ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Базел, 23 Септември 1912

В тези лекции многократно беше споменато, че занапред в отношението на хората към Евангелията ще настъпи един забележителен поврат, защото те ще вникнат в художествения елемент и в цялостната композиция на тези Евангелия и ще се убедят, че окултните основи, както и световноисторическите импулси, представени в Новия Завет, могат да бъдат видени в истинската им светлина едва тогава, когато отворим очи за художествено-композиционната страна на Евангелията. Общо взето евангелската литература и художественият елемент, застъпен в Евангелията, са разглеждани в хода на общочовешката еволюция по същия начин, за който стана дума през последните дни.

Ние насочихме нашето внимание към онези самотни образи от Древна Гърция, които ясно усетиха в душата си бавното заглъхване на старото ясновидство и се постараха да го заменят с това, от което трябваше да израсне човешкият Аз, съвременното съзнание, абстрактните понятия, абстрактните представи. Сега бихме искали да посочим и нещо друго, което именно в рамките на гръцката култура се явява като един вид завършек на цяла епоха от общочовешката еволюция, сякаш тя е стигнала до една крайна точка, след която развитието тръгва по съвсем нов път. Тук става дума за гръцкото изкуство. На какво се дължи това, че не само през Възраждането европейските души копнееха за страната на гърците, за страната на красотата, откривайки в прекрасното извайване на телесните форми един истински идеал за човешкото развитие, но дори и през по-късните епохи духове като Гьоте също търсеха с душата си тази страна на гърците, тази страна на красивите форми? Това се дължи на факта, че всъщност в Древна Гърция онази красота, която непосредствено се излива от външните форми, стигна до своята кулминация, до своя завършек.

Гръцкото изкуство, гръцката красота ни привлича именно с вътрешната завършеност на формите. В характерната си композиция гръцкото художествено произведение постига своя замисъл по един безусловен начин. Тя веднага изпъква пред погледа и е изцяло потопена в сетивния свят. Величието на гръцкото изкуство се състои именно в това, че то съществува като едно външно проявление.

Бих казал, че и художественият елемент, вложен в Евангелията, днес по същия начин се открива пред очите ни по един съвсем нов начин, който досега е останал напълно неразбран от хората. Тук става дума за вътрешната композиция, за вътрешното преплитане на художествените нишки, които същевременно са и окултни нишки. Ето защо нещата опират до това, което казахме вчера: навсякъде в отделните разкази и описания да се търси основното, същественото.

И тъкмо в Евангелието на Марко на преден план изпъкват не отделните думи, а цялостната атмосфера на изложението, което ни показва Христос като едно космическо и в същото време земно проявление, а самата Мистерия на Голгота като един земен и в същото време свръхземен факт. Изтъква се и нещо друго, което проличава от един художествен похват, в самия край на Марковото Евангелие. Изтъква се как един космически импулс просиява в планетарното битие на Земята. Този импулс просиява в самото планетарно тяло на Земята. И сега Земните човешки същества имат задачата да се отнесат към този импулс с едно истинско разбиране. Може би никъде другаде, освен в Евангелието на Марко не е подчертано толкова ясно: Разбирането на този импулс, който озари Земното битие и за чието пълно разгръщане е необходима цялата бъдеща еволюция на Земята, разбирането на този импулс в никакъв случай не беше възможно през времето, когато се извърши самата Мистерия на Голгота. И тази невъзможност за разбиране, фактът, че човешкото разбиране тогава направи едва своите първи стъпки, за да се разгръща все повече и повече в хода на по-нататъшната еволюция, всичко това Евангелието на Марко ни представя по един прекрасен начин именно в своите художествени елементи, в своята цялостна композиция. И ние долавяме тези фини художествени и композиционни достойнства, когато се запитаме: Как изобщо възникна това разбиране по времето, когато се извършваше Мистерията на Голгота?

Всъщност разбирането можа да се прояви на три равнища. За него спомогнаха три фактора: На първо място са най-близките ученици на Христос Исус; навсякъде в Евангелието те са представени като избрани от самия Господ, като такива, на които Той е поверил важни тайни, необходими за едно по-дълбоко разбиране на съществуванието. Следователно от тях ние трябва да очакваме най-висшето разбиране за Мистерията на Голгота. И какво разбиране трябва да очакваме от тях? Това е вложено с един фин композиционен усет в Евангелието на Марко и ние го откриваме най-вече с приближаването към неговия край. фактът, че тези избрани ученици можаха да стигнат до едно по-висше разбиране отколкото водачите на старозаветният народ изпъква особено ясно пред нас, стига да търсим точното обяснение на нещата.

Така Вие стигате до онзи разговор, който Христос Исус води със садукеите (12, 18-27). В този разговор става дума за безсмъртието на душата. Ако човек чете Евангелието повърхностно, той трудно ще отгатне защо този разговор със садукеите е вмъкнат точно тук и защо садукеите произнасят странните думи: Би могло, казват те, да се случи така, че от седем братя един да се ожени за една жена, но той да умре и за същата жена да се ожени втория брат; след като умира и втория, взема я третият, а после и всички останали, а накрая, след смъртта на седмия, умира и тя. И сега седукеите не разбират, как ще се отнасят в духовния свят тези седем мъже към жената, ако там има безсмъртие. Така звучи известното възражение на садукеите и може би някои от Вас знаят, че то е повдигано не само по времето на Голготската Мистерия, а и в някои съвременни книги, оборващи безсмъртието. Но защо се води този разговор? От самия отговор на Христос Исус става ясно, че след смъртта душите стават небесни същества; следователно примерът, посочен от садукеите няма никаква стойност за отношенията в свръхсетивния свят. Или с други думи: Христос Исус говори за извънземни отношения, доколкото те могат да послужат за разбирането на извънземния живот.

Отивайки към края на Марковото Евангелие, Вие стигате до един друг разговор. Там Христос Исус трябва да отговори по въпросите на брака (10, 1-12). Разговорът се води между Христос Исус и юдейските книжници, които напомнят как според Мойсеевите закони един мъж може да напусне жена си след като й даде „разводно писмо“. И какво има предвид Христос Исус, когато отговаря: „Мойсей ви даде този закон, понеже сърцата ви са корави и вие се нуждаете от такива закони.“ Той има предвид това, че нещата са се променили и сега Той напомня за онези връзки между мъжа и жената, които са съществували преди намесата на луциферическите сили в човешката еволюция. Или с други думи, Той говори за нещо космическо, за нещо извънземно. Важното тук е, че Христос Исус насочва разговорите, отнасящи се до сетивния свят, към области, които принадлежат на свръхсетивния свят. И още нещо: Със самото си идване на Земята Той сваля свръхземни, космически отношения и ги включва в разговорите си със земните същества.

Следователно, от кого най-вече би трябвало да очакваме, или от кого би трябвало да изискваме възможно най-дълбокото разбиране на Христовите думи за космическите отношения? От тези, които Той избра за свои ученици. Следователно, първото равнище на разбиране бихме могли да обобщим по следния начин: Учениците на Христос Исус можаха да вникнат в Мистерията на Голгота и да проумеят свръхземното, космическото естество на този факт. Точно това бихме могли и да очакваме от учениците, които Той сам избра.

Второто равнище, втората степен на разбиране, която бихме могли да очакваме, следва да търсим у ръководителите на древноеврейския народ, у първосвещениците и върховните съдии, от тези, които добре познават писанията и цялата история на старозаветния народ. Какво бихме могли да очакваме от всички тях? Евангелието посочва съвсем ясно: От тях не се изисква разбиране за космическите отношения, за които говори Христос Исус; от тях се очаква да разберат друго: А именно, че Христос Исус идва всред древноеврейския народ и неговата индивидуалност носи отпечатъка от кръвта на този народ, че Той е син на Давидовия дом и че е дълбоко свързан с всички онези сили, които благодарение на Давид се вляха в юдейския народ. Така ние стигаме до втората, по-ниска степен на разбиране. Според нея Христос Исус има една мисия, която съвпада с върховата точка на мисията на целия юдейски народ и това се загатва по един чуден начин в края на Марковото Евангелие, когато все по-настойчиво се подчертава забележете само с какъв фин художествен и композиционен усет, че тук ние имаме работа със Сина Давидов. Следователно, докато от учениците се изисква разбиране за мисията на космическия герой, от онези, които се числят към юдейския народ, се изисква разбиране за това, че е дошъл краят на Давидовата мисия. Това е второто. Юдейският народ би трябвало да разбере, че е изправен пред края на една велика епоха, когато в същото време се възпламенява и неговата истинска мисия.

И откъде би трябвало да дойде третата степен на разбиране? За тази цел се изисква нещо още по-незначително. И забележително е по колко фин художествено-композиционен начин е постигнато това от Евангелието на Марко. Тук наистина се изисква нещо незначително, и то не от друг, а от страна на римляните. Прочетете края на Евангелието и вижте какво става, когато първосвещениците предават Христос Исус на римляните; впрочем занапред ще говоря само за Евангелието на Марко. Първосвещениците продължават да питат Христос Исус дали Той иска да каже нещо за Христос, дали Той ще се провъзгласи за Христос, което би ги раздразнило, понеже това би означавало, че Той говори за своята космическа мисия, и дали иска да говори за факта, че произлиза от Давидовия род. От какво се възмущава Пилат, римлянинът? Единствено от това, че Той се обявява за „Цар на юдеите“ (15, 1-15).

Сега юдеите трябваше да разберат, че идването на Христос Исус представлява върховата точка на тяхното собствено развитие. Римляните трябваше да разберат, че Той действително има някакво значение в развитието на юдейския народ, че изпълнява някаква водеща, но не и главна роля. Ако римляните бяха разбрали това, какво щеше да се случи? Нищо друго, освен онова, което и без това се случи, само че те наистина не го разбраха. Ние знаем, че юдейството пое към Западния свят минавайки през Александрия. Все пак римляните би трябвало да отгатнат, че сега е настъпил световноисторическият момент за разпространяването на юдейската култура. И за това наистина се изисква по-малко, отколкото се изисква от книжниците. Римляните би трябвало да се досетят само за ограничената роля на юдеите в тази част от света. А фактът, че те не се досещат това би била една от задачите на епохата говори за следното: Пилат просто не разбира, че Христос Исус би могъл да бъде възприет от хората като „Цар на юдеите“ и вижда в цялото събитие нещо съвсем безобидно.

И така, относно мисията на Христос Исус ние откриваме три степени на разбиране: на първо място е разбирането за космическия елемент на Христос, до което стигнаха Неговите ученици, на второ място идва разбирането на юдеите за това, което трябваше да се случи в самия юдейски народ, и на трето място разбирането на римляните за това, че юдеите разпространяват своето влияние не само в Палестина, но и върху все по-обширни територии на Земята.

Този факт е загатнат именно в художествено-композиционната страна на Марковото Евангелие. А на въпросите, възникващи от трите степени на разбиране, Евангелието на Марко може да ни даде съвсем ясни отговори.

Първият въпрос би трябвало да бъде: Дали апостолите, избраните ученици, са дораснали до разбирането за космическите измерения на Христос Исус? Познаха ли те в Него именно космическия Дух? Разбраха ли те, че всред тях живя едно Същество, чиято аура беше пронизана от космическите сили и от космическите закони, които едва сега можаха да се проявят на Земята? Разбраха ли те това?

фактът, че Христос Исус изисква от тях тази степен на разбиране, е ясно посочен в Евангелието. Когато двамата ученици, Зеведеевите синове, искат от Него да седнат от дясната и от лявата Му страна, Той казва:

„Не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която аз пия, или да се кръстите с кръщението, с което аз се кръщавам?“ (10, 38).

Първоначално учениците обещават това. Но какво би могло да се случи после? Биха могли да се случат две неща. Най-напред избраните ученици действително биха могли да преминат през всичко онова, което се разигра като Мистерия на Голгота, тъй че връзката между тях и Христос да се запази до самата Мистерия на Голгота. Това би било едното, което би могло да се случи. Но че се случи не това, а другото, ние виждаме съвсем ясно от Евангелието на Марко. Когато Христос Исус беше заловен, всички побягват, а Петър, който беше обещал да не отстъпва пред нищо, три пъти се отрича от Него преди още петелът да е пропял два пъти. Така изглежда описанието от страна на апостолите. Но как изглеждат нещата от гледна точка на самия Христос?

Нека да се пренесем и то с пълно смирение, понеже тъй би трябвало да бъде в душата на Христос Исус, който до последния момент се опитваше да запази връзката си с душите на апостолите; да се пренесем, доколкото можем, в душата на Христос, за да проследим по-нататъшното развитие на събитията. Тази душа спокойно би могла да си зададе световноисторическия въпрос: Мога ли аз да направя нещо, за да могат апостолските души, или поне най-подготвените от тях, да се издигнат до онази висота, която ще им позволи да изживеят заедно с Мен всичко онова, което предстои да се случи до Мистерията на Голгота? Да, Христовата душа е изправена тъкмо пред този въпрос. Колко величествен е този миг, когато Петър, Яков и Йоан са отведени до Маслиновата планина, където Христос Исус сам иска да се убеди дали може да разчита на най-доверените си ученици. Но по пътя Го обзема страх. Да, скъпи приятели, нима някой би повярвал, че Христос може да изпитва страх от смъртта, от Мистерията на Голгота, че приближаващата Голгота може да предизвика кървава пот по лицето Му? Това би означавало, че познанието за Мистерията на Голгота е крайно недостатъчно. Такова познание може и да е оправдано от богословска гледна точка, но само по себе си то няма никакъв смисъл. Защо Христос е натъжен? Той не се ужасява от Кръста. Това е самопонятно. Той се ужасява от следното: „Ще устоят ли учениците, които аз взех със себе си, пред този миг, когато трябва да се реши дали в душата си те ще приемат да дойдат с мен, дали ще поискат да изживеят с мен всичко, което ме очаква по пътя към Кръста? Сега трябва да се реши дали тяхното съзнание ще остане достатъчно будно, за да изживеят с мен всичко, което ме очаква по пътя към Кръста.“ Тази е „чашата“, която се приближава до Него. И Той ги оставя сами, за да са „будни“, или с други думи, в такова състояние на съзнанието, което би им позволило да изживеят заедно с Него предстоящите изпитания. После Той се отдръпва и започва да се моли: „Отче, ако е възможно, нека тази чаша ме отмине, но да бъде не моята, а твоята воля.“ А това означава: Не допускай да остана съвсем сам като Син Човешки, а нека другите да вървят с мен. После Той се връща и намира учениците заспали. Те не успяват да постигнат необходимата степен на съзнание. Той прави втори опит, но учениците не успяват да останат будни. После Той опитва още веднъж, но положението остава същото. Сега за Него става ясно: Той остава напълно сам и те няма да споделят с Него онова, което Му предстои по пътя до Кръста. Чашата няма да Го отмине! Той ще извърши своето дело сам, душевно сам.

Светът стана свидетел на това, което наричаме Мистерия на Голгота, но по времето, когато тя се разигра, все още липсваше разбиране за това велико събитие. Дори най-доверените ученици не успяха да постигнат необходимата за тази цел будност на съзнанието. Всичко това се отнася за първата степен на разбиране. С каква художествена сила могат да бъдат представени нещата, когато човек долови истинските окултни основи на това, което Евангелията описват!

Нека сега да разгледаме втората степен на разбиране и да поставим въпроса: Как водачите на юдейския народ можаха да си обяснят идването на Онзи, който се появи в Давидовия род като плод на цялата древноеврейска еволюция? Едно от първите места, където срещаме описание за разбирането на древноеврейския народ спрямо потомъка на Давидовия род, се намира в Десета глава на Марковото Евангелие. Това е решаващото място, когато Христос влиза в Йерусалим и древноеврейският народ Го посреща като истинския Син Давидов.

„И дойдоха в Йерихон; и когато излизаше от Йерихон с учениците Си заедно с много други хора, Тимеевият син Бартимей, един сляп просяк, седеше край пътя.

И като чу, че бил Исус Назарянинът, започна да вика, казвайки: Исусе, Сине Давидов, смили се над мене!

И мнозина го смъмриха, за да млъкне; но той викаше още по-силно: Ти, Сине Давидов, смили се над мене!“ (10, 46-48.)

Тук зовът на слепеца е ясно подчертан: „Ти, Сине Давидов“. Следователно, само слепецът стига до разбирането, че пред него стои „Сина Давидов“.

„И тъй, Исус спря и рече: Повикайте го. Те викат слепеца и му казват: Дерзай, стани, вика те.

И той хвърли дрехата си, скочи и дойде при Исуса.

И проговори Исус и му каза: Какво искаш аз да направя за тебе? Слепецът му рече: Учителю, искам да прогледна.

А Исус му рече: Иди си, твоята вяра те спаси. И той веднага прогледна, и тръгна подир Него по пътя.“ (10, 49-52.)

Това означава: Само вяра е това, което Той изисква. И не бива ли да се замислим защо наред с другите случки, Евангелието разказва за изцелението на слепеца? Защо този разказ е вмъкнат така изолирано тук? Хората трябва да извличат познание дори само от композиционната структура на Евангелието. Тук акцентът пада не върху изцелението, а върху факта, че от всички само един-единствен, слепецът, вика с всички сили: „Исусе, ти Сине Давидов!“ Виждащите не го познават. Обаче слепецът, който физически не вижда, Го познава. Тъй че тук Евангелието иска да посочи колко слепи са другите и че този е трябвало първо да ослепее, за да Го види. Изобщо акцентът пада върху слепотата, а не върху изцелението. Веднага се вижда колко ограничено може да бъде разбирането за Христос.

По-нататък Вие навсякъде откривате как Той говори за това, че космическите сили проникват в човешката индивидуалност, как Той всъщност има предвид космическите сили, когато говори за безсмъртието и същественото отново е в това, че става дума за тази връзка именно при появяването на Христос като „Син Давидов“, защото Бог е Бог на живите, а не на мъртвите: Бог на Авраам, на Исаак и на Яков (12, 26-27.), тъй като Авраам, Исаак и Яков живеят под различна форма във всеки от потомците, понеже Бог живее в тяхната индивидуалност. Обаче това е подчертано още по-силно, когато Той загатва какви сили дремят в човека, очаквайки своето пробуждане. Там се казва, че не става дума просто за физическия син на Давид, защото самият Давид говори за „Бога“, а не за „физическия син“ (12, 35-37). Когато търсим влиянието на космическия Христос, винаги говорим за „Бога“ в човешката индивидуалност, за това, което трябваше да покълне от Давидовия род.

Нека да посочим още едно място потърсете го към края на Марковото Евангелие, едно място, което лесно може да остане незабелязано, ако не го разберем както трябва, едно място, което разтърсва душата. То е там, където се говори как Христос бива предаден на светските власти, които търсят основания за Неговото осъждане. А малко преди това се описва какво направи Той в храма, когато преобърна масите на среброменителите, изгони ги навън и отправи към всички своите предизвикателни думи. И въпреки това не Му се случи нищо. Сякаш Той казва: Вие видяхте и чухте всичко и сега, когато Аз стоя пред вас, вие търсите лъжливи обвинения срещу Мен, за да ме хванете с обичайните средства на един предател, както се постъпва с човек, който е извършил тежко престъпление; а докато бях всред вас в храма, вие не направихте нищо! Едно наистина разтърсващо място! Защото ние постепенно разбираме: Навсякъде Христос постъпва по такъв начин, че фактически никой не може да Му стори нищо. И не би ли трябвало да попитаме: „Защо?“ Той постъпва по такъв начин, че за нас става пределно ясно какъв величествен поврат е настъпил в мировата еволюция. „Първите ще бъдат последни, а последните първи“ (9, 35.). Това са думи, които според учението и разбирането на Стария Завет би трябвало да звучат ужасяващо, но Той ги изговаря пред всички. И въпреки това не Му се случва нищо. А после, когато Го залавят в нощния мрак с помощта на един предател, ние имаме усещането, че тук става същинско сбиване. Да, има нещо разтърсващо в това място от Евангелието:

А оня, който Го предаваше, беше им дал знак, казвайки: Когото целуна, той е; хванете го та го заведете, като го пазите здраво.

И когато дойде, веднага се приближи до него и каза: Учителю, Учителю! и го целуваше.

И те туриха ръце на него и го хванаха.

Но един от стоящите там измъкна ножа си та удари слугата на първосвещеника и му отсече ухото.

Исус проговори и рече им: като срещу разбойник ли сте излезли с ножове и сопи да Ме уловите?

Всеки ден бях при вас и поучавах в храма, но не ме хванахте; но това стана, за да се сбъднат писанията“. (14, 44-49.)

Защото на какво всъщност се дължи това, че първоначално те не можаха да го уловят и едва по-късно започнаха да търсят обвинения срещу Него? Ние стигаме до отговор на този въпрос само ако разглеждаме нещата от окултна гледна точка. Аз вече споменах как евангелистът Марко съвсем ясно посочва, че в хода на неговото повествование окултните, духовните факти, са примесени с чисто физически факти. И ние разбираме: в своите действия Христос не е строго ограничен в конкретната личност, носеща името Исус от Назарет; Неговите действия се екстериоризират върху учениците, когато например Той извън физическото тяло отива да ги търси в езерото. Ето как, намирайки се извън своето физическо тяло, докато то се подвизава тук или там, Той можеше да вложи в апостолските души всичко онова, което се излъчваше от Него като Импулс, като Дух. И Евангелието на Марко ясно посочва как хората възприемат тъкмо онова, което Той намиращ се извън своето физическо тяло проповядва и учи. Тъкмо то живее в душите. И макар душите да не го разбират, те се пробуждат за него. То е земно и извънземно, в индивидуалността на Христос и в народа.

Навсякъде и по всяко време Христос е обгърнат от една простираща се надалече, действуваща аура. Тази действуваща аура можеше да се проявява благодарение на това, че Той беше свързан с душите на избраните от Него хора, и тя беше налице дотогава, докато Той беше свързан с тях. Чашата не можеше да бъде отмината. Избраните хора не показаха никакво разбиране. И тогава аурата постепенно се оттегли от човека, наричан „Исус от Назарет“, все по-отчуждени ставаха помежду си Христос и Синът Човешки, Исус от Назарет. Все по-самотен ставаше Исус от Назарет към края на живота си и все по-слаба ставаше връзката между него и Христос.

Докато космическият елемент беше тук до момента, представен в Евангелието като „кървавата пот в Гетсимания“, докато до този момент Христос беше здраво свързан с Исус от Назарет, отсега нататък, поради неразбирането на хората, тази свързаност започва да се разпада. И докато по-рано космическият Христос тържествуваше в храма и прогонваше търговците, докато възвестяваше най-могъщите учения без нищо да Му се случи, сега вече, когато връзката между Христос и Исус от Назарет ставаше все по-слаба, враговете можаха да се приближат и да Го заловят. Космическият елемент е все.още тук, обаче ние виждаме как той все повече и повече се отдалечава от Сина Човешки. Ето кое прави нещата толкова разтърсващи! И след като хората не стигнаха до троичното разбиране, за което стана дума. какво получиха те накрая? Кого улавяха те, кого осъждаха и разпъваха на Кръста? Синът Човешки! И колкото повече те вършеха това, толкова повече космическият елемент се оттегляше от Земята, понеже, като един млад импулс, той копнееше да се свърже именно с планетарния живот на Земята. Да, той се оттегли, отдръпна се. И за тези, които Го обвиниха и осъдиха, остана тъкмо той, Синът Човешки, потопен в аурата на младия космически елемент, който копнееше да се свърже със Земята.

Нито едно от другите Евангелия не ни показва с такава разтърсваща сила, че накрая пред очите на хората остава само той, Синът Човешки, потопен в аурата на младия, отлитащ космически елемент. Ето защо, когато бива обсъждан въпросът за Христовото Събитие като космически факт, нито едно от другите Евангелия не разказва с такава точност, че в същия момент, когато в своето пълно неразбиране хората се мъчеха по чисто човешки начин да уловят Сина Човешки, от ръцете им се изплъзваше младият космически елемент. Изплъзна им се младият космически елемент, който въпреки всичко, от тогава насам, успя да се включи в планетарната еволюция на Земята. За хората остана Синът Човешки. Това ясно е посочено в Евангелието на Марко. Нека още веднъж да прочетем въпросното място и да проверим как се отнася космическият елемент към чисто човешкия елемент.

„Исус проговори и рече им: като срещу разбойник ли сте излезли с ножове и сопи да Ме уловите?

Всеки ден бях при вас в храма и не ме хванахте; но това стана, за да се сбъднат писанията.

Тогава всички Го оставиха и се разбягаха.“ (14,48-50.)

Той остава сам. Но каква е съдбата на младия космически елемент? Нека да си представим тази пълна самотност на човека, който беше проникнат от космическия Христос, и как сега той е изправен пред своите преследвачи като истински престъпник. А тези, които би трябвало да го разберат, побягват. „И всички го изоставиха и избягаха.“ се казва с 50. стих; а после в 51. и 52. стих четем:

И някой си момък следваше подир него, обвит с плащаница на голо; и те го хванаха.

А той, като остави плащаницата, избяга гол.

Кой е този момък? Кой се изплъзва от преследвачите? Кой е този, който се появява до Христос Исус, почти необлечен, за да побегне после чисто гол? Това е младият космически импулс, това е Христос, който се изплъзва от ръцете на преследвачите и сега вече е съвсем слабо свързан със Сина Човешки. Много неща са скрити в 51. и 52. стих. Новият импулс не запазва нито една от обвивките, които старите времена бяха увили около човека. Той е съвършено гол: новият космически импулс, от който зависи планетарната еволюция на Земята. Той остава при Исус от Назарет. И ние отново го намираме. Защото 16. глава започва така:

„И като мина съботата, Мария от Магдала, Мария, Якововата майка, и Саломия купиха благоухания за да дойдат и Го помажат.

И в първия ден на седмицата дохождат на гроба много рано, когато изгрява Слънцето.

И думаха помежду си: Кой ще отмести камъка от вратата на гроба? защото беше твърде голям.

И като повдигнаха очи, видяха че камъкът беше отместен.

И когато влязоха в гроба, видяха, че един момък, облечен в бяла одежда, седеше отдясно; и много се изплашиха.

А той им каза: Не се плашете. Вие търсите Исус Назарянина, разпънатия; Той възкръсна, няма го тук.“ (16, 1-6.)

Това е същият момък. Впрочем, никъде другаде в Евангелията, респективно в техния художествен похват, ние не срещаме този момък, който се изплъзва от ръцете на хората тъкмо в момента, когато те предават на осъждане Сина Човешки, момъкът, който е тук след изтичането на трите дни и който отсега нататък действуваше като главен космически принцип, отговорен за планетарната еволюция на Земята. Никъде другаде в Евангелията сравнете сами тази сцена в останалите Евангелия този момък не застава пред нас по един толкова грандиозен начин. И тук се докосваме до това, от което се нуждаем, за да разберем дълбокия замисъл, вложен именно в Евангелието на Марко, според когото ние действително сме изправени пред едно космическо събитие, пред един космически Христос. Едва сега разбираме целия художествен похват, с който си служи Евангелието на Марко.

Забележително е, че веднага след това двукратно и впечатляващо появяване на момъка, Евангелието на Марко бързо приключва с няколко кратки, но многозначителни сцени. Защото едва ли бихме могли да си помислим, че каквото и да е друго продължение може да съдържа в себе си някакво усилване на този разтърсващ момент от Земната еволюция, особено след като в композицията на Марковото Евангелие вече е прозвучал монологът на Бога, космическият разговор за бъдещето на Земята, състоял се „на планината“, където бяха призовани тримата неразбиращи ученици; после Гетсимания, сцената, разиграла се в Маслиновата планина, където Христос трябваше да признае в себе си, че избраните ученици не са в състояние да проумеят идващите събития; как Той трябва да продължи съвършено сам, как Синът Човешки ще пострада и ще бъде разпънат на Кръста; а по-нататък идва световноисторическата самотност на Сина Човешки, който ще бъде изоставен от онези, които сам Той беше избрал, ще бъде все повече и повече изоставен от самия космически принцип. Така че след като сме вникнали в мисията и значението на „момъка“, който се изплъзва от очите и ръцете на хората, ние разбираме дълбокия смисъл на думите: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ (15, 34.) После момъкът се появява отново, този път пред Мария от Магдала като един духовен, свръхсетивен образ, който може да бъде възприет сетивно само поради особения характер на тогавашните обстоятелства. „Подир това се яви в друг образ на двама от тях, когато вървяха през полето.“ (16, 12.) В този случай физическото проявление просто не би могло да приеме друг облик. После Евангелието бързо приключва и ни отпраща в бъдещето, особено по отношение на това, което тогава не можеше да бъде разбрано, понеже тогавашното човечество беше стигнало до най-долната точка от своето слизане в материята; сега човечеството трябваше да насочи поглед към идващите времена, когато то ще е достатъчно напреднало, за да оцени художествено-композиционния стил на Евангелието. И какво друго можем да си представим сега, освен този призив към бъдещето, породен от троичното неразбиране на Голготската Мистерия? Ние можем да си представим как с напредването на тази Мистерия Той се обръща към хората, изисквайки от тях все по-голямо разбиране за това, което се случи в Палестина.

Ние стигаме до точен поглед върху нещата само ако се вслушаме в красноречивото Евангелие на Марко и си кажем приблизително следното: Всяка една епоха посреща с все по-голямо разбиране това, което се случи в Палестина, това, което наричаме Мистерията на Голгота. Ето защо ние вярваме, че с това, което наричаме „антропософско движение“, фактически изпълняваме една от задачите, които Евангелието поставя пред човешката душа: Да посреща с ново разбиране всичко онова, което Христос искаше да постигне в света. А че това ново разбиране не е лесна работа и че винаги съществува възможност за погрешно вникване в същността на Христос, се загатва от самия Него:

„Тогава, ако ви каже някой: Ето, тук е Помазаникът, или: Ето, там! не вярвайте;

Защото ще се появят лъжепомазаници и лъжепророци, които ще покажат знамения и чудеса, за да подмамят, ако е възможно, дори и избраните.“ (13, 21-23.)

От Събитието на Голгота насам всички ние винаги сме имали достатъчно поводи, за да се вслушаме в предупредителния тон на тези думи. Който има уши да слуша, днес също ще чуе призива от Голгота: „И когато някой ви каже: „Ето, тук е Христос! Ето, там е Христос! не вярвайте. Защото ще се появят лъжливи Спасители и лъжливи пророци, които ще покажат знамения и чудеса, за да подмамят, ако е възможно, дори и избраните.“

И как сега да застанем ние пред Мистерията на Голгота? Всред малкото забележителни изречения, оставащи до края на Марковото Евангелие, след неговите толкова разтърсващи сцени, стигаме и до последните думи, отправени към учениците: макар и по-рано те да не разбраха Христос, сега, чрез момъка, чрез космическия Христос, те получават един съвършено нов импулс.

„А те излязоха и проповядваха навсякъде, при което Господ им съдействуваше и потвърждаваше словото със знаменията, които Го придружаваха.“ (16, 20.)

Господ съдействува! Ето основното в Мистерията на Голгота! Не става дума за това, че Господ би могъл да се въплъти във физическо тяло, а че тогава, когато Той ще бъде разбиран и хората ще се събират в Негово име, а не от някаква суета и външна показност, Той ще съдействува направо от свръхсетивните светове и ще присъствува духовно всред тези, които истински разбират Неговото име. Ако го проумеем както трябва, Евангелието на Марко ни разкрива Мистерията на Голгота по такъв начин, че с правилното й разбиране ние имаме възможност и за непосредствено включване в Мистерията на Голгота. И тъкмо чрез този забележителен разказ намиращ се единствено в Евангелието на Марко за „момъка“, който в решителния момент, тъй да се каже, успява да се освободи от Христос Исус, ние биваме подпомогнати в усилията си да разберем Евангелието. Понеже избраните ученици побягнаха, те не можаха да изживеят с Христос последвалите събития, за които се говори в Евангелието на Марко. Отново един чисто художествен елемент просветва в самата композиция на Евангелието: С изключителна яснота то посочва, че от този момент нататък учениците не участвуват в събитията и никой от тях вече не е свидетел на това, което става. И все пак събитията са проследени до край. Този въпрос отново възниква пред нас и ние ще се опитаме да намерим неговия отговор, както и да хвърлим светлина върху други важни подробности.

Но откъде произлизат другите събития, които учениците не са видели? Тук юдейските предания коренно се различават от това, което описва Евангелието. След като онези, които съобщават истината за Мистерията на Голгота, не са били непосредствени свидетели на събитията, откъде черпят те сведения за този, който оттогава насам е истинският разпространител на християнството?

Този въпрос ще ни отведе още по-дълбоко в същността на нещата.