ЛЕКЦИЯ 9

Щутгарт, 11 май 1917 година

При това си идване имам намерение да ви говоря за неща, които ще ни помогнат по-дълбоко да разберем събитията от съвременността. Няма да разглеждаме тези факти от външна позиция, а ще обърнем внимание на това, което ще освети съвременните събития от духовна гледна точка. Това намерение отдавна зрееше в мен именно за тази среща. Ние пак ще се срещнем идната неделя.

Преглеждайки различни неща, които, бих казал, като удари на волята на нашето време – казвам това съвсем съзнателно – отвън нахлуват в нашето движение, виждам необходимост преди всичко, като въведение в темата, да обсъдим нещо принципно, което ще ни помогне да предупредим за възможни грешки в разбирането, които лесно могат да се появят в нашата, лишена от дълбочина на мислите и чувствата, епоха. От друга страна това ще ни помогне да намерим в своята душа правилното отношение към това, в което може да се превърне за нас Антропософията.

Да пробваме точно да поставим пред себе си въпроса: какво търсим в Антропософията? – търсим да намерим път към духовния свят, да удовлетворим потребността за общуване с духовния свят, да се измъкнем от житейските отношения на съвременността. При нас няма да дойде този, който намира своя път в духовния свят по отъпканите със столетия известни пътища, удобни с това, че не изискват обосноваването си. Но това, което за пръв път навлиза в света, винаги предизвиква многобройни спорове. Ние недостатъчно ясно си даваме сметка за значението на Антропософията за нашата съвременност, за това, какво тя трябва и иска да бъде, също и за това, какво ни заставя да търсим Антропософията, какво ни води към нея.

Видите ли, скъпи мои приятели, Антропософията нямаше да я има, ако тя не беше необходима поне на десет души. Антропософията отговаря на потребност на души, които само по този път могат да намерят именно това, което търсят. Антропософията не съществува поради нечия воля, а защото тя отговаря на потребностите на душата на съвременния човек. Това не се опровергава от наличието на хора, които я отричат, тъй като много неща в душата на човека живеят подсъзнателно и безсъзнателно и – правилно разбрано, това отричане не е нещо друго, а несъзнателна тъга по Антропософията. Тъга по най-великия импулс на земното развитие, по Христовия импулс. По пътя към Него, съответстващ на импулсите и потребностите на съвременността, пътя на който се отзовава сърцето, търсещо от жизнените съотношения на съвременността пътя към Христос. За тези, които дълги години живеят в Антропософията, тези обобщени, абстрактни фрази, които сега произнесох, ще са пълни със съдържание. И работата е именно в това, смисълът на тези думи да изпълни душата, те да престанат да бъдат абстрактна теория, да станат съдържание и смисъл на целия ни живот и на нашата душевна настройка. Давал съм вече и тук този особено характерен пример. В един южногермански град изнасях лекция на тема "Библия и мъдрост", в която се стремях да покажа, как и привърженика на традиционното християнство, ако добре се замисли, може, изхождайки от Библията, да намери пътя към Антропософията. Стремях се да покажа, че Антропософията, благодарение на своите познания за духовния свят, може по-дълбоко да вникне във великите неизчерпаеми тайни на пракнигата на човечеството, на Библията. След лекцията към мен се приближиха двама католически свещеника, присъствали на лекцията. От думите им беше ясно, че те, не като свещеници, а като теолози, изхождайки от тяхното учение за християнството, собствено, нищо не могат да ми възразят. Но, подминавайки същината на въпроса, те казаха: Да, видите ли, срещу това, което днес казахте, от наша позиция възражения няма, освен едно: когато ние говорим, говорим така, че нас всеки ще ни разбере. Вие, разбира се, също говорите за християнството, но за тези, които са достигнали определено ниво на образованост или са специално подготвени. Аз възразих: Видите ли, ваши преподобия, работата не е в това, какво мислим по въпроса аз или вие, тази тема излиза извън пределите на личното мнение. Не е чудно, че всеки смята това, с което се занимава, за имащо общочовешко значение. Какво да се чудим – иначе той не би се занимавал с това. Работата не е в това, какво вие или аз смятаме за правилно. Нашият начин за приближаване към духовния свят започва с това, че ние се издигаме над личното мнение и търсим действителността, реалната действителност. В нашия случай тази реалност е много близо. Тя е в отговор на въпроса: всички ли хора, към които мислите да се обърнете – защото Вие смятате, че се обръщате към всички хора – идват при Вас днес още в църквите? Отговорът на този въпрос е фактът, действителността. Вие мислите, че говорите към всички хора, че това, което казвате, е предназначено за всички хора. Но това е само Вашето мнение, а фактите говорят друго. Отговорете ми, всички ли хора ходят на църква? – Можете да отговорите само, че значителна част от хората именно не ходят на църква. Това опровергава Вашето мнение, че Вие говорите към всички хора, защото Вие не говорите на тези, които не ходят на църква. И сред тях значителен брой са тези, към които се обръщам аз, и които също имат право да намерят свой, съвременен път към Христос.

И така, в своите съждения следва да изхождаме не от личните си мнения, а да ги подчиняваме на изискванията и задачите на действителността. Разбира се, да се теоретизира какво е правилно и какво грешно е много по-удобно, отколкото във всеки конкретен случай да се изучава действителността, винаги точно да се вслушваш към изискванията на действителността. Антропософията не се стреми да бъде нещо друго, а само отговор на въпроси, които не повдига самата тя, а които – ако сами себе си правилно разбират, – се изправят в сърцата и душите на съвременните хора. Твърдо съм убеден: въпросите, поставени в моите вече многобройни съчинения, са поставени не от мен. Повечето отговори са дадени от мен, но въпросите не са поставени от мен. Въпросите са поставени от самата култура на епохата, например, от естествознанието. Тези въпроси трябва да си задава всеки, на когото са близки изискванията на епохата, който сериозно се вслушва в най-важните потребности на съвременните души.

Ако съзнанието се потопи в казаното, ще стане ясно, че в цялата антропософска литература господства едно основно положение, една основна насоченост, една основна настройка. Ако се прегледат всички тези съчинения даже не с доброжелателност, с която в нашето движение, собствено, вече се сдобихме, а настроени критично, което е свойствено на съвременната ни епоха, в цялата антропософска литература ясно ще изпъкне една основна насоченост: да се даде на човешката душа това, което особено и е необходимо в нашата епоха, – опираща се на собствената ни вътрешна същност самостоятелност и сила на съждението. Често бях принуден да се съпротивлявам на идващите от различни страни препоръки да пиша в по-популярен стил. Бях принуден да се съпротивлявам на този натиск по простата причина, че Антропософията е призвана не да даде на хората, ако те поискат, без умствено напрежение да добият догми, а именно да пробуди тяхната собствена способност за съждения, собствените търсения на душата. За това е призвана антропософската литература, – всеки, който иска, да отнесе от антропософската литература собствена убеденост.

Антропософията никъде не призовава към сляпа вяра, разбира се, излагат се факти, които не могат небавно да бъдат проверени от личен опит, но те се разказват като факти от духовния свят, които се възприемат като съобщения, и към които всеки може, ако иска, да приложи силата на своето критично мислене. И ние видяхме, че в последно време приятели, пристъпили с пълно разбиране към работата, достигнаха дотам, че сами се издигнаха към фините възприятия, проверени от непредвзетото критично мислене. От това непредвзето и небоязливо критично съждение се нуждае това, което се съобщава в антропософската литература. Тя винаги ще издържи тази непредвзета критика; толкова по-лесно ще я издържи, колкото по-непредвзета бъде критиката. Никога няма да чуете друго от мен, освен думите: проверявайте, проверявайте и проверявайте, но не спирайте с една проверка, търсете със средствата на съвременното мислене все по-дълбоко и по-дълбоко проникване в същината на нещата. Ако към това се стремим, именно антропософската литература може да направи човека самостоятелен.

Когато обхващаш многообразното въздействие на Антропософията, се сблъскваш с най-различни неща. Отново и отново срещам хора, които чуват една-две лекции, или прочетат една-две книжки, и след това изчезват от полезрението. От самосебе си се разбира, че това е тяхно право, никого не можеш да упрекнеш за това. И ако някой от познатите им ги попита, защо изчезнахте – с цялата дружелюбност, разбира се, без ни най-малък упрек – те отвръщат: боя се да бъда убеден. Тези думи сочат към съществени факти. Душите се стремят да се освободят от лошото наследство на нашата епоха, от господството на личните мнения, на личните теории, стремят се да намерят пътища към духовното, да уловят звученето на Вселената, стремят се да намерят възможност от цялата си душа да се отдадат на тази духовност на света, да намерят методи и начини, водещи душата до постигане, във възможната степен, на собствено прозрение в духовните светове. Само бавно и постепенно ще се утвърди в душите светогледа, макар и израсъл от най-дълбоките потребности на епохата, но вървящ в разрез с всички навици на съвременното мислене. Душите на хората са закрепени за привичното, на тях им е драго, когато от амвона чуят нещо, за което могат да кажат: това отдавна си го мисля. Истини, за които "отдавна си мислим", не звучат за навлизащия в света на Антропософията. Голямата грешка на много хора е, че не искат да си кажат: "ако се задълбоча в моята вътрешна същност, ще видя, че тук не се говори за нищо, което би било лично мнение, а само за фактори за развитието на човечеството“. Към тези фактори за развитие на човечеството неведнъж още ще се обръщаме по време на това ми идване в Щутгарт. Така че разбираемо е, че се надигат различни препятствия и тревоги, когато човек търси пътища към Антропософията, към  духовната наука.

Моята книга "Как се постигат познания за висшите светове" много се чете не само в нашите кръгове, но и извън тях. Четенето именно на тази книга отново и отново води до забележително, характерно явление.  Някой чете тази книга и ми пише писмо. Разбира се, винаги се радвам на такива писма по повод на някоя книга или по някакъв друг повод, и особено за книгата "Как се постигат познания за висшите светове".  Но много често такова писмо кристално ясно показва, че книгата не е разбрана, че най-важното в нея е изкривено от материалистичното мислене на съвременността. Тъй като първото, което схващат хората в тази книга е следното. Но първо ще отбележа, че в четящия книгата "Как се постигат познания за висшите светове" могат да се появят много съмнения, и немалко хора могат да потвърдят от собствен опит, че аз винаги съм готов да обсъдя тези съмнения, и в никакъв случай не искам да бъда разбран, че искам да отклоня тези писма. В никакъв случай не искам да изплаша авторите на тези писма. Но тези писма много често са предизвикани от една фраза, разбрана съвсем погрешно чисто материалистично. Много от казаното в тази книга, при внимателно четене, води човека към самостоятелност, към това, да търси в самия себе си, в своята душа пътищата в духовния свят. Тази книга е насочена именно към това, да направи човека възможно по-самостоятелен, да не му натрапва нищо субективно, а само да премахне препятствията от неговия път. За да може той сам да намери Истината. Най-добрия начин за разбирането на тази книга е да се приложи нейното съдържание в действие. Но тук човек се закача за изречението: "Този, който е узрял до необходимото ниво, ако правилно търси, ще намери своя духовен учител" /бележка 71/.  Ха сега! Ще напиша писмо на автора на тази книга и той ще бъде мой духовен учител. Така е най-лесно! Тук именно имаме пренасяне в материалното. Това място за търсещия самостоятелен път би могло да стане свят стимул за по-нататъшни търсения, който биха довели до нещо съвсем друго, отколкото обръщението: дайте ми инструкции. Но именно самостоятелността се оказва неудобна за мнозина читатели на тази книга. Те не вникват в книгата. И затова, макар при германците сред книгите от този вид тя да е, може би, най-четената, и да е преведена на много чужди езици, си остава най-неразбрана. А тя е разбираема и за дете, само трябва да и позволим непредубедено да ни въздейства и да не търсим материалистичното удобство.

Разбира се, естествено е, че днес и в тази област хората търсят това, което им е привично в другите области. Мислят така, както са свикнали. Колко подвластни са съвременните хора на навика да не търсят опора в самите себе си, тоест да не се учат сами да намират изход в едно или друго положение, а да търсят помощ отвън без да се интересуват от принципите, които стоят зад една такава помощ. Защо да си трошим главата по въпросите на здравето? Нека всичко необходимо ни го предпишат тези, които се занимават с това, и няма защо да се мисли, какви принципи ги ръководят. Прехвърляме отговорността за съдбата си на хората с авторитет. Защо тогава и за духовния път, най-важния за човека път, да не възложим на друг своята съдба? Но това, към което се стремим, което търсим, е основано именно на самостоятелния път, насочено е към това, да направи душата самостоятелна.

Може да се каже: именно естественонаучното изследване достигна днес известно ниво, и това ниво би било по силите на тези, който днес представляват тази област на науката, ако болшинството от тях не се потапяха изцяло само в своята тясна специалност, а малко надзъртаха извън пределите на своята научна специалност. Ако макар, да кажем, и дузина от официалните и представители – с които сега само и се съобразяват – поради вътрешна честност, стоейки на нивото на своите естественонаучни знания, реши да провери това, което се съобщава в моята "Въведение в тайната наука" и в моята "Теософия", тогава достоверността на тези съобщения би била потвърдена, изхождайки от познания, които могат да бъдат охарактеризирани със следните думи: изучавайте живота и вижте, дали няма да потвърди той съобщенията за духовните светове, добити по пътя на духовнонаучното изследване! – Който действително владее естествознанието, неизбежно ще стигне до признаването на съобщенията на антропософски насочената духовна наука. Това е безусловната истина. Но ние стоим пред простия факт, че именно тези, които биха могли да осъществят този труд, никак не са се загрижили, досега никак не са се загрижили за това, че никой не е поставил даже и въпрос – говоря за тези от нашите кръгове, които биха могли да проявят такава инициатива – никой не си е поставил задачата: от позицията на съвременната наука действително да се проверят духовнонаучните естественоисторически данни на Антропософията! Такава проверка не предизвиква ни най-малко опасение. Антропософията ще я издържи. Нека такава проверка започне – духовната наука ще я издържи. Но, разбира се, в епоха, когато не се желае да се вникне в  най-елементарните истини, такава проверка дълго още ще трябва да почака.

Стремежът да бъдеш не само логичен, но да проникваш в действителността, тоест да съгласуваш своите разсъждения не само с абстрактните закони на логиката, но и с реалните факти на действителността, този стремеж не се среща често в наши дни. Да бъдеш логичен – към това се стремят мнозина, но само известно заобикаляне на логиката – с отчитане на нейната важност – дава възможност да се види, каква бъркотия може да възникне с такива, отговарящи на логиката, съждения. Видите ли, да бъдеш съгласен със  собственото си съждение и съждението на някой друг е логично, но може да доведе до странни колизии. В своите мисли Карл V австрийски /1500 – 1558 г./ и кралят на Франция Франциск I /1494 – 1547 г./ съвпаднали.  В известна степен, по отношение на една определена точка, техните желания, които те се стремили да осъществят, съвпаднали напълно. Франциск казал: "Моят скъп брат се стреми към същото, към което и аз, ние и двамата искаме едно и също." – Работата е там, че те и двамата искали да завладеят Милано  /бележка 72/.  Виждате ли, с това пояснение всичко става ясно. Но че именно такива съждения, които като бедствие на нашата епоха пронизват мисленето и господстват в него, – това няма желание да се забелязва.

Забележително е – простете за филистерския образ – как понякога днес просветени духове решават да започнат нещата наопаки, как някой поставя каруцата пред коня. Но това веднага се приема, щом въпросното лице, което го прави, е официално одобрено. Дълги години истинско мъчение от съвременния начин на формиране на съждения се налагаше да изпитва този, който усеща живото в мисленето, чувстването и волята. Още помня, как във Виена слушах първата лекция по теория на елиптичната функция. Това беше лекция на Лео Кьонигсбергер /1837-1921 г./, тогава вече прочут. Той беше дотолкова прочут, че можеше да си позволи, получавайки титлата професор, да се обърне към правителството c писмо, изразявайки желанието да получи званието придворен съветник, а не само професор. Когато слушах първата му лекция, той стигна до въпроса: как стои работата с числата? Хората различават положителни и отрицателни числа. Положителните числа съответстват на парите, които имам, а отрицателните – на парите, които нямам и които дължа. Но има и други числа. Математиците изобразяват положителните и отрицателните числа с линия, в центъра на която поставят нулата, като от едната и страна са плюс едно, две и т.н., а от другата: минус едно, две и т.н. Знаменитият Гаус /бележка 73/ присъединил към това и нова числова линия, така че с различен вид числа може да бъде запълнена плоскост /сфера/. Няма да задълбавам в обосноваността на тази плоскост от числа, но Лео Кьонигсбергер започна тогава тази тема за елиптичните функции с думите: Възможно е, някой днес да каже, че със същото основание тези числа могат да се помислят за вертикални спрямо плоскостта! – Когато бях още голобрад младеж на 16-17 години, се запознах с теорията за числата в плоскост /сфера/, и още тогава  възразих: значи е възможно да се мисли за пространство изпълнено с числа. Учителят дружелюбно ме успокои, казвайки: "да почакаме за това до следващото столетие," което на мен, младока, разбира се, ми направи голямо впечатление. И ето, слушах във Виена Лео Кьонигсбергер, обсъждащ този въпрос. Той каза: "Да предположим, че ги има тези три вида числа. Не само числата, лежащи на плоскостта на тези две линии, но и числата, лежащи в третото измерение. Хипотетично приемаме, че такива числа съществуват, и че умножавам такова число с друго число. Ще ви покажа, че ако се умножат, при известни обстоятелства ще се получи нула. Но тъй като това е невъзможно, не може да има и такъв ред числа. Знаете ли, да се слуша нещо подобно си е мъка. Нямам намерение сега да говоря, правилна ли е цялата теория за тези числа, но, да приемеш едно, да не приемаш друго и да твърдиш: ако резултатът е нула, такива числа не може да има, – да слушаш това си е мъка, тъй като, от самосебе си се разбира, че правилният извод е съвсем друг: ако две умножени числа в резултат дадат нула, трябва да се приеме, че резултатът от умножението може да бъде и нула. Това е налагащ се от самосебе си естествен извод. Ако тези здрави съждения живееха в математиката, или в политическите декларации, например, на господин Уилсън /бележка 74/! Не, в тях господства същият, току що демонстриран начин на мислене. Но ако този начин на съждение господства в областта непосредствено засягаща съдбата на човечеството, тук погрешните съждения носят плодове със съвсем друго значение, отколкото в спекулативните разсъждения в тясно ограничена област на науката, както в много случаи става в теоретичните разсъждения на Лео Кьонигсбергер.

Време е вече да се обърне внимание на това, колко характерно за нашата действителност е отсъствието в съжденията на хората на стремеж към реалността, към съответствие с действителността. Към това не се стремят и в елементарни неща. Предпочита се това, което е приятно, а не това, което е всъщност. За да се измъкнем от това бедствие на съвременността, е необходимо да се научим да мислим различно, да се научим не просто изобщо да мислим, а да мислим различно. Това е извънредно важно. Ако хората можеха със своите стари навици за мислене да постигнат антропософски ориентираната духовна наука, те по-лесно биха се вживели в истините на духа. Но тези истини не могат да бъдат постигнати със старото, привично мислене, те се постигат именно с ново мислене, а това ново мислене се постига толкова трудно.

В това е причината, защо е толкова трудно за съвременния човек да приеме антропософски ориентираната духовна наука: тя се сблъсква с всевъзможни форми на предубеждение. Но именно затова духовната наука не може да бъде победена, тъй като трябва да се признае, че противодействието спрямо духовната наука е много слабо аргументирано. Пробвайте да намерите научни разглеждания, които се опитват сериозно да вникват във въпроса, да обсъдят данните на духовната наука, намерете такива статии или разглеждания. Който се опита да направи това, ще види, колко малко ще успее да намери. По този път и не бихме могли да се придвижим. Видите ли, какво ми разказа преди няколко години един студент, който имаше намерение да напише докторат по философия към един прославен университет. Той се канеше да пише докторат по тема, която му беше препоръчана от знаменит професор. Това беше дисертация за великия руски мислител Соловьов /1853-1900 г./. Тогава за Соловьов едва ли е имало публикации. Попитах студента: защо професорът го е посъветвал да пише именно за този философ? – "А-а, каза студентът, професорът нищо не знае за този философ и би искал да научи нещо.” Ето ти удобен начин: да поръчаш на ученика си да напише докторат за Соловьов. Ако ученикът знае руски език, тогава може да се научи нещо за Соловьов. Така се появи докторатът за Соловьов. Но именно така се появяват много докторати. Това е основният принцип, по който се дават темите за докторските работи. Но така се създават, може да се каже, отглеждат се, определени принципи на научната работа, определен начин на мислене. Посоченият професор, разбира се, само по един начин е можел действително да се запознае със Соловьов, ако се стремеше да бъде не само професор по философия, но и да се запознае със съвременната философия в лицето на един от нейните най-видни представители: той би трябвало да се опита сам да изучи Соловьов, доколкото това е възможно, ако не знаеш руски език, защото е преведено нищожно малко. Но това е неудобният път и следва да се каже: за мнозина от тези, които биха искали да си съставят мнение за духовната наука, пътят към духовната наука е още по-неудобен. Тъй като не е едно и също да се напише дисертация за Соловьов или за духовната наука. За Соловьов, когато дисертацията е готова, е лесно да си съставиш собствено мнение, тъй като пишещият е добре трениран в духа на съвременната философия. Но как да подходи съвременният професор по философия, например, към дисертация за духовната наука? Той не би знаел, как да подходи към нея. Той би бил съвсем безпомощен! И, разбира се, съвсем е неудобно по неоколен път да се запознаваш с духовната наука и да се опиташ в някаква степен, творчески, сам да се ориентираш в нея.

За честно търсещите, стремящи се към Истината, всичко това, разбира се, не е препятствие, защото душите им жадуват именно духовната наука. Мнозина от вас знаят това от личен опит, скъпи мои приятели. Но за болшинството от тези, които живеят обикновен живот, това е препятствие за вникване в същността на духовната наука. То не е съзвучно на привичното, и тъй като не му е съзвучно, изисква обстойно изучаване. Животът показва, че това често не се удава, но тези, които са опитвали да навлязат в духовната наука, като правило, не стават нейни противници;  не привърженици, но не и противници. Има и такива. Но значителна част от нашите съвременници е просто лично заинтересувана за изтребването на духовната наука, за нейното унищожение.

Какво осъждане може да предизвика, ако по пътя, който е добре познат на всеки антропософ, човек честно търси да се ориентира и противопоставя на духовната наука всички възможни възражения, всичко, което той има да каже! Но именно това не се иска, това е абсолютно неудобен път. Доста по-удобно е да се пренесе всичко в плоскостта на личностното, да се говори не за това, за което говори духовната наука, а за всичко друго, само не и по същество. И това, видите ли, именно това правят днес нашите съвременници, и в близко бъдеще все повече ще се практикува. На това бих искал да ви обърна внимание. Работата е там, че значителен брой недоволни вътре в нашето общество, недоволни именно поради личностни причини, стават оръдие в ръцете на тези противници на духовната наука, които не търсят честните пътища – те и не могат по честен път да осъществят своите цели, – избягват откритите научни дискусии и другите честни пътища, а търсят да подронят авторитета на обществото, натрисайки му някакъв скандал или превръщайки всичко в личностно.

Времето, отредено ми за разговор за работата, изтече, и за да не каже някой, че използвам вашето време за обсъждания на вътрешните дела на Обществото вместо да говоря по същество, ще си позволя само да прибавя следното: все повече ще стават хората, които ще позволяват да бъдат използвани от описаните личности, и честно преданите на антропософски ориентираната духовна наука ясно трябва да си дават сметка за това.

Веднъж, – това беше преди много години – М. Я. Щайнер получи от жител на едно малко градче писмо, каквито тя често получава; той се чувствал неудовлетворен от своето положение и искал да го подобри. Той питал за съвет: не е ли по-добре чрез брак да влезе в някаква фирма или да избере за своя по-нататъшен живот някакъв друг път. Да, ако искаш да видиш фактите в истинската им светлина и да не стоиш като слепец пред това, което се разиграва около теб, трябва да се говори истината без да се спестява нещо. Беше му разяснено, че ние не можем да му дадем съвет, да встъпи или не чрез брак в някаква фирма. Но според неговата настоятелност охотно се отзовахме в неговия стремеж да се запознае с учението за духовния свят. Той се отдаде на духовното във формата, както той си я представяше, и много скоро стигна до убеждението, че за човек с такъв голям дух, какъвто си се представяше, не му подхожда да предприема нещо в малкия град. Той искаше голям размах. Явно нещо беше понатрупал и се отправи към Берлин. На него му харесваше да се занимава с духовната наука, но той откри в себе си изключителен талант на художник и изискваше от Обществото признание и покровителство. Ние охотно приемаме хората, нали така? Образците от негови работи, които той представи, говореха, наистина, за пълно отсъствие на какъвто и да е талант, но някои и без талант, с трудолюбие, удовлетворяват по-ограничени претенции, – и го покровителстваха. Той преминаваше от един член на Обществото към друг, от тези, които можеха да му помогнат. Но всеки път се изясняваше, че той не иска на нищо да се научи, и се смята за завършен художник, знаещ повече от тези, които бяха готови да му помогнат. И тъй като той отклоняваше всеки учител, в края на краищата вече с нищо не можеше да му се помогне, проявяваше се неизчерпаема снизходителност, но нищо не можеше да се направи, тъй като той не поддаваше. В неговите очи, разбира се,  само в неговите очи – това беше скандален случай, когато светът не признава зараждащия се гений. Него никак не го смущаваше, че никой не споделя това мнение. Да, скъпи мои приятели, тук действително вината не беше наша. Това е основното, всичко останало е странично. И по-нататък с този човек стана, както и с много други. В нашето Общество те търсят преди всичко удовлетворяване на своите претенции, и ако те не се удовлетворят в степента и формата, каквато искат, те се превръщат в противници. И тогава те излизат с всевъзможни обвинения. За това, какво стои зад фактите, за него те, разбира се, не говорят. Те излизат с всевъзможни обвинения, които след това, в най-добрия случай се опровергават чрез излагане на истинските факти. В дадения случай това, разбира се, беше в чист вид болезнено тщеславие и отсъствие на талант. Всичко останало бяха празни дрънканици около тази глупава измислица, глупава фантазия. Но днес се намират списания, които подхващат такива неща. Този, за когото говоря, е Ерих Бамлер /бележка 75/. И ако се ориентираш в тези обстоятелства и действително се вникне в същността на нещата, тогава няма нужда от такива статии, които, собствено, нищо не изясняват, тъй като отделно взетите факти имат съвсем друг смисъл във връзка с това, какви мотиви стоят зад тях. Глупаво би било сериозно да се обсъжда несъщественото, тъй като работата не е в отделните несъществени факти, а в това, което стои зад тях.

 Да вземем друг случай. Човек, също нелишен от тщеславие, който дълги години не приемеше Антропософията, намери път към нея. Най-малко при него положих усилия да го привлека. Той влезе в Антропософията. Понякога се проявяваше, че стремежите му не бяха свободни от личната заинтересованост. Това, собствено, и не трябва да се изисква. Не трябва да се порицава, ако понякога има поддаване на лични стремежи. Върви се към такива лични стремежи, тъй като понякога по този обходен път човек стига до истинното. Така вървеше и той в началото беше много доволен от нас. Той написа труда "Теософия и християнство". Аз даже написах послеслов към него, и той беше издаден в 1910 година в нашето издателство. Той беше доволен от нас, ние бяхме хора, с които можеш да имаш работа. След това той подготви за печат друга работа - "Кой е бил Христос", и след като тази работа претърпя известни перипетии, които сега не ни засягат, я предложи на нашето философско-антропософско издателство. Но тази работа беше невъзможно да се отпечата във философско-антропософското издателство. На първите и страници беше казано, че Щайнер само е набелязал някои черти на проблема Христос, а авторът дава тяхното по-нататъшно разкриване. Не казвам това поради накърнено тщеславие, макар в този случай да ми го приписват;  но думите, в които във вестникарската статия ми е хвърлен този упрек, са дръзка лъжа, тъй като това, за което се говори в нея, го нямаше. Без да се съобразява, че може да съм имал основания да не задълбавам в проблема Христос в предназначения за широката аудитория печат, авторът действа по маниера, който напомня друга разиграла се история, на която тази сякаш е миниатюрен вариант. Към тази друга история пак ще трябва да се върна. В своята работа господинът, за когото иде реч, просто преразказа различни факти, които бяха съобщени в лекциите, предназначени само за членовете на Обществото. М. Я. Щайнер с пълно основание отказа да приеме тази работа в своето издателство. И този господин, получавайки отказ, се превърна в противник на Обществото. Не може, разбира се, във вестникарска статия да напишеш: Антропософското общество е отвратително, тъй като философско-антропософското издателство ми върна статията. Така не става. Но именно това щеше да е истината! – Тогава, макар безброй пъти да му се обясни причината за отказа – се съчиниха приказки за несъгласие. Този, за когото говоря, много добре знае цената на своите несъгласия, но прави от тях вестникарска статия! Няма значение за какво се пише в тази статия, тъй като не това го е направило наш противник. Всичко това беше, когато той влизаше в Обществото, противник той стана по друга причина. Макар мнозина да се съмняват в правомерността на твърдението, че последното се определя от предшестващото, въпреки това остава неоспоримо, че враждебността на господин Макс Зайлингер се появи непосредствено след отказа на нашето издателство. Разбира се, това е лесно да се отрича. Могат да се приведат всякакви възражения, но работата не е в това, какво казва един или друг, а в това, какви са фактите.

Този случай, напомня на друг, съвсем изключителен, и разказаният току що е само бледо негово подобие. Изключителният /в известен смисъл гениален/ случай е такъв: Преди няколко години един господин по покана на стар наш член посети Германия, чу всичко, каквото беше възможно като лекции, с огромно старание търсеше записки на години по-рано изнесени лекции, упорито добивайки ги ту от един, ту от друг. След като надлежно опакова всичко, което преписа, той замина обратно в Америка. Там той заявил, че бил при нас, запознал се с моето учение, но неудовлетворен от него, самият той отишъл по-надълбоко, и че в неговата книга читателите ще намерят много, което го няма в моите книги. Тъй като, когато изчерпал всичко, което можал да получи от мен, той ходил при Учител, живеещ някъде в Трансилванските Алпи, който му съобщил много неща, които той сега излага в своята книга. Но всичко, за което той писа в своята книга, беше това, което чу тук на посетените от него лекции или преписа от стенограмите на по-рано изнесените лекции. Книгата се появи в Америка и предизвика сензация. Книга, комбинирана от това, което той чул тук от мен и от някакъв Учител в Трансилванските Алпи. Хората нямаше нужда да изследват, какво именно излизаше от мен; те и не можеха да направят това, тъй като материалът беше взет от нашите закрити лекции. Но не стига, че тази книга се появи в англо-американския печат, като плод на англо-американския окултизъм; намери се и германско издателство, което я издаде в немски превод под името "Философията на розенкройцерите". Неин издател беше доктор Фолрат /бележка 76/.

Това са само отделни примери за това, какво се практикува, скъпи мои приятели. За тези факти трябва да се говори. Това трябва да се знае, тъй като това са средства, с които се борят с нас, и които, от друга страна, използват добитото от нашите изследвания. Може да се каже: вероятно, никога не са се прилагали по-лоши прийоми в борбата срещу нещо, от тези, които започват да се прилагат сега срещу нас, именно против антропософски ориентираната духовна наука! Затова ще разберете, че, следвайки неизбежната необходимост, ние ще използваме единственото допустимо средство, което ако и да не прави тези неща невъзможни, поне ще ги затрудни – употребяваме всички усилия, за да поставим всички възможни препятствия на лицата, свързани с тези неща. Обаче трябва да се каже: много се говори за тези неща, но хората остават глухи. Затова, за да продължим честно и правилно да служим на делото, на което всички ние сме предани, не остава нищо друго, освен да се подчиним на тази неизбежна необходимост.

Предположете, че духовната наука би се проявила само като теория, би съществувала само като идейно течение. Тогава би било съвсем невъзможно – теоретически това е възможно, но в конкретната действителност това би се оказало съвсем невъзможно – към Антропософията да се лепнат всички тези неща, които стават в такава недостойна, отвратителна форма. Трябва да различаваме духовнонаучното движение, чисто познавателното движение, стремящо се да стане мироглед на съвременността, от Антропософското общество. В идеята Антропософското общество е прекрасно, но на практика – колкото и да не ми се иска, фактите говорят – на практика всеки ден, и това не е преувеличение, всеки ден се появяват факти, свидетелстващи за това, че вътре в Антропософското общество с известна лекота изобилно избуяват и тясно лични интереси, за и против. По пътищата на духовната наука понякога е трудно да се разграничат личните интереси и чисто деловите. Но си помислете, че чрез живота на Обществото се откриват широки възможности за тези хора, които не искат да се противопоставят на духовната наука в открита, честна дискусия, а вървят по околни пътища, чрез лъжи и клевети да разстроят плановете на духовната наука. Това действително е така:  те търсят гибелта на Обществото.

В течение на много години широко откликвах на желанието на различни членове на Обществото, както отдавнашни така и съвсем млади, да имат лична беседа с мен. Само през последните години, по силата на обстоятелствата, се налагаше от време на време да отстъпвам от тази традиция; но именно временно и по изключение.  Въпреки това често се подчертаваше, че в това, което е написано в книгите, и в това, което се говори на лекциите, всеки ще намери указанията, нужни за неговия индивидуален, самостоятелен път на развитие. Така че личните срещи имаха значение само като лични изказвания, като общение на човек с човека. Но отново и отново, във връзка с тези лични срещи на членове на Обществото с мен, се появяват и битуват в Обществото най-нелепи измислици – простете рязкостта на тези думи, – които за стоящите извън Обществото стават източници за всевъзможни сплетни и клевети. За тези лъжи мисля, че вече твърде често в кръговете на нашето Общество мнозина са склонни да употребяват помпозни думи, за да придадат значимост на собствената си персона. Какво удовлетворение, например, чувства някой, казвайки: "Аз станах езотеричен ученик" – или: "Да, знаете ли, всичко това е много тайно, не мога нищо да говоря за това,  нямам право да говоря“.  Да се направиш значим, да си придадеш изключителност – ето какво стои зад такива думи, а тези думи след това се употребяват от стоящите вън във вреда на Обществото. Всички тези неща, които сега злонамерено се употребяват във вреда на Обществото, никога нямаше да ги има, ако не се представяше в лъжлива светлина това, което отговаря на закономерното желание на всеки, и което би могло също толкова закономерно да бъде удовлетворено. Но сега, във връзка с това, в какво го превръща външното обкръжение, то не може да запази своето предишно звучене, колкото и тежко да е, скъпи мои приятели. От самосебе си се разбира, че в Обществото, всяко дружеско общуване е естествено, но неизбежната необходимост ме принуждава да прекратя личните аудиенции. Това е особено тежко за мен, защото естествено ще кажат, защо с виновните трябва да страдат и невинните: – но когато си в Обществото, влизаш в неговата карма, а за защитата на Обществото друго решение на въпроса няма. Във връзка със злонамерените клевети неизбежно трябва да се прекрати всичко това, което живееше в тези лични срещи, към които мнозина се стремяха.

Не си мислете, че на мен ми е по-малко болно, отколкото на вас, но аз знам, че както всичко, което досега съм говорил за тези неща, е отишло на вятъра, така и днешните ми думи биха били на вятъра, ако не бяха предприети мерките, принуждаващи да се осъзнае сериозността на думите ми.

Лесно е да се извърти това, което е казано в частна беседа на конкретен човек; клеветниците стигат дотам, че, например, тук и там говорят, че един или друг член на Обществото е бил хипнотизиран. Е, скъпи мои приятели, против такива измислици съм принуден да предприема други мерки - говоря от истинско чувство на дълг пред нашето движение, от най-горчива сериозност и разбиране за святостта на духовната наука. В основата на движението ни стои и строго се спазва принципът на неприкосновеност на чуждата воля, безусловно се изключва всичко, което може да наруши свободата на волята – и именно това безцеремонно се използва. Затова е необходимо, всичко, което израства на почвата на нашето движение, да бъде съвсем открито. Тогава клеветата ще изгуби почва под краката си. Друг път за борба с клеветата няма. Доколкото това ще зависи от мен, ще бъдат приложени всички усилия, занапред в нашето движение всичко да става открито, всичко повече или по-малко открито. Духовната наука няма от какво да се страхува от откритостта. Затова днес ви освобождавам от поетото от вас задължение, да не разгласявате съдържанието на частните, лични беседи; това се отнася за всички беседи, състояли се през всички предшестващи години. Всеки е свободен, според желанието си, да съобщава това, което му е било казано в такава беседа. Няма да се намери нещо, което би се бояло от разгласяване. В условията на откритост няма да има почва за клевети. Искам да ви дам пример, как могат да бъдат употребени тези неща в условията на въпиюща неосведоменост, с цялото желание да се разделим с тази въпиюща неосведоменост.

Не само споменатия Ерих Бамлер, но и други, борещи се с такива "честни" средства, твърдят и по същество вярват, че сред различните, наречени езотерични правила, им е дадено и следното: "Разглеждай всичко, което те обкръжава в света като необходимост, сякаш е необходимо, като необходимост на съдбата“. Известно време, след като се считат за действащи в Обществото, получили такова правило, те казват: "Аз съм езотеричен ученик, тъй като постоянно медитирам: "разглеждай всичко, което те обкръжава, в светлината на необходимостта." – Но защо именно на тези хора е дадено това правило, защо те са били посъветвани така. По простата причина, че то им е било нужно във връзка с тяхната душевна настройка. Това в никакъв случай не е бил нарушаващ тяхната свобода съвет, но за неговата ценност и езотеричност ще можете да си съставите мнение, когато ви кажа следното. В своя световноизвестен труд Шопенхауер /1788-1860 г./, засягайки въпроса за свободата на волята и отношението на човека към събитията от обикновения живот и своята съдба, казва: "всичко, което става, от най-важното до най-незначителното, става по необходимост". След това той посочва успокояващото въздействие на осъзнаването на неизбежността и необходимостта. И, значи, хората не получават никакъв друг съвет, освен този, който дава самият Шопенхауер: познанието за неизбежността, като средство против душевна депресия.

Спекулирайки с въпиющата неосведоменост и с нежеланието за отказ от удобството на тази неосведоменост, се пускат в ход всевъзможни нелепи измислици, например, че следвайки указанията, ставаш зелен или син, особено краката. И тези, които при всеки случай са готови да си изсмучат езотеричното от пръстите, приемат тази нелепица. От всичко казано, трябва да разберете неизбежността, необходимостта от тази мярка, на която се наложи да се реша. Поне за да стане ясна на всички цялата сериозност на тези факти. Не се оплаквайте за това на мен, на когото е също така болно, както и на вас, а се оплаквайте на тези, които ви посочих с цялата яснота, и които направиха необходимо прилагането на такива мерки. Много ми тежи необходимостта да прекратя тези лични беседи, които търсят толкова много членове на Обществото. Знам, разбира се, че и това ще даде почва за злословия по мой адрес, но не мога да следвам лични интереси в нашето движение. А това значи, че трябва да следвам принципа на сериозното отношение към това, което, от една страна, дава поводи за лъжи, а от друга страна – поводи за осмиване и  клеветене на духовната наука, дава ги на тези, които не искат да влязат в честна борба с духовната наука, а търсят други пътища да я унищожат.

Изследвайте това, което става, и ще видите: повод винаги се дава от самото Общество. Но на нападки самото Общество много рядко е подложено, цел на нападките съм аз или най-близкото ми обкръжение. Изследвайте фактите. Но когато нападат мен, се целят именно в духовната наука. На всички тях им е съвсем безразлично, че на някого е даден глупав езотеричен съвет; в света ги дават достатъчно. На хората не е безразлично, че духовната наука, ориентирана антропософски, става мощен културен импулс на съвремието, че тя търси да бъде съзвучна със съвременността. Това не е безразлично на тези хора. Някой западнал езотерик не интересува тези хора, но не и този, който съгласно своята съдба, не може да остане в сянка. Няма да нападнат някой незабележим езотерик, ако той събере в Берлин, да кажем, петдесет човека, седне пред тях и започне да им дава езотерични съвети. Нападките започнаха тогава, когато броят на издадените книги надхвърли определена бройка. Би било велик грях пред Духа на антропософски ориентираната духовна наука да позволим да погубят Антропософията; принудени сме да предприемем тези мерки, да се откажем от някои неща, може би, само за кратко, принудени сме към това, тъй като съвременното състояние на морала ни принуждава към него.

Често се налага да се сблъскваме с изопачаване на фактите; но както се изопачават факти, свързани с духовната наука, както се възприемат факти, които въобще не ги е имало, и се разказва нещо съвсем друго, от това, което е било в действителност, това е рядкост дори в човешката история. Трябва да можеш да видиш не само лавината, паднала върху селото, трябва да умееш да видиш снежната топка, падаща отгоре и превръщаща се в лавина. Разбира се, аз много дълго изчаках, и отново и отново предпазвах, призовавах, но моите призиви не бяха чути или не бяха приети с необходимата сериозност. Хора, стоящи извън нашето движение ми хвърлят упрек, че се обкръжавам със слепи привърженици, сляпо вярващи в моя авторитет. Това беше преди година, а сега броят на прегрешенията ми значително нарасна. Мога, обаче, да кажа: не срещам толкова много привързаност от страна на членове на Обществото, когато работата опира до доверие, което те би трябвало да ми дават насреща, и изхождайки от това доверие, да насочват постъпките си.  Като правило, става обратното на това, което е моето мнение. И това година след година. Сава обратното на моето мнение. Само че не се забелязва, тъй като в много случаи се следва особен метод: не се пита толкова за моето мнение, колкото изказват своето, и после се казва: той каза това. Аз съвсем не съм казвал това, но са искали да чуят от мен именно това, и после се разказва, че аз съм го казал. И ето: във външния свят се говори, че имам слепи последователи. На практика, Обществото показва, че е налице точно противоположното, или най-малкото в случаите, когато трябва да ми бъде оказано доверие, защото с години съм изработвал мнението си, а моят събеседник не го е правил.

Казвам всичко това не за да се оплаквам, да мърморя или да хленча, казвам го защото симптомите, които заплашват да изкарат нашето движение от набелязания път, стават ежедневни, и защото няма склонност да се забелязва снежната топка, докато е още горе, като снежна топка, а се вижда само падналата лавина. Буквално няколко часа преди идването ми тук, между другото, ми прочетоха писмо, в което се говори за двама члена на Обществото. Не искам да споменавам имена, нека това бъде просто пример. Единият се упреква, че се упражнява да хипнотизира другия, че той даже сяда зад хипнотизирания и му медитира зад врата, за да предизвика в душата му всевъзможни вредящи сили. И това продължава да се развива. Това е само един случай, последния, не, не последния, след него се появи още един. Днес това още е безобидна глупост, но след няколко години тя вече няма да е такава: да седнеш зад някого и да упражняваш своята способност да медитираш към другия през врата му всевъзможни вредящи въздействия! Няма съмнение, че споменатият член на Обществото е съвсем безвреден в своите усилия. Но ако днес, скъпи мои приятели, това се разиграва между двама члена на Обществото, ще минат няколко години, и това ще нарасне до "падението на Щайнер". Така отново ще бъде даден напълно подходящ повод в самото Общество. Впрочем, събитията могат да се разгърнат по-бързо, и за това няма да са необходими и две години.

Така че, разберете, поставен съм пред изключително суровата необходимост, принуден съм в най-близко време да кажа: трябва да се опитаме да направим така, че духовната наука да се разгръща напълно открито. Вследствие на това никой няма да се почувства подминат, никой няма да търси да изрови нещо, ако всичко става напълно открито. Трябва да бъде прекратено цялото това бръщолевене: "това е нещо мистично, покрито с тайна", "за това не може да се говори" и така нататък – това не трябва повече да дава повод за злословие и клевета. Нашето общуване трябва да си остане толкова дружеско, то и не може да бъде друго, но в близко време частните беседи трябва принципно да бъдат прекратени. Може би, това ще принуди нашите скъпи членове, макар и да е неудобно, по-внимателно да се отнасят към фактите, да се замислят над тях, да се загрижат от фактите, покрай които преминават без да се замислят.

Простете, че днес изнесох тези неща на светло. Заговорих за тях, когато лекцията, собствено, вече беше завършена. Длъжен съм да говоря за тези неща, защото те непосредствено касаят жизнени въпроси на нашето движение, на нашето Антропософско Общество. Това, а не някаква си недружелюбност, ме принуждават с голяма душевна болка в най-близко време да се откажа от личните беседи със скъпите ни членове. Тогава ще бъде невъзможно това, което с такава охота се използва от нашите злонамерени врагове.  Скъпи мои приятели, можете, разбира се, да направите едно възражение, и него мислено всеки го прави, мислейки за себе си: но с мен той би могъл да говори. Но това би си казал и всеки от тези, които сега толкова недостойно нападат Обществото; и някои от тези, които сега са оръдие в ръцете на своите покровители, бяха в числото на много, много видните членове на Обществото. Това трябва да се промени, но само самите членове на Обществото могат да променят това.