ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 20. Януари 1914 г.

В тези четири лекции, които ще изнеса пред вас в рамките на нашето общо събрание, аз бих искал да говоря за връзките между човека и Космоса от една точно определена гледна точка. И аз бих искал да опиша тази гледна точка по следния начин.

Човекът изживява  в себе си това, което можем да наречем „мисли”, и в мислите човек може да почувства един вид непосредствено действие, както и това, че той може да обозре тази своя деятелност. Когато  разглеждаме един външен предмет, например една роза или един камък, и си представяме този външен предмет, всеки от нас може да каже с пълно право: - Всъщност ти никога не знаеш, представяйки си камъка или розата, до каква степен вникваш в тези предмети. Ти виждаш розата, нейния червен цвят, нейната форма, нейните разлистени листа, ти виждаш камъка с неговия цвят и неговите различни ръбове, обаче всъщност ти винаги трябва да си кажеш: - Тук може да е скрито още нещо, което не се проявява във видимия свят, и ти не си в състояние да го възприемеш. Ти съвсем не знаеш до каква степен представата ти за камъка, за розата е пълна.

Но когато някой има една мисъл, тогава самият той е този, който прави тази мисъл. Бихме искали дори да кажем, че той присъства във всяка една нишка на тази своя мисъл. Ето защо той е участник в целия процес на своето мислене. Той знае: - Това, което е в мисълта, сам аз съм го вложил там по такъв начин, че онова, което не съм вложил в мисълта, не може да има никакво място в нея. Аз имам обзор върху мислите. Когато си представям една мисъл, никой не може да твърди, че там би искало да има толкова и толкова в повече, отколкото в камъка или в розата, защото самият аз съм породил мисълта, следователно зная какво има в нея.

И наистина, мислите са нашето най-дълбоко притежание. Открием ли отношението на мисълта към Космоса, към Вселената, тогава ние откриваме и отношението на нашата най-дълбока същност към Космоса, към Вселената. Следователно, заслужава си да потърсим отношението на човека към Космоса от гледна точка на мисълта. И така, нека да предприемем това обсъждане, защото то ще ни отведе до най-забележителните висоти на антропософския мироглед. Обаче днес ние първо ще положим основите, нещо, което някои от вас може би ще намерят за твърде абстрактно. Но в следващите дни вие ще се убедите в необходимостта от тези основи, понеже без тях ние ще напредваме твърде повърхностно към висотите, предвидени в тези четири лекции. Следователно, току-що казаното, ни обещава, че ако се придържа към това, което има в своите мисли, човекът може да открие интимната връзка между своята същност и Космоса, Вселената.

Само че, ако застанем на тази гледна точка, пред нас възниква една трудност, една голяма трудност. аз нямам предвид нашето обсъждане на тази тема; голямата трудност се отнася до обективното състояние на нещата. И тази трудност се състои в следното: Дори и човекът да живее във всяка отделна нишка на мисълта, дори и да разполага с най-интимен достъп до своите представи, работата е там, че повечето хора нямат никакви мисли! И обикновено фактът, че повечето хора нямат никакви мисли не се оценява достатъчно дълбоко, понеже за тази цел са необходими именно мисли!

На първо време нека да обърнем внимание върху следното. Това, което пречи на повечето хора да имат мисли, е че в ежедневния живот те изобщо нямат потребност от никакви мисли, защото вместо мисли те се задоволяват с думи. По-голямата част от това, което в обикновения живот наричаме „мислене”, всъщност се състои само от думи. Думите заместват мислите и това става в много поголяма степен, отколкото можем да предполагаме. Повечето хора, когато се стремят към обяснение на даден факт, се задоволяват с едни или други думи, които издават определени звуци, напомнят им за едно или друго, и тогава те се улавят за това, което усещат в тези думи, приемат го за обяснение и вярват, че са стигнали до мислите.

Да, в определен момент от развитието на човешкия духовен живот, това което казах, доведе до възприемането на един възглед, който днес споделят дори и мнозина от тези, които наричат себе си мислители. В новото издание на „Жизнените мирогледи на 19. столетие” аз се опитах основно да преработя текста на тази книга, като на преден план поставих еволюцията на западно-европейското мислене, започващо от 6. предхристиянско столетие до 19. век след Христа, като накрая прибавих кратък обзор на мисловния живот, характерен за нашето съвремие. Така, че първоначалното съдържание беше наистина основно преработено. Аз се постарах да посоча, как всъщност възникват мислите през отделните епохи. Бихме искали да кажем, че фактически мислите възникват за пръв път някъде между 6. и 8. предхристиянско столетие. Преди това човешките души чисто и просто не бяха в състояние да изживяват това, което в правилния смисъл на думата можем да наречем „мисли”. Какво изживяваха човешките души преди това? Преди това те изживяваха образи. Цялото светоусещане се опираше върху образи. аз често съм посочвал тази важна особеност. Това изживяване в образи беше последната фаза от старото ясновидство. После човешката душа извърши прехода от образа към мисълта.

Намерението ми в тази книга беше да посоча резултатите на духовната наука единствено чрез проследяване на философското развитие през вековете. Опирайки се само върху философската наука, трябваше да покажа, че мисълта се е родила някога в древна Гърция, че тя възниква от старото образно изживяване на външния свят, което е било присъщо на тогавашното човечество. После аз се опитах да проследя как тази мисъл преминава у Сократ, Платон, Аристотел, как тя приема определени форми, как тя продължава да се развива, за да стигне през Средновековието до онзи момент, на който сега искам да се спра по-обстойно.

Съмнително е, дали в света изобщо е възможно това, което наричаме всеобщи мисли, всеобщи понятия, лежащи в основата на т.н. номинализъм, или иначе казано, философския възглед, според който общоприетите понятия са само названия, накратко – само думи. Следователно, за тези общочовешки мисли съществува цял философски възглед, споделян от мнозина дори и днес: А именно, че мислите са само думи.

За да илюстрираме току що казаното, нека да вземем едно нагледно и общодостъпно понятие, да вземем понятието „триъгълник” като едно общо понятие.

Сега онзи, който защитава гледната точка на номинализма, който не може да се освободи от това, което възникна като предшественик на номинализма между 11. и 13. столетие, идва и казва: Начертай ми един триъгълник! – И ето, аз му начертавам един триъгълник, например този:

„Добре, казва той, това е един специален триъгълник с три остри ъгли. Но аз ще ти начертая един друг триъгълник” – И той начертава един триъгълник с един прав ъгъл, и още един, т.н. тъпоъгълен триъгълник.

И така, сега ние наричаме първия триъгълник остроъгълен, втория – правоъгълен и третия – тъпоъгълен. Тогава съответният човек казва: - Аз напълно ти вярвам, че има един остроъгълен, един правоъгълен и един тъпоъгълен триъгълник. Обаче това съвсем не е триъгълникът. Общовалидният триъгълник трябва да съдържа всичко, което може да съдържа един триъгълник. Общовалидната мисъл за триъгълника включва първия, втория и третия триъгълник. И все пак, един остроъгълен триъгълник не може в същото време да е правоъгълен и тъпоъгълен. Един триъгълник, който е остроъгълен, е специален, а не общовалиден триъгълник; същото се отнася и за правоъгълния, и за тъпоъгълния триъгълник. Изобщо, един общовалиден триъгълник не съществува. Следователно „общовалидният триъгълник” е една дума, която обхваща специалните триъгълници. Обаче общовалидно понятие „триъгълник” не съществува. То е една дума, която обхваща отделните подробности.

Естествено, нещата могат да продължат и понататък. Да предположим, че някой изговаря думата „лъв”. И сега застъпникът на номинализма казва: - В Берлинската зоологическа градина има един лъв, в Хановерската зоологическа градина също има един лъв, в Мюнхенската зоологическата градина също има един лъв. Съществуват отделните лъвове; обаче един абстрактен, общовалиден лъв, който има нещо общо с берлинския, хановерския и мюнхенския лъв, такъв лъв не съществува. Това е само една дума, която включва в себе си отделните лъвове. Съществуват само отделните неща, и извън отделните неща, така твърди номиналистът, няма нищо друго, освен думи, които обхващат отделните неща.

Този възглед, както казах, си проби път и днес. Той се изповядва от мнозина остроумни логици. И който е поне малко убеден в нещата, които обсъждаме, в общи линии, трябва да потвърди: И все пак тук има нещо странно; аз не мога току така да приема, че действително съществува този „общ лъв”, „лъвът като цяло”, или „триъгълникът като цяло”, понеже аз не ги виждам. Но ето, че сега идва някой и казва: - Виж какво, скъпи приятелю, аз не мога да се съглася с теб, че ти ми показваш мюнхенския, хановерския или берлинския лъв. Ако твърдиш, че някъде съществува „лъвът като цяло”, ти трябва да ми го покажеш. Но ако ти ми показваш мюнхенския, хановерския и берлинския лъв, това не доказва съществуването на „лъва като цяло”. – Да, ако се появи човек, застъпващ този възглед, и поиска да му бъде показан „лъва като цяло”, би настъпило известно смущение. Не е толкова лесно да се отговори на въпроса, къде точно може да му бъде показан.

Сега обаче ние не искаме да продължим по пътя, очертан от духовната наука. В случая ние искаме да останем в полето на мисленето, искаме да останем при това, което може да бъде постигнато чрез мисленето, и ние трябва да си кажем: - Ако искаме да останем в тази област, съвсем не би ни подхождало да се усъмняваме в „лъва като цяло”. - Така не става. И тук се натъкваме на една трудност, която чисто и просто трябва да бъде посочена. Защото ако в областта на обикновеното мислене ние откажем да признаем тази трудност, тогава ние изобщо не забелязваме трудността на човешкото мислене.

Нека да останем в примера за триъгълника, защото той е общовалиден за всички неща, независимо дали ще обясняваме някому природата на триъгълника, лъва и т.н. На пръв поглед изглежда безнадеждно, ако трябва да начертаем един всеобщ триъгълник, съдържащ качествата на всички триъгълници. И понеже това не само изглежда безнадеждно, но е и такова за обикновеното човешко мислене, тук цялата външна философия застава пред една непреодолима граница и сега нейната задача би била действително да признае, че като външна философия, тя е застанала пред една граница. Обаче тази гранична линия се отнася именно до външната философия. И все пак съществува една възможност да се прехвърли въпросната граница и сега ние искаме да обсъдим тъкмо тази възможност.

Нека да си представим, че начертаваме триъгълника не просто така, че да си кажем: - Ето, аз начертавам триъгълника, и той е тук пред очите ни. – Обаче сега винаги е възможно да чуем възражението: - Но това е един остроъгълен триъгълник, а не „всеобщ” триъгълник. Работата е там, че можем да начертаем триъгълника и по друг начин. Всъщност ние не можем това; обаче веднага ще видим как се отнасят помежду си „умението” и „неумението” да начертаем такъв триъгълник. Нека да допуснем следното: Този триъгълник пред нас е така замислен, че всяка една от неговите страни свободно може да се движи по всички посоки. И така, ние позволяваме на отделните страни да се движат с най-различна скорост (следва рисунка на дъската).

Тази страна се движи така, че още в следващия миг се намира в това положение, онази страна се движи така, че приема онова положение. Тази се движи по-бавно, онази се движи по-бързо и т.н. Сега посоката се обръща.

Накратко, ние попадаме в неудобното положение да си представим: Сега аз искам не само да начертая един триъгълник и да го оставя такъв, какъвто е, а поставям определени изисквания спрямо твоята представна способност. Ти трябва да поддържаш мисълта, че страните на триъгълника се намират в непрекъснато движение. Ако те се движат, тогава от подвижната форма едновременно могат да се получат един правоъгълен, един тъпоъгълен триъгълник, както и всякакви други видове триъгълници.

При това положение ние можем да направим, но и да изискаме две неща. Първото, което можем да изискаме, е нещо много удобно. Идва някой, начертава един триъгълник и веднага всичко е готово, сега той може добре да си почине в своите мисли, защото е изпълнил своето намерение. Но има и друга възможност: Триъгълникът да бъде разглеждан като изходна точка и да позволим на всяка една от неговите страни да се върти на всички посоки с различна скорост. Обаче в този случай ние не се чувстваме така удобно, понеже трябва да приведем в движение не само триъгълника, но и нашите мисли. Едва сега ние действително стигаме до общовалидната мисъл за триъгълника; тази мисъл не може да бъде постигната, ако се задоволяваме само с един триъгълник. Общовалидната мисъл за триъгълника възниква тогава, когато я приведем в непрекъснато движение, когато тя стане гъвкава и многостранна.

Понеже философите не бяха в състояние да стигнат до това, което току-що казах, а именно да приведат мислите си в движение, те по необходимост стигнаха до една граница, която не можеха да преминат, и поради тази причина измислиха номинализма. Сега нека да преведем тези думи на един познат нам език, на един отдавна познат нам език.

Ако поискаме да се издигнем от частната мисъл към общата мисъл, ние трябва да приведем частната мисъл в движение, така че подвижната мисъл израства в обща мисъл, която прелива от една форма в друга форма. Аз казах „форма”, но по-правилно е да се изразя така: - Привежда се в движение цялото, а всяка отделна част, произлизаща от движението, се обособява като една завършена в себе си форма. По-рано аз можех да начертая само отделните форми: Един остроъгълен, един правоъгълен и един тъпоъгълен триъгълник. Сега аз мога не толкова да начертая нещо, а поскоро да си го представя: Общата мисъл е приведена в движение, а при спирането на движението възникват отделните форми.

И така, ние виждаме как философите на номинализма, които по необходимост стигат до една гранична линия, се движат в една строго определена област и в тази област всъщност живеят Духовете на Формата. В царството, заемано от Духовете на Формата, което се намира навсякъде около нас, господствуват формите; и понеже господствуват формите, в това царство са представени главно отделните, строго завършени в себе си неща. И сега вие разбирате, че философите, които споменах, никога не могат да вземат решението и да излязат извън царството на формите; ето защо в техните общи мисли не може да има нищо друго, освен думи, голи думи. Ако те биха напуснали царството на отделните неща, а това означава

„Формите”, те биха навлезли в един представен живот, намиращ се в непрекъснато движение, или с други думи, чрез своето мислене те биха навлезли в царството на по-горната йерархия, където господстват Духовете на Движението. Обаче повечето философи не се осмеляват да направят тази крачка. И ако един западно-европейски мислител от по-новото време си позволи да разсъждава в този по-широк смисъл, той остана неразбран, въпреки че навсякъде чуваме да се говори за него. Нека да разгърнем „Метаморфозите на растението” от Гьоте и да си припомним това, което той нарече „пра-растение”, да си припомним това, което той нарече „пра-животно”, и ние веднага ще установим, че можем да се справим с тези понятия „пра-растение” и „пра-животно” само ако ги приведем в движение. Когато постигнем тази подвижност, за която говори и самият Гьоте, тогава попадаме не в областта на втвърдените понятия, фиксирани в своите форми, а попадаме всред това, което интензивно живее в своите форми, всред това, което се промъква през цялата еволюция на животинското и растителното царство, и което се променя по същия начин, по който остроъгълният триъгълник се променя в тъпоъгълен; и след като бъде приведено в движение, това, което наричаме ту „вълк”, ту „лъв”, ту „бръмбар”, може да бъде насочено в такава посока, че да настъпи една непрекъсната променливост на отделните качества. Гьоте приведе застиналите понятия и застиналите форми в непрекъснато движение. Това беше неговото основно, велико дело. Това беше неговият най-забележителен принос в природознанието на тогавашната епоха.

Тук вие имате един пример за това, как духовната наука всъщност е склонна да извежда хората от една клопка, в която те неизбежно попадат, дори и да са философи. Защото без понятията, извлечени от духовната наука, просто е невъзможно за един честен човек да стигне до друг извод, освен този, че общите, общовалидните мисли не са нищо друго освен празни думи. Тази е причината, поради която казах: - Повечето хора изобщо нямат мисли. - И когато им се заговори за мисли, те отклоняват темата.

Кога, примерно, човекът се сблъсква с някаква мисъл. Когато, да кажем, му споменем, че животните и растенията имат групови души, независимо дали употребяваме названията „общи мисли” или „Групови души” – в хода на лекциите отделно ще се спрем на техните взаимоотношения – това поставя едни и същи изисквания пред мисленето. Ние не можем да схванем груповата душа по друг начин, освен като я приведем в движение, в едно непрекъснато външно и вътрешно движение; в противен случай ние не стигаме до никаква групова душа. Обаче повечето хора избягват подобни усилия. Ето защо те отблъскват от себе си т.н. Групови души, следователно, остблъскват също и общовалидните мисли.

Обаче познанието за видимия свят не се нуждае толкова от мисли, колкото от спомени, от припомняне на всичко, което вече е станало в царството на формата. И точно това е същественото, че повечето хора не искат да знаят за друго, освен за нещата в царството на формата. В този случай общите, общовалидните мисли остават само думи. Ето защо аз се изразих така: - Повечето хора изобщо нямат мисли. Защото за повечето хора общите мисли остават само думи. И ако всред Духовете на по-висшите йерархии не съществуваше „Геният на езика”, който извайва нужните думи за съответните понятия, очевидно е, че самите хора не биха могли да сторят това. Следователно, засега хората извличат своите общовалидни мисли именно от езика, и фактически те не разполагат с нищо друго, освен с думите, съхранени в лоното на езика.

От всичко това ние заключаваме, че все пак на боравенето с истинските мисли е присъщо нещо своеобразно. И че то е наистина много своеобразно, ние разбираме от обстоятелството, колко трудно всъщност е на човека да постигне яснота в областта на мисленето. В ежедневието може би често се твърди, особено ако някой поиска да се похвали, че мисленето е нещо лесно. Обаче то съвсем не е лесно. Защото действителното мислене винаги изисква да си плътно, но в известно отношение и несъзнателно докоснат от един полъх, от едно дихание, идващо от царството на Духовете на Движението. Ако мисленето беше толкова лесно, тогава нямаше да ги има тези колосални грешки в областта на мисленето, и хората нямаше да се измъчват от всевъзможните проблеми и заблуждения в тази област. Например и сега, повече от едно столетие, философите се измъчват с едно разсъждение, което често съм посочвал, и което беше изказано от Кант.

Кант искаше да изведе т.н. онтологично доказателство за съществуването на Бога. Това онтологично доказателство за съществуването на Бога също възникна през епохата на номинализма, когато се твърдеше, че за общите понятия са ни дадени само думи, и че не съществува нещо „общо”, което да е в съответствие с отделните мисли, както отделните мисли имат съответствие с представите.

И така, той казва приблизително следното: - Ако приемем, че има Бог, той би трябвало да е възможно най-съвършеното същество. И ако той е възможно най-съвършеното същество, не би трябвало да му липсва и съществуването, екзистенцията; защото в противен случай би трябвало да има едно още по-висше същество, което би притежавало въпросното качество. Следователно, за най-съвършеното същество следва да приемем, че то съществува. Следователно, от самото понятие можем да направим извода, че според онтологичното доказателство за Бога, на света трябва да има Бог.

Кант поиска да обори това доказателство, при което се опита да покаже, че съществуването на едно нещо изобщо не може логически да бъде изведено от самото понятие. По този повод той изрича онези забележителни думи, които често съм повтарял: - Сто истински талера не са нито повече, нито по-малко отколкото сто възможни талера. Или с други думи, ако един талер има триста пфенинга и искаме да пресметнем колко пфенинга има в сто истински талера, трябва да ги умножим по триста. Ако искаме да разберем колко пфенинга има в сто възможни талера, също трябва да ги умножим по триста. Следователно, сто възможни талера съдържат същото количество пфенинги, както и сто истински талера, или с други думи: Няма никаква разлика, дали аз мисля за сто истински или за сто възможни талера. Ето защо ние не можем да извлечем екзистенцията на най-висшето същество от самата мисъл, понеже мисълта за един възможен Бог би имала същите свойства, както и мисълта за един истински Бог.

Това изглежда съвсем разумно. И от един век насам хората се измъчват от въпроса, как да решат проблема със стоте възможни и стоте истински талера. Нека сега да се спрем на една поблизка гледна точка, взета от практическия живот. Възможно ли е от тази гледна точка да кажем, че сто истински талера съдържат повече от сто възможни талера? На пръв поглед е ясно: Има голяма разлика в това да мислим за сто възможни талера от една страна, и за сто истински талера от друга страна! Във втория случай това са точно сто талера повече. И в практическия живот главно става дума за стоте истински талера.

Обаче нещата имат и един друг, по-дълбок аспект. Лесно може да бъде поставен въпросът: - В какво се състои разликата между сто възможни и сто истински талера? Аз смятам, че всеки ще се съгласи: За този, който може да притежава сто талера, несъмнено има голяма разлика между сто възможни и сто истински талера. Защото, представете си, че се нуждаете от сто талера и някой ви предлага да изберете дали той да ви даде сто възможни или сто истински талера. Ако вие искате да ги притежавате, разликата е съществена. Обаче представете си и другата възможност, а именно че вие не бихте искали да притежавате тези сто талера, в този случай за вас би било напълно безразлично, ако някой не ви дава сто възможни и сто истински талера. Ако вие не ги искате, тогава сто истински и сто възможни талера фактически имат еднакви стойности.

Във всеки случай това има значение. А именно, има значение това, че така, както Кант говори за Бога, можеше да се говори само в една епоха, когато до Бога вече не беше възможно да се стигне чрез душевните опитности на човека. След като Бога не можеше да бъде вече постигнат като една реалност, понятието за възможния Бог и понятието за истинския Бог се изравниха напълно, станаха едно и също, както едно и също е дали някой не притежава сто истински или сто възможни талера. Ако за душата няма никакъв път към истинския Бог, тогава очевидно и никакъв ход на мислите – в стила на Кант – не води към Бога.

Вие виждате, че нещата имат и една по-дълбока страна. Привеждам този пример, само за да посоча, че когато става дума за мисленето, се налага да копаем по-навътре в нещата. Защото мисловните грешки се промъкват и чрез най-светлите духове, и хората дълго време не виждат, къде всъщност се намират главните пукнатини в едно такова мислене, каквото е мисленето на Кант, например в неговото сравняване между стоте възможни и стоте истински талера. При мисленето нещата винаги опират и до това, да обхванем ситуацията, в която се разгръща една или друга мисъл.

Изхождайки първо от природата на общото мислене, а после и от наличието на такива мисловни грешки, каквато в частност е и тази на Кант, аз се опитах да посоча, че пътищата на мисленето не могат да бъдат разглеждани без съответното задълбочаване в нещата. Сега бих искал да се спра и на една трета гледна точка.

Нека да си представим, че тук се намира една планина или един хълм (Рис. 4, вдясно), а тук – един отвесен склон (Рис. 4, вляво).

От този отвесен склон блика извор; и водата се стича надолу по склона, наподобявайки водопад. При абсолютно същите отношения от другата страна също имаме един извор. Но водната маса тук изглежда съвсем различно. Тя не полита надолу като водопад, а тече спокойно под формата на поток или река. – Нима при втория извор водата има различни сили, отколкото при първия извор? Очевидно не. Защото вторият извор би изглеждал точно както първия, ако планината не го ограничаваше и не му противопоставяше своите сили, насочени в посока нагоре (виж стрелките). Ако силите, които планината излъчва нагоре, носещите сили, не бяха налице, водните маси щяха да политат надолу, както при първия извор. Следователно, имаме два вида сили: Носещите сили на планината и гравитацията на Земята, причиняваща политането на водните маси надолу при единия извор. Но тези сили са налице също и при другия извор, така че всеки човек спокойно би искал да каже: - Да, тези сили са тук, аз виждам как те увличат водните маси надолу. Но един скептик би искал да възрази, да отрече тези сили при втория извор и да каже: Там аз не виждам нищо, докато при първия извор е очевидно, как всяка водна капка пропада надолу. Следователно, при втория извор навсякъде, във всяка една точка, трябва да включваме силите, които се противопоставят на гравитацията, а именно: носещите сили на планината.

Да предположим още, че идва някой и заявява: - Аз съвсем не вярвам в това, което ти говориш за гравитацията, както и съвсем не вярвам в тези носещи сили. Нима в планините се крият причините, които определят пътищата на водните маси? – Сега бихме искали да попитаме този човек: - Добре, а как стоят нещата според теб? – И той би искал да отговори: - Според мен някъде там долу се намира част от водата, отгоре се намира друга част от водата, още по-нагоре се намира трета част и т.н. - Според мен водата, която е долу бива заливана от водата, намираща се над нея и т.н. Всяка надлежаща част от водата се излива върху подлежащата част. – Това е една съществена разлика в двете обяснения. Първият човек твърди: - Гравитацията повлича водните маси надолу. И обратно, вторият човек казва: - Водните пластове са тези, които непрекъснато заливат лежащите под тях пластове, и по този начин горните пластове натежават върху долните пластове и така реката се спуска надолу по своето корито.

Доста хора биха искали да изговорят подобни нелепости за „спускането” на реката. Обаче нека да предположим, че става дума не за някаква река или поток, а за историята на човечеството, и че един от тези хора идва и заявява: Единственото вярно нещо според мен е следното: Сега ние живеем в 20. век и тук на Земята се разиграват определени събития; те са предизвикани от съответните събития, станали през последната третина на 19. век; а тези последните на свой ред са предизвикани от събитията през втората третина на 19. век, а те, съответно, са предизвикани от събитията през първата третина. – Това хората наричат „прагматичен подход” към историята: Те говорят за връзката между причини и следствия, и обясняват сегашните събития с предходните събития. Както има хора, които отричат гравитацията и смятат, че един воден пласт се „спуска” върху по-долния воден пласт, така има и хора, които подхождат „прагматично” към историята и обясняват, примерно, положението в 19. век като последица от Френската революция. Ние, разбира се, казваме друго: - Не, съществуват и други сили, освен тези, които на пръв поглед тласкат водата надолу; те не са истинската причина за движението на водните маси, както и предходните събития не са истинската причина за сегашните исторически събития; важното е друго: От духовния свят непрекъснато идват нови въздействия, както и при първия извор непрекъснато действа гравитацията; и те непрекъснато се кръстосват с други въздействия, също както гравитацията непрекъснато се кръстосва с носещите сили на планината. Ако съществуваха само единият вид сили, ти би се убедил, че историята щеше да се развива по напълно различен път. Обаче ти не различаваш отделните сили. Ти не виждаш това, което беше описано като последица от развитието на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и Земята; ти не виждаш това, което непрекъснато става с човешките души, които периодически пребивават в духовния свят и отново слизат на Земята. Всичко това ти отричаш.

Обаче ние имаме такова разбиране за историята, което изключва възгледи, подобни на този, който току-що охарактеризирах, а такива възгледи не са чак толкова редки. Дори през 19. век те бяха смятани за изключително духовни. Но какво бихме искали да кажем ние за един такъв възглед? Ако за историята някой би твърдял същото, което твърди и за планинския поток, той би изрекъл абсолютни безмислици. Но каква е причината, поради която той би изрекъл тези безмислици по отношение на историята? Причината е, че към историята се подхожда прагматично, а повечето хора не го забелязват.

Духовната наука, която предлага нови и здравословни принципи за разбирането на живота, може да направи твърде много в различните области на ежедневието. Но фактически на първо място възниква следната необходимост: Мисленето да се запознае със своите собствени закони и импулси. В противен случай всеки би бил застрашен от всевъзможни нелепости. Днес например има един човек, който напразно и безплодно се измъчва тъкмо с проблемите на мисленето и езика. Това е известният езиковед и критик Фритц Маутнер, който напоследък състави един голям философски речник.

Дебелият том „Критика на езика” претърпя вече второто си издание, и, следователно, стана добре известен на нашите съвременници. Там се съдържат много духовити, но и ужасни неща. Там например откриваме куриозната мисловна грешка – и човек се препъва на всеки пети ред, четейки размишленията на добрия Маутнер – а именно, че той подлага на съмнение ползата от логиката. Защото според него мисленето по начало се състои само от говорене, и следователно, няма никакъв смисъл да се задълбочаваме в логиката, а трябва да се задълбочаваме само в граматиката. А после той казва: - И понеже логиката е излишна, всички логици са се превърнали в глупаци. - Добре. И Маутнер продължава: - В обикновения живот от умозаключенията възникват мненията, а от мненията възникват представите. - Обикновено хората постъпват така, че от умозаключенията извеждат мненията си, а от мненията оформят представите си, тогава защо е необходима логика? Има ли логиката някакъв смисъл? – Всичко това е толкова остроумно, колкото остроумно е и разсъждението: - Защо ни е необходима ботаниката? - Миналата година, както и по-предишната година растенията са едни и същи! – Ето логиката на човека, който счита логиката за излишна. Има и още много други забележителни пасажи в тази чудновата книга, която – разглеждайки отношенията между мислене и говор – вместо яснота внася там пълна обърканост.

Аз казах, че ние се нуждаем от здрава основа за нещата, които впоследствие биха ни издигнали до висотите на духовното изследване. Една такава основа, каквато беше положена днес, би искала да изглежда някому твърде абстрактна, обаче ние се нуждаем от нея. Но все пак аз се опитах да представя нещата така, че да са лесни за разбиране. Специално бих искал да подчертая, че с помощта на такива прости размишления, ние си изградихме понятие за това, къде точно лежи границата между Духовете на Формата и Духовете на Движението. Фактът, че стигаме до такова понятие е тясно свързан с това, дали изобщо можем да си позволим общовалидни мисли или само представи и понятия за отделните неща. Подчертавам: Дали изобщо можем да си позволим.

Изхождайки от тези предпоставки, които са донякъде абстрактни и които няма да усложнявам повече, утре ще продължим със следващата лекция.