Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 27 януари 1916 г.

GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Алтернативен линк

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 27. Януари 1916

Нека отново да си спомним за онези, които се намират по бойните полета на Европа:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Нека Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на Вашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Земята,

И слята с Вашата мощ.

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, които с толкова любов тя търси.

А за онези, които вече са минали през Портата на смъртта в резултат на тези трагични събития, нека кажем:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Нека Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на Вашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Сферите,

И слята с вашата мощ.

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, които с толкова любов тя търси.

А онзи Дух, който ние търсим чрез нашето духовно-научно познание и които чрез Мистерията на Голгота пренесе себе си в жертва за спасението на Земята за спасението на хората, нека Той бъде непрекъснато с Вас, докато решавате Вашите трудни задачи.

Скъпи мои приятели! Завчера се опитах да насоча вниманието Ви върху една от най-големите загадки относно тайната, свързана с необходимостта и свободата в мировите процеси и в човешките действия. Първоначално аз се постарах а и днешната лекция ще следва същата посока да обърна вниманието Ви върху цялото значение и огромната трудност на тази мирова и човешка загадка. Вие помните, че аз си по служих с един прост пример. Нека да повторя:Да предположим, че една група хора, една компания пред приема пътуване през един планински проход, където се намира една надвиснала скала, като времето за тръгване било точно определено, обаче от небрежност кочияшът пропуснал да тръгне навреме и закъснял с пет минути. Ето защо компанията стигнала до опасното място точно в момента, когато скалата се срути ла. Хората били затрупани и всички загинали. Разсъждавайки формално и външно (изрично подчертавам, разсъждавайки формално), трябва да кажем: поради мудността на кочияша, следователно поради една малка подробност и по вина на един отделен човек, всички биват затрупани и загиват.

Последния път аз напомних, че не бива да пристъпваме прибързано и с помощта на нашето обикновено мислене да се заемаме с една такава загадка, като вярваме, че можем да я решим. Обърнах вниманието Ви и върху това, как човешкото мислене, което ние засега прилагаме само с оглед на физическото поле, е свикнало да се съобразява единствено с условията на физическия свят и както се обърква напълно, когато в една или друга степен се окаже извън физическия свят. Днес бих искал да продължа по-нататък и отново да говоря върху важността на тази загадка. Защото едва по време на следващата лекция, която ще изнеса тук в неделя, ние ще се приближим до един вид решение на целия този проблем: а именно когато го обгърнем с поглед в цялото му значение и с оглед на човешкото познание: когато например обгърнем с поглед как по отношение на най-трудните житейски проблеми бихме могли да навлезем в едно напразно мъдрува не, в едно объркване на мислите, така сякаш попадаме в една гъста гора, където смятаме, че вървим в правилната посока, докато всъщност се въртим в един кръг. Едва когато видим, че отново сме стигнали до изходната точка, ние разбираме нашата грешка.       

Аз посочих, че този важен проблем е свързан с това, което наричаме сили на Ариман и Луцифер в мировите процеси, и с това, което човек открива в своите действия, в своите мисли, чувства и воля. Отбелязах също, че все още може да се види, как до 15 век хората все пак имаха едно чувство за това, че както в при родните процеси действуват положителното и отрицателното електричество, така и тогавашните хора виждаха ариманическите и луциферическите сили, макар и да не изговаряха точно тези имена. По този повод аз обърнах вниманието Ви върху един привидно отвлечен, абстрактен пример: часовникът върху сградата на кметството в стара Прага, който бил така изкусно замислен, че функционирал не само като часовник, а и като един вид календар, така че върху него можело да се прочете като в отворена книга всяко важно събитие: върху него се виждало например движението на планетите, виждали се Слънчевите и Лунните затъмнения, виждало се кога точно настъпват и кога точно свършват. Накратко казано, един майстор с голям художествен усет създал велико произведение на изкуството. После аз посочих, че някои документи потвърждават следното: въпросното произведение на изкуството било създадено от известен университетски професор, но този факт в случая не ни бърши работа, понеже става дума за процеси, които са станали на физическото поле. Обаче аз подчертах пред Вас и друго как народът създал една легенда, в която вложил чувството, че в едно такова събитие се намесват както ариманическите, така и луциферическите сили; легендата, че този часовник бил създаден с един голям художествен усет от един необразован човек, който получил дарбата си чрез едно божествено вдъхновение. А по-нататък легендата разказва: обаче владетелят държал този часовник да бъде притежание единствено на неговия град, не искал да допусне и другаде по земята да има нещо подобно. Ето защо той заповядал да извадят очите на майстора. Сега слепецът се оттеглил някъде и заживял напълно самотен. Едва когато усетил, че наближава последният му час, той поискал разрешение да докосне часовника и тогава чрез едно бързо и сръчно движение повредил часовника, който никога вече не можел да бъде поправен.

В тази народна легенда ние долавяме как, от една страна, е налице усетът за луциферическия принцип, за онзи луциферически принцип у владетеля на града, който искал да има часовника единствено за себе си, един часовник, който можал да бъде построен само благодарение на Божията милост, и който следовател но бил създаден с помощта на вдъхновението, получено от добрите, напредващи божествени Същества; и как после, щом се появява Луцифер, веднага идва и Ариман, понеже фактът, че ослепелият майстор повредил часовника чрез едно сръчно движение, всъщност е проява на Ариман. В момента, когато на арената за става Луцифер обратното също може да се случи, тогава веднага се появява и Ариман. Обаче фактът, че не само народът е доловил в тази легенда част от природата на Ариман и Луцифер, може да се потвърди и от нещо друго. И това се вижда оттам, че майсторът също поискал да вложи в устройството на часовника част от ариманическите и луциферическите сили. Припомнете си устройството на часовника: Освен всичко, което описах като едно чудно произведение на изкуството, този часовник показва и нещо съвсем различно. Освен всичко онова, което е вложено в часовника като циферблат, стрелки, кръга на планетите и т.н., от двете страни са поставени определени фигури от едната страна образът на смъртта, а от другата страна още две фигури: един човек, държащ в ръцете си кесия с пари, които дрънчат; другата фигура представлява един човек, пред когото има огледало, така че той винаги може да се оглежда в него. Така в тези две фигури е изобразен по един изключително сполучлив начин самият човек, чийто душевен живот е обърнат към външния свят: богатият скъперник, ариманическият човек и луциферическият човек, пред когото е поставено огледалото и който постоянно призовава силите на своята суета, на своето честолюбие; човекът, пред когото стои огледалото, непрекъснато може да вижда своя собствен образ. Следователно самият майстор на часовника противопоставя ариманическите и луциферическите сили, а от другата страна изобразява смъртта това е уравновесяващият фактор за него ние ще говорим допълнително, с други думи онова, което трябва да звучи като предупреждение, че човекът се издига над сферата, в която царуват Ари-ман и Луцифер, единствено чрез постоянната смяна на живота между смъртта и раждането и живота, протичащ между раждането и смъртта. Следователно ние виждаме как в самия часовник по един чуден начин е подсказано следното: да, на времето е съществувал един дълбок усет за Ариман и Луцифер.

Но този усет за ариманическото и луциферическото начало ние трябва отново да пробудим у себе си, ако искаме да стигнем до едно правилно решение на посочения труден въпрос. И всъщност светът винаги застава пред нас в една двойственост. Да насочим поглед към природата. Онова, което е само природа, винаги застава пред нас под формата на една или друга строга необходимост. Ние дори знаем, че идеалът на природоизследователя е този, да изчисли математически всички възможни бъдещи събития, опирайки се на миналите. Този идеал е валиден за всички природни явления: Да се направи същото, каквото правим по отношение на Слънчевите и Лунните затъмнения, които могат да бъдат предварително изчислени според констелациите на небесните тела. Ето какво чувствува човекът: доколкото е застанал пред природните явления, той стои пред една строга необходимост, пред една абсолютна необходимост. И тъкмо от 15-16 век насам хората свикнаха да приемат тази строга необходимост изобщо като модел. За едно цялостно разглеждане на света. Ето как постепенно се стигна дотам, историческите събития също да бъдат разглеждани като процеси, проникнати от една строга необходимост.

Обаче при разглеждане на историческите събития се налага да вземем под внимание следното. Нека да се спрем на едно събитие, което е напълно независимо от ситуацията, в която се намираме. Да вземем например историческото явление „Гьоте“. До известна степен ние изпитаме потребност да разглеждаме едно такова явление, каквото представлява Гьоте, и всичко онова, което той е създал, като подчинено на една строга необходимост. Но тук може да дойде някой и да каже: Да, но припомнете си, че Гьоте се е родил на 28 Август 1749 година: и ако в това семейство не би се родило това дете, какво би се получило тогава? Бихме ли имали ние Гьотевите съчинения? И тогава някой би могъл да припомни, че самият Гьоте обръща внимание върху обстоятелството, че е бил възпитан по един твърде особен начин от своя баща и своята майка и как всеки един от тях е дал принос за всичко онова, в което Гьоте се превърна по-късно. Ако той би бил възпитан по друг начин, щяха ли да възникнат тогава неговите съчинения? И нашият поглед отново се насочва към срещата на херцога Карл Август от Ваймар с Гьоте. Ако той не би го поканил в своя двор, ако не беше му предложил външните условия на живот от 70-те години нататък, щяха ли да въз никнат тогава останалите съчинения? Или с други думи: Не би ли могло да се получи така, че Гьоте да стане един най-обикновен министър, ако той беше възпитан по друг начин в дома на своите родители и ако още тогава в него не напираше поетическият порив? Как би изглеждало онова, което от Гьоте насам се превърна в най-ценното съдържание на немската литература и изкуство, ако нейната бяха протекли по друг начин?

Всички тези въпроси наистина могат да бъдат поставени и тогава загадката отново застава пред нас в цялата си тайнственост. Разрешението на тази загадка съвсем не е лесно. Ако отидем още по-нататък, възникват и други въпроси. Да насочим отново поглед към онзи човек на изкуството, който построи споменатия часовник върху кметството в стара Прага. Той постави там две фигури: богатия скъперник с кесията пари, после суетния човек и срещу тях двамата смъртта. Сега ние бихме могли да кажем: Да, майсторът часовникар действително извърши едно голямо дело. Но когато изричаме тези думи, ние посочваме една причина за безкрайно много следствия, за безкрайно много възможни следствия. Защото, представете си живо следната картина: колко много хора са стояли изправени пред този чуден часовник, гледали са фигурата на скъперника, фигурата на суетния човек, чийто образ непрекъснато се отразява в огледалото! И колко много хора са видели и другото постижение на големия майстор: а именно, че когато трябвало да удари точният час, първо се раздвижвала смъртта, която съпровождала удара на часовника с помощта на един специален механизъм, другата фигура също се раздвижвала: и сега смъртта правела знак на скъперника, намиращ се от другата страна, и скъперникът също отвръщал с един знак. Всичко това можело да бъде видяно като на длан и правело дълбоко впечатление върху всеки, който заставал пред часовника. Гледката действително пораждала едно дълбоко впечатление. Това се вижда от факта, че народната легенда отива още по-нататък, като добавя нещо извънредно странно: Смъртта, представена като скелет, винаги отваряла уста, когато трябвало да удари часът, изтраквала със зъби и народната легенда допълва: кога то човек гледал в тази посока, той виждал как от устата на смъртта се показало едно врабче, чийто единствен копнеж бил да литне отново в небесните простори; но всеки път, когато искало да направи това, устата се затваряла и то отново останало вътре в продължение на цял час. Народът свързал една много духовита, остроумна легенда с описаното отваряне на устата, искайки да покаже какво голямо значение има това, което ние обозначаваме с абстрактната дума „време“ или с абстрактния израз „напредване на времето“. Няма съмнение, че тук народната легенда се докосва до една изключително дълбока тайна.

А сега да си представим, че пред този часовник би могъл да застане един точно определен човек. Спирайки се върху тази народна легенда, аз исках да покажа за колко много неща би могъл да помисли човек в този момент и то не само да помисли, а пред погледа му да възникнат съответни образи едно такова врабче не може да бъде измислено току-така от човешкия ум естествено, хората са заставали там пред този чуден часовник и са виждали това врабче имагинативно, като една имагинация. Исках само да намекна за това. Но нека да продължим, бих казал, нататък с по-рационалистичен тон. Там пред часовника може да се изправи един точно определен човек, който се намира в такъв момент от своя живот, когато би могъл да се отклони от правилния път и да избърши нещо неморално: В този час смъртта прави знак на богатия, който е станал напълно зависим от своето богатство, прави знак и на суетния; и чрез впечатлението, което получава, въпросният човек би могъл да бъде предпазен от някакво прегрешение, което е можел да извърши.

Но можем да си представим и нещо друго: часовникарят, който е създал това чудно произведение на изкуството с помощта на едно истинско вдъхновение от духовния свят, всъщност е направил много добрини. Защото пред това художествено произведение вероятно са стояли много хора и по този начин са станали малко или много по-добри в морален смисъл. Бихме могли да кажем и следното: Колко благоприятна е Кармата на този човек, който можа да породи благотворни душевни въздействия у толкова много хора. Колко добри въздействия е предизвикал майсторът, създавайки тези фигури! Бихме могли да размишлява ме върху Кармата на този човек на изкуството по следния начин: Колко благоприятна изглежда неговата Карма поради това, че той изобрети този часовник и постави там образа на смъртта, на Ариман и на Луцифер! И в хода на една такава интерпретация някой би могъл да добави: Ето, съществуват хора, които чрез едно свое деяние пораждат цяла верига от правилни и морално добри действия. Тази верига от добри действия трябва да бъде включена следователно изцяло в тяхната Карма. И сега човек би могъл да попита: Да, и как би трябвало да замисля аз всяко едно от моите действия, за да се роди от тях една такава верига от добри дела?

Тук виждате предпоставките за едно такова мислене, което лесно може да се обърка. Човекът иска да знае: Как мога да насоча аз моите действия, за да бликне от тях един такъв поток от добри дела? Пълен абсурд е, нали така, ако искаме да превърнем това в един принцип на живота. Някой би могъл да заяви: Един такъв поток от добри дела извира от това, което този човек е постигнал. Тогава може да дойде някой друг и да каже: Не, аз лично проследих донякъде историята с този часовник и не открих нищо за подобни въздействия. Този човек може да е песимист и да каже: Нашата епоха е лоша. Днешните хора съвсем не стигат до подобни идеи, когато стават свидетели на подобни неща. В повечето случаи аз видях нещо съвършено друго: Видях как там идваха хора, които са изпълнени с един вид демократично чувство: омраза против всяка форма на богатство, омраза, която все още беше непроявена. Такъв човек заставаше там и виждаше как смъртта прави знак на богатия скъперник, а той отвръща с подрънкването на парите. „Ето какво ще направя“, си казваше този човек и тогава започваше да търси първия скъперник, когото можеше да срещне, и го убиваше. Ето какви изблици на омраза се проявяваха в отделните хора. И всичко това е предизвикано от майстора, който е създал този часовник. Ето какво трябва да включим сега и в неговата Карма.

Но ето че идва някой и без да се замисля, казва: Следователно няма никакъв смисъл светът да бъде обогатяван със съвършени произведения на изкуството, понеже въпреки огромната им вътрешна стойност те биха могли да имат пагубни въздействия, безброй пагубни последици, които отново ще утежнят Кармата.

Така, скъпи мои приятели, нашето внимание, бих могъл да кажа, се насочва към нещо безкрайно примамливо, безкрайно подвеждащо за цялото човешко познание и за човешките духовни способности. Защото достатъчно е само да насочим поглед върху самите себе си нищо друго не е толкова примамливо за човека, колкото желанието по един или друг повод да се запита „Какво се получи, Какво произлезе от това?“ и чак после да преценява стойността на извършеното от него според „Крайния резултат“. Обаче както човек навлиза в един вид спекулиране, когато проверява, както в посочения от мен пример, дали двойните числа от дясната страна са също толкова, колкото числата от лявата страна, или пък са само половината от тях както тук човек наблиза в едно объркване на мисленето, така, скъпи мои приятели, той безусловно навлиза в едно пълно объркване на мисленето, когато, разглеждайки това, което вече е извършил, би искал да приложи критериите, които идват от въпроса: Какви ще са крайните последици за моята Карма?

Тук народната легенда отново се оказва по-умна и дори бих добавил по-научна в смисъла на антропософската Духовна наука. Наистина, ужасно тривиално е когато отново се връщам към народната легенда, обаче тя подчертава: Този, който създаде часовника, беше един обикновен, необразован човек. Той не раз полагаше с нищо друго, освен с озаряващата мисъл, която му помогна да изобрети часовника, без изобщо да умува върху това, какви последици ще има неговото художествено дело.

Обаче не може да се отрече и именно тук се крие изкушението, че човек действително получава нещо, когато разсъждава и просто рови по начина, който посочих: Когато при своите действия той първо пита: Какви ще са последиците? Несъмнено, в света съществуват и такива случаи, при които човек първо трябва да пита за последиците. Би било твърде едностранчиво и опасно, ако от това, което казах, някой направи извода: Човекът винаги трябва да постъпва така, както онзи майстор на часовника, а именно, че не трябва да задава въпроси, свързани с възможните последствия. Защото, нали така, ние трябва да питаме за последствията. Когато например наказваме едно дете, което е прекалено мудно. Разбира се, че светът е пълен с такива случаи, при които ние задължително трябва да предвиждаме последствията. Но именно тук се крие нещо, което трябва да запишем съвсем точно в душата си: Прониквайки в мировите процеси и взаимодействия, ние действително получаваме впечатления от две страни: от една страна, получаваме впечатления от физическия свят, а от друга страна впечатления от духовния свят (и народната легенда потвърждава това, като казва: Майсторът беше един прост, неук човек, който получи вдъхновение от божествено-духовните Същества, получи го като един вид благодат от горе). И когато разполагаме с такива впечатления от духовния свят, когато в душата ни полъхва нещо от духовния свят, което ни подтиква да извършим това или онова, тогава идват моменти в живота, при които възниква един втори вид сигурност; тогава ние се убеждаваме, че съществува един втори вид истина, не в обективен, в субективен смисъл; моменти при които се осланяме на субективната истина; да, съществува един втори вид сигурност, която е съвсем непосредствена и ние следва да я приемаме като нещо неоспоримо. Ето какво трябва да имаме предвид.

От една страна, ние сме поставени в условията на физическия свят. Там всичко изглежда така, като че ли всяко следващо събитие идва от предходното като нещо напълно естествено. Обаче ние сме потопени и всред духовния свят. И последния път аз се опитах да обясня как целия поток на физическите събития пулсира един свръхсетивен процес, точно така, както в нашето физическо тяло пулсира етерното тяло. И от тези свръхсетивни процеси към нас напират такива първични импулси, които ние трябва да следваме, не зависимо как ще изглеждат след време техните последици във физическия свят. Бидейки поставен в света, човекът има един вид сигурност, на която той разчита, когато обгръща с поглед външните неща. Така постъпва онзи, който разглежда природата. Той не може да стигне до някаква сигурност но друг начин, освен като обгръща с поглед природните събития. Обаче, от друга страна, ние имаме и тази възможност, да по лучим една непосредствена сигурност, стига само да искаме това, стига само действително да отворим душата си за нейните влияния. И тогава въпросът се отнася до това, да се отнасяме сериозно към едно или друго събитие и да се научим да го преценяваме според неговата собствена стойност според неговата неповторима вътрешна стойност.

Разбира се, последното е доста трудно осъществяване. Обаче събитията от световната история постоянно ни дават повод да съдим за нещата според тяхната собствена стойност. Тук обаче объркването на хората изпъква още по-силно. Всъщност, това мисловно объркване не може да бъде непосредствено контролирано от всеки отделен човек. Да вземем например Гьотевия „Фауст“. Тази творба е възникнала в определен период от време. Вероятно в тази зала ще има твърде малко хора, особено след различните лекции, които сме изнасяли също и върху „Фауст“, които да не са на мнение, че с Гьотевия „Фауст“ на човечеството беше подарено едно велико произведение на изкуството, което не би могло да възникне без една висша степен на вдъхновение.

Виждате ли, с Гьотевия „Фауст“ германският духовен живот се издигна на ново равнище. Още по времето на Гьоте неговият „Фауст“ упражни изключително силно влияние върху много хора. И тези хора считаха Гьотевия „Фауст“ за едно велико, единствено по рода си произведение на изкуството. Обаче един човек в Германия беше силно раздразнен от факта, че госпожа Фон Щайн се ангажира с една извънредно благо приятна оценка върху Гьотевия „Фауст“. Сега бих искал да Ви прочета част от изказванията на този човек върху Гьотевия „Фауст“, за да се убедите как по отношение на това, което следва да бъде преценено като нещо индивидуално, могат да възникнат мнения, различни от онези, Които Вие сега смятате за единствено възможни по отношение на Гьотевия „Фауст“. Въпросният човек започва още с „Прологът на небето“. Това е написано през 1822 година от някой си г-н фон Шпан*8. И така, по отношение на Гьотевия „Фауст“ той казва:

„Още прологът подсказва, че г-н Гьоте е един твърде несръчен стихоплетец и самият „Пролог на небето“ е един истински образец, който сочи как не бива да се пишат стихове.

Изминалите столетия не могат да ни предложат нищо, което би могло да бъде сравнено с безпримерната окаяност на този Пролог... Обаче аз ще бъда кратък, понеже съм предприел една дълга и за съжаление скучна работа. Аз трябва да докажа на читателите, че прословутият „Фауст“ се радва на една узурпирана и не заслужена слава, която той дължи на общия дух, свързващ един съюз от тъмни личности... Аз нямам никакви лични основания да изливам върху Гьотевия „Фауст“ парещите стрели на една строга критика. Аз не съм поел по неговия път към Парнас и бих се радвал, ако той обогати нашия немски език с един или друг шедьовър. Но аз истински бих се радвал, ако спечеля дори и само един читател и го избавя от преклонението пред това чудовище. Бедният Фауст си служи с един неразбираем език и с възможно най-лошите рими, които са по-несполучливи дори и от тези на някой десетокласник. Моят учител с право би ми нашарил задника, ако бях написал примерно следното:

За сетен път ти, месец бял,

Над моята скръб да бе изгрял!

Тъй често в среднощен час

На този стол будувах аз!

За неблагородната дикция и за плачевното стихоплетство аз няма да кажа повече нищо: от това, което читателят видя, той има достатъчно доказателства, че г-н авторът не може да се сравни по отношение на вербалната конструкция дори с един от незначителните поети на старата школа.“

„Самият Мефистофел признава, че Фауст бил обсебен от Дявола още преди да сключи договора с него. Ние обаче сме убедени, че той принадлежи не на ада, а на лудницата, с всичко, което е негово, с ръце и крака, с глава и задни части. Много поети са ни завещавали истински образци на сублимни галимации и високопарни безсмислици, обаче аз бих определил Гьотевите галимации като един нов род популярна галимация, понеже тя е съчинена в най-просташки и вулгарен стил...“

„Колкото повече размишлявам върху тези дълги и монотонни безсмислици, толкова повече ми става ясно, че мога да се обзаложа: Когато един прочут човек си позволява да ни предложи такова плитко и скучно безсмислие, винаги се намира цял легион от глупави литератори и лекомислени читатели, които ще намерят в този плиткоумен брътвеж най-дълбока мъдрост и най-висша красота, като при това ще съумеят и да ги изтълкуват в този смисъл. Известните мъже имат нещо общо с Княз Пирибинкер и с безсмъртния Далай Лама, чиито екскременти поднасят на масата като сладкиш и като реликви. Ако това е било намерението на г-н Гьоте, тогава той е спечелил състезанието.

„Възможно е „Фауст“ да крие някои добри намерения; обаче един добър поет не бива да ги поднася по толкова нескопосан начин: след като разбира от изкуство, той трябва да ги поднася и илюстрира по съвсем друг начин. Не би могло да се намери един по-добър повод за поетично творчество и човек трябва да се сърди на онзи поет, който не се е справил със своята задача.“

„Това стомашно разстройство от недосмлени идеи не произлиза от един прекомерен напор на здрави течности, а от една релаксация на мозъчните сфинктери и като цяло е доказателство за една слаба конституция. Има хора, от които лошите стихове текат като вода, но тази Incontenentia urinae poeticae, този Diabetes mellitus от безвкусни рими никога не засяга един добър поет... Но дори геният на Гьоте да се избави от всички недостатъци, неговото изкуство пак няма да е на висота. Дори ако подминем обстоятелството, че авторът навсякъде нарушава конвенционалните правила на композицията, самите закони на здравия човешки разум, на граматиката и на ритъма трябва да останат свещени за него; също и при онези драми, в кои то действува вълшебният жезъл, на поета му е позволена някаква хипотеза като един вид машинария и той трябва да остане верен на тази хипотеза. Гордиевият възел трябва да бъде забързан, магьосничествата все някога трябва да доведат до известни резултати. При „Фауст“ обаче резултатът е този, че пациентът е тласнат към съвсем обикновени престъпления и за неговото съблазняване не са нужни кой знае какви магьоснически похвати: всичко, което той върши, би било по силите и на един обикновен сводник, при това без никакво магьосничество. Той е скъперник същински лихвар, независимо че разполага със заробени съкровища...“

„Накратко казано, един жалък Дявол, който би трябвало да започне училище при Лесинговия Маринели. Според този последния в името на здравия разум аз пренебрегвам изводите на г-жа Фон Щайн и не осъждам Фауст на изпращане в ада кой ли би могъл да стопли тази замръзнала измислица, но правя друго: аз просто го изпращам в клоаката на Парнас. В името на закона.“

Вие виждате, скъпи приятели, че тази преценка също е видяла бял свят: и обстоятелствата, при които тя е била публикувана, показват автора като един сравнително честен човек, абсолютно вярващ, в това, което пише. И нека сега да си представим, че този човек, който се произнася върху Гьотевия „Фауст“ и допълва, че учителят му в девети клас никога не би му позволил да напише толкова нескопосани стихове, каквито се съдържат във „Фауст“, нека да си представим, че този човек става учител и започва да обучава децата. По-нататък тези деца на свой ред също биха могли да станат учители и да запазят нещо в душите си от тази преценка за Гьотевия „Фауст“. И сега: да започнем ли да спекулираме върху това, какви кармически последици е предизвикал този човек със своята преценка? Друго е по-важното: че по отношение на събитията, които стоят пред нас, така да се каже в тяхната собствена тежест, е много трудно да стигнем до една действителна, правилна преценка, която да остане валидна за продължителен период от време. И в някои лекции аз посочих, че някои величия от 19 век няма да бъдат считани за величия през следващите векове и че хора, които са вече напълно забравени, ще бъдат считани за забележителни личности едва през следващите векове. Несъмнено, правилният поглед върху нещата идва единствено в хода на времето. Тук исках само да посоча колко трудно е да стигнем до верни умозаключения относно едно събитие, кога то трябва да го преценим според неговата вътрешна същност. И защо впрочем това е толкова трудно?

За да отговорим на този въпрос, най-напред ще се наложи да видоизменим начина на разглеждане така, че в автора на едно или друго съждение да виждаме още един човек.Днес ние казваме: Онези, които са считали Гьотевия „Фауст“ за едно изключително и велико произведение на изкуството, още на времето са се стремели към малко или много обективна преценка, като напълно са изключвали самите себе си. Обаче този човек, чиито критични бележки Ви прочетох, не е изключил себе си. Как стига човек изобщо дотам, че да разсъждава обективно? Хората разсъждават до такава степен необективно, че никога не си задават въпроса: Как се стига въобще дотам, че да не разсъждаваме обективно? До необективните разсъждения човек стига поради своите симпатии и антипатии. Ако нямаше симпатии или антипатии, човекът никога не би допускал необективни разсъждения.

И ние често стигаме дотам, скъпи мои приятели, че със симпатиите и антипатиите просто замъгляваме обективността на нашите заключения. Но нима поради тази причина симпатията и антипатията са нещо лошо? Нима те са нещо, което трябва да изключим от човешкия живот? Достатъчно е само да размислим малко, и ще открием, че това не бива да се допуска. Защото именно след като се задълбочим в Гьотевия „Фауст“, той ни става в известен смисъл симпатичен и тази симпатия все повече и повече нараства. Ние не бива да се лишаваме от възможността да разгръщаме един или друг вид симпатия. Защото, ако не бих ме могли да разгръщаме един или друг вид антипатия, едва ли ще получил добра представа за човека, чии то съждения току-що чухме. Според мен у Вас се пробуди едно чувство на антипатия срещу този човек и това чувство на антипатия би могло да бъде донякъде оправдано. Обаче тук отново виждаме, че не бива да вземаме нещата така абсолютно, а да ги разглеждаме в техните взаимни връзки. Нейната далеч не са „симпатични“ или „антипатични“ сами по себе си; самият човек внася симпатия и антипатия в нещата, така че нещата действуват не върху него, а върху неговата симпатия и антипатия. Но какво означава това? Следователно аз заставам пред един предмет или пред един процес, пред едно събитие. Със себе си аз донасям моята симпатия и антипатия. Естествено, съответният човек за когото Ви говорих, не насочва своята антипатия направо срещу „Фауст“, но донася със себе си такива чувства, които предизвикват това, че сега „Фауст“ застава пред него като нещо антипатично. Неговите разсъждения стават зависими от естеството на неговите мотиви.

Пред какво се изправяме ние сега? Сега ние се изправяме, скъпи мои приятели, пред обстоятелството, че засега симпатията и антипатията са само думи, отнасяйки се за действителни духовни факти. А действителните духовни факти това са действията на Ариман и на Луцифер. По един или друг начин във всяка симпатия се крие Луцифер, а във всяка антипатия Ариман. Оставяйки се под властта на симпатията и антипатията, ние всъщност се оставяме под властта на Луцифер и Ариман. Ние не бива все отново да изпадаме в положението, което често съм описвал като една голяма грешка, и да казваме: „Луцифер! Ариман! Нека да бягаме далеч от тях!! Ние искаме да сме добри хора! Следователно нека да нямаме нищо общо с Луцифер, нищо общо с Ариман! Те трябва да се махнат напълно от нас. Те трябва да бъдат веднага прогонени!“ Но това означава, че ние трябва да прогоним от света и самите себе си! Както в природата не съществува само положително или само отрицателно електричество, а единствено равновесието между тях, така и навсякъде, където се обърнем, ние откриваме равновесието между Луцифер и Ариман. И въпросът се от нася само до това, какво отношение заставаме ние спрямо тях. Двете сили трябва да съществуват. Важно то е само това, да ги държим в равновесие. Ако например не би съществувал никакъв Луцифер, тогава не би съществувало и никакво изкуство. Важното е само това, да формираме изкуството така, че от него да ни говори чисто луциферическото.

И така, нейната опират до следното: Когато напредваме в живота, преизпълнени с чувство на симпатия и антипатия, в нас действуват Луцифер и Ариман, т.е. ние трябва да им предоставим една или друга възможност за изява. Обаче след като имаме съзнанието, че те се намесват в нашия душевен живот, ние трябва, макар и с цената на големи усилия, да стигнем дотам, че въпреки тях да пристъпваме към нейната напълно обективно. Това ние можем да постигнем само тогава, когато не се спираме на външните, странични подробности, а насочваме нашия поглед върху това, как съдим за самите себе си. И това „Да съдим за самите себе си“ да „преценяваме самите себе си в едни или други житейски ситуации, ни отвежда до самия център на поставения въпрос. Нека да продължа нататък: Какво се получава, когато отправим поглед към външния природен свят? От една страна, ние виждаме как там властвува една строга необходимост едно природно явление преминава в друго и т.н. Ако после насочим погледа си към нашите действия, ние стигаме до убеждението, че те, нашите собствени действия, са извършени не по необходимост, а в свобода, и са свързани с различни душевни състояния, като провинение, изкупление и т.н. И в двата случая ние сме изправени пред една опасна едностранчивост, в която не виждаме присъствието на Луцифер и Ариман. И това проличава от следното: нали така, ние не бихме могли да погледнем в нашата душа така, че когато гледаме на себе си като на хора, живеещи тук, на физическото поле, да виждаме само онова, което ни засяга непосредствено; в този случай нашето себепознание ще се окаже твърде повърхностно. То съвсем не би ни дало всичко онова, на което ние се надяваме, всичко онова, което бихме желали да получим дори и от едно повърхностно себепознание. Защото естествено без да засягам някого, ако вземем всички нас, които сме сега тук аз, който Ви говоря, Вие, които ме слушате, аз не бих могъл да се изразявам по този начин, по които говоря сега, ако вече не бе се случило всичко онова, което е станало в моя досегашен живот, както и в моите минали инкарнации. Следователно ако се опитам да обхвана само темата, която обсъждам сега пред вас, това би представлявало една голяма едностранчивост, що се отнася до моето себепознание. Обаче без да засягам някого все пак е ясно, че всеки един от Вас слуша моите думи по съвсем различен начин. Това е напълно естествено. Вие разбирате моето изложение именно според своето развитие в миналите инкарнации. Разбира се по-добре би било тук да не се събират никакви слушатели, ако всеки трябваше да разбира нейната по един и същ начин, но това ни отвежда още по-далеч.

То ни отвежда дотам, че откриваме една двойственост вътре в самите себе си. Размислете само малко върху това, че когато произнасяте едно съждение. Вие го произнасяте по определен начин. Вие казвате нека си послужим с един случаен пример, Вие казвате след едно представление, на което сте присъствували в театъра „Райнхард“:“Аз съм очарован...!“ Друг някой казва: „Но това е поквара на цялото изкуство...!“ Несъмнено, сега не бива да критикуваме нито едно от тези две изказания. Едното може да бъде оправдано от гледна точка на един зрител, другото от гледна точка на друг зрител. От какво зависи това, че единият разсъждава така, а другият иначе? То зависи от обстоятелства, които се намират в самите хора, от предпоставките, с които те пристъпват към нещата. Обаче ако размислите върху тези предпоставки, тогава ще си кажете: Да, тези предпоставки са неща, които навремето ние не сме предполагали, че могат да съществуват. Във Вашите съждения, когато произнасяте сега, ще се влее, например, да речем нещо, което сте видели, когато сте били на 18 години, или нещо, което сте научили като малко дете.

Всички минали опитности се вливат в душата Ви и се съединяват с цялата субстанция на Вашите мисли, миналите опитности винаги разсъждава заедно с Вас.

Естествено, всеки може да долови това у себе си, стига да иска. Да, то наистина взема участие в разсъждението. Запитайте се дали бихте могли да промените това, което вече се намира вътре във Вас, дали бихте могли да го изкорените от себе си: запитайте се, поне веднъж си задайте този въпрос! И ако бихте могли да го изкорените от себе си, Вие бихте изкоренили в настоящата си инкарнация и всички Ваши минали опитности, в този случай просто би трябвало да заличите самите себе си. Но това е невъзможно. Със същия успех бихте могли да изкорените това, което сте изживели през миналите инкарнации като мисловни и емоционални решения, както, ако например стоите пред огледалото и казвате: моят нос не ми харесва, искам да имам друг нос; естествено, друг нос Вие не можете да си поръчате. Това е съвсем ясно. Вие не сте в състояние да заличите своето минало. Въпреки това, ако поискате да станете рано сутрин, Вие ще забележите: За тази цел винаги е необходимо едно твърдо решение. Обаче това твърдо решение действително зависи от миналите опитности, които се проявяват в сегашната инкарнация. Разбира се, то зависи и от много други неща. Нали така: ако си мислите, че то зависи от едно или друго обстоятелство, ще попречи ли това на факта, че аз трябва да осъществя намерението си да стана в точно определеното време? Вероятно това „намерение да стана“ може да се осъществи толкова лесно, че човек изобщо да не го забележи; обаче все пак необходимо е да има макар и едно едва загатнато „намерение“ за ставане. Познавах един човек, който известно време се движеше из нашите среди и който много добре илюстрира ситуацията: той всъщност никога не искаше да става от леглото. Той казваше: Да, аз просто не съм в състояние да стана сутрин, ако не бъда принуден от някаква външна необходимост: само тя може да ме вдигне от леглото, иначе непрекъснато бих лежал. Този човек признаваше своя недостатък и ужасно страдаше от него.

Виждате следователно, че нещата опират до това, да осъществим едно или друго действие. Ако у нас са затвърдени някакви предварителни навици или условия, които стават причина за това или онова, не би трябвало да има никаква пречка в отделния случай да осъществим едно свободно действие. Следователно възниква въпросът... в известен смисъл нещата стоят така: има хора, които стават бавно от леглото и се нуждаят от едно категорично решение; за други е просто удоволствие да станат от леглото... Няма значение да ли един човек е добре или зле възпитан.. тук все пак има следи от някаква необходимост... обаче свободното решение съществува независимо от тези неща. И така, в един и същ факт нашето „ставане от леглото“, ние виждаме как „свобода“ и „необходимост“ са тясно вплетени една в друга. Те напълно са вплетени една в друга. Едно и също нещо носи в себе си както свобода, така и необходимост. Много моля да запомните, че когато нещата биват разглеждани правилно, ние не можем да спорим дали човекът е свободен или несвободен, а само да заявим: във всяко човешко действие свободата и необходимостта са взаимно свързани.

Но как се е стигнало до това положение на нещата? Ние не бихме стигнали далеч в нашите разсъждения, ако онова, което разглеждаме с оглед на неговите човешки измерения, не бихме го разгледали също и с оглед на неговите космически измерения. Откъде идва всичко това? То идва оттам, че онова, което действува в нас като необходимост сега ще кажа нещо относително просто, но то има извънредно голямо значение, онова, което разглеждаме като необходимост, у нас то представлява не друго миналото. Това, което действува в нас като необходимост, винаги се отнася до миналото. След като сме минали през някакви опитности, независимо от техния характер, те се натрупват в човешката душа и продължават да действуват там като необходимост.

Нека да продължим нататък: Всеки човек носи в себе си своето минало и по този начин всеки човек носи в себе си една или друга необходимост. Онова, което е настояще, то не се проявява като необходимост, иначе свободното действие в настоящето изобщо не би било възможно. Обаче миналото непрекъснато на помня за себе си и непрекъснато действува в настоящето, като в същото време се свързва със свободата. Поради обстоятелството, че миналото действува в настоящето, необходимост и свобода са вътрешно свързани във всяко едно от нашите действия.

Ако ние се самонаблюдаваме внимателно, ще се убедим: Необходимостта съществува не само навън в природата, необходимостта съществува в самите нас! Насочим ли поглед към тази необходимост ние трябва да насочим поглед и към нашето минало. Виждате ли, това е нещо, което дава на духовния изследовател една важна гледна точка, една безкрайно важна гледна точка. Той се научава да вниква във връзката между миналото и необходимостта. Сега, изучавайки природата, той намира в нея не друго, а необходимостта; изучавайки природните явления, той се убеждава, че всичко онова, което природоизследователят намира във външния свят под формата на необходимост, представлява не друго, а самото минало. Какво представлява външната природа с характерната за нея необходимост?

На този въпрос не можем да отговорим без помощта на антропософската Духовна наука. Сега ние живеем в Земната епоха*9. Както знаем, Земната епоха беше предхождана от Лунната, от Слънчевата епоха. При Сатурновата епоха прочетете това в „Тайната наука“ планетата не изглеждаше така, както изглежда сега Земята: тази епоха беше съвършено различна. Ако бихте могли да проверите какво е било състоянието на Сатурн, Вие щяхте да се убедите: там всичко е протъкано от мисли. На Стария Сатурн няма почва, няма физическа материя. Там всичко се свежда до топлинни състояния, до топлинни действия. Там всичко напомня за процесите, които се разиграват дълбоко вътре в човешкия организъм. Това са душевни действия, мисли, които божествените Духове са оставили там. Да, тези мисли са останали там. И цялата днешна природа, която Вие обгръщате с поглед в нейната необходимост, цялата тази природа някога е съществувала в свобода, тя е била едно свободно деяние на Боговете. Това, което се разби на Сатурн, Слънцето и Луната, стигна до нас по приблизително същия начин, както и нашите мисли след като сме били деца продължават да действуват в нас и по-нататък ето как и мислите на Боговете от времето на Сатурн, Слънцето и Луната продължават по-нататък в Земната епоха и понеже са „минали“ мисли, те ни се явяват под формата на една или друга необходимост.

Да, скъпи мои приятели, когато сложите ръката си върху един твърд предмет какво означава това всъщност. Това не означава нищо друго, освен следното: Всичко, което е там, вътре в твърдия предмет, някога е било „обект на мислене“, в продължителни периоди от време... също както мислите от Вашето детство могат да бъдат открити и в сегашния Ви душевен живот. Ако насочите поглед върху Вашето минало и се отнесете към него като към нещо живо, Вие виждате в себе си пробуждането на природата, развитието на природата. Както това, което сега мислите и говорите, днес не е никаква необходимост, а една свобода, така и онова, което представлява днес Земната епоха, е било свобода в миналите планетарни въплъщения на Земята.*9 Свободата се разгръща все по-нататък във времето и доколкото остава в рамките на общочовешкото и планетарното развитие, тя се превръща в необходимост. Ако се вгледаме в това, което сега става в природата, никога не би ни хрумнало да търсим там някаква необходимост. Ние виждаме в природата само онова, което е останало от миналите епохи. А онова, което става в момента, то е нещо духовно. С нашите физически очи ние не бихме могли да видим. По този начин човешкото себепознание се изпълва с едно особено, космическо значение. Ето сега ние се спираме на една определена мисъл. Сега тази мисъл е вътре в нас. Несъмнено, ние бихме могли и да не се спираме на нея, да не я мислим. Но щом я мислим, тя остава в нашата душа. Сега вече тя става част от миналото. В този случай тя започва да действува като една необходимост, като една фина необходимост, естествено, без да представлява онази сгъстена материя, която виждаме навън в природата, понеже ние сме човеци, а не Богове. Ние довеждаме нещата само до там, да съзрем вътре в себе си онази вътрешна природа, която остава там като наша памет, като наши спомени и се проявява под формата на една или друга необходимост. Обаче това, което сега представляват в нас мислите, през следващата Юпитерова, Венерина епоха ще се превърне във външна природа във външен природен свят. А онова, което днес възприемаме като външна природа, някога е било не друго, а мислите на Боговете.

Днес ние говорим за Архаи, Архангели, Ангели*10 и т.н. В миналото те са мислели така, както ние мислим днес. И онова, което те са мислили, е останало като тяхна памет и тази тяхна памет ние откриваме във видимия природен свят. Ние можем вътрешно да видим в себе си само това, за което си спомняме през време на Земната епоха. Това, което Боговете са мислили през миналите планетарни състояния, се е превърнало в нещо външно и сега ние го виждаме като външен природен свят.

Тук ние сме изправени пред една дълбока истина: докато сме земни човеци, ние имаме нашите мисли; ние смъкваме един вид мислите долу, в нашия душевен живот. Там обаче те постепенно се превръщат в началото на един или друг природен процес. Но въпреки това те остават вътре в нас. Но когато настъпи епохата на Бъдещия Юпитер, те ще излязат вън от нас. И онова, което днес ние мислим, което въобще изживяваме вътре в себе си, тогава то ще се превърне във външен свят. И тогава, намирайки се на една по-висша степен, ние ще гледаме надолу към онова, което днес съществува като наш вътрешен живот, като към един външен свят. Онова, което някога е изживяно в свобода, след време се превръща в необходимост.

Тази гледна точка е изключително важна. И когато разполагаме с такава гледна точка, вече можем да се издигнем до едно истинско разбиране за особения ход на историческите събития, за всичко онова, което представляват настоящите събития, което изобщо става сега по света. Защото тези събития ни принуждават да вървим по онзи път, който води от субективното към обективното. Субективни можем да бъдем само в настоящето.

Веднага щом излезем извън настоящето и изтласкаме субективното надолу в душевния живот, там то до бива едно самостоятелно битие; естествено, първоначално то остава само там, вътре в нас. Но то получава едно самостоятелно битие. И когато живеем по-нататък с други мисли, ние задължително се съобразяваме и с предишните наши мисли. Ние все още им предлагаме, така да се каже, една бременна обвивка, обаче един ден тази обвивка ще се разкъса. Защото в духовния свят нейната стоят различно. Ето защо едно такова събитие, каквото аз разгледах съвсем хипотетично, Вие трябва да го разглеждате и от тази гледна точка. Външно погледнато, скалата се срутва и затрупва една група хора: обаче това е само външният израз на нещо, което става в духовния свят, това е другата част на събитието, която съществува също така обективно, както първото, видимото събитие.

Ето какво исках да посоча днес, а именно, че свобода и необходимост винаги действуват задружно в еволюцията на света и в онези процеси, които са характерни за самите нас, доколкото сме нормални и живи хора. Вътре в самите нас нашето минало е вече част от природата. Напредвайки в нашето развитие, ние преодоляваме природата, издигаме се над природния свят, също както и Боговете се издигнаха над своята предишна степен, над своето естествено, природно развитие, превръщайки се в това, което днес наричаме висшите Йерархии.

Пред нас е само единият от пътищата на себепознание, който винаги ще ни напомня как всичко онова, което става във физическата област, не бива да бъде преценявано единствено според физическия му облик, а трябва да бъде преценявано с оглед на факта, че наред с физическия си облик нещата имат и един духовен облик. Както нашето физическо тяло съдържа в себе си едно етерно тяло, така и в основата на всички сетивни процеси стои свръхсетивният свят. Ако се съобразяваме само с това, което виждат нашите очи, което чуват нашите уши и т.н., ние стигаме до една непълна представа за света. Ние не бива да забравяме, че до като протича видимото, физическото събитие, едновременно с него протича и едно невидимо, едно духов но събитие, което има много по-голямо значение от това, което се открива пред нашите физически сетива. Онова, което са изживели в духовния свят душите, чиито тела са били затрупани от скалата, може да бъде безкрайно по-важно от това, което се е случило външно. И събитията, които са настъпили там, са непосредствено свързани с цялото бъдеше на тези души, както ще видим по-нататък.

Нека тук да прекъснем нашите размишления, скъпи мои приятели, за да ги продължим следващата неделя. Днес аз се постарах да насоча Вашите мисли, Вашите идеи в онази посока, която ще Ви открие, че пра вилните понятия за свободата и необходимостта, за прегрешението и изкуплението са възможни единствено тогава, когато наред с физическия свят ние се съобразяваме и с духовния свят. Ето как изглеждат неща та, за които ще продължим да говорим следващата неделя.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder