ПОЗНАНИЕ ЗА СВРЪХСЕТИВНОТО И ЗАГАДКИТЕ НА ЧОВЕШКАТА ДУША

Публична лекция в Санкт Гален, 15 ноември 1917 г.

Който в течение на столетия или хилядолетия проследява развитието на човешкия дух, ще може да си изгради представа как този човешки дух винаги достига до нови постижения в областта на познанието и в областта на човешката дейност. Не е необходимо непременно да се подчертава думата напредък, защото в настъпилата епоха от човешкото развитие в някои отношения това би могло да предизвика доста силно съмнение. Но когато се проследи развитието на човешкия дух, ще стане ясно, че формите и образите, под които този човешки дух се проявява, съществено се променят от столетие на столетие. И понеже в това разглеждане днес ще се занимаем предимно с познание, което се стреми да навлезе в развитието на човечеството по съвременен начин, необходимо е само за сравнение да си припомним как някои възгледи, които в известно отношение влизат в противоречие с установените в момента, срещат трудности да се възприемат от развиващото се човечество. Би трябвало да си припомним колко трудно е било например мирогледът на Коперник1 да си пробие път в установените човешки навици на мислене и чувстване - в известни области това е траело дори столетия, - този мироглед, който по отношение на мирозданието е скъсал с това, което хората, опирайки се на своите сетивни възприятия, дълго време са вярвали, че трябва да приемат за истина. Последвало времето, когато човек не можел повече да вярва на това, което виждат очите му при изгрева и залеза, при движението на Слънцето, когато въпреки възприятията, е трябвало да се предположи, че в известно отношение Слънцето е неподвижно спрямо Земята.

Такива поврати в познанието не се възприемат лесно от човешките мисловни и чувствени навици.

В антропософски ориентираната духовна наука, въз основа на която ще проведем днешното разглеждане, става въпрос за такъв поврат, при който опиращият се на солидни научни основания човек е убеден в истинността на съдържанието на тази духовна наука и вярва, че е необходимо тя да се намеси в настоящето и в по-нататъшното развитие на човешкото мислене, усещане и чувстване. Дори може да се каже - разрешете ми да произнеса тези думи като въведение, - че при мирогледа на Коперник става въпрос за безброй предразсъдъци и остарели мнения, за които хората вярват, че появилото се на тяхно място е дошло заради всевъзможните религиозни представи и други подобни. Към това, което ще разгледаме тази вечер, се прибавя още нещо. Тук нямаме работа само с предразсъдъци като тези, които застават например срещу възгледите на Коперник, а имаме работа с факта, че в наше време твърде много хора - да, повечето от тези, които се имат за просветени и образовани - не само че имат предразсъдъци и установени чувства, а в известна степен просветеният, образованият човек днес изобщо се срамува да се задълбочи сериозно в областта, за която трябва да говори духовно ориентираното човекознание - антропософията. Той вярва, че уронва достойнството си не само пред околните, но и пред самия себе си, ако признае, че за нещата, за които ще се говори днес, може да се знае нещо също така основно научно, както за нещата на външната природа. Той вярва, че изглежда глупав или наивен пред самия себе си.

Това са нещата, които трябва да се вземат под внимание, когато говорим днес за антропософски ориентираната духов-на наука. Този, който говори за нея, изхождайки от познанията на тази наука, познава стотиците, дори хилядите възражения, които днес, разбира се, трябва да се появят. Той познава възраженията, защото днешните хора не само се съмняват в отделните истини и резултатите на духовната наука, а изобщо не вярват, че може да се достигне до познание в областта, в която се разпростира антропософски ориентираната духовна наука.

Днес твърде много хора са убедени, че в душата могат да се изграждат основаващи се на вярата представи за областта на вечността. Но че е възможно да се постигне действително знание за факти, отнасящи се до безсмъртната вечност в човешката природа, изплъзващи се на сетивното възприятие, това в много отношения в най-широки кръгове се смята за нещо фантастично, за мечтателство, и то точно там, където хората вярват, че изграждат съждения, опирайки се на правилния съвременен научен начин на мислене.

Тази вечер няма да имаме нищо общо с фантастика и мечтателство, а с област, където, бих казал, според първите предпоставки, човекът или особено човекът на науката се страхува да пристъпи. Бих искал само накратко да кажа, че антропософски ориентираната духовна наука не желае да бъде преценявана като сектантство. Който вярва, че тя се представя като ново вероизповедание, ще я разбере съвсем погрешно. Тя не желае да бъде вероизповедание. Както се представя днес, тя представлява необходим резултат точно на това, което естественонаучното развитие е донесло като мирогледни представи, като всеобщи, дори популярни представи на широки кръгове от хора. Естественонаучното развитие, което днес дава толкова много понятия за възгледите на най-широки кръгове хора, които, от своя страна, са причинени от чувства и усещания, този естественонаучен начин на мислене си поставя за задача да обоснове, да обясни това, което като природни закони, лежащи във възприеманите от външните сетива факти, се изправя пред външните сетива и е достъпно за човешкия разум.

Когато се разгледа дори областта на живота, може да се види - в други области е по-неясно, но при живите същества съвсем ясно застава пред човека - как природната наука днес се стреми да достигне навсякъде до първоначалното, до това, което в известна степен дава зародишното устройство за израстващото, за избуяващото, за бъдещото. Когато природният изследовател поиска да обясни смисъла на животинския или човешкия живот, се връща назад до раждането, изучава ембриологията, изучава това, от което се развива израстващото, което се проявява в бъдещето. Той се връща назад към раждането, което е началото на разгръщащото се пред сетивата. А когато природната наука иска да обясни света, се връща назад до представите за раждането на мирозданието, които си изгражда, създавайки различни хипотези, в които залягат постиженията на геологията, палеонтологията и другите клонове на природната наука. Макар някои хора да се съмняват, че такъв начин на мислене е правилен, тя винаги се стреми към това. Познати са усилията, които хората са положили, за да обосноват, ако не началото на земното съществуване, то поне много отдалечени в миналото епохи, в които човекът още не е съществувал на Земята; да обяснят по някакъв начин това. което се представя пред сетивата на човека, като изхождат от предхождащото, от зародиша. Цялата Дарвинова теория2 или, ако човек иска да се абстрахира от нея, теорията за развитието се стреми да открие пораждането, произхода на нещо. Бих искал да кажа, че навсякъде съществува стремеж да се стигне назад до младостта, до раждането.

Антропософски ориентираната духовна наука се намира в друго положение. Още с тази изходна точка, без човек да е наясно за това, тя предизвиква първоначално вътрешна инстинктивна съпротива! В много случаи такава съпротива е по-силна от ясно осъзнатата, ясно обмислената. Антропософски ориентираната духовна наука трябва да тръгне от смъртта, за да достигне изобщо до представи и то не до общи, размити понятия за духа, а да стигне до духовни факти. Поради това още от началото тя застава като фундаментална противоположност на обичайното днес тръгване от раждането и младостта, през растежа и напредъка на развитието. Но също и смъртта се включва в живота. Когато разгледате научната литература на съвремието, навсякъде можете да откриете, че съвестният изследовател застава на становището, че смъртта като такава не може да бъде поставена по същия начин в редицата естественонаучни понятия, както другите понятия. Но духовнонаучният изследовател трябва да вземе тази смърт, следователно завършека, противоположността на раждането, за своя изходна точка. Основният въпрос е как се включват в живота смъртта и сродното със смъртта в широк смисъл. Смъртта обаче изключва това, което могат да виждат сетивата. Смъртта разрушава съществуващото, което се разгръща пред сетивата. Смъртта се включва като нещо, за което човек може да си изгради представата, че не участва в това, което действа и се развива, живее и съществува в сетивния свят. Тук се появява мнението, което е напълно разбираемо в известни граници, макар и напълно неправилно, че нищо не може да се знае относно това, което смъртта в известна степен скрива, забулва. И от този ъгъл на човешкото чувстване всъщност се пораждат всички противоречиви доводи, които напълно разбираемо могат да се кажат срещу нещата, които ще бъдат разгледани днес като резултат на една още млада наука. Защото тази духовна наука е млада и духовнонаучният изследовател, дори когато говори за неща от своята област на изследването, се намира в съвсем друго положение от това на естественонаучния изследовател, точно поради разгледаните основания.

Духовнонаучният изследовател не може да постъпи по същия начин, както естественонаучният изследовател, който представя някакви факти и въз основа на това, за което всеки човек е убеден в известна степен, че може да го види, доказва тези факти. Защото духовният изследовател говори именно за това, което не може да се възприеме със сетивата. И така, когато говори за резултатите на своята наука, духовният изследовател винаги е принуден първоначално да посочи как се стига до тези резултати.

Днес има богата литература за тази област, която ще представя пред вас тази вечер. Критиците, смятащи се за призвани, постоянно пишат срещу стоящото в моите произведения, макар че всъщност само доказват колко неточно, колко повърхностно четат нещата. Те излагат, че духовният изследовател твърди, че нещата са такива или онакива, но не ги доказва.

Да, уважаеми присъстващи, той наистина ги доказва, но ги доказва по съвсем друг начин. Най-напред той казва как е стигнал до своите резултати. Най-напред той трябва да покаже какъв е пътят в областта на фактите. Този път наистина е отблъскващ, понеже е необикновен за днешните мисловни и чувствени навици. Най-напред трябва да се каже, че именно духовният изследовател идва чрез своето изследване до категоричния резултат, че с методите, с начина на изследването, с които естествената наука е стигнала до своите блестящи резултати - които духовният изследовател не отрича, а им се възхищава, - не може да се навлезе в свръхсетивното. Да, духовната наука изхожда именно от убеждението колко са ограничени методите на естественонаучното мислене, но не така, както многократно се прави днес, като за някои неща, при които природните науки стигат до своите граници, се казва: Тук съществуват граници на човешкото познание. Не така, а като се направи усилие точно на тези граници да се стигне до определени изживявания, които могат да се постигнат именно там. За тези граници на човешкото познание представих някои неща особено в моята най-нова книга «За загадките на душата»3, излязла през последните седмици.

Наистина хора, които не приемат познанието като нещо, долетяло им отвън, които задълбочено са работили за постигането на познанието, стремели са се да узнаят истината, винаги са имали известни изживявания поне на тези граници. Тук трябва да се каже: Времената се променят, развитието на човечеството се изменя. Само преди относително кратко време най-изтъкнатите мислители и борци за познанието стояха на такива гранични места и бяха на мнение, че не могат да ги преминат, че човек трябва да остане там. Онези от уважаемите слушатели, които често са ме слушали тук, знаят колко ми е чуждо да докосвам нещо лично. Но когато личното се намира в някаква връзка с фактите, би трябвало да е позволено да се спомене накратко. Искам да спомена, че точно това, което имам да кажа за изживяванията на такива гранични точки на познанието, при мен е резултат от духовно изследване. продължаващо повече от тридесет години. И преди повече от тридесет години беше времето, когато именно тези проблеми, тези задачи, тези загадки, появяващи се на границите на познанието, упражняваха значително влияние върху мен. От многото примери, които могат да се дадат за такива гранични точки, бих искал да дам един, който посочи истинският борец за познанието Фридрих Фишер4, известният естет, който също и като философ беше много значителна личност, макар може би твърде малко призната и бързо забравена приживе. Фридрих Теодор Фишер, така нареченият Фау-Фишер5 (V-Vischer), написа преди десетилетия много интересно произведение за една също много интересна книга за «сънищната фантазия», която Фолкет6 издаде. Фридрих Теодор Фишер докосна някои неща, които тук няма да ни интересуват, но искам да цитирам едно изречение7, което може да не се забележи, едно изречение обаче, което може да прониже като светкавица човешката душа, ако тя е проникната от стремеж към познанието, от истински вътрешен стремеж. Това е изречението, изплувало пред Фишер, когато размишлява за същността на човешката душа. Относно разкриващите му се факти във връзка с всичко, което природната наука казва в по-новото време за човека, той прави следния извод: «Това, че човешката душа не може да се намира само в тялото, е напълно ясно, но че тя не може да се намира също и извън тялото, е също така ясно.»

Така ние стоим пред пълно противоречие, пред противоречие, което не може да бъде разрешено просто. Стоим пред противоречие, заставащо с неотменяема необходимост пред нас, когато сериозно се стремим към познанието. Фау-Фишер още не можеше - понеже времето не беше узряло - да достигне до това, което бих искал да нарека заставане в познанието на такива точки, на такива гранични точки, че да може да се проникне от познанието в обикновения смисъл на думата до вътрешното изживяване на такова противоречие.

Не чуваме ли също и днес от повечето учени съвременници, когато се сблъскат с такова противоречие, а такива противоречия има стотици - Емил дю Боа Реймонд8, умният психолог говореше по негово време за седемте световни загадки, но тези седем световни загадки можем да ги увеличим до стотици, - следното, което съвременният човек на познанието казва: «Човешкото познание стига дотук; то не може да проникне по-нататък.» Той казва това, просто защото е стигнал границите на човешкото познание и сам не се осмелява да премине от обикновеното мислене, от обикновените представи към изживяването. Трябва да се започне на мястото, където на пътя застава противоречие, което човек не си е измислил, а то му се е разкрило чрез мировите загадки. Човек трябва да направи опит постоянно да живее с такова противоречие, постоянно да се занимава с него така, както с обикновените си ежедневни привички; в известна степен цялата човешка душа да се потопи в него. Той трябва да потъне в противоречието - необходима е известна вътрешна мисловна смелост за това, да не изпитва страх, че това противоречие би могло да разтърси представите на душата и тя да стане нестабилна или нещо подобно. Описах в детайли заниманието на такива гранични точки в книгата ми «За загадките на душата»9.

Ако вместо с обикновеното мислене, с измисляне и с настойчивост, човек застане с цялата си душа на такава гранична точка, тогава той ще може да продължи по-нататък. Но няма да продължи нататък само по логичен път, а ще продължи по живия път на познанието. Бих искал да изразя с едно сравнение какво ще се изживее там, понеже пътищата на духовното изследване представляват истински познавателни изживявания, истински факти на познанието. Днес речта няма още много думи за тези неща, понеже думите са подходящи само за външното сетивно възприемане. Затова човек може да се изрази често само чрез сравнения за нещата, които ясно стоят пред духовните очи. Когато се вживее в такива противоречия, човек се чувства като на границата, където се допира до духовния свят, който не може да се намери в сетивната действителност. Допира се до него, но в известна степен само отвън. Подобно е, както - дали представата е добре обоснована природонаучно, или не, за това сега не става въпрос, тя може да се даде за сравнение - когато низше живо същество, още не притежаващо сетиво на осезанието и само вътрешно изживяващо нещо като постоянно вълнуващо се движение, възприеме по този начин границата на физическия свят, повърхността на отделните неща. Същество, което още не е изградило сетиво на осезанието и още не е напълно затворено в себе си, в известна степен още не може да почувства, да докосне намиращите се вън сетивни впечатления, а изживява повърхността на сетивните неща по този начин. Точно така се чувства духовно-душевно - не бива да мислим за нищо материално - стремящият се към познанието човек, когато стигне до място, каквото току-що описах. Но както чрез сблъсъка с външния сетивен свят при нисшите живи същества се отделя, разграничава и изгражда в известна степен сетивото на осезанието, чрез което се усеща повърхността, знае се дали нещо е грубо или гладко, топло или студено, както навън се отваря това, което живее само във вътрешността, така и човек постига възможността да проникне нататък точно на такива места, да си изгради духовно сетиво на осезанието. Едва след като може би дълги години се е мъчил да проникне в духовния свят на такива гранични точки на познанието, едва тогава човек стига до реално изживяване с духовните си органи.

Говоря само по елементарен начин как се развива това сетиво на осезанието. Но за да се употребят тези изрази в по-съвършен смисъл, може да се каже, че от затвореността в себе си човек развива духовни очи и уши чрез постоянна вътрешна работа. Днес на много хора им изглежда абсурдно да се говори, че първоначално душата е също такъв недиференциран орган, какъвто е организмът на нисше същество, което изгражда сетива от своята субстанция; че душата може да изгради от своята субстанция душевно диференцирани духовни органи и душевни понятия, с които да навлезе в духовния свят.

Може да се каже, че духовната наука, представена научно и систематично, днес с пълно право навлиза в развитието на познанието на човечеството. Но тя не е нещо ново във всяко отношение. Стремежът към нея, усилието да бъде постигната го виждаме при най-изтъкнатите умове на миналото. Посочих един от тях, Фридрих Теодор Фишер. Бих искал още веднъж да покажа въз основа на неговите собствени изказвания как е стигал до такива граници на познанието, но е останал при тях, не се е опитал от вътрешното търсене да достигне до разчупване на границата, до духовно възприятие. Искам да ви прочета едно място от разглежданията му, където въз основа на заниманията с естественонаучните познания той описва как е достигнал до такава граница, където духът докосва човешката душа. Това става по времето, в което материалистично настроената природна наука представя много загадки пред стремящия се към сериозно познание човек и много хора казват, че не може да се говори за душата по друг начин, освен че тя е продукт от действието на материята.

Тук са думите10: «Няма дух, където няма никакъв нервен център, където няма мозък, казват противниците. Няма нервен център, няма никакъв мозък, казваме ние, ако не е подготвен по безброй степени отдолу нагоре. Лесно е да се говори подигравателно за шумолене на духа в гранита и варовика. Не е по-трудно, ако и ние подигравателно запитаме как в мозъка белтъкът се превръща в идеи. Измерването на разликите в различните степени се изплъзва на човешкото познание. Ще остане тайна как природата, в която духът би трябвало да дреме, застава като съвършена противоположност на духа, че ни изникват подутини, когато се сблъскаме с това.» Моля да забележите как стремящият се към познание човек описва, че ни излизат подутини. Тук, в това сблъскване, имате вътрешно изживяване на стремящ се към познанието човек! «Това е Diremtion, отричане11 на такава привидност на абсолютното, че с Хегеловото другояче и извън битието дълбокомислено се казва нещо, но то не означава почти нищо и недостъпността, суровостта на привидната преградна стена просто е прикрита. Правилното признаване на острието и удара в този сблъсък се намира при Фихте, но без обяснение.»

Тук имаме описание, което един човек прави във времето, преди да се появи решението, духовнонаучното решение да се стигне не само до този сблъсък и неговия отговор, а да се проникне в духовния свят зад преградната стена. Мога само принципно да говоря за такива неща. Ще ги намерите изложени в детайли в моите книги «Как се постигат познания за висшите светове»12 и във втората част на «Въведение в Тайната наука»13. Там ще намерите изложено с всички подробности това, което душата трябва да предприеме със себе си във вътрешна подвижност и вътрешни упражнения - ако ми позволите да употребя този израз, - за да преобрази наистина в себе си това, което в нея не е диференцирано в духовни органи, за да може тогава да вижда в духовния свят.

Но доста усилия са необходими, ако човек иска наистина да прави изследвания по този път. Необходимо е твърде много, защото поради навиците, изградени в наше време именно в естественонаучната област, в областта на природонаучния мироглед, който в областта си е напълно основателен, в човешкия живот навлиза особен начин на мислене, противоположен на пътя, водещ в духовния свят.

От само себе си се разбира, че от страна на естествените науки се чуват изказвания, при които хората всъщност не искат нищо да знаят за духовния свят, какъвто е той в действителност със своите факти и процеси. Искам да кажа още само едно нещо - подробности ще намерите в споменатите книги, - че човекът трябва да си изгради съвсем друг начин на мислене и представяне. В обикновения живот сме доволни с понятията и представите, за които можем да си кажем: Тези понятия, тези представи са отражение на някакво външно събитие или на външен предмет. С това духовният изследовател не може да се задоволи. Самите представи и понятия в душата му стават нещо съвсем различно от това, което изграждат мисловните навици на съвремието. Ако отново ми позволите да употребя едно сравнение, бих искал да покажа с него как духовният изследовател застава днес срещу света. Материалистически, спиритуалистически, пантеистически, индивидуалистически, монадистически и т. н.14 - така хората искат да проникнат някак си в мировите загадки. Те се опитват да си изградят картина за процесите на света с определени представи и понятия. Духовният изследовател съвсем не може да образува понятия така, а трябва да разглежда определено понятие по такъв начин, че винаги ясно да съзнава, че в едно понятие, в една представа няма нищо друго освен това, което човекът има във външния сетивен свят, когато например фотографира дърво или друг предмет от една страна и получава една картина, от друга страна получава друга картина, а от трета страна - трета картина. Снимките се различават една от друга. Едва когато всички заедно се комбинират в духа на човека, те показват дървото като оформена представа. Но наистина може да се каже, че едно нещо противоречи на другото. Вижте как един предмет често изглежда различно, когато го снимате от една или от друга страна! Духовният изследовател разглежда всички представи за пантеизъм, монадизъм и др. така, че ги приема за различни снимки на действителността. Защото духовната реалност в действителност съвсем не се представя пред мислите, представите и понятията така, че да може да се каже, че някое понятие е отражение, а човек трябва винаги да обикаля нещата, да ги разглежда от различни страни и тогава да си изгради многостранни понятия. Тогава е в състояние да развие по-богат вътрешен, душевно подвижен живот, отколкото е свикнал във външния сетивен свят. Чрез това обаче той е принуден да превърне понятията в нещо много по-живо. Те няма вече да са само отражения, а когато се изживяват, ще са нещо много по-жизнено, отколкото са в обикновения живот с неговите факти.

Бих могъл да обясня това и по следния начин. Приемете, че имате отрязана от розовия храст роза. Вие си образувате представа за нея. Можете лесно да образувате тази представа. При нея често ще имате чувството, че тя изразява нещо действително, че розата е действителност. Духовният изследовател никога не може да напредне по своя път, ако при такава представа се задоволи с това, че розата е нещо действително. Откъснатата роза сама по себе си съвсем не е нещо действително. Такава, каквато е, тя може да съществува само на розовия храст. Розовият храст е нещо действително! За всички отделни неща, за които хората си изграждат представи, вярвайки, че са нещо действително, духовният изследовател трябва да привикне винаги да съзнава в какъв ограничен, относителен смисъл такова нещо е наистина действителност. Когато види откъснатата роза пред себе си, той трябва да почувства, че тя не е действителна. Трябва да почувства, усети и изживее степента на недействителното, което се съдържа в тази роза, която е само цвят с дръжка.

Но когато това се разпростре върху цялото разглеждане на света, се оживява самият живот на мислите и представите. Чрез това се получават не вече умъртвените, замръзнали представи, с които се задоволява днешният естественонаучен мироглед, а се получават представи, които живеят с нещата. Но когато се тръгне от мисловните навици на съвремието, човек първоначално изживява някои разочарования, защото така изживяваното наистина много се различава от мисловните навици на съвремието. Ако човек се опира на познанията, извлечени от духовния свят, понякога наистина трябва да говори парадоксално за неща, за които изобщо се говори днес.

Днес човек може да е учен, да кажем в областта на физиката, да е извънредно учен човек и с право да предизвиква възхищение чрез своята начетеност, но да работи с понятия, които не са изградени по начина, който описах, когато животът на мислите и представите се оживява. Казах само съвсем елементарно нещо. Но това елементарно нещо трябва да се разпростре над цялото разглеждане на света от духовния изследовател. Искам да дам един пример: В началото на столетието професор Девар15 изнесе много важна лекция в Лондон. Тази лекция показва във всяко изречение големия учен на съвремието, сведущ в областта на физиката, доколкото човек изобщо може да бъде сведущ. От представите в областта на физиката, които може да изгради физикът на съвремието, ученият се опитва да говори за края на Земята, или за някакво състояние в бъдещето, в което трябва да умре много от това, което съществува днес. Той съвсем правилно описва, понеже се основава на добре обосновани предположения, как някога след милиони години трябва да настъпи крайно състояние, при което температурата ще се понижи с няколко стотици градуса и тогава - човек много лесно може да пресметне - трябва да се променят известни субстанции. Това може да се пресметне и той описва как например млякото няма да бъде течно като днес, а трябва да се втвърди, как белтъкът ще свети, когато стените се мажат с него, така че ще могат да се четат вестници, без да се пали друга светлина, защото от белтъка се получава светлина и т. н. Неща, които днес не могат да издържат и няколко грама натиск, ще станат толкова здрави в своята консистенция, в своята материалност, че ще могат да издържат стотици килограми. Накратко, професор Девар дава великолепно описание на едно бъдещо състояние на Земята. От гледната точка на физиката не може да се противопостави и най-малкият довод, но за този, който е възприел живото мислене в душата си, нещата стоят по друг начин. Когато чуе такива изказвания, каквито прави този професор, в душата на възприелия живото мислене, веднага се появява по необходимост мисълта, че трябва да си каже нещо, което в методиката, в начина на възгледите би било напълно подобно на съжденията и мисловния начин на този учен.

Нека за пример да вземем един двадесет и пет годишен младеж и да наблюдаваме точно - днес могат да се правят такива наблюдения, нека имаме предвид същността на рентгена16 - как се променят някои органи, да кажем стомахът. Те се променят от година на година, променят се в продължение на две, три, четири, пет години и получават друга конфигурация. Това може да се опише, както прави и физикът, когато сравнява следващите едно след друго състояния на Земята и пресмята как тя ще трябва да изглежда след милиони години. Но също и при човека може да се наблюдава как, да речем, стомахът или сърцето се променя от година на година, може да се пресметне как според тези промени човекът трябва да изглежда след двеста години. Когато правилно се пресметнат отделните наблюдения, когато се пресметне как човекът ще трябва да изглежда след двеста години, се получава също така добре обоснован резултат, само че той отдавна ще е умрял, няма повече да съществува!

Разбирате какво имам предвид. Става въпрос за това, че в единия случай се знае от непосредствен опит, че такива сметки не отговарят на действителността, понеже след двеста години човешкото тяло няма да съществува с тези изменения, но такива пресмятания се приемат при разглеждането на Земята. Не се взима под внимание, че след два милиона години Земята отдавна ще е умряла като физическа същност, че няма вече да съществува и че цялото научно пресмятане относно това състояние няма никаква действителна стойност, понеже действителността, към която се прилага, няма да съществува.

Нещата продължават много надалеч. При човека можете също така добре да пресмятате напред и назад, можете да пресмятате как според малките изменения от две години човекът е изглеждал преди двеста години, но тогава той още не е съществувал! Кант-Лапласовата теория17, приемаща, че някога е съществувала мъглявина, която се пресмята въз основа на сегашното състояние на Земята, е изградена според същия метод. Пресмятането е напълно правилно, възприятията са напълно правилни, само че пред духовния изследовател се представя, че някога, когато тази цялата прамъглявина би трябвало да е съществувала, Земята още не е била родена, цялата Слънчева система още не е съществувала.

Исках да покажа тези пресмятания, за да видите как целият вътрешен душевен живот трябва да излезе от абстракцията, да се потопи в живата действителност, мислите и представите сами да станат живи. В моята книга «За загадката на човека»,18 излязла преди две години, различавам действителни от недействителни представи. Накратко, това, за което става въпрос, е, че духовният изследовател трябва да посочи, че познавателните средства, които употребява, първо трябва да се събудят, да се изградят, и душата му трябва първо да се преобрази, за да може да вижда в духовния свят. Тогава резултатите ще се появят в такава форма и ще може да се види, че духовният изследовател не спекулира дали душата е безсмъртна, дали тя преминава през раждане и смърт, а самият изследователски път го довежда до вечното в човешката душа, до това, което преминава през раждания и смърт. Пътят на изследването му показва какво живее в човека като вечност. Следователно той търси обекта, нещото, самата същност. Достигне ли се същността, могат да се опознаят свойствата на дадено същество, както при розата се опознава баграта. Оттам често изглежда, като че ли духовният изследовател само твърди, че нещата изглеждат така, защото когато дава доказателства, винаги трябва да посочва по какъв път се достига до тях. В известна степен той трябва да започне там, където другата наука свършва. Тогава обаче е възможно истинско проникване в области, които, бих искал да кажа, имат за своя изходна точка смъртта, както при намиращото се в полето на естествените науки за изходни точки се приемат раждането и младостта. Но човек трябва да е наясно, че тази смърт в никакъв случай не е събитието, водещо до края на външните сетивно възприемаеми форми, както обикновено се приема, а че е нещо, което има участие в битието, както силите, които с раждането са привлечени в живота и участват в съществуването. Ние срещаме смъртта не само когато тя се появява пред нас като еднократно събитие, но носим в себе си силите на смъртта - разграждащите сили, постоянно разграждащите сили, - както носим силите на раждането, или тези, които са ни дадени като изграждащи сили при раждането.

За да разберем това, трябва наистина да можем да правим изследвания в граничната зона, намираща се между при-родната наука и духовната наука. Днес, разбира се, мога да изложа някои резултати и да дам само някои указания. Ако трябва да изложа с всички детайли това, което искам да посоча, би било необходимо да изнеса много лекции. Когато човек иска да проследи загатнатото, трябва да достигне границите между природната и духовната наука. Вярва се, и многократно се е вярвало - днес науката най-често е надмогнала тези неща и само популярните мирогледни течения стоят още върху гледна точка, която науката е напуснала вече от десетилетия, - че човешката нервна система, човешкият нервен апарат е просто инструмент за мисленето, чувстването и волята, накратко, за душевния живот. Онзи, който се научи да познава душевния живот чрез такива душевни органи, душевни очи и уши, каквито описах поне принципно, който наистина открие този душевен живот, знае, че да се говори, че мозъкът произвежда мисленето, е същото, както ако се каже: Аз вървя по размекнат път и оставям следите си; тези следи вижда някой, който иска да си ги обясни. Как си ги обяснява той? Той си ги обяснява, като казва: Долу в Земята се намират сили, които трептят и чрез това произвеждат следите. Но това съвсем не се отнася до силите в Земята, които произвеждат тези следи, защото съм ги оставил аз, моите следи могат точно да се покажат! Така физиолозите днес обясняват, че това, което става в мозъка, произлиза от мозъка, понеже съответства нещо в нервната система на всяко мислене, представяне и чувстване. Точно колкото Земята е орган на моето вървене или оставяне на следи, толкова малко, колкото тя сама ги образува, толкова малко и мозъкът е орган, създаващ процесите на мисленето и представянето. И както аз не мога да ходя, ако няма земна основа - не мога да ходя по въздуха, а се нуждая от фундамент, когато искам да вървя, - така и мозъкът е необходим, но не защото произвежда душевността, а защото душевността се нуждае от фундамент, върху който да се прояви, докато човекът живее в тяло между раждането и смъртта. Следователно тя няма нищо общо с всичко останало.

Така блестящо разбраната природна наука намира своето пълно обяснение именно днес, когато настъпва обратът в мисленето, който посочих, който е по-радикален от мирогледа на Коперник спрямо съществувалия преди него мироглед, но е така правомерен, както е правомерен мирогледът на Коперник по отношение на предишния. Когато се напредне по пътищата, изследващи душата, ще се открие, че процесите в мозъка, в нервната система, които съответстват на душевния живот, не са изграждащи процеси. Продуктивната растежна и избуяваща дейност не се намира в нервната система така, както в останалия организъм. Не! Това, което душата извършва в нервната система, е разграждаща дейност, наистина е разграждаща дейност по време на нашето будно съзнание. И само защото нервната система е разположена в нас така, че постоянно се регенерира от останалия организъм, разграждащата, разтварящата, разрушителната дейност, която от мисленето навлиза в нашата нервна система, може постоянно да се компенсира. Разграждаща дейност съществува. Тя е дейността, която качествено е същата като това, което човекът изживява наведнъж, когато умре, когато организмът съвсем се разпадне. Смъртта непрекъснато живее в нас, когато мислим и си представяме. Бих искал да кажа, че разпръсната като атомите, смъртта непрекъснато живее в нас, а крайната смърт, която ни постига, е само сумирането на това, което непрекъснато работи в нас разграждащо, но отново бива компенсирано, само че компенсацията е такава, че накрая идва също и спонтанната смърт.

Смъртта трябва да се разбира като действаща в организма сила, също както се разбират и жизнените сили. Но погледнете ли напълно правомерната в своята област природна наука, ще откриете, че тя разглежда само изграждащите сили. Това, което разгражда, й се изплъзва. Оттам също и отново породеното от разграждането, но сега не телесно - защото телесното се разгражда, - а духовно-душевно, не може да се наблюдава от външната природна наука, защото непрекъснато се изплъзва от наблюдението и е достъпно само за това наблюдение, което процедира така, както описах преди. Но тогава се вижда, че докато живеем живота си, цялата ни душевна дейност е ориентирана не само към основата, върху която трябва да се развива и която, когато е дейна, дори разгражда по време на мисленето и представянето си, но че цялата душевна дейност е присъща на духовния свят, който винаги ни обгръща, в който стоим с нашата душевно-духовна същност така, както стоим с тялото в сетивно-физическия свят. Следователно чрез духовната наука ние се стремим към действително отношение на човека спрямо духовния свят, към истинския, конкретния реален духовен свят, който прониква във всичко физическо.

Тогава се появява възможността да се наблюдава по-нататък как това, което действа и тъче като душевност в нас, което разгражда в описаните граници, е цялост. Това, което нарекох душевно развитие, преминава от обикновеното съзнание към съзерцаващото съзнание. За него говоря в моята книга «За загадката на човека». Това съзерцаващо съзнание дава възможност да имаме имагинативни познания. Тези имагинативни познания не показват външно сетивното, а показват в самия човек това - сега нямам предвид останалия свят, - което не може да се възприема сетивно. За да не се породят недоразумения, в последно време нарекох тяло на изграждащите сили19 това, което може да се възприеме първоначал-но при такова събудено познание. То е свръхсетивното тяло на човека, което работи през целия ни живот от раждането, или от зачатието, до физическата смърт и е носител на спомените ни, но като свръхсетивна същност стои във връзка с един свръхсетивен външен свят. Така че сетивният ни живот с обикновеното съзнание стои като остров, но около този остров и дори пронизвайки този остров, действа човешкото тяло на изграждащите сили, намиращо се във взаимовръзка със свръхсетивния външен свят. Сега стигаме дотам да свържем целия свят на мислите и представите - не по друг начин, а както описах - с физическия мозък, представляващ основата за това. Ние достигаме до разбирането, че тялото на изграждащите сили е носителят на човешките мисли, че мислите се развиват в това тяло на изграждащите сили и когато човекът мисли, то живее в него. Нещата стоят другояче, когато преминем към друго душевно изживяване, към чувстването. В сравнение с мисленето, нашите чувства, афекти и страсти стоят в по-друго отношение спрямо душевния ни живот. Духовният изследовател вижда, че мислите, които обикновено имаме, са свързани с тялото на изграждащите сили, но не и чувствата ни, не и афектите. Тези чувства и афекти живеят в нас по много по-несъзнателен начин. Но затова пък се намират във връзка с нещо далеч по-обширно, отколкото е животът ни между раждането и смъртта. Не че в тази част от живота си, за която говоря, човек не мисли - всички чувства са пронизани от мисли, - но мислите, от които чувствата са пронизани, обикновено не достигат до обикновеното съзнание на човека, те се намират под прага на това съзнание. Това, което се издига като чувство нагоре, е пронизано от мисли, но тези мисли са далеч по-всеобхватни, защото се откриват, когато в съзерцаващото познание достигнем до още по-висше съзнание, издигнем се до това - нямам предвид суеверни представи, - което наричам инспирирано съзнание. Подробности можете да прочетете в моите книги.

Задълбочим ли се в това, което по отношение на обикновеното съзнание спи така, както човекът спи за обикновените сетивни представи от момента на заспиването до събуждането, се вижда как то се издига подобно на сънищата. Така чувствата действително се издигат нагоре - звучи парадоксално, но е така - от дълбините на душата. Но тези дълбини на душата, които са достъпни за инспирираното познание, са това, което живее между смъртта и ново раждане. То е същото, което е пристъпило във физическия свят чрез зачатието, или да речем, чрез раждането ни, пристъпило е по-късно през портата на смъртта и има духовно съществуване при други условия, докато човекът отново се роди. Който наистина погледне живеещото в чувствата с инспирирано познание, вижда не само човека, какъвто е между раждането и смъртта, а също и по времето, което душата преживява между смъртта и ново раждане.

Това не само се твърди, а се посочва как силите се пораждат в душата и как може да се види в кои чувства, афекти и страсти живее човекът. Както се вижда какво се е породило в растението чрез зародишните сили, така се вижда нещо, което не се поражда с нашето раждане или зачатие, а е произлязло от един духовен свят.

Много добре знам колко много доводи могат да се противопоставят на такава представа от днешния природонаучен мироглед. Хората, запознати с природонаучните възгледи, лесно ще кажат: «Да, той идва и по дилетантски начин описва, че тези членове на душата, които иска да прозре, произлизат от един духовен свят, описва особените конфигурации и багри на чувствата така, като че ли в тези чувства се намира, от една страна, доказателството за нашия живот преди раждането, а от друга страна, също и нещо друго, което било като зародиша на растението, като това, което ще се намира в растението през следващата година. Не познава ли този човек - ще кажат хората - чудесните закони на наследствеността, които показа природната наука? Не знае ли всичко, което знаят онези, които създадоха науката за наследствеността и показаха всичко това, което изясни знанието за наследствените качества?»

Макар че, от една страна, фактите, посочени от природната наука, са напълно правилни, въпреки това в пораждането на наследствеността се намират нашите сили, чрез които се подготвяме в продължение на столетия и които изпращаме надолу така, че от предци и родители да се изградят онези съотношения, довеждащи накрая до материалния резултат, с който се обграждаме тогава, когато слезем от духовния свят във физическия. Който наистина вземе под внимание именно чудесните резултати на по-новото изследване на наследствеността, ще види, че това, което духовната наука открива, само че по друг начин, тръгвайки от душата, бих искал да кажа, по противоположни пътища, напълно се потвърждава именно от природната наука, докато това, което природната наука казва, съвсем не се потвърждава от самата природна наука. Тук мога само да го посоча.

И когато пристъпим в областта, обозначена като воля, виждаме, че тя напълно се изплъзва от обикновеното човешко съзнание. Какво знае самият човек за протичащото в него, когато мисълта «аз искам да взема нещо» се превръща в движение на ръката? Същинският волев процес спи в човека. По отношение на чувствата и афектите поне може да се каже, че човекът сънува в себе си. Въпросът за свободата е така сложен затова, защото волята е спяща за обикновеното съзнание. Това, което протича във волята, се опознава, когато съзерцаващото съзнание се издигне до истинско интуитивно съзнание, не до мъглявото, ежедневно, така наречено интуитивно съзнание, а до това, което посочих в моите произведения като три степени и ги нарекох имагинативно, инспиративно и интуитивно познание. Тук се стига до областта на волята, до това, което трябва да действа, да живее в нас. Най-напред то трябва да се изведе нагоре от поддушевните дълбини. Но тогава се вижда, че - освен обикновените мисли, стоящи сами за себе си - този волев елемент всъщност е пронизан от мисли, пронизан е от духовност. Но както сега носим волята в нас, в тази воля не действа само изживяното в духовния свят, което действа в чувствата ни, в афектите по времето между смъртта и ново раждане, а действа онова, което сме изживели в предишен живот. Във волевата природа на човека действат импулсите от предишния земен живот. А в това, което развиваме и изграждаме в настоящата си воля, живеят импулсите за следващия земен живот. Така че за истинското духовно изследване целият човешки живот се разделя на живота, протичащ между раждането и смъртта, и живота - понеже цялото физическо съществуване трябва да се изгради от страна на света, - който се изживява в духовния свят в продължение на много по-дълго време. Целият единен човешки живот се състои от повтарящи се земни и духовни животи. Това не е фантастика, не е хрумване, а нещо, което се открива, когато човек се научи наистина да отправя духовните си очи към вечното, непреходното в човешката душа. Но тези неща не изключват човешката свобода. Точно толкова малко я изключват, колкото се изключва да бъда свободен човек, ако през тази година си построя къща, в която да живея едва след две години. По подобен начин единият земен живот предопределя другия, който следва. Но само неразбраното схващане може да вземе това като ограничение на мисълта за човешката свобода.

Така в духовното изследване постепенно се стига до духовните факти, като се тръгне от смъртта. Това наблюдение стига до обширното също и в отделния случай, когато смъртта се вземе за основа на духовното изследване, както раждането и зародишният живот се взимат за основа на физическото изследване. Бих искал да допълня още нещо, за да не изнасям неопределени, а конкретни резултати от антропософското духовно изследване. В обикновения духовен живот можем да различаваме насилствено настъпилата смърт поради външна намеса и смъртта, идваща отвътре поради болест или старост. Следователно ние можем да различаваме различни видове смърт. Духовното изследване, което конкретно се занимава с природата на смъртта, открива следното. Нека вземем за пример насилствената смърт, настъпила в даден живот поради катастрофа или по друг начин. Това е настъпване на дадено събитие, прекъсващо живота в това земно съществуване. От внезапното настъпване на смъртта зависи развитието на духовното съзнание в духовния свят след смъртта, както от силите, дадени ни при раждането, зависи - но по начина, който описах - възможността да можем да развиваме съзнание в живота. След смъртта съзнанието е от друг вид. Съзнанието, което развиваме тук на Земята, почива на основата на нервната система, както аз се опирам на земната основа, когато ходя. В духовния свят съзнанието след смъртта се опира на друга основа, но въпреки това е съзнание. Когато даден човек умре от насилствена смърт, това не е само нещо, което навлиза в неговите представи. Обикновеното съзнателно мислене престава със смъртта, но започва друго съзнание, което навлиза във волята, за която видяхме, че преминава в следващия земен живот. Духовният изследовател има средствата да изследва какво може да се появи в даден земен живот, когато в предишен земен живот е настъпила насилствена смърт.

Когато днес се говори за такива неща, естествено се знае, че различни хора казват: «Това е глупаво, детинско, фантастично.» Но резултатите са точно така сигурни и научни - аз изнасям само такива, - както при естествената наука. Когато в живота настъпи насилствена смърт, в следващия земен живот се вижда, че тази смърт продължава да въздейства, като в точно определен период от възрастта предизвиква смяна на насоката на живота. Сега се правят изследвания на душевния живот, но обикновено се взема под внимание само най-външното. В живота на някои хора в определен момент настъпва нещо, което се появява отвътре, променя цялата съдба на човека и го насочва по други жизнени пътища. В Америка тези неща ги наричат «прелом, покръстване», понеже искат да имат някаква дума за това, но не е необходимо винаги да мислим религиозно. Човекът може да изживее трайна промяна на насоката на волята си и по други жизнени пътища. Такава радикална промяна на насоката на волята има своя произход в насилствена смърт през предишния земен живот. При конкретното духовно изследване се вижда колко често настъпващото при смъртта е важно именно за средата на следващия живот. Ако смъртта настъпи спонтанно отвътре поради болест или старост, тя има значение повече за живота между смъртта и ново раждане, отколкото за следващия земен живот.

Исках да изложа тези примери, за да видите, че не се говори неопределено, а действително могат да се придобият напълно определени възгледи въз основа на детайлите, които се проявяват в протичането на живота. И наистина дори за хора, убедени в безсмъртието на човешката душа, духовно-то изследване довежда до съзнанието увереността, че не се говори само общо взето за безсмъртието, а чрез разбирането на вечното в човешката душа става разбираем и самият човешки живот. Всички особени процеси, които се наблюдават, когато човек има разбиране за душевното протичане на живота, за протичането на душевния живот в човека, всичките чудни събития стават ясни, когато се знае, че имаме работа с повтарящ се земен живот и с повтарящ се духовен живот. В духовния свят - казвам това само като допълнение - човек влиза в отношения не само с близки по съдба хора, преминали през портата на смъртта, но и с други духовни същества така, както тук стои в отношения с трите царства - минералното, растителното и животинското царство. Духовният изследовател говори за отделни духове, отделни духовни същества, за конкретен индивидуализиран духовен свят, както тук говорим за индивидуализирани растения, животни и човешки същества, доколкото между раждането и смъртта те са физически същества. Това, което преди всичко може да разтърси човека - трудно е да се говори за нещата така, че по нов начин да излязат навън от мрачните духовни дълбини, - се представя, когато самото познание навлиза в човешката душа по определен начин. От казаното досега видяхте, че е възможно да се постигне познание за духовния свят. Това познание има дълбоко значение за човешката душа. В известна степен то прави нещо друго от човешката душа. То навлиза в живота на душата, безразлично дали човек е духовен изследовател или само е чул, разбрал и приел изследваното от духовния изследовател. Все едно е, не става въпрос човек сам да го изследва, а може само да го разбере. Всичко може да се разбере, ако човек само достатъчно проникне в него. Нужно е единствено да се възприеме. Но когато се схване в цялостната му същност, то навлиза в човешкия душевен живот така, че някой ден се разбира, че е по-значително от всички други жизнени събития.

Човек може да изживява трагични неща, които да го разтърсят, или радостни, възвишени, които да го въздигнат - не е необходимо да бъде безчувствен, когато е духовен изследовател и се стреми към духовното познание. Той може дълбоко да чувства какво изживяват другите хора, които още не са духовни изследователи, но когато в цялата му същност проникне това, което духовното познание дава на душата, и успее да си отговори на въпроса «Какво получава душата чрез тези духовни резултати?», когато човек знае какво е станало с душата чрез духовното познание, това събитие става тогава по-важно от всички други съдбоносни неща, от всички съдбовни изживявания, стигащи до човека. Не че другите стават по-маловажни, но това е по-велико от другите. Тогава самото познание навлиза съдбоносно в човешкия живот. Навлезе ли познанието така в човешкия душевен живот, човек започва да разбира човешката душа, оттам просветва светлина, изясняваща човешката съдба. Тогава той може да се отдръпне от даденото изживяване. Разгледаме ли това съдбоносно събитие в духовното, ни става ясно как съдбовно сме поставени в живота, как нашата съдба виси на нишките, които се изпридат от предишния живот и от живота между смъртта и новото раждане, а от този живот се вплитат в следващ живот. Човек си казва: Обикновеното съзнание само сънува своята съдба. Обикновеното съзнание приема съдбата, без да я разбира, както се приема съня. Съзерцаващото съзнание, за което сме се събудили, както се събуждаме от съня и навлизаме в обикновеното съзнание, изгражда ново отношение към съдбата. Съдбата се опознава като нещо, работещо върху всеобхватния ни живот, върху живота, който преминава през раждания и смърт.

Не бива нещата да се схващат в тривиален смисъл, като че ли духовният изследовател само би казал: «Сам си си заслужил нещастието», не, това би било не само неразбиране, но дори отричане на духовното изследване. Дори не е необходимо в предишния живот да бъде причинено някакво нещастие. То може да настъпи спонтанно. Тогава ще има последствия за следващия и за целия живот между земните животи, понеже много често виждаме, че от нещастие, страдание и болка израства съзнанието, изградено в духовния свят по друг начин. В целия ни живот обаче се появява смисъл и разбиране за съдбата ни, която иначе само сънуваме.

Когато вземем под внимание това духовно познание, преди всичко изпъква едно нещо. Тогава можем да кажем: «Да, нека след смъртта душата да пристъпва в друг живот, но опознаването на това може да се изчака. Тук ще живеем живота, както се представя във физическото тяло, а каквото идва след смъртта, можем да видим по-късно. Въпрос е на съзнание.» Само че това, което настъпва след смъртта, стои във връзка с живота, който изживяваме в тялото. Както в обикновеното будно състояние тук имаме съзнание в известен смисъл благодарение на тялото, така след смъртта имаме съзнание, което не се изгражда пространствено, опирайки се на нервната система, а се изгражда времево в ретроспективното виждане. Както нервната система в известна степен е опора и отклик на нашето обикновено съзнание между раждането и смъртта, така между смъртта и новото раждане опората за съзнанието ни в духовния свят по времето между смъртта и новото раждане образува това, което се намира в съзнанието ни още тук. И както около нас се намира светът, така, когато умрем, именно нашият живот се простира пред нас. Това, което може да се разпростре в съзнанието, което получаваме след смъртта си, много зависи от съзнанието ни във физическото тяло. Който си създава единствено физически представи, опиращи се на сетивата - което отговаря на мисловните навици на съвремието, - изцяло изпълва съзнанието и спомените си с това, което се разиграва в душата му, тоест представи от обикновения живот. Също и той изгражда своя свят след смъртта. Човек изгражда обкръжаващата го действителност чрез това, което представлява вътрешно. Както някой, който физически е роден в Европа, не може да вижда Америка около себе си, както чрез това, в което е роден телесно, човек получава своето обкръжение, така чрез това, което е изградил в тялото си, в известна степен сам определя околността, мястото на своето съществуване.

Да вземем крайния случай - който рядко може да се случи, - че някой се съпротивлява срещу всички свръхсетивни представи, станал е атеист и от страна на религията също не е възприел никакво чувство, не иска да се занимава с това. Знам, че казвам нещо много парадоксално, но то има своите добри духовнонаучни основания. Такъв човек се осъжда да остане в земната сфера, да остане там със съзнанието си, докато друг, който е възприел духовни представи, бива пренесен в определена духовна околност. Онзи обаче, който е възприемал само сетивни представи, се осъжда да остане в сетивната околност. Колкото благоприятно може да действа човек във физическото тяло, когато чрез физическото тяло в известна степен има обвивката, запазваща го от околния свят, колкото благоприятно може да действа, когато във физическия свят се намира във физическо тяло, толкова неблагоприятно действа той, когато остане в сферата на физическия свят след смъртта си. С физическите мисли и представи в съзнанието човек действа разрушително след смъртта си. Още при проблема за наследствеността загатнах как силите на човека действат във физическия свят, когато той се намира в духовния свят. Който чрез своето само физическо съзнание сам се осъди да остане във физическия свят след смъртта, става център на разрушителни сили, навлизащи в събитията на човешкия живот и в живота на останалия свят. Докато се намираме в тялото, дори да имаме само сетивни, материалистически мисли, то ни закриля. О, то ни е закрила в много по-голяма степен, отколкото си мислим! Чудно е, но на този, който вижда цялата взаимовръзка с духовния свят, му е ясно едно: Ако човекът не би бил отделен от обкръжението чрез сетивата си, ако сетивата не го затрудняваха, защото с обикновеното съзнание той не е способен да възприема живи понятия, а умъртвени, които би трябвало да го спират от навлизането му в духовното обкръжение, ако човекът би могъл да задейства непосредствено представите си, ако ги нямаше в себе си само като вътрешни представи, след като нещата са възприети от сетивата, той би действал парализиращо и убиващо чрез тях, когато разгръща живота на мисловните си представи също и във физическия свят. Защото тези представи са разрушителни по известен начин, разграждат всичко, което докоснат. Само защото са задържани в нас, те не са разграждащи, а разграждат, когато се внесат в машини, в инструменти, които би трябвало да бъдат също нещо мъртво, произлязло от живата природа. Те всъщност са само отражение, отговарящо на действителността. Но когато човекът пристъпи в духовния свят само с физическите представи, той става център на разрушение.

Тази представа дадох като пример за много други, така че да не казваме: «Можем да чакаме», а че от същността на човека зависи дали развива сетивни или свръхсетивни представи, дали подготвя следващия си живот по единия или по другия начин. Животът му след смъртта естествено е съвсем друг, но той произлиза от живота тук. Това е същественото, което човек трябва да има предвид. Някои неща от страна на духовната наука изглеждат по-различно, отколкото се предполага. Затова накрая трябва да направя още няколко забележки.

Лесно може да се повярва, че този, който пристъпи в духовния свят, непременно би трябвало да бъде духовен изследовател. Това не е необходимо, макар в книгата «Как се постигат познания за висшите светове» да описах толкова много от това, което душата трябва да направи със себе си, за да може наистина да пристъпи там. До определена степен духовното изследване днес е възможно за всеки, но не всеки се нуждае от него. Това, което човек развие като душевност, е чисто вътрешна работа. Но което се получава, е, че изследваните истини се оформят в понятия, че това, което може да даде духовният изследовател, се облича в представи, каквито развих днес. Тогава то може да се сподели. За нуждите на човека е съвсем безразлично - изказвам един закон на духовно-то изследване - дали човек сам е изследвал нещата или ги е узнал от достоверна страна. Не става въпрос човек сам да изследва нещата, а да ги поеме в себе си, да ги развие в себе си. Оттам е погрешна представа, когато се вярва, че всеки трябва да стане духовен изследовател. Духовният изследовател днес ще изпитва само необходимостта, както сам я изпитвах, така да се каже, да даде сметка относно своя път на изследване. Описах тези неща не само за да може всеки да навлезе днес до известна степен в пътя без вредите, които съм описал, а и понеже всеки има право да запита: «Как си достигнал до такива резултати?». И вярвам, че който не иска да стане духовен изследовател, ще иска поне да разбере как духовният изследовател стига до резултатите, от които днес се нуждае всеки, желаещ да положи основите за живота, който трябва да се развива в човешките души в смисъла на днешното човешко развитие.

Вече е отминало времето, характерно за духовното изследване през старите епохи, когато в голяма степен се е криело това, което спомага за душевното развитие. В старите времена е било строго забранено да се споделя скритото. Познаващите тайните на живота хора - те не са твърде малко, - също и днес се сдържат. Който е получил тези неща от някой учител само като ученик, не би правил добре да предава нещата по-нататък! Днес е добре да се предава това, което човек сам е разбрал, сам е проверил. То обаче може и трябва да ползва останалото човечество.

От малкото кратки обяснения, които успях да дам днес, може да се разбере какво представлява духовното изследване за отделния човек, но то не е от значение само за отделния човек. И накрая, за да посоча поне с няколко думи другото, искам да насоча вниманието ви към нещо, което твърде малко се има предвид днес.

То е своеобразно явление, към което искам да насоча вниманието ви по следния начин. През втората половина на 19 век видяхме да се налага определена естественонаучна насока, приемаща свързаното с името на Дарвин обяснение на живите същества. Въодушевени учени изследователи, въодушевени ученици разпространяваха това разбиране десетилетия наред през втората половина на 19-то столетие. Може би и тук съм споменавал що за своеобразен факт се появи тогава. Още през шестдесетте години под водачеството на Хекел20 беше възникнало могъщо мирогледно движение, отричащо всичко старо и искащо да преобрази целия мироглед според дарвинистките понятия. Днес все още има много хора, които изтъкват колко грандиозно и значимо би било да не се признава едно мъдро висше управление на света, а развитието на всичко да може да се обясни въз основа на механичните сили в смисъла на дарвинизма.

През 1869 г. се появи Едуард фон Хартман21 с «Философия на несъзнателното» и се обяви срещу чисто външното схващане на света от дарвинизма, като посочи, макар и незадоволително, само по философски начин, необходимостта на вътрешните сили - той не беше духовен изследовател. Разбира се, тези, които бяха възхитени от появата на дарвинизма, бяха готови да кажат: «Е, философът е дилетант, не е нужно да се слуша.» Появиха се насрещни статии, в които се говореше за дилетанта Едуард фон Хартман - нали истинският учен природоизследовател няма нужда да се съобразява с такива неща?

Появи се също и едно произведение от анонимен автор22, който блестящо оспори тази книга на Едуард фон Хартман. С това произведение природоизследователите и другите, които мислеха в техния смисъл, бяха напълно съгласни, понеже Едуард фон Хартман беше напълно опроверган. Всичко, което можеше да се изложи напълно научно там от фонда на естествената наука, беше изложено срещу Едуард фон Харт-ман в това произведение на един непознат - както днес се изнасят много неща срещу духовното изследване. И виж ти, произведението беше прието. Хекел каза23: «Това е написал един истински естественик срещу този дилетант Едуард фон Хартман. Тук се вижда какво може един учен на естествените науки. Аз сам не бих могъл да напиша нещо по-добро. Нека да се разкрие и ще го приемем като един от нашите.» Накратко, учените направиха такава голяма пропаганда на това произведение, което ги ползваше, че то скоро се изчерпа. Беше необходимо второ издание24. Тогава авторът публикува името си - това беше Едуард фон Хартман!

Така веднъж един човек даде много важен урок на света. Онзи, който като духовен изследовател трябва да види какво е написано срещу духовното изследване, може без много усилие да изсмуче от малкия си пръст всичко, което се изнася срещу духовната наука. Едуард фон Хартман можеше сам да си противопостави всичко, което учените на природната наука изнасяха срещу него и той го направи.

Но това е само като въведение. Става въпрос за следното: Оскар Хертвиг25 е известен ученик на Хекел, който следва старателния, честен и велик път на изследването на естествените науки. През миналата година Хертвиг написа много хубава книга. Книгата се казва «Развитието на организмите. Опровержение на Дарвиновата теория за случайността» и в нея той посочва неща, каквито вече е изложил Едуард фон Хартман. Нещо подобно всъщност е безпримерно. Още следващото поколение, израснало под влиянието на Майстора, трябва да се откаже от нещо, за което е вярвало, че ще изгради нов мироглед, че би могло да даде обяснение и за духовния свят. Един добър дарвинист опровергава дарвинизма. Но той прави още повече и това е, което е важно накрая.

Оскар Хертвиг пише в края на своята отлична книга «Развитието на организмите. Опровержение на Дарвиновата теория за случайността», че нещо като мироглед, какъвто е дарвинизмът, не застава само като теоретична сграда, а навлиза в целия човешки живот и в известна степен обхваща и това, което хората вършат, желаят, чувстват и мислят. Той казва: «Интерпретирането на учението на Дарвин, което със своите неопределености може да се тълкува по много различни начини, позволи многостранно приложение в другите области на стопанския, социалния и политическия живот. Като от делфийски оракул всеки можеше, според това, което желае, да извлече от него полза за заниманията си със социални, политически, хигиенни, медицински и други въпроси и за потвърждение на своите твърдения да се позове върху учението на дарвинистки нагласената биология с нейните неотменими природни закони. Но ако тези мними закони не са истински закони, при тяхното многостранно приложение в другите области не биха ли могли да се породят и социални опасности? Наистина не може да се вярва, че в продължение на половин столетие човешкото общество може да използва подобно на насъщен хляб понятия като непрекъсната борба за съществуване, избиране на подходящото, полезното, целесъобразното, усъвършенстване чрез подбор на развъждане и др., като ги пренася в различните области, без изцяло да бъде трайно повлияно в създаването на своите идеи! Доказателството за това твърдение може лесно да се покаже в много явления на новото време. Точно затова преценяването на истината и заблужденията на дарвинизма надхвърля границите на биологичните науки.»

Навсякъде в живота се вижда това, което се проявява в такава теория. Тогава се поражда въпросът, който навлиза в живота, от страна на духовната наука.

Днес живеем в тъжно и трагично за човечеството време, породило се именно от човешките представи, от човешките идеи. Този, който изучава взаимовръзките духовнонаучно, го знае. Той познава взаимовръзката на това, което ни пресреща външно, с това, което човечеството изживява сега като трагичност. Изживява се твърде много. Хората вярват, че знаят, вярват, че обхващат истината с техните понятия - но те не я обхващат. И поради това, че не я обхващат - понеже с понятията, оцветени от естествените науки никога не може да се обхване действителността, - не могат да се справят с действителността, която им показва, че могат да вземат участие в такива събития без духовните познания. Но тогава се ражда хаосът, с който сме заобиколени в настоящето.

Духовната наука се поражда не само поради вътрешна необходимост. Тя би се породила дори когато външните събития не биха стояли като грандиозни, могъщи знамения днес. Това, че старите мирогледи в областта на природната наука са велики, но никога не могат градивно да навлязат в социалната, правната и политическата сфера на света и действителността надраства хората, когато те остават на тези позиции, е фактът, който с могъщи знамения сочи към духовната наука, която търси отговарящи на реалността понятия, извлечени от самата нея и поради това потенциално градивни в социалната и политическата сфера.

Хората могат да вярват, че с обичайните днес понятия извън духовната наука ще излязат от хаоса, но това няма да се случи, защото в реалността цари духът. И понеже със своите действия в тази реалност човекът сам навлиза в социалния и в политическия живот, той се нуждае от такива извлечени от духа представи, чувства и волеви импулси, за да достигне до плодоносни понятия в тази област. Политиката и социалните науки ще се нуждаят в бъдеще от това, за което единствено духовната наука може да даде основата. Това е от особено значение също и за съвременната история.

Самият аз днес мога да дам само отделни импулси в тази лекция, която вече стана доста дълга. Искам да посоча, че това, което систематически се проявява като духовна наука днес, е било желано от най-добрите в миналото. Ако ставаше въпрос само за мен, бих нарекъл тази духовна наука с особено име. Защото повече от тридесет години работя за все по-доброто и по-обширното оформяне на представите, които Гьоте е извлякъл от действителността26 и е дал в своето великолепно учение за метаморфозата, където се опитва да направи понятието живо, като противоположност на мъртвото понятие. Тогава това е било възможно само най-елементарно. Но когато Гьоте се разглежда не само исторически, когато се приема като съвременник, именно Гьотевото учение за метаморфозата се формира днес в това, което наричам живи понятия, намиращи пътя в духовната наука. Това, което имам предвид с духовното изследване, бих искал най-горещо да нарека Гьотеанизъм, понеже почива върху здравословните основи на едно схващане на действителността, както Гьоте го е желал. И сградата в Дорнах27, която трябва да бъде посветена на това духовно изследване и чрез която това духовно изследване става още по-известно, отколкото би станало без нея, бих желал да я нарека Гьотеанум, за да се види, че появяващото се днес духов-но изследване стои вътре в цялостния здравословен процес на развитието на човечеството. Естествено днес още много хора вярват, че се присъединяват към Гьотевия мироглед и казват: «Гьоте беше този, който признаваше природата преди всичко като най-висшето и оставяше духът да произлезе от природата.» Още като младеж Гьоте казва: «Тя е мислила и постоянно мисли»28. Мисли постоянно, макар и не като човек, а като природа. Човек може да бъде съгласен с онзи натурализъм, който си представя природата проникната от духа, както прави Гьоте, когато е и духовен изследовател.

А на онези, които все още вярват, че трябва да останат на границите на познанието, че не могат да продължат по-нататък, може да се отговори с думите на Гьоте. Нека накрая да произнеса тези думи, с които Гьоте се обръща към друг заслужил изследовател29, застъпващ по-късните възгледи на Кант:

«Не прониква нивга дух родèн

на природата във същността,

но човек, открива ли му тя

външната обвивка, е блажен!»

За него Гьоте произнася думите, които означават, че той много добре е знаел, че когато човекът събуди в себе си духа, ще намери също и духа в света, и самия себе си като дух:

«Не прониква нивга дух родèн

на природата във същността,

но човек, открива ли му тя

външната обвивка, е блажен!»

Тъй шестдесет години непрестанно чувам

все същите слова и скришом се бунтувам,

че ни обвивка, ни сърцевина не знае

природата, ала единна с всичко тя е.

И само строго се изпитвай ти в душата

дали обвивка си или сърцевината!*

Духовната наука иска да въздейства така, че човекът сериозно да се научи да проверява дали самият той е същност или обвивка. А той е същност, сърцевина, ядро, когато се обхване в своята пълна действителност. Схване ли се като сърцевина, той ще проникне тогава и до духа на природата. Тогава в развитието на човечеството по отношение на духовното изследване ще настъпи нещо подобно, каквото е трябвало да настъпи, когато Коперник, изхождайки от видимото, посочва невидимото дори за самото това видимо.

За свръхсетивното обаче човекът ще трябва да напрегне сили, за да обхване това свръхсетивно в самия себе си.

Не е нужно да стане духовен изследовател, трябва само да премахне всички предразсъдъци, които са се наслоили в душата му, ако иска да разбере това, което има предвид ду-ховното изследване, именно изхождайки от такава Гьотева нагласа.

Това исках да дам днес само като няколко импулси. От тези гледни точки винаги могат да се дадат поне импулси, защото ако човек иска да изложи нещата с всички подробности, би трябвало да изнесе много лекции. Но аз вярвам, че тези няколко изказвания ще са достатъчни, за да покажат, че нещо трябва да бъде извлечено от процеса на развитието на човечеството, за да разбуди душата на човека за пълноценен живот. Никой не бива да вярва, че трябва да умъртви нещо в душата си, не и религиозния живот. Защото именно Гьоте е казал:

Наука и изкуство който има30,

религията също има,

наука и изкуство който няма,

религията има!*

Както се развива начинът на мислене на по-новото време, можем да кажем: Който намери духовнонаучните пътища, ще намери и пътя към истинския религиозен живот; но който не открие духовнонаучния път, за него можем да се страхуваме, че в бъдеще ще изгуби така необходимия за човечеството религиозен път!

--------------------------

* Превод на стиховете: Христо Маринов.