ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Мюнхен, 29 август 1912 г.

Вчера се опитах да характеризирам разликата между изместването извън физическото тяло към преживяването, чувстването в етерното или елементарното тяло и в астралното тяло с думи, които са възможни само за описанието на такива неща. Също така отбелязах, че преживяването протича така, че себевживяването в елементарното или етерното тяло се отличава като един вид изтичане в далнините на света – при което човек напълно запазва съзнанието, че струи от един център, а именно от собствената си телесност, – към всички посоки в безграничното. Обаче преживяването в астралното тяло се представя така, че се възприема като едно изскачане извън себе си и скок в астралното тяло, така че човек едва сега се чувства като преживяващ наистина дотолкова извън физическото си тяло, че усеща всичко, което е бил във физическото си тяло, което нарича „себе си“ във физическото си тяло, като нещо, което има извън себе си, като нещо биващо извън себе си. Човек е вътре в някой друг. Още вчера загатнах за това, че светът, срещу който се намира той тогава, съгласно с моята „Теософия“ например трябва да носи наименованието духовната страна. Също би могло да се каже, че това е нисшият ментален план, защото би било неправилно да смятаме, че когато по правилен, безкористен начин съумява да живее в астралното тяло, човек се намира в това, което обикновено наричат астрален свят, тъй като с тази дума се свързва нещо нисше.

Разликата между живота, наблюдаването и преживяването в сетивния свят и преживяването в астралното тяло в духовната страна е абсолютна, извънредно голяма. Тъй като в сетивния свят сме изправени пред вещества, сили, неща, процеси и т.н. Също сме изправени и срещу същества в сетивното битие, пред всички същества, извън тези от другите природни царства, стоим като пред собствените си ближни, доколкото имаме основание да ги наричаме по този начин. В сетивното битие стоим пред тези други същества по такъв начин, че знаем, че тези същества приемат в себе си вещества и сили от света именно на сетивното битие, проникват се с тях и посредством това живеят с живота, който протича съгласно природните закони и чрез силите на външния свят. Накратко, в сетивното битие трябва да правим разлика между природни процеси и съществата, които живеят в рамките на тези природни процеси и се проникват с техните вещества и сили. Имаме природните процеси и съществата.

Ако в астралното тяло възприемаме духовния свят, тогава не можем да правим тази разлика по същия начин. В този духовен свят всъщност стоим само пред същества, на тези същества не им противостои това, което бихме могли да наречем природен процес. Всичко, което може да се срещне, е същество, към което човек бива воден по начина, който беше набелязан вчера. Навсякъде, където има нещо, то е същество и човек не може да каже както в сетивното битие: Там е едно животно, а там са външни вещества, които биват изяждани от него. Тази двойнственост не съществува там, а това, което е, е същество. И как трябва да се отнася към тези същества човек, също така казах: това е главно светът на йерархиите, който често сме характеризирали от други гледни точки. Човек се научава да познава света на йерархиите в последователността на неговите степени, започвайки от онези същества, с които първо се запознава, като Ангелои и Архангелои, Ангели и Архангели, както се наричат те в нашата терминология, и стигайки до съществата, за които на човек му се струва, че почти се изгубват – толкова неясни стават те, – Херувимите и Серафимите. Но едно нещо е възможно, когато човек се намира в тези светове: да изгради връзка с тези същества. Това, което човек е в сетивния свят, той трябва да изостави отнапред в смисъла на вчерашните изложения. Но както казах, той все пак го запазва в спомена. Внася спомена за преживяването в тези светове и както в сетивното битие гледа назад към спомените, така сега гледа от по-висшия свят назад към това, което е в сетивното битие, има го в споменната представа.

Сега е добре, ако човек прави първите стъпки на инициацията в по-висшите светове, да се научи да различава една първа стъпка от следващата такава. Не е добре, ако не може да се научи да прави тази разлика. По същество тя се състои в това, че той се научава най-добре да се ориентира във висшите светове, ако в първите споменни представи, които пренася там и които му напомнят за сетивното битие, не носи представата за собственото си физическо тяло и неговата форма. Изпитано е, че е по-добре. И всеки, който трябва да даде съвет за упражненията, които трябва да се правят, за да се предизвикат първите стъпки на инициацията, се грижи за това към първите споменни представи след прекрачване на границата, след стигането до Пазача на прага, да не се включва представата за формата на физическото тяло, а първите споменни представи по същество да са такива, че да могат да бъдат обобщени с обозначението: морално-интелектуално усещане на себе си. Отначало човек би трябвало да усеща как трябва да се оценява морално, трябва да чувства какви морални или неморални склонности има, какво чувство за истина или за повърхностност има, следователно да чувства каква оценка може да си даде като душевен човек. Това е, което се явява като първо усещане. То не се явява така, че да може да се изрази най-добре с думи, заети от сетивното битие, тъй като когато човек навлиза в духовния свят, преживяването е много по-интензивно свързано с нас, отколкото е нещо подобно в сетивното битие. Щом като човек е направил нещо, с което не може да бъде съгласен морално, цялото вътрешно битие, което има там, се изпълва с нещо като горчивина, с нещо, което се разширява в света, в който се е вживял, като изпълва този свят с аромат на горчивина, при което нямам предвид сетивен аромат, но човек чувства да се приближава една проникнатост с аромат на горчивина. Това, което може да се оправдае морално, е изпълнено със симпатичен аромат. Би могло също така да се каже: ако човек не е бил съгласен с нещо, сферата, в която навлиза, е тъмна, мрачна. Ясна и светла е сферата на света, в който навлиза той, ако може да бъде доволен от себе си. Такива трябва да бъдат оценките от морален или интелектуален вид, които човек може да си даде и които изпълват като атмосфера света, в който влиза, за да може да се ориентира добре там. И така, най-добре, когато усеща душевно този свят, и когато, след като се е запознал добре с това душевно чувстване – да кажем на духовното пространство, – се явява споменът, който може изцяло да има формата и образа също и на това, което е физическа телесна форма в сетивното битие, така че той като че ли се вмества в новопридобитата морална атмосфера.

Това, което ви описах тук, не може обаче да се появи примерно само посред дневния живот, така че да се получи навлизане в духовния свят, когато човек е направил съответните стъпки към инициацията; той може да влезе и по друг начин. Дали ще влезе по един или друг начин зависи всъщност от кармата на отделния човек, зависи от вида на склонностите му. Не може да се каже дали единият начин на навлизане е по-добър или по-малко добър; може да се случи по единия или по другия начин. Може да се случи посред бял ден човек да бъде въвлечен в духовния свят, но може да стане и така, че да се получи нещо като изживяване, свързано със съня. Обикновеното преживяване, свързано със съня, е такова, че с навлизането си в съня, човек става безсъзнателен, и че със събуждането отново възвръща съзнанието си, като след това през дневния живот – с изключение на спомените за сънищата – няма спомен за живота по време на сън. Той го изживява безсъзнателно. За първите стъпки на инициацията може да се получи така, че нещо друго да се разпространи в живота по време на сън и да се получи различен начин на заспиване. Човек преживява друг вид съзнание с навлизането си в живота по време на сън. То продължава, прекъсвано повече или по-малко от периоди на безсъзнателност, различно дълго, в зависимост от това доколко е напреднал човекът, но впоследствие, когато наближи сутринта, отново изчезва. В първите моменти след заспиването настъпва това, което може да се нарече спомен за моралното поведение, за душевните качества. Този спомен е особено силен след заспиването и все повече отслабва с приближаване на събуждането.

Това, което настъпва вследствие на упражненията за първите стъпки на инициацията, е осветляване, просветляване на сънното съзнание, което иначе е безпаметно, със съзнателност. Така човек успява да навлезе в по-висшите светове, чувства, че им принадлежи. Но сега този живот вътре в света, в който всичко е същество, трябва да бъде характеризиран спрямо обикновения живот на сетивното битие по следния начин. В сетивното битие пред наблюдателя стои например саксия с цветя, наблюдателят стои пред нея, саксията с цветя е отвън, извън него, той я наблюдава, като застава и я гледа. С такова наблюдение изобщо не можем да сравним преживяването в по-висшия свят. Бихте си създали напълно погрешна представа, ако вярвате, че там човек се разхожда наоколо и вижда съществата също така отвън, като застава и ги гледа, както в сетивния свят наблюдава букет цветя. Не е така. И ако човек иска да сравни нещо в сетивното битие с начина, по който стои той по отношение света на йерархиите, то може да е само следното. Това е сравнение, от което се нуждая, за да могат нещата да станат ясни.

Да предположим, че сядате някъде и си поставяте за задача не да размишлявате за едно или друго нещо с усилие, а засега искате всъщност да не мислите за нищо особено. Как непредизвикано тогава у вас се надига някаква мисъл, за която отначало не сте мислили. Тя заангажирва душата ви до такава степен, че я изпълва, така че можете да стигнете до чувството: повече изобщо не можете да различите тази мисъл от себе си самия, станали сте едно цяло с мисълта, която е изплувала. Ако имате усещането, че мисълта живее и влече душата ви със себе си, тя е свързана с нея; също така би могло да се каже, че мисълта е във вашата душа, както и душата в мисълта – това в сетивното битие е нещо подобно на начина, по който човек се запознава със съществата от по-висшите йерархии. Думите „човек е до тях, извън тях е“ губят всякакъв смисъл. Човек е с тях така, както мислите живеят с някого, но не така, че да може да се каже: мислите живеят в някого, а така, че трябва да се каже: мисълта се мисли в него. Те се преживяват и човек съпреживява преживяването на съществата. Човек е вътре в съществата, той е едно с тях, така че е излял цялата си същност в сферата, в която живеят съществата и съпреживява тяхното битие, като знае съвсем точно, че те се изживяват в нея.

Никой не трябва да си представя, че веднага след първите стъпки по пътя към инициацията, ще има чувството, че изживява всичко, което изживяват тези същества. Той изобщо няма нужда да знае нещо повече от това, че по отношение на тези същества е поставен по такъв начин, по какъвто в сетивното битие е по отношение на някой човек, когото вижда за пръв път. Основанието на израза „съществата се изживяват в някого“ си остава в сила и все пак при първото запознанство човек не се нуждае да знае повече от това, което знае за човек, когото среща за пръв път. По този начин се получава съпреживяване. То става все по-интензивно и по-интензивно и посредством това човек прониква все повече и повече в същността на тези същества.

Сега обаче към това, което бе описано като духовно преживяване, се прибавя нещо друго. С това се свързва едно определено основно чувство, което се явява в душата като вид реален резултат от всички отделни преживявания. Това е основно чувство, което мога да ви представя може би посредством неговата противоположност. Точно противопоставено на това основно чувство, което човек преживява там, в сетивния свят, е това, което се преживява, когато човек стои на някакво място и гледа какво има около него. Помислете си, че някой стои в средата на залата и вижда всичко, което е там. Той би казал: тук е този човек, там – онзи човек и т. н. Това би било отношението му към околния свят. Това обаче е обратното на основното настроение, което човек има в току-що характеризирания свят. Там не може да се каже: аз съм тук, там се намира едно същество, а там пък – друго, а трябва да се каже: аз съм това същество. Защото фактически това е вярното усещане. Същото, което току-що казах за всички отделни същества човек изпитва също и по отношение на целокупността на света. Самият човек всъщност е всичко. Това пребиваване в същността се разпространява върху цялото душевно настроение. Това душевно настроение действително е налице, когато времето от заспиването до събуждането се изживява съзнателно. При съзнателното преживяване човек не може да се чувства по друг начин, освен че е излят върху всичко, което преживява, че е във всичко, чак до края на света, който въобще още може да възприема.

Веднъж опитах следното и бих искал да го вмъкна тук като епизод, не за да ви кажа нещо особено, а само за да стана по-ясен. Още преди години ми направи впечатление, че определени повече или по-малко свръхсетивни състояния ни се явяват като отражение във великите поетични творби. Имам предвид именно това, че ако ясновидецът си изясни какво е основното настроение на душата му при определени свръхсетивни преживявания и тогава погледне в световната литература, открива при наистина великите поетични творби тук или там такива настроения, които изпълват определени глави или откъси. Няма нужда това да са окултни преживявания на поета. Но ако желае отново да изживее като отзвук в сетивния свят това, което е преживял като душевно настроение, ясновидецът може да се обърне към една или друга поетична творба и да намери там нещо като сенковиден образ в съответната творба. Ако ясновидецът с неговия опит чете например Данте, от време на време има чувството, че в поемата се намира един отблясък, една сянка, която може да преживее истински в оригиналното ѝ състояние единствено по ясновидски път. И така веднъж опитах да потърся в поезията определени състояния, които могат да се опишат, за да получа нещо като съответствие между преживяванията в по-висшите светове и това, което е налице като отражение във физическия свят. И се запитах: Не би ли могло да е така, че онова специфично душевно настроение, което се излива върху душата, когато се осъществява спане в пълно съзнание – следователно битие в по-висшите светове, както го описах сега, но по отношение на настроението, – да се намира в световната литература като отзвук на настроението? Във всеки случай не се получи нищо така директно. Но при друг начин на поставяне на въпроса се получи нещо. А тъй като преживяванията го позволяват, можем също така да попитаме: Как би усетило едно същество, което не е човек, следователно например някакво друго същество от по-висшите йерархии това душевно настроение, биването вътре в по-висшите светове? Или казано по-точно: Човекът се чувства вътре в този свят и гледа същества от другите йерархии. Как сега той може да попита в сетивния свят: Какво усеща друг човек по отношение на нещо, което ние самите усещаме? Така може да се постави въпросът по отношение на същество от по-висшите йерархии и човек има възможността да си изгради представа за това какво изживява някое друго същество. Тогава по отношение на живота в по-висшите светове, какъвто би бил възможен при истински съзнателния сън, човек може да си представи определен вид по-висше преживяване, отколкото е случаят при самия човек, но такова преживяване, на което човешката душа все пак е напълно способна. Следователно можем да мислим за дадено същество, което принадлежи към една по-висша йерархична редица, отколкото е човекът на земята, което обаче може да усеща по по-висш начин всичко човешко. Ако поставим въпроса така, следователно ако нямаме претенции към обикновения човек, а към един типичен човек, и си представим настроението, се получава възможността да се намери нещо в световната литература, за което във всеки случай може да се създаде разбирането: едно такова настроение е излято в отзвука, за който всъщност се получава вярна представа само в оригиналното състояние, когато човек се пренесе в току-що описания свят. Без съмнение в европейската литература не се намира нищо, за което би могло да се каже: тук се усеща душевното настроение за това, което е излято върху душа, която се усеща във всяко едно нещо в характеризирания свят. Но е поразително това как човек започва да разбира по нов начин и да се чувства наново невероятно очарован, когато се остави под влиянието на това настроение в отзвука, произхождащ от твърденията на Кришна в „Бхагавад Гита“. Съвсем нова светлина се разлива върху редовете на Бхагавад Гита, ако човек си представи, че не в думите, а в излятото настроение в отзвука се съдържа това, което именно описах сега. Исках да спомена това само като илюстрация на ясновидството и да го опиша така, че да можете да вземете в ръце тази поема и да се опитате да откриете настроението, което е излято в нея, и изхождайки оттам, да придобиете чувството, което е съответстващото преживяване на ясновидеца, когато той съзнателно се прехвърля от дневния живот в съответните светове или когато съзнателността се разпростре върху съня.

Това настроение, това основно чувство е примесено с нещо друго, към него се присъединява още нещо. И наистина не мога да кажа нищо друго, освен да предизвикам разбиране за него, да се опитам да опиша дотолкова добре, доколкото е възможно, с думи – винаги трябва да се заемат думи от сетивното битие – какво се преживява. А то е горе-долу следното.

Доколкото изобщо чувства нещо от света, човек се чувства като излят в него. Всъщност той не усеща никъде нищо външно, освен само в онази точка от света, вътре в която е бил преди това. Това чувства човек като единственото външно нещо. Каквото е сгрешил, каквото добро е направил, него намира сбито в тази една точка от света. Това е външно. В останалото човек се чувства излят върху целия свят, заедно с това, което сам е причинил в света. Той има преди всичко чувството, че е безсмислица да изживява това отношение към света така, че да използва за това определени думи, които са естествени в сетивното битие. Така например думите „преди това“ и „след това“ престават да имат смисъл. Тъй като със заспиването се получава така, че човек не усеща: сега е преди това, а събуждането ще бъде след това, а усеща определени преживявания, които настъпват със заспиването и които продължават да се случват по-нататък. Когато обаче човек е изживял определена сума преживявания, той се намира в известна връзка в същата точка, но той не се намира в нея по начина, по който е бил преди заспиването. Когато се говори за преди и след това, „преди това“, ако го представим графично, е в т. А, а „след това“ – в т. Б.

А__________________Б

Човек по-скоро има чувството: аз съм заспал. После вече не би могло да се използва коректно. Разиграли са се преживявания. При това преди и след това загубват смисъл. И ако сега употребявам думата – но не е правилно! – след известно време човек се намира там, където се е намирал преди това, трябва да се мисли, че той се намира същевременно спрямо себе си, както когато, излязъл от тялото си, би обикалял наоколо и би гледал на самия себе си. Човек се намира приблизително в същата точка, на която се е намирал при излизането, но той стои срещу себе си. Той е сменил посоката. Тогава – отново използвано само за сравнение – събитията продължават и се стига дотам, че човек отново се връща към тялото си и отново е вътре в него. Той не преживява преди и след това и не може да го определи по друг начин, освен като кръгово движение, при което начало, среда и край всъщност не могат да се употребят по друг начин, освен да се употребят заедно. Както при кръга, когато вече е начертан, от всяка една точка може да се каже, че той започва там, и – когато е направена една обиколка – там отново свършва, но това може да се каже от всяка една точка – така е и при това преживяване. Човек няма чувството, че преживява определено време, а че прави кръгово движение, описва един цикъл и при това преживяване загубва напълно чувството за време, което обикновено има в сетивното битие. Той има единствено чувството: Ти си в света и светът има в основния си характер цикличното, кръговото. И на едно същество, което никога не е пристъпвало на земята, което никога не е било в сетивното битие, а е живяло винаги в този свят, никога не би му хрумнала мисълта, че светът е имал начало и може да отива към края си, а ще му се представя винаги само един затворен в себе си кръгов свят. Такова същество не би имало причина да каже, че се стреми към вечността поради простото основание, че навсякъде всичко е вечно, тъй като никъде няма нещо, което да би могло да се разглежда като преходно вътре в нещо вечно.

Това чувство за безвремие, за цикличност се появява на съответното ниво на ясновидството или при съзнателното преживяване на живота по време на сън. Но то се смесва с един определен копнеж. Копнежът се проявява чрез това, че при това преживяване във по-висшия свят човек никога не е в покой, чувства се навсякъде вътре в кръговото движение, чувства се винаги неспокоен, никъде не спира. И копнежът, който има, е някъде да може да поспре, някъде да може да навлезе във времето. Искам да кажа точно обратното на това, което се изживява в сетивното битие. В него човек винаги се чувства във времето и има копнеж към вечността. В света, за който говорих, човек чувства във вечността и има единствения копнеж: Ако можеше някъде светът да застане в покой, някъде да се включи във времето! Това е, с което човек се запознава като основно чувство: непрекъснатата подвижност във всемира и копнежът по времето, преживяването в непрекъснатото, самогарантиращо се завинаги развитие – и копнежът: Ах, да можеше някъде по някакъв начин да се свърши веднъж завинаги!

Да, ако използва понятията от сетивното битие, човек има пълно право да намира такива неща за парадоксални. Но той не трябва да намира такива парадокси за нередни, защото това би означавало, че не желае да възприеме реалното описание на по-висшите светове, при чието пристъпване трябва да остави не само всичко излишно, но и обикновените описания от сетивния свят, ако иска да опише тези по-висши светове в тяхната действителност.

Това чувство, което ви описах, моля да го разглеждате като преживяване, което човек има у себе си – и е важно, че той го има у себе си, защото това спада към първите стъпки по пътя към инициацията, – може да се появи по два начина. Веднъж то може да се появи така, че би трябвало да изразява това, което се преживява по следния начин: Имам копнеж към преходността, към битието, сбито във времето, не искам да съм излят във вечността. Това чувство, моля, обърнете внимание на това, има човек в духовния свят, следователно не и в сетивното битие, а когато се връща в сетивния свят, то няма нужда да е там, то е налице само в духовния свят. Така може да се каже, че в духовния свят човек има чувството: ти наистина искаш да се вживееш във времевото, искаш да си истински концентриран, самостоятелен в една точка от мировото битие и искаш да приключиш така, че да можеш да кажеш: Ах, какво значение има цялата вечност, която иначе се разширява във вселената, искам да си осигуря самостоятелност, искам да бъда вътре в нея!

Помислете си за това желание, за това чувство като изживяно в света. То все още не е така ясно изразено, а трябва да стигнем и до още една характеристика, трябва да го свържем с още нещо, ако изразяването му трябва да бъде точно. Ако искаме да приближим това чувство до човешкото сетивно битие, го характеризираме с реминисценции за сетивния свят. Но аз казах, че там, горе, всичко е същество и за това изобщо не може да се говори по друг начин. Но човек все още няма пълно право, когато казва, че всичко е само същество. Когато е обзет от желание в сетивния свят, може да си каже: Ах, ако можеше да си осигуриш тази една точка. Когато говорим за по-висшите светове в действителност, трябва да кажем, че човек се чувства тласнат от едно същество, то действа в него и предизвиква у него това да се изразява така, че да иска да влезе в тази точка. Когато човек е разбрал едно такова желание – да си осигури тази точка, да бъде концентриран във времевото – като импулс, който му бива даден от съществото в света – само така може да бъде, – човек е схванал влиянието на луциферическите същества в света.

Сега сме при разбирането, където може да се каже: Как може да се говори за това, че човек се намира срещу едно луциферическо същество? Когато се появява едно такова влияние в световете на по-висшите йерархии – влечение от вечността към самостоятелно концентриране в света, – значи се изживява луциферическото въздействие. И когато човек го е преживял, той знае как могат да бъдат описани луциферическите сили. Те се описват така, както аз го охарактеризирах, и чак тогава човек получава възможността да говори реално за едно противоречие, което е изпратило своя отзвук също и в нашия сетивен свят. Това е противоречието, което следва просто от това, че сега човек знае, че в сетивното битие е съвсем естествено човек да е пренесен във времевото. За духовния свят, който, образно казано, се намира над астралния свят, е съвсем естествено човек повече да не усеща преходното, а само вечност. А отзвукът от деваканическата опитност, която се появява като копнеж във времевото, е копнежът към вечността. Съгласуваността на действително изживяното време – действително изживяното време в момента – с копнежа към вечността произлиза оттам, че нашият сетивен свят прониква деваканическия свят, света на духовната земя. И както зад нашия сетивен свят самата духовна земя е скрита за обикновеното сетивно възприятие, така и зад мига е скрито вечното. И както никъде не може да се каже: там свършва сетивният свят, а там започва духовният, а както навсякъде духовният свят прониква сетивното битие, така и всеки миг, съобразно свойството си, прониква вечността. Не се преживява вечността, когато човек излезе извън времето, а когато може да изживее ясновидски вечността в самия миг. Тя е гарантирана в самия миг, тъй като се крие вътре във всеки миг.

Ако разглеждате някъде света и ако говорите от гледната точка на ясновидското съзнание, не можете да кажете дали дадено същество е преходно или пък вечно, доколкото някъде в света го има. За духовното съзнание няма никакъв смисъл изразът: Тук е едно същество, което е преходно, – или: Тук е едно същество, което е вечно, – а нещо съвсем друго има смисъл. Това, което е поставено в основата на битието – миг и вечност, е винаги навсякъде. Въпросът не може да бъде поставен по друг начин, освен: Как става така, че вечността се появява веднъж като миг, че вечното се проявява веднъж като преходно, и че дадено същество приема образа на преходното в света? Това не произлиза от нещо друго, освен оттам, че сетивното ни битие, навсякъде където се проявява, е изпълнено същевременно и с луциферически същества. И докато се намесва луциферическата същност, дотогава вечността ще бъде превръщана в преходност. Следователно трябва да кажем: Същество, което се явява някъде във времето, е вечно същество дотолкова, доколкото съумее да се освободи от луциферическото битие, и е също толкова преходно същество, тъй като подлежи на луциферическото битие. Когато започва да характеризира духовно, човек престава да използва изразите от обикновения живот. Ако в обикновения живот той прилага онова, на което учат религиите и каквото учи теософията, би казал: Човек има тялото си като външна обвивка и има в себе си своето душевно и духовно битие; тялото е преходно, а душевното и духовното битие са вечни и безсмъртни. Така е казано правилно, доколкото човек е вътре в сетивния свят и иска да характеризира нещата там. Ако иска да приложи гледната точка на духовния свят, това вече не е правилно казано, а трябва да се каже: Човекът е същество, в чиято цялостна природа трябва да си съдействат прогресивни божествени и луциферически същества. И доколкото у него са прогресивни божествени същества, една част от неговото същество се освобождава от всичко, което е било луциферическо у него, така че той се приобщава към вечността. Доколкото действат божествените същества, човек участва във вечното; доколкото в него действа луциферическият свят, човешката същност се включва във всичко, свързано с преходното и времевото.

Следователно вечност и преходност се явяват като съвместно действие на същества от различен вид. В по-висшите светове също така вече няма никакъв смисъл да се говори за такива абстрактни противоположности като вечност и преходност; те престават да имат смисъл в по-висшите светове. Там трябва да се говори за същества. Затова се говори за прогресивни божествени същества и за луциферически същества. Тъй като те са в по-висшите светове, отношението им едни към други се отразява в противоположността между вечност и преходност.

Казах, че е добре при напредването си в света, който се има предвид тук, човек да чувства повече морални спомени, а не толкова външния си физически образ. С помощта на продължаващите упражнения за първите стъпки на инициацията човек трябва да придобие ясновидски качества, така че да може да се появи споменният образ за външния физически лик. С тази поява на споменния образ за външния физически лик обаче е свързано и още нещо: че едва оттам нататък човекът – и така е добре – чувства не само въобще душевния си живот като спомен, чувства не само въобще добрите си и лоши деяния, своите морални и глупави деяния, а чувства целия си Аз. Чувства цялата си личност в момента като спомен, в който може да погледне назад към тялото си като форма. Тогава усеща съществото си като раздвоено. Той гледа към една част, която е отхвърлил от себе си при Пазача на прага, и гледа към това, което нарича свой Аз в сетивния свят. Сега, когато гледа назад към своя Аз, човек е раздвоен също и по отношение на Аз-а си и си казва съвсем спокойно: Това, което си наричал свой Аз преди, сега само си спомняш за него; сега живееш в един по-висш Аз и той се отнася към предишния ти Аз както ти като мислител се отнасяш спрямо спомените за живота в сетивното битие. Едва от това ниво човек гледа надолу към онова, което е всъщност човекът като земен човек, към своя човешки Аз. Но същевременно той е отнесен в един още по-висш свят, който може да се нарече висшата духовна земя или – ако искаме – висшия ментален свят, свят малко по-различен от другите. Човек е вътре в него, когато чувства Аз-а раздвоен и още чувства обикновения Аз като спомен. Едва тогава той има възможността да прави преценки за хората на земята по правилен начин. Когато гледа назад оттам, започва да узнава какво е човекът съгласно най-дълбоката му същност. Там получава също и възможността да придобие преживяна преценка за хода на историята. Там за него се подрежда преживяното развитие на човечеството в напредъка на душите като азово същество, там пред погледа му се издигат съществата, водещи в напредъка на човечеството. Както го характеризирах във втора лекция, там е така, че човек наистина изживява импулсите, които непрекъснато се изливат в еволюцията на човечеството от посветените, които трябва да ходят навсякъде от сетивното битие в духовното битие, за да могат да предадат импулсите си. В момента, в който човек преживява човека като азово същество, едва тогава преживява и истинското вникване в човешкото същество като такова. При това има само едно изключение.

Да резюмираме казаното дотук. Когато човекът преминава през първите стъпки на инициацията, може да се издигне ясновидски до света на нисшата духовна земя; той изживява представите за душевното, моралното и интелектуалното, гледа надолу към това, което се случва в душите, дори ако те не схващат себе си като азово същество. Схващането на съществото като азово същество се изживява във висшата духовна земя, а с това също и всички цветя на духовния живот у посветените – с едно единствено изключение, което е правилно и добро, когато може да навлезе като изключение и посредством това бива престъпено общото правило: От нисшата духовна земя се вижда цялостната същност на Исус Христос! Така че, хвърляйки поглед назад, гледайки чисто човешки и задържайки споменните представи, човек има спомена за Исус Христос, за всички събития, свързани с него, ако е изпълнено другото условие, за което говорих във втора лекция. Истината за всички други посветени се изживява едва във висшата духовна земя.

Там имаме една разлика от огромно значение. Когато човек пристига в духовния свят – обръщайки се назад към земното, което вижда първоначално душевно, ако няма спомена по такъв начин, че хвърляйки поглед назад към земното битие, той гледа да си спомни за физическия човек по образ и форма. Това той трябва да изживее едва тогава, когато изживее характеризираната по-висша точка. Само Исус Христос може и трябва да види при първите охарактеризирани стъпки по пътя към инициацията! И той може да го види, когато се издигне и се види обгърнат отвсякъде само от душевно, което първоначално не е проникнато от азова същност, там вътре е обаче като един вид съсредоточие Христовата същност, изпълняваща Мистерията на Голгота, проникната от Аз-а. Това, което сега ви казах, разбира се, не може да бъде възприемано някак си като следствие от един от значителните християнски вероизповедни мирогледи, тъй като не смятам, че някъде го има характеризирано по този начин. Тъй като Християнството в досегашния си ход изобщо не е постигнало това, което е трябвало да постигне, може да се каже, че в известен смисъл в него се намира обратното на характеризираното, но по много своеобразен начин, който може да се разбере, ако човек вижда нещата окултно точно. Може би някои от вас знаят, че сред официалните застъпници на Християнството съществуват мнозина, които изпитват ужасен страх от всичко, което се нарича окултизъм, и разглеждат всичко това като чисто дяволска материя, която може да донесе на човека само гибел. Защо това е така? Защо когато се говори със застъпниците на някое духовенство и става дума за окултизъм или теософия, те отново и отново ги отхвърлят? И когато на някой такъв господин му се каже: Вникнете поне веднъж, че християнските светци винаги са преживявали по-висшите светове и че това е представено в съответните биографии, тогава той получава в отговор: Да, това е тъкмо така, но към него не бива да се стремим. Човек трябва да чете за живота на светците, но ако не иска да се изложи на дяволска опасност, не трябва да следва техния пример. Откъде идва това?

Ако обедините всичко, което казах, ще разберете: в това се изразява един вид чувство на страх, едно много силно чувство на страх. Хората не знаят откъде идва то, ала окултистът може да го знае. Човекът – както ви казах във втора лекция – може да има този спомен за Христос в по-висшите светове, само ако го е разбрал правилно тук, във физическо-сетивния свят на земята. И е правилно да го има вече в следващия свят, в който навлиза, където има още като споменна представа и всичко друго човешко. От една страна, необходимо е човек да има споменната представа, от друга страна, той може да я има само ако още тук се е проникнал с нея. Затова се случва така, че тези, които до известна степен са се запознали с окултизма, но не са се проникнали с определени важни и очебийни факти, смятат за все едно дали човекът в днешни времена при проникването си в по-висшите светове се е запознал с Христовата представа или не. Защото вярват, че онова, което е там, горе, не зависи толкова силно от това, което човек е преживял долу, въпреки че иначе винаги го подчертават. Обаче начинът, по който човек се явява пред Христос в по-висшите светове, зависи тъкмо от това как се е отнасял към него във физическия свят. Ако не се опита да извика правилната представа за него във физическия свят, той се издига до известна степен незрял и не може да го намери там, въпреки че би трябвало да го намери; така че ако няма предвид този изключително важен и очебиен факт, при издигането му в по-висшите светове Христовата представа може напълно да му убегне. Следователно ако някой пропусне още в рамките на сетивното битие да придобие отношение към Христос, той може да стане голям окултист и да не знае нищо за Христос чрез своите възприятия в по-висшите светове, защото няма да го намери там и няма да може да научи нищо от него. Представите му за него ще бъдат винаги незадоволителни. Това е важното. С това не ви казвам нещо, изхождайки от субективно мнение, а нещо, което е общ обективен резултат за тези, които са предприели изследвания по въпроса. При окултистите може обективно да се опише, че това е така; при този, който не изпитва потребност да стане окултист, а е само прилежен застъпник на религиозното си вероизповедание, това се изразява с цялата онази несъзнателност, която описах като състояние на страх. И ако някой иска да предприеме път в по-висшите светове, това е истински дяволска работа, и такива хора смятат, че той не би могъл да е постигнал правилното отношение към Христос, следователно не трябва да бъде извеждан извън обикновения свят. Значи този страх е до известна степен основателен. Тези хора на знаят как да отидат при Христос и когато след това навлизат в по-висшите светове, Христос е загубен за тях. Това е нещо, което може да се разбира като вид страх при дадено духовенство, на който обаче човек по никакъв начин не може да се противопостави. Моля да приемете като важно това малко отклонение, което е интересно от културно-историческа перспектива, тъй като чрез него се разбира много за това, което се разиграва в живота, и да се занимаете с него, като го обмислите в живота.

Изхождайки от две различни гледни точки, ви показах, така да се каже, начини за достигане до Христос и се опитах да дам известна светлина по въпроса за Христовата същност. Всичко, което казах, може да бъде казано и без тези два начина и тогава също е валидно и разбираемо. Ала е необходимо да се отнасяме обективно към фактите и да ги обхванем съвсем неповлияни от направленията на вероизповеданията като космически факти.

С това се опитахме да хвърлим известна светлина върху понятията времево, преходност, момент и вечност, от една страна, смъртност и безсмъртие, от друга страна. И понятията преходност и времево се свързаха с луциферическия принцип. С Христовия принцип се съединяват понятия като вечност, безсмъртие. Някой може да смята, че това би могло да бъде най-малкото някакво обезценяване на луциферическия принцип, отхвърляне при всички обстоятелства, като при луциферическия принцип се указва към времевото, преходното, към концентрирането върху една точка. За днес бих искал да кажа само, че човек няма право при всички обстоятелства да разглежда Носителя на светлината като нещо, от което би трябвало да се бои, че трябва да отхвърли Луцифер като нещо, от което трябва да се отърве при всички обстоятелства. Ако човек прави това, той не взема предвид, че истинският окултизъм учи, че тук, в сетивния свят, има едно чувство, подобно на това в свръхсетивния свят. В сетивното битие човекът чувства: Живея във времевото и копнея за вечността; живея в мига и възжелавам вечността. В духовното съществува чувството: Живея във вечното и копнея за мига. А сега проследете известията от Акаша-хрониката. Не е ли възприело човешкото развитие в древната епоха, която често сме обозначавали като Лемурийска, един вид преход от такова състояние, каквото имаме в съня, в състоянието на будуването? Проследите ли точно случилото се в Лемурийската епоха, бихте могли да си кажете: Докато човекът е преминавал през преход от едно духовно сънно състояние в будното земно състояние, цялата еволюция е преминала от духовното в сетивното. Това е преход и сегашното ни сетивно битие едва сега придобива смисъл от Лемурийската епоха насам. И размислете дали е толкова неестествено това, че човекът, когато се е изплъзнал от по-висшия свят, за да бъде обхванат от луциферическото, е взел със себе си нещо като копнеж към вечното! Тогава по отношение на луциферическото имате един вид спомен за едно предземно състояние, спомен за това какво е имал човекът, преди да дойде в земното битие, и което не е трябвало да бъде запазено: копнежа към мига, към времевото. Доколко последният взема участие в общата еволюция на човека, ще говорим утре.