Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

10. Лекция, 13.05.1917

GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Алтернативен линк

ЛЕКЦИЯ 10

Щутгарт, 13 май 1917 година

В душата на съвременния човек, по-остро отколкото в другите епохи, се изправя потребността да разбере своеобразието на нашето време. Ние живеем сред събития не само изискващи неизброими жертви, но и поставящи трудни загадки за мисленето на човека, загадки от най-различен характер. Защо развитието на човечеството именно в наше време се разрази в такава страшна катастрофа? Този въпрос неотклонно стои пред душите на съвременните хора. Виждаме това, което става във външния живот. Но ние трябва все повече и повече да се научим да виждаме не само непосредствените причини за ставащите бедствия, но да отправяме поглед към по-дълбоките сили на епохата, и към това, което движи тези дълбоки сили. Тогава в нашите сетива, в нашите възприятия ще се пробуди разбиране за това, което иначе остава за нас неразбираемо, което иначе можем, до известна степен, само да гледаме.

Да поставим пред себе си въпроса: с какво, в дълбок смисъл, се характеризира нашето време? От разглежданията, които тук веднъж правихме, можем ясно да видим, че във всички области на живота в нашата епоха, господства това, което в най-дълбокия смисъл на думата наричаме материализъм. Материализъм! – да обмислим, какво обозначаваме с тази дума, без да се отдаваме на симпатия или антипатия, а да пробваме да поставим пред душата си мисълта: епохата на господство на материализма закономерно встъпи в развитието на човечеството. Материализмът е необходим на човечеството, то трябва да премине през материализма. Но то не трябва да се изгуби в него, не трябва да се потопи в материализма така, че да изгуби не само в познанието, но и в душевния живот връзката с духовния свят. Да се предпазим от това, да съхраним връзката на душата с духовния свят – това е задачата на духовната наука. Ще се опитам днес да прекарам през вашите души нещо от законите на развитието на рода човешки, което – правилно разбрано – ще ни помогне да разберем ставащото около нас.

Това, че живеем в епохата на материализма е обусловено, в основни линии, от законите на развитие на човечеството, а не от мерзките и срамни качества на човешките души. Разбира се, характерът на материализма в нашата епоха е доста неугледен, особено ако сравняваме неговия образ с образа на културите от миналите епохи. Но от това не следва да изпадаме в реакционни настроения и да мислим, че би било добре да се върнат тези отминали културни епохи. Пълната със значение особеност на материализма в нашата епоха е в това, че в неговите условия даже изтъкнати, духовно надарени личности, в своите душевни импулси не са могли да се доберат до разбирането на духовното. То им беше недостъпно. Това съвсем непредубедено трябва да се осъзнае. Да вземем характерния за XIX век дух, изиграл във втората половина на века огромна роля в духовния живот на цяла Европа. Имам предвид Ернст Ренан /1823 – 1890/, стремил се да разбере импулса на Христос, изхождайки от съзнанието на своята епоха. "Животът на Христос" от Ернст Ренан е направила огромно впечатление на най-широки кръгове от съвременниците му, предизвикала е многобройни отзиви. Ернст Ренан е бил дух, от една страна сериозно отнасящ се към проблемите на духовния живот, но от друга страна вече лишен от възможност да разбере, даже и да помисли, че човек може да намери възможност да възприеме духовния свят. Ще ви цитирам изказване на Ернст Ренан от неговите сравнително млади години: "Съвременният човек ясно си дава сметка за това, че той никога няма да постигне знанията за великите първопричини на мирозданието и собственото си предназначение". Това казва водещ дух на епохата си, който смята за значително достижение осъзнаването от човека на това, че той никога нищо няма да може да знае за великите първопричини на мирозданието и неговото собствено предназначение. Ренан не е бил повърхностен човек. Той е живеел в науката. И е характерно, че на старини, побелелият Ренан се е изказал по друг начин. Този човек, цял живот живял с убеждението, че за човека няма пътища в духовния свят, смятал разбирането за това за достижение на човешкия разум, казал на края на живота си:  "Бих искал, разбира се, да знам със сигурност, че има ад, тъй като хипотезата за ада е за предпочитане пред хипотезата за пустотата, за нищото". Чувате тук концентрирания глас на епохата. Пустотата, нищото стои пред човек, обхванат от тъга по духовното, което беше достижимо за него само зад портата на смъртта, и човек, смятащ за свое достижение отказа от търсене на пътища в духовния свят, казва в края на живота си: по-добре е да се знае, че има ад, отколкото да се гледа в нищото. Трябва да се почувстват тези факти, ако искаме да разберем същността на епохата, в която живеем.

Всяка епоха от развитието на човечеството има своите водещи духове. Ако в древността това бяха жреците в мистериите, в нашата епоха това са изтъкнатите философи, при това философи, които все повече подчиняват своята философия на съвременното естествознание. Един такъв философ, когото добре лично познавам, в своя последен труд "Трагикомедия на мъдростта" се изказа така: "ние нямаме повече философия, както я нямат и животните, и се различаваме от тях само по неистовите опити да се доберем до знанието, за да си признаем накрая, че сме лишени от тази възможност" /Бележка 77/. Това го казва професор по философия, университетски професор. Затова не е чудно, че по-задълбочените натури все пак търсят някакъв път в духовния свят и, тъй като от импулсите на материалистическата съвременност не могат да пробият към него, те се обръщат към това, което най-близо е под ръка. Виждаме това с безбройни примери от съвременността. Един такъв пример е Морис Баре /1862-1923 г./, французин, който сега, по време на войната, получи известна популярност сред неистовите германофоби. Преди войната беше известен като водач на тази "Млада Франция", която прилагаше всички сили, за да намери пътища към духовното. Морис Баре търсил дълго и след дълги търсения се отдал на обикновения католицизъм, на католическата църква – както и мнозина други от "Млада Франция". Това е само един пример за характерното явление от нашето време, за търсене на духовното, завършващ с преминаване в католицизма.

Да пробваме да надникнем в такава душа, като душата на Морис Баре. Как стои такава душа пред духовния свят? За Морис Баре е характерно следното изказване. Ето какви думи се изтръгват от съвременния търсач на духа: "Търсенето на отвъдното е безполезно занимание. Съществува ли то?" И по-нататък той  казва: "И дори ако го схванем, нищо не можем да знаем за него. Да оставим всички видове окултизъм на умните  циници и шарлатани. Каквито и форми да приеме мистицизмът, той противоречи на здравия смисъл. Но ако все пак се отдадем на църквата, то е преди всичко защото тя е неразривно свързана с френската традиция, зад нея е авторитет от столетия и огромен практически опит в етичното сдържане на желанията  и, накрая, защото тя е далеч от мистицизма, пряко защитава от него, заставя да замлъкне гласът на мистериозната "Горичка" /Бележка 78/.  Под "мистериозната "Горичка" той подразбира всичко, което изхожда от Мистериите, тълкува Евангелията и "жертва великодушния анархизъм на Спасителя за интересите на съвременното общество".

Какво довежда в католическата църква? Тъй като, по негово мнение, тя е разбрала необходимостта от принасянето в жертва на великодушния мироглед на Спасителя на обикновените, прагматични потребности на съвременното общество, тоест, добре е приспособила християнството към потребностите на тези, които търсят в християнството това, което съответства на разбирането на християнина – еснаф. Ако се няма предвид, че такъв мироглед в известна степен е предизвикан от необходимостта, това биха го нарекли най-малкото фриволно, цинично и фриволно. Но, че именно дълбоките души стигат до такъв възглед, това трябва да се вижда, и това е необходимо да се разбере. Къде е причината? Къде е причината за това, че на съвременния човек му е толкова трудно да намери път към духовния свят? Трябва отново да обърнем душевния си поглед към развитието на човечеството, поне към периода след великата атлантска катастрофа, към периода на петата културна епоха, в която ние живеем.

Вече не един път сме характеризирали това развитие на човечеството в неговото последователно постъпателно движение, първия отрязък от което наричаме древноиндийски, втория – древноперсийски, третия – египетско-халдейско-вавилонски, четвъртия – гръко-римски и, накрая, петия – периода, в който ние живеем. Именно в този пети период се проявиха фактите, които ние отново осветихме от определена гледна точка. Неведнъж съм се опитвал да ви характеризирам развитието на човечеството, че изхождайки от него, да разберем съвременността. Днес ще направя това и от друга гледна точка. Тази гледна точка, когато се запознаваш с нея за първи път, може да се стори парадоксална, наистина парадоксална, но да се опитаме да се доближим до нея без предубеждение. Да се въоръжим с умението да виждаме фактите, което ни е дадено от многото години живот в Антропософията.

     От това, което досега сме възприели в нашите души, можем да видим, че в хода на времето не само отделният човек преминава определено развитие във физическия свят, в живота между раждането и смъртта, но го преминава и човечеството като цяло. Днес ще обхванем с внимание определен отрязък от време, следващ непосредствено след атлантската катастрофа чак до времето, в което живеем. Да се запитаме: можем ли, вземайки определен период, с увереност да говорим за развитието в този период от време на цялото човечество, както говорим това за отделния човек? – Ние казваме: човек отначало преминава периода от раждането до 7 години. След това преживява периода от 7 до, примерно, 14 години. Знаете, какво значи това. След това от 14 до 21, и така нататък. Човек се развива в известен смисъл поетапно, година след година, от раждането до смъртта.

Как да подходим, ако искаме да разгледаме посочения период от време в развитието на цялото човечество? Полезно е да се запитаме: каква е възрастта на човечеството, ако искаме да я съпоставим с периодите на отделния човешки живот? На какъв възрастов етап се намира съвременното човечество? Интересно е веднъж да разгледаме този въпрос духовнонаучно. И именно духовнонаучното разглеждане на този въпрос ще ни открие нещо. Преди няколко години вече говорих за това. Но в духовната наука можете да знаете нещо, и чак след години стигате дотам, че мисловно точно да го формулирате, или да го формулирате съвсем по друг начин. Такава нова формулировка в отговор на поставения въпрос бих искал да ви дам днес.

   I период от време – древноиндийско развитие  

  II период от време – древноперсийско развитие

 III период от време – египетско-халдейско-вавилонско развитие

 IV период от време – гръко-латинско развитие

  V период от време – това е нашият период.

След тях ще последва шести.

Ако искаме да сравним възрастта на човечеството с възрастта на отделния човек, каква е била възрастта на човечеството в първия следатлантски период? Каква е била тогава възрастта на човечеството? Видите ли, ако знаем каква е била възрастта на цялото човечество в тази първа следатлантска епоха, ще можем да определим и възрастта на нашето съвременно човечество. Не беше съвсем лесно, духовнонаучно да се проследи този въпрос. Трябваше първо да се изследват чисто духовнонаучни факти и да се осмислят. И когато стана ясна особената духовна конфигурация на човечеството в тази далечна епоха, тогава можеше да се намери отговор на въпроса: с коя възрастова конфигурация на индивидуалния личен живот на отделния човек може да се съпостави тази конфигурация? И се изясни, че човечеството, като такова, не отделният човек – за него стана дума по-горе, а човечеството като цяло, в този първи следатлантски период беше на възраст, съпоставима с възрастта на съвременния човек от 48 до 56 години. И така, помислете: ако вземем духовната конфигурация на това, което тогава беше културният живот, се стига до това, че възрастта на човечеството от онази епоха е съпоставима с възрастта на днешен мъж и, разбира се, жена, – от 48 до 56 години. Не беше много лесно да се добера до това знание, но след като е намерено, то вече е духовнонаучен факт.

Как стои работата с втория, древноперсийски период? Нужно беше да се повтори същото наблюдение отново. И какво се оказа: ако се обърнем към духовните особености на тогавашната култура, това може да се съпостави само със съвременния възрастов период от 42 до 48 години. И ако се обърнем към египетско-халдейско-вавилонската култура, която завършва, примерно, в 747-а година преди Христа, тя съответства на възрастта на съвременния човек от 35 до 42 години. Вземайки гръко-латинския период, той съответства на възрастта от 28 до 35 години. Нашата, пета следатлантска  културна епоха, съответства на възрастта на отделния съвременен човек от 21 до 28 години. В шести културен период – това може в известна степен да се предвиди – възрастта на човечеството ще съответства на възрастта на отделния човек от 14 до 21 години. И в последния период, преди новата грандиозна катастрофа – на възрастта от 7 до 14 години.

Мога да ви уверя, скъпи мои приятели, че този получен от мен резултат, когато го формулирах, беше най-шокиращия от всички, някога получавани от мен, най-изненадващия. Тъй като това е поразителен факт, нали така: докато човек расте на възраст, развитието на човечеството върви в обратен ред. Човечеството се подмладява! Това е факт – човечеството става все по-младо!

Естествено изниква въпросът: какво следва от това? С тези факти е свързано много друго в развитието. Преди всичко аз се запитах: какво значение има за първата културна епоха, че човечеството тогава беше на възраст от 48 до 56 години? Тогава се откри следното: от самосебе си се разбира, че хората, които тогава са се родили и живели, са расли от годинката към втора, трета и така нататък. Това е ясно. Но след това те са достигали до 48 години. За всеки е настъпвало време, когато в своя отделен човешки живот е встъпвал в периода на развитие от 48 до 56 години. И тогава тези хора са можели да си кажат: сега ние, всеки индивидуално, встъпваме във възрастта, когато нашите лични качества съвпадат с обкръжаващите ни качества на цялото човечество. Ние врастваме в това, което се явява наше обкръжение. Преди, до своята 48 година, ние преминавахме развитие, което принадлежеше на нас, беше за нас, но от 48 година ние врастваме в това, което съставлява нашето обкръжение. Когато ставали над 56 години, развитието продължавало, продължавали да живеят и се вживявали в това, което е било преди атлантската катастрофа. В своето развитие тогава излизали зад пределите на това, което се разкривало наоколо в груповата душа на човечеството. Значи, достигайки 48-годишна възраст, се съединявали с груповата душевност на човечеството. 

В следващия, във втория културен период, намирали това съединяване вече по-рано. Достигайки 42 години встъпвали в своето обкръжение, в това, което е живеело в аурата на цялото човечество.

И след това, в третия период враствали в това, достигайки 35 години, така че в живота от 35 до 42 години са можели да си кажат: това, което живее в мен, е съзвучно на това, което ме обкръжава.  След 42-а година това, което е било около човека, не му е било вече съзвучно, не е можело нищо вече да му даде; трябвало е да се продължи да се живее по-нататък, изхождайки от самия себе си, тъй като възрастта на човечеството е станала по-ниска от възрастта на човека. След 42 години са живеели вече не в своето обкръжение; израствали са извън границите му, опирайки се на самите себе си.

Така древният грък, древният римлянин, достигайки 36 години, е изхождал вече от самия себе си. На възраст от 28 години до 35 години той е живеел със своето обкръжение, но след 35 години груповата душа на човечеството не е можела нищо да му даде от своята възраст, тъй като тя вече е била премината. Човечеството не е можело вече да стане на 38 години, ако в своето обратно движение то е достигнало 35 години.

А ние, в петия период, замислете се, ние се вживяваме в груповата душа на човечеството, в това, което е наше обкръжение, в периода от 21 до 28 години. След това нашето обкръжение вече нищо не ни дава. По-нататък ние трябва да се опираме на собственото си развитие, да творим от своята вътрешна същност, тъй като отвън към нас вече нищо не идва. Човечеството е стигнало до 28 години, и когато ние достигнем 28 години, тогава по-нататък трябва да намерим опора в себе си, тогава трябва в себе си да намерим нещо, с което да можем да живеем по-нататък, иначе никога няма да прекрачим  28-те години. И вече са изминали толкова много години от петия период, че човечеството в своето обратно движение е стигнало до 27 години. Така че, ако не се положат усилия, енергично да развием своята вътрешна същност и да се развиваме по-нататък на собствена основа, човек ще достига само до 28-годишна възраст. Това значи много, скъпи мои приятели! Това значи: ако всичко си остане, както е, съвременното човечество в своето интелектуално и друго душевно развитие няма да отиде по-далеч от това, което се достига до 27 години! И ако в душите на съвременните хора не бъде влято нещо за тяхното по-нататъшно развитие, те ще достигат само това, което се достига до 27 години.

Те ще останат до края на целия си живот 27-годишни: това е великата тайна на съвременното развитие. В шести следатлантски културен период хората изобщо няма да остаряват над 21 години. И ако нищо не бъде направено за укрепване на вътрешния им живот, за усилване на интелекта, инициативата и волята, ще настъпи всеобщо ранно слабоумие. Хората ще бъдат принудени да спират в жизненото си развитие, което ще достигат на 21 години. По-нататъшното би било само празен придатък.

Обмислете това във връзка с индивидуалността на човека. Представете си това ясно. Човек трябва да става все по-зрял в своето индивидуално развитие, в своите лични способности. Детето, собствено, винаги е материалист. Юношата става идеалист, но идеалите му са абстрактни /извън реалния живот/. Едва в следващите години се научава да гради своите идеали, изхождайки от живата действителност, да ги съизмерва с реалния живот. Отчетете, че човек днес напълно е дете на своята епоха. Какво развитие ще може да измине той, ако на младини не е получил възможност да възприеме духовното? Защото само духовното създава почва за развитие на душата. Ако човек изцяло бъде предоставен на това, което сега се явява "дух на времето", пределът на неговото развитие ще бъде възрастта от 28 години. Всички следващи години той ще остане на нивото на 28-годишния.

Може, разбира се, получавайки определен импулс, да се излезе зад пределите на 28 години. Но като правило става обратното; това, за което ви казах, това е правило, произтичащо от законите на развитието. Човек, непрекрачил в своето душевно развитие 28-годишната възраст, макар и да е вече на 50, 60 години, такъв човек при известни обстоятелства може да развие високи абстрактни идеали, но във вътрешния душевен живот той ще си остане на възрастта на учащия се със свойствената за тези години абстрактност, без проверка от живота. А именно тази проверка в живота прави човека в духовен смисъл практичен, ражда осъществими в живота идеи, а не идеи, които само заслепяват със силата на младостта, но не са годни за действителността.

Естествено изниква въпросът, не може ли да бъде даден конкретен пример за човек, типичен за нашия век, достигнал солидна възраст и останал в душевното си развитие на нивото на 28-годишния? Разбира се, ако днес се даде такъв пример – в свят, нищо не искащ да знае за действащите в развитието на човека духовни закони, ще ти се присмеят като на глупак. Но тук, между нас, където вече толкова много сме говорили за духовното, може и да може да бъде казано нещо съвсем конкретно, за по-голяма яснота. Защо да не може духовният изследовател да отговори конкретно на своите приятели, желаещи по-дълбоко да вникнат в характерните черти на своята епоха?

След обстойни изследвания пред мен ясно се изправи, като най-характерен пример, една личност, обречена да си остане 28-годишна, до каквато и възраст да достигне, и това е президентът на САЩ Удроу Уилсън. Смеете се, скъпи мои приятели, но за мен това се оказа много значителен опит за познание, който ми разреши много от загадките на нашето време. Винаги съм си задавал въпроса, защо така съблазняват идеалите, които този човек поднася на човечеството в различни ноти, и защо в живота те се превръщат в своята противоположност, обратно на това, което се декларира на думи. Ами защото това са юношески идеали, които не се променят, макар човекът, който ги изговаря, да остарява с годините. Това са абстрактните идеали на младостта, които никак не се вместват в действителността, не са израснали от действителността, и затова никак не са приложими  към действителния живот, в който действат не само външните, материални закони, но и законите на духовния свят, особено в социалния живота на човечеството. Удроу Уилсън може да мисли само в областта на материалното, не повече!

       В шестия културен период такъв Удроу Уилсън, дори да доживее и до 100 години, ще си остане на нивото на съзнание на 21-годишен човек. Така стои работата. В четвъртия културен период индивидуалната, лична възраст на човек, достигнал 35 години, съвпада с вървящата към подмладяване възраст на човечеството, с 35-годишнината на цялото човечество. Тази среща става в средата на живота на човека и на човечеството. Оттук и изумителната хармоничност на живота на гърка. Но сега човечеството е минало по-нататък в своя обратен път, и няма да стане по-възрастно от нивото 28 години. Своя път на остаряване човекът сега трябва да го направи съвсем индивидуално и самостоятелно.

Видите ли, всичко това е свързано със света, стоящ зад сетивно възприемаемото. Нещо за това ще намерите в моята книга "Духовното ръководство на човека и на човечеството". Но днес искам да подходя към това от друга гледна точка.

В първия следатлантски период човек, доживявайки в своето индивидуално развитие до 48 години, се е съединявал с възрастта на човечеството. Тогава, в първия период, на Земята още се е запазвал вътрешният контакт между човека и висшите Йерархии. Съществата, които отнасяме към йерархията на Архаите или Духовете на Личността, тогава още, в известна степен, са се спускали на Земята и са се включвали в развитието на човечеството; те са инспирирали и са дарявали с интуиции човечеството.   Благодарение на това, че човечеството е могло да се развива така дълго, че човек едва в късните години на своя индивидуален живот е враствал във възрастта на човечеството. Благодарение на това тук, на Земята, се установявала особена връзка на човечеството с Архаите. Във втория период такава връзка се установявала с Архангелите, в третия – с Ангелите. Но в четвъртия, гръко-римски период човекът бил предоставен сам на себе си. Значи в третия период Ангелите още се спускали към човечеството, инспирирали и интуирали човечеството, дарявали имагинации. След това настъпил гръко-римският период. Духовете на висшите Йерархии не можели вече така лесно да се спускат към човека, и той е трябвало да започне като махало да се маха нагоре-надолу, нагоре в духовното и отново надолу в земното. С други думи, човек е трябвало сам себе си да намери. Но сега, в петия период, ние встъпихме в епохата, когато трябва да бъде намерено обратното. Трябва така да се усилим вътрешно, че постепенно, в течение на този пети период, със собствени усилия да се издигнем до Ангелите, отново да ги намерим, да им дадем отново да влеят своите импулси в нашето развитие. От своето вътрешно същество трябва да намерим това, което човечеството не може повече да получава като дар от висшите Йерархии.

От казаното е ясно, за какво е необходим материализмът на нашата епоха. Беше време, когато човечеството по-дълбоко проникваше в духовните светове, защото то беше по-възрастно, не беше така младо, както сега, когато то изначално беше по-близо до духовните светове, отколкото съвременния човек, даже в часа на неговата смърт. Ясно ви е сега, в какво са дълбоките основи на материализма, но тук е бил заложен необходимият импулс, стремежът да се намери това, което съединява вътрешния индивидуален живот на човека с духовното, да се излезе зад пределите на това, което той може да получи от своето непосредствено обкръжение. 

Човек не може да бъде изведен зад пределите на неговата 28-годишна възраст и от възпитанието,  което изхожда от самия човек. За това трябва да бъдат изменени, да бъдат спиритуализирани духовните съотношения. Ако всичко продължава както сега, ако духовната наука бъде изкоренена, ако всичко върви от самосебе си, ще настане всеобщо застопоряване на 28-годишната възраст. Ако изследването се ограничаваше с естественонаучните лаборатории и клиники, и това, което може да бъде добито по такъв начин, ако нищо не би било пробудено отвътре в човека, ако в душите на хората не би се потопило никакво духовно същество, би продължавало само това, което донесе нашето време с неговото величие на материализма; тогава развитието би вървяло така, че хората биха оставали млади. Това би било нещо, ако хората оставаха млади не само душевно, но и телесно. Но те биха остарявали телесно. Това, което би живяло във вътрешното, не би съответствало на физически-телесното.

Днес нещата са така, че в много отношения именно от несъответствието на това, което ние преживяваме съвместно с човечеството, в нашето вътрешно същество се пробуждат определени сили. Съвместно с човечеството можем да достигнем само 28-годишна възраст. Но ние живеем в различни инкарнации по-дълго от 28 години. И тогава, предварително, когато човечеството е достигнало само 27 години, остават още сили, които след това, в живота между смъртта и новото раждане се развиват за Ангелите. Днес това е още така. Но когато човечеството встъпи в шестия период, душевното развитие във връзка с това, което го обкръжава ще завършва към 21-та година. Какво е развито към 21-та година? Физическото тяло към 7-та година, тялото на формообразуващите сили към 14-та година и тялото на усещанията към 21-та година. Развитието е само телесно. Душевното, ако човек не го развива от вътрешното си същество, е сетивната душа. Разсъдъчната душа или душата на характера и съзнателната душа, тогава още съвсем не са развити. До 21-та година се развива само телесното. Тогава, ако не би била възприета мотивация от духовното, човек би губил твърде много собствени сили за това, след смъртта, между смъртта и новото раждане, да възстанови това, което е пропуснал /не е могъл да осъществи/ в живота на Земята.

Оттук е ясно, че крайната точка, достигана от човечеството в неговото развитие, не е случайна; тя отговаря на дълбоката необходимост на законите на развитие на човечеството, колкото и зашеметяващи да са те. Това днес го виждаме в много конкретни случаи. Фактически, в развитието на човечеството още не е имало епоха, когато хората да са толкова несклонни да се опират на жизнения опит. Днес всеки се стреми възможно най-скоро да стане умник. Защо? Защото той подсъзнателно чувства: до 28-та година трябва да съм свършил. Да възприемат още нещо след 28 години – за мнозина днес това е абсурдна идея, изобщо пълен абсурд. Продължават да живеят, но се учат на умения за живота само до 28 години, и по-точно – до 27 години.

Ако имаме предвид тази тайна на развитието на човечеството, става разбираемо, че когато се говори за необходимостта от духовно развитие, това не е произволно казано, а е истинска необходимост, че в наше време човек в известна степен ще остане незавършен, ако не възприеме импулси от духовното. С това се сблъскваш навсякъде и навсякъде, ако не се промъкваш през живота. Многозначителен е фактът, че много хора изобщо не са способни да вникнат в определен начин на мислене, че те изобщо не достигат 35-годишна възраст, че малцина имат за душата си това, което се достига с по-зрелия опит от по-късните години.

Тези неща трябва да се осъзнаят съвсем непредвзето и непредубедено, и от тях да се извлече импулс за духовното. Ако  това не се направи, се присъединяваш към тези, които дърпат човечеството към незрялата младост.

Да, има мисли, има познания, дарявани ни от духовната наука, които трябва всеки миг да сме готови да възприемем, да възприемем това дълбоко врязващо се в душата. И тъй като духовната наука израства именно от нещо такова, врязващо се в душата, не трябва да се учудваме, че то среща противодействие. То го среща не просто в своенравието на човека; това противодействие се корени в самата природа на развитието на човечеството.

Казвам ви неща, които могат да ви се сторят парадоксални. За съвременния човек е вече парадоксално, че когато се връщаме обратно във втори, трети, четвърти културен период, се открива, че тогава хората, ако са стояли на нивото на съвременното развитие, са били – тривиално изразявайки се – сякаш "на ти" с Ангелите, Архангелите и Архаите, и са общували с тях. Да, за тези, които днес не остаряват над 28 години, разбира се, е безумие да се твърди, че хората са общували на физически план не само един с друг, както ние сега, но са намирали взаимно разбиране с Ангели, Архангели и Архаи. Изгубено е древното знание, затова тази мисъл сега изглежда безумна. При Платон има едно забележително, много важно място. При Платон – значи още в епохата, когато възрастта на човека е съвпадала с възрастта  на човечеството от 28 до 35 години. Платон тогава казал: "Преди духовният човек да се потопи в сетивното и да изгуби своите крила, той е живял с боговете в духовния свят на разума, където всичко е истинно и ясно" – Под това Платон подразбира не само живота до раждането, но и живота в далечните времена,  когато хората са черпили знания от общуването с боговете. Говоря за това в една драма-мистерия /бележка 79/, където старият посветен говори за учителите от древността, черпещи своите познания от общуването с боговете, тоест с духовете от висшите Йерархии. Но определени факти са изгубени в хода на развитие на човечеството и сега, при съвременното положение на нещата, съвсем не могат да бъдат разбрани.

Разрешете да споделя с вас едно и радостно, и огорчаващо преживяване. Странно казано, нали така? Но е именно такова. Радващо защото трябва да спомена името на човек, много дружелюбно приел моята книга "Размисли по време на война". Това е Рудолф Келен, политически наблюдател, живеещ в Упсала /бележка 80/, родом от северните земи, човек, охотно, според възможностите си, отворен за света. Не искам с нищо да го засегна или критикувам, напротив,  избирам този пример защото Келен принадлежи към нашите приятели. Той написа неотдавна интересната книга "Държавата като форма на живот". Той иска да даде по-дълбоко разбиране за държавата. Той разглежда държавата, като организъм. От гледната точка на този, който разглежда тези явления и който ги вижда, изхождайки от духовнонаучното изследване, как би трябвало да бъде построена науката за държавата, ако имаше такава? За да бъде плодотворна за практическия живот. Да чета тази книга за мен беше мъчение, истинско мъчение. Защо? Видите ли, Келен не отива по-нататък от постановката на въпроса: ако си представим държавата, като цялостен организъм, а човек живее вътре в този организъм, какво представлява тогава човекът? Отговорът е ясен: клетка. За Келен човекът е клетка в държавния организъм. Изхождайки от това предположение, се гради много в книгата. Човекът е клетка, както ние имаме клетки в своя организъм; държавата е организъм, организиран от различни клетки.

Видите ли, ако се изхожда само от сравнението – а тук не виждаме нещо повече – тогава можем да сравняваме всичко, каквото ни хареса. Всяка мисъл може да се развие логично, ако не се стремиш към определен извод, можеш да сравниш организма и с джобно ножче. Но работата е да се проникне в действителността. Тук, едва взел в ръце книгата на Келен, и тутакси попадаш в задънена улица, в много показателна задънена улица. Организмът се състои от клетки, те се опират една в друга, всяка граничи с другите: организмът се явява организъм именно защото те граничат помежду си и от това възниква взаимодействие. По-нататък това сравнение не може да отиде. Накратко: ако се иска да се остане в пределите на абстрактната логика, възможно е всяка богата на съдържание мисъл да се развие в достатъчно дебела книга и да си въобразим, че тя е полезна. Но ако има стремеж към действителното, мисълта трябва да се развие, да се потопи тя в реалното, в действителността – едва тогава започва познанието. Съветвам ви да прочетете тази книга, това е характерна, типична за нашето време книга. Купете я, прочетете я и изпитайте мъките, за които ви казах. При някой може да се появи мисълта: кое може да се сравни с организма, ако се приложи тази мисъл към социалния живот на човечеството? Само живота на цялото човечество, на цялата Земя. А отделните държави могат да се сравнят с клетки.

Животът на цялото човечество по цялата Земя може да се уподоби на организъм, а отделните държави на клетки, но без да разглеждаме държавата като организъм, а човека, като клетка. Животът на държавата изобщо може да бъде сравнен само с растение. С нищо друго, а само с растителен организъм; и ако искаме да запазим понятието за организъм, трябва да представим организма и появяващия се от него човек. Човек се развива извън пределите на живота на държавата, той не може да бъде клетка в организма на държавата, той трябва да расте извън неговите предели. Това значи, че трябва да има област на развитие на човека, несъвпадаща с живота на държавата. Човек трябва да се издигне в духовните области, той се включва в живота на държавата само със своите низши сфери на общуване, а неговият път е в духовния свят. Интересно е, как учените челно се сблъскват с това, че в мистериите от древните времена, където още са били тогава, хората са знаели нещо за това. Келен сам посочва интересна книга, написана преди 50 години, книгата на Фустел Куланж, “Античният град". Той стига до забележително явление, разбираемо както за Келен, така и за самия Куланж. Какво представляваше старата държава? Що за нещо е било това? – Куланж си отговаря: Да, всички стари държави са се основавали на култа. Защо? Държавата беше общност за богослужение, тъй като тогава още чувствали връзката на човека с духовния свят. Само този е можел да дава тон в държавата, който е бил посветен в мистериите и е получавал указания от тях. В третия и четвъртия период е било още така. Хората научават за това по пътя на външните изследвания, но те не знаят, как да го разберат, макар за него да пише в учебниците по история.

Безкрайно тъжно е да се четат последните страници от книгата на Келен, където виждаш, че той иска научно да подходи към въпроса за древната държава, но е съвсем безпомощен пред факта: какво ще правим с понятието за клетката? Ако искаме да осъществим идеята на Келен, би трябвало, собствено, да се обезглавят хората, тъй като, имайки глави, те не могат да принадлежат към такава държава, която "научно" е построил Келен, защото с духовната си същност те високо се издигат над пределите на държавата. Ако се наблюдава живота по-дълбоко, се разкриват много значителни факти. Всичко, което сега се нарича наука за държавата, само не знае какво иска. Няма истинска съвременна наука за държавата. Всичко това са празни разсъждения. Истинската наука за държавата ще може да възникне само тогава, когато се осъзнае в конкретика връзката на човека с духовния свят, когато отново се знае, кое в съвместния човешки живот може да бъде организирано, и кое свободно трябва да се издига над организираното. Тези съотношения трябва да бъдат познати в дълбочина. Тук ще почувствате, скъпи мои приятели, колко трагични са тези неща. Човечеството вътрешно трябва да осъзнае законите на своето развитие, трябва да ги усети.

Конкретно – извинете, че в заключителната част на лекцията говоря за конкретности – когато осъзнаеш необходимостта да се мисли реално, става просто ужасно. Да се мисли реално, значи, да се мисли духовно, тъй като ако в мисленето не участва духовното, мисленето не е реално, то става безпочвена абстракция. Ако направиш навик реалното мислене, много неща шокират. Простете, ако скорошният пример, който ще дам, може да ви се стори банален.

Нищо не ми импонира толкова малко, както така наречените прекрасни, безупречни по форма, стихове, които днес толкова се харесват на хората. Германският език има такова богато минало и носи в себе си също така възможности за по-нататъшно развитие, в него сякаш от самосебе си се раждат стихове, които се пишат именно в незрялата младост, до 28 години.

На хора привързани към старите форми и истински художественото решаване на проблема със стихоплетството, често досажда това, което днес се смята за прекрасно. Да пишат красиво сега се удава на много хора, но работата е, да се развиваш. Този, който търси нови форми, често създава по-слаби произведения. Тогава, естествено, мнозина намират за отвратителни тези опити да се намерят нови форми на изкуството, които са още много несъвършени в сравнение със старите, отработени форми и в сравнение с това, което могат да постигнат в бъдеще. Не смятам да се спирам на своето мнение за стиховете, в които господин фон Бернус в своето списание «Райх» излага антропософски мисли /бележка 81/. Но ако на един или друг тези стихове не са допаднали твърде на вкуса му, можете да бъдете съвсем сигурни, че господин фон Бернус без усилие би могъл  да напише такива стихчета, които да се харесат на всички, ако искаше да се занимава с това. Не всичко е толкова просто. Но днес, когато действа толкова много противостояща ни зла воля, толкова много хули се бълват срещу всичко, което предприемаме, списанието «Райх» излезе с добра воля, с най-добри намерения. И то би трябвало вече по силата на тази добра воля, да срещне поддръжка и покровителство, независимо от отношението към този частен случай. Затова ми беше много тъжно да науча, че господин фон Бернус е бил потресен от излизащите от нашите кръгове писма, в които рязко се осъждало отпечатаното в списанието. Много повече основание имаше да се реагира на това, което е насочено към дискредитация на нашето движение, на неговото подкопаване. Получава се, че ако някой, който се стреми да извърти всичко, което излиза от нас, може да твърди: "Райх", намиращ се под егидата на Щайнер..." С нищо не съм свързан с това списание, освен с това, че от време на време в него, както и в други списания, публикувам статии. Не съм го основавал, то си е лично предприятие на господин фон Бернус, за нищо в него не отговарям. Това може да го знае и авторът на клеветническите думи: "това списание служи за целите на Щайнер", – в такъв случай това е чиста лъжа. Би трябвало да се радваме, когато от стоящи съвсем извън нашето движение, излиза нещо за него. Но досега нееднократно сме виждали, че именно от страна на наши членове са се хвърляли камъни срещу тези, които са подавали ръка на нашето движение, че се е отклонявал, изпълненият със смелост и добра воля стремеж за съприкосновение с нашето движение; в същото време никой не го е било грижа за излизащите от всички страни безбройни хули и клевети.

Много още трябва да се каже. Исках веднъж да се изкажа по този въпрос. Искам да подчертая, че нямам намерение да говоря за списание  "Райх" по друг начин, освен в реда на дискусията. Това значи, да видим, дали няма да забележим зад струващите ни се несъвършени форми търсенето на новото? За мен съвсем нямаше значение  това, на което обърнаха внимание мнозина, които се сметнаха за призвани за нещо, което изобщо нямаше смисъл и безусловно беше нетактично – да изкажат в писмо до автора своето отрицателно отношение към неговото произведение. Това е нетактичен и нараняващ начин. Към този, който от напрягане на душевните си сили е създал нещо, не трябва да се обръщаме с хули. Даже ако писмото беше обосновано, той не би могъл да го разбере, защото живееше още в своето произведение. Можеш да споделиш размислите си с някой друг, но не и да ги изпращаш в къщата на автора.

Е, скъпи мои приятели, всичко това се отнася, разбира се, за малцина. Но в обществото вече е така, че невинните са свързани с виновните и страдат заради тях. Това е, от което ме боли повече, отколкото тези, които пострадаха от приетите сега сурови решения. Още нещо бих искал  да добавя: тези, които ще кажат в кръговете на нашето Общество само това, че няма повече да провеждам лични, персонални беседи, ще кажат само половината от истината. Цялата истина е в следното. Безусловно освобождавам всеки от вас от задължението да не съобщава съдържанието на личните беседи. Ваша воля е ако поискате да запазите нещо от казаното лично на вас в тайна. Тези два факта са тясно свързани и това е важно. Повярвайте, в условията на подетата в печата клеветническа кампания предприетите мерки са толкова необходими, че изключения не може да има. Но никой не трябва нищо да губи. Каквото езотерично може да бъде съобщено, ще бъде съобщено в условията на пълна гласност. Ще намеря начини и средства да дам отговор на всеки езотеричен въпрос, нуждаещ се от отговор. Само бъдете търпеливи известно време. И без личните беседи ще се намерят възможности да се удовлетворят всички закономерни потребности в езотеричния живот на всеки. Никой няма да пострада заради нахлулите в нашето Общество клевети около личните беседи с мен.

Искам още да кажа, че с радост бих ви дал още нещо, дълбоко свързано с това, което може да ни помогне в разбирането на нашата сурова действителност. И че наистина съм неудовлетворен от това, което днес успях да ви кажа. За тези, които желаят да дойдат, ще говоря още в четвъртък вечер, на 15 май.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder