ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Когато живеем през деня, ние знаем например, какво дължим в този ден на Слънцето, как задачата на нашия живот е свързана със слънчевата светлина, но ние не мислим върху това, че така да се каже, през цялото това наслаждение от слънцето, от задоволството, което имаме от слънчевата светлина, несъзнателно знаем и друго: ние знаем съвсем сигурно, че на следващото утро, след като сме почивали през нощта, Слънцето отново ще изгрее за нас. В нашата душа живее една вяра в трайната действителност на мировия ред. Може би ние не винаги си изясняваме това, но ако бъдем запитани, ще отговорим сигурно в смисъла, който се разбира тук. Ние се посвещаваме днес на нашата работа, защото знаем, че плодовете на тази работа са осигурени за утрешния ден и защото след нощната почивка отново ще се появи Слънцето и плодовете на работата ще могат да узреят. Ние насочваме поглед към растителната покривка на Земята, ние се удивляваме през тази година на тогава; ние поддържаме нашия живот от плодовете на Земята; ние знаем, че има основания в реалността на мировия ред, щото от семето на тази година да израснат същите растения и плодове в следващата година. И отново, ако бихме били запитани защо продължаваме да живеем с такава сигурност, ще дадем отговора по съответния начин: „На нас ни изглежда да е гарантирана действителността на мировия ред, на нас ни се явява гарантирано, че онова, което е узряло като семе в старите посеви, ще се появи отново в царството на действителността". Но съществува нещо, скъпи мои приятели, по отношение на което ние се нуждаем от една подкрепа, когато мислим за гарантирането на действителността. А това е нещо, което е от особено голямо значение за нашия вътрешен душевен живот. И е нужно да се произнесе само една единствена дума, за да почувствуваме веднага, как в живота съществува нещо, за което се нуждаем от една такава гаранция, защото за един действително мислещ човек, за един действително чувствуващ човек то не носи в себе си непосредствено една такава гаранция. Това е думата „нашите идеали". Какво ли не съдържат в себе си, скъпи мои приятели, тези думи: нашите идеали! Нашите идеали, те принадлежат към това, което е по-важно за нашата душа от външната действителност, когато ние мислим и чувствуваме в един по-висш смисъл. Нашите идеали са онова, което вътрешно запалва нашата душа, което прави живота по-ценен за нашата душа в много отношения.

И когато насочим поглед към външния живот, когато насочим поглед към онова, което ни гарантира сигурността на живота, тогава ние често сме измъчвани от мисълта: „Съдържа ли тази действителност нещо, което именно да гарантира осъществяването на нашите идеали като най-ценното в живота?". Безброй конфликти на човешката душа произхождат от това, че хората се съмняват повече или по-малко, по-силно или по-слабо в осъществяването на това, за което биха искали да се придържат с всичките нишки на своята душа за осъществяването на техните идеали. И достатъчно е само да разгледаме света на физическото поле, и ако разглеждаме безпристрастно това физическо поле, ние ще намерим безброй много човешки души, които преминават през най-силни, през най-сурови душевни борби без осъществяването на това, което те считат за ценно в идеален смисъл. Защото от развитието на действителността ние не можем да кажем някакси в същия смисъл, че нашите идеали ще се окажат в живота като семена на една бъдеща действителност също така, както например семената на растенията от тази година се оказват като заложба на плодовете на следващата година.

Когато насочим поглед върху тези семена на растенията, ние знаем: те носят в себе си онова, което в следващата година ще стане действителност в най-широк размер. Ако сега насочим поглед върху нашите идеали, ние наистина можем да храним в душата си вярата, че тези идеали имат някакво значение, някаква стойност за живота; но ние не можем да имаме в същия смисъл една сигурност по отношение на тези идеали. Като човеци ние бихме искали те да бъдат семена за по-късното бъдеще, но напразно търсим с погледа си това, което може да им даде една сигурна действителност. Така още когато насочим поглед към физическото поле, ние намираме нашата душа с нейния идеализъм често пъти в едно отчаяно положение.

А сега да отидем от физическия свят в света на окултното, в света на скритата духовност. Този, който е станал духовен изследовател, се учи да познава душите във времето, което те прекарват между смъртта и едно ново раждане. И е от голямо значение, скъпи мои приятели, човек да насочи духовния си поглед към онези души, които са били наситени в земния живот с високи идеали, с идеали, които те бяха родили от огъня и светлината на техните сърца.

Когато човекът е преминал през Портата на смъртта и има пред себе си добре познатата карти на живота, която представлява един спомен за из миналия живот, тогава в тази картина на живота е втъкан също и светът на неговите идеали. И този; свят на идеалите може да застане за човека след смъртта по такъв на чин пред неговата душа, че той да чувствува по отношение на него нещо, което бихме могли да облечем с думите: "Да, тези идеали, които бяха разпалили и озарили най-дълбоко моето сърце, на които съм гледал като на най-ценното, като на най-вътрешното благо на моето сърце, тези идеали сега ми изглеждат като нещо чуждо. Те изглеждат така, като че ли съвсем не принадлежат на всичко онова, за което аз си спомням като за действителни земни преживявания на физическото поле". И въпреки това, умрелият човек отново се чувствува като магнетически привлечен към тези свои идеали, той се чувствува като че ли е омагьосан от тези идеали. Тези идеали могат да имат нещо извънредно привличащо за мъртвия. Но те могат да имат и нещо, което да го изпълва с една лека уплаха, за която той чувствува, че може да стане опасно за него, че това може да го отчужди от Земната еволюция и от всичко, което свързва Земната еволюция с един живот, който е между смъртта и едно ново раждане. За да се изкажа съвсем ясно, скъпи мои приятели, бих искал да свържа тези неща с конкретни изживявания, бих искал да ги свържа с изживявания, кои то някои от приятелите, стоящи тук, вече познават, които обаче тази вечер ще осветлим особено от една определена гледна точка, за да могат да бъдат съпоставени с това, което току-що казах за природата на човешките идеали.

През последните години към нас се присъедини една поетическа личност. Въпросният човек дойде в нашето Антропософско движение, идвайки от един живот, посветен на най-чист идеализъм, идвайки от един живот, който още преди теософското време премина през едно мистично задълбочаване. Въпреки че него вата душа пребиваваше в едно загиващо, разпадащо се тяло, той се посвети със сърце и душа на нашето духовно движение. През пролетта на тази година ние го загубихме за земния живот: той премина през Портата на смъртта. Той остави на човечеството серия от чудесни стихотворения, които бяха публикувани в един том, излязъл от печат скоро след неговата смърт. Той беше пространствено отделен от нашето движение, в известно отношение поради трудностите на неговия външен телесен живот, в продължение на много време, в един усамотен планински кът на Швейцария, където той трябваше да се грижи за своето оздравяване, но той също клонеше отдалеч към нашето движение и неговите стихотворения, които постоянно се рецитират в някои антропософски кръгове, именно в последно време са сякаш поетическото отражение на това, което ние сме изработили в течение на повече от едно десетилетие. Сега той е преминал вече през Портата на смъртта и окултното разглеждане на душата на този човек констатира нещо твърде забележително. Човек може да каже, че едва след смъртта се научава да познава значението на живота на душата в това разпадащо се тяло. Онова, което тази душа прие в себе си, докато тя искрено сътрудничеше за напредъка на Антропософското движение, разби една по-голяма сила, би могъл да каже човек, разви една по-голяма сила под повърхността на постепенно загиващото тяло. Загиващото тяло скриваше от погледа тази по-голяма сила дотогава, докато самата душа се намираше в тялото. И сега, когато срещаме тази душа след смъртта, сега просияват съдържанията на живота, които тази душа бе приела в себе си, сега те просияват така, както могат да просияят само в духовния живот, сияят като една мощна космическа карти на, просияват като един облак, бих могъл да кажа, в който живее нашият приятел, след като е преминал през Портата на смъртта. Това е една своеобразна гледка за окултния наблюдател. Може би сега можем да кажем: окултният наблюдател може да обходи със своя поглед цялата обширна околна среда на духовно-космическия свят. Но нещо друго е да пребродиш с поглед цялата околна среда на космическия душевен свят и след това да видиш излъчено от една индивидуална човешка душа нещо, което изглежда като една величествена картина, като една нарисувана картина на онова, което иначе се показва от само себе си в духовния свят. Също както имаме около нас света на физическото поле и след това го виждаме отразен във величествените картини на един Рафаел, на един Микеланджело, така е и в духовния свят за случая, за който се говори тук. Както когато стоим пред една картина на Рафаел или на Микеланджело никога не казваме: "Ах, тази картина не ми дава нищо повече, защото аз имам великата действителност пред себе си, така, когато наблюдаваме картината, която отразява в една душа това, което иначе виждаме в духовната действителност, ние не казваме, че мощното просветление от тази душевна картина не представлява за нас едно безкрайно обогатяване. И би могло да се каже, скъпи мои приятели, че когато имаме пред нас приятеля, който е умрял и който след смъртта има в собствената си душа отражението на всичко това, което можеше да бъде описано от много години насам от духовните светове, ние научаваме безкрайно много повече, отколкото от непосредственото съзерцаване на обширната духовна действителност.

Това е едно фактическо окултно състояние на нещата. Аз многократно вече съм обяснявал на нашите антропософски приятели на други места това фактическо окултно състояние на нещата, сега изтъкнах не що, което може да бъде важно за нашето днешно разглеждане. Така както се представи това окултно състояние на нещата по отношение на Кристиян Моргенщерн, то ми показва и нещо друго. Човек може често пъти да види, каква съпротива среща днес оповестяването на окултното учение, така както ние го разбираме и човек може би често може да постави въпроса (Аз не искам да кажа, че човек „се съмнява, а че човек „поставя въпроса"): какъв напредък ще намери това окултно учение в човешките сърца, в човешките души? Съществува ли някаква гаранция, някакво поръчителство за това, че всичко, което днес изработваме вътре в Антропософското Общество ще действува по-нататък в течение на духовното развитие на човечеството? Съзерцаването на това, което душата на нашия приятел е станала, ни дава от окултния свят една такава гаранция. Защо? Нашият приятел, който ни остави стихотворенията „Ние намерихме един път", живее във величествената космическа панорама, която е като един вид душевно тяло за него след смъртта; той възприе в себе си онова, което ние имахме да кажем за Христос, докато беше свързан с нас в лоното на Антропософското учение. Като прие Антропософското учение, като свърза Антропософското учение със своята душа така, че то стана действително духовната сърдечна кръв на неговата душа, той прие това учение също в своята душа така, че това Антропософско учение съдържание в себе си Христос като субстанция. Той прие това учение същевременно със Съществото Христос. Христос, така както Той живее в нашето движение, премина същевременно и в неговата душа.

А сега при наблюдаването на окултното фактическо положение на нещата се показва следното: човекът, които преминава през Портата на смъртта, той може да живее в една такава космическа панорама, той ще върви с нея през живота, който се намира между смъртта и едно ново раждане; това ще действува в цялото негово същество, ще се въплъти в цялото негово същество, по-добре би било да кажа „ще се вдушеви" в цялото негово същество и ще проникне неговия нов следващ живот, когато той отново ще слезне надолу за такъв земен живот. Това води до там, щото една такава душа да приеме в себе си един зародиш на съвършенство за собствения живот, така че самата душа да напредва в еволюцията на Земното битие. Всичко това става благодарение на факта, че такава душа е приела нещо подобно, както беше вече казано. Но сега тази душа, която току-що беше цитирана, бе приела всичко в себе си, пропито и проникнато духовно от Съществото Христос, от представите, които ние можем да усвоим за Съществото Христос. По този начин това, което една такава душа е приела в себе си, е не само едно благо, което служи само за по-нататъшното развитие на тази душа, а е едно благо чрез Христос, който е общ, за цялото човечество и действува отново върху цялото човечество. И онази душевна панорама, която за ясновидския поглед се развива в душата, която тази пролет премина през Портата на смъртта, онази душевна панорама, скъпи мои приятели, така както тя се представя проникната от Христос, е за мене гаранция, че това, което днес може да бъде говорено от духовните светове, ще свети надолу чрез Христовата Любов в душите, които ще дойдат по-късно; тези души ще бъдат възпламенени от това, те ще бъдат вдъхновени от това. Не само нашият приятел ще носи в собствения си живот проникнатата от Христос Антропософия за свое собствено усъвършенствуване, а чрез това, че той е приел Антропософията проникната от Христос, тя ще стане един импулс за душите от духовния свят, един импулс за душите, които ще живеят в следващите столетия; в тях ще се вливат лъчите на онова, което е проникнато от Христос. Това, което вашите души получават като най-доброто благо от проникнатата от Христос Антропософия, не могат да го приемат само за самите себе си, а го носят за по-късните времена на еволюцията. Ако е проникнато от Христос, то тече и се влива като едно семе в цялото човечество, защото Христос е Съществото, което принадлежи на цялото човечество. Там, където е Христос, благата на живота не се уединяват; те остават плодотворни за отделния човек, но същевременно приемат характера на едно благо за цялото човечество.

Това е, което имаме да поставим ясно пред нашите души. Тогава ние виждаме, каква важна разлика властвува при положението, дали приемаме една мъдрост без тя да е проникната от Христос или приемаме една мъдрост, озарена от Христовата светлина. Когато се срещаме в тесните рамки на нашето Общество, ние не се срещаме, за да правим абстрактни заключения, скъпи приятели, а се събираме, за да изучава ме смело окултизма, независимо от отношението, което днешният свят има към него, към истинския окултизъм. Ето защо ние можем да засегнем също и онова, което може да стане наше познание, именно само чрез изследване на духовната област.

Трябва да бъде приведен и един втори случай. През последните години ние имахме повод да представим в Мюнхен някои неща, които наричаме мистерийни драми, и нашите шведски приятели също взеха много пъти участие в тези мистерийни представления. Също и това, което казвам в момента, съм го съобщавал вече на някои приятели от определена гледна точка. При тези представления на мистерийните драми някои неща трябваше да бъдат устроени различно от другите представления. Трябваше да се почувствува, така да се каже, отговорността спрямо духовния свят. Ние не можехме да пристъпим към тези мистерийни представления като към едно театрално представление. Без съмнение това, което се прави в един такъв случай, трябва да бъде направено от собствените душевни сили. Но, скъпи мои приятели, нека се изясним, че също и във физическия живот, когато искаме да направим това или онова чрез волята на нашата душа, трябва да разчитаме на нашата мускул на сила, която за нас идва също от вън и която все пак ни принадлежи. Ако нямахме тази мускулна сила, която ние получаваме отвън, ние не можем да извършим определени неща. По един определен начин мускулната сила ни принадлежи и все пак тя не е наша. Така е и с нашите духовни способности, само че при това не ни помагат физически сили, мускулни сили, а когато тези способности трябва да действуват в духовната област, там трябва да ни дойдат на помощ самите сили на духовния свят и те сякаш трябва да ни проникнат с лъчите си, силите, които идват от духовния свят в нашия физически свят. И наистина други такива начинания могат да започнат с едно друго съзнание. Такива, каквито бяха нашите мюнхенски представления, за мене самия беше ясно, че тази работа би могла да бъде изпълнена в продължение на много години и че различните инициативи биха могли да бъдат осъществени, само когато съвсем определени духовни сили, насочени точно в тази насока се вливаха в нашите човешки сили, когато, така да се каже, духовни сили на Ангели пазители се вливаха в нашите човешки сили.

Това беше през първите години, когато започнах ме да работим антропософски още в един малък кръг, това беше един много тесен кръг и неговите членове можеха много лесно да бъдат преброени, когато се събираха в началото на нашето столетие в Берлин. Но една вярна душа беше винаги за кратко време между тези членове, една душа, която беше надарена чрез нейната Карма с един твърде особен талант за красивото и изкуството. Тази душа работи за нас макар и само за кратко време. Именно по отношение на всичко най-интимно, което можеше да се изработи тогава в полето на Антропософията. Тази душа работеше между нас с една задушевност и с един просветлен вътрешен жар и приемаше особено ученията, които тогава можеха да бъдат дадени антропософски, а именно по отношение на определени космически взаимовръзки. И днес аз още зная, как тогава пред моята душа се яви един факт, които би могъл да изглежда може би незначителен, които обаче, въпреки това трябва да бъде изнесен тук. Когато започна нашето Антропософско движение, с това също започна да излиза и едно списание, което тогава беше наречено по силата на добре обмислени основания "Луцифер". Тогава аз написах статия под заглавието "Луцифер", една статия, която трябваше да съдържа най-малкото като заложба ръководните линии, по които искахме да работим. И трябва да кажа, че още тази статия беше написана в онези линии, макар и не изразени в думи, в които нашето Теософско тогава, а сега Антропософско Общество, трябваше да се движи и бих могъл да кажа: „Тази статия също беше проникната от Христос". Когато човек приема статията, той прие ма това, което е Християнска кръв на живота. Може би днес трябва да спомена, че тази статия намери най-силната опозиция също в кръга на малцината, които се бяха присъединили към нашето Антропософско Общество от старото Теософско движение*. /* От началото на 20-ти век до 1912 година постепенно, но накрая и окончателно от Теософското Общество се отделя Антропософското Общество, като най-главната причина е коренно различното отношение на двете общества към въпроса за Христос. Бележка на преводача/.Тази статия беше навсякъде приета като нещо, което всъщност е напълно нетеософско. Личността, за която току-що говорих, се застъпи за тази статия с най-голямата топлина на сърцето и с най-дълбоката задушевност и аз можех да си кажа: това съгласие тежи повече за по-нататъшното развитие на Антропософското движение, отколкото цялата останала опози ция, когато се касае за истината. Накратко казано, тази душа беше изцяло втъкана в това, което трябваше да се влее в нашето духовно течение. Тя почина скоро след това, тя премина през Портата на смъртта още през 1904 година. Известно време след смъртта тя трябваше да води борба в духовния свят, за да постигне това, което тя самата в същност беше.

И не още през 1907 година, но откакто започнаха нашите представления на мистерийните драми в Мюнхен, от 1909 година нататък, след това с все по-нарастваща сила в следващите времена, тази душа беше там и винаги стоеше закриляща и пречистваща зад това, което аз трябваше да предприема за нашите мюнхенски празнични представления. Това, което тази душа можеше да даде чрез нейните заложби по отношение на красотата за осъществяване на нашите духовни идеали, това действуваше от духовния свят надолу, идващо като от един Ангел пазител на нашите мистерийни драми, така че ние чувствувахме в себе си сила да предприемем онези инициативи, които бяха необходими; защото както във физическия свят нашата мускулна сила ни подкрепя, така и духовната сила, която се излива надолу от духовния свят, се вливаше в нашата собствена духовна сила. Така мъртвите действуват заедно с нас. Така те са с нас. Отново ни се представя един друг случай и сега идва обратът, за които трябва особено да говоря днес това беше отново един случаи, при който това, което въпросната личност бе приела на антропософското поле, допринасяше очебийно не само за нейния собствен напредък в индивидуалния живот, а то се разливаше отново обратно към нас в нещо, което ние трябваше да правим за цялото Антропософско Общество. Съществуваха две възможности: едната възможност, че именно тази личност беше приела в себе си това, което можа да приеме, че тя го имаше в нейната душа и можеше сега да го използува за нейното по-нататъшно напредване през живота, но също и през живота след смъртта.... Това е нещо правилно, това трябва да стане точно по този начин, защото ако човешката душа трябва да постигне нейната божествена цел, тя трябва да става все по-съвършена и по-съвършена; тя трябва да направи всичко, което може да допринесе за това усъвършенствуване... Но понеже и тази душа също беше вече приела в себе си цялото настроение и цялото проникване от Христос, това, което тя бе приела, можа да действува не само за самата нея, а можа да се разлее надолу върху нас, можа да стане едно общо благо, едно общо благо в неговата действеност. Това е, което прави Христос, когато Той прониква плодовете на нашето познание. Той не ни отнема това, което плодовете на нашето познание представляват за нашата индивидуалност, но Христос е понесъл смъртта за всички души и когато ние се въздигнем до познанието,което трябва да бъде познание на истинския земен човек: „Не аз, а Христос в мен", когато сякаш знаем, че Христос е в нас при всичко, което собствено знаем, когато приписваме на Христос силите, които ние самите използуваме, тогава това, което приемаме в нас, действува не само за нас, а и за цялото човечество. Тогава то става плодотворно за цялото човечество. Където и да насочим поглед по земното кълбо към човешки души за всички тях Христос е понесъл смъртта и онова, което приемате в Негово име, бие го приемате за собственото си усъвършенствуване, но също и като скъпи въздействуващи блага за цялото човечество.

А сега да погледнем назад към това, което беше казано тази вечер в уводните думи.

Казано бе, че когато след смъртта погледнем на зад в панорамата на изминалия живот върху онова, което сме преживели, тогава ни се струва, като че ли нашите идеали биха имали нещо чуждо. Чувството, което преживяваме, е това, че ние чувствуваме по отношение на тези идеали следното: те не ни водят всъщност към общозначимия човешки живот, те нямат никаква собствена гаранция за действителност в общозначимия човешки живот; тези идеали ни водят надалеч от общозначимия човешки живот. Луцифер има именно една силна власт над нашите идеали, защото те избират така красиво от човешката душа, но именно само от човешката душа, а не се коренят във външната действителност; ето защо Луцифер има такава власт и всъщност това е магнетичното привличане на Луцифер, което ние долавяме в нашите идеали след смъртта. Луцифер идва насам към нас и именно, когато ние имаме идеали, те са особено ценни за него и чрез тези идеали той може да ни привлече към себе си по един заобиколен път. Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност. Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността. И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена. И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година".

Това дава действителност на идеализма.Това снема от душата онези сурови, тъмни съмнения, които могат да възникнат в нея, когато тя е обзета от чувството: „Какво става със света на идеалите, които са интимно свързани с външната действителност, които са свързани с всичко онова, което аз трябва да считам за ценно?". Това, което зрее като идеализъм в човешката душа като благо на мъдростта, това се улавя от онзи, които приема в себе си Христовия Импулс като нещо, проникнато от действителност, като нещо наситено с действителност. И аз ви приведох двата примера, скъпи мои приятели, за да ви покажа с тези два примера, взети от окултния свят, колко различно действува онова, което е поверено на една душа, проникната от Христос, в сравнение с това, което е поверено на друга душа, която не е проникната от Христос, а е проникната само от Мъдрост. Наистина съвършено различно прониква надолу към нас това, което проникнатата от Христос душа има в този земен живот, в сравнение с това, което тази душа има, когато не е проникната от Христос.

Прави едно потресающо впечатление, когато ясновидското съзнание гледа нагоре в духовния свят и вижда, как душите се борят за своите идеали, души, които в последната си инкарнация не са стигнали още до Христовото съзнание ясновиждащото съзнание вижда, как душите се борят за това, което е най-скъпо за тях, защото Луцифер има една сила над душите и техните идеали, така че той може да ги отдели от плодовете, които целият свят трябва да вкуси като действителни плодове.

Друга е гледката при онези, които са оставили тяхното благо на Мъдростта, тяхното благо на душата да бъде проникнато от Христос блага, които предизвикват нещо като отблясък в нас и действуват животворно още в този физически живот. Това, което може да бъде почувствувано по този начин като най-ценната вътрешна топлина на душата, като утеха в най-тежките положения на живота, като подкрепа в най-тежките преживявания, това е именно проникването с Христовия Импулс. И защо?

Защото онзи, които действително е проникнат от Христовия Импулс, чувствува как в завоеванията на неговата душа, колкото и несъвършените да изглеждат по отношение на земния живот, вътре в тези завоевания стои Христовият Импулс като една защита и гаранция за постигането им. Ето защо Христос е една такава утеха в съмненията на живота, една такава подкрепа за душата. Колко много неща остават неизпълнени за душата в живота на Земята, скъпи мои приятели, колко много неща изглеждат много ценни, без тя да може да гледа на тях по друг начин относно външния физически свят, освен като на разрушени пролетни надежди. Обаче това, което чувствуваме така искрено в нашата душа, това, което съединяваме с нашата душа като едно пълно ценно мислено благо, това ние можем да го предадем на Христос; и както и да изглежда то за осъществяването когато сме го предали на Христос, Той го пренася на своите крила в действителността. Не е нужно човек винаги да знае това, но душата, която чувствува Христос вътре в себе си, както тялото чувствува кръвта в себе си като животворен елемент, тази душа чувствува реализиращата сила на този Христов Импулс по отношение на всичко това, което душата не може да осъществи във външния свят, но би иска ла да го осъществи, би искала да го осъществи по справедлив начин. Това, че ясновиждащото съзнание вижда тези неща, когато наблюдава душите след смъртта, е тъкмо едно доказателство за това, колко оправдано е чувството на човешката душа, когато при всичко, което върши и мисли, тя се чувствува проникната от Христос, приема в себе си Христос, като нейна утеха, като нейна подкрепа, като онова, за което казва в този земен живот „Не аз, а Христос в мен". Нека човек да казва това: „Не аз, а Христос в мен" в този земен живот, скъпи мои приятели! Спомнете си едно място, което стои в началото на моята книга „Теософия", което трябва да покаже една от онези точки, където се осъществява на определена степен в духовния живот това, което прониква душата в земния живот на този свят. На едно определено място в моята книга „Теософия" аз обърнах внимание върху това, че „Тат твам ази", което преведено означава „Това си ти" и върху което източните мъдреци медитират, застава пред тях като една действителност, точно в момента, в който става преминаването от така наречения Душевен свят в Духовния свят. Вижте за това на съответното място. Но действителност може да стане и нещо друго, действителност може да стане по един човешки и пълен с извънредно значение начин това, за което тази човешка душа, която се чувствува проникната от Христос, може да си каже в този земен живот думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен". Ако човек знае да мисли тези думи „Не аз, а Христос в мен" като една вътрешна истина, тогава те стават една реалност след смъртта по един мощен и пълен със значение начин. Защото това, което приемаме в този свят от тази жизнена гледна точка, от жизнената гледна точка на „Не аз, а Христос в мен", това става наше притежание, това става наша вътрешна природа между смъртта и едно ново раждане, така щото чрез това, което е станало по този начин наша вътрешна природа, ние бихме могли да го предадем като плод на цялото човечество. Това, което приемаме от гледната точка на „Не аз, а Христос в мен", това същото Христос превръща в общо притежание на цялото човечество. Това, което аз приемам от гледната точка на „Не аз, а Христос в мен" за него бих могъл да кажа и чувствувам след смъртта: „Не само за мен, а и за всичките мои братя човеци"! И само тогава бих могъл да изговоря думите: „Да, аз го обичах повече от всичко, повече и от мен самия, затова изпълних заповедта „Обичаи Господа Бога твоего повече от всичко!"

Не аз, а Христос в мен!

И аз изпълних и другата заповед „Обичай своя ближен колкото самия себе си", защото онова, което съм придобил сам, е станало чрез това, че Христос го пренася в действителността, едно общо благо за цялото човечество.

Човек трябва да остави такива неща да действуват върху него, тогава той ще научи, какво е значението на Христос в човешката душа, как Христос може да бъде носител и подкрепа на човешката душа, утешител и озарител на човешката душа. И човек ще се почувствува постепенно вътре в онова, което може да се нарече: отношението на Христос към човешката душа.