне в царството на Отца, постепенно да проникне в по-дълбоките тайни на духовния живот. Сега Гьоте застава по забележителен начин пред своя Мефистофел.

Вие знаете, че когато човек се опита да опознае противодействащите сили, те са две – Ариман и Луцифер. Гьоте обединява, смесва двете сили. Той не усеща това по-рано и така Мефистофел става противоречив образ. Можете да разгледате отделни детайли и ще видите, че образът на Мефистофел не е единен. Гьоте е смесил Луцифер и Ариман. Той го забелязва през 1797 г. и поради това му става трудно да продължи „Фауст“. Духовната наука не е стигнала още толкова далеч, че да може да раздели врага на хората в два образа. Гьоте остава при единния образ. Гьотевата природа се разбира, когато се има предвид, че Гьоте всъщност е трябвало да създаде два образа, които смесва в един. Той наистина вътрешно е почувствал, че Мефистофел е противоречив образ. Това, че „Фауст“ наистина е завършен и като велико творение е тук, се дължи естествено на Гьотевата велика поетическа сила. От своя страна, тя е нещо, което Гьоте открива като извиращо от подсъзнателното в него.

Виждате, че човекът може да бъде способен да продължава да се развива, той може по напълно елементарен начин да чувства това, което не само до двадесетте ни години, а през целия живот работи в нас, заедно с духа.

Това, което познавате като „Пролог в небето“, Гьоте написва едва през 1798 година. Какво се е случило тогава във Фауст? Той не го споменава, но то е в душата му. Отново оставя Фауст да посегне към книгата и сега той застава срещу духа! Сега вече не е театър, сега духовете творят в сферите, там Фауст наблюдава цялата борба между доброто и злото в макрокосмоса. Фауст не бива да се разглежда от началото до края, като че ли всичко прозира, като че ли всичко е еднакво. Гьоте прекъсва съзерцанието на младостта си и все повече въвежда Фауст в духа на макрокосмоса.

Исках само да ви покажа как равномерно се изгражда развиващият се живот на Гьоте. С него може да се покаже как периодите на човешкото развитие от седем по седем години се простират чак до смъртта. В смисъла и духа на настоящето подсъзнателното би трябвало все повече да се издига до съзнанието. За това подсъзнателно се говори доста много, но то не се възприема по правилния начин, не се наблюдава достатъчно дълбоко.

Днес съществува нещо, което се нарича аналитична психология, психоанализа. В известен смисъл тя се домогва до несъзнателната духовно-душевна същност на човека, но с неправилните средства, защото правилните средства и методи са духовнонаучните. Примерът, който психоаналитиците постоянно привеждат, показва, че хората работят с неподходящите средства. Нека да представим пред душата си един пример, въз основа на който се развива психоанализата: Имаме една жена, тя познава един мъж. Мъжът е женен. Тя го познава така, както би било приятно на съпруга, но не и на съпругата. По различни причини – към които може би се числи и тази дама – съпругата се разболява, става нервна – днес хората често стават нервни, неврастенични, което не е за чудене. Тя трябва да замине за няколко месеца в санаториум. Една вечер трябва да отпътува, но преди това се организира вечеря, на която е поканена и дамата, позната на мъжа, и изобщо на цялото семейство. Вечерята преминава добре. Домакинята трябва да тръгне за гарата. Гостите постепенно се разотиват. Една група тръгва по алеята, заедно с тази дама, която е позната на домакина. Както понякога се случва навсякъде, късно вечер хората не вървят по тротоара, а по средата на улицата. Изведнъж профучава файтон и дамата, позната на домакина, не успява да се отдръпне като останалите и да се качи на тротоара, а се затичва пред конете. Кочияшът започва да ругае, камшикът изплющява, но тя тича пред конете, докато стига до един мост. Там изведнъж ѝ хрумва, че трябва да се спасява. Това е опасна ситуация.

Тя се спасява, като се хвърля във водата. Изваждат я, спасяват я и я отнасят в къщата, от която току-що си е тръгнала – жилището на домакина. Там тя остава през нощта. Другите се разотиват по къщите си. И с това е постигнато нещо, което сега не искам да характеризирам по-нататък. Психоаналитикът изследва този случай от скритите душевни дълбини. Може би през седмата, осмата година дамата е преживяла нещо свързано с коне, това отново се надига в душата ѝ, тя загубва за момент съзнание, което отново се връща поради страха от конете. Така се търсят „скритите душевни области“. Но това не е истината. Истината е, че в душата на човека се намира нещо несъзнавано, което може да бъде по-хитро, по-рафинирано от горното съзнание. Тази дама е била много почтена жена, но била влюбена в домакина. Нейното горно съзнание не си признава, че иска да остане в къщата на домакина, но подсъзнанието го прави. То съвсем точно преценява: „Ако вървя пред конете и падна във водата, ще ме отнесат обратно в къщата!“ Това е постигнато. Дамата никога не би си признала в горното съзнание, но в подсъзнанието тези неща се правят, там това е налице. Човекът носи в себе си това несъзнателно, което е много по-мъдро, много по-хитро и за доброто, и за злото, отколкото е горното съзнание. Както казах, настоящето започва да обръща внимание на това подсъзнание, но го търси с неправилните средства. На човека трябва да му стане ясно, че то може да се намери с правилните средства само чрез духовната наука, която иска да покаже, че редом с аза, който живее чрез тялото, в нас живее вечно духовното, което не е само ангел и поради това може да бъде рафинирано според своята карма. Трябва духовнонаучно да се изследва какво представлява това подсъзнателно в своето откровение в човека. Съвремието трябва да достигне до необходимостта да бъде опозната истинската действителност. Подсъзнателното днес чука на портата на съзнанието и ние няма да можем повече да се справяме с живота, ако не му обърнем внимание, ако също и с нашето съзнание не изминем пътищата, които извървява подсъзнателното. Много хора не желаят това, затова не искат да се докоснат и до духовната наука.

Така, от една страна, има основания да не се стига до духовната наука – хората не искат да разберат, че нещата са изцяло обърнати, когато става дума за мъртвите. Човек трябва изцяло да се пренастрои. Докато в обикновения живот сме свикнали от нашата уста да прозвучава това, което казваме или питаме, в контакта с умрелия е така, че това, което казваме, прозвучава от неговата душа, а това, което умрелият казва, изплува от нашата вътрешност. Това е нещо нормално.

Другото е антипатията, която хората изпитват срещу духа, понеже не искат да си признаят, че духовното чука на портата на съзнанието. На много места се вижда този дух, чукащ на портата на съзнанието.

Например при хора, които не са съвсем нормални, чрез разхлабването на връзката между духовно-душевното и физически-телесното днес става така, че подсъзнателното се проявява по-силно в съзнанието, отколкото при онези, при които няма нищо разхлабено. Изобщо не е казано, че разхлабването е желателно, наистина не, но при някои хора нещо е разхлабено по естествен начин, както например при Ото Вайнингер. Той наистина беше талантлив човек. В началото на двадесетте си години прави своя докторат и след това от докторската дисертация пише книгата „Пол и характер“, която в много отношения е дилетантска и дори тривиална, но въпреки това е забележително явление. След това заминава за Италия, там си води дневник, в който се намира нещо много особено. Известни духовнонаучни познания там са представени като карикатури. Тази хлабаво свързана с физическото духовно-душевна същност наистина вижда нещо, но го превръща в карикатура! Обикновено така страда и моралното. Но Вайнингер има гениална природа. Двадесет и три годишен, той наема къщата, където е живял Бетовен и се застрелва в нея. От това виждате, че е имал анормална природа. Искам да спомена още нещо: Когато четете неговата последна книга, между всичко останало ще откриете едно интересно място. Там той казва:

„Защо човекът не си спомня своя живот преди раждането? Защото душата е пропаднала дотолкова, че по отношение на предишния си живот тя иска да се потопи в безсъзнателността!“ Споменавам само това – а бих могъл да дам хиляди примери, – за да покажа, че има много хора, които се намират много близо до духовната наука, но не могат да я намерят, понеже настоящето изобщо не иска да допусне хората до духовната наука. Това го споменавам като пример, понеже общо взето се вижда, че чрез разхлабената връзка на духовно-душевното с физически-телесното Вайнингер стига дотам, да каже като нещо разбиращо се от само себе си, че човекът като духовно-душевна същност се свързва с физически-телесната си същност. Като нещо разбиращо се от само себе си той казва това, което казват и някои други хора днес, но по много пренебрежителен начин.

Това обаче е основно изискване на нашето време – хората да се осмелят да възпитат в себе си силата, с която да застанат пред духовния свят с неговите конкретни форми на проявление.

Една такава конкретна форма на проявление е точно тази, за която специално исках да ви говоря: хората да оставят умрелите да имат право да си кажат думата; социалният живот да се изгради отново, като се чувства разликата между човек и човека според възрастта, но и да стане нещо съвсем различно чрез това, човекът да вярва в целия си човешки живот. Бог не се разкрива само до двадесетте години. По-рано се е разкривал физически, сега трябва да се почувства чрез духовната наука. Но човекът трябва да вярва в даровете на божествено-духовния свят. През целия си живот той трябва да има ободряващото носещо го усещане: Когато остарея с петнадесет години, ще поднеса на божествено-духовното това, което то ще приеме по по-различен начин от преди. Помислете само как човек може да се вживее в бъдещето, когато е изпълнен с такова очакване! Как върху целия ни социален живот ще се излее друга душевно-духовна аура! Трябва да се знае, че хората ще се нуждаят от тази аура, когато се развиват в бъдещето. Това е безкрайно важно. Опитайте се да почувствате как всичко трябва да стане съвсем различно! Ние живеем в една епоха, в която много неща трябва да станат съвсем различни. Преди всичко някои неща не бива да се виждат по лицемерен начин, а да се виждат в тяхната реалност. Няма никаква полза човек сам да се заблуждава относно някои неща. Бих искал още да обсъдим едно такова самозаблуждение, една такава лъжа.

Колко много хора има днес, които казват: „Аз поглеждам нагоре не към различните йерархии, към ангели, архангели и т.н., а поглеждам нагоре към моя Бог.“ Колко много хора декламират какъв голям напредък е това, че човечеството се е преборило да достигне до единния Бог, до монотеизма. Човек обаче трябва да си зададе въпроса: „Към кого се обръщат всъщност хората, когато търсят да навлязат в конкретни отношения с духовния свят, като при това говорят за своя Бог?“

Дали някой е католик или протестант, какъвто и да е, когато говори за своя Бог, той може да говори само за наистина достигащото до неговото съзнание. Това могат да бъдат две неща. Или е закрилящият го ангел, когото човекът нарича Бог, който не е по-висш бог от един ангел, и понеже всеки човек има своя ангел, имащ за задача да го закриля, ние се намираме в плурализъм, или човекът има предвид своя собствен аз. Само че човекът се заблуждава поради това, че всеки нарича своя личен ангел със същото име „Бог“. В това отношение трябва да се има предвид нещо, което всъщност е много поучително. Има една дума, за чийто произход хората не знаят нищо при всичките си изследвания. Това е думата „Бог“. Това е интересно и дава повод да се замислим! Потърсете в различните речници, в които думите се обясняват лингвистично-филологично. Относно думата „Бог“ цари пълна неяснота. Хората не знаят какво всъщност наричат с тази дума. А в наше време те се обръщат с нея или към своя ангел или когато говорят за своя бог, те, така да се каже, несъзнателно стават последователи на антропософията – те говорят за своя собствен аз, както се е развил от последната им смърт до сегашното раждане. Това е конкретното, което назовават с думата бог – има се предвид или ангелът, който ги закриля, но той е само ангел, а те го наричат бог, или дори само индивидуалният аз. Дали това се преинтерпретира или не, не е важно, то е егоистичното вероизповедание, което днес живее в много души, но човек не иска да си го признае. Само духовната наука ще обърне вниманието на хората върху това. Тогава духовната наука ще бъде намразена и все повече ще бъде оспорвана, понеже хората предпочитат удобството да наричат собствен бог това, което се намира най-близо, което в йерархическия ред стои най-близо над тях. Когато днес се говори за Бог по различни начини, с това не се има предвид нищо друго освен собственият аз или ангелът.

Един такъв възглед може да се надскочи само когато се навлезе в конкретните духовнонаучни отношения. Това е нещо, за което хората на бъдещето ще трябва все повече да са наясно. А истината трябва да живее между хората. Това ще бъде изискване, което е нужно да се внесе в бъдещето, тъй като истината не е особено разпространена в настоящето, изобщо не е особено разпространена. Междувременно именно в научните среди се срещат много необичайни понятия за това, що е истина. Вие знаете от моята книга „Върху загадките на душата“ – ако позволите накратко да спомена – по какъв своеобразен начин борави с истината забележителният Макс Десоар. Наистина е разтърсващо това, което може да се прочете в последния брой на Кантианското списание! Искам да спомена това, понеже антропософията там не се споменава. Тази статия няма отношение към нея. Но пък в това „научно“ списание се намира една статия, която не само в антропософската област, но и иначе представлява най-дилетантска баналност за този, който разбира нещата. Но тя се възприема на сериозно.

От книгата ми знаете как даскалски – той и не може другояче – Десоар се опитва да докаже, че не е чел моите книги, обаче изопачава всичко възможно. Искам да спомена още веднъж само едно от най-глупавите изопачения. В първото издание на неговата книга „За обратната страна на душата“ Десоар пише, че „Философия на свободата“ е първата ми книга. „Философия на свободата“ излезе през 1894 година, десет години след първата ми книга. Но той се отнася така повърхностно и към всичко останало. И така „Философия на свободата“ била първата ми книга. Между други по-важни неща му го казах, за да покажа стила му. Излиза второ издание. В предговора той описва всевъзможни неща, от които всяко божие чедо да види, че е университетски професор. В първото си издание беше казал, че „Философия на свободата“ е моята първа книга, сега твърди, че не е казал това, а че тя е моята първа теософска книга.

Спомнете си как „Философия на свободата“, от друга страна, се приема като отричаща моята „Теософия“ и ще затънете в истинско тресавище! Но такива неща се приемат много лекомислено в настоящето и е много важно човек да е напълно наясно с тях. А това е възможно само когато човек се въоръжи изцяло с духовнонаучни познания.

Също и историческото разглеждане ще трябва да стане съвсем различно, отколкото е било досега, защото както историята най-често се представя сега, тя не е нищо по-различно от fable convenue**. Там, където наистина се навлиза във фактите, човек бива въведен в нещо съвсем различно от това, което представя обичайната история.

Искам да ви покажа нещо. Веднага след това ще видите какво искам да постигна с едно такова разглеждане. Знаем, че четвъртата следатлантска епоха завършва с 15-то столетие. Това е гръцко-латинската епоха. Нейните последни влияния се простират до 15-то столетие. През 1413 година започва петата следатлантска епоха, през която става могъщ прелом. Когато това се вземе под внимание, човек може да се запита: Защо е пропаднала Римската империя, в която се е намирало всичко, което представлява гръцколатинската култура? Има различни причини, но една от най-важните е следната. Римляните са водили много войни. Войните постепенно извънредно разширяват тяхната територия. Появяват се много гранични народи. Това е определяща последица. Който изследва тогавашното време, първите християнски столетия, ще открие, че чрез своеобразния контакт на Римската империя, включваща администрацията и вътрешната социална структура, с граничните народи също и в посока към Ориента, става непрекъснато изтичане на металните монети от Рим към Ориента. И това, че металните парични средства изтичат към Ориента, е едно от най-важните събития през 2-то, 3-то, 4-то столетие след Христос, водещо до постепенния упадък на Рим.

И макар че Римската империя има сложна военна администрация, тя става все по-бедна на злато и пари. Това е външният израз, външната картина на вътрешните процеси. Споменавам тази външна картина – обедняването на злато и пари на Римската империя, – понеже тя е външен израз и на душевното настроение. Какво произлиза от това душевно настроение? Разбира се, това душевно настроение има определено значение в целия смисъл на световно-историческото явление. При това обедняване на метални парични средства би следвало да произлезе нещо от страна на римляните. И какво се получава? От това произлиза индивидуализмът, характерен за нашата епоха. Многократно се говори за изкуството да се прави злато. Откъде се появява това изкуство? Понеже Европа е обедняла на злато, се поражда външният физически копнеж за правене на злато, който трае до откриването на Америка и златото бива донесено оттам. Тези важни взаимовръзки трябва да се обхванат. Когато наистина се изследва падането на Римската империя, липсата на злато поради разпростирането на социалната структура върху граничните народи навън в Ориента, се вижда как това, с което се срещаме по този начин, действа чак до алхимията и оттам чак до развитието на човешките души.

Сега живеем в епоха, в която хората трябва да си признаят, че времето на инстинктивния живот е отминало. Няма да успеем да изградим социални структури, ако не сме в състояние да оживим социалното мислене чрез представите, които произлизат от обхващането на духовния свят. Затова социалните науки са толкова стерилни и човечеството достигна до това катастрофално настояще, в което социалните структури предизвикват хаос по цял свят, понеже хората не дават възможност на духовнонаучните мисли, които трябва да протекат от импулсите на човешкото развитие, да се влеят в социалното мислене, в обществения живот. Действително има духовни причини за това катастрофално настояще. Те са в съпротивата на хората срещу вливането на духа. Чрез това действително се поражда настоящата катастрофа, защото хората навсякъде се обръщат срещу духа, който иска да се прояви.

Искам да дам един пример, който може би също е характерен. Да предположим, че днес някой разсъждава какви различни мирогледи съществуват и чисто външно ги класифицира – католицизъм, протестантство, социализъм, натурализъм и т.н. Вземете цикъла лекции, който изнесох в Берлин, където подредих мирогледите в по-голяма степен според вътрешните категории, според числото дванадесет и според числото седем. Тогава наистина ще получите седем мирогледа: гностицизъм, логика, волунтаризъм, емпиризъм, мистика, трансцендентализъм и окултизъм. Естествено, който само сборува мирогледите, няма да ги нарече с тези имена. И въпреки всичко вътре навсякъде прониква музиката на сферите. Представете си днес един човек, който не е нищо друго освен материалистичен наблюдател, който разчита мирогледите така, както може да ги разбере.

Колко мирогледа ще открие той? Той би трябвало да открие седем. Може да ги нарече с други имена според това, което представляват външно, но те трябва да се представят като седем отделни части. Прочетете последния брой на „Пруски годишници“. В първата статия ще намерите такова наблюдение, съгласно което един човек иска да регистрира днешните мирогледи. Той ги изброява. Колко се получават? Седем – католицизъм, протестантство, рационализъм, хуманизъм, идеализъм, социализъм и личен индивидуализъм. Те наистина са седем. Само категориите са разместени, но не може някой да получи нещо друго освен седем. Тук имате пример, в който се проявява това, което откриваме като същност на развитието, на съвсем обикновеното външно развитие. Хората не искат да си го признаят, но в съвременността е необходимо да не се заобикалят такива неща, а да се има смелостта да бъдат взети под внимание.

Какво всъщност става в настоящето? В древните времена, в третата следатлантска културна епоха, от Изток на Запад, по цялото земно кълбо се появява един проникващ импулс, такъв импулс, който всъщност не идва както днешните импулси само от материалния живот, а от духовния. Тогава духовни импулси навлизат и в социалния живот. От Изток на Запад се разпространява определен импулс. Той може да се характеризира така, че да се каже: Някои хора имат стремежа да предадат на останалите хора това, което са получили от духовния свят като просветление, което са получили повече или по-малко чрез възрастта или чрез инициация от добри или лоши мистерии. Те искат да натрапят това, което имат, на другите хора. Това тогава е импулс от Ориента, който се разпростира на Запад – да се разпространят духовни сили в смисъла на напредъка на човечеството, като Земята се изпълни с някои духовни максими, със сили, идващи от прецъфтяващите, вече упадащи мистерии. Според това се настройва и тогавашният социален живот. Това става в третата следатлантска – египетско-халдейската епоха. Исторически то е отбелязано оскъдно. Това обаче, което се случва тогава, се повтаря сега. Помислете за разпространяващия се по онова време стремеж от Изток към Запад, пренесен в чисто материалното през петата следатлантска епоха. Някога атавистично-духовните сили са били тези, които изграждат една социална структура, като в хората трябва да се внесат силни духовни импулси; трябвало е те да бъдат внесени в човечеството. Представете си точно противоположното: Някои хора, изхождайки от себе си, искат да завладеят материалното на Земята, да го вземат от другите хора. Тогава желанието е да се даде духовното и това става причина да избухнат катастрофите след определен брой години след Мистерията на Голгота. Така Римската империя се разрушава. Тогава избухват духовните катастрофи, което кулминира в това, че определени народи от Изток пожелават да наводнят страните на Земята с отделни максими. Същото се проявява и сега, когато англо-американският народ иска да вземе Земята от хората. Това стои зад цялото. И се извършва съвсем точно същото, то се проявява като огледален образ.

Не може да се разбере какво става в настоящето по друг начин, освен когато се разгледа истинският ход на развитието на човечеството, когато на мястото на това, което се учи като история, дойде истинската история. Защото в бъдеще е необходимо хората да бъдат с пълно съзнание относно това, което действително става. Днешният стопански живот от дълго време вече е хаос, оттам се породи тази катастрофа. Сега има две неща, които оказват въздействие. От Запад към Изток – огледалният образ, от Изток към Запад – това, което е остаряло. Там още съществуват остатъците от древните духовни мирогледи на целия азиатски Ориент, това, което той направи, за да разпространи духовното, за да внесе духовното в Запада. Изследвайте настоящата катастрофа и ще видите идващата насам от Изток война на душите, тук душите се борят за налагането на източните славянски понятия; от Запад насам – чисто материална война за пазари. Тези неща могат да бъдат разбрани само когато се разгледат в целостта на човешкото развитие. Необходимо е обаче да се започне да се говори свободно за тях. Хората би трябвало да бъдат информирани в какво всъщност живеят. Това е от изключителна важност. Но това, което трябва да престане, е хората буквално да проспиват ставащото. Могат да се случват най-важните неща – хората не могат вече да ги разбират. Те не могат вече да ги преценяват в тяхната значимост, понеже понастоящем това е възможно само ако успеят да ги осветят със светлината на духовнонаучното познание. По друг начин не могат да бъдат осветени.

Но как най-учените хора днес се отнасят към духовнонаучното познание? Да, тук имаме хубав пример. На различни места споменавах интересния факт, че от школата на Хекел, от Оскар Хертвиг, ученик на Хекел, е написана отлична книга: „Развитието на организмите, опровержение на Дарвиновата теория за случайността“.

Оскар Хертвиг е посочил в нея различни негативни страни на дарвинизма. Тази книга много я похвалих. Но в нашето духовнонаучно движение трябва да отвикнете да се опирате на авторитета. Защото преди известно време се появи друга книга от същия този Оскар Хертвиг: „За отпора на етическия, социалния и политическия дарвинизъм“. Не би трябвало да си кажете: Щайнер похвали Хертвиг, сега ще изследваме в този смисъл също и най-новата му книга, защото тогава ще останете разочаровани. Разочаровани, понеже трябва да кажа, че докато едната книга е превъзходна, тази нова книга е най-дилетантското и безсмисленото, което изобщо може да бъде казано по въпроса. Ако просто кажете: Щайнер я похвали, сега можем да приемем казаното отново като евангелие, никога няма да сте сигурни, че няма да бъда принуден да дам противоположни определения на това, което израства на същата почва и основа. При последователите на антропософията не трябва да разцъфтява вярата в авторитета, а да се създаде собствен възглед, собствено мнение. Но откъде произлиза всъщност това? То идва оттам, че Хертвиг е отличен природоизпитател, но понятията от природното изследване не бива да се пренасят в социалния живот. Направи ли се това, тогава навсякъде се разглежда само мъртвото, отмиращото в историята, както например при Гибон, който написа превъзходната история на упадъка на Римската империя. Това е една тайна на историческия развой – и аз вече съм я описвал, – че когато човек иска да разглежда историческия развой с понятията, валидни за естествените науки, никога не открива това, което расте и избуява, а намира само превръщащото се в труп. Ако човек иска да употреби понятията, както ги употребява естествената наука, тогава се разглеждат само явленията на упадъка в историческия живот. Междувременно хората усетиха това. Оттам Трайчке казва, че движещите сили в историята са страстите и глупостите на хората. Не е така. Несъзнаваните сили са тези, които проникват в хода на историята.

Оттам е истина, че когато хората искат да внесат упадъка в обществения живот, следователно също и в практическия живот, тогава в парламентите поставят учени и теоретици. Такива хора ще измъдрят закони, които да доведат до упадъчни явления, понеже с това, което днес се смята за научно, могат да се разкрият само упадъчните явления в историята. Тези неща трябва да достигнат до съзнанието на хората. Това е много по-необходимо, отколкото повечето хора смятат, и ако те честно и правдиво се стремят, трябва да разберат кое ще изведе човечеството от настоящото катастрофално време. Не бива повече да се проспиват найважните събития, които се случват несъзнателно в човешкия живот, за които хората няма да са дораснали със съзнанието си, ако не желаят да ги осветят с духовната наука. Става дума именно за това, животът да се обхване в неговата реалност, действително да се погледне в истинското изграждане на живота.

Тук наистина трябва да се схване взаимодействието на трите импулса – нормално човешкото, луциферическото и ариманическото. Защото тези неща не трябва да се третират така, че да се казва: Искам да съм нормален човек и затова избягвам всичко ариманическо, всичко луциферическо! Който иска да е праведен и да избягва всичко ариманическо и всичко луциферическо, бива още повече подхвърлян, от една страна, към луциферическото, от друга – към ариманическото.

Защото не става въпрос нещата да се избягват, а ариманическото и луциферическото да се приведат в равновесие. На младостта е присъщо повече луциферическото, на по-късната възраст – ариманическото. На жената е присъщо повече луциферическото, на мъжа – ариманическото. Когато поглеждаме към бъдещето, поглеждаме предимно към ариманическото, когато погледнем към миналото, това, което е още в зародиш, поглеждаме предимно към луциферическото. Погледнем ли към британската държава, гледаме към една ариманическа област, a при източните държавни устройства гледаме към една луциферическа област.

Става въпрос за това, навсякъде да откриваме как тези сили се вплитат в човешкия живот. Човек не бива да бъде сляп относно тези неща.

Вземете само едно: В цялата социална структура на живота на човечеството досега луциферическата същност понякога е играла изключително фатална роля, понеже хората не разбират как да я насочат в правилното течение, тъй като са оставили везната да натежи прекалено в посока към Луцифер. Поради това луциферическият импулс е изиграл голяма роля в начина, по който е изградена социалната структура. Още в училище малките деца ги карат да бъдат първи, втори или трети. Представяте ли си какво луциферическо честолюбие се развива, когато хората искат да са първи! Освен това титли, ордени и всичко, което следва от тях!

Представяте ли си как е изградена социалната структура чрез луциферическото! Но това време отминава. Това също трябва да се разбере! Времето отминава, луциферическото се оттегля все повече назад. Би било добре, ако хората са малко по-будни относно изчезването на луциферическото – сега и в близко бъдеще. Но те не са внимателни за нещо, което идва, накланяйки везната в другата посока. Ариманическата същност заема мястото на луциферическата. Лозунгът е произнесен: „Зелена улица за прилежните!“ Вече казах: Каква полза, когато се каже „Зелена улица за прилежните“ и въпреки това за най-прилежен се смята собственият племенник! Важното е да се разглежда конкретното, действителното, нали така? Но не това имам предвид сега, а че започва да се налага цялостна ариманическа система с много опасни последици. Тази ариманическа система в известен смисъл е в зависимост от лозунги, които в областта на педагогиката се наричат изпит на талантливите. Ще видите, че навсякъде се хвали този тест за талантливи. Хората са дяволски обсебени, когато говорят за това.

От известен брой, да речем, от сто надарени момчета и момичета, които имат много добри оценки, се избират най-добрите, най-добрите според интелект, концентрация, памет и т.н. Тук се прави тест според най-новите психологически методи. Според експерименталната психология например интелигентността се тества по много своеобразен начин. На децата се дават понятията: убиец, огледало, спасение. Със своята интелигентност те трябва да открият връзките между тях. Онзи, който открива връзката като просто казва: „Убиецът се оглежда в огледалото, както другите хора“ – той е просто глупав. Но онзи, който открива „найблизкото до ума“: „Човекът се оглежда в огледало, вижда убиеца, който се промъква отзад и успява да се спаси.“ – е нормален. „Талантлив“ ще е този, който каже, че убиецът се промъква покрай огледалото, вижда лицето си в огледалото, уплашва се и се отказва от убийството. Особено умен пък онзи, който би казал: „В близост до този, чийто живот би следвало да бъде угасен от убиеца, се намира огледало. В тъмнината убиецът се блъсва в огледалото, уплашва се от шума и се отказва от убийството.“ Това е още по-умно! Така се тества талантът! Това било нещо особено грандиозно, докато всъщност не е нищо друго освен пренасяне върху човека на чисто ариманически метод, който важи за машините. Ужасни неща ще последват от механизирането на човешкия живот, ако талантът се открива по този начин. Хората трябва само да поразмишляват малко за това, което са приели самите те преди известно време. Мога да докажа колко безсмислено говорят тези, които измислят такива тестове. Да вземем за пример цяла поредица от личности, които описаните хора, деца на духа, който води до такъв тест за талантливост, сами признават за значителни, много значителни личности. Да посочим за пример физика Хелмхолц и други. Ако всички те някога бяха тествани по този метод, много от тях щяха да бъдат оценени като неталантливи, даже и Хелмхолц. Тези неща трябва да се разглеждат много по-сериозно, понеже от тях зависи правилното бъдеще. В тази област нищо не бива да остане само думи. Днес събитията сами ни учат на невероятно много неща.

Вземете следното: Можете да си представите времето от 1930 до 1940 година. Да си представим хора, които са в четиридесетте си години, началото на петдесетте. Представете си, че тези идеи съществуват от 1913 година. От тези, които са живели през 1913 година, известен брой ще са още живи и през 1930 и ще заемат отговорни постове, като от тях ще зависи социалната структура и изобщо външният физически живот в различни области на Земята. Можете приблизително да си обрисувате как ще изглежда времето от 1930 до 1940 година, ако осемнадесет-двадесетгодишните, сегашните младежи, станат четиридесетгодишни.

Запитайте се колко от онези, които биха направили това, което предположихте за 1930 година, паднат по бойните полета и никога повече няма да могат да вземат физическо участие в ръководството на физическите земни работи? Други ще вземат участие! Обрисувайте във въображението си тези две картини една до друга: едната – ако тази военна катастрофа не дойде, ще настъпи това, което си представихте относно бъдещето. И втората картина, която сега трябва да си представите. Как всички, които може би щяха да заемат най-важните обществени постове, загинат по бойните полета! Когато си представите такива картини, ще достигнете до истинско разбиране за майа, за голямата илюзия на външния физически план. Такъв ли ще е този физически план през 1939 година, ако онези, които през 1913 година са били младежи, останат живи? Ще бъде съвсем различно. Да се премислят такива неща, не е без значение. Но когато премисляте такива неща, ще разберете, че само духовната наука може да предложи по отговарящ на реалността начин възможността да се мисли в правилния смисъл също и в сегашната действителност. Духовната наука внася понятия, които не идват само от физическия мозък.

Нашите настоящи понятия са свързани предимно с физическия мозък и оттам мисленето на съвремието има известна особеност. Точно поради факта, че естественонаучните понятия, тясно свързани с мозъка, владеят настоящето, нашето мислене в настоящето се характеризира с ограниченост, с теснота. Защото това, което е обвързано предимно с нашия мозък, е най-ограниченото мислене. Духовната наука трябва да освободи мисленето от мозъка, трябва да приведе мислите в движение. Днес се опитахме да поставим пред душата си редица мисли, които са лесно подвижни мисли, разширяващи хоризонта.

Но по-обширен трябва да стане не само мисловният хоризонт, а също и хоризонтът на чувствата. Поради това, че мислите им са свързани предимно с физическия живот, хората стават същински филистери! Редом с ограничеността, филистерството е главното качество на нашата епоха.

 „Изгледи от църковната камбанария!“ Хората разгръщат интересите си в най-тесен кръг. Духовната наука трябва да изведе хората в ширините на всемира, трябва да разгърне пред тях обширните области на явленията, понеже настоящето може да бъде разбрано единствено благодарение на това. Духовната наука трябва да изведе хората извън филистерството. Тя трябва да се бори срещу ограничеността и филистерството.

Също и волята постепенно придобива известни свойства. Поради факта, че от материалистическата култура израства определена социална структура, хората стават непохватни. Появява се непохватността! Затворени в тясно ограничени специалности, те не познават нищо друго освен собствения си предмет. По отношение на всичко останало са напълно непохватни. Днес се срещат мъже, които, поради това, че не са станали шивачи, не могат и едно копче да зашият. Но духовната наука има характерната особеност да развива понятия, които са живи, които преминават в цялото тяло, които правят хората сръчни.

Средството срещу ограничеността, филистерството и непохватността е духовната наука. Ние се нуждаем от епоха, която да изведе хората от ограничеността, теснотата, неумелостта и да ги доведе до обширни хоризонти, до великодушие, до сръчност. Духовната наука трябва да се приеме като нещо изпълнено с живот и житейски смисъл. Когато, изхождайки от духовната наука, човек днес си изясни най-простите понятия, отнасящи се до нашето време, ще види, че с нещастието, със страданието, с всички болки на нашето време, които все още не са достигнали до своята кулминация, наистина не са достигнали, е тясно свързана съпротивата на човечеството да разбере духа. Хората се отделиха от божествено-духовния живот, те отново трябва да намерят и реално да изживеят връзката с божествено-духовния живот.

Това е, което исках да представя пред душите ви този път. Нека все повече усещате, че предзнаменованията на времето говорят ясно и могат да бъдат възприети! Но какво говорят те, ще разбере само този, който се научи да ги разбира чрез средствата на духовната наука. Колкото и навътре да се вниква в духовната наука, няма да е достатъчно енергично и сериозно, ако животът не се прониква постоянно с даваното от нея. Хората от нашата епоха нямат достатъчно смелост да премислят живота със силите, идващи от духа. Това трябва да се научи, защото изобщо липсва. Ако не се научи, ако продължи да липсва, тогава много дълго ще трае надвисналата над човечеството катастрофа. Затова може да се каже, че човек трябва да потърси изход от конфликта на съвремието чрез духовната наука. Вземете това, моля ви, напълно сериозно и задълбочено. Тогава обсъденото на тази среща ще донесе истинските плодове за вашите сърца, за вашите души.

------------

* Гьоте, „Фауст“ I, превод Христо Маринов – бел. ред.

** нещо, за което има мълчаливо споразумение, приемано за вярно, без да бъде проверено – бел. ред.

*** Гьоте, „Фауст“ I, превод Нели Спиридонова-Хорински – бел. ред.