ЧЕТВЪРТА  ЛЕКЦИЯ

Берлин, 6 Януари 1914

Разглеждайки живота на Христос Исус според това, което бих могъл да нарека Пето Евангелие, ние се натъкваме на едно важно събитие, разиграло се след онзи разговор на Исус от Назарет с майката, за който вече стана дума. Сега бих искал да насоча Вашето внимание надявам се, че това може да бъде постигнато в интимния кръг на такава работна група, каквато е тукашната към това, което се случи непосредствено след разговора между Исус от Назарет и неговата доведена майка, или с други думи, към това, което се случи в интервала между този разговор и Йоановото Кръщение в реката Йордан.

Ние видяхме, че в периода между неговата дванадесета и двадесет и девета-тридесета година подробности от които вече описахме се състоя един разговор между него и неговата майка, която всъщност беше негова доведена майка или мащеха и кръвна майка на Соломоновия Исус; онзи разговор, в който, така да се каже, всичко онова, което се получи като последствие, като резултат от неговите изживявания, се вля толкова интензивно, толкова енергично в думите на Исус от Назарет, че заедно с неговите думи, в душата на доведената му майка премина една неизмерима сила. Тази огромна, неизмерима сила направи възможно, щото душата на телесната майка на Натановия Исус можа да слезе от духовния свят, където се намираше приблизително след дванадесетата година на Натановия Исус, и да изпълни и одухотвори душата на доведената майка или мащеха, така че отсега нататък тя продължи да живее, приютявайки в себе си душата на майката на Натановия Исус. Обаче за самия Исус се получи така, че заедно с неговите думи, го напусна и Азът на Заратустра. И сега този, който се отправи към реката Йордан, където кръщаваше Йордан, беше всъщност Натановият Исус, който успя да формира своите три тела по онзи начин, който често сме обсъждали, само че без участието на Заратустровия Аз, но все пак с помощта на въздействията, идващи от този Заратустров Аз, така че фактически всички негови въздействия бяха налице в трите тела на Натановия Исус.

Вие ще се съгласите, че това същество, което сега в лицето на Исус от Назарет, тласкан, ако мога така да се изразя, от един неясен космически стремеж неясен за него, но не и за Космоса се отправи към реката Йордан, не би могло да бъде смятано за човек като другите хора. Защото това, което го изпълваше като Аз след неговата дванадесета година, беше Азът на Заратустра. Сега този Заратустров Аз го напусна. Но Исус от Назарет продължаваше да живее в последствията на Заратустровия Аз.

Когато този Исус от Назарет се отправи към Йоан Кръстител, по пътя така е записано в Петото Евангелие най-напред той срещна двама есеи.

Те бяха същите, с които той често беше разговарял в случаите, когато посещаваше есейската общност. Но понеже Азът на Заратустра беше излязъл от него, той не позна веднага двамата есеи. Обаче те го познаха, защото онзи забележителен физиономичен израз, получен от продължителното пребиваване на Заратустра, не беше променен за страничния наблюдател. Двамата есеи го заговориха с думите: Къде води твоят път? Исус от Назарет отговори: Там, където души като вашите не искат да погледнат, където мъките на човечеството ще усетят лъчите на забравената светлина!

Двамата есеи не разбраха неговите думи. Когато забелязаха, че той не ги позна, те попитаха: Исусе от Назарет, не ни ли позна? Той отговори: Вие сте като загубени овце; но аз ще бъда пастирят, от когото сте побягнали. Когато ме опознаете добре, вие отново ще избягате от мен. Толкова отдавна беше, когато вие избягахте от мен! Есеите не знаеха какво да мислят за него, понеже те не допускаха, че е възможно подобни думи да излязат от една човешка душа. Те го гледаха с почуда, а той продължи: Що за души сте вие, къде е вашият свят? Защо се покривате с измамни обвивки? Защо в душите ви гори един огън, който не е запален в дома на моя Отец? Вие сте белязани със знака на Изкусителя; със своя огън той е направил вашата вълна блестяща и лъскава. Космите на тази вълна бодат погледа ми. Вие, заблудени овце, Изкусителят е изпълнил душите ви с високомерие; при вашето бягство вие срещнахте него.

Когато Исус от Назарет изрече тези думи, един от есеите попита: Не затворихме ли ние вратата пред Изкусителя? Той вече няма нищо общо с нас. Но Исус от Назарет каза: Наистина, вие затворихте вратата пред Изкусителя, но той побягна и отиде при другите хора. И сега той злобно ви се смее от всички страни, защото се намира в душите на другите хора! Вярвате ли, че бихте могли да се издигнете за сметка на това, че сте унизили другите? Те може и да стоят по-долу, но вие сте останали там, където сте били по-рано. На вас само ви се струва, че стоите над другите. Сега есеите се изплашиха. Обаче в този момент Исус от Назарет изчезна от техния поглед. Те повече не можеха да го виждат.

След като за известно време погледът им остана като помътнен, те усетиха желание да се вгледат в далечината. И в далечината те видяха нещо като фата Моргана. Те разпознаха лицето на този, който току-що беше стоял до тях, само че увеличено до огромни размери. И тогава, те чуха думите, идващи сякаш от фата Моргана, които всяха ужас в душите им: Суетни са вашите стремежи, защото сърцето ви е празно, защото сте изпълнени с Дух, който измамно скрива гордостта зад маската на смирението. За известно време те останаха като зашеметени от това лице и от тези думи, а после фата Моргана изчезна. Исус от Назарет също не се виждаше пред очите им. Те се огледаха наоколо. Но той беше вече отминал и те го зърнаха само отдалеч. После двамата есеи се прибраха у дома си и никому не казаха нищо за това, което бяха видели, а мълчаха през цялото време до своята смърт.

Аз искам да представя тези факти сами по себе си, според начина, по който те са записани в Хрониката Акаша и всеки може да мисли за тях каквото си ще. Това е важно особено сега, понеже Петото Евангелие може би ще се разкрива все повече и повече на хората, и понеже всяка теоретическа интерпретация само би могла да обърка всичко онова, което то би могло да им даде.

Когато Исус от Назарет вървя известно време по пътя към Йордан, той срещна една личност, за която може да се каже: душата на тази личност беше изпълнена с най-дълбоко отчаяние. Да, по пътя той срещна един напълно отчаян човек. Исус от Назарет каза: Докъде те доведе твоята душа? Аз те видях преди еони*41, и тогава ти беше съвсем друг. Тогава отчаяният рече: Аз бях на високи почести; издигнах се високо в живота. Минах през много, много длъжности и това стана бързо. Когато виждах, как другите изоставаха в своето развитие, а аз ги изпреварвах, често си мислех: Колко забележителен човек си ти, и как твоите висши добродетели те извисяват високо над другите хора. Аз живеех в щастие и му се наслаждавах докрай. Така рече отчаяният. После той продължи: След време, веднъж докато спях, ми се присъни следното. Присъни ми се, като че ли някой ми задава един въпрос, като в същото време аз ясно съзнавах, че се срамувам от този въпрос. Защото въпросът, който ми беше за даден, гласеше: Кой те направи велик? И в съня ми, пред мен застана едно Същество, което каза: Аз те издигнах, и поради тази причина ти ми принадлежиш! И аз се засрамих, понеже смятах, че дължа издигането си само на моите собствени качества. А ето че сега аз усещах колко засрамен съм в съня си пред мен застана едно Същество, което твърдеше, че аз нямам никаква заслуга за моето издигане. И тогава, в съня си, аз трябваше да побягна от срам. Изоставих всички мои служби и достойнства, и сега скитам, търсейки нещо, без да знам какво точно е то. Ето как говореше отчаяният. И докато още говореше, пред него отново застана въпросното Същество, изправяйки се между него и Исус от Назарет, като с фигурата си закриваше фигурата на Исус от Назарет. Сега отчаяният имаше усещането, че това Същество има нещо общо с Луцифер. И докато Съществото все още стоеше пред него, Исус от Назарет изчезна, а после изчезна и Съществото. Тогава отчаяният видя, че Исус от Назарет се беше отдалечил на значително разстояние и той продължи да се лута по своя път.

После Исус от Назарет срещна един прокажен. На въпроса на Исус от Назарет: Докъде те доведе твоята душа? Аз те видях преди еони, и тогава ти беше съвсем друг, прокаженият отговори: Хората ме отблъснаха, отблъснаха ме поради моята болест! Нито един човек не искаше да има нещо общо с мен, и аз просто не знаех как да се грижа за живота си. Затворен в моето страдание, аз скитах по земята, докато веднъж стигнах до една гора. Там ме привлече нещо, което отдалеч ми заприлича на светещо дърво. И аз не можах да сторя нищо друго, освен да се подчиня на силата, която ме тласкаше към това светещо дърво. А после, сякаш излезе от светещото дърво, пред мен застана нещо като мъртвешки скелет. И аз знаех: пред мен стоеше самата смърт. Смъртта рече: Аз съм ти! Сега ще ям от теб. Тогава аз се изплаших. Но смъртта каза: Защо се страхуваш? Нима не си ме обичал винаги? Аз обаче знаех, че никога не съм я обичал. И докато отправяше тези думи към мен: Защо се страхуваш? Нима не си ме обичал винаги тя се превърна в един красив Архангел. После смъртта изчезна, а аз потънах в дълбок сън. Пробудих се едва заранта и видях, че съм спал до дървото. Оттогава моята проказа все повече се влошаваше.

След като разказа всичко това, между него и Исус от Назарет застана едно Същество, за което той знаеше: Ето, сега пред мен стои Ариман или нещо ариманическо. И още докато го гледаше, Съществото изчезна, след което изчезна и Исус от Назарет. Исус беше отминал. А прокаженият трябваше да продължи своя път.

След тези три изживявания Исус от Назарет стигна до реката Йордан, където кръщаваше Йоан. Още веднъж бих искал да подчертая, че с Кръщението от Йоан настъпи онова, което е описано също и в другите Евангелия, а именно историята са Изкушението. Изкушението протече така, че Христос Исус се изправи не пред едно Същество; да, Изкушението протече през три етапа.

Най-напред Христос Исус застана пред едно Същество, което му беше познато, защото вече го беше срещнал при запознаването си с изпадналия в отчаяние човек, досещайки се, че сега стои пред Луцифер. Пред нас се разкрива една забележителна връзка. И тогава чрез Луцифер се прояви онова изкушение, което беше изразено с думите: Ще ти дам всички царства на света и тяхната слава, ако ме признаеш за твой господар! Но изкушението на Луцифер беше отблъснато.

Втората атака се състоеше в това, че Луцифер се върна отново, но този път заедно със Съществото, което беше застанало между Исус от Назарет и прокажения, така че последният се досети: Да, това е Ариман. И сега идва ред на онова изкушение, което в другите Евангелия е представено с думите: Ако си Син Божий, хвърли се долу, и няма да ти се случи нищо! Това изкушение също беше отблъснато, защото силите на Луцифер и Ариман бяха противопоставени една на друга.

Единствено третото изкушение, извършено само от Ариман, предизвикващ Христос Исус да превърне камъни те в хляб, единствено това изкушение не беше отблъснато докрай. И тъкмо този факт, че Ариман не беше напълно победен, се оказа решаващ за по-нататъшното протичане на събитията. Сега Ариман можеше да си послужи с Юда; тъкмо поради тази причина събитията протекоха според начина, който ще обсъдим по-нататък.

Вие виждате, че тук стигаме до една интуиция от Хрониката Акаша относно онзи момент, който следва да считаме за безкрайно важен както за цялото развитие на Христос Исус, така и за планетарното развитие на Земята. Събитията, разиграли се между разговора на Исус от Назарет с мащехата и Йоановото Кръщение в реката Йордан, протекоха някак си така, че пред погледа на Исус от Назарет още веднъж трябваше да бъде потвърдена връзката между планетарното развитие на Земята от една страна, и луциферическия и ариманическия елемент от друга. Натановият Исус, в когото Азът на Заратустра действуваше в продължение на осемнадесет години, беше така подготвен чрез описаните процеси, че да приеме в себе си Христовото Същество. И сега ние се доближаваме до онзи миг, който е изключително важен за правилното разбиране на общочовешката еволюция. Ето защо аз се стремя да съпоставя различни факти според както те се откриват на окултния изследовател, които биха направили общочовешката еволюция разбираема тъкмо в този смисъл.

Може би някога и тук ще имам възможност да говоря за онези неща, които наскоро засегнах пред аудиторията в Лайпциг*42, където се опитах да прокарам една свързваща линия между Христовото Събитие и история та на Парсифал. Днес искам само да засегна някои подробности относно фактите на Петото Евангелие, за които бих желал да говоря при нашата следваща среща. Бих желал да обърна вниманието Ви върху това, как чрез отделните подробности от общочовешката еволюция – подробности, които са един вид отпечатани в самата нея, за да бъде разбрана тя поне отчасти, вникваме в истинския смисъл на тази еволюция, стига съответните подробности и факти да бъдат разглеждани в тяхната истинска светлина. Аз не бих желал да се впускам в това, което изложих в Лайпциг относно връзката между Христовото развитие и Парсифаловата идея; а само да посоча онази главна нишка, която минаваше през всички мои обяснения.

Впрочем, нека за целта да си припомним: Как застава пред нас Парсифал, който няколко столетия след Мистерията на Голгота, достигна, така да се каже, една важна степен от Христовото присъствие в човешката душа?

Парсифал е син на един рицар, отдаден на приключения, и на майка си Херцлайде. Още преди Парсифал да се роди, рицарят напусна Херцлайде. Майката живее в мъки и страдания. Тя иска да предпази своя син от всичко онова, което би го довело до контакт с рицарите и би пробудило у него рицарски добродетели, както и желание да по свети силите си в служба на рицарството. Тя го отглежда по такъв начин, че той не влиза в досег с всичко онова, което се проявява във външния свят, с всичко онова, което външният свят може да даде на човека. Парсифал трябва да израсне в пълно усамотение с природата и само с впечатленията, които идват от нея. Той не бива да знае ни що за това, което става с рицарите и другите хора. Казва се още, че той не бива да знае нищо за религиозните представи на отделните народи. Единственото, което научава от майка си, е че има един Бог и че Бог стои зад всичко. Той иска да служи на Бога. И не знае нищо друго, освен това, че трябва да служи на Бога. Всичко друго е държано встрани от него. Обаче стремежът към рицарство е толкова силен, че един ден той напуска майка си и тръгва по широкия свят, за да опознае истинската природа на този свой стремеж. И накрая, след продължително странствуване, той стига до замъка на Свещения Граал.

Всичко, което той изживява там, е най-добре описано т.е. „най-добре" с оглед на духовно-научното познание от Крестиен дьо Тройя*43, който е източник на сведения и за самия Волфрам фон Ешенбах*44. Ние научаваме, че веднъж при своето странствуване, Парсифал стигнал до една гориста област, където на морския бряг двама мъже ловели риба. И в отговор на въпроса, който им задал, те го насочили към замъка на царя на рибарите. След като стигнал до замъка и влязъл вътре, погледът му бил привлечен от един мъж, болен и слаб, който лежал на легло. После този болен мъж му подал един меч, меча на своята, племенница. След това Парсифал забелязал, че влиза оръженосец с едно копие, от което се стичала кръв, стигаща чак до ръцете му. После в замъка влязла една девица със златна чаша, от която се разливала такава светлина, че другите светлини в залата просто не се забелязвали. Накрая поднесли храна. При всяко влизане в залата занасяли чашата в съседната стая. И лежащият там баща на царя на рибарите, усещал прилив на сили, които идвали от златната чаша.

Всичко това се сторило много чудно на Парсифал, но при своите предишни странствувания, един рицар го посъветвал никога да не задава излишни въпроси. Ето защо и сега той не попитал нищо за сцените, които видял, а взел решение да зададе своите въпроси чак на следващата сутрин. Но когато се пробудил, целият замък бил празен. Той извикал, но никой не му отговорил. Решил, че рицарите са отишли на лов и поискал да ги последва. В двора на замъка видял оседлания си кон. Възседнал го и бързо препуснал по моста, дори конят трябвало да направи голям скок, понеже веднага след него мостът бил вдигнат. Но от рицарите нямало никаква следа.

Обаче ние добре знаем за какво става дума тук: за това, че Парсифал не зададе никакъв въпрос. Въпреки че пред удивената му душа се случиха поразителни неща, той пропусна да запита за техния смисъл. И сега той постоянно трябва да чува, че всичко онова, което принадлежи на неговата мисия, е свързано с обстоятелството, че той трябваше да запита, че така да се каже неговата мисия има връзка с незададените въпроси от носно поразителните събития в замъка. Обаче той не запита нищо! И понеже не запита нищо, с това Парсифал предизвика един вид нещастие.

Как застава сега Парсифал пред нас? Той застава пред нас така, че ние си казваме: Да, в лицето на Парсифал ние виждаме една личност, която е възпитана извън условията на културата на външния свят, една личност, която трябваше да бъде доведена до чудесата на Свещения Граал и да запита за тяхната същност, но да запита с една непорочна, девствена душа, неповлияна от външната култура. И защо трябваше Парсифал да зададе своите въпроси?

Аз често съм изтъквал: онова, което се случи под влиянието на Христовия Импулс, е от такова естество, че хората не можеха веднага да го разберат. Така от една страна ние имаме това, което преди навлизането на Христос в Земната аура непрекъснато се възпроизвежда, въпреки човешките спорове и теологични догми. Защото Христовият Импулс продължи да действува и след Мистерията на Голгота! И цялостното формира не на Запада протече под влиянието на този Христов Импулс, който веднага проникна в скритите дълбини на човешките души, в скритите дълбини на общочовешката еволюция. Ако този Импулс би упражнявал свои те въздействия единствено чрез това, което хората разбираха и върху което те спореха, тогава последиците за човечеството щяха да са твърде незначителни. Сега, по времето на Парсифал, ние виждаме, че настъпва един важен момент, когато Христовият Импулс трябва да се издигне с една степен по-високо.

Ето защо Парсифал не трябваше да бъде един от онези, които са научили за жертвата на Голгота от апостолите, църковните учители и различните богословски течения. Той не трябваше да узнае, как рицарите поставят своите добродетели в служба на Христос. Той трябваше да стигне до връзката с Христовия Импулс единствено там, в дълбините на своята душа. И той би разрушил тази връзка, ако би приел по външен път всичко онова, което хората знаят или говорят за Христос. Не това, което хората вършат или казват, а само непосредствените изживявания на душата, когато тя е изцяло отдадена на свръхсетивните процеси, характерни за по-нататъшния ход на Христовия Импулс: ето кое трябваше да се роди у Парсифал. Външните учения винаги са малко или много свързани със сетивния свят. Обаче Христовият Импулс нахлу в душата на Парсифал по свръхсетивен начин. Неговата душа не трябваше да бъде тласкана към нищо друго, освен към това, да за даде необходимия въпрос тогава, когато се изправи пред дълбокия смисъл на Христовия Импулс, когато се изправи пред Свещения Граал. Той беше длъжен да запита не поради преклонението, което рицарите смятаха, че изпитват към Христос, нито поради преклонението, което теолозите смятаха, че изпитват към Христос; той беше длъжен да запита единствено чрез силите на девствената душа, живееща напълно в духа на своето време, да запита какво би могъл да му открие Свещеният Граал и какво представлява всъщност Христовото Събитие. Той беше длъжен да запита! Нека добре да запомним тези думи.

Една друга личност обаче не трябваше да задава въпроси. Тя е достатъчно известна, достатъчно известен е този, който не трябваше да задава въпроси: младежът от Саис*45. Защото фаталното при него беше, че трябваше да запита, че направи това, което не биваше да върши, че поиска да му бъде разкрит образът на Изида*46. Всъщност Парсифал от епохата преди Мистерията на Голгота това е младежът от Саис. През онази епоха му беше казано: Пази се, ако твоята неподготвена душа поиска да види какво се намира под булото на Изида. Да, след Мистерията на Голгота, младежът от Саис, това е Парсифал. И той трябваше да остане неподготвен, и като такъв да бъде отведен до Свещения Граал. Той пропусна най-важното, понеже не стори това, което беше забранено на младежа от Саис: не запита, не се пребори за тайните, от които се нуждаеше душата му. Ето как се променят нещата в хода на еволюцията.

Ние добре знаем първоначално за тези неща ще загатнем само по един твърде абстрактен начин, но по-късно ще ги разгледаме съвсем конкретно, че тук става дума за това, да бъдат разкрити тайните на Изида. Лесно е да си представим образа на древната Изида и детето Хор, както и връзката между Изида и Хор, сина на Изида и Озирис. Обаче това е една абстрактна представа. Зад нея, естествено, са скрити дълбоки тайни. Младежът от Саис не беше достатъчно зрял, за да се устреми към тях. После, когато влезе в замъка, Парсифал пропусна да зададе въпроса за чудесата на Свещения Граал и първото, което срещна, беше една жена, една годеница, която оплакваше своя току-що починал годеник, когото държеше в скута си: ето образа на скърбящата майка, държаща своя мъртъв син в ръцете си, един образ, с чиято помощ по-късно беше представяна тъгуващата Богородица с тялото Христово! Ето първото указание за онова, което Парсифал би узнал, ако беше запитал за чудесата на Свещения Граал. Той би разбрал в една нова светлина онази връзка, която съществува между Изида и Хор, между майката и Си на човешки. И той трябваше да запита!

Виждаме, следователно, как макар и едва загатнати, тези неща ясно показват колко голям напредък е настъпил в еволюцията на човечеството: това, което не трябваше да се случи преди Мистерията на Голгота, след Мистерията на Голгота трябваше да се случи, понеже междувременно човечеството беше напреднало в своето развитие. Душата на човечеството, ако мога така да се изразя, беше станала друга.

Както казах, върху всички тези неща ще говорим по-късно; тук аз искам само да загатна за тях. Но всички те придобиват за нас съответната стойност, само ако ги направим плодотворни за нас, наистина плодотворни. И това, което можем да извлечем от образа на младежа от Саис, обогатен сега от Парсифаловата тайна, е че ние трябва да се научим да питаме, и то според новия дух на нашата епоха. Научавайки се да питаме, ние подготвяме възходящия ход на общочовешката еволюция.

И така, след Мистерията на Голгота, ние по необходимост имаме два потока на еволюцията: Единият носи в себе си Христовия Импулс и постепенно ни отвежда нагоре в духовния свят; другият, или низходящият поток ни сваля в материалния живот, в материализма. Днес тези два потока са така преплетени, че фактически почти цялата ни култура е завладяна от материализма; и все пак съвременният човек трябва да отправи съвсем непредубеден поглед към всичко онова, което Духовната Наука ни открива за Христовия Импулс, за да стане ясно: към външния свят, завладяван все повече и повече от материализма, душата копнее да прибави и своя собствен напредък в духовния свят. Обаче за тази цел ние трябва да се научим на това, което споменах: Да се научим да питаме!

Да, намирайки се в духовния поток, ние трябва да се научим да питаме. Но хората, поставени в материалистическия поток, са силно затруднени в това, да поставят въпроси. Нека да сравним двата потока и да вникнем в тяхната същност. В единия поток ще открием хората, които са привлечени от материализма. Те могат да бъдат и личности, които се придържат към една или друга духовна догма, които на думи или на теория признават духовния свят. Обаче тук важното е нещо съвсем друго, важното е да навлезем в духовния поток с цялата си душа.

За хората, поставени в материалистическия поток, може да се каже: те изобщо не са „питащи" хора! Те действително не са никакви „питащи", понеже вече знаят всичко. Тъкмо това е характерно за материалистическата култура, че тези хора знаят всичко, че те не искат вече да питат. Дори съвсем младите хора знаят днес всичко и не искат да питат. И когато човек може да изкаже своето собствено мнение, това се смята за свобода, за издигане на личния престиж. Само че никой не проследява как възникват личните мнения, личните преценки. Ние израстваме заедно със света. Още с първите думи от действието, ние приемаме това или онова. После, с течение на годините, ние без да забелязваме приемаме все повече неща от света. Чрез нашата Карма ние сме устроени по един или друг начин. Поради тази причина, едни неща ни харесват повече, други по-малко. Да, ние израстваме в нашите преценки и достигаме до напълно респектиращата според някои критици възраст от двадесет и пет години, и се чувствуваме много зрели в съжденията си, понеже смятаме, че те идват от нашата собствена душа. Обаче който може да се вгледа в душите, той знае: там е разположено не друго, а онзи концентриран в собствената душа външен живот, в който сме поставени всички ние. Ето защо лесно бихме могли да изпаднем в конфликтно положение, ако си въобразим, че внасяме там кой знае какво чрез нашите съждения. Въобразявайки си, че сме независими от нашия вътрешен свят, ние само ставаме още по-зависими от него. Ние разсъждаваме, обаче напълно се отучваме да задаваме въпроси.

Ние се научаваме да питаме, само когато развиваме у себе си едно душевно равновесие, според което пред свещените области на живота можем да застанем с преклонение и трепет, единствено в случаите, при които душата е опазена от стремежа да налага нашите съждения относно всичко онова, което трябва да се излее върху нас именно от тях, от свещените области на живота. Ние се научаваме да питаме, само когато можем да се пренасяме в една атмосфера на очакване, така че с помощта на едно или друго събитие да проникваме в една или друга област на живота, когато можем да чакаме, когато изпитваме известен страх да приложим нашите съждения спрямо онова, което ни пресреща от свещените области на битието, когато спираме да разсъждаваме и плахо отправяме нашите въпроси, и то не само към хората, които могат да ни кажат нещо, а най-вече към духовния свят, когото обгръщаме не са нашите съждения, а с въпросите, вложени в самото ни настроение, в самото ни светоусещане.

Опитайте се с помощта на медитация да си обясните каква голяма разлика има между изтъкването на личните съждения и отправянето на въпроси към духовните области на живота. Вътрешните опитности на човека винаги ще му напомнят за тази огромна разлика. Впрочем с тази разлика е свързано и нещо друго, което е характерно за цялата ни епоха и с което следва да се съобразяваме в нашето духовно движение. Защото това духовно движение ще устои във времето, само ако се научим да разбираме голямата разлика между личните съждения и въпросите към духовния свят. Естествено, ние следва да разсъждаваме върху външните условия на живота. Ето защо аз съвсем не казвам, че трябва да ограничаваме в една или друга степен нашите разсъдъчни способности; просто има такива дълбоки тайни, пред които можем да се изправим само в подобаващата атмосфера на трепетно очакване и преклонение. Нашето духовно движение ще напредва най-вече там, където по-голяма част от хората ще съумеят да породят в себе си тази атмосфера на „питащата душа"; и обратно то ще бъде възпирано навсякъде, където хората изпитват гордост от своето повърхностно мислене. И когато в действително тържествените мигове на нашия живот се опитаме да проумеем какво всъщност напира към нас от забележителната сцена, представяща Парсифал, отправен към замъка на Граал, тогава в лицето на този Парсифал, който трябва да постави своите въпроси, ние откриваме един истински символ на нашето духовно движение. Сега вече очите ни се отварят и за нещо друго.

Когато още веднъж хвърлим поглед към еволюцията на човечеството от преди Мистерията на Голгота, ние трябва да кажем: През онази епоха човешката душа все още притежаваше едно древно наследство от времето, когато тя за пръв път трябваше да слезе от духовния свят и да се включи във веригата на земните реинкарнации. Тя за пази това наследство и го пренасяше от една инкарнация в друга. Ето защо през онези времена съществуваше така нареченото от нас древно ясновидство, което постепенно угасна, ставайки все по-слабо и по-слабо. Колкото по вече напредваха инкарнациите, толкова по-слабо ставаше древното ясновидство. Но с какво точно беше свързано древното ясновидство?

То беше свързано с това, с което са свързани и външните сетивни възприятия на ушите, очите и т.н. Типично за хората преди Мистерията на Голгота беше, че те израстваха като деца: те се научаваха да ходят, да говорят; естествено, доколкото все още бяха налице елементарните сили на древното ясновидство, те се научаваха и да ясно виждат. Те изграждаха тези способности в хода на естественото общуване между хората, също както например говорът става възможен чрез устройството на ларинкса. Но те не спираха до научаването на говора отиваха още по-нататък до елементарното ясновидство. Това елементарно ясновидство беше свързано с нормалния човешки организъм и с неговите физически характеристики, така че по необходимост ясновидството трябваше да приеме характера на човешкия организъм. Един човек, водещ разпуснат живот, не можеше да внесе в своето ясновидство една чиста природа; един чист човек обаче можеше да внесе своята чиста природа и в своето ясновидство. Това е на пълно естествено, понеже ясновидството беше непосредствено свързано с човешкия физически организъм.

Една необходима последица от всичко това беше, че определени тайни тайните за връзката между духовния свят и физическия земен свят, които съществуваха преди слизането на Христос Исус, не трябваше да бъдат откривани на обикновеното човешко устройство, на обикновената човешка организация. Преди това човешката организация трябваше да бъде променена, трябваше да узрее. Младежът от Саис не биваше току-така, идвайки отвън, да види образа на Изида.

С настъпването на Четвъртата следатлантска епоха, когато се разигра и Мистерията на Голгота, древното ясновидство постепенно изчезна. На преден план излезе една нова душевна нагласа, едно ново душевно устройство, което трябваше да остане напълно изолирано от духовния свят, една нова душевна организация, лишена от подтика да задава въпроси. Сега вече, когато пита за тайната на Свещения Граал, душата не е изложена на онези вредни сили, които я заплашваха в миналото. Защото в тази тайна се крие това, което след Мистерията на Голгота се вля като една жива сила в аурата на Земята. Всичко онова, което по-рано остана извън аурата на Земята, и което сега се вля там като тайна на Граал, би останало затворено за онзи човек, който не се осмелява да пита. Човекът трябва да пита, което означава не друго, а следното: той трябва да има смелостта и действително да развие това, което и бездруго живее в душата.

Преди Мистерията на Голгота всичко това не съществуваше в душата, понеже Христос още не беше навлязъл в Земната аура. Ако преди Мистерията на Голгота някой би отправил точен поглед в образа на Изида и би разкрил нейната тайна, тогава чрез все още наличните у него сили на древното ясновидство той би вложил там цялата си човешка природа и би осъществил известна форма на познание.

Обаче след Мистерията на Голгота, душите, които питат, идват по друг начин до новата Мистерия на Изида. Ето защо нещата са поставени така, че днес важното е да се задават правилните въпроси, или с други думи, човекът да посреща по подобаващ начин онова, което идва от висшите светове като един или друг духовен мироглед. Ако някой пристъпва към тези неща с настроението, идващо от усилията на разума, тогава той може да прочете всички книги и всички цикли обаче няма да проумее нищо, понеже ще му липсва Парсифаловото настроение. Но ако се появи друг човек и освободи своята питаща душа, тогава той ще разбере много повече от това, което е скрито между думите. Той просто ще оплоди думите с жизнените сили, бликащи от неговата собствена душа. Същественото тук е да превърнем духовните послания в непосредствено вътрешно изживяване.

Тази съществена подробност е валидна и тогава, когато се докосваме до такива забележителни събития, каквито са разговорът между Исус от Назарет и майката, както и Йоановото Кръщение в реката Йордан. За щото за нас тези неща стават съдържателни, само когато питаме за тях, когато усещаме живата потребност да вникнем в онзи преломен момент, който отделя епохата преди и след Мистерията на Голгота. И най-добре е, когато човекът се остави изцяло под въздействието на тези неща.

Общо взето онова, което те искат да кажат на нашата душа, се съдържа в самата легенда и нашите тълкувания не са чак толкова необходими.

Тъкмо във връзка с тази част от Петото Евангелие аз исках да отбележа, как за нашата епоха в известен смисъл отново се превръща в нещо важно да разберем Парсифаловото настроение. Ние наистина трябва да го разберем. То просветва и у Рихард Вагнер*47, който се опита да го въплъти в едноименната музикална драма. Съвсем не искам да се впускам в големия спор, който днес се разгаря във външния свят относно „Парсифал". Духовната Наука не е тук, за да вземе една или друга страна. Ето защо тя е твърде далеч от това, да се намесва в спора между онези, които в Байройт се опитват да съхранят Вагнеровия „Парсифал" впрочем засега най-забележителният документ за днешния свят относно Парсифаловото настроение, и хората, които смятат, че трябва да го отнесат към царството на Клингзор. А последното, в общи линии, вече е налице. Тук бих искал да посоча и нещо друго: че в продължаващото действие на Христовия Импулс, там, където нито разсъдъчната способност, нито „горното" съзнание са достатъчно укрепнали, но където „горното" съзнание все повече и повече ще се отваря за духовния светоглед, там Парсифаловото настроение също трябва да е винаги будно, както и още нещо, за което ще стане дума в хода на тази зима.