ЗА СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА

И ФАКТИ ОТ ВРЕМЕТО СЛЕД СМЪРТТА

Лайпциг, 22 февруари 1916 г.

Ние живеем във време, което ежедневно, дори ежечасно ни напомня за смъртта, за това значимо събитие в живота на човека, напомня ни за преминаването на хората през портата на смъртта. Защото смъртта се превръща за хората в житейско събитие в истинския смисъл на думата само благодарение на духовната наука, която показва на човека как в неговата душевност действат силите, които протичат между раждане и смърт и изграждат във времето между раждане и смърт един нов вид битие, една особена форма на битие, за да приемат след преминаването през портата на смъртта друга форма на битие. Така тя се преобразува – благодарение на духовната наука – от абстрактен край на живота, какъвто може да бъде само за материалистическия светоглед, в събитие, в дълбоко и сериозно събитие в рамките на целия живот на човека. Дори и скъпи приятели от нашите редици, най-вече заради настоящите исторически събития, както и поради други причини, преминаха през портата на смъртта, така че тъкмо в настоящето се оказва особено важно в днешното разглеждане да поговорим за събитието на смъртта и за онези факти от човешкия живот, свързани със смъртта.

В нашите духовно-научни лекции често сме разглеждали въпроси относно живота между смъртта и ново раждане, така че бяхме в състояние да си изградим много представи за този проблем. От досегашното развитие на духовната наука знаете добре, че във всеки един случай може да се говори за нещата от определена гледна точка, така че по-точни познания могат да се придобият постепенно, разглеждайки нещата многократно, осветлявайки ги от различни гледни точки. Ето защо във връзка с днешната тема ще добавя към това, което вече знаете, още нещо, което може да ни бъде полезно за нашето разбиране на света.

Ние разглеждаме духовно-научно човека – и това е нещо добро – така, както той застава пред нас тук, във физическия свят, като израз на цялото си същество. Преди всичко трябва да тръгнем от това, което човекът ни предлага във физическия свят, и аз винаги съм посочвал как получаваме нещо като обща представа за цялостния човек22, когато го разглеждаме така, че за основа вземаме физическото тяло, което опознаваме отвън чрез сетивно наблюдение, чрез научно анализиране на сетивно възприемаемото във физическия свят. После разглеждаме тялото или организацията, която означаваме като етерно тяло, което вече има свръхсетивен характер, което не може да се наблюдава с обикновените сетивни органи – както и с разума, свързан с мозъка, – и е недостъпно за официалната наука. Това етерно тяло е образувание, за което може да се каже, че умове като Имануел Херман Фихте23, синът на великия Йохан Готлиб Фихте24, а после Трокслер25 и други са знаели за него. Етерното тяло е нещо в човека, което е достъпно само за имагинативното познание, защото свръхсетивното е нещо, което може да се наблюдава външно свръхсетивно така, както външно сетивно може да се наблюдава сетивното физическо тяло.

После ние се насочваме към наблюдение на астралното тяло. То не е нещо, което може да се наблюдава външно сетивно така, както физическото тяло може да се разглежда чрез сетивните органи, както етерното тяло може да се наблюдава с вътрешното сетиво, а е нещо, което може да се изживее само вътрешно, в което трябва да се навлезе, за да се изживее. Същото се отнася и за четвъртата съставна част, която първо трябва да схванем тук, във физическия свят – Аза. Тези четири части на човешката природа изграждат цялостното човешко същество. Ние знаем обаче от предишните разглеждания, че това, което наричаме физическо тяло на човека, представлява нещо много сложно, че човешкото физическо тяло преминава много дълъг период на развитие през етапите на Сатурн, Слънце и Луна26. Също така развитието му продължава от началото на земното битие до наше време. Така че нашето физическо тяло преминава през сложен процес на развитие. От това, което всъщност живее във физическото тяло, за наблюдението, което във физическия свят е достъпно за човека, както и за официалната наука, е достъпна само външната страна. Би могло да се каже, че обикновеното физическо разглеждане и физическата наука, каквато е тук, във физическия свят, знаят за физическото тяло само толкова, колкото един човек знае за някоя къща, ако само обикаля около нея и никога не е влизал вътре, никога не е виждал какво има вътре в нея и никога не се е запознавал с нейните обитатели. Разбира се, представителят на материалистическата наука ще каже: „О, ние познаваме отлично тази вътрешност на физическото тяло! Познаваме я, защото често изследваме мозъка под черепа, защото при дисекция на трупове изследваме стомаха, сърцето, ние познаваме тази вътрешност!“

Но тази вътрешност, която може да се наблюдава външно, пространствената вътрешност, не е това, което имам предвид, когато говоря за вътрешната човешка същност. Тази пространствена вътрешност е също само нещо външно. Тази пространствена вътрешност при физическото човешко тяло е дори много по-външна, отколкото действителната пространствена външност. Странно е, когато го казвам. Но Вие знаете от предишните разглеждания на нашата духовна наука, че нашите сетивни органи са изградени вече по време на Сатурновия период и ние ги имаме на повърхността на нашето тяло, пространствено те се намират отвън. Те са изградени от далеч по-духовни сили от тези, изграждащи стомаха или онова, което в пространствен смисъл е вътрешно. Това, което е вътрешно, е изградено от недуховни сили. И колкото и странно да звучи, трябва да се отбележи, че начинът, по който човекът говори за себе си, е всъщност доста погрешен. Това е напълно естествено, тъй като живеем на физическия план, но той говори по погрешен начин за себе си. Той би трябвало всъщност да нарича вътрешност това, което са кожата и лицето му, а стомаха си – външност. Така много повече ще се приближим до действителността! Човек ще се приближи до действителността, ако каже: „Ние се храним по такъв начин, че изпращаме храната отвътре навън.“ Когато пращаме храна в стомаха, ние всъщност я пращаме навън. Не я пращаме в тялото, както се смята в днешно време. Защото колкото повече органите се намират на повърхността на тялото, толкова по-духовни сили действат в тях, и обратното, колкото повече органите се намират в пространствената вътрешност на тялото, толкова силите, действащи в тях, са по-малко духовни.

Вие можете лесно да разберете това дори от предишните разглеждания на духовната наука. Ако си спомните точно за това, което беше изнесено в предишната лекция, ще разберете, че по време на Лунното развитие се отделя нещо и при Земното развитие отново се отделя нещо и така, от Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие нещо навлиза в мировото пространство. При това отделяне се случва нещо забележително: ние сме обърнати наопаки, обърнати наопаки така, както една ръкавица се обръща наопаки – вътрешността ѝ остава отвън, а външната страна остава отвътре. Човешкото лице, което днес е обърнато навън, към външния свят, по време на Сатурновия и Слънчевия период е било обърнато навътре. Така е било и в определен период от Лунното развитие. И основите на нашите вътрешни органи по време на Лунния етап са били формирани все още отвън. След това време ние действително сме обърнати наопаки като някоя дреха. Когато говорим за нашето физическо тяло, трябва да сме наясно, че то съдържа твърде много свръхсетивно, че цялата му структура е свръхсетивна, че е изградено от свръхсетивното и ние познаваме само външната му страна, когато го разглеждаме като цяло.

Когато стигнем до етерното тяло, то вече изобщо не е достъпно за физическото сетивно наблюдение. Но това тяло става особено важно, когато човекът премине през портата на смъртта. Това се случва през първите дни след прекрачването на прага. Тогава етерното тяло е от особено значение. Също така обаче във връзка с физическото тяло трябва да се научим да мислим различно, ако искаме да разберем правилно какво ни очаква след преминаването през портата на смъртта. Тъй като това може да се наблюдава още във физическия свят, знаете, че при преминаването през портата на смъртта човекът отхвърля, както се казва, своето физическо тяло. То се отдава посредством гниене или изгаряне – двата процеса се различават само по своето времетраене – на земния елемент. Може да Ви се струва, че физическото тяло повече не съществува за този, който е преминал през портата на смъртта. Но това не е така. Ние можем да отдадем на земята от нашето физическо тяло само това, което произхожда от земята. На земята не можем да предадем от физическото си тяло това, което произлиза от Лунния етап на развитие, както и произлизащото от Слънчевото и Сатурновото битие. Това, което произхожда от Стария Сатурн, Старото Слънце и Лунното битие, дори от голям период от Земното битие, представлява свръхсетивни сили. И къде отиват тези свръхсетивни сили, които проникват нашето физическо тяло и от които за сетивното наблюдение, както току-що описах, е достъпна само външната страна, къде отиват тези свръхсетивни сили, след като преминем през портата на смъртта? От нашето физическо тяло, от това най-прекрасно творение, което изобщо съществува в света като такова, от нашето физическо тяло, както казах, на земята се отдава само това, което земята му е дала. Останалото – къде е то, когато преминем през портата на смъртта? Другата част се оттегля от това, което потъва в земята чрез гниене или изгаряне. Тази част се приема от цялата Вселена. И когато всичко, което можете да си представите в обкръжението на земята, включително и планетите и неподвижните звезди, когато всичко това го мислите във възможно най-духовна форма, по този начин, в тази духовна мисъл ще имате мястото, където се намира духовната част от нас. Защото от това духовно се отделя само една част, която живее в топлината, и тя остава в земята. Топлината, нашата вътрешна топлина, личната ни топлина се отделя и остава в земята. Но всичко онова, което е духовно във физическото тяло, се понася навън в цялото мирово пространство, в целия Космос.

Когато ние, като хора, оставяме нашето физическо тяло, накъде се отправяме после, в какво всъщност се потапяме? Със светлинна скорост чрез нашата смърт ние се потапяме в това, което изгражда нашето физическо тяло от всички свръхсетивни сили. Много добре можете да си представите, че всички формиращи сили, които са действали върху физическото тяло от Сатурновия период, се разпростират в безкрайността и подготвят мястото, където живеете между смъртта и ново раждане. Всичко това, бих казал, е само събрано в пространството, ограничено от нашата кожа между раждането и смъртта.

Когато сме извън физическото тяло, преди всичко имаме едно изживяване, което е важно за целия следващ живот между смъртта и ново раждане. Често съм го споменавал. Това изживяване е от противоположно естество на съответстващото изживяване в живота на физическия план. Тук, в живота на физическия план, с обикновеното сетивно познание ние не можем да узнаем нищо за часа на нашето раждане. Никой човек не може да си припомни своето раждане, не може да погледне назад към него. Той знае само, че е роден, първоначално затова, защото някой може би му е казал, а после той заключава, че всички хора, дошли по-късно на земята като него, също са родени. Но действителна опитност за собственото си раждане човек не може да има. Точно обратното е със съответстващото изживяване след смъртта. Докато никой не може да има непосредствено наблюдение върху собственото си раждане във физическия живот, по време на целия живот между смъртта и ново раждане пред душата стои моментът на смъртта, когато човек го наблюдава духовно. Само трябва да разберем, че моментът на смъртта се наблюдава от другата страна. Ужасяващият аспект на смъртта тук, на земята, се дължи на факта, че тя се приема като край. От другата страна, от духовната страна, когато се поглежда назад към момента на смъртта, смъртта се явява като победа на духа, като освобождение на духа от физическото. Така смъртта се явява като най-величественото и значимо събитие. Освен това, благодарение на това събитие, се възпламенява онова, което представлява нашето азово съзнание след смъртта. През цялото време между смъртта и ново раждане ние имаме азово съзнание не само в подобен, но и в много по-висш смисъл, отколкото във физическия живот. Но няма да имаме това азово съзнание, ако не успеем да погледнем назад, от другата страна, от духовната страна, към този момент, в който се отделяме с нашата духовна част от физическото. Това, че сме един Аз, знаем само поради факта, че ни е известно: умряхме, освободихме нашата духовна част от физическото ни тяло. В мига, в който отвъд портата на смъртта не погледнем назад към момента на смъртта, с нашето азово съзнание се случва същото, което се случва с физическото азово съзнание тук, в съня. Както когато в съня си човек не знае за физическото азово съзнание, така и след смъртта той не знае нищо за себе си, ако не може да извика пред себе си момента на смъртта. Този момент стои пред нас като един от най-величествените и прекрасни мигове.

Виждате ли, в този случай трябва да ни стане ясно, че за един действително духовен свят трябва да се мисли по съвсем различен начин от този, по който се мисли тук, във физическо-сетивния свят. Ако човек иска да остане по удобен начин сам с понятията, които има тук за физическо-сетивния свят, тогава няма как да разбере духовното по правилен начин. Защото най-важното след смъртта е да се види моментът на умирането от другата страна. По този начин се разпалва нашето азово съзнание от другата страна. Тук, във физическия свят, имаме едната страна на азовото съзнание. След смъртта имаме другата страна на азовото съзнание. Аз вече посочих къде се намира всъщност свръхсетивното на нашето физическо тяло след смъртта, къде можем да го търсим. Ние можем да го търсим в целия свят под формата на силови съотношения, на организъм от сили, на Космос от сили. То подготвя мястото, през което преминаваме между смъртта и ново раждане. Също така то представлява и това, което тук, в нашето физическо тяло, което в сравнение с целия свят представлява малко тяло, сме ограничили чрез нашата кожа, а именно представлява един действителен микрокосмос, наистина един цял свят. Този свят действително само е навит – бих казал, ако мога да се изразя тривиално – и после се развива, изпълвайки целия свят, с изключение на едно малко пространство, което остава винаги празно. Когато живеем между смъртта и ново раждане, ние всъщност сме с това, което като свръхсетивни сили изпълва нашето физическо тяло тук, навсякъде в света, с изключение на едно-единствено малко място, което остава празно. Това е пространството, което тук, във физическия свят, заемаме в рамките на нашата кожа. И ние винаги гледаме към тази празнота. Ние се наблюдаваме отвън и гледаме в една пустота. Това, което виждаме, остава празно, но то остава празно така, че ние имаме определено усещане за него. Това виждане не е абстрактно, както на физическия план човек гледа нещо, а това виждане е свързано с едно могъщо вътрешно изживяване. То е свързано с това, че чрез наблюдението на тази празнота в нас се надига едно усещане, което ни съпровожда през целия живот между смъртта и ново раждане, което представлява голяма част от това, което наричаме отвъден живот. Усещането е следното: има нещо в света, което отново и отново трябва да бъде изпълвано от теб. И тогава възниква чувството: човек е в света за нещо, което само той може да извърши. Той чувства своето място в света. Човек чувства, че представлява един градивен камък в света, градивен камък, без който светът не би могъл да съществува. Това се поражда от съзерцанието на тази празнота. Наблюдавайки празнотата, сме завладени от чувството, че представляваме нещо, което е част от света.

Всичко това е свързано с по-нататъшното развитие на нашето физическо тяло. Чрез по-елементарни представи ще можем само схематично да обрисуваме действителността в духовния свят. Но ние се нуждаем от такива представи, за да можем постепенно да си изградим понятия за тази действителност.

Знаем, че в първите дни след смъртта се състои нещо като ретроспекция. Но тази ретроспекция може да се нарече – все пак с известно право – само фигуративно ретроспекция, защото в продължение на няколко дни имаме нещо като картина, като панорама, изтъкана от всичко, което сме преживели в приключилия вече живот. Но тази панорама не е като обикновеното спомняне, докато сме във физическото тяло. Споменът във физическото тяло е такъв, че го изтегляме от нашата памет. Един такъв спомен представлява сила, свързана с физическото тяло, представлява памет, от която изтегляме спомените. Спомнянето след смъртта е такова, че като в панорама се представя всичко, което се е случило в живота, но едновременно, и се намира около нас във вид на имагинации. Ние живеем няколко дена в рамките на нашето изживяване. В могъщи образи се представя всичко, което сме преживели в последния период преди смъртта, като в същото време имаме и всичко, което сме изживели в нашето детство. Една житейска панорама, една житейска картина ни представя всичко, което иначе във времето следва едно подир друго, в една цялост, изтъкана от етера. Всичко, което виждаме, живее в етера. Преди всичко усещаме като живо онова, което е около нас. То живее и изтъкава всичко. После го усещаме като духовно звучащо, като духовно сияещо, както и като духовно стоплящо. Тази житейска картина изчезва, както знаем, след няколко дена. Но защо изчезва и какво представлява тази житейска картина?

Когато се изследва какво всъщност представлява тази житейска картина, трябва да се каже: в нея е вплетено всичко, което сме преживели в живота. Но преживяно как? Докато сме мислили за него! Така че всичко, което, мислейки и изграждайки си представи, сме преживели, образува тази картина. Да разгледаме конкретна ситуация. В живота си сме живели заедно с даден човек, разговаряли сме с него. Докато сме разговаряли, сме обменяли мисли. Усещали сме любовта му, цялото му душевно въздействие върху нас. Изживявали сме всичко това вътрешно. Така съпреживяваме всичко това, когато живеем с друг човек. Той живее и ние живеем. И така изживяваме нещо, свързано с него. Това, което изживяваме, се явява сега в тази етерна житейска картина. То е същото, за което си спомняме. Помислете за момента, когато преди десет или двадесет години сте изживели нещо с някого. Спомнете си за изживяното, но споменът да не е като спомените от обикновения живот, които все повече избледняват и изчезват. Спомнете си за това по такъв начин, че споменът във Вас да е толкова жив, колкото в момента, в който приятелят Ви е стоял пред Вас по време на изживяването. В обикновения живот често сме полуспящи. Това, което сме преживели сърдечно, постепенно отслабва и излинява. Когато сме преминали през портата на смъртта и пред нас се появи житейската картина, тя не е отслабена, а напротив, в нея събитията се явяват в цялата си яснота и жизненост, каквито са били по време на живота. Тази жива картина на отминалия ни живот изживяваме в рамките на няколко дни.

Така, както имаме впечатлението във връзка с физическия свят, че нашето физическо тяло отпада от нас, така после имаме впечатлението, че също така от нас отпада и етерното тяло, но не по същия начин, както физическото тяло, а така, че то остава вплетено в цялата Вселена, в целия Всемир. То се намира вътре в него и оставя своите отпечатъци в него през дните, в които изживяваме нашата житейска картина. И това, което имаме по този начин като житейска картина, преминава във външния свят, продължава да живее около нас и се приема от света.

През същите тези дни ние имаме едно изключително важно изживяване. Защото това, което изживяваме след смъртта, не е просто опитност като опитностите в земния живот, а представлява субстанция за нови изживявания. Това е ново изживяване, начинът, по който стигаме до своя Аз, наблюдавайки събитието на смъртта, изживяване, каквото не можем да изживеем тук с нашите земни сетива. Но дори и това, което изживяваме през дните, когато имаме тази житейска картина около нас, този освободен от нас и вплетен във Вселената етерен живот – дори и това, което изживяваме тогава, представлява нещо дълбоко разтърсващо и величествено за човешката душа.

Тук, във физическия живот, ние стоим срещу света, срещу минералното, растителното, животинското и човешкото царство. Чрез тях изживяваме това, което нашите сетива могат да изживеят, което мозъкът, свързан с разбирането, може да има като сетивни изживявания, което нашите чувства, свързани с кръвоносната система, могат да изживеят. Всичко това изживяваме тук. И ние, хората, между раждането и смъртта от една по-висша гледна точка сме всъщност извънредно големи – прощавайте за израза, – извънредно големи „наивници“, гигантски наивници. Ужасяващо глупави сме пред мировата мъдрост, ако вярваме, че всичко приключва с това, че тук изживяваме нещо по описания начин и после го имаме в нашите спомени. Ужасно глупави сме, ако смятаме нашите изживявания за приключени, когато, като човешки същества, ги носим по този начин. Защото докато изживяваме нещо, докато си формираме представи, докато нашите чувства оживяват в това изживяване, в този процес на изживяване действа целият свят на йерархиите. Той живее и действа в него. Когато срещнете даден човек и погледнете в очите му, във Вашия поглед и в това, което неговият поглед излъчва, живеят духовете на йерархиите, живеят йерархиите, проявява се действието на йерархиите. В това, което изживяваме, се показва само външната страна, защото в самото изживяване действат боговете. И докато вярваме, че живеем само заради самите себе си, чрез нашите преживявания боговете изработват нещо, което вплитат в света. Ние имаме мисли и чувства, които боговете поемат и споделят със своя свят. И след като умрем, знаем, че сме живели за това, за да могат боговете да изплетат тази мрежа, която произлиза от етерното ни тяло и се разпростира в целия Всемир. Боговете са ни дали шанса да живеем, за да могат да изплетат от живота ни нещо за себе си, нещо, което да обогати техния свят. Това е разтърсваща мисъл! Всяка наша крачка през света представлява крачка на външния израз на събитие, свързано с боговете, и е част от мрежата, която боговете употребяват в своя миров план, която те са ни оставили, докато преминем през портата на смъртта, за да я изтеглят после от нас и да я включат във Вселената. Тези наши човешки съдби са същевременно божествени дела, и начинът, по който се явяват на нас, хората, носи само външен характер.

На кого принадлежи всъщност сега – след като сме умрели – това, което сме спечелили вътрешно в живота поради факта, че можем да мислим, че можем да чувстваме? След нашата смърт то принадлежи на света! Но така, както виждаме нашата смърт, така наблюдаваме с оставащото ни, с нашето астрално тяло и с нашия Аз, вплетеното във Вселената, в света. Докато по време на живота си носим това, което после се вплита във Всемира, в нас като астрално тяло. Сега то е втъкано в света. Ние го наблюдаваме. Така, както тук го изживяваме вътрешно, така го виждаме след смъртта отвън в света. Точно така, както тук виждаме звезди, планини и реки, така след смъртта, освен това, което е станало със светкавична бързина с нашето физическо тяло, виждаме също и това, което е вплетено в света от нашите собствени преживявания. И онова, което от нашите преживявания се е вляло в цялата мирова постройка, се отразява в това, което още имаме в астралното тяло и Аза си, точно както външният свят се отразява в нашите физически органи чрез физическия човек тук. И докато то се отразява в нас, получаваме нещо, което по време на Земния период не можем да имаме, което в едно външно, повече физическо отражение ще придобием по-късно по време на Юпитеровия период, което обаче получаваме по един духовен начин благодарение на факта, че сега нашето етерно битие се намира отвън и ни въздейства. Това въздействие е преди всичко духовно, картинно, но то вече представлява образец на това, което ще придобием на Юпитер: духа-себесъщност. Поради това, че вграждаме нашето етерно във Всемира, за нас ще се роди – но духовно, не по начин, по който по-късно ще го имаме на Юпитер – духът-себесъщност, така че сега имаме, след като сме отхвърлили етерното тяло, астрално тяло, Аз и дух-себесъщност. Това, което ни остава от земното битие, са астралното тяло и Азът.

Както знаете, нашето астрално тяло остава същото, каквото е било като земно астрално тяло, още дълго време след смъртта. То ни остава затова, защото е проникнато от всичко, което е само земно-човешко и което то не може да премахне от себе си веднага. Ние преживяваме известно време, в което постепенно отхвърляме това, което земният живот е направил от нашето астрално тяло. Тук, на земята, по отношение на астралното тяло ние изживяваме всъщност най-много половината от това, през което преминаваме. От случващото се по някакъв начин с нас изживяваме действително само половината. Да вземем един пример. Казвате на някого – при добрите мисли и постъпки е същото, както и при лошите, но да вземем пример с една лоша постъпка, – казвате на някого нещо лошо, което го наранява. От нещата, които сме казали, ни е останало само това, което ни засяга нас самите, само чувството защо сме казали нещо лошо. Това е впечатлението върху душата ни, когато сме казали нещо лошо. Но другият, на когото сме го казали, има съвсем друго впечатление, той има другата половина от впечатлението, има чувството на нараненост. В него действително живее другата половина на това впечатление. Това, което преживяваме тук, по време на физическия живот, е едната страна. А онова, което изживява другият човек, е другата страна. Сега помислете: всичко изживяно чрез нас, но извън нас, след смъртта, когато изживяваме живота си в обратен ред, трябва да го изживеем отново. Действията на нашите мисли, на нашите дела изживяваме в обратен ред. Така че между смъртта и ново раждане ние изживяваме живота си в обратен ред. В отхвърлянето на етерното тяло имаме една картина, на която имаме целия живот едновременно. Това представлява действително изживяване на всичко, което сме причинили в обратен ред. И когато така достигнем до своето раждане, вече сме узрели да отхвърлим от астралното тяло също и това, което е проникнато от земното. Тогава то отпада от нас и с това отпадане на астралното тяло за нас настъпва едно ново състояние. Астралното тяло постоянно ни държи свързани със земята в нашите преживявания. Поради факта, че трябва да преминем по този начин през нашето астрално тяло, напълно будно, изживявайки отново земни опитности, ние все още се намираме в земния живот. Сега, когато в преносен смисъл – не може да се каже по друг начин, тъй като езикът няма дума за това – отхвърлим астралното тяло, сме напълно свободни от земното, сега живеем вътре в същинския духовен свят.

И тогава имаме ново изживяване. Отхвърлянето на астралното тяло представлява всъщност само едната страна на нещата. Другата страна представлява нещо съвсем различно. Когато отхвърлим астралното тяло, след като преминем през преживяването на земните опитности, тогава се чувстваме проникнати не може да се каже с материя, а с дух. Тогава човек наистина се чувства вътре в духовния свят и духовният свят се издига вътрешно в нас. До преди това той се намира отвън, докато човек вижда Всемира и собственото си етерно тяло, втъкано в този Всемир. Сега той се издига в него вътрешно, човек го изживява вътрешно. И като образец на това, което човекът ще има физически на Венера, като прототип на духа-живот нашият Аз се издига вътрешно, така че сега се състоим от дух-себесъщност, дух-живот и Аз. Точно както тук, на земята, живеем в състояние, подобно на сън, от раждането до момента, в който ние, като деца, придобиваме себесъзнанието, до мига, в който имаме най-първите спомени за себе си, точно така изживяваме едно битие на пълно съзнание, но на по-висше съзнание от нашия земен живот. Чисто духовен живот обаче изживяваме едва тогава, когато се отделим от нашето астрално тяло и запазим от астралното само това, което ни изпълва вътрешно, така че от този момент ние сме духове сред духове.

Сега имаме и друга, важна и съществена опитност. Когато тук, във физическия свят, живеем, работим, вършим това или онова, имаме изживявания – току-що говорихме за това. Но ние нямаме изживявания просто във физическия свят, а имаме още нещо. И аз искам, въпреки че изразът за тези едновременни изживявания е по-общ, да употребя този израз: докато живеем, ние се уморяваме и изтощаваме. Да, точно това се случва, ние се уморяваме. Въпреки че по време на съня до следващото състояние на съзнание умората изчезва – много по-малко чрез съня, отколкото благодарение на покоя по време на съня, – все пак това изчезване на умората е частично. Защото, разбира се, Вие знаете, че в живота се изтощаваме, че остаряваме, че силите ни постепенно отслабват. Следователно, в по-широк смисъл, ние се уморяваме. И когато човек остарее, знаем, че чрез съня не може да се компенсира всичко. И така, ние се изтощаваме, натрупали сме умора. Да, сега можем да поставим въпроса иначе. След като сме казали това, можем да попитаме: защо боговете ни позволяват да натрупаме умора, защо се уморяваме? Фактът, че тук се уморяваме, че се изтощаваме, ни дава нещо, което означава много, наистина много за нашия живот. Сега ние трябва да оформим понятието за натрупването на умора в един по-широк смисъл от обичайния. Трябва да го поставим ясно пред душата си – понятието за натрупване на умора. Ще го разберете най-добре, ако си го представите по следния начин. Ако сега попитам някого:

„Знаеш ли нещо за вътрешността на твоята глава?“, че знае нещо за вътрешността на главата си, вероятно ще ми отговори само някой, който страда от главоболие. Само той чувства вътрешността на главата си. Другите живеят, без да я усещат. Ние чувстваме нашите органи само тогава, когато не са напълно в ред. Тогава чрез чувстването знаем нещо за нашите органи. Ние сме устроени така, че да знаем нещо за нашето физическо тяло само тогава, когато не всичко с него е в ред. Имаме всъщност само едно по-широко чувство за нашето физическо тяло. То се засилва, когато нещо не е в ред. Но когато имаме това най-общо чувство, ние знаем твърде малко за вътрешността на нашето тяло. Който е имал силно главоболие, той знае нещо за вътрешността на главата си малко повече от анатома, който познава само физическото съдържание на главата. Но докато натрупваме постоянно житейска умора, това усещане за нашата вътрешност постепенно нараства, усещането за пространствено-вътрешното в тялото.

Помислете само: колкото повече се уморяваме, толкова повече ни застигат недъзите на живота, например на старостта. Животът ни се състои в това, че постепенно се учим да усещаме нашето физическо тяло. Докато то, бих казал, се втвърдява, ние се учим да го усещаме. За нас – защото нараства постепенно – това е незначително усещане. Човек би могъл да види колко силно е това – простете тривиалния израз, но той ще Ви даде това, което имам предвид, – ако например в даден момент той се чувства пращящ от здраве, като здраво буйно дете, и после, веднага след това, за сравнение, така, както човек се чувства, когато костите му станат чупливи на осемдесет-осемдесет и пет годишна възраст. Тогава той вече би усещал това в по-голяма степен. Само защото състоянието настъпва толкова бавно, едва забележимо, не се обръща внимание как се развива усещането за физическото, за умората. Това натрупване на умора е действителен процес, който първоначално не се забелязва, защото детето прелива от жизненост. Но постепенно жизнените сили отслабват благодарение на натрупването на умора; умората постепенно се увеличава. Ние се уморяваме. Докато натрупваме умора – макар така да имаме само бегло усещане за нашата вътрешност, – възниква наистина нещо вътрешно в нас. Нашият живот тук, във физическия свят, ни предлага само външната страна на дълбоките, значими и величествени тайни. Фактът, че в живота се чувстваме едва-едва съпровождани от тази умора, като по този начин усещаме вътрешността на своето тяло, този факт представлява външната страна на нещо, което се изтъкава в нас, така чудно се изтъкава в нас от чиста мъдрост. То представлява цяла тъкан от чиста мъдрост. Докато натрупваме в живота умора, се учим да се чувстваме вътрешно, в нас се влива прекрасно знание за чудния строеж на нашите органи, на нашите вътрешни органи. Сърцето ни се уморява, но тази умора означава, че в нас се влива знание за това как се изгражда едно сърце от Всемира. Стомахът ни се уморява, той се уморява най-вече поради факта, че се храним неправилно. Но въпреки това, докато той натрупва умора, в нас се втъкава цялата мъдрост, една картина на мъдростта от Космоса: как се изгражда стомахът. Колко величествен и чуден е нашият вътрешен организъм, това възниква в картината. И то оживява сега, когато сме отхвърлили от астралното си тяло свързаното със земята. И това е, което ни изпълва като дух-живот и което сега живее в нас. Мъдростта за нас самите, за нашия чуден строеж на вътрешността ни сега живее в нас.

И сега започва времето, когато сравняваме това, което от мъдростта в нашата вътрешност ни изпълва като дух-живот, с това, което преди това като етерна мрежа е втъкано във Вселената. Сега се занимаваме със сравнението как едното се съотнася към другото и си изграждаме в картината нашия човек такъв, какъвто трябва да стане в следващата инкарнация. Така започваме постепенно да се приближаваме към мировата полунощ, както това е описано в една от мистерийните драми, в „Пробуждането на душите“27. Така след мировата полунощ сме ангажирани с работата, която се състои в творческото участие в света, във внасянето в него на това, на което се наслаждаваме тук. По време на живота между смъртта и раждането ние споделяме общата работа, участваме в изтъкаването на божествените картини. Ние имаме възможност да участваме в божествените цели, имаме възможност да се подготвим за една следваща инкарнация. При това не става въпрос за процеси, свързани с нас по егоистичен начин, а за всевъзможни процеси. Това може да ни стане по-ясно особено от следното. Този чудесен процес е много по-висш от случващия се тук, на земята, когато се сменят зима и лято, когато слънцето изгрява, когато слънцето залязва. Всичко това, което се изпълнява, се изпълнява като земна работа. Там се изпълнява това, което преди всичко води към нашата земна инкарнация, което води към човешкото битие. И това е могъща небесна работа, която има не само външно значение, а значение за целия свят. Когато на някого постепенно се удава да изживява този чуден процес в духовното виждане, тогава той изживява и още нещо. Може да звучи странно за някого, когато казвам това, но по-висшите мистерии първоначално трябва да изглеждат винаги странни за физическо-сетивното наблюдение на човека, и това, което се явява пред душата, трябва да ни разтърси – колкото повече, толкова по-добре. Защото тези неща, каквито са, не трябва да се явяват пред душата ни така, че да ги възприемаме трезво-научно, оставяйки ни безразлични. Тъкмо чрез тях трябва да изпитаме чувство на величие и възвишеност за божествено-духовния свят. Би могло да се каже: ако човек възприема духовната наука само трезво-научно, така че тя не обхваща цялостния човек, и заедно с това няма впечатлението за величието и възвишеността на това, което прониква, пулсира и живее в света като божествено-духовно, ако въпреки всички описания, които съм представил, живеем трезво и безчувствено, ние можем да бъдем родени без глави, въпреки всичко, което знаем в съответствие със съвременните условия на света. Защото не бихме могли да участваме в израждането на главата. Човешката глава в своята структура представлява величествено отражение на цялата Вселена, така че човекът не може да участва в изграждането ѝ, дори и с помощта на житейската мъдрост, втъкана в него. Той не би могъл да работи над подготовката ѝ за следващата инкарнация. В тази дейност трябва да си сътрудничат всички божествени йерархии. Във Вашата глава, в тази леко неправилна и донякъде трансформирана сфера, се намира това, което представлява истински микрокосмос, истинско отражение на голямата мирова сфера. В нея живее всичко, което живее вън във Вселената, в нея действа всичко, което е дейно в различните йерархии. Когато от натрупаната чрез нашата умора мъдрост започнем да формираме следващата инкарнация, в тази дейност си сътрудничат всички йерархии, така че да се включи това, което ще стане наша глава, като отражение на цялата божествена мъдрост.

Докато се случва всичко това, на земята се подготвя нещото, което представлява нашата наследствена линия. Така, както след смъртта предаваме на земята само това, което произлиза от земята, също така приемаме от родители, баби и дядовци само това, което е земно в нас. И това, което в нас е земно, представлява само външното, то е само външният израз на земното. Всичко е вплетено в това, което изплитаме по описания начин, и в това, което изплитат всички божествени йерархии, преди чрез зачеването да получим връзка с това, с което се обгръщаме и обличаме при слизането ни на физическия план. Аз Ви казах, че колкото повече можем да възприемем в нашите чувства от тези величествени познания, толкова по-добре би било за нас. Помислете само за следното. Ние използваме нашата глава. Но доколкото, като хора, живеем в материализма, нямаме ни най-малка представа, че всички божествени йерархии работят върху формирането на нашата глава, върху формирането на духовното в нея, за да можем изобщо да живеем. Когато възприемем това в смисъла на духовно-научното познание, се изпълваме с усещания и чувства на благодарност към цялата Вселена.

Ето защо всичко, което придобиваме чрез духовната наука, трябва непрекъснато да издига нашия живот на чувствата. Трябва винаги да изпълваме нашето знание в областта на духовната наука с нашите чувства. Няма да е добре, ако изоставаме с нашите чувства. Винаги, когато придобиваме някакво ново знание от нашата духовна наука, би трябвало да развиваме благоговейни чувства към мировите тайни, които в крайна сметка винаги водят към тайните на човека. В тази пречистваща духовна топлина на нашите усещания и чувства всъщност се състои правилният напредък в духовната наука.

Още нещо трябва да спомена, с което да приключа днешната лекция. Тук, във физическия свят, ние живеем така, че съзнанието в нас се развива постепенно. В началото, като деца, опознаваме първо майката, после постепенно и други хора. Докато живеем във физическия свят, вярваме, че постоянно се запознаваме с нови и нови хора. Така изглеждат нещата за нашето физическо съзнание. Когато сме преминали през портата на смъртта, имаме действителна, реална връзка с всички онези души, с които сме били в някакви отношения по време на живота. Те отново се явяват пред духовния ни поглед. Можем да кажем, че „намираме“ душите, с които сме били свързани и които също са преминали през портата на смъртта преди нас. Думата е предназначена за физически условия, но можем да я употребим, за да покажем живия начин, по който душите се приближават една към друга. Само трябва да си представим това намиране на душите, които са преминали през портата на смъртта преди нас, по начин, противоположен на този, по който човек подхожда към други хора тук, на физическия план. Тук подхождаме към хората външно-физически. После постепенно опознаваме тяхната същност. Същността им се открива, когато проникнем във вътрешния им живот. Следователно това, което се изживява вътрешно в даден човек, се развива от нашата собствена същност. След като преминем през портата на смъртта и срещнем душа, която преди нас е преминала през портата на смъртта, знаем първоначално следното: това е въпросната душа. Човек я усеща, знае, че това е тя. Но сега той трябва да отдаде цялата си същност на това, което се явява като първо впечатление, като абстрактно впечатление. Тук, на земята, трябва да оставим другите хора да упражняват върху нас своето влияние. Там трябва да отдадем цялата си същност, трябва да си оформим образа, имагинацията. Имагинативно това, което човек може да вижда, трябва да се оформи постепенно. Вие получавате представа за опитността на душата след смъртта, когато помислите, че не виждате това, а само го обхващате и обхващайки го, постепенно си изграждате един образ. Вие си изграждате образа. Така трябва дейно, вътрешно дейно да си изградите образа на душата, която срещате. Така да се каже, Вие знаете: сега срещам една душа. Тя няма все още духовна форма! Коя душа е това? Това е душата, към която – това се надига сега във Вашата собствена душа – имах усещането на син към майка му. Започвате да чувствате: с тази душа мога да живея. Сега си изграждате духовния образ. Трябва да сте активни в това чувство, за да се оформи то в образа. И чрез това, че трябва да си изградите духовния образ по този начин, вече сте заедно с мъртвия, още преди този образ да е изграден. Така Вие сте заедно с всички, с които сте били заедно в живота, тоест изживявате ги в един свят, в който трябва да ги намерите, когато се пробудите за виждането, за да можете да ги виждате. Но това изисква цялата Ваша активност.

Другояче е с душите, които са все още тук, във физическия свят, следователно тези, които все още живеят, след като сме умрели. Те вече имат образа за нас тук, на земята. Ние ги виждаме отгоре и няма нужда първо да изграждаме образ; те ни виждат като образ. И в образа тези души могат да втъкат това, което после може да бъде като стопляща духовна храна за мъртвия. Това те правят чрез своите мисли за него, чрез своята продължаваща любов към него, чрез спомена за него или – както знаем като представители на духовната наука – чрез четене.

Всичко това разширява нашия поглед, за да можем да вникнем в истинския свят, правилно в истинския свят. Когато човек позволява върху душата му да действат такива представи, той разбира колко малко всъщност знае за духовния свят. Това не е било винаги така. Само напълно материалистически настроените хора от настоящето говорят за това как днес човекът има „изключителни познания“. Ние знаем, че по-рано хората са притежавали ясновиждане и че са загубили това атавистично ясновидство, когато са поискали да придобият определени качества, свързани с живота в материалния свят. Когато някой напълно материалистически човек, някой напълно материалистически учен дойде при нас, разбира се, ще каже: „Пълна глупост е да се говори за атавистично ясновидство, за специфични знания, които хората са имали по-рано.“ Ако хората се огледат безпристрастно, щяха да открият в света факти, опровергаващи такова мнение. Не много отдавна те са знаели много повече от нашите съвременници.

Знаете, често сме говорили за това – бих искал като заключение отново да го спомена, – че в духовното битие, в което живеем, участват Луцифер и Ариман28. Известно Ви е, че в Библията Луцифер е представен символично като змия29, като змията на дървото. Физическата змия, така, както се приема днес и както се рисува от някой съвременен художник, когато рисува рая, тази физическа змия не е Луцифер, а външното отражение, физическото отражение. Действителният Луцифер е същество, което по време на Лунния период е изостанало. Той не може да се наблюдава сред физическите неща на земята. Ако художникът иска да нарисува Луцифер, такъв, какъвто е, ще трябва да го нарисува така, че да се възприема като етерна фигура чрез един вид вътрешно виждане. И тогава той ще се яви така, както действа в нас самите, свързан не с главата ни или с нашия организъм, тъй като те се формират изключително от земята, а с продължението на главата, с гръбначния мозък. Така би трябвало да се рисува Луцифер, ако се рисува съгласно неговия етерен образ, трябва да се нарисува с човешка глава и със змиеподобно продължение, което при нас, хората, се изживява физически чрез гръбначния мозък. Следователно някой художник, който знае нещо от духовната наука, би трябвало да нарисува Адам и Ева, дървото и горе на дървото змията с човешка глава, но тази змия ще е само символ за нас. Ако един художник рисува по такъв начин, би трябвало да приемем, разбира се, че той е в състояние да рисува благодарение на духовно-научно знание.

Вероятно може да се намери такава картина и тук, в Лайпциг, но хората не вървят през света с отворени, а със завързани очи. В Хамбург обаче в Художествената галерия действително има една картина от Майстер Бертрам30, от средата на Средновековието, която представя сцената на рая. На дървото змията е нарисувана така, както я описах. Тази картина може да се види там. И други художници са рисували тази сцена по този начин. За какво говори това? Че хората от средата на Средновековието все още са знаели за това, за да могат да го нарисуват по този начин. Това значи, че не е било твърде отдавна времето, когато хората са потънали изцяло в материалния свят. И това, което днес се разказва като развой на духовната история на човечеството от материалистическия свят, в крайна сметка не е нищо друго освен външна измама. Тъй като човек си представя, че хората са били винаги такива, каквито са в последните столетия, а не се има предвид, че в недалечно време те са прониквали в духовния свят посредством своето старо ясновидство. Те е трябвало да се освободят от него, за да извоюват пълната си свобода и азовото си съзнание, а днес трябва отново да открият пътя към духовния свят. Следователно духовната наука подготвя нещо важно, нещо съществено: че ние можем отново да се вживеем в духовния свят. И отново и отново можем да изживяваме в душите си колко е необходимо да усещаме, да чувстваме, че малък брой хора, живеещи днес в материалистическия свят и водени от своята карма до разбиране на най-важните задачи на човечеството за бъдещето, че този малък брой хора чрез душевния си живот са призвани да изпълняват най-важните задачи на нашата съвременност. Без да изпада във високомерие, човек трябва да осъзнае, в пълна скромност и смиреност, колко огромна е разликата между една душа, постепенно откриваща се в духовния свят, и всички останали хора, които днес нямат никаква представа и преди всичко не искат да имат представа за духовното. Този факт не бива да предизвиква в нас просто болезнено усещане, а трябва да се превърне в усещане, което да ни импулсира все повече да работим, да работим вярно в направлението на духовната наука, към която сме насочени от нашата карма, от нашата съдба.

При нашата последна среща31 тук аз обърнах внимание на още нещо. Когато човекът, който не е изживял напълно своя живот, премине през портата на смъртта, това, което му е дадено като етерна сила, не се изразходва напълно. Когато човекът премине през портата на смъртта твърде млад, етерното му тяло би могло да работи над физическото му тяло още десетилетия. Тази сила не се губи, тя е налична. Аз вече споменах как в настоящето, чрез факта, че смъртта всекидневно и всекичасно се проявява в толкова голяма степен сред човечеството, много, много етерни тела, които биха могли да работят още дълго върху физическите тела на физическия план, ще се върнат в духовно-етерния свят. А силите в тях, които още десетилетия биха могли да се грижат за физическото тяло, ще се превърнат в духовни сили и ще работят за духовното развитие на човечеството. По този начин ще дойде време, когато силите, които са налични в тези етерни тела, ще могат да се използват за духовния напредък на човечеството. Но това време ще настъпи тогава, когато тук, на земята, след като са преминали днешните ужасяващи събития и е настъпил отново мир, от души, които тогава все още ще се намират в човешки тела, ще може да се разбере нещо от това, че всички онези, които са преминали по-рано в духовния свят, имат горе своите етерни тела, които могат да излъчват своите сили. Това ще трябва да се разбере от тези души [тук, на земята]32. И тези души ще могат да работят заедно за напредъка на човечеството, което е възможно тъкмо благодарение на толкова много случаи на саможертвена смърт.

Помислете, какво би означавало, ако духовната наука изчезне днес и няма хора, които да могат да разберат всичко това, което ще се подготви в духовния свят чрез тази саможертвена смърт! Всички тези сили ще станат собственост на други духовни същества, които ще ги употребят за нещо, различно от това, за което трябва да се използват съгласно божествения план за правилно развитие.

Това обаче ни напомня, също както и съвременните събития, че с пълно съзнание трябва да стоим изцяло в рамките на всичко, което представлява духовния свят. Защото и тези съвременни събития имат духовна страна. Това, което се открива външно в кръвта и смъртта, както и в саможертвата, е външен израз за вътрешен духовен процес, който обаче трябва да се разбере в правилния смисъл.

За това бих искал да Ви напомня отново в заключителните думи на днешната лекция:

От смелостта на бойците,

от кръвта на битките,

от мъката на изоставените,

от жертвите на народа

духовен плод ще израсте,

ако душите осъзнато

към царството духовно се насочат.