Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 8 февруари 1916 г.

GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Алтернативен линк

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 8 февруари 1916

Нека най-напред отново да си спомним за онези, които се намират навън, по бойните полета на Европа, където днес се разиграват толкова решителни събития:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Нека Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на нашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Земята,

И слята с Вашата мощ,

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, които с толкова любов тя търси.

А също и за онези, които в резултат на тези събития вече са минали през Портата на смъртта:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Нека Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на нашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Сферите,

И слята с Вашата мощ,

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, които с толкова любов тя търси.

И нека Духът, който ние търсим с помощта на нашата Духовна наука. Духът, който мина през Мистерията на Голгота за благото на Земята, за свободата и напредъка на човечеството, нека Той да бъде с Вас и с Вашите тежки задължения!

Скъпи мои приятели, бих искал да кажа още нещо към четирите лекции върху свободата и необходимостта, които, малко или много, образуват едно свързано цяло. Да разгледаме още веднъж една от основните антропософски истини, истината за съставните части на човека, нещо което стана доста обичайно за нас през последните години; и така, засега ние разглеждаме човека като изграден от четири съставни части от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз. Когато първоначално се придържаме към това, което на физическия свят е присъщо за всеки човек, ние можем да кажем: В обикновеното будно състояние най-напред ние имаме нашето физическо тяло. Ние стигаме до нашето физическо тяло поради това, че можем, естествено, да го разглеждаме външно с нашите сетива, защото всеки друг, който се намира заедно с нас във физическия свят, би постъпил по същия начин и би се съгласил с нас относно съждението: това физическо тяло е тук, то съществува. Следователно в условията на физическия свят физическото тяло може да бъде разглеждано по чисто външен начин. Обаче, както бихме се убедили, макар и след кратък размисъл, етерното тяло далеч не може да бъде разглеждано по съшия начин. То не се поддава на обикновеното физическо наблюдение. Също така не се поддава на обикновено физическо наблюдение и астралното тяло, а още по-малко се поддава на такова наблюдение човешкият Аз, защото онова, което е Азът, не може да бъде разглеждано отвън и никой не може да назове неговото име отвън. Ако някой би произнесъл по Ваш адрес думата „Аз“, Вие никога не бихте си помислили, че това се отнася за самите Вас. Само отделният човек може да произнесе думата „аз“ и да я отправи към собствената си личност.

Следователно Азът въобще не може да бъде назован отвън, външно. Въпреки това обаче съвсем ясно е, че човекът има някакви предчувствия за този Аз. Той го назовава отвътре. Следователно бихме могли да твърдим: Докато етерното тяло и астралното тяло са недостъпни за физическото поле, Азът не е така недостъпен за физическото поле. Когато казваме „Аз“, ние имаме предвид тъкмо този „Аз“. Обаче все пак валидно е и другото: този Аз не може да бъде виждан така, както виждаме физическото тяло или някакъв физически предмет; Азът не може да бъде възприеман с помощта на физическите сетива.

Сега за нас възниква въпросът: как стои всъщност работата с това, че ние все пак знаем нещо за този Аз, че изобщо стигаме дотам да го назоваваме? Виждате ли, философите често пъти казват: Азът е даден на човека като една непосредствена сигурност. Човекът непосредствено знае, че Азът съществува. Да, съществуват философи, които сънуват, мечтаят, че биха могли да научат нещо за Аза единствено от своята философия, а именно, че Азът е една проста даденост, следователно не може да бъде разтворен, не може и да изчезне, да умре. Но, скъпи мои приятели, всеки, който мисли нормално и здраво, веднага ще възрази срещу подобно философско заключение: Колкото и да не доказваш, че този Аз не може да бъде разтворен, следователно не може да се разпадне достатъчно е само да напомним, че след смъртта Азът прекарва известно време в състоянието, в което иначе той се намира от запиването до пробуждането. Тогава, естествено, не би могло да се говори за такъв Аз. Философите дълбоко се заблуждават, като мислят, че в Аза, за който те говорят, съществува нещо действително. Когато се говори за нещо действително съществуващо, тогава се има предвид нещо съвсем друго.

Скъпи мои приятели! От заспиването вечер до пробуждането сутрин този Аз не съществува, човекът не може да се обърне към себе си с думата „Аз“. Когато мечтае за своя Аз, на него дори му се струва понякога, като че ли този Аз би застанал срещу него под формата на образ, т.е. като че ли той може да гледа самия себе си. Той далеч не казва по същия начин „аз“ на своя Аз, както казва това в обикновения дневен живот. Когато се пробуждаме, тогава положението с нашия истински Аз е действително такова, сякаш се сблъскваме с ясните очертания на нашето физическо тяло. Ние знаем: процесът на пробуждането се състои в това, че с нашия Аз, а също и с нашето астрално тяло но сега ни интересува главно Азът се потопяваме в нашето физическо тяло. Ние усещаме това потопяване така, сякаш удряме един твърд предмет с ръката си и това потопяване, което изглежда като един противоудар от страна на физическото тяло, именно то по ражда съзнанието за Аза. И през целия ден, докато сме будни, ние изобщо не разполагаме с нашия Аз, а разполагаме само с представата за нашия Аз, която възниква като едно огледално отражение чрез физическото тяло. Следователно това, което философията ни говори за Аза, е само негово отражение.

Обаче нима ние не разполагаме с нищо друго, освен с отражението на Аза? Съвсем ясно е, че това отражение престава да съществува в мига на заспиването. Тогава Азът не се отразява вече в нашето съзнание. Следователно след заспиването нашият Аз действително би трябвало да изчезне. Обаче всяка сутрин, в мига на пробуждането, той отново „влиза“ във физическото тяло. С други думи, през цялото това време той не е преставал да съществува. Но какво представлява този Аз? И с каква част от него разполагаме ние, до като извършваме едно или друго действие в условията на физическия свят?

Когато проучим нещата по-отблизо, ние откриваме, че на първо време в условията на физическия свят Азът се проявява единствено под формата на волев акт, под формата на воля! Ние не можем да вършим нищо друго, освен да проявяваме воля. Обстоятелството, че можем да проявяваме воля, ни насочва към основния факт, че ние носим у себе си един Аз. Сънят се състои в това, че ние сме притъпили всякаква воля, че поради причини, за които често сме говорили, през време на съня не можем да проявяваме воля. Тогава волята е притъпена, парализирана. Докато спим, ние не проявяваме воля. Следователно това, което се изразява в думата „аз“, е един волев акт, един действителен волев акт. И всичко онова, което ние имаме като представа за Аза, то е просто отражението, възникващо поради това, че волята се „удря“ и „потъва“ в тялото. Ето как ние виждаме нашия собствен Аз под формата на една себеизявяваща се воля отразен от нашето физическо тяло. Тъкмо тук се коренят представите ни за Аза. Следователно в условията на физическия свят Азът живее под формата на волев акт.

Ето как на физическото поле ние имаме всъщност една двойственост: от една страна, имаме нашето физическо тяло, а от друга нашия Аз. Ние стигаме до физическото тяло поради това, че си го представяме външно, в пространството; стигаме до Аза поради това, че можем да проявяваме воля. Всичко онова, което стои зад физическото тяло, остава за нас една тайна, що се отнася до физическото наблюдение. Ние виждаме физическото тяло, както възниква, как се развива... Ако трябва да охарактеризираме физическия човек с оглед на преминаването му през Сатурн, Слънце, Луна и Земя, той остава една голяма тайна, що се отнася до неговото физическо тяло. Следователно, това, което се намира зад физическото тяло, остава засега една дълбока тайна пред физическото разглеждане на физическия свят. От друга страна как воля та се потопява в нашето физическо тяло или във всичко, което ние изобщо представляваме: това също остава тайна. Защото, нали така, Вие имате съзнание за волята и тъкмо поради тази причина Шопенхауер вижда във волята единственото действително нещо, понеже стигна до предчувствието, че в своята воля човекът всъщност осъзнава себе си.

Обаче как тази воля се потопява, как се вмъква в човека, за това ние не знаем нищо, докато се намираме на физическото поле. Намирайки се на физическото поле, ние знаем само това, че можем да обхванем волевия характер на нашия Аз. Ето, аз например държа този часовник, обаче как волята преминава през етерното тяло надолу във физическото тяло и се превръща после в хващането на часовника относно самото физическо тяло, това остава една тайна. Следователно Азът веднага потопява волята във физическото тяло. В Аза не остава нищо друго, освен вътрешното добавяне на волята, вътрешното изживяване на волята.

Виждате ли, в очите на повечето хора моите описания са верни едва от няколко века насам и обикновено хората пропускат да отбележат, че днес това се дължи най-вече на многото лекции, които сме изнесли тук или там, така че, както се казва, идеите до-биха плът и кръв. Защото, ако се върнем към средата на Средновековието, истинска фантазия би било, ако някой вярва, че тогавашното човечество е живяло така, както живее днешното човечество. Човечеството се развива и човекът съвсем не е един и същ през различните епохи. Ако се върнем преди 15-14 век, ние ще намерим много повече хора, отколкото днес, които знаеха не само за физическото тяло, а и нещо друго: че във физическото тяло живее нещо, което днес наричаме „етерно тяло“, така че тези хора действително възприемаха една аура около физическото тяло. Естествено, в Средновековието все още съществуваха последни остатъци от едно дребно възприемане на света... но все пак дори и през 10 век хората гледаха по съвсем друг начин в очите на отсрещния човек. Когато гледаха физическите очи, те виждаха и нещо от аурата, нещо от етерното естество, виждаха, така да се каже, едно „предано“ око, едно „лъжливо“ око, обаче не по пътя на логиката, а чрез непосредственото въз приемане на аурата, която обгръщаше окото А така беше и с много други неща. Освен аурата около човека, те възприемаха при това в много по-голям размер също и аурата около животните и растенията. Онова, което днес може да бъде предизвикано изкуствено. Вие всички си спомняте за моите описания в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“, а именно, че когато разглеждаме едно растително семе, ние можем да видим едно едва доловимо сияние около него, което е различно за различните семена; за хората от миналите векове това беше едно ежедневно, съвсем обикновено явление, така че на човека не беше нужно да изследва с микроскопа от кое растение е семето, а тогавашните хора лесно можеха да определят това направо от светлинната аура, която обгръща семето.

Същото се отнася и за минералите: в старите хроники Вие ще намерите такива описания, според които тогавашните хора са различавали минералите с оглед на техните специфични качества... Да, когато дребните хора поглеждаха към златото, те не се произнасяха за златото според своята фантазия... Чисто и просто златото им се явяваше по един съвсем друг начин, отколкото например среброто, и когато свързваха златото със Слънчевата светлина, а среброто с Лунната светлина, това се основаваше на едно действително точно наблюдение, основаваше се на факта, че онзи, който наблюдаваше, имаше непосредственото усещане: да, златото е чиста Слънчева светлина, която е сгъстена, втвърдена; да, среброто е Лунна светлина и т.н. Във външния свят хората виждаха и така наречените елементи, аурата на елементите.

Цялата тази възприемателна способност постепенно изчезна за човека от по-новото време, понеже днешното човечество е длъжно да извърши прехода към свободата, която е възможна само поради това, че днес хората са в състояние да възприемат единствено външния физически свят със своето „предметно“ съзнание. Изгубвайки способността да виждат аурата, хората изгубиха и една друга способност. Би трябвало да развием у себе си един фин усет за онзи начин, по който дребните хора говореха за волята. Те усещаха много повече от нас как волята, която днес живее само в Аза, се потопява в органите, как тя ако мога да си послужа с един днешен израз се потопява в астралното тяло. Да, те усещаха продължението на Аза в астралното тяло. Можем нагледно да обясним това, скъпи мои приятели, в една точно определена област. Виждате ли, фактът, че днешните художници не могат да рисуват без модел, този факт се основава на това, че хората напълно изгубиха възможността да изживяват по някакъв начин продължението на Аза вътре в организма, продължението на Аза в астралното тяло. Защо днес се удивляваме толкова много на старите портрети? Защото художниците от миналото не изработваха своите портрети така, както правят днешните художници, които поставят пред себе си едно лице и допират, т.е. подражават на чертите, които виждат там; напротив, старите художници знаеха: при някого, чиито мускули около очите са формирани по определен начин, при него това, което живее в Аза, продължава по един строго определен начин в астралното тяло, така че тъкмо Азът поражда съответната форма на мускулите. Ако се пренесем в миналото и надникнем в епохата на дребна Гърция, бихме се измамили твърде много, ако повярваме, че древните гърци са използували някакви модели, за да създадат онези чудни форми, които са ни оставили. Те не са имали никакви модели. Онзи, който трябваше да придаде определена форма на ръката ръката в нейната художествена цялост, добре знаеше как волята вмъква Аза в астралното тяло; и от това, което долавяше, той пресъздаваше после формите. Поради обстоятелството, че хората изгубиха всякакъв усет за астралното тяло, се наложи те да се придържат така строго към модела, както това вече стана нещо обичайно за нашето време.

Следователно ето кое е същественото, скъпи мои приятели: хората стигнаха до това състояние и то съвсем отскоро, да виждат света без каквато и да е аура и да нямат вътрешното съзнание, че волята тече надолу и се просмуква в астралното тяло, изпълвайки целия организъм. До това състояние се стигна сравнително отскоро.

Обаче след един продължителен период от време За човечеството ще настъпи съвсем различна епоха. Тогава по отношение на физическия свят, скъпи мои приятели, външният поглед, така да се каже, ще обеднее, а вътрешният поглед ще обеднее още повече. Ние знаем, че днес живеем в Петата следатлантска епоха, която започва от 14 век. Както знаете, ние датираме Четвъртата следатлантска епоха приблизително от основаването на Римската империя до 15 век. А Петата следатлантска епоха ще трае приблизително толкова, считано от 15 век нататък, като днес се намираме в нейната първа третина. Човечеството напредва към една напълно друга форма на възприятия. То напредва към една много по-голяма пустота и празнота на сетивните възприятия Виждате ли, когато днешният човек насочва поглед към небето, той го вижда синьо. Той наблюдава природата и вярва, че различните светове на природния свят съществуват от самосебе си, по силата на един естествен, природен процес. Обаче през Шестата следатлантска епоха човекът вече няма да може да вярва в естествената даденост на природните светове това ще бъде изключено! Днес само физиците твърдят, че извън нас по въздуха се носят някакви трептения и че тъкмо тези трептения предизвикат примерно червения цвят. Обаче това, което днес физиците си въобразяват, един ден ще стане реалност. Днес то е някакво бълнуване, утре ще стане истина! Занапред хората няма да различават както досега едно силно зачервено лице от едно по-слабо зачервено лице, едно бледо лице от едно силно бледо лице. Те ще знаят, че всичко това е предизвикано чрез техния собствен организъм. Според тях ще бъде пълно суеверие да се мисли, че световете съществуват вън от нас и че просто обагрят външните пред мети. Външният свят ще бъде възприеман ако мога така да се изразя „сиво в сиво“ и човекът ясно ще съзнава, че самият той поражда световете във външния свят. Както днес хората често казват „Ах, вие, объркани антропософи, вие говорите, че съществува някакво етерно тяло, но това не е вярно; вие само си въобразявате, че то съществува!“, така по-късно онези, които сега виждат само външната действителност, ще казват на другите, които все още виждат световете съвсем ясно: „Ах, вие, мечтатели, вие вярвате, че навън, в природата, съществуват някакви светове? Нима не знаете, че самите бие внасяте тези светове в природата?“

Външната природа ще бъде все повече и повече математизирана, все повече геометризирана. Както днес ние все още можем да говорим за етерното тяло и както във външния свят не ни вярват, че то все още съществува, така и в бъдеше хората няма да вярват, че съществува възможност да се виждат светове, че това има някакво обективно значение за външния свят, а ще му приписват само едно субективно значение.

Нещо подобно ще изживее човечеството, що се отнася до връзките на волята и Аза с външния свят. Хора та ще стигнат дотам, да усещат извънредно слабо импулсите, които се проявяват в тяхната воля. Те ще усещат извънредно слабо онова, което съществува в онези интимни, лични опитности, при които човек изисква нещо от своя собствен Аз. Занапред онова, което човекът изисква от своя собствен Аз, ще въздействува много слабо върху хората. Ако всичко продължава така, както може да бъде описано по отношение на това, което природата дава на хората, занапред те за да могат въобще да направят нещо ще се нуждаят или от един продължителен навик, или от една външна принуда. Хората например ще стават сутрин от леглото не по своя воля, а ще трябва първо да се научат да стават и това ще трябва да се превърне за тях в на вик. Занапред чисто волевото решение за ставане няма да прави никакво впечатление. Сега то е едно болестно състояние; обаче естественото развитие се насочва тъкмо в тази посока. Онова, което наричаме вътрешни идеали, ще среща все по-слаб прием у хората. Напротив, онова, което се явява като външно предписа ние, онова, към което хората ще бъдат подтиквани външно, то ще бъде крайно необходимо с оглед развитието на волята, за да могат импулсите на волята да бъдат довеждани докрай.

Ето как би изглеждал естественият ход на нещата, които се очертават пред нас. И онзи, който знае, че нещо, което трябва да се прояви по-късно, се подготвя от по-рано, той се досеща, естествено, че след бащата Шестата следатлантска епоха вече се подготвя в наши дни. И в крайна сметка човек не се нуждае от на пълно отворени, а само от наполовина отворени очи, за да види как една голяма част от човечеството се стреми към онези тенденции, които аз току-що описах. Все повече и повече наближава времето, когато всичко ще бъде предварително замислено, всичко ще бъде заповядано и хората ще мислят, че точно така е редно. Аз вече казах, скъпи мои приятели: Сега се намираме приблизително в първата третина на Петата следатлантска епоха, т.е. в епохата, която все още вярва макар и физиците да носят в себе си идеала на Шестата епоха, че цветовете са нещо действително във външния свят, че зачервеното или побледняло лице има нещо общо с човека... Нека оставим физиците или физиолозите да ни убеждават: ние сънуваме цветовете но в действителност ние съвсем не го вярваме, а вярваме ако живеем природосъобразно, че цветовете наистина украсяват външния свят.

И така, ние се намираме в първата третина. Естествено, тази Пета следатлантска епоха има три третини и през тях следатлантското човечество ще мине през различни степени на развитие. Първата от тях е, че онова, за което току-що споменах, ще се утвърди напълно в съзнанието на хората; човечеството действително ще се убеди, ще се убеди съвсем точно, че когато има пред себе си физическото тяло, то пропуска всичко онова, което се крие зад това физическо тяло. В третата третина от Петата следатлантска епоха ако Духовната наука има успех в своите начинания ще се намерят все повече и повече хора, които ще се съобразя ват с този факт и ще знаят, че всъщност това, което виждаме във външния свят, е свързано с нещо друго, с нещо етерно-духовно. Или с други думи у хората ще се пробуди съзнанието, че онова, което е било из губено за днешното човечество, по-рано е съществувало под формата на така нареченото от нас дребно ясновидство; но така или иначе, то съществува и трябва да бъде отново намерено, само че по съвсем друг начин. Ние не можем да виждаме например отново аурата, както тя е била виждана по-рано, но ако хората осмислят упражненията, описани в книгата „Как се постигат познания за висшите светове?“, и ги приложат в ежедневието си, може да се очаква, че след време те ще се издигнат до един друг вид съзнание и отново ще започнат да виждат светлинната аура около човека, макар и по друг начин. Да, хората вече са поели по този път.

А по-нататък хората ще се извисят до едно съзнание за това, че човекът отново ще улавя импулсите, напиращи от неговия вътрешен свят. Обаче той ще трябва да ги улавя много по-здраво, отколкото прави това днес. Защото естествената тенденция е тази, че волята все повече ще изгубва своята импулсираща сила. Ето защо тази воля трябва да бъде уловена по-здраво, по-силно. Тази воля се поражда поради обстоятелството, че хората идват все по-близо до правилното мислене, което е необходимо, за да се разберат антропософските истини. Онези, които разбират антропософските истини, ще влеят повече сила в своята воля и благодарение на това ще стигнат дотам, че няма да разчитат на една притъпена, на една парализирана воля, а на една действена воля, която свободно разгръща своите действия според решенията на Аза.

А срещу цялата естествена тенденция, която би искала да завладее света, ще се противопостави не друго, а онова, което лежи в основата на човешките усилия, на човешката воля; от една страна, с помощта на окултното обучение такова, каквото ни го предлага Духовната наука човекът ще стигне дотам, отново да вижда аурата на съществата, а от друга страна също чрез импулсите, идващи от Духовната наука, той ще се опита да укрепи своя вътрешен свят и да превърне волята си в активна, действена сила. Всъщност положението е следното: всичко онова, което ще произлезе от Духовната наука във втората третина на Петата следатлантска епоха, то още съвсем не съществува. Как изглеждат всъщност хората днес, когато те се обръщат към външния свят? И как изглеждат най-вече хората на науката, когато се обръщат към външния свят?

Извънредно поучително е да си представим как изглежда днешната наука и най-вече как изглеждат днешните учени понеже те олицетворяват естественото отношение на човека към околния свят. Да, виждате ли, когато днешната наука, а също и обикновеният човек, се обръщат към физическата природа независимо дали става дума за минералното, растителното, животинското или човешкото царство, те просто не разполагат със силата действително да проникнат в това, което наблюдават.

Физикът например замисля един експеримент, провежда го и го описва най-подробно. Обаче той не се доверява на себе си, той не се осмелява да проникне докрай в това, което описва. Той остава на повърхност та. По отношение на външния свят той е точно в същото положение, в което се намирате и Вие, когато сънувате. Вие сънувате благодарение на това, че Вашето етерно тяло отразява изживяванията на астралното тяло. Онзи, който наблюдава природата външно, който провежда един или друг експеримент, той също наблюдава онова, което природата му дава. Но той само сънува природата. Той веднага би се пробудил в момента, когато би пристъпил към наблюдението на природата според основните, принципни положения на Духовната наука. Но той съвсем не иска това. Днес, в първата третина на Петата следатлантска епоха, хората само сънуват... но така или иначе те трябва да се пробудят. В по-голямата част от времето те наистина сънуват и само в редки случаи, виждате ли, някой внезапно се пробужда и признава пред себе си: да, това, което виждам навън, все пак не е някакво съновидение, защото в него живее нещо важно. Обаче подобно пробуждане няма много общо с истинското познание така поне смяташе Шопенхауер. Или с други думи едно частично пробуждане от дълбокия сън.

Всичко това предизвика яростна съпротива у онези, които философствуват толкова остроумно и напълно в смисъла на днешната материалистическа епоха, както например образцовият философ Болцано в Бохемия от първата половина на 19 век. Ако вземем онзи екземпляр от книгата на Шопенхауер, ще видим как по края на страниците Болцано отбеляза: „Чиста лудост!“ Естествено, това би трябвало да му изглежда като чиста лудост, понеже то е извлечено от трескаво бълнуване на разума. Според Шопенхауер във външната природа навсякъде срещаме проявленията на това, което той нарича „воля“. Сега идваме до следния въпрос: там, където съвременните естествени науки остават изцяло верни на себе си, докъде биха стигнали те? Те няма да стигнат доникъде другаде, освен до сънища и фантазии относно физическото тяло. Че във физическото тяло съществува още нещо, за това естествените науки нямат никакво предчувствие; иначе те задължително би трябвало да говорят за етерното тяло, за астралното тяло и за Аза. Обаче те не искат да обхванат действителния свят; те искат да обхванат само това, което самата природа предлага на сетивата. Днешният физик, днешният физиолог наистина изглежда като някакъв сомнамбул, който се движи в спящо състояние, и когато някой го пробуди с рязък глас а този рязък глас прозвучава тогава, когато се заговори за антропософия, той рухва на земята и в главата му прозвучава мъчителната мисъл: Сега аз се намирам в нищото! Засега той не може да продължи по друг начин, освен като продължи своя сън. И тъкмо когато мисли, че е най-буден по отношение на природата, той потъва най-дълбоко в сънуването. И какво ще възникне от всичко това? От това ще възникне следната ситуация: постепенно той ще изгуби всяка възможност да намира във външния свят нещо друго, освен това, което сам може да си представи за него. Постепенно той ще изгуби всяка възможност да си представя не само това, което му предлага видимият физически свят, но също и това, което се крие зад физическия свят. И какво се получава, когато той предостави, така да се каже, човешкото тяло на природоизследователя? Ето, той има пред себе си човека, наблюдава го съвсем точно или пък се оставя на университетските клиники да му внушават какви промени на стъпват, когато това или онова не върви както трябва. Той описва много точно физическото тяло... обаче спира само дотук. И няма никаква представа какво точно се намира зад физическото тяло. Дори и вътре в това физическо тяло няма никаква следа от Аза, нито следа от волята. И какво би трябвало да направи сега този природоизследовател? Той би трябвало напълно да отрече както волята, така и Аза, би трябвало да каже: тук няма никаква воля, в човека не съществува нищо подобно, понеже във физическото тяло не може да бъде намерена дори и следа от това, което наричате воля. Но волята е скрита в по-дълбоките пластове на организма. Тя може да бъде обхваната само в Аза... да, както вече казахме, тя може да бъде усетена и непосредствено изживяна само там, в Аза. И ако един природоизследовател, който, общо взето, прекарва времето си в сънуване, би бил напълно откровен, той щеше да се обърне към своята аудитория с думите: Да, когато говорим за човека, ние всъщност трябва да говорим за волята. Но за нас, природоизследователите, това е една пълна глупост. Хипотезата, че съществува воля, е напълно погрешна. Волята чисто и просто не съществува. Ето как би трябвало да се изрази съвременният учен и това е напълно логично; той изобщо не достига до каквото и да е смислено обяснение на физическите процеси, той само бълнува върху тях и фактически е длъжен да отрече волята.

Но това, за което говоря сега, съвсем не е моя измислица, то е една необходимост на мисленето, която е валидна за днешния етап на естествената наука. Вие виждате, че когато един природоизследовател стига до крайните си умозаключения, фактически той потвърждава това, за което стана дума току-що. Днес взех със себе си известното „Ръководство по физиологична психология в 15 лекции“, които известният професор д-р Циен е изнесъл в Йена „физиологична психология“, т.е. той се опитва да обясни душевно-телесна та същност на човека. В отделни лекции те са петнадесет той говори върху усещането, нервната възбуда, обонятелните, вкусовите, слуховите усещания и т.н. и тук аз не искам да Ви обременявам с друго, освен да цитирам само няколко места, които срещаме в неговата 15 лекция върху волята. И сега, виждате ли, там намираме следните изречения: „Безбройните материални дразнения от външния свят пораждат въз будни процеси в кората на главния мозък, които във физическата област отговарят на усещанията. После проследихме тези възбудни процеси в посока на асоциативните нервни влакна и стигнахме до двигателните зони: оттук материалната възбуда отново се пренася към периферията чак до мускулите и предизвика контракция на мускулните влакна. На транскортикалния процес физически отговаря асоциацията на идеите и възникващото движение ние обозначихме като действие. Така ние по напълно задоволителен начин успяхме да изведем действието от усещането и от паметовите образи, свързани с предишни усещания, от представи, според законите, по които протичат асоциациите на идеите, като по този начин проследихме физическия процес до неговите последни разклонения.“ На това място обаче казва Циен ние се сблъскваме с една хипотеза, която винаги и без изключения е била поддържана от психологията и до която обикновеният човешки разум през всички времена е стигал привидно несъзнателно: имам предвид наличието на някаква специална воля като причина за нашите действия. Следователно тук се сблъскваме с една хипотеза като причина за нашите действия. И сега той посочва как няма никакъв смисъл да се говори за такава воля, как физиологията не открива нищо, което да отговаря на тази дума „воля“. После той се спира на т.нар. „силови действия“, които биха могли да бъдат разглеждани като „дегенерация“ на волята, за да отбележи, че тук също не може да става дума за някаква воля, а за нещо съвършено друго, така че в случая не може да се говори за воля.

Вие виждате: ходът на тези размишления е напълно логически. Когато човек остава повърхностен наблюдател на видимия физически свят, той просто не може да стигне до волята. В този случай волята не може да бъде намерена. Когато човек защитава подобен мироглед, той може да стигне до отричане на волята. Така изглеждат и днешните така наречени монисти. Те отричат волята. Те казват: Волята като такава изобщо не съществува, волята е само някаква митологическа измислица. Разбира се, Циен се изразява много по-предпазливо, но въпреки това, Вие виждате, той стига до забележителни резултати, до резултати, които той несъмнено отказва да приеме в тяхната логическа последователност; защото все пак аз бих искал да Ви прочета няколко изречения от неговата последна лекция, за да се убедите: той стига до точни те и логически умозаключения, но въпреки това продължава да кокетира с непризнаването на волята. Защото там той казва: А как стои въпросът с понятието за отговорността? Следователно той не стига до волята. Но прибавя думите: „А как стои въпросът с понятието за отговорността?“

„Фактически това понятие влиза в противоречие с данните на физиологичната психология. Тази психология твърди, че нашите действия са строго обусловени (т.е. абсолютно необходими във физически смисъл); те са крайният резултат от нашите усещания и спомени. Следователно не бихме могли да припишем на даден човек някакво лошо деяние като негова вина, както не можем да обвиним едно цвете, че то е грозно. Ето защо дори и в психологически смисъл действието остава „лошо“, макар че индивидът не носи никаква вина. Понятията „вина“ и „отговорност“ нека да се замислим върху техния контраст са религиозни, социални понятия. Ето защо тук не можем да се абстрахираме от тях. От естетическа и етична гледна точка психологията не отрича абсолютни естетически и етични закони, доколкото те се манифестират в някаква друга област; в своята емпирична ограниченост тя може да открива само емпирични закони.“

Напълно естествено е: Ако само сънувате външната природа, без да я обхващаме с нашето будно съзнание, тогава от едната страна срещу нас застава един човек, който върши добри дела, а от другата страна човек, който бие другите без никакъв повод и без никакви последици за него; както едно цвете е красиво по силата на природния закон, а друго цвете е грозно по силата на съшия закон, така и един човек е, както се казва, „добър“; обаче доброто не бива да се тълкува по друг начин, освен както „красивото“ цвете има своята красота по силата на природния закон, също както и „грозното“ цвете. Да, това е напълно логично: „Лошото деяние на един човек съвсем не трябва да му се вменява като вина, както и грозното цвете съвсем не е виновно за своята грозота. Ето защо действието остава също и в психологически смисъл „лошо“, въпреки че индивидът не носи никаква вина. Понятията „вина“ и „отговорност“ нека да се замислим върху техния контраст, са религиозни, социални понятия.“ Следователно тези понятия имат непознавателен, а религиозен, социален характер. „Ето защо тук ние можем да се абстрахираме от тях. От естетическа и етична гледна точка психологията не отрича абсолютни естетически и етични закони, доколкото те се манифестират в някаква друга област; в своята емпирична ограниченост тя може да открива само емпирични закони.“

И така, той се изразява доста предпазливо, без да стига до изграждането на един друг мироглед. Но виждате ли, ако изградим един мироглед според тези разбирания, тогава отпада всяка възможност да се търси отговорност от даден човек за неговите действия. И дотук се стига само защото тези хора не са будни, а сънуват; да, те сънуват външния свят. И те биха се пробудили в онзи миг, когато биха приели в душите си истините на антропософската Духовна наука. Но помислете си: Засега тези хора имат една наука, която ги отвежда до познанието: Да, за всичко онова, което преминава от външното тяло навътре до човешкия Аз, ние не знаем абсолютно нищо. Обаче в Аза трябва да живеят първо, естетическите, второ, етичните закони и ако се вгледаме още по-добре, дори логическите закони. Всичко това трябва да живее в Аза. В Аза трябва да живее главно това, което води до волята. Но в тяхната наука липсват каквито и да са импулси на волята. В тяхната наука няма дори и следа от такива неща. Следователно необходимо е нещо съвсем друго. Защото помислете: ако днес би съществувала само тази наука, хората щяха да казват: Ето, аз намирам едно грозно цвете това е една природна необходимост; после аз намирам един човек, които убива други те, намирам друг човек, който върши благодеяние това също е една природна необходимост. И сега би трябвало да отпадне всичко, което апелира към волята това е напълно естествено! Обаче защо то не отпада?

Да, скъпи мои приятели, когато хората не забелязват Аза, Когато не допускат неговото съществуване и не се съобразяват с него, те пак стигат до тези неща, но по друг начин. Когато хората все още допускат както това прави Циен „социални или религиозни закони“, тогава те трябва да бъдат вложени в човека, но по някакъв друг начин; или, с други думи, когато човек сънува външния свят, тогава по отношение на това, което вижда, волята трябва да бъде пробудена по някакъв друг начин. И този начин се свежда до нещо, което е противоположно на сънуването: опиянението! Следователно онова, което живее във волята, трябва да се вложи в нея, и то така, че тя да не го осъзнава напълно, като във волев импулс; т.е. в една такава епоха желателно е следното: човекът не бива да се стреми да вижда ясно онова, което той приема като волев импулс, този импулс трябва да действува вътре в него и тук ние бихме прибягнали до следното сравнение: както виното действува върху пияния човек и го лишава от ясно мислене, така трябва да действува и този импулс, след като човекът не стига до чисто и ясно мислене. А това означава: ние живеем в една епоха, когато трябва да се откажем от пълното изследване на волевите импулси. Религиозните изповедания искат да ни гарантират подобни импулси, само че те не ни позволяват да ги проучим под каквато и да е форма. Те изобщо не искат да подлагаме на каквато и да е обективно проучване онези понятия, които импулсират нашата воля. Всичко това трябва да бъде внесено в човека като нещо външно, като опиянение.

Но размислете още веднъж тези неща лесно биха могли да бъдат доказани в наше време: опитайте се поне веднъж, обаче напълно безпристрастно, да се вслушате в начина, по който днес се говори за религиозните импулси. Тук хората се усещат бих казал най-доволни само тогава, когато не им се казва абсолютно нищо, когато не им се казва по какви причини следва да бъде импулсирано това или онова, а просто им се предлагат мъгляви понятия, с които те не могат да размишляват, понятия, с които бих казал те да скочат направо в огъня. Образцовият проповедник днес е този, който влага в душите огън, огън и пак огън, който в максимална степен пречи на хората да размишляват. Ето защо тези обхванати от сомнамбулизъм души идват и казват: „Ние проверихме Евангелията и там не открихме нито следа от това, че в Исус от Назарет ако изобщо допуснем, че е съществувал е живяло някакво извънземно Същество.“

Да, нека да си припомним колко много от тези сомнамбулни души идват и с всички сили отричат съществуването на Христос само защото то не може да се докаже в условията на физическия свят. От другата страна застават такива теолози, които не са в състояние да докажат нищо и говорят за Христос по такъв начин, че ни натрапват възможно най-неясни понятия, апелиращи по-скоро към чувствата, към инстинктите. Това се прояви наскоро в нашето време, и то по един забележителен начин.

Виждате ли, от една страна, тези, които сънуваха, стигнаха дотам това започна с Едуард фон Хартлман в областта на философията, а после Дрюс го превърна в истинска пропаганда, да, сънуващите стигнаха до там, че бих казал направо отрекоха учението на Завета, като казаха: Мистерията на Голгота не е историческо събитие! Обаче това не може да бъде доказано в областта на официалната история, а трябва да се на влезе в духовната област. И сега срещу сънуващите застанаха такива, които не споделяха това твърдение. Прегледайте цялата литература по този въпрос и ще се убедите: никъде няма да откриете нещо смислено, разумно, а навсякъде само думи, пияни и опияняващи думи, без каквото и да е вътрешно основание, думи, отправени към тъмните човешки инстинкти. Така стоят нещата в нашия душевен живот: от една страна, имаме сънуването, което трябва да даде основите на естественонаучния светоглед, а от друга страна опиянението, което блика от днешните религиозни изповедания. Точно тези две сили разполагат с човека днес – сънуване и опиянение! И както сънуването може да бъде прекъснато с пробуждането на човека, така и опиянението може да бъде прекъснато единствено чрез ясния поглед към вътрешните импулси, или с други думи, когато хората срещнат антропософията, която не замъглява и не опиянява човешката душа, а я изпълва с истинските духовни импулси. Обаче днешните хора не желаят подобна среша. Аз вече казах: когато днес срещнем един закоравял хекелианец, който извлича от естествените науки само един обикновен монизъм, и произнесем името „Духовна наука“, той просто рухва; да образно казано, той рухва; това е напълно естествено; той веднага попада в нищото, неговото съзнание спира, веднага спира. Вземете един обикновен човек, който иска да изгради своя светоглед само от принципите на естествената наука, вземете този човек и споделете с него нещо от Духовната наука той няма да разбере нищо, абсолютно ни що. И ако е честен, той ще признае: Ето на, сега в главата ми се завъртя нещо като механично колело! Или, с други думи: този човек рухва!

Нека сега да пристъпим към опиянението ако човек изтрезнее напълно, той неизбежно се включва в един пречистен, интензивен религиозен живот; с помощта на точни и конкретни понятия той задълбочава религиозните си изживявания: и всичко това се дължи на импулсите, които той е приел от Духовната наука. Ако сега обаче се обърнете към един човек, който не желае да има нищо общо с идеите на Духовната наука, и ако този човек нека да приемем, че той разгръща своята дейност в областта на днешната теология бъде принуден, макар и за миг, да погледне, така да се каже, духовно-научните истини право в очите, тогава той ще изтрезнее по един твърде странен начин както изтрезняват онези, които вече не са пияни, но последиците на алкохолното опиване са все още в кръвта им. Да, този човек ще изпадне в тежък махмурлук. Днес това се забелязва на всяка крачка. Да, ако днес, когато Духовната наука е вече добре позната, но не и разбрана това се наблюдава особено в местата около Дорнах, където теолозите все пак са чували нещо за нея, ако днес Вие се вслушате в техните думи, ще установите съвсем ясно: всичко това при тях се проявява, общо взето, като един вид махмурлук, в който те изпадат поради обстоятелството, че макар и за кратко, трябва да се докоснат до антропософските понятия и идеи: все такива неща, вместо които те разполагат единствено с опияняващи, безсмислени думи и точно с тези думи без никакви вътрешни основания теолозите се опитват да ни обяснят духовния произход на човешката душа. Те се ужася ват от евентуалното отрезвяване, което едва ли ще понесат, защото знаят: тук пред тях не възниква каквато и да е яснота, а извинете ме за грубия израз само един навъсен череп!

Да, ние сме длъжни да разглеждаме тези неща в тяхната бих казал историческа необходимост. И ако настъпи онзи момент, скъпи мои приятели, когато Духовната наука ще успее да даде на хората изходното начало за постигане на всичко онова, което някога е било изгубено за тях, когато чрез нея те ще съумяват да влагат съвършено нови импулси в своята воля, тогава човечеството по напълно свободен начин ще получи това, което природата никога не може да му даде.

От казаното дотук Вие сигурно се досещате за онази вътрешна необходимост, на която са подчинени моите лекции. Когато слушате лекция, подобна на тази, която изнесох последния петък, Вие ще установите, че, от една страна, обръщам вниманието Ви върху развитието на мисленето, а от друга страна върху развитието на волята да обърна вниманието Ви как от една страна мисленето продължава по-нататък, нали, докато открием волята там, в мисленето, докато чрез мисленето излезем вън от себе си, а от другата страна откриваме него вътрешния наблюдател. И тогава, когато издигаме мисленето до толкова висока степен, ние позволяваме на човека да излезе вън от себе си и му даваме сили, за да не рухне, щом чуе за истините на антропософията. Защото той рухва, понеже вече не проумява външните събития и няма никаква опора, на която да се задържи, когато изведнъж бива пробуден от своя дълбок сън. Това, на което трябва да се опрем, за да не изпаднем в онова объркано състояние, което нарекохме махмурлук, се постига с развитието на мисленето. И това, за което става дума, е възможно само поради факта, че вътрешният наблюдател, за когото споменах, действително може напълно чист! да излезе вън от себе си. Ето как онова, което трябва преди всичко да оповестим на човечеството, е интимно свързано с вътрешните закони на общо човешката еволюция.

И само ако Вие, скъпи мои приятели, се задълбочите в нещата, които днес прозвучаха тук, и вникнете в техните логични връзки, няма да изпаднете в определени грешки, които иначе ще Ви дебнат на всяка крачка. Естествено, ще бъде извънредно трудно да бъдат избегнати някои грешки. Виждате ли, всред нас не прекъснато се срещат отделни хора, които казват: Ето, на света има последователи на това или онова вероизповедание; да предположим, следователно, че даден човек израства всред едно малко или много католическо население и в непосредствена близост до един католически свещеник. Много често нашите приятели вярват, че когато се застъпваме за Христос, когато не отричаме Христос и Мистерията на Голгота, ние бихме могли да спечелим приятелството на този свещеник. Този начин на мислене е крайно погрешен. Не възможно е да спечелим такива хора, като ги убеждаваме: ние съвсем не отричаме това, което вие сте длъжни да утвърждавате. Подобен ход на събитията е напълно изключен! Ние бихме могли да се разберем с тези хора, ако например сме в състояние да заявим: Ние отричаме Христос! Тогава те биха отвърнали: Ето, това са хора, които отричат Христос; те не принадлежат към нас; ние оставаме при нашата общност, при нашата църква, която търси Христос по пътя на опиянението! Разбира се, те не казват това, но го вършат. Когато обаче се появят такива личности, които наред с тях утвърждават Христос, които смятат, че могат да кажат нещо положително за Христос, тогава те поемат по свой собствен път и са убедени, че откри ват други пътища Към Христос; и в този случай те се превръщат в още по-силни врагове на Духовната наука, отколкото ако биха отричали Христос. Защото да се застъпват за Христос това те смятат за своя привилегия и точно тази е според тях грешката, че другите се застъпват за Христос по други пътища. Следователно Вие ще превърнете някои теолози във врагове на нашата Духовна наука, като им кажете: Да, ние приемаме Христос, ние се застъпваме за Христос. И Вие ще ги разгневите много по-малко, ако им кажете право в очите (естествено, Вие не бихте могли да сторите това!): Ние отричаме Христос! И тъкмо това ги разгневяла, че може да се говори за Христос по съвсем друг начин. Сега нашите приятели, изпълнени с най-добри намерения, ще отвърнат: „Да, но какво искате вие тогава? Ние сме тези, които стоим здраво в духа на християнството, и т.н.“ Ето най-лошото, което Вие бихте постигнали, и тъкмо то дразни най-силно тези хора.

Сега ние, скъпи мои приятели, отново се натъкваме на една ситуация, при която „свобода“ и „необходимост“ застават, бих казал, по един твърде особен начин пред нас. Същественото тук е, че аз непрекъснато настоявам: тези две основни понятия не бива да се приемат лекомислено! Свободата и необходимостта принадлежат към най-важните човешки понятия. Ние трябва да сме наясно: налага се да бъдат съпоставени изключително много факти и подробности, за да стигнем до едно правилно разбиране на понятията свобода и необходимост. Замислете се: от една страна е редно да прозвучи въпросът: Докъде би стигнало днешното човечество, ако то следва единствено природната необходимост?

Ако днешното човечество би следвало чисто природната необходимост, то напълно естествено би стигнало дотам, че хората ще потъват все повече и повече в своите сънища, за да виждат накрая всичко само „сиво върху сиво“, изпадайки в една пълна парализа на волята. Ето я необходимостта! Естествено, срещу нея трябва да се противодействува чрез свободата на Духовната наука; защото сега всички ние се намира ме в изходната точка на онази епоха, когато това, което хората са длъжни да извоюват в името на своята свобода, трябва да бъде постигнато чрез една вътрешна необходимост, чрез една дълбоко осъзната вътрешна необходимост. Разбира се, лесно бихме могли да кажем: Няма защо да се грижим за това, което пред стои... понеже ще се случи именно онова, което е предопределено. Обаче обстоятелството, че то може да се случи и по друг начин, също представлява една необходимост, само че една необходимост, която може да бъде обхваната с човешкия разум. Една, бих казал, свободна необходимост, една чиста и неосъзната необходимост.

Тук понятията „свобода“ и „необходимост“ отново застават едно срещу друго. Някому лесно би могло да хрумне, че аз само си играя с думите „сънуване“ и „опиянение“. Това не е тайна. Не е трудно да докажа пред Вас и бих могъл да приведа доста примери как днес хората действително говорят за външния свят а и не само за него така, сякаш сънуват. Виждате ли, много често срещаме едно типично възражение срещу онова, което изнасяме в областта на нашата антропософска Духовна наука. То гласи: Добре, но как ти ще докажеш това? С други думи, хората на всяка цена изискват едно потвърждение с примери от външната действителност. За тях едно понятие е валидно само ако бъде изведено от външната действителност. Да, скъпи мои приятели, нашите съвременници се смятат за много проницателни, когато казват: Естествено, най-важното е да установиш, че дадено понятие е наистина свързано с външната действителност.

Много лесно е да се убедим, че тук сме изправени не пред една здрава логика, а пред една сънуваща логика. Когато се твърдят подобни неща, аз обикновено отговарям: Добре, обаче в областта на външния сетивен свят реалността също не може да бъде доказана; защото ако например някой никога през живота си не е виждал кит, с логически доводи никога не бихме могли да докажем пред него, че съществува такава риба, нали? Посочването на реалните факти е нещо съвсем различно от тяхното доказване. И това би могло да важи само в сферата на сънуващата логика. Бих могъл да се изразя още по-ясно. Представете си, че аз съм нарисувал портрет на един жив човек. Сега идва някой и заявява: Този портрет извънредно много при лича на действителния човек. После той се опитва да ми обясни защо това е така. И казва приблизително следното: Да, аз твърдя, че портретът съдържа много прилики, понеже, съпоставяйки го с човека, единият много прилича на другия; приликата идва от пълното съвпадение с действителността. Съвпадението с външната действителност поражда приликата. И защо той заявява, че портретът прилича на човека? Защото портретът съвпада с външната действителност. Външната действителност е мерило за истината! Нека сега да си представим продължението на нещата: Човекът, когото съм изобразил, умира и след тридесет години ние отново заставаме пред неговия портрет. Нима след тридесет години портретът вече не съдържа прилики, понеже не съвпада с външната действителност? Човекът не е вече тук. Да предположим, че той отдавна е кремиран. Нима за „приликата“ е важно това, дали външната действителност съществува, или не? Ясното и точно мислене признава само един отговор: Не! Единствено сънуващото мислене изисква нещата да бъдат доказвани чрез външната действителност. Това е изискване към сънуващото мислене, на сънуващата логика. Ако човекът е умрял, ако е преминал от „съществуване“ в „несъществуване“, неговият портрет не губи своята валидност и не преминава от „прилика“ в „неприлика“.

Вие виждате, че много неща могат да бъдат превърнати в „необходимост“, ако хората поискат да си служат с тяхната „логика“; особено след като днес дори официалната философия учи: Истината на едно понятие се състои в това, че се опираме на външната действителност във физическия свят. Обаче сама по себе си тази дефиниция на истината е една пълна безсмислица. И тази безсмислица се потвърждава, ако си по служим примерно с току-що направеното сравнение. Ако разгърнем днешните така наречени „научни трудове“ нима е вредно, че те остават в своите измислени описания, в своето сънуване? Не, разбира се. Онзи, който не претендира да гради един или друг светоглед, спокойно може да си остане в своето сънуване. Обаче който претендира за това, той ни заплашва с един фалшив светоглед! Ето какво наблюдаваме днес: навсякъде, където хората се стремят към някакъв напредък, там ние откриваме преди всичко фалшивия светоглед, сънуващата философия. Колко гротескно е, скъпи мои приятели, че хората просто не са в състояние да мислят и че със своето мислене не навлизат навътре в нещата, които разглеждат. От лекциите на професор Циен, и по-точно от стр. 208, аз преписах едно изречение, с което той обръща внимание на това, че ние не можем да стигнем до волята, която стои в основата на едно действие. Той се изразява така: „Мисленето се състои от една поредица от представи и психичната съставна част (т.е. душевната) на едно действие също представлява поредица от представи, чиято главна особеност е тази, че нейното последно звено е една двигателна представа.“

Да вземем например този часовник. Тук волята е изключена, нали? Аз гледам часовника, но преди това имам представата за него. Този часовник оказва някакво въздействие върху мен, в резултат на което възбудата се пренася в мозъчната кора, респективно в зоната на двигателните нерви, както твърди физиология та. Първоначално аз имам една представа за часовника, а представата за движение се присъединява към нея не чрез някаква воля, а чрез двигателната представа. Аз имам само една поредица от представи, казва той, мисленето се състои от поредица от представи, а психическата съставна част на едно действие е също поредица от представи. Тук волята е напълно изключена. Тя не се намира там вътре; ето, първоначално аз наблюдавам часовника, а после наблюдавам движението на моята ръка. С това се изчерпва всичко. Скъпи мои приятели, скритата тук логика Вие бихте могли да откриете, Като трансформирате това изречение в едно друго изречение. Бихте могли например да кажете следното: Добре, мисленето се състои в една поредица от представи. Така, аз съм все още тук. А психичният елемент от наблюдаването на една машина също се свежда до една представа, чиято особеност е, че нейното последно звено е представата за една движеща се машина. Тук Вие имате същото положение на нещата. Вие само сте изключили двигателната сила на машината. Вие само сте прибавили представата за движещата се машина към всичко онова, което е било обект на Вашето мислене до този момент.

Ето как е изградена тази сънуваща машина. Естествено, в условията на външния свят човекът със сънуваща логика все още допуска, че там, вън, съществуват някакви импулси. Обаче в своя вътрешен душевен свят той не допуска такава възможност, защото фактически иска да изключи волята. Да, но по този начин цялата книга се изпълва от една, както я нарекох, сънуваща логика. Същественото, което иска да постигне тази книга, е, че тя изключва, заличава волята. Но по този начин се стига и до изключване на Аза. И това е извънредно интересно. Тук Азът се свежда не до друго, а също до една поредица от представи. За това ще стане дума по-нататък. Интересно обаче е следното, което може да се случи с всеки.

Моля да ме извините, че аз бих казал Ви занимавам с най-интимните моменти, свързани с подготовката на една такава лекция, каквато е днешната. Както знаете, аз трябваше да изнеса тази лекция. Но аз реших да тръгна от един конкретен случаи, а не от общата постановка на нещата. За целта трябваше отново да взема тази книга и да я проуча основно. Естествено, аз не мога да я изчета пред Вас от начало докрай и се ограничих само с отделни цитати. Исках просто да Ви покажа как в рамките на онзи светоглед, който днес черпим от естествените науки, волята не съществува; там няма и следа от волята. Ето какво исках да посоча с тази книга, с автора на тази книга. И ако някой реши да прочете една книга, той я прочита тъкмо по този начин, нали? После възнамерявах да заостря вниманието Ви върху това, как се произнася въпросният професор за волята, с други думи, как се произнася против волята. Ето погледнете: търсим „воля“, нали, и намираме страница 205. Нека да запомним съответните пасажи и да се върнем към по-предишните глави, където той говори за волята. Обаче аз току-що посочих: в условията на физическия свят волята може да бъде възприета само в Аза, така че когато обсъждаме същинския Аз, ние трябва да говорим всъщност за „волевия Аз“. Да, аз исках да покажа как говорят за Аза онези, които разполагат единствено с илюзорните светогледи, породени от естествените наука. Аз просто цитирах един пасаж, където авторът дефинира волята и фактически отрича волята, заявявайки: Тук имаме само една двигателна представа, следователно за воля изобщо не може да се говори!

Сега бих искал набързо да спомена за това, което той казва относно Аза. Отново посягам към азбучния указател и започвам да търся: „А“... Азът започва с „А“, нали така, обаче в този указател думата „Аз“ просто липсва. Естествено, това е напълно логично. И така, ние имаме една книга, посветена на психологичната физиология, с други думи на психологията; и тъкмо в тази книга липсва думата „Аз“! Макар и в азбучния указател „Азът“ да липсва, ако прелистите книгата, Вие ще установите, че все пак става дума за „Аза“ , но това е само представата за Аза авторът допуска наличието на представи, докато всъщност за него те са само синоними на механическите процеси в мозъка. Обаче Азът като такъв не съществува; той е изключен, заличен!

Следователно за мнозина това се превръща в идеал: Азът да бъде премахнат, заличен! Но в действителност в този си вид Азът ще бъде премахнат едва през Шестата следатлантска епоха, и то само тогава, когато човечеството започне да се осланя единствено на природата; защото, ако липсват волевите импулси, идващи от средищния център на личността, тогава за Аза ще се говори все по-малко и по-малко. През Петата следатлантска епоха хората все пак имаха задачата да се издигнат до развитието на един Аз; но този Аз би могъл да им се изплъзне, ако те не го търсят с цената на непрекъснати вътрешни усилия. И за съжаление колко много хора срещаме днес, които споделят усещането за едно безсилие на техния Аз; да, нека да не забравяме, че от друга страна, има и хора, които са наясно с тези неща. Колко много човешки същества има днес, които са направо безпомощни и не могат да подхванат нищо, понеже не са в състояние да изпълнят душите си с едни или други конкретни импулси от духовния свят! Да, ние сме изправени пред тази мъчителна гледка на неизразими душевни бедствия и те са много по-разпространени в нашия свят, отколкото обикновено си мислим. Защото броят на хората, които бих казал стоят безпомощни пред видимия свят и не съумяват да открият в своята душевна организация необходимите духовни импулси, за да напредват с този Аз през света на явленията, броят на тези хора става все по-голям и по-голям.

Да, тези душевни бедствия са свързани и с още нещо, за което аз съм споменавал тук неведнъж: през досегашните епохи на хората се налагаше да стигнат най-напред до представата за своя Аз; сега ние вече се намираме в онази епоха, когато хората се приближават до истинската представа за Аза. Вие добре знаете, че латинският език като език на Четвъртата следатлантска епоха само по изключение прибягваше до думата его. Тогава все още не се говореше за Аза; тогава Азът се съдържаше в самия глагол. Но колкото повече мировата еволюция също и в рамките на езика се приближаваше до Петата следатлантска епоха, толкова повече Азът се отделяше от глагола. Сега, чрез Христовия Импулс, този Аз трябва да бъде намерен по един нов, съответствуващ на епохата начин. И фактът, че в Средна Европа Азът се свързва най-често и непосредствено с Христовия Импулс, намира езиков израз тъкмо в обстоятелството, че немската дума Ich (= Аз, Б.пр.) сякаш по силата на една вътрешна, духовно-еволюционна необходимост е изградена от инициалите на Исус Христос: Ich, I С -Н, Jesus Christus.

Това може да изглежда като истинско бълнуване за онзи, който иска за остане в областта на илюзорните естествени науки. Обаче за онзи, който се пробужда от сънуването на илюзорните естествени науки, за не го това е една велика, разтърсваща истина. Думата „Ich“ изразява свързването на човека с Исус Христос. И хората трябва да съхранят този Аз, изпълвайки го с истините на антропософията. А това е възможно само ако чрез антропософията те превърнат свободата в необходимост! И наистина, как бихме могли да твърдим, че през миналите епохи ретроспективният поглед, или спомен, за предишните инкарнации би бил нещо нормално за хората? Обаче за бъдещите инкарнации този спомен ще бъде нещо напълно нормално. Да, през Петата следатлантска епоха ще бъде нещо напълно нормално, ако за да пробудят своя Аз все повече и повече хора успяват да стигнат до един ретроспективен поглед за своите минали прераждания, за своите минали инкарнации. Тук ние сме в правото си да кажем и още нещо: тъкмо антропософията позволява на хората да минат през онази подготовка, чрез която те ще си спомнят по правилен начин своите минали инкарнации. Обаче онези, които отблъскват антропософията, ще пробудят такива спомени за миналите си инкарнации, които ще останат като едно чуждо тяло и няма да могат да бъдат включени в техния душевен живот; на тези човешки души винаги ще липсва нещо важно, нещо съществено.

Или с други думи: Хората ще се разделят на две класи. Едните ще знаят: Когато съзнателно потъвам в моя душевен свят, това ме отвежда назад към моите предишни инкарнации. Другите ще изпитват един непрекъснат копнеж сякаш някаква неясна вътрешна сила напразно се опитва да си пробие път нагоре, към светлината на ясното човешко съзнание, така че през цялата им сегашна инкарнация тази вътрешна, неизяснена сила ще остане само едно празно понятие, чийто смисъл човек упорито търси, но не успява да на мери. Липсващата подготовка за опознаване на миналите инкарнации ще поражда извънредно мъчителни състояния!

Когато обсъждаме подобна тема, налага се да говорим за съвсем конкретни неща. За да си спомним за Аза в нашите следващи инкарнации, необходимо е преди това действително да сме проникнали в истинската природа на Аза именно с помощта на антропософията. Нима човек може да си спомни нещо, което никога не си е представял и за което никога не е мислил? Ето защо не бива да се учудваме, че днес хората все още не могат да си спомнят за Аза, тъй като в предишните си инкарнациите нито са си представяли Аза, нито са мислили върху него. И напълно естествено е, че сънуващата логика на така наречения монизъм винаги ще настръхва срещу всичко онова, което би могло да възникне от истинската логика на антропософията.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder