Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

3. Лекция, 14.02.1915

GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Алтернативен линк

ЛЕКЦИЯ 3

14 февруари 1915 година. Щутгарт

Лесно мога да си представя, че от вчерашния обзор, някой може да стигне да извода, че личностите, които принадлежат към народите, към групите на човечеството, които чак в шестата културна епоха ще осъществяват своята специфична мисия, тъй като те – така звучи това от духовния свят – принадлежат към епоха, в която развитието ще тръгне по низходяща линия, че те имат по-малко значение от тези, които принадлежат към човешките групи от възходящото развитие. Казвам, че лесно мога да разбера ако някой стигне до такива изводи. С други думи: лесно мога да си представя, че от всичко казано вчера, включая някои други забележки, някой, под влияние на всевъзможни емоции и чувства, ще изпадне в такава грешка. Така може да стане, особено по отношение на такива въпроси, – на това ви и обърнах внимание, – че нещо, което се говори на едно място, на друго води до неправилно разбиране. И, собствено, не защото то е оцветено в съответствие с потребностите на дадената местност или определената група хора, а защото се възприема без необходимата обективност и се завладява от всякакви национални амбиции и страсти. Тогава някой може да каже: значи, твоите думи са насочени само към това, да се поласкае в известна степен средноевропейската култура, а ние, принадлежащите към източноевропейската култура, се чувстваме дълбоко обидени. Но, ако се изказва такова съждение, това свидетелства, че действа онова, което вчера исках да ви представя,  за което вчера исках да предупредя, а именно, че казаното от мен трябва да бъде възприето с духовнонаучно разбиране, така трябва да бъде освободено, че чисто теоретично абстрактното мислене да се преобрази в непосредствено преживяване, за да стане в нас това, което изобщо остава в сферата на голото знание, да стане чувство, да стане живот.

Който ще мисли така, както току що ви казах, той ще остане във властта на теоретичното, на абстрактното съждение. И какво би било в този случай конкретното, изпълнено с преживяване съждение? Как би звучало то? То би звучало така: ако е справедливо това, което беше казано, – ние вървим към времето, когато тези които иска да следват задачите на своята културна епоха, не смеят повече да остават в тяснонационалните преживявания. Петата културна епоха, в цялото и своеобразие, е предназначена именно за това, принадлежащите към нея личности, по специфичен начин да враснат в чувството за национално, и след това отново, като личности да го надрастат /да се освободят от него/;  шестата и седмата културни епохи ще бъдат такива, че тези, които ще искат да останат в тяснонационалното, ще изостанат от задачите на човечеството. За това и ни е необходим духовнонаучният мироглед, за да се измъкне човечеството от тяснонационалните преживявания, от преживяванията, които не са общочовешки. Значи, от казаното вчера трябва да бъде направен съвсем, съвсем друг извод: че средноевропейските национални култури са тези, които, като национални, носят със себе си импулси, съвпадащи с великите предначертания на следатлантската епоха, но че след това ще дойдат култури, които ще направят необходимо израстването на хората от националните импулси, и това няма да може да се осъществи, ако тези, които днес принадлежат към предугажданите бъдещи култури, започнат да се дуят в техните национални преживявания, че и да ги акцентират, както това става с населението на Източна Европа. С други думи: тъй като те  /средноевропейците/ не са осъществили още своето национално посланичество в това национално преживяване, за да израснат през националното им е необходимо да възприемат в себе си това, което е родено като духовна наука. И тук е необходимо живо разбиране.

Разбира се, в наше време, когато противостоят страсти и предразсъдъци, е трудно да се намери необходимото, за да застанат хората на твърдата почва на истински обективно насочената духовна наука, напълно да могат да застанат на почвата на чисто човешкото. Духовната наука ни е необходима, за да се разпространи по цялата Земя нещо, което се издига над всички различия, и затова тези, които приемат духовната наука, трябва да се избавят от всичко национално, да успеят да намерят обективно разбиране на това, за което става дума в цикъла  "Мисиите на отделните народностни души във връзка със северо-германската митология" /юни 1910 г., Християния/, който би трябвало да бъде изучен навсякъде, където има антропософи. Значението на този цикъл е и в това, че той беше изнесен години преди войната, така че никой не може да го упрекне в това, че той е породен от настроенията на тази война. Работата не е в това, че нещо, което се говори тук или там, не е общозначима истина, а в това – и то трябва да се разбере, – че тези истини не навсякъде могат да ги понесат. Когато преди месеци говорих с вас, ви обърнах внимание, че на нас тук в Средна Европа, в известна степен ни е по-лесно да бъдем по-обективни, отколкото на другите. Защо това е така, става явно от този цикъл лекции. Всичко най-дълбоко в нашето учение сочи, че от най-различните дълбини на съвременната световна култура трябва да израсне нещо, което съвпада с истините на духовната наука.

В известно отношение може да бъде казано: сериозните събития от наши дни са сякаш мощна подсказка за необходимостта от духовнонаучни преживявания за света. Те убеждават, че тези духовнонаучни преживявания трябва да дойдат. Затова, разбира се, това, което принадлежи към обособените преживявания на отделната местност, може да бъде за нас само второстепенно; нашата истинска задача е, да приемем в нашето душевно преживяване това, което сега вече навсякъде може да бъде прието без вътрешно отблъскване, но въпреки всичко на толкова места се натъква на предразсъдъци и предубеждения!

Израстващият от духовната наука възглед за общочовешкото в човека, вече ни подготвя за обективно възприемане на това, в което сме поставени от развитието на Земята и развитието на света. Тъй като това, в което сме поставени, е в известна степен почвата, от която израстваме, и това, чрез което ние трябва да израстваме. Такива са импулсите, които ни дава духовната наука. По същество, само с едната половина на нашето същество ние се намираме във всичко това, което на Земята е диференциращо, тоест с нашето физическо и нашето етерно тяло, които, в известна степен, отдаваме обратно на Земята, когато встъпваме в друга форма на съзнание, която наричаме сън. Със своя Аз и астрално тяло ние излизаме тогава от физическото и етерно тяло; и се намираме в света, в който човек встъпва, преминавайки портата на смъртта, в света, където отпадат всички земни диференциации, в света, в който ни вкарва познанието на духовната наука. Който може да направи откровенията на инициацията част от своето същество, чрез тези откровения той е действително защитен от едностранното предпочитане на един кой да е дух на народа. И как стигаме до съприкосновение с отделния дух на народа, към който принадлежим?

Когато от заспиването до пробуждането със своя Аз и астрално тяло пребиваваме в духовния свят, ние нямаме съприкосновение със своя дух на народа, с духа на народа, към когото принадлежим според своето земно въплъщение; имаме съприкосновение с него само в състоянието на дневно бодърстване, от пробуждането до заспиването. Сред силите, в които се потапяме, когато се потапяме в своето физическо и етерно тяло, се намират и сили, в които действа и духът на народа, към който принадлежим. Ние сякаш встъпваме в областта на този дух на народа, когато се събуждаме; ние отново я напускаме, когато заспиваме. Но този, който е придобил познанието на инициацията, именно в процеса на това придобиване пребивава в света, в който го няма неговият дух на народа, тъй като той встъпва в света, в който ние се намираме между заспиването и пробуждането. И тогава се проявява нещо своеобразно. Да предположим, че човек принадлежи към един определен народ и е свързан с една националност. Когато човек със заспиването напуска сферата на своя дух на народа, той вече не е свързан със своя народностен дух, докато не се събуди отново. Така е работата и с този, който е добил познанията на инициацията, и той има съприкосновение при заспиването и пробуждането не със своя собствен дух на народа, а с духовете на другите народи, живеещи на Земята. По времето между заспиването и пробуждането се преживява съвместно битие с духовете на другите народи, а със своя дух на народа – по времето между пробуждането и заспиването. Само че този съвместен живот с духовете на другите народи не е такъв, да се живее с всеки поотделно, а се живее с  тяхното обединение, сякаш в техния приятелски кръг, с това, което те се явяват в тяхната взаимовръзка, в съобщество с останалите духове на народи.

И така, забележете, в човешкия живот се редуват – така говори посветителското знание – преживяване със своя дух на народа в будно състояние и преживяване с общността на останалите духове на народи в състояние на сън. Само при едно условие ние имаме анормално  преживяване на отделен дух на народ по време на сън. Това става, ако ние особено страстно ненавиждаме този народ. Това е ненормално явление, но ние не можем да го избегнем; ако ненавиждаме особено силно някой народ, по време на сън ние се намираме в сферата на духа на този народ. И този, който достига познанието на инициацията, ако от лични националистически подбуди ненавижда някой народ, е принуден да бъде в сферата на духа на този народ именно когато встъпва в областта на инициацията, и пред него тутакси се разкрива недопустимостта на такава ситуация. Тривиално изразявайки се, можем да кажем: който ненавижда друг народ поради националистически, лични страсти, той е принуден да спи с духа на този народ. Това е тривиален израз, но е дословно точен.

Законите на духовния свят са насочени към единството на човешкия род и към невъзможност за самообособяване. И когато вземаме предвид тези факти, те ни учат на нещо. Ние казваме, че светът,  в който живеем с нашите външни чувства и нашето свързано с мозъка съзнание, е велика илюзия, майя. Но тази истина, че светът е майя, ние я приемаме съвсем абстрактно, чисто теоретично. Бих искал да кажа, че ние не обхващаме със съзнанието си тази истина, не я възприемаме жизнено. На това се противи не само съзнанието, но често даже и нашата воля. Тъй като това, което стои зад света на илюзиите, изглежда така, както не искаме да го виждаме. Ние се плашим, боим се от него, тъй като истината ни е неудобна. Знанието, че цялото човечество е единно в точния смисъл на думата, е неудобно, тъй като изключва възможността за едностранни чувства и едностранен ентусиазъм, които днес така често се наблюдават в света. Ние виждаме, какво представляват нашите чувства в истинския свят. Това именно е неудобно. Често волята се плаши от истината повече, отколкото разсъдъкът, отколкото съзнанието. Затова не е чудно, че истините на духовната наука често се възприемат като глупост, тъй като глупостта на нашата епоха се бои от мъдростта на света. Само насочването на погледа зад видимото, дава  възможност да се разбере, какво, собствено става; вече говорих за това вчера и искам да го разгледам още веднъж по отделен случай.

Ако проследим човека, когато той преминава през портата на смъртта в духовния свят, в който той живее между смъртта и новото раждане, за да се подготви за новия земен живот, тогава ще ни стане ясно доколко човек в живота между смъртта и новото раждане е пронизан от въздействията на неговия последен земен живот, колко далеч пренася през вратата на смъртта вътре в духовния свят сякаш отзвуците, отгласите на последния му земен живот. Знаем, че човек, когато пристъпва вратата на смъртта, пренася през нея след като е отдал физическото си тяло на елементите на земята, своето етерно тяло, астрално тяло и Аз. Ние знаем, че етерното тяло скоро, много скоро се отделя от Аза и астралното тяло, – всичко, освен екстракта, който остава от него, и че в етера то се съединява с всеобщата етерна дейност на космоса. Не веднъж сме говорили за това. Но има още нещо. След смъртта, човек чрез своето съзнание, своето запазено след смъртта съзнание, все пак преглежда назад съдбата на своето етерно тяло, и тази съдба има за него значение. Има значение за човека, когато след смъртта той следи за съдбата на своите оставени тела, които са резултат от неговия последен земен живот. И този резултат, тези достижения, многообразно се проявяват в най-различните земни взаимоотношения, между другото и в различните преживявания на националното. Имащите значение за човека след неговата смърт остатъци от земното, по съвсем различен начин засягат, да кажем, душата, която след смъртта си, оставя тяло на французин и заминава в духовния свят, и за такава душа, която встъпва в духовния свят от руско тяло. Душите, които днес излизат от тела на французи, принадлежат на култура, узряла и в известна степен презряла, която е дала много преживявания на земята, на етерното тяло. Своеобразието на тази френска народна култура – не културата на отделните лица – е в това, как се обработва самото етерно тяло, как се просмуква със сили и силови въздействия, и затова много индивидуализирано преминава портата на смъртта и остава такова и в духовния свят. Тези етерни тела бавно се разтварят и дълго се запазват като спектри. Принадлежащият към френската народност, доколкото принадлежи на нея, в своите представи има съвсем определено мнение за себе си, за своето място в живота. Но това не е нищо друго, освен отражение на здраво работещите сили на етерното тяло. Етерното тяло е пластично здраво формирано и такова преминава в духовния свят.

Съвсем различно стои работата с етерното тяло на руския човек. То не е така рязко отпечатано, то е в известна степен по-еластично и лесно се разтваря в духовния свят; затова душата е по-малко прикована към своето етерно тяло. Докато етерното тяло на французина, произтичащо от една по-развита култура, дълго държи френската душа, така да се каже, свързана с нейното етерно тяло, душата на руския човек само за кратко остава свързана със своето етерно тяло. За тази душа от изтока съдбата на нейното етерно тяло има по-малко значение. Но тези етерни тела оказват много определено, дълбоко отиващо значително въздействие върху това, което се разиграва по времето между смъртта и новото раждане, сякаш зад кулисите на нашата съвременност. Съдбата на руската душа е съвсем различна, от съдбата на френската душа.

От най-различни разглеждания ние знаем, че в двадесети век вървим към етерното въздействие на Христовия Дух, към появата му! За Христос в етерно тяло вече екзотерично стана дума в съответното място на драмата-мистерия "Вратата на посвещението" /бележка 28/ и в различни разглеждания /бележка 29/ вече се посочваше, че това явяване на Христос за тези хора, чиито души вече са придобили способност за виждане, се е подготвяло още в последната третина на 19 век, когато се смени Духът на времето. Столетия преди това Дух на времето беше Гавраил. От последната третина  на 19 век действащ Дух на времето стана Михаил. Михаил е този дух, който в известна степен е подготвил явяването на Христос като етерна същност. Всичко това трябва да бъде подготвено, всичко това трябва да бъде включено в мировото развитие и то е включено в него. Михаил, подготвяйки явяването на Христос, по някакъв начин встъпва в борба, той подготвя душите в периода от живота им между смъртта и новото раждане за това, което трябва да стане в аурата на Земята. Рязко отпечатаните етерни тела, които се намират около нас в елементарния свят, ще бъдат пречка във времето, което трябва да настъпи – когато трябва да бъде ясно видим етерният облик, който ще приеме Христос. По-близо до чистото възприемане на етерния облик стоят тези души, които след смъртта са по-малко свързани със своето етерно тяло. От това е ясно следното: ние виждаме, как част от работата на Михаил е насочена към това, да се разтворят западноевропейските култивирани, рязко отпечатани етерни тела, и ние виждаме, как в тази борба Михаил ползва източноевропейските души. И така, ние виждаме Михаил, съпровождан от тълпи източноевропейски души, сражаващ се със западноевропейските етерни тела и с тяхното въздействие върху душите след смъртта. Упорита борба върви зад кулисите на съвременността. Тази борба си върви в духовния свят. Това е сякаш борба на небесата; тя се разиграва между Франция и Русия – в духовния свят, истинска борба между Запада и Изтока. И тази борба е истинското, а това, което имаме на физически план, това е външната майя, това е изкривената действителност. И тук, и изобщо често когато наблюдаваш духовни факти, получаваш потресаващото впечатление, че това, което става тук в този свят е илюзия, че е пряка противоположност на това, което като Истина, се извършва в духовния свят.

Помислете, какво потресаващо впечатление прави на този, който достига до това познание, външният съюз между народи, яростно сражаващи се в духовния свят. Тези неща, разбира се, не трябва да прераснат във всеобемащи твърдения, – в това число и заключителния извод, че в духовния свят всичко е противоположно на фактите от физическия свят. Трябва да бъде изследван всеки отделен случай. Но в дадения случай ние получаваме това потресаващо впечатление. Бих искал да кажа, че това впечатление прави на пух и прах целия ни натрупан опит. Как се променя картината, когато можеш да погледнеш зад кулисите на ежедневния живот!  Но фактите стават разбираеми в техните действителни взаимовръзки, само ако озарим зад кулисите на битието със светлината на духовната наука. Тогава във всичките ни възприятия се втурват чувствата, които сякаш потапят нашите сърца в истинното – въпреки предразсъдъците, които ни владеят, когато се отдаваме на потоците на външния физически живот. Действително, Средна Европа днес е притисната между две враждуващи сили и е принудена някак да ги различава. Тук виждаме връзката с това, което вчера обрисувах като борба на средноевропейската култура срещу нещото, което, сякаш обхващайки я отдясно и отляво, потиска тази средноевропейска култура. Това е кармата на средноевропейската култура: развитието и между две сили, които според условията на историческото развитие на Земята, трябва враждебно да противостоят една на друга. От такива размишления възниква правилното чувство по отношение на трагичните конфликтни обстоятелства, касаещи Средна Европа. На основата на такива разглеждания, става ясно, че непричастността по съществото на споровете, които трябва да бъдат в края на краищата разрешени, невинното участие в тези спорове и вплетеността в тази карма, действително са характерни за Средна Европа.  И ние виждаме, как Изтокът и Западът на Европа са причастни към бъдещото явяване на Христа. Ако вземем предвид борбата на средноевропейската култура за пронизването на телесното с дух, както вчера охарактеризирах това, тогава имаме и тази особена проява на Христовия импулс, която е носител на това съединяване на духовното с телесното. Значи, в Средна Европа имаме изумителното събитие на навлизането на християнството в дадената действителност. Тук, на физически план, се разиграва нещо от необичайна значимост, а вдясно и вляво – нещо, което още трябва да бъде достигнато на по-високите планове. Физическият план и духовният план се обединяват, когато ги разглеждаме така.

Това е допълнение към вчерашните разглеждания. Така, в основни линии е в цялата еволюция, постепенно развиваща се под въздействието на Христовия импулс. Тъй като събитията, извършващи се в XX век, са се подготвяли в предшестващите времена. Чрез Мистерията на Голгота Христовият импулс е встъпил в земното развитие и действа в него. Но тъй като той, Христовият импулс, може да действа според степента на разбирането му от хората, и до днес би могъл да бъде слабо действен. Ние едва встъпваме в периода на разума  /разбирането/, ние едва започваме чрез духовната наука да научаваме нещо от значението на Мистерията на Голгота. Христовият импулс е действал. Но най-малко от всичко той е действал в раздорите и воплите на теолозите.  Би било бедствие, ако от Христовия импулс в земното развитие би проникнало само това, което в различните епохи хората са могли да обхванат със своя ум. Христовият импулс е действал в подсъзнателните сили на душата. Описах ви /бележка 30/, как на 28.Х.312 г. Константин се изправил срещу Максенций, и последвала битка, решила съдбата на Европа /бележка 31/. Не изкуството на пълководците решило съдбата на тази битка, а това, което става в подсъзнанието на хората. Максенций търсил съвет в книгите на сибилите. Те го заблудили и вместо да остави войската си в безопасност зад стените на Рим, той ги извел зад вратите на Рим срещу войските на Константин. Но Константин имал сън и заповядал пред войските да се носи монограма на Христа и войниците на Максенций не искали да се сражават срещу войските на Константин. Значи са следвали не изкуството на пълководците, а са следвали сънищата, тоест импулсите на подсъзнанието. Последствие от тази битка бил обликът /устройството/, който получила Европа. Истинският Христов импулс се проявявал не в споровете на теолозите, а там, където е можел да действа живият Христос; не човешките постижения на Христа – не за тях става дума – а живият Христос, действащ чрез импулси, изхождащи непосредствено от Него самия. Хората още не са можели да Го разберат, Той навлизал в област, където не е било нужно разбиране, където насън са възприемали това, което после е преминавало в сферата на волята.

И още един път в историята на Европа е имало непосредствено встъпване /нахлуване/ на импулса на Христа – в 15 столетие, когато чрез обикновената селска девойка, "Орлеанската дева", Европа получила съвсем нов облик /бележка 32/. Ако тогава Англия беше победила Франция – на което е попречила Орлеанската дева – цялото по-нататъшно историческо развитие на Европа би тръгнало по различен път. Пастирката от Орлеан истински е притежавала не човешката мъдрост, а в нея, чрез своя михаелически предвестник, е действал импулсът на Христос – външно на страната на Франция, но в действителност на страната на Англия; тъй като иначе Англия не би могла да премине това развитие, което е преминала. За този, който иска да вижда в духовния свят, във всичко, което тогава е станало, с потресаваща яснота е действал импулсът на Христос.

Често съм ви обръщал внимание, че старите легенди, саги и митове, сочат към 13-те нощи между Рождество и празника на Кръщението, че тези нощи в най-дълбокия зимен мрак са времето, когато силите на Земята са особено благоприятни за ясновиждане. Тогава физическите сили, така да се каже, най-много отстъпват в бездействие и духовните сили действат съвсем особено. През тези 13 нощи от Рождество до 6 януари – така разказва старата норвежка легенда – е спал Олаф Естезон /бележка 33/.  И в този сън, в имагинации, той преживял всичко, което ние знаем чрез духовната наука като камалока, света на душите и света на духа. Това е било в действителност и мнозина, които стоят на прага на посвещението, могат в тези дни да завършат своя път в инициацията, ако съумеят да доведат своето вътрешно преживяване до съвсем особена сила на концентрация, именно в това време, в което затова с пълно право е отнесено раждането на Христа, на духовната слънчева светлина. Може да се каже: ако някой трябва да преживее безсъзнателна инициация, кога най-добре може да я преживее? Ако бъде подготвен, той ще я преживее най-добре именно в тези нощи до 6 януари, когато е в състояние на сън, състояние на отстраненост от света на ежедневието.

Не можем ли да предположим, че и съвсем необразованата и необучена духовно, но вътрешно одухотворена пастирка, Орлеанската дева, най-добре е могла да бъде подготвена /инициирана/, ако е преминала тези нощи някак в особено състояние на сън, състояние, когато тя е възприемала външния свят не с външните сетива и разсъдък? И тя е имала това! По времето, предшестващо физическото раждане, ние съвсем не сме приспособени да възприемаме обкръжаващия свят с външни сетива, тъй като тези сетива се пробуждат едва след физическото раждане. До физическото раждане ние не сме приспособени и към използването на разсъдък, но нашата духовна част се намира в съприкосновение с космическото духовно обкръжение.

Тринадесетте дни, предшестващи 6 януари, Орлеанската дева е прекарала в майчиното тяло, тъй като тя се е родила на 6 януари. Този факт говори за изпълнените с дълбоко значение мирови връзки. На водещия еволюцията Миров Дух е била нужна душата в Орлеанската дева, която е прекарала 13-те последни дни от периода на бременността, чак до 6 януари, в тялото на майката и след това е била родена. Тук дълбоко надникваме във взаимовръзките, намиращи се зад кулисите на битието. Виждаме тук духовното водачество. Родена е била душа, която в известна степен, преди своето раждане е била инспирирана от самия Миров Дух. Трябва да почувстваме, как пред нас сякаш се разстила завесата на външната майя: само когато на едно или друго място я пробиваме, надничаме в истинските тайни на битието. Това трябва да стане чувство и усещане на преобразуващата културата на човечеството духовна наука. Това трябва да стане възприятие: за да се проникне до тайните на света, трябва напълно да се скъса с безплодното наблюдение само на външната майя, появило се в резултат на блестящото и триумфално развитие на естествознанието. Но този блясък и триумф в бъдеще трябва да бъде разсеян от духовната наука. За истинско вживяване на духовната наука в душите на хората е необходима преди всичко добра воля за действително съединяване на душата с духовните светове. Това трябва да изхожда от самопознанието. Но самопознанието съвсем не е така лесно, и това принадлежи към най-големите заблуди, в които може да се изпадне в обикновения живот, ако се мисли, че самопознанието, с което трябва да започне всяко истинско познание, може да бъде лесно.

Даже по отношение на най-външното то не е толкова лесно. Пред мен има книга; тя случайно – както сега казваме – кармически, отново ми попадна в ръцете тези дни. Книгата е "Анализ на чувствата и усещанията" на един съвременен философ, на бивш професор по философия от Виенския университет. Авторът на книгата съобщава много интересни признания за самия себе си. Той казва: веднъж на младини, вървейки по улицата, видях отразено в огледало лицето си в профил и не се познах. Помислих си: какво несимпатично, неприятно лице! – Така че виждате, даже до такава степен, в познанието на своя чисто външен облик, ние не се познаваме толкова много. Този достоен човек казва съвсем открито: той среща много несимпатично, отблъскващо лице, и прави откритието, че това е собственото му лице. Толкова малко е познавал той своята външност. Виждате, че даже чисто външно не е толкова просто да познаете самия себе си и при това можете да бъдете и професор в университета, както става явно от приведения пример. Името на професора е Ернст Мах /бележка 34/. Професорът прави още едно признание и е съвсем искрен. Той казва: веднъж, уморен се връщах от пътуване и влязох в омнибуса. Едновременно в омнибуса влезе и друг. Помислих си: какъв типичен школски даскал.  И това, това бях аз самият. Той видял себе си в огледалото. Този достоен човек е знаел, как изглежда типичният учител, той е видял такъв да влиза, но не е могъл да съедини този образ със самия себе си, не е знаел, че той изглежда така. И завършва своя разказ с думите: познавах типичния облик по-добре от своя собствен.

Познанието за душата, познанието за това, какво собствено представляваме в своята душевна същност, е доста по-сложно от познанието за външния ни облик. Но без самопознанието не можем да се придвижим по пътя към инициацията. Невярната представа за самия себе си принадлежи към най-разпространените заблуди и, като правило, ние не знаем какво става в дълбините на нашата душа. Много лесно се мисли: Аз се познавам, аз знам какво искам! Съставят за себе си определена представа, но колко далеч са от действителността! В дълбочина, в душата това изглежда често съвсем различно, отколкото в областта, където действат представите. Ще приведа някои примери, които често се случват в живота. Двама живеят заедно, единият има нещо против другия, така че му доставя удоволствие понякога да понатупа другия, да го унижи, понякога по-силно, а понякога по-малко. Причината за тези мъчения може да бъде вроденият стремеж към жестокост. Човек може да изглежда съвсем безобиден, и да е собствено, много жесток, да изпитва потребност да мъчи другия. Поговорете с такъв човек и той няма да ви прости, ако го сметнете за жесток, отвратителен човек, получаващ наслада, когато мъчи някой друг. Той ще ви каже: Толкова много го обичам, но той прави това и това, и именно защото толкова го обичам, не мога да изтърпя, че той прави това! – Така изглеждат нещата в неговото горно съзнание, а тук, в подсъзнанието е жестокостта. Представите на горното му съзнание са насочени към това, да скрие действителността от самия себе си, да оправдае себе си пред самия себе си. Познавах един човек, който при всяка възможност подчертаваше, че поддържа определено духовно направление от чиста самоотверженост, че той самият не му симпатизира, но чувството за дълг и самоотверженост го заставят да поддържа това движение. Аз му казах: Работата не е в това, как вие разглеждате своите постъпки и с какво ги мотивирате за себе си, работата е в действителните им причини. И вие постъпвате така, защото това ви доставя наслада, защото това ласкае вашето тщеславие. Не е приятно да си кажеш: аз, собствено, съм много тщеславен, това е причината за моето поведение.  Затова и ценим нашата майя, която ни представя в друга, по-добра светлина. Майята за самия себе си, която носим в своето съзнание, често е още по-далеч от  истината, отколкото майята относно духовното познание за света. С пълно основание хората смятат, че любовта е най-голяма ценност, но колко често тази дума звучи без всякакво основание! Когато бяхме още свързани с Теософското общество /бележка 25/, ние постоянно слушахме за любов, любов и любов. Но често тази любов беше само завеса, простираща се над догматичните раздори. Често любовта, като маска, прикрива най-жесток егоизъм. Особено, ако се наслаждават, правейки нещо добро, правейки това, което носи наслада на правещия го и фалшифицирайки го, наричат това любов; и се оправдават за това, в което никога няма да се признаят, и това остава в дълбините на подсъзнанието. Да, когато се спускаме в дълбините на човешкото същество, ние действително се гмуркаме в бездна. Истински човек може да познае себе си, само вживявайки се в тайните на духовното битие, вниквайки във великите закони на битието. Тъй като човек е сложно, комплицирано същество, най-голяма заблуда е да се мисли, че това човешко същество в нещо е просто. Бих казал, че всички тайни на света са обединени за създаването на човека. Но това трябва да бъде правилно разбрано.

Повърхностното отношение към самопознанието се прекратява още щом приближим до духовните тайни на човешкото битие. Да си представим, че човек чрез обучение или по друг път добива известна степен на ясновиждане, и пред него се изправят изумителни образи,  които  той може да фиксира, така че околните са възхитени от смислената връзка на този човек с духовния свят. Тази връзка несъмнено съществува, но трябва да се разбира връзката на човека с духовния свят в целия и обем, трябва да се вижда, какво действително може да бъде тя.

Видите ли, в основата на това, което ние знаем като физическо тяло, стои като образуваща /формираща/ сила етерното тяло, след това астралното тяло, и накрая това, което наричаме носител на Аза. Всичко това работи над физическото тяло и всеки по-висш член работи над по-низшия. Ако ясновидски постигнете етерното тяло, това е изумително образувание от струящи и проблясващи цветове. Какво представляват тези струящи цветове в етерното тяло? Това са силите, изграждащи физическото тяло, силите, които не само строят органите на тялото, но и действат в тези органи, в това, което в течение на живота изпълняват тези органи. Но органите на човека имат съвсем различно предназначение. Да вземем два такива органа, като червата и главния мозък. Външната анатомия изучава тъканите и всичко, подлежащо на изучаване, като еднозначно, като равностойно. Но те не са равностойни, те са съвсем различни. Ако вземем главния мозък на човека, той като физически орган, е нещо завършено /съвършено/; това става явно поради факта, че в главния мозък тези цветни потоци са съвсем използвани. Когато съзерцаваме етерното тяло на човешкия главен мозък, ние го виждаме сравнително бледо оцветен, тъй като цветовете са използвани за изграждането на главния мозък. Когато съзерцаваме червата, ние виждаме струящи цветове, изумително преливащи, ярко проблясващи, тъй като червата действително са по-груб орган от главния мозък, тук не е вложено толкова много от духовното, силите още се пазят в етерното тяло, използвана е само малка част. Затова етерното тяло на главния мозък е бледо, а етерното тяло на червата сияе в изумителни цветове и е прекрасно.

Представете си, че някой, както го описах, достига ясновиждане. Може да бъде по два начина. Ясновиждане може да настъпи чрез пробуждане /бележка 35/ на етерното тяло на червата /на вътрешностите/. При настъпване на ясновиждане човек често възприема собствените си вътрешности. Този, който добива и с труд извлича  ясновиждането чрез етерното тяло на главния мозък, отначало има пред себе си малко бледен свят;  а този, който добива ясновиждане чрез етерното тяло на своите вътрешности, може да отразява в етерния свят изумително преливащи се цветове. За да се доведе бледото етерно тяло на главния мозък в съприкосновение със струящите цветове на космоса, е необходимо да се привлекат струящите цветове от цялата сфера на космоса. За да се развият струящите цветове на етерното тяло на червата, ние можем да ги излъчваме от себе си, и така, по пътя на ясновиждането, могат да бъдат видени изумителни цветове /образи, образувания/. Разбира се, това действително са ясновидски образи, но когато ги изследваме, какво са всъщност те тогава? Това не е нищо друго, освен процеса на собственото ни храносмилане, това е, което става в етерното тяло в процеса на храносмилане на човека; това се проектира навън, в етерното пространство. Това е изключително интересно анатомично наблюдение, но трябва строго да си изясним: когато се навлиза в тайните на духовния свят, трябва да се получи ясна представа, какво именно се намира пред нас в духовния свят. Само тогава започва да се разбира, че това изумително преливащо море от цветове на етерното тяло може да бъде проява на това, което трябва да става в етерното тяло, за да могат правилно да функционират червата. Когато ясновидски се обозре това, то действително е акт на ясновиждане; но това няма никакво отношение към тайните на небесното. И това няма никакво отношение към великите космически факти, не ни приближава до тях, а е нещо, което ни приближава към нашето собствено обикновено низше същество.

И именно тогава, когато ясновидски се издигаме към самопознанието, разбираме, че първото, което преживяваме в изумителни образи, е отражение на нашето най-низше същество. И само тогава, когато с по-силно напрежение освобождаваме тези части на етерното тяло, които, като низши, са останали /задържали са се/ в нас самите, докато голяма част е била употребена за изграждането на сърцето и главния мозък, само тогава се доближаваме до това, с по-здраво развитите сили да излъчваме навън това, което го има в нас и оставя отпечатък върху външния етер. И след това се стига до следното: когато проектираме във външния свят етерното тяло на нашите физически органи, ние изблъскваме това в пространството, навън. Когато развиваме висше ясновиждане, ние също работим във външното, но ние изработваме във външното това от нас, което създаваме между раждането и смъртта, за да подготви то това, което ще се развива в нас между смъртта и новото раждане. Ние вписваме това в пространството; ние създаваме там въздействие върху етерния свят. И тогава вървим срещу това, което се образува чрез тези въздействия – към космическите последствия, към космическите факти.

Именно над това непрестанно работим. Книгата "Как се постигат познания за висшите светове" с най-голяма настойчивост подчертава необходимостта да се намери правилния път и да не се изпада в заблуда, да не се стигне чрез илюзорно ясновиждане до низшето същество на човека. Все отново ви обръщам внимание, че правилното ясновиждане е трудно, че то настъпва бледо, без ярки цветове, че до разгадаване на тайните на света се стига само чрез голямо напрежение на тези сили, които се дават на човека между раждането и смъртта. Къде да се намерят тези сили може да се разбере, ако се обърнем към това, което беше казано във Виенския цикъл от 1914 година /бележка 36/. Там се говори за силите, които човек развива между смъртта и новото раждане, за силите, за които може само безпомощно да се дрънка, тъй като нашите думи са предназначени за понятията от физическия свят, и е възможно само чрез съпоставяне на думи да се даде представа за духовния свят, в който всичко е съвсем различно, отколкото във физическия и сетивен свят. А на хората им е по-удобно да си представят духовния свят като нещо подобно на физическия свят, само че по-фин и по-подвижен. На хората им е по-удобно да виждат в духовния свят, подобно на физическия свят, придвижващи се образи; те намират за неудобно, че – ако искат да встъпят в духовния свят – трябва да усвоят съвсем нов способ за възприемане. Всичко това трябва да ви покаже, че не само човешкият разсъдък, но преди всичко човешка воля се противи на това, което трябва да донесе в света в наши дни духовната наука. Ние действително можем да кажем: широки кръгове от хора днес отклоняват духовната наука не само защото още не я разбират, а защото не я искат, че, по същество, те не я искат, те се боят от картината на света, която иска и трябва да покаже на човечеството духовната наука.

Ако искаме да разберем преживяванията между смъртта и новото раждане, ние трябва да вникнем в най-важните понятия: мъдрост и осъзнаване. Не трябва да си представяме, че човек, преминал през портата на смъртта, няма съзнание и неговото съзнание трябва първо да се пробуди. Това не е вярно, а е вярно, че преминавайки през портата на смъртта, човек има твърде силно съзнание, той цял се къпе в съзнание, така че не може да се ориентира в него, че съвсем е зашеметен от духовната слънчева светлина на съзнанието, и отначало трябва да започне да се ориентира в него, както изложих това в споменатия цикъл. Тук на земята ние трябва да придобиваме едва достъпната ни оскъдна мъдрост; там мъдростта ни облива от всички страни, ние трябва да я приглушим, за да бъдем в състояние да я възприемем. Частите от нея, които сме успели да приглушим, да отслабим до нашите човешки възможности, само тях ние можем да възприемаме. За да можем както следва да се ориентираме в освобождаващото се от сумрачност съзнание. Ако действително съзерцаваш тези явления, те се проявяват в цялата им значимост. Тогава се опитваш постепенно да намериш думи, които точно биха описали тези явления. Неотдавна в Цюрих почина скъпа наша приятелка, член на нашето Общество /бележка 37/. Кармата се стече така, че не успях, както ми се искаше, още един път да я видя във физическия живот. След няколко дни в Цюрих имаше кремация. Трябваше да говоря на тази кремация и се опитах с думи да изразя това, което вътрешно ми се представяше като същност на тази мила приятелка. След това настъпи момента на изгарянето. Забележителното беше, че първото ориентиращо се изплуване от потапящото общо съзнание настъпи в момента, когато тялото беше предадено на огъня, когато тялото беше видимо обхванато от огъня, а в действителност – от топлината. В този момент пред душата на починалата се изправи по-раншна картина. По-рано, по време на погребалната реч, тя не участваше в нея, но сега, когато започна изгарянето, тя се огледа. И както във физическия свят около нас се разстила пространство, така починалият вижда събитията във времето. Миналото е редом до починалия. Картината на събитията стои пред него. Времето наистина се превръща в пространство. Миналото не си е заминало, то остава, то е възприемаемо. След това починалата отново се потопи в състояние на обща зашеметеност, и мина доста време, докато се появи ориентировка. Появяват се такива моменти, може да се каже, – моменти на яснота, които по-късно се обработват. След това отново настъпва потапяне във всеобщото заливащо съзнание, докато не настъпи пълното ориентиране.

И така, виждаме, че мъдрост и съзнание до и след смъртта са съвсем различни, дълбоко различаващи се понятия, че трябва точно да ги различаваме. Невярно е да си представяме, че след смъртта в нас се пробужда нова степен на съзнание. След смъртта неизмеримото съзнание трябва да бъде до известна степен приглушено. Това трябва да се вземе предвид. Трябва много сериозно да усвоим Истината, че духовните факти често са точно противоположни на това, как те ни се представят във външния свят. Често показвам това с един пример. Човек върви надолу по брега на реката, пада във водата и се дави. Ние отиваме при него и го намираме удавен, а на мястото, където е паднал, виждаме камък и с пълно право решаваме, че той се е спънал в камъка, паднал е в реката и се е удавил. Ако не предприемем нищо друго, ще си останем с това убеждение. Но тук, по отношение на физическите факти, тази логика може да се окаже погрешна. Дисекцията на трупа може да открие, че това е бил удар и вследствие на удара той е паднал във водата, тоест, че причината и следствието в действителност са били обратни на това, което е било видимо външно. Ние мислим, че човекът е умрял, защото е паднал във водата; в действителност той е паднал във водата защото вече е бил мъртъв. Логиката на фактите тук е била лъжлива. По такъв начин, ние често попадаме на тясно с логиката на външната майя.

Да вземем случая с болката, която тази есен преживяхме в Дорнах. Синчето на член на нашия клон, която беше постоянен жител на Дорнах, седемгодишното и синче изчезна една вечер.

И когато се изясни, че детето може да се намира под преобърнатия мебелен фургон, посред нощ фургонът беше повдигнат и малкият Тео Файс беше изкаран из под него мъртъв. Какво беше станало? В този район изобщо не пътуват мебелни фургони, не пътуват изобщо никакви коли. Рядко изключение е, там да мине кола. Много преди и след това нямаше нито една. И малкият Тео изобщо винаги идваше тук четвърт час по рано. В тази вечер той закъсня с четвърт час. Той можеше да мине от лявата, а не от дясната страна на колата, но той излезе от друг път, а не от обичайния. Всичко се стече така, всичко стана именно в секундата, когато детето се оказа край тази кола. Духовното изследване на този случай в неговите кармични връзки показа, че душата на момчето е довела този фургон на това място, за да приеме смъртта в това време; защо всичко това така се е стекло – физическите събития бяха следствие от духовните отношения. Тогава фактите се показват в съвсем друга светлина, тогава се вижда зависимостта между това, което се е случило и това, което става след смъртта. Малкият Тео имаше етерно тяло, което при нормален живот би могъл да го има още 70-80 години, че и повече. То не изчезва, то остава. Етерното тяло на починалото седемгодишно дете още е пълно със сили, които би трябвало да се използват в хода на живота, те са налице в духовния свят. И те са много ясно свързани с аурата на нашето здание, тъй като в нея сега, след смъртта му, е етерното тяло на малкото момче, в нея са силите, здравите духовни сили на това умно, мило и благонравно момче. Това са подпомагащи сили, свързани с аурата на дорнахското здание.

Така се пресичат духовните и физическите въздействия. Не са минали времената, когато би трябвало, при физически събития да вдигаме поглед към духовните светове. Тези времена не са отминали. Ние започваме да разбираме някои неща чрез нашата духовна наука. В много неща са ни нужни помагащите сили на тези, които си заминават от физическия живот с неизползвани етерни сили. Помислете за хилядите и хилядите, които навън, по огромните полета на трагичните събития на нашата епоха, преминават портата на смъртта с неизползвани сили на етерното тяло. Това са все духовни сили, които още дълго са можели да бъдат дейни, ако хората са останали да живеят на Земята. Физиката вече знае, че никоя сила не изчезва, не се губи. В по-висш смисъл, това е законът за запазване на енергията, но за духовния свят. Силите, които има етерното тяло, за да обезпечи живота на физическото тяло от раждането до смъртта в течение  на 80-90 години не се губят, ако човек рано премине портата на смъртта. Силите са налице. Наред с  това, което чрез Аза и астралното тяло встъпва в духовния свят и има значение за индивидуалността, етерното тяло има всеобщо значение за всеобемащата аура на развитието на Земята и на човека. Така можем да гледаме на свежите, пълни със сили, неизползвани етерни тела, въздействащи от духовните светове върху бъдещето.

Сега често виждаме, че умрелите се сражават редом до живите. Така виждаме от другата страна, на полето на етерното, в елементарните светове, пронизани от силите, здравите човешки сили на тези, които са си заминали от живота с високата увереност и вярата във великите идеали на човечеството. Тези сили се добиват от хора, които с тази вяра преминават портата на смъртта, и остават от тях. Тези, които ще живеят след това, трябва да гледат към неизползваните етерни сили, защото те ще бъдат дейни. Етерните сили на преждевременно умрелите несъмнено ще изискват жертвата им, преходът им в духовния свят, от който те гледат надолу към Земята, да не са безплодни. Те ще търсят възможност действително да внесат своя личен човешки дял в обновяването на духовния живот на Земята. Като стимулатори стоят там тези етерни тела, като нашепващ глас на съвестта! Ние заминахме в духовния свят, за да ви изпращаме оттам сили, които могат да влязат във вашите души, да се влеят във вашите сърца, за да работите с по-голяма, с удвоена сила над духовното развитие на Земята. Взаимодействието между телесно и духовно – това трябва да се разбира не като общи приказки, размито и мъгляво, а като конкретна духовна връзка на хората, живеещи тук на Земята във физически тела, с душите, заминали горе в духовните светове. Ако усвоим това и правилно изпълним душите с даваното от духовната наука, ще възникне общност, единство от въплътени и невъплътени души.

Проникването във взаимодействието между физическо и духовно, ни дава възможност да намерим правилното отношение към изпълнените с гигантска сериозност събития от наши дни, то ни помага напълно да осъзнаем, че само пълното самоотдаване на човешката борба и човешката работа на физически план ще ни оправдаят пред бъдещето. Трябва да се изпълни това, което беше подчертано още вчера: от правилното разбиране на взаимодействието между физически и духовен свят ще се осъществи звучащото в думите:

От мъжеството на сражаващите се,

От кръвта на битките,

От мъката на осиротелите,

От жертвените битки на народа,

Ще израсте духовен плод –

Към осъзнаване на духа душите ще насочи,

И мислите им към света духовен.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder