ЛЕЦИЯ 2

13 февруари 1915. Щутгарт

Отново и отново трябва да бъде подчертано, че жизнена точка на духовнонаучния ни живот е разбирането на това, че само едното знание, живеещо в представите и идеите, лишени от чувства и воля, все повече отива в миналото, и че ние трябва да търсим познанието като сбор от идеи и представи, чувства и волеви стремежи, които ще станат за нас действителен живот, в пълния смисъл на думата ще станат живи. Трябва, от време на време да насочваме нашите размишления, нашите медитации именно в тази кардинална точка. Само ако отново и отново предано се отдаваме на това размишление, отново и отново се връщаме към него, ще успеем да озарим душите си, с излизащата от него светлина. Тъй като светлината, която може да излиза от това разбиране, само тогава ще озари нашите души, ако отново и отново предано се връщаме към това размишление. Защото именно за нас, с душа и сърце стремящи се да влезем в духовнонаучното течение, трябва в тези най-сериозни времена да бъде сърдечна необходимост да внесем в реалния живот, в  непосредствения живот на душата това, което постигаме в познанието. Трябва да се постараем, всичко това, което е само теория, само стремеж към знание, постепенно действително да се превърне в преживяване,  и чрез превръщането му в преживяване, да бъде дарено от духовния свят. Иначе ще тръгнем към душевно изсушаване; тъй като теориите, голите научни умозрения за това са и предназначени, да изсушават човешките души и изобщо целия живот на човека. Но в наше време много дълбоко се е вкоренила представата, че именно увереността на научното знание дава правилния ориентир в живота.

Големите събития от наши дни, трябва да станат за душите, устремени към духа, изискване, действително да си изяснят разликата между живота и, лишеното от чувства и воля, голо знание, между живота и наукообразно изградените представи за живота. Трябва веднъж поне малко да се постараем да стигнем до подобие на взаиморазбирането, на чисто човешкото взаиморазбиране; трябва да се опитваме да пробием до това,  трябва да стигнем до осъзнаването, колко здраво се е укрепил в сърцето на съвременния човек  демонът на теоретизирането. Трябва с яснота да насочим душевния си поглед към това, как иска да се вкорени този демон на теоретизирането. И това, което трябва да стане за нас Антропософията, няма да можем да го направим наше вътрешно преживяване, ако не се опитаме, ако не насочим вътрешния си поглед към фактите, които могат да сварят неподготвени и антропософите в техния вътрешен живот, които сочат, колко далеч стоят от непосредственото възприемане на духа, ако се отдават на съвременния душевен живот, и колко близо са до празното теоретизиране. Фактите трябва да се гледат в очите без превземки.

Давам за пример това, което ще кажа сега. Откакто над Европа и света се разразиха първите събития на войната, можах да говоря за преживяваното в различни места по обширната територия на германския език, в това число и тук в Щутгарт. Говорих за това на различни места. Какво беше едно от последствията от това, че тези преживявания се обсъждаха? Едно от последствията беше настойчивото желание на антропософите от другите страни да получат материалите, предназначени за говорещите немски език. Тези искания изхождаха от предпоставката, че Истината е една за всички хора, и че такова пренасяне, без изменения и пояснения на казаното от едно място на друго място, може да послужи за изясняване на Истината. Стана модерно в нашето духовно течение всичко, което е казано, и това, което е казано в определен момент, в определено място и именно на дадения човек, да се записва и да се смята, че то в същата степен се отнася за всеки. Изхожда се от теоретичната предпоставка, че Истината може да бъде формулирана само по един единствен начин. Но, скъпи мои приятели, безобразие е, когато неточно се записват казани думи, когато после някъде ги четат или повтарят и си въобразяват, че те все още запазват предишния си смисъл, и това безобразие може да израсне в нещо чудовищно, ако продължава. Вървейки срещу преживяванията, които са ни дадени, трябва така да се въоръжим с духовнонаучното познание, че да ги посрещнем с голяма сериозност. Да се правят окултните Истини развлечение в ежедневния живот – това не може да бъде задача на нашето духовнонаучно движение. Докато сме неспособни да осъзнаем, че зад явленията в света, разиграващи се пред нас на физически план, действително стоят действени духовни същества, и че Духовната наука ни е дадена да видим и оценим цялото значение и вътрешна истинност на тези духовни същества, докато не можем това, още не сме на нивото на нашата духовна наука. Трябва да ни бъде ясно: ако изхождаме от чисто антропософски основи, ако в своята душа научаваме великите истини, касаещи висшето същество на човека, тогава ние стоим от другата страна на всички расови различия. Ако стоим на твърдата основа на това, което знаем от духовната наука за съществото на човека, тогава е действена една и съща Истина за цялото земно кълбо, а в известна степен и за другите планети от нашата планетарна система; ако стоим на тази основа, ако живеем във височайшите мисли за съществото на човека; но това стои по различен начин, когато се преглеждат фактите, от които говори и трябва да говори нещо друго, а не висшето същество на човека; когато един срещу друг стоят народи, ние имаме работа не с това, което е над всичко, диференциращо човечеството; когато един срещу друг стоят народи, противостоят не само хората, в духовния свят противостоят освен това и същности, които действат чрез хората, които живеят в хората. И да се мисли, че това, което има значение за хората, има значение и за тези сложни демонични и духовни същества, които действат чрез хората, когато народите воюват един с друг, да се мисли, че може нещо да се направи в тази борба на демони, изхождайки от човешката логика, това значи, че не е намерено още конкретно разбиране на духовния свят.

Какво искам да кажа с това? Ако сега гледаме към ставащото във външния свят, виждаме – искам сега съвсем да се изключа от ставащите мъчителни събития, – че хора от различни националности стоят един срещу друг, нали така? Виждаме, как една националност залива друга с потоци ненавист. Хората се опитват да си изяснят и се питат, кой има повече право на ненавист, този или онзи народ, или кой трябва да се ненавижда повече, от друг. Мисли се за това, кой народ е особено виновен за тази война. Мисли се примерно така, както с пълно право се мисли при дебатите в съда, когато се претеглят различните обстоятелства. Какво собствено се прави, когато се постъпва по охарактеризирания начин, и което господства в съвременния печат. Съвсем се изключва целият духовен живот, даже и ако нямат такова намерение, тъй като се облягат на догмата, че към тези демони, например, към тези, които от изток внесоха раздор в живота на Европа, могат да бъдат приложени понятията на обикновения човешки разсъдък, защото не вярват, не осъзнават, че има друго съзнание, друга разсъдъчна сила, от тези, които са свойствени на човека. Когато се опитват такива осъществяващи еволюцията събития да се обсъждат от тясно човешка гледна точка, фактически се отрича духовния живот. Само тогава стоим на позициите на действителния духовен живот, ако си изясним, че в събитията на физически план действат духовни първопричини, за разбирането на които се изисква различна сила на съждение, от свойствената за физическия план. Когато на физически план враждуват един с друг хора с различни убеждения, тогава е възможно да се съди с човешки разсъдък. Но това не може да се прави, когато воюват народи, тъй като в живота на народите се изразяват незрими Могъщества. В човека, разбира се, също намират своя израз незримите Могъщества, но така, че те се вписват в човешката способност за съждение. В живота на народите те не правят това. В живота на народите ние се убеждаваме в реалността на конкретния духовен живот и научаваме, че когато се извършват такива значителни събития, в човешката душа говорят съвсем други импулси, от тези, които може да овладее земното съзнание.

 Когато днес се чете и усилено се обсъжда написаното, в това число и тези, които са поискали да получат импулса на духовната наука, се оказва, че за много се пише и говори така, сякаш мировото развитие е започнало някъде около 20 юни 1914 година. Даже тогава, когато се търсят причините за съвременните объркани събития, се говори така, сякаш те са започнали миналата година. Практически резултат от духовната наука, освен всичко друго, трябва да стане стремежът да се съставят съждения, опирайки се не само на това, което дава непосредствено днешния ден, а изхождайки от две, взаимосвързани явления, това е най-елементарното. Последното се състои преди всичко в това, че съждението трябва да бъде съпоставено с даваното от духовната наука. Ще поясня с пример, как може да бъде плодотворна тази духовна наука, когато срещу преживяването ние носим нашето разбиране и тогава вземаме това преживяване вътре в себе си.

През цялото време подчертаваме, че развитието на света, развитието на Земята, ако имаме предвид само следатлантското време, има ясно различаващи се културни периоди. Изброяваме ги: древноиндийски период, персийски период, египетско-халдейски период, гръко-латински, следва този, в който сега живеем. Обърнахме внимание, че след нашата, ще последват шеста и седма културни епохи. Но ние не се ограничаваме със схематично изброяване на следващите една след друга епохи. Ние се опитахме да охарактеризираме своеобразието на всяка от тези културни епохи. Ние се опитахме по този път да стигнем до разбирането на времето, в което живеем, и на тези импулси, които още живеят от миналото в нашето  време, в пета  културна епоха. И си изяснихме, че в никакъв случай тези характеристики не могат да бъдат възприети като схеми, че, например, никак  не можем да си представим, че характерното за дадената епоха в един определен район, действа по цялата повърхност на Земята. Едни райони се развиват, други територии остават встрани. Те не изостават, те си остават с предишните сили, така че по-късно, в друга културна епоха, да вкарат съответно тези стари сили в руслото на продължаващата еволюция. Трябва да се мисли не за сравнителната ценност, а само за своеобразието на особеностите. Как биха могли хората да не обърнат внимание на дълбоките разлики в духовната култура, да кажем, на европейските и азиатските народи. Как би могла да не бъде забелязана диференциацията в цвета на външната повърхност на кожата! Когато разглеждаме европейско-американската същност и азиатската същност – ние съвсем изключваме въпроса за сравнителната ценност – трябва да видим, че азиатските народи са запазили определени импулси от предшестващите културни периоди, докато европейско-американските народи са се откъснали от тези импулси. Само на не напълно здрав душевен живот може да импонира това, което като източна мистика, е съхранено от древни времена, когато човечеството е било принудено да живее с низшите ясновидски сили. Въпреки това такъв нездрав душевен живот по различни начини е обхващал Европа; мислели са, че чрез азиатската йога и пр. ще намерят пътя към духовния свят. Тази тенденция не е нищо друго, освен резултат от нездрав душевен живот. Здравият душевен живот трябва да се гради на преобразуването в духовен живот, в духовно познание на преживяванията на петата следатлантска културна епоха, а не на оживяване в човечеството на това, което е много интересно да се научи, тъй да се каже, естественонаучно, но което не трябва да бъде възраждано за европейската част от човечеството, тъй като то би привлякло към връщане на времена, които не съответстват на нашата епоха. Но ще дойдат други времена от развитието на Земята, последващи времена. В тези последващи епохи тези остарели сили ще бъдат отново свързани с вървящите напред сили на развитието. Дотогава те трябва да се пазят някъде, за да бъдат готови да се съединят с вървящите напред сили на развитието. Шестата културна епоха ще следва след петата. Абстрактното мислене, породено от чисто научно-теоретичното възприемане на света, неизбежно оценява шестата културна епоха по-високо от петата, тъй като тя следва след нея. Но ние трябва да си изясним, че има времена на подем и времена на спад. Съвсем ясно трябва да ни стане, че шестата епоха, която следва след петата неизбежно ще бъде епоха на спад, че това, което се развие в петата следатлантска култура, ще бъде зачатък за времето на седмата следатлантска култура. Фактите трябва да се разглеждат живо, а не абстрактно-теоретически, когато шестата културна епоха се разглежда като по-съвършена от шетата, само защото следва след нея.

По времето на Атлантида четвъртата културна епоха е била тази, в която е трябвало да бъдат заложени зародишите на нашата съвременна култура. В наше време петата културна епоха е тази, в която са заложени семената на културата, която ще последва след нашата, следатлантска. И какво е особено характерно за тази следатлантска пета култура, какво трябва да се развие в нея ?

Характерното е това, което предварително е било заложено в Мистерията на Голгота: че духовните импулси са били сведени чак до непосредствено физически-човешкото, че плътта е трябвало в известна степен да бъде пронизана с дух. Това още не е станало. Това ще стане, когато духовната наука добие по-широко поле за действие на Земята и значително по-голям брой хора претворят идеите на духовната наука в живота, когато във всяко движение на ръцете, на пръстите – искам да кажа – във всички ежедневни дейности ще се изразява духовното. Само заради това беше слизането на духовния импулс на Христа в плътта на човешкото тяло. И това слизане, това пропиване на плътта с духовния импулс е, което определя мисията на петата културна епоха и мисията въобще на човечеството от бялата раса. Хората имат белия цвят на кожата защото в нея трябва да действа духът, когато се спуска на физически план. И това, което се явява външно физическо тяло, да стане вместилище на духа. Това е задачата на петата следатлантска култура, която е подготвена от четирите предшестващи културни епохи. И това трябва да стане нашата задача: да търсим пътища към тези културни импулси, които водят до пронизване с дух на плътското, на ежедневното. Ако добре разберем това, тогава ще ни бъде ясно, че там, където духът още е принуден да действа като дух, където той в известна степен е задържан в своето развитие – тъй като в наше време задачата му е да прониже плътското – че там, където е задържан, той приема демоничен характер и не пронизва по необходимия начин плътта, там не се появява бял цвят на кожата, тъй като там има атавистични сили, препятстващи пронизването на плътта с дух.

В шестата културна епоха на следатлантското време, задачата ще бъде да се познае духа преди всичко, така да се каже, повече реещ се в обкръжението, отколкото непосредствено в самия себе си, да се познае духа повече в елементарния свят, тъй като задача на тази шеста културна епоха ще бъде да се подготви познаването на духа във физическото обкръжение. Това познание е невъзможно без използване на старите атавистични сили, познаващи духа в чисто елементарния живот. Но тези неща не преминават в света без жестока борба. Бялото човечество е още по пътя към все по-дълбоко и по-дълбоко приемане на духа в своето вътрешно същество. Жълтото човечество е по пътя към консервацията, към запазване на времето, когато духът не се е спускал в тялото, когато са го търсили извън човешкия физически организъм, само извън него. Но това води дотам, че преходът от пети към шести културен период не може да стане без бурна борба /война/ на обширни територии между бялото и цветното човечество. И това, което ще предшества тези битки, ще бъде мировата история, чак до разрешаването им. Бъдещите събития многообразно се отразяват в предшестващите събития. Когато ние от позицията на духовната наука разглеждаме това, което сме усвоили от най-различни разглеждания, стоим пред нещо огромно, неизбежността на което в бъдеще можем да провидим, изхождайки от настоящето.

И така, имаме от една страна част от човечеството, чиято мисия е да внесе духа в живота на физически план, духът да прониже всички подробности на физическия живот. А на другата страна имаме другата част на човечеството, принудена да се заеме с развитие, в известен смисъл, низходящо. Това не може да бъде по друг начин – това, което действително свързва себе си с пронизване на телесното с дух, носи за Земята културни импулси, живи, пристигащи импулси, които не могат да бъдат премахнати от развитието на Земята. Тъй като това, което после следва като шеста и седма културни епохи, духовно ще живее от достиженията на петата културна епоха, то ще трябва да възприеме в себе си достиженията на петата културна епоха. А нейната задача е да задълбочи външния идеалистичен живот до истински духовен живот. Но това, което по такъв начин ще бъде издигнато от идеализма към истински духовен живот, по-късно то трябва да бъде развито по-нататък, то трябва да продължи да живее. Тъй като на Изток ще имат сили не за създаване на собствен продуктивен живот, а за приемане в себе си на това, което е създадено. Такъв е ходът на историята. От съвременното, носещо особени духовни импулси човечество, ще бъде създадена духовна култура, която ще стане историческо наследство на петата културна епоха и тази култура ще се преработва от следващата след нея културна епоха.

Да пробваме веднъж, съвсем обективно, без предубеденост, да си изясним разликата между тези духовни течения на човечеството. Да си изясним, как с встъпването в развитието на тази част на човечеството, която се нарича германски племена, е започнало проникването на духовното във външно физическото и са били възприети дълбините на християнството. Изходен момент  /отправна точка/ е било външно-физическото, това външно-физическо, което едновременно съдържа във физически зачатък физически-духовното. Да погледнем лятната жертва, жертвата на бога Балдур в слънцестоенето. Дълбокият и смисъл отдавна е изгубен, но в какво е нейната особеност, нейния своеобразен дълбок смисъл? Той може да бъде разбран, само ако се насочи погледът към това, как с издигащото се пролетно слънце, в светлината и топлината, се издигат духовни сили, как богът на пролетта встъпва в своите права, и как, запалвайки Йоановия огън, човек сякаш се отклонява към силите на природата, в които господстват силите на пролетта, как той запалва огън, като символ на това, че съединява своето съзнание със смъртта на бога на пролетта в лятното слънцестоене. Това е древното сказание за Балдур: богът на пролетта изгаря в огъня на слънцестоенето; във външната физическа природа възприемали плодоносещото, зараждащото се в природата; обичали са бога на пролетта и са го следвали в смъртта му. Но във връзка с това, във външния физически свят, са имали сякаш праобраз: Христос, който не умира в лятното слънцестоене, а се ражда през зимното слънцестоене – забележете тази противоположност на физическото и духовното – защото са имали праобраз на тази противоположност в бога на лятното слънцестоене, защото са имали тази противоположност на телесното в духовното, затова са пробивали със съзнанието през родовото към противоположното. Ако бог Балдур е богът на пролетта, умиращ в лятното слънцестоене, Богът Христос е Бог, раждащ се в зимното слънцестоене. И едното, и другото се изявяват телесно, разиграват се във външното, във физически-телесното, пронизано от духа, забуленото физически-телесно, покрито от мрака на зимата. Духът на зимата пронизва телесността на лятото. Как те взаимно се пронизват? В непосредственото стълкновение на културни импулси. Какво представлява историята на Средна Европа освен непрекъснатата борба за искрата на божественото в отделната човешка душа, за проникване на духовното във физическото? Всичко друго може да се остави без внимание, но истината трябва да се види, трябва да се разбере най-характерното за тази средноевропейска същност.

Да вземем друга част на човечеството. Колко далеч е тя всъщност, от този импулс на пронизване на индивидуалността с дух! Искам да кажа: от гледна точка на изследванията е крайно интересно да се наблюдава, как конфуцианството е запазило своята религия Тао, как изобщо азиатските религии са съхранили своите най-древни  форми, най-абстрактни форми, тези форми, които са така удобни за теоретичните понятия, но които са вкостенени за индивидуалното преживяване, които не допускат личното, индивидуално преживяване, защото това лично индивидуално преживяване трябва да бъде консервирано дотогава, когато достигнатото така ще се просмука в човешката култура, че то ще може да бъде възприето. В петата културна епоха духовното трябва да бъде достигнато с лично усилие; в шестата културна епоха това изработено, достигнато, хората ще го приемат вътре в себе си, в своето преживяване – но не като самостоятелно добито. Тези, които няма да успеят да добият духа в себе си, ще пазят своите сили и ще възприемат духовното като нещо външно, от самосебе си разбиращо се. И прелюдия на тази борба от далечното бъдеще е това, което бавно трябва да се развива като борба между германския и славянски елемент. Помислете, че славянството, в известен смисъл, е форпост на това, което ще бъде шестата културна епоха, че в него е заложено семето на шестата културна епоха. Помислете сериозно, в истински духовнонаучен смисъл. Тогава ще стане ясно, че в този славянски елемент трябва да бъде заложено нещо възприемащо, на което е чужда тази борба, което, собствено, отклонява борбата. Това ясно е видно. Докато в Средна Европа душите са се борили, борили са се за своя вътрешен свят, като лично достижение да добият личното възприемане на Бога, славянският елемент запазва вече дадената му религия, възприемането на Бога, култа; той ги запазва без да се домогва до вътрешно оживяване с духа, той оставя духа като облак, реещ се над него и живее в този образ, в своето лично, оставяйки чужд на духа. Средна Европа не е могла да се консервира в някаква стара форма на външното християнство, тъй като тя е трябвало да се бори за вътрешно възприемане на Бога. Изтокът е останал да стои, и даже формите на културата му са станали неподвижни и абстрактни, защото той трябва да се подготвя за външното възприемане, към приемането на това, което Западът постига като лично достижение, тъй като Изтокът не е готов да има това като лично достижение. Пък и как може чисто теоретично, със схематично съзнание да се достигне разбиране, противоположно на разбирането на Аза, когато в основата стоят съвсем противоположни духовни импулси? И какво посредническо, арбитърско съждение за двата духовни потока може да се изнесе, които така се съотнасят един с друг, както именно трябва да се съотнася диференцираното? Не ме разбирайте погрешно: как може да се съпоставя, например, слон с лъв?  Събитията се проявяват в съответствие с вечната необходимост и протичат така, както го изисква вечната необходимост. Изтокът е трябвало да се съпротивлява на това, което му е било нужно и ще му бъде все по-нужно: обединяването със Запада и културата – тъй като всъщност, засега той не е зрял. Изтокът не би могъл правилно да я разбере. И германо-славянските противоречия са външен израз на конфликта между това, което ние наричаме германско, и това, което наричаме славянско, на това, което по същество още само се подготвя, и което дълго ще се рее като тревожност над живота на Европа. Може да се окаже, че както детето се противи и не иска да усвоява достиженията на възрастните, така и Изтокът се противи на достиженията на Запада, противи им се като стига чак до ненавист, даже когато понякога се чувства принуден да приеме тези достижения. В светлината на Истината тези факти изискват съвсем друго, от това, което така широко е разпространено сега; макар и понякога това друго да се усеща, няма склонност да се виждат и разбират тези факти, изхождайки от действително много вътрешни импулси. Тъй като ако същите тези вътрешни импулси поне отчасти са приведени в действие, тогава отпадат много от дрънканиците, трябва да отпадне много от това, което съществува и произлиза от всевъзможните обърквания и неясноти при оставащите в плен на външната майя.

Какво трябва да се разбира под шеста културна епоха? Под това трябва да се разбира културната епоха, по време на която значителната част от източните хора отдава своята човешка същност на това, което ще бъде достигнато в културата на народа, в който източното, сякаш  /като женско/, се отдава да бъде оплодено от мъжкото западно. Това, което ще живее в душите на хората от шестата културна епоха е същото, което ще бъде достигнато от душите в петата културна епоха. На Изток това, което още не е узряло или недостатъчно е узряло, се отблъсква, защитава се от това, което все пак трябва да стане. Съвсем както гръко-римското в своето време се е защитавало от германското, така славянското се стреми да се защити от германското, но при прехода от гръко-римското към германското, развитието се е движило към подем, а при прехода от германското към славянското то върви по низходяща линия. Германският елемент стана носител на истинската мисия на петата културна епоха; германският елемент беше този, който в тази пета културна епоха  внесе в развитието на Земята постижението на християнството в личната вътрешна борба, внесе, и още ще внася, и би било голямо нещастие, ако в миналото германският елемент беше победен от римския, тъй като тогава не би могло да стане това, което стана в петата културна епоха: този германски елемент трябваше да даде живот на личното постигане на християнството. И би било голямо нещастие, ако някога славянският елемент победи германския. /бележка 21/. Обърнете внимание на разликата. Безнадежден и най-абстрактен схематизъм би било да се сметне за нещастие при прехода от пета към шеста културна епоха това, което трябва да се сметне за нещастие при прехода от четвърта към пета културна епоха. Победа на римляните би означавала невъзможност за реализация на мисията на петата културна епоха; победа на славянския елемент над германския би означавала невъзможност за осъществяване на задачите на шестата културна епоха. Тъй като само в пасивното възприемане на това, което е дадено в петата културна епоха, може да се осъществи задачата на шестата културна епоха.

Съвсем независимо от всякакви амбиции и национални стремежи трябва да се почувства, за какво говорят тези факти, да се даде живот на разбирането на тези факти. Но трябва да си изясним и това, колко трудно се постига от хората разбиране, ако истината противоречи на техните пристрастия и стремежи. Доколкото касае националните противоречия, прави се нещо съвсем безполезно, когато днес, търсейки човешко взаиморазбирателство, от Средна Европа искат да убедят в нещо западноевропееца или англичанина. От чисто духовнонаучни позиции ние, като хора, се разбираме помежду си. Но ако се отдалечим от тези позиции и вникнем в борбата между народите, трябва да си изясним, какви трудности стоят пред съзнанието на противоположната страна. Ще има само един път, например, във френските западни области да стигнат до разбирането на това, което те, собствено, правят. Това е пътят, който един ден ще израсне от осъзнаването, какъв абсурд собствено е, Франция да е принудена да върви на каишка от Източна Европа. Само осъзнаването на това, което сам правиш, ще даде някакво разбиране на ставащото, а не думи, идващи от другите, от тези, които стоят на други национални позиции. Понякога тези неща се чувстват, отгатват се, но отново се забравят. Тъй като най-характерните факти, като правило, се забравят. Ако би било възможно, в течение на последните 40 години отново и отново да се публикува любопитната размяна на писма между Ернст Ренан, французина и Давид Фридрих Щраус,  вюртембергския германец /бележка 22/. Полезно би било, ако тези характерни писма, да кажем, поне веднъж на 4 седмици се възстановяваха в съзнанието на европейците: тогава биха се изяснили някои работи от настъпилите събития. Достатъчно е да се обърне внимание на едно място в писмо на Ренан, където той изказва мъката си по съвместната работа на Средна Европа над културата на Западна Европа. Това е бил импулс от силите на вечността. Но веднага Ренан казва: "Но на това се съпротивлява моя патриотизъм, тъй като ако на Франция и бъде отнета Елзас-Лотарингия, то аз, като французин, мога само да се стремя да защитя западната култура от източната" /тоест от Средноевропейската – бел. на прев./. Всичко по-нататъшно прозира вече от това изказване; това е зародишът на всичко, което ще стане по-късно. Това показва, че и най-просветеният и светъл дух по същество твърди: Да, аз виждам съвместния  път, предначертан от вечната необходимост, но не мога да вървя по него, тъй като повече искам да бъда французин, отколкото човек. Казвам, че са усещали, предчувствали са как тези неща са свързани помежду си в духа на вечната необходимост; но трябва чрез духовната наука постепенно да се научим в своите съждения да следваме тези предчувствия и усещания. Трябва да се научим в своите съждения действително да пробиваме до истинските факти. Но истинските факти не се достигат, ако не се достигне духовния свят. Невъзможно е да бъдат достигнати, ако не се търси опора в това, което от духовния свят дава на фактите импулси за тяхната еволюция.

Виждаме, колко плодотворно може да бъде за нас това, което изхожда от духовната наука, с каква светлина можем да озарим най-сериозните моменти от живота, ако съединяваме с нашето същество това, което изхожда от действителното духовно познание, например, за следващите една след друга следатлантски културни епохи. Тогава ние получаваме обективен критерий, получаваме възможност да се издигнем над личните стремежи, над националните преживявания. И това е свойствено на средноевропейското преживяване, това средноевропейско усещане действително дава на човек възможност да се издигне над тяснонационалното. Замислете се само, как в следващите една след друга културни епохи именно в Средна Европа – в тази борба на човешката душа в Средна Европа – именно в личното се побеждава личното, там, където не действат афекти и непосредствено инстинктивното.

Прекрасното го възприемат, разбира се, и другите народи. Но така вътрешно да се постигне прекрасното и значението на прекрасното в човешкия живот, както Шилер в неговите "Естетически писма", /бележка 23/, така то е било постигнато само в Средна Европа. Достижения в борбата са познали, разбира се, и други народи, и ще ги имат и занапред; но така да се отдадеш на борбата, да издигнеш най-дълбоките философски импулси, да пронижеш с душевното тази борба, както това го е направил Фихте  /бележка 24/ в неговото "Обръщение към германския народ", така е било това само в Средна Европа. Религиозни войни са бушували и на други места; но така дълбоко свързани с всички преживявания на човешката душа, както в Средна Европа, те не са били никъде по света.

Да вземем нашето собствено Антропософско движение, да го вземем такова, каквото сме го развивали в общуването, както в последните години ние – във всеки случай мнозина от нас – са се борили, враждували и страдали. Ние дълго бяхме свързани с теософското движение с английска окраска. Що за дълбок импулс беше това, направил невъзможно по-нататъшното обединяване с теософското движение? Да си изясним, скъпи мои приятели, що за дълбок импулс беше това? Погледнете движението в дълбочина. До какво можеше да доведе този абсурд с Кришнамурти и другите подобни глупости? /бележка 25/. Това би довело до убедеността, че спиритуалният живот е нещо външно, обвързано с останалата част на културата. Там имаме две неща: външното възприемане на живота в Англия, и след това свързаната убеденост в спиритуалния живот, без взаимното им проникване. Няма даже потребност да се прониже едното с другото. Тук ние чувстваме, че можем да стигнем до убеденост в спиритуалното само ако тя израства в нас органично, така да се каже, както главата от тялото, израства от всичко това, което в мистиката на средновековието, като спиритуална подготовка, е вървяло през Йохан Таулер, Майстер Екхарт, Ангелиус Силезиус /бележка 26/, през немската философия, през немската поезия, когато от всичко това неизбежно израства, като нов органичен член, това, което искаме /търсим/ и трябва да искаме /да търсим/. Ние не можем да обвържем спиритуалния живот към всичко останало, на нас ни е нужен жизнен организъм, а не жизнен механизъм. Можем, без да изпадаме във високомерие, да си изясним това, тъй като тук е необходима яснота: каква роля трябва да играе в живота духовното и как целият останал живот трябва да бъде разбиран, да бъде възприеман чрез духовното. Ние, като изповядващи духовнонаучния мироглед, трябва да станем души, които се стремят да живеят така, както това току що беше охарактеризирано за духовния живот на Средна Европа. Разбира се, и там борбата е неизбежна; истинното трябва да бъде постигнато чрез преодоляване на заблудите по всички направления.  Колко трудно е понякога да се разбере, че заблудите трябва да се преодоляват по всички жизнени направления. Тогава бихме направили трагични открития за живота от последното десетилетие.

Искам да ви разкажа нещо нагледно. В частност, има значение да се ориентираме, как в наши дни се проявява естествената връзка между две средноевропейски държави. В Австрия във втората половина на XIX век е живял немският поет Роберт Хамерлинг /бележка 27/. Той е бил германец и в това, че се е стараел да възроди целия свят в своята душа. Чак до Каин проследява той в своя "Ахасвер в Рим" заблуждаващата се човешка душа, и в съпоставянето на Ахасвер и Нерон търси разрешаването на загадката на дълбините на техните души. Той се опитва да възроди културния живот на древна Гърция в германската душа в своята "Аспазия". Задълбочаването на религиозния живот, което по едно време са търсели в повторното кръщение, той се стреми да покаже в своя епос "Кралят на Сион". Той се е опитвал да разбере това, което, във възобновяващи се импулси е действало във френската революция, в драмата "Дантон и Робеспиер".  И, накрая, в "Хомункулус" той търси да разбере импулсите, отиващи в бъдещето и замъгляващи духовното. Бих могъл много да добавя, за да покажа, как в Роберт Хамерлинг се е разкривал истински средноевропейският дух. Роберт Хамерлинг прекарал голяма част от своя живот в леглото; последните 3 десетилетия почти през цялото време бил болен. Най-великите неща той ги писал болен в леглото. Но никой няма да почувства в неговите неща, че те са написани от тежко болен човек. Всичко в тях е здраво. Може различно да се съди за произведенията му, но всичко в тях е здраво. Разбира се, те са претърпели голямо количество издания; но в осемдесетте години – мога да кажа, като символ застана пред очите ми, какво би могъл да стане такъв дух за средноевропейското човечество, ако дадените от него импулси биха влезли в душата. Когато веднъж в едно общество говореха за навлязлото в духовното развитие чрез Роберт Хамерлинг, влезе човек, свикнал да слуша предимно самия себе си и да не обръща много внимание на това, което говорят другите – има такива хора, които охотно слушат само себе си. Както бомбен взрив се намеси  той в разговора и заяви: най-великото, което е влязло в живота на човечеството, това е Разколников на Достоевски. Разбира се, няма защо да се отрича своеобразното величие на героя на Достоевски, но подвластността на материалното, душата, затворена в материалното и отклоняваща духовното, това е точната противоположност на взаимопроникването между материално и духовно, което търси Хамерлинг. Несъмнено е интересно и сензационно да се наблюдава душа, която не се стреми да излезе извън пределите на материалното, която така грандиозно е разкрита от Достоевски, но за човека от Средна Европа е важно познанието на цялото му същество и всичките му задачи. И тук е необходима борба.

Зад външната борба стои вътрешната, това е вътрешната борба с противостоящите сили, които се противят на признаването на духовното. Да вникнем в тези странни факти: от една страна – нас ни убедиха да не концентрираме много вниманието си върху противостоящите ни вътре в Европа духовни сили; тъй като, ако би победило чисто германското, – от германска страна ни убеждаваха, че би трябвало да се опасяваме от възраждане на идеите, които са развивали Хегел, Фихте, Шелинг, Гьоте: би трябвало да се опасяваме от метафизичната мечтателност. Това е своеобразна боязън, за която тук става дума;  но тази боязън би могла да става все по-силна, и тези, които имат тази боязън, те, разбира се, няма да успеят да приемат духовното. В действителност, както детето се развива в мъж, така идеализмът на Средна Европа трябва да се развие в спиритуализъм, защото идеализмът на Средна Европа е рожба на спиритуализма, рожба, която трябва да израсне от спиритуализма. Фихте говореше все още само от идеализма, но от такъв идеализъм, който е устремен към спиритуалното. Този импулс към спиритуалното не трябва да изчезне от еволюцията на Земята.

С тези прости думи може да се изкаже много за смисъла на епохата. Някои хора са предчувствали това. Но тези предчувствия се изплъзвали, не са се възприемали в тяхната дълбочина, не са намирали центъра на тежестта си. Заради детайлите са изпускали главното. Работата е именно в това, да не се изпуснат, да не се изгубят основните линии и действително да се вижда главното в теченията, вървящи през еволюцията на Земята. А до главното стигаме, ако дадем да говори на това, което в светлината на духа ни показва развитието на Земята. В редките случаи, когато ние действително сериозно приемаме учението за следващите една след друга следатлантски културни епохи – отново и отново трябва да бъде повтаряно това – хората могат да прекрачат тясната гледна точка, която не вижда главното.

Разрешете да ви приведа пример. Важно е да можем да обръщаме внимание на тези неща. Да предположим, че днес някой казва следното: "Що се касае до мен, аз ни най-малко не се съмнявам, че предстои конфликт между германския и славянския свят, че този конфликт ще избухне чрез Изтока, именно чрез Турция, или чрез сблъсъка на националностите в Австрийската империя, а може и в двете точки, и в едната от тях Русия ще завземе ръководната роля. Тази мощна сила още сега се готви за тази възможност; националистическата руска преса  хвърля гърмове и мълнии срещу Германия. В германската преса отсега се раздава предупреждаващ вик. След като Русия се възстанови след Кримската война, мина вече много време и, както ми се струва, в Петербург смятат сега за своевременно отново да повдигнат Източния въпрос.

Докато Средиземно море, по-скоро според надутите приказки, отколкото на дело, би трябвало да стане „френско море", Русия се стремеше да направи Черно море "руско море", а Мраморно море "руско езеро". Константинопол би трябвало да стане руски град, Гърция – васална на Русия държава. Това са били твърди насоки на руската политика, и спомагателни лостове за това са общността на вярата и панславизма. Тогава Дунав би бил затворен при Железни врата с руска бариера.“

     Да си представим, че някой би говорил така. Тогава би могло да се каже: е, да, той е информиран от случилото се сега, – и биха били прави тези, които високопарно твърдят, че само Средна Европа е искала войната, и не се е подготвяла за Изтока от необходимост.

       Но това е написано в 1870 година! И изобщо не е имало година, когато това да не би могло да бъде написано. Колко нелепо е да се мисли, че не трябва да се търсят източниците на това, което става сега, във формиращи се от десетилетия сили. Тези думи са написани в 1870 година, по време на войната на Германия с Франция. Да се мисли, че съвременните събитията би могло и да ги няма, и да се мисли, че не всички импулси са идвали от Изток, това е, меко казано, неисторично, това е игнориране на действително действащи сили. Това е недопустимо, и духовната наука трябва да възпрепятства хората и журналистите също, отново и отново да съдят за събитията така, сякаш предпоставката за това, което става сега, се е появила едва преди 5 или 6 месеца! Когато хората търсят разбиране на събитията от духовната наука, те знаят, че голямото се подготвя в малкото и, че може правилно да се съди за малкото, само изхождайки от голямото, – от ежедневния живот се подготвя това, чийто смисъл ни помага да разберем духовната наука.

Исках да говоря, трябваше в днешната встъпителна лекция отново да говоря с вас от тази определена гледна точка, която е предизвикана от преживяваните събития; трябваше да ви говоря за това, което трябва да стане духовната наука за правилната оценка за света и за нашето място в него. Бях длъжен да говоря за това. По същество ние отново и отново трябва да поставяме пред себе си това изискване: сериозно, дълбоко сериозно да приемаме това, което иска да ни даде духовната наука, и да не търсим, така да се каже, два пътя в живота: пътя, по който стигаме до духовнонаучното разбиране за света, и пътя на ежедневието, по който постъпваме /действаме/ като всички други хора. Но, по скоро не с думите, а с това, как в нашия тесен кръг тълкувах фактите, бих искал да предизвикам във вас усещането и разбирането, че тези думи действително не са нещо друго, а вечните Истини, и че тези вечни Истини са едновременно и индивидуални Истини.

Към вас, скъпи мои приятели, към вашите преживявания тук, в юга на Германия, са обърнати тези думи, към тези нюанси на чувствата, които се раждат тук. Ако беше достатъчно просто да се запишат думите и след това просто да се четат навсякъде от хора с различни жизнени съотношения, тогава  нямаше да ми се налага да пътувам из Германия, а просто щях да ги запиша веднъж. Тези думи трябва да звучат от съотношението между чувства и възприятия, тъй като навсякъде, където се събират хора, възниква обща човешка аура, и изхождайки от нея трябва да се говори за духовния живот – това най-накрая трябва да се разбере. По този начин ние внасяме духовното в живота не с фрази, а с това, че действително пронизваме живота с духовното. И преживяваме тези неща, като факти от индивидуалния живот, защото така те и трябва да се преживяват. Абсолютна абстракция е да се мисли, че например това, което ще кажа утре в откритата лекция в дома, който е срещу къщата с паметната плоча за Хегел, че това, което израства в живото, непосредствено общение, може да бъде годно за разпространение в света, при други нюанси на чувства и впечатления – това е пълна абстракция. Трябва да се има предвид и това, че достъпното за възприятието на един, може да бъде недостъпно за възприятието на друг. И ако изобщо антропософските лекции, на различни места, трябва да носят свой особен, индивидуален характер, още по-необходимо е това, когато става дума за такива сериозни неща, с каквито сега сме заети. Но само тогава, когато това се приема истински сериозно, и когато не се мисли, че живото може да бъде обхванато с думи, които са безжизнени и неподвижни, и затова могат да бъдат използвани на всяко място, само тогава може да се постигне всеобщо значимото, съдържащо се в индивидуалното. Бих искал веднъж да помислите за тази страна на живота. Пътят към това е, нещото, което аз по мой начин получавам от духовния свят, да бъде оживено във вашите души по свойствен за вас начин, за да не бъде то просто повторение на това, което става в моята душа, по моя начин. Както слънчевата светлина различно се отразява във всяко камъче и в същото време си остава една и съща, защото е изпълнена с живот, така и духовната наука трябва да стане това, което във всяка отделна душа живее различно и в същото време във всички случаи, винаги остава самата себе си, тоест духовна наука. В англичанина, французина, руснака, германеца, доколкото имаме предвид националните различия, духовната наука не може да живее по един и същи начин, и това, което е по-плодотворно за един, може да не е  плодотворно за друг. Такова търсене на индивидуален подход е чужд на нашето теоретизиращо време. На външната, чисто материалистична наука е свойствено всичко да поставя под общ знаменател;  това не може да става в духовната наука, защото тя живее и затова аз трябва да говоря с вас така, както го изисква от мен не абстрактното научно мислене, а така, както това живее в мен, когато стоя пред вас. Тъй като аз говоря от сърцето си, говоря и от вашите сърца, доколкото ми се удава. Искам да служа на духовнонаучния импулс, който изисква този, който поне малко вижда в духовния свят, да изключва себе си и да изговаря това, което живее в дълбините на душите на тези, които са негови слушатели. В известен смисъл може да се каже, че това, което се казва в един или друг преглед, израства от дълбините на душите на слушателите.

 Помислете над това! Духовната наука трябва да я приемаме като нещо, което живее и не се превръща в абстрактно знание. Абстрактното знание предизвиква в нас високомерие, което така лесно се утвърждава в изкуството на словесното убеждение. Духовното иска просто да бъде съобщено. И това, което ви съобщих, би искало да бъде съобщено даже ако тук нямаше ни един, който би повярвал и на една моя дума. Ако подхождаме към човека с намерението да го убедим, със стремежа той да приеме нашето мнение, ние не живеем в истински духовното. Правилното преживяване, постигането на духовното в непосредственото изживяване създава тази аура, която човечеството трябва да има в бъдеще.

Отново и отново трябва да бъде казано: това, което сега преживяваме сред реки от кръв, за човечеството ще бъде само това, което и трябва да бъде, когато нещо действително ново се извършва и се  проявява в културата, проявява се в човечеството. Но това ново ще даде кълнове тогава, когато ще има хора, от чиито души ще се издигнат духовни мисли; тези духовни мисли са сили. И в атмосферата, която се появява когато свърши сумракът на войната и отново ще грее слънцето на мира, трябва да се влеят мисли, издигащи се към хоризонтите на духа. Тогава тези, чиито души гледат сега надолу, които са били принудени преждевременно да оставят телата си по бойните полета, ще знаят в името на какво собствено са паднали. И антропософът трябва да си каже, че само тогава преживява нашето време в истинската духовност, ако той преживява като жива, тази особеност на духовнонаучния стремеж. Ако определени души, осъзнавайки духовното, издигнат своето съзнание до царството на духовете, от нашия кървав хоризонт ще се издигне за бъдещото развитие на човечеството хоризонта на светлината.

Утре, обсъждайки една специална тема, ще продължим този разговор. Днес отново ще прекараме пред душите си мислите, които ни съединяват с най-сериозните събития от нашите дни:

От мъжеството на сражаващите се,

От кръвта на битките,

От мъката на осиротелите,

От жертвените битки на народа,

Ще израсте духовен плод –

Към осъзнаване на духа душите ще насочи,

И мислите им към света духовен.