ЛЕКЦИЯ 6.

Щутгарт, 24 ноември 1915 година.

Тази вечер ще посветим разглеждането на взаимодействието между духовния и физическия свят. Говорили сме вече за това във връзка с други теми. Но днес това ще ни бъде основната тема. Искам да започна с нещо много общо разглеждането, което ще ни покаже, как в най-абстрактното и най-обобщаващото може с една проста мисъл да бъде обхванато взаимодействието на духовното и физическото, на извънземното и земното. И от общите разсъждения да преминем към основната тема: за взаимоотношенията на развъплътените, преминали през портата на смъртта, с тези, които още са въплътени в този земен живот.

Да погледнем на нашата Земя, като на арена на действие на сили, дълбоко засягащи нашите сетива. Ще започна съвсем умозрително, ще ви предложа мисли и представи, сякаш съвсем измислени, или, във всеки случай, така изглеждащи. Да си представим цялата Земя с нейното обкръжение, с всичките и сили, сякаш концентрирана, свита в малко копие на Земята. Значи предполагаемо имаме сякаш малка Земя, малко, дребничко тяло, което в малкото съдържа в себе си всички съотношения на силите, които в голям мащаб се разпределят по цялото тяло на Земята. Да си представим: по какви пътища това малко тяло е свързано с цялата Земя.

Земята, ако имаме правилна представа за нея, не трябва да я виждаме такава, каквато си я представят геолозите или минералозите, които виждат в нея лишено от живот същество. Тъй като, ако Земята би била само минерално същество, както си го представят геолозите, тя никога не би съдържала в себе си /не би носила в себе си/ растенията, животните и хората. Разбира се, геологът има право да изучава това, което е мъртво, но той трябва да осъзнава, че има работа само с част от Земята. Но ако си представяме Земята като живо същество, а животът протича във времето, то тази Земя през зимата – често сме говорили за това – се намира в съвсем друго състояние, отколкото през лятото, съвсем както човек се намира в съня в друго състояние, отколкото при будуване. Не трябва да си представяме, че зима и лято просто се сменят едно след друго, а че те обхващат цялото състояние на Земята, цялото и живо същество, както сънят и бодърстването обхващат нас. Ако ние разглеждаме Земята като живо същество, на нас ни е ясно, че тази смяна на годишните времена представлява част от битието на Земята като цяло. От това е явно, че всяко същество, свързано със Земята – а значи и тази малка Земя, за която говорим – заедно с цялата Земя преминава тези смени на състоянието.

Какво означава тази смяна на състоянието за нашата Земя? Например, настъпва пролетта. Това означава, че Слънцето, в неговото въздействие на Земята, встъпва в съвсем други съотношения, отколкото това е било през зимата. Може също да се каже: когато настъпи пролетта, Земята се обхваща от слънчевото въздействие. Ако по време на зимата нашата малка Земя заедно с цялата Земя беше в известна степен, предоставена сама на себе си, Слънцето се е грижело за нашата малка земя, то сега и нашата малка земя е обхваната от въздействието на Слънцето, тоест от това, което се намира извън Земята. Сбора от сили на нашата малка земя се откъсва от Земята. Нашата малка земя е обърната сега не само към силите на Земята; тя е обхваната от въздействието на Слънцето, тя е откъсната от непосредствената връзка със Земята. Когато нашата малка земя е така откъсната от Земята, в нея встъпват други сили, покрай земните, в нея встъпват сили отвън. Нашата малка земя е обърната сега не само към силите на Земята; тя е обхваната от въздействието на Слънцето, тя е откъсната от Земята. Когато нашата малка земя е така откъсната от Земята, тогава в нея встъпват други сили, освен само земните сили, тогава в нея встъпват сили отвън.

Трябва да си представяме нашата малка земя като запълнена от вещество. Но не за него става дума сега. От есента до пролетта малката земя е предоставена сама на себе си, тя развива в себе си свои собствени сили. След това настъпва действието на Слънцето, то улавя тези сили, така че под въздействието на силите на Слънцето, това, което отначало е било затворено в самата малка земя, сега се включва в кръга на извънземните въздействия. То се изтръгва  и встъпва в кръга на извънземните въздействия. Това, което е било плътно съединено, се освобождава, разширява се и може да добие взаимоотношение с обкръжаващото мирово пространство на сферата на въздействие на Слънцето.

После, след известно време, през есента, въздействието на Слънцето отново се прекратява. Тогава това разгръщане не може да продължи, тогава въздействието на слънчевите сили отново се оттегля от взаимодействие със земните сили, тоест възстановяват се предишните силови съотношения. Те консолидират веществеността. Земята отново обхваща всичко това, което тя, за определено време е трябвало да предаде на въздействието на Слънцето. Въздействието на Слънцето сега дълго време отсъства, настъпва зимата. Ако тази откритост на въздействието на Слънцето се запазваше, то съвсем би завладяло тази малка земя вътре в голямата Земя. През цялата зима остава действена цялата система от сили на Земята, иначе Слънцето съвсем би завладяло малката земя /би си я присвоило/. Но би трябвало да е осигурено и това, че когато Слънцето възобнови своето действие, да може отново да обхване и малката земя, иначе тя ще се превърне в просто топче, която ще се погълне от голямата Земя. Трябва да встъпи в действие някаква сила, че когато Слънцето отново дойде, да може да обхване с въздействието си и тази малка земя. Но за това трябва да се положи грижа. Ако Слънцето има своята собствена сила ето тук  /следва рисунка, която липсва в текста/, то това е малката земя. Въздействието на Слънцето е оттеглено, сега тази малка земя е заедно с голямата Земя. Когато Слънцето се върне отново, какво трябва да предприеме то с това, което е станало едно със Земята? Слънцето трябва да нахлуе отново – тук няма никакво значение дали Слънцето се върти около Земята или Земята /се върти/ около Слънцето. Слънцето, щом то стои в такова ново съотношение спрямо Земята, трябва да нахлуе. Как да си представим това? Представете си: човек застанал здраво и напряга всичките си сили, за да остане прав. Вие се приближавате отстрани и искате да го преместите. Ако той стои достатъчно здраво /ако е заел подходяща стойка/, няма да можете да го мръднете. Но ако той помръдне, вие можете да влезете в неговото движение /да нахлуете в посоката на неговото движение/. Предположете, че тук вътре има сила, описваща окръжност около Земята, вътрешна центробежна сила; да си представим, че тази центробежна сила на Слънцето е предадена на малката земя. Тогава Слънцето може отново да се намеси в това движение, да се включи в него. То може отново да откъсне тази малка земя от Земята. С други думи, тогава бихме имали през пролетта малка земя, в която Слънцето се намесва чрез импулса на това движение, в което то вече е участвало през миналата есен. Слънцето се намесва, грабва малката земя от едностранната връзка със силите на Земята, съответно за въздействието на Слънцето широко се отваря това, което е било ограничено от силите на малката земя. Едните и другите сили трябва да се съединят и малкото земно кълбо се изплъзва от центробежната сила на Слънцето. Вече се досещате за какво става дума: описах схематично, какво става при растежа на растенията, при развитието на листа, цветове и плодове.

Описах ви, в какво се състои действието на центробежната сила на Слънцето /на слънчевата енергия/ – в оплождането; семето е оплодено и остава оплодено до следващата година, когато отново ще бъде обхванато от силите на Слънцето. Малкото зрънце, в което става оплождането, това е съществото, в което става оплождането, това е съществото, в което е заложена възможността да се предаде на земното тази слънчева сила на узряването. Виждате, че тук имаме живо взаимодействие между земното и пространствено извънземното. Не трябва да си представяме, че растежът на растенията е възможен без този отпечатък  /произведен от слънчевата енергия, от центробежната сила/, в който Слънцето ще може отново да встъпи през следващата година. С други думи, когато наблюдаваме растение, ние наблюдаваме не нещо, включено само в едните земни взаимовръзки, но в целия кръгооборот на живота на растенията виждаме взаимодействието на силите на Земята и Слънцето. Намесват се и други планетарни въздействия, но сега ги оставяме настрани. Искаме да обхванем процеса като цяло. Искаме да си изясним по какъв начин това, което виждаме тук на Земята, е продукт /производно/ не само на силите на Земята, но по какъв начин то е продукт /производно/ и на силите на Слънцето. Обстоятелството, че човек в своето съзнание обикновено се ограничава с това, което става на Земята или в Земята, му пречи да види фактите в тяхната действителност, да стигне до правилно познание за фактите. Тъй като само минералите се създават само от силите на Земята. В момента, когато излизаме от пределите на чисто материалното и встъпваме в растителното, трябва да разберем, че се излиза от сферата на чисто земното. Материалистите все се надяват да създадат в лабораторни условия семе на растение, както създават други химични съединения. Обаче думата на противниците на материализма не е за това, а че когато се преминава от минерално към растително, от химическия продукт към живото, зараждането може да стане само чрез извънземни процеси.

И преди на материалистите да им се удаде да осъществят своята идея за изкуствено създаване на семена на растения, както създават минерални продукти и химически съединения, те ще трябва да усвоят – гротескно изразявайки се – основите на астрологията, да разберат, че това, което искат да постигнат, трябва да бъде съгласувано с определена констелация на звездите. Трябва да бъдат създадени лаборатории, работещи във връзка с хода на годината /със смяната на годишните времена/ и отчитащи звездните констелации, – в същата степен, както това става навън, в природата. Когато се издигаш от мъртвото към живото, трябва да се издигнеш над Земята, да се откъснеш от Земята. Тъй като при възникване на живото трябва да действа етерно-телесното. Но етерно-телесното никога не може да бъде във връзка само със Земята, то е свързано с това, което се намира извън Земята, в целия свят. Това, което е чисто физическо, го обхващаме напълно, когато разглеждаме земното; изхождайки от земното, ако разглеждаме земното, ние разглеждаме физическото. Това, което в нашата Земя е етерно, принадлежи на вселената.

Ако след това преминем към астралното, ние стигаме до елемент, изобщо недостъпен за земното зрение. И ако поискам това, което схематично ви обрисувах за растенията, да го обрисувам за животните, това би било много по-сложно; ние би трябвало да обхванем с поглед покрай земното, не само извънземния и целия звезден свят, но и цялото мироздание, излизащо далеч зад пределите на звездния свят.

Обрисувах ви тази картина, за да надникнете в най-дълбокото, вътрешно тайнство на това, което става в ежедневния растеж на растенията, за да погледнете и в цвета, как в неговите оплодени частици, които кръгообразно, или по някакъв друг начин са разположени в завръзите, се осъществяват мировите въздействия и как самото семе е отражение на въздействието  /арена на въздействието/ на силите на цялата Земя, и че то по същество се явява малка земя. Това, което става в оплождания цвят, е отражение на взаимодействието на силите, разиграващи се между Земята и целия свят на звездите от обкръжаващото ни мирово пространство.

Ние навсякъде сме обкръжени от тайни и тяхното опознаване, стремежа за научаването им ни стимулират към най-дълбока скромност. Само си представете, какво разстояние отделя такова обобщаващо разглеждане на фактите от конкретното познание на детайлите: на всичко, което като растителен свят, покрива нашата Земя. Разкрива се необозримо поле за познание. Във всеки един момент от нашия живот ние стоим пред необозримото. И човек трябва да носи срещу света съзнанието за това,  че опознавайки го, ние навсякъде се вглеждаме в безкрая на битието. Чрез това чувстваме връзката между отделното ограничено съществуване на човека и безкрайното битие на мирозданието. И това чувство трябва да го носим срещу всички детайли, които ни разкрива духовната наука, тъй като без това чувство на благоговение пред безкрайното, нищо в духовната наука не може да бъде правилно възприето. Трябва от време на време да освежаваме в себе си това чувство, за да отвикнем да гледаме на познанието, като на нещо, добивано пътьом, докато в действителност то трябва да бъде най-свято духовно преживяване в нашия живот.

Когато се отдаваме на такива настроения, тогава с правилни мисли се стига до това, което в наше време все повече трябва да се възвестява от източниците на духовната наука, като стъпка напред от нашето време към бъдещето. И когато такъв начин на мислене е усвоен от душата, в нея той се превръща в действена сила. Това не е абстракция. Той обхваща душата, изпълва я с топлина и светлина. И даровете на духовната наука стават плодотворни именно благодарение на това, че самата ни душа се променя, преживявайки и чувствайки това, което е дадено от духовното изследване. Когато донесем в своята душа такава настройка, тогава ни се разкриват загадките на живота, покрай които иначе преминаваме, без да ги забелязваме.

Има вътрешна душевна връзка между разглежданията, които изложих тук, и това, което ще говоря по-нататък във връзка с живота на човека. Наблюдавайки растенията, как те растат от Земята, може така да се настрои душата, че тя да почувства как това, което тук изниква от Земята, има своето начало от мъничко, най-сложно същество - семето; това малко същество – изхождайки от определен възглед – отразява цялата Земя. Цялото мироздание действа в това, което виждам растящо от листо към цвят, и от цвят към плод.

Когато гледам зеления лист на стъблото, аз осъзнавам: в този лист, как той се заражда, раззеленява, как е обкръжен от въздействията на Слънцето, това, което отначало е било заключено в малката земя, сега е откъснато от Земята, обхванато е от въздействието на Слънцето. След това слънчевите въздействия връщат малката земя към нейните вибрации, — след като е станало невъзможно да се съхранява разширено това, което е било в малката земя, тъй като то трябва да бъде отново концентрирано. В растящото, разлистващо се растение, виждаме сякаш в образ въздействието на целия огромен космос. Това, което се разкрива на нашите сетива, трябва да го разглеждаме като нещо, разкриващо ни всеки миг тайните, изпълващи и пронизващи целия космос.

Но и животът на човека също така е свързан с целия космос и с всичко това, което, като извънземни тела и събития, се съотнася с нас. Съвсем особено значение за нас има това, което става видимо тук на Земята, когато ние, бих казал, забелязваме отклоненията от привичното и нормалното в земния живот, от нормалния човешки живот. В живота постоянно виждаме повече отклонения, отколкото нормални явления, и познанието за привичното, ограничено от сетивния свят, не ни въвежда в същността, в значението на тези отклонения. Ние живеем в епоха, когато отклоненията стават масови и се изправят пред душите като въпроси-загадки.

В тези години на тежки изпитания мнозина от нашите човешки братя преждевременно преминават портата на смъртта не вследствие на болести, тоест на това, което е загнездено в самия техен организъм, а в резултат на насилие. И това е съществена разлика: дали човек умира на младини вследствие на болест или животът му прекъсва от куршум или по някакъв друг насилствен начин. Вече говорих за това вчера: всичко, което става между раждането и смъртта, всичко има значение в общия ход на живота; трябва да приемаме това като кармични взаимовръзки, като дадено от кармата. Всичко, което става с човека и около човека, има кармично значение. Да разгледаме случай, когато на сравнително млади години физическият организъм е откъснат чрез куршум от душевно-духовното. Това е аномалия. Обично човек сам използва /разходва/ докрай своя организъм. Това е двоен въпрос-загадка. Самата смърт за непосредственото възприятия е загадка, която се разкрива само от духовната наука; двойна загадка е смърт, която се предизвиква не от вътрешни органични процеси, откъсващи организма от душевно-духовното, а от куршум. Вътрешният смисъл звучи на човешката душа от Вселената, от Космоса, роден като обикновени мисли, и приети с цялата им дълбочина, те ни обхващат с вътрешна съсредоточеност към тайните на Вселената. И когато душата е така настроена, тогава се изправяме с нужното благоговение и с необходимата сериозност срещу събитията, за които току що говорих, когато по насилствен начин на човешкото душевно-духовно се отнема неговото физически-телесно. Това като гатанка се изправя пред душата на човека. Работата е в това, как се изправя този въпрос и какви условия способстват за разрешаването му. Ако човек е започнал с празничен обяд, починал си е, а след това се е заел със своята духовна работа, той няма да стигне до разрешаване на тази дълбока загадка, той не ще намери това душевно настроение, което е необходимо за проникването в такава тайна. Но ако пристъпва към този въпрос изпълвайки душата си с благоговейна откритост към Космоса, тогава могат да му се открият отговорите на тези въпроси-загадки.

Когато с такава настройка на душата духовният изследовател се обръща към загадката на  смъртта, така властно приближаваща се към нас, когато по насилствен начин на духовно-душевното се откъсва неговото физически-телесно, в неговата душа се изправя много от това, което води към разкриване на тайната. Тогава идват правилните възприятия, проясняващи загадката. Тези възприятия не могат да се произведат от всяко душевно състояние, а само от правилното. За да можете ясно да си представите това, избрах този начин на изложение, по който вървим днес, когато едновременно с изложеното ви показвам, по какъв път преминава душата на духовния изследовател. Пред неговата душа, когато той така я подготви, стои въпросът за ранната насилствена смърт. Тогава в душата изплува нещо съвсем особено. Ако обикновено мисъл след мисъл следват безпорядъчно, сега, когато в душата живее загадката на смъртта, в закономерна последователност редом с този въпрос в душата се изправя като свързан с него друг въпрос: как, собствено, хората възприемат живота, какво разбират под това понятие? И тогава пред душата се разгръщат всевъзможни мисли, които искам сега да прекарам пред вашите души.

В нашата епоха хората признават действителността само на това, което  не е само мисъл. Мисълта за тях не е действителност. И по своему, от своя гледна точка, те могат да бъдат прави, защото именно такава е настройката на душата. Това, което те признават за действителност, трябва по-грубо да се изправи пред душата, отколкото само като мисъл, собствено, доста грубо трябва да се изправи пред душата. Мисълта си е само мисъл!

За съвременния човек това, което се признава за действително, не може да бъде само мисъл. Съвременният човек не счита за действителност мисълта. Действителното трябва да бъде грубо осезаемо, трябва да говори не само на мислите  /да се възприема не само с мислите/. От такава настройка на душата хората смятат за действително само това, което въздейства грубо, това, което принуждава да го признаеш за действително.

Тази представа за битието, която се е установила тук във физическия живот, се превръща в препятствие, когато се издигаме от земния свят, в който се намираме, в духовния свят, в който човек встъпва, когато преминава портата на смъртта. Именно това, което тук не смятаме за действително, е действителността в духовния свят. Това, което тук наричаме действителност, там се отхвърля като нещо плашещо, като нещо непринадлежащо към духовния свят. Това е факт от извънредна важност. Ако в духовния свят се мисли така тривиално, както мислим тук на Земята, то за нашата действителност трябва да се каже: Какво да правим с това?  Та то не съществува!  – В духовния свят трябва да имам възможност за творческа обща дейност с всичко, което се изправя срещу мен като имагинация – в духовния свят това се отнася към нисшата степен на познание – тоест трябва със собствената си дейност да приведа възприемането към съзерцание. Докато съвременният човек признава за действително само това, спрямо което той не е приложил усилия, в духовния свят това, към което ти не си приложил творческа дейност, не е действителност. В духовния свят винаги трябва да се приложи дейност, съвместна работа, за да възникне това, което в духовния свят е действителност, навсякъде е нужна съвместна работа.

Този, който развъплътен се намира в духовния свят, вижда обкръжаващия духовен свят в тези граници, в които той е деен в него. И, от необхванатото от собствената му дейност, той вижда това, което в духовния свят се явява отвъден свят, тоест света, в който живеем ние. Когато развъплътеният гледа към Земята, той без съвместна работа вижда това, което става на нея. Ако тук на Земята нашия видим свят, действителния живот за нас, съществуващия за нас свят наричаме отсамен свят, а това, което е невидимо за физическото око – отвъден свят, гледайки от духовния свят, имаме обратната картина. В духовния свят няма нищо друго, освен това, което творчески създаваме от нищото, от небитието, освен това, над което творчески съдействаме. Това в духовния свят е отсамно. Без съдействие от наша страна, в духовния свят отсамното е сумрачно и нямо за нас, и безжизнено – ако не творим в него душевно-духовно. Духовният свят съществува независимо от нашата дейност, става дума за нашето възприятие в него. Ако тук гледаме нагоре към неведомото, от духовния свят гледаме на познатото ни тук във физическия свят, като на отвъдно, на недействително, тъй като то съществува извън нашата духовно-душевна дейност.  Трябва да свикнем с тези представи.

Но в нашето отсамно, в нашата физическа действителност има нещо, което не за всички, но за мнозина е изпълнено със значение, макар и да няма физическа реалност, нещо, което отделните хора внасят в тази физическа реалност и, съответно, което им носи насреща разбиране, и за което това нещо има значение, макар и да е лишено от грубите форми на действителността: това са идеалите, великите идеали на човечеството. Идеалистите внасят в нашата реалност на външните сетива нещо, имащо истинска ценност. Това са идеалите, които човек следва, които нямат груба материална реалност и които нямат значение за грубия материалист. Но тези идеали са огромна ценност в отсамния живот, те внасят насочващи импулси. Те са ни необходими. Когато човек ги следва, те изпълват живота му със значение. В материалистичен смисъл идеалите внасят в нашата физически-сетивна реалност нещо нереално, но лишена от идеалите физическата реалност би била безжизнена. Наред с тези, които нямат никакви идеали, са необходими идеалисти, които внасят в нашия живот отблясък от отвъдната реалност, отблясък на това, което не представлява грубата действителност, но е изпълнено със значение и има абсолютна ценност.

След като духовният изследовател е преминал през тези преживявания, той отново насочва своето изследване към загадката на смъртта на млади години. Той поставя въпроса: има ли в отвъдния за нас свят, в който живеят развъплътените хора, душевните и духовни същества, нещо подобно на идеализма тук на Земята? Има ли за отвъдните същества нещо подобно на земния идеализъм. И ето, какво се разкрива. Да вземем човек, поразен от куршум на младини. Етерното му тяло се разделя с физическото тяло, което е откъснато отвън по насилствен начин. Това, за което говоря, е действително само, ако физическото тяло е изтръгнато отвън, от външна сила. Както вече казах, в етерното тяло остават сили, които са можели да действат още години, може би десетилетия. Този, от когото насилствено е отнето физическото му тяло, предава силите на етерното тяло на Вселената. Така преминава неговото развъплътяване. Във физическия свят от него остава нещо, което той самият би могъл да използва, ако не беше насилствено умъртвен. Помислете: човек отива в духовния свят, без да е използвал това, което би могъл да използва.

Да насочим нашия поглед към индивидуалността на самия човек. Той се издига в духовния свят, оставяйки тук на Земята нещо, което е можело да бъде използвано, което е можело да се осъществи като реалност, но външно не се е осъществило. Такива хора по различен начин встъпват в духовния свят, отколкото тези, които докрай са изчерпали силите на етерното тяло. Тези хора прикачат към нашата Земя това, което е можело да се осъществи и не се е осъществило. Благодарение на това, те стават за духовния свят нещо подобно на това, което са идеалистите тук на Земята. Този, който така е преминал през портата на смъртта, встъпвайки в духовния свят, донася със себе си нещо, което се явява за духовния свят като идеализъм, което е подобно на идеалите, които внасят тук, във физическия свят идеалистите! Изпълнени със значение жизнени съотношения!

И така, в нашата трагична епоха, в духовния свят встъпват души, живели кратко на Земята. С това, което в техния живот е можело да се осъществи, но не е било осъществено, те встъпват в духовния свят така, че запазват връзка със земното, както идеалистите тук на Земята, в идеалите, които носят, осъществяват връзка с духовния свят. С други думи, човешките същества, преминали по такъв начин портата на смъртта, носят на духовния свят вест за това, че на Земята не всичко е загрубяло до такава степен, като това, което обикновено е прието да се нарича действителност, че Земята още пази нещо, на което е предназначено да стане действителност, което не се е изживяло в такава груба форма. Това, което такава вътрешна настройка на душата внася и в духовния свят, в периода между смъртта и новото раждане създава нещо, подобно на идеализма на Земята. И когато от позицията на мировата мъдрост преглеждаме събитията от епоха, подобна на нашата, тогава – ако по подходящия начин сме подготвили душата си – гледаме в дълбините на света така, че си казваме: във великия, изпълнен с мъдрост живот на света ние приемаме и това, благоговейно работейки за разбирането му. Тогава научаваме: в такива трагични епохи, духовните светове във велик всеобемащ смисъл, получават това, което им е необходимо, както е необходим за Земята идеализмът, – за да имат хората, встъпващи в духовния свят и преминаващи в него пътя от смъртта към новото раждане, да имат в този духовен свят, нещо, подобно на идеализма на Земята. Затова такива епохи са необходими. Трябва ли те отново да се повторят в бъдеще? На този въпрос засега отговор няма. Това зависи от начина и степента на одухотворяване на земния познавателен живот на човечеството. От казаното никой не трябва да прави извод, че и в бъдеще такива епохи са неизбежни. Но когато се изследва техния смисъл за съвременността, се разкрива това, което ви разказах.

Да се задълбочим в изпълнените с мъдрост взаимовръзки в света и да се запитаме: как се съчетават страхът и ужасът, страданието и болката с това, което е необходимо да намерят в духовния свят тези, които преминават портата на смъртта? – виждаме, как страданието, болката, кръвта и жертвената смърт, проявяващи се тук на Земята с едната си страна, в духовния свят се проявяват от другата си страна. Има хора, мислещи се за по-умни от боговете, и затова поставящи въпроса: не биха ли могли боговете да създадат в духовния свят нещо, съответстващо на идеализма, без да вкарват Земята в трагедията на такива епохи. Такъв въпрос поставят само тези, които се мислят за по-умни от боговете. Хора, правилно задълбочаващи се в разбирането на епохата, се стремят да разберат света, те са убедени, че той трябва да бъде такъв, какъвто е, и че всички умувания на хората биха довели само до по-лошо.

Ние гледаме долу на Земята към идеалистите, може би само към един, особено идеалистично настроен човек. Ако имаме усет за идеала, може би ще се опитаме да кажем: погледнете този човек, той носи на Земята небесата, той носи на Земята като скъпоценност това, което няма груба реалност, носи го като пътеводна нишка за хората. Душите, преминали по обичайния начин портата на смъртта, живеещи в духовния свят между смъртта и новото раждане, виждат душите на хората, преминали през жертвена смърт, на които физическото им тяло, във връзка със земните съотношения е било взето по външен, насилствен начин. Тези души стават за тях вестители за това, че долу на Земята не всичко е станало грубо, че към Земята са прикрепени човешки способности, които е можело да се осъществят, но са се осъществили не напълно и в ранен етап от земния живот преждевременно са преминали в духовния свят.

При това възниква въпросът за разликата между такава  насилствена смърт и ранната смърт, предизвикана от болест. Това, което казвам, не е нищо друго, освен констатация на фактите, получени по пътя на духовното изследване. Именно тези, които, като беше описано, по насилствен начин са приключили с живота, именно те в духовния свят са подобни на идеалистите, и те са идеалисти защото физическото тяло – това показват по-нататъшните изследвания – им е отнето вследствие на земни събития, на събития, свързани с чисто земния живот.

Както тук на Земята идеалите ни свързват с небесата, така небесните идеали свързват тези умрели със Земята. Затова този, който така преминава през портата на смъртта, в живота между смъртта и новото раждане във всички събития, разиграващи се между човешките души, вплита това, което после ражда на Земята духовното, така че вследствие от това Земята се състои не само от собствено земното, но нашите мисли и чувства стават част от нея.

Трудно е да се описват тези неща. Разбираемо е, че това би трябвало да е трудно, тъй като ние употребяваме думи, предназначени за понятията на физическите взаимоотношения, за да охарактеризираме неща, далеч излизащи извън пределите на физическия живот. Друго нещо е, дали тъпо или без разбиране преминаваме покрай подобни велики и загадъчни въпроси в нашата трагична епоха, изправящи се от лоното на историята в човешкия живот, или си казваме, че смисълът на тези трагични събития се разкрива не в земното, а в дълбоките взаимоотношения във Вселената. И това чувство ни води към разбирането на дълбокия смисъл на изпълнения с мъдрост живот във Вселената. Постепенно се научаваме да предчувстваме, какви сложни и могъщи сили трябва да действат, за да премине човек правилно своето развитие на Земята. Това исках да изкажа чрез устата на Капезиус във втората драма-мистерия  /бележка 41/, когато той казва, че е необходимо съвместното мислене и съвместната работа на много богове, за да достигне човечеството своята истинска цел, преминавайки през всички светове. Това, което в тази драма се разкрива от душата на Капезиус като негово светоусещане, може да стане реална обективност, ако се опитаме да усвоим такива представи, каквито днес искахме да пробудим в нашите души. В такива личности, като Капезиус, тези настроения се изправят от дълбините на душите им като трагични, тъй като те се изправят като загадъчен въпрос, който не получава пълно и незабавно разрешаване. Това е едното, което трябва да отчетем. Другото, което през цялото време трябва да имаме предвид е: с каква необходимост ни призовават подобни познания към скромност и смирение, а не към високомерие и човешко самомнение.

Действително да пробудиш в себе си човешкото самосъзнание – това значи да го направиш дейно в себе си. И когато започнем да предчувстваме по какви пътища се постига това, и колко са далечни хоризонтите на мировите загадки, ние се предпазваме от гордата мисъл: О, човече, ти си творение на целия Космос: – Мисля, че именно такива мисли са ни много далечни. В нас ще живеят други мисли: колко малко обхващаме ние със своето познание огромния свят на познаваемото! – Безкрайно много е необходимо за сътворението на човека. Но ние никога не обхващаме със  своето съзнание повече, от нищожна част от това познание. Скромност и смирение обхващат нашите души по пътя на познанието, когато там се разкрива безкрайността на този път. И толкова по-живо се усеща тази безкрайност, колкото повече е изминато по пътя на познанието. Учим се да разбираме, какво важно значение в живота на човека има постигането на загадките и тайните, пулсиращи в битието.

Много от това, което човечеството трябва сега отново да постигне, го е имало в отдавна миналите времена, като наследство на древната мъдрост. Това, което човечеството владее сега, е трябвало да се достигне отново, тъй като древното знание е угаснало в душите. За да овладеят човешките души това знание, е трябвало да угасне в тях древната мъдрост. Тя е трябвало да угасне, за да заеме нейното място заработената мъдрост. Ние трябва отново да се вписваме нагоре, за да можем да достигнем в следващите земни животи, в далечното бъдеще на Земята това, което като наследство от древната мъдрост, е угаснало в нашите души. Така трябва да гледаме в бъдещето, в далечните перспективи на бъдещето на човечеството; тогава ще разберем необходимостта от навлизането на духовната наука в развитието на човечеството. Именно това е изпълнено с живот: намирането на съотношението ни към Безкрайното, ни дава възможност да станем съработници в изграждането на земното развитие, защото на нас ни е необходимо да станем съработници, за да може Земята да продължи своето развитие.

Искам да подкрепя казаното с още нещо. Има хора, в чието мнение трябва да се вслушваме, тъй като те говорят вярно от гледна точка на съвременността. Те казват: преди не знаехме, защо човек става престъпник. Днес знаем това. Когато се отвори череп на престъпник, изпъква определена особеност: тилният дял на главния мозък не покрива изцяло малкия мозък, както това е при нормалните хора, а само част от него. Това е било голямо, значително откритие на Мориц Бенедикт /бележка 42/, знаменития криминалист-антрополог, показало, че причина за престъпността са определени физиологични аномалии. Замислете се: престъпник се става защото част от мозъка, която трябва да бъде покрита, остава непокрита. Против тази истина няма какво да се възрази. Тя е очевидна и би било глупаво да се отрича, тъй като това е именно истина. Помислете си: ако сте материалист, какви изводи ще си направите? – Да, раждат се хора с недостатъчен дял на главния мозък; те са предопределени да станат престъпници. Помислете – за това не трябва много да говоря – колко безрадостен е такъв възглед за света! Ако нищо друго не знаем, освен този факт, какво влияние оказва това на светоусещането на човека, ако той е принуден да си каже: човек става престъпник, тъй като това е заложено в него природно, за него това е неизбежно. Но ако знаем, че човек има етерно тяло, ние намираме друг подход към това. Знаем, че етерното тяло обхваща всички части на физическото тяло, и че при човек, имащ във физическото тяло скъсен тилен дял на главния мозък, могат напълно да бъдат развити всички части на етерното му тяло. Както и да стои работата с физическото му тяло, неговото етерно тяло може да внесе поправки. Ако успеем да създадем педагогика, опираща се не само на външната наука, а на духовната наука, тогава по поведението на детето ще можем да видим, какво е необходимо за правилното му развитие и с какви средства да се въздейства върху етерното му тяло, за да се парализира въздействието на скъсения тилен дял на главния мозък. Тогава, ако в неговото етерно тяло задният мозък е развит правилно, такъв човек може да стане добър човек, макар и във физическото му тяло да има заложби за престъпност. Оттук виждаме, какво значение може и трябва да има духовната наука за практическия живот. Чисто външната наука не може да внесе корекции в главния мозък на престъпника, защото тя оперира само с фактите от физическия свят. Но ако се опираме на духовната наука, физическият недостатък може да се парализира /обезвреди/. По този път се разкриват перспективи за бъдещо развитие.

Представете си, че духовната наука я нямаше. Тогава никога нямаше да се появи възможност за такова развитие на етерното тяло. Това значи, че родилият се с непълноценен главен мозък би бил обречен да изживее живота си в съответствие с тази непълноценност. Не би имало никаква възможност за педагогическо вмешателство. Хората биха оставали такива, каквито е определено от тяхната физическа организация, и тази зависимост от физическото би ставала все по-силна. Хората биха стигнали до битието на Юпитер и би се осъществило това, за което днес мечтаят материалистите. Ако по пътя на духовната наука не бъде преодоляно това, което изхожда от чисто физическото, развитието на човечеството ще стигне дотам, че физическото ще придобива все по-голямо значение, и постепенно ще стане определящо. Хората тогава биха станали само продукт на тяхното материално. Нахлуването на духовната наука ще предотврати това. На Юпитер етерното тяло ще обхваща така физическото тяло. Така че тогава, ако вследствие на предишни въплъщения физическият мозък бъде ощетен, а етерното тяло е правилно развито, в следващото въплъщение и физическият мозък ще бъде развит правилно. Това касае всичко в човека. Духовната наука ще бъде действена реалност, преобразуваща човека.

Ако вникнете в тези мисли, ще си кажете: Това, как материалистите си представят човека, днес още не е реалност, тъй като днес човек е организиран така, че той още е открит за въздействието на духовното. Но може да стане и така, както си го представят материалистите, ако развитието би тръгнало по набелязания от тях път, ако материалистите успеят да изкоренят духовната наука. Ако фантазиите на материалистите се осъществят, хората на Юпитер биха били само продукт на техните материални организми.  Какво си представят материалистите? Техният мироглед днес не отговаря на действителността, но някога той би могъл да стане отговарящ на действителността. Тези материалисти са пророци, но фалшиви пророци! Те мечтаят за свят, който би могъл да се осъществи, ако развитието би тръгнало по набелязания от тях път. Материалистите са фантазьори, но трябва да се работи, за да не се позволи фантазиите им да станат реалност. Когато това се разбере, ще им се каже: вие вървите през света и не виждате действителността, мечтаете за битие, до което може да се стигне само в резултат на велико безразсъдство, лъжепророци, вие живеете с измислените от главния ви мозък призраци. Тези думи правилно характеризират материализма. Трябва да се стигне до съждения, противоположни на измислиците на материалистите. Тогава духовната наука ще бъде действително приета. В известен смисъл, вече изхождайки от тази гледна точка, духовната наука ще преобразува света.

В тези два дена се опитах сякаш с намеци да ви охарактеризирам отделни страни на взаимовръзките между физическия и духовен свят. Говорих базирайки се на импулсите, изхождащи от значителните събития  на нашите дни. В дни, когато в хиляди случаи, ежедневно пред нашите души стои смъртта, такива разглеждания, ако им е дарена тази възможност, са особено близки на човешките души, тъй като на тях им е необходимо да узнаят смисъла и значението на ставащото. С дълбоко удовлетворение ме изпълва, че в тези трагични дни мога отново да съм с вас и да говоря за това, което е толкова нужно на човешките души. Искам само да добавя, че сега не е толкова лесно да се пътува, както беше в мирно време. И в нашите кръгове, сред нашите членове, както и от всички хора, трябва да се разбира, че военното време се отличава от мирното и нашите възможности са ограничени. Говоря за това защото именно наши членове изпускат това предвид, тогава когато именно те трябва да разбират нашата съвременност, да носят срещу нея живо чувство. Между другото често се вижда, че наши членове не разбират, в какво трудно време живеем, и че не всичко сега може да се прави с предишната последователност. Това, което трябва да запазим, е сериозността и предаността в нашата работа. Това, което всеки от нас маже да направи в това трудно време, е извънредно много, съвсем сериозно да работи в своя клон; това не само ще запази нашето свято дело, но ще има далеч отиващо влияние.

Общността на нашите клонове сега е отслабена. Това е неизбежно. Толкова по-интензивна трябва да бъде работата във всеки клон, особено в смисъла на нейното душевно задълбочаване. Това особено бих искал да вложа във вашите души и във вашите сърца. Да се опита всеки, именно в тази епоха, с цялата святост, с цялата преданост да запази нашите идеали, свято и предано да запази това, което произтича от нашия духовнонаучен начин на мислене. Духовната наука трябва да оправдава себе си не само в леките, но и в трудните времена. Особено дълбоко трябва да звучи в нашите души – може да стане малко банално, но изразява нашия основен стремеж: да се учим многостранно да възприемаме живота. В противовес на всичко, което ни предоставя сега склонният към материалното външен свят, – и често с такава едностранчивост – ние искаме да се стремим да възприемаме живота многостранно. Във всеки миг ние стоим пред безкрайността, и всеки миг трябва да се предпазваме да не изпаднем в удобната едностранчивост.

Окултното е най-важното в нашето движение. То именно е най-важното, тъй като ние се стремим от външното към вътрешното. И носещите страдания събития от живота, малки и големи, могат така да бъдат осветени от вътрешната светлина на духовната наука, че да доведат душата в съприкосновение със струящия и пронизващ свят на божествената мъдрост.

Бихме искали днес, от гледна точка на мировата мъдрост да прегледаме разиграващите се около нас събития от живота, толкова значителни и трагични. Ако така чувстваме нашето време, тогава чувството ни е съзвучно със следните думи:

От мъжеството на сражаващите се,

От кръвта на битките,

От мъката на осиротелите,

От жертвените битки на народа,

Ще израсте духовен плод –

Към осъзнаване на духа душите ще насочи,

И мислите им към света духовен.

Да бъдем души, които с такова настроение насочват своето съзнание в духовния свят! Тогава ще успеем да добием плодове, които слънчево и свято трябва да отгледа човечеството от напоените с кръв семена, щедро разсипани по Земята в нашите дни на изпитания.