Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 28 август 1912 г.

GA_138 За инициацията
Алтернативен линк

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Мюнхен, 28 август 1912 г.

За да стигнем до задачите на този кратък лекционен цикъл, се нуждаем от такива представи, до каквито стигнахме вчера, и от още някои, които също така трябва да имаме, ако искаме да охарактеризираме загатнатото завчера в програмната лекция.

Ще откриете, че навсякъде, където в литературата или на друго място се говори за инициацията, по някакъв начин се засяга онази загадка, която е толкова близка на всичко човешко: загадката на смъртта. И ще откриете, че във всичко, което бихме могли да наречем сведения, се посочва, че инициираният на някое определено ниво трябва да премине през подобно нещо в една по-различна форма от тази на преминаването през портата на смъртта. За окултистите тези сведения се основават действително върху истина. Защото опитностите, през които се преминава при издигането в духовните светове, имат общо с онези опитности, през които човек трябва да премине при следващите природата преходи от живота в сетивното тяло към онзи различен живот, който се осъществява в една съвсем различна обвивка между смъртта и едно ново раждане. Ако наистина искаме да се приближим към онова, за което става въпрос, първо трябва да попитаме: Като какъв се познава всъщност човекът в обикновения живот? Може би не е много интересно да се повдига един такъв абстрактен въпрос, но за разбирането на процеса на инициация е необходимо да обърнем поглед към този въпрос: Като каква именно се познава душата?

Каква е по време на съня, душата не знае, тъй като сънят преминава или в безсъзнание, или пък в него се вмъкват сънища, които трябва да бъдат тълкувани чрез окултизма, ако човек иска да ги разбере по правилен начин. При въпроса: Какво е човекът, какво е неговата душа в обикновеното сетивно битие? – може да бъде разглеждан само въпросът за дневния живот. Но ние знаем, че на първо място на разположение са онези врати, които наричаме наши сетивни органи, през които в душата ни се вливат светът на цветовете и на светлината, светът на звуците, светът на миризмите, светът на топлината и студа и т. н., и това, което в сетивното битие наричаме свой свят, е всъщност само резюме на всичко, което се влива през вратите на нашите сетива. След това имаме инструмента на нашия разсъдък, на усещанията си, на волята си. С него преработваме онова, което идва срещу нас от външния свят. В душата ни се пораждат страсти, желания, стремежи, удовлетворения, неудовлетворения, блаженства, разочарования и т. н., и ако обхванем с поглед всичко, което човекът знае за себе си, то е именно всичко това. Ако искаме да познаем какво е вътрешен свят за обикновения живот, не можем да споменем нещо друго, освен сумата на това, което бе охарактеризирано сега. В добавка човек може да се наблюдава също и отвън. Той може да наблюдава тялото си. Посредством многостранните факти, които няма нужда да излагаме в подробности, той осъзнава, че трябва да разглежда тялото си като инструмент за будния дневен живот по време на живота между раждане и смърт. В този живот се намесват копнежите, които вече засегнахме, намесва се копнежът да се разбере какво е всъщност човекът в рамките на границите между раждането и смъртта. Копнежът произлиза от това, което би могло да се нарече житейска тъма. Но за него отначало човек не знае нищо, няма преживявания за него в обикновеното сетивно битие. Преживяванията му са такива, че будният ден се изпълва с надигащи се и спадащи нагони, желания, сетивни усещания, представи, комбинации на разума и т. н. Сега да се позовем на онова, което се яви пред погледа ни в края на вчерашната ни лекция. Обърнахме вниманието върху това как, идвайки на границата между сетивното и духовното битие, човек трябва да промени представите си, как трябва да изостави онова, което е мислил за грозно и красиво, за истинско и погрешно, за добро и зло, тъй като тези понятия съдържат съвсем различно значение и отиваща в съвсем различна посока стойност, престъпи ли човек в духовния свят. Оттук вече можем да придобием идея за това как трябва да се променим, ако искаме да навлезем в духовния свят. И сега, след като наблюдавахме това, което човекът знае за себе си в будния дневен живот между раждане и смърт, във връзка с казаното вчера можем да попитаме: Какво от онова, което знае за себе си, човек може да вземе със себе си отвъд границата, на която стои Пазачът на прага? Какво от всичко, което е преживял и изпитал като нагони, желания и страсти в сетивния живот, кое от своите усещания и представи, от понятията на разума и преценките, които прави, може да вземе със себе си през границата, на която стои Пазачът на прага? Към първите крачки на инициацията спада това, той да узнае: от всичко, което можахме да споменем, от това, което е самият човек, не може да се вземе нищо! И въобще не е преувеличено или казано парадоксално, а дословно вярно, когато казваме: От всичко, за което може да се говори в сетивния живот, в духовния свят човек не може да вземе нищо със себе си, а трябва да остави всичко на границата, на която стои Пазачът на прага.

Изяснете си още нещо: на всичко онова, което в сетивното битие човек знае като своя същност, все пак му е присъщо нещо, нещо много значително, а именно в действителност това, за което става въпрос при първите стъпки на инициацията. Присъщо му е, че човек обича това, за което никак не му харесва да бъде използвано обичайното, малко несимпатично понятие за егоизъм. Не можем да приключим с това да се каже: Човекът трябва да се освободи от егоизма си и тогава ще навлезе безкористен в областта на духовния свят. Ако трябва да говорим тривиално, това е казано твърде лекомислено. Този егоизъм е в по-скритите, по-фините части на неговото същество, вътрешно взаимосвързано с онова, което в живота си не само егоистично смятаме за ценно, а трябва да го смятаме за ценно, защото чрез това сме хора в света, в който трябва да живеем. Ние сме хора посредством това, че можем да запазим онова, което научаваме, и че по определен начин можем да мислим за него, че можем да преживяваме. Посредством всичко това сме хората, които сме. И това, което можем да направим като постижение в обикновеното сетивно битие, го правим благодарение на факта, че ценим способността си да съхраняваме в своята личност, в индивидуалността си това, което преживяваме. А ако не оценявахме това, което преживяваме, щяхме да станем лентяи или инертни хора в живота и нямаше да постигнем нищо в обикновения свят. Следователно би било повърхностно да кажем: Егоизмът трябва да се разглежда като нещо вредно при всички обстоятелства. Защото в по-фината си част той означава силата, която движи човека напред в света, в който той е инкарниран. И все пак: трябва да бъде изоставено всичко, то трябва да остане назад, да остане поради простата причина, че е непригодно за света, в който трябва да встъпим. Както сетивното ни тяло е непригодно за желязна баня от 900 °С, така и това, което наричаме своя личност, заедно с всичко, което обичаме в обикновения свят, е непригодно за духовния свят. И трябва да го оставим зад себе си поради причината, че би ни се случило нещо подобно на подлагането на желязна баня от 900 °С: не бихме могли да имаме престой там, тъй като ще бъдем унищожени.

Сега ще възникне една мисъл, която е разбираща се от само себе си и която е нужно само да схванем и почувстваме в нейната дълбочина: Ако се освободя от всичко, което съм, за което изобщо можем да говорим в сетивното битие, тогава какво ми остава всъщност? Мога ли тогава самият аз да навляза в духовния свят, ако преди това трябва да се освободя от себе си? Нещата стоят така, че човек не може да вземе със себе си в свръхсетивните светове нищо от това, което знае за себе си, и че всичко онова, което може да вземе в тези светове, е нещо, за което той не знае нищо в обикновения свят. Това са скритите, лежащи в основите на душата битийни елементи, които се таят вътре в човека и за които той не знае нищо. А те трябва да са толкова силни, че човекът да може да въведе в духовните светове необходимото от това, за което не знае, щом трябва да се освободи от всичко онова, за което знае. За да може тази мисъл – или по-добре казано усещане – да бъде схваната в дълбочина, свържете това, което беше казано, с обикновената мисъл за смъртта. От само себе си разбиращо се за обикновения сетивен живот е, че човек обича всичко онова, което може да обозначи. И тъй като той не знае повече за себе си, при копнежа по безсмъртие той има копнеж да задържи това, което обича в сетивното битие. Затова ужасът може да стане толкова голям и може да се появи изпълване със страх от духовния свят, тъй като трябва да се породи мисълта: Ти навлизаш в една нереална неопределеност, не знаеш дали там можеш да се съхраниш, защото това, за което знаеш, е изгубено за теб!

Към инициацията спада това, че намиращото се в скритите основи на душата като битийни елементи трябва да бъде изведено и доведено до съзнанието още по време на сетивния живот. Това става отчасти чрез средствата, описани в „Как се постигат познания за висшите светове“, като от основите на душата в съзнанието се извеждат преживявания, които в същото време излизат като сгъстен, усилен душевен живот. Този усилен душевен живот, за който човек иначе нищо не знае, може да премине в духовния свят. Оттам човек се подготвя чрез медитации, концентрации, чрез това, което в „Пазачът на прага“ е наречено „мисловно силно поведение на душата“, за това да вземе нещо със себе си в духовния свят, да може да бъде нещо там. Какво обаче се случва с това, от което той се е освободил?

Това е нещо изключително важно. Преди всичко, ако желаем да го опишем образно и нагледно, действително би могло да се каже: Това, за което може да се говори в сетивния свят, за което се знае, от него човек се освобождава на границата при Пазача на прага, все едно да съблече дрехите си и да премине без дрехи по отношение на всичко душевно в духовния свят. Образно това е казано съвсем правилно. Но инициацията прави необходимо да се случи не просто това, но да се случи и още нещо: а именно, че човекът трябва да отхвърли от себе си своята личност и всичко, което има, но все пак взема нещо от това, иначе се загубва цялата връзка с битието, за което единствено е знаел преди. Значи човек все пак трябва да вземе нещо! Тук стоим пред едно противоречие, което обаче е много лесно за разрешаване: това, че трябва да оставим всичко зад себе си и все пак да вземем нещо от оставеното. Лесно ще разберете какво става с душата, когато преминава през този процес, ако направя сравнение с едно явление от обикновения живот. В живота също има подобен процес, който можем да сравним с този, въпреки че последният е много по-силен като усещане, много по-бурен. Това е процесът, когато си спомняме за нещо, което сме преживели през живота си. Това, което сте преживели вчера, сте го оставили зад себе си, ала в спомена си сте го взели със себе си. Става въпрос за това, че чрез предшестващи медитации, концентрации и т. н. човек се е подготвил така, че когато преминава през прага в духовния свят, той има силата да съхрани в един свръхсетивен спомен онова, което е оставил зад себе си. Ако той не е подготвен по съответния начин, няма силата да си спомни за това. Тогава за съзнанието си той е нищо, тъй като нищо не знае за себе си. Когато се намира вътре в духовния свят, човек си спомня за оставеното чрез един свръхсетивен спомен. Освен тези спомени не може да бъде взето нищо друго, а когато бъдат взети, те му запазват онова, което може да се нарече континуитетът, съхраняването на личността. Също и в обикновения живот човек изгубва връзката на съзнанието и с това всъщност и себе си, ако трябва да изтрие от съзнанието си и болестно да забрави неща, за които иначе би трябвало да си спомня. От непрекъснатите спомени зависи много в обикновения живот. От спомена в свръхсетивния живот – да се запази спомена за обикновения живот – зависи всичко, което прави възможно първите стъпки на инициацията. Този спомен е възможен и се появява чрез инициацията и чрез него можете отново да издърпате в отвъдната страна нишките за загадката на смъртта.

Когато човекът преминава през смъртта, той няма същите сили, които придобива чрез инициацията, но в известен смисъл получава сили, когато се освобождава от тялото си, тъй като други същества му помагат в свръхсетивния свят. Той получава възможността да си отговори на въпроса: Какво остава от моите душевни преживявания, когато съм преминал през портата на смъртта, как живее душата по-нататък? Това е най-важният въпрос. И благодарение на опита на посветените имате отговора: Душата живее по-нататък, защото в дълбоките, скрити основи на душата съществуват сили, които могат да запазят в спомен преживяното. Да си безсмъртен означава да имаш силата да можеш да съхраниш в спомен изоставеното минало битие. Това е истинското определение на човешкото безсмъртие. Чрез инициацията, чрез опита се доказва, че в човека живеят сили, които след отхвърляне на сетивното тяло дават възможност за спомняне на преживяното от човека в сетивното битие и изобщо. Така той съхранява себе си в бъдещето, така в бъдещото битие преживява миналото си битие като спомени. Почувствайте цялата мощ на мисълта, която се доказва след инициацията, и която може да бъде изречена с думите: Човешкото същество е от такъв вид, че чрез силите на свръхсетивния спомен носи собственото си същество през бъдните времена. Ако почувствате тази мисъл, ако в празнотата на всемира я почувствате така, че да си представите носещата се през вечностите душа, ще имате много по-добра дефиниция за това, което се нарича монада, отколкото може да ви бъде дадена чрез някакви философски понятия. Защото тогава чувствате какво е монада, едно затворено в себе си, носещо само себе си същество. За тези неща е нужно само да се придобият представи посредством инициацията.

Това е само едната страна на онова, което имам да Ви описвам. Ако искаме да се приближим с чувстване към това, което може да ни даде представа за инициацията, трябва да разгледаме още по-точно първите стъпки на инициацията. Да предположим, че даден човек чрез мисловно силно поведение на своята душа или, да използваме една чуждица, чрез медитация е стигнал дотам, да може да възприема извън сетивното си тяло, да може да възприема в своето елементарно или етерно тяло. Това възприятие се преживява в онова тяло, което в отделните си части е по-тясно свързано с мозъка, а по-малко например с ръцете, преживява се в себевживяването в елементарното тяло посредством това, че човек има чувството: ти се разширяваш, ставаш по-широк, изливаш се в неопределените мирови ширини. Такова е субективното усещане. Но всъщност не става така, че човек да изтече в нереалното и неопределеното, а там всичко е конкретен живот. Човек се вживява в чиста конкретност и в същото време получава съвсем определени преживявания в това себеразширяване. Особено едно чувство може лесно да се запази и едва ли на някого – освен ако не съществуват напълно особени обстоятелства, – който преминава през първите стъпки на инициацията, ще му бъде спестена тази опитност. Това е опитността на страха, на боязънта, опитността сякаш се намираш във всемира и нямаш почва под краката си, нещо угнетяващо в душата. Това са вътрешните преживявания, през които се преминава. Но има и нещо още по-важно. Когато в обикновения живот човек мисли, има някакви представи, когато оставя една мисъл да стигне до другите, предава собствената си мисъл на другите, той прибавя към нея и усещания, желания, воля и т. н. и при здравия душевен живот човек винаги ще има възможността да каже: Аз мисля това, но чувствам друго. И би било прекъсване, смущаване на здравия душевен живот, ако той не би имал възможността да говори по този начин. При израстването в елементарното или етерното тяло човек се разширява, но същевременно се разширяват и мислите. Той загубва усещането, че сякаш е в себе си, когато мисли, и придобива усещането, че пораства в елементарния свят, който е протъкан от мисли и тези мисли мислят себе си. Това се явява като преживяване. Получава се така, че все едно човек е заличен и мислите мислят себе си, все едно че чувствата, които човек сам има или които имат нещата, се чувстват, сякаш човек сам не би могъл да иска, а всичко това у него се пробужда към воля. Да бъдеш отдаден на обективността, на света, това е чувството, което се изпитва. Но по правило е така – и това отново е едно преживяване при първите стъпки на инициацията, – че се присъединява и друго чувство. В същата степен, в която човек се разширява, в която мислите сами мислят, чувствата се чувстват, съзнанието става все по-слабо и по-слабо, понижено; знанието се притъпява.

Сега е налице необходимостта в душата да се остави да влезе нещо съвсем определено. Налице е необходимост тези неща да бъдат разбрани от душите възможно най-точно. Затова в книгата си „Път към себепознанието на човека“ систематизирах, макар и не съвсем същите, ала подобни неща, които отиват в същата посока, и ако свържете лекциите с тази книга, можете да извлечете някои изводи. Тогава трябва да навлезе едно съвсем определено душевно съдържание, което човек сам предизвиква, подобно на това, което описах вчера. Човек трябва да упражнява именно себесъзнание, трябва да се опита безпощадно, безцеремонно да се укори за истински големите недостатъци, които има, така че пред душата му да се яви фактът доколко малко всъщност отговаря той на великия идеал на човечеството. Човек трябва да се вживее в това твърде малко съответствие с големия идеал на човечеството: истински медитативно, истински мисловно силно да извика пред душата си своите морални или други слабости. Когато той прави това, става по-силен чрез него. И това, което вече е започнало да избледнява, което вече се е представило така, сякаш е искало да изчезне в едно голямо душевно безсилие, отново става по-светло. Човек отново започва да го вижда. Но при този случай той разбира нещо друго, което може да се изрази с прости думи, което обаче при първите стъпки по пътя към инициацията е потискащо и дори поразяващо. Всичко това са думи, отнасящи се до душевния живот, а не до телесния, защото на този, който бива въведен в духовния свят по правилен начин, непрекъснато му се дава и такова напътствие, че не може да става дума за външни телесни опасности. Ако наистина съблюдава точно тези съвети, такъв човек може да си остане същият във външния живот, въпреки че вътре се надигат и спадат всякакви болезнени и мъчителни неща, разочарования, а може би също и предчувствано блаженство. Но през такива неща трябва да се премине, защото в тях се намират зародишите на по-висшето виждане, на по-висшето разбиране. Човек се научава да разпознава нещо: докато се учи да наблюдава, възприема, преживява извън физическото тяло, като стига до това да живее в елементарното тяло, научава, че израства в елементарния свят по описания начин. Обаче след като направи това, което бе описано, той се научава да познава причината за това защо този елементарен свят изчезва като вид безсилие, което бихме могли да изразим със сухи думи по следния начин: Този свят не го харесва, намира, че той не му подхожда. Това замъгляване, това изчезване е просто израз на факта, че той не го пуска вътре. Но когато човек се упреква за своите грешки, той става по-силен и отново става по-светло това, което преди е било изчезнало. Посредством това обаче се придобива ясното чувство: около теб се намира един свръхсетивен свят от елементарен вид, но ти можеш да навлезеш в него само до определена степен. Той те пуска вътре само до степента, до която ти самият ставаш по-силен в морално и интелектуално отношение, иначе не; и ти го показва чрез това, че изчезва.

Това е напрегнатото, потискащото или понякога изтощаващото, в известен смисъл борбата за духовния свят и съзнанието, доколко недостоен е човек за него. Като продължава енергично със себесъзнаването и мисловно силното поведение на душата, следователно с медитиране, концентриране и себепроникване с морални импулси, човек може все повече и повече да навлиза по такъв начин в елементарния свят. Но това навлизане в елементарния свят всъщност е само първото ниво на инициацията. Ако искаме да говорим за следващото ниво, трябва да обърнем внимание на едно изключително своеобразно явление, за което всъщност няма точно съответствие в обикновеното сетивно битие.

Това, в което човек живее, след като може да възприема елементарно, е неговото елементарно тяло. Но той го е имал и по-рано. Разликата в елементарното тяло преди и след свръхсетивното наблюдаване се състои само в това, че чрез инициацията то сякаш се съживява. Докато преди това сякаш е спяло, след това то се съживява. Това е подходящият израз, който може да се използва за тези неща. Но ще се забележи и още нещо. Когато човек е придобил способността чрез едно или друго средство, което е открил в душевния живот, да вижда един или друг факт или пък едно или друго същество в духовния свят, той вижда именно това същество. Предположете, че в подготовката си сте стигнали дотам да виждате едно същество или пък и някое друго същество. Ако поддържате същата сила, вероятно винаги ще виждате отново това или пък друго същество. Това не представлява никаква трудност. Нещо друго обаче не виждате лесно. Когато прекъснете за известно време и след това отново се върнете, виждате отново същото. Накратко, в елементарния свят не е така, както е в сетивния свят. Щом за последния очите са веднъж готови, те виждат всичко възможно. Щом ушите са веднъж готови, те чуват всичко. Не е така в елементарния свят. Там трябва винаги наново да подготвяте частите на елементарното си тяло от участък на участък, от вид същество до вид същество. Там трябва да претърсите целия свят, трябва да събуждате елементарното си тяло отново и отново за всяко отделно същество. Защото човек създава само една връзка, едно сродство с това, което веднъж е видял, за което веднъж е събудил етерното си тяло, и трябва да събужда все нови и нови връзки. Това не може да направи само етерното тяло. То не може да се владее, може да се връща само към същото същество или да чака, докато бъде подготвено да види други същества. Човек, който е преминал през първите стъпки на инициацията, и комуто се е удало да види едно или друго същество, един или друг процес, все още не може да се ориентира в духовния свръхсетивен свят, не може това, тъй като няма свободен достъп до съществата, не може свободно да сравнява едно същество с друго. Ако трябва да се ориентира, той не трябва просто да гледа, а решително да каже: това или онова е същество, а това пък е процес – така трябва да може да се сравнява в свръхсетивния свят. Човек трябва да може да измине пътя от едното до другото, трябва да може да се ориентира. Това ориентиране също трябва първо да се научи. То се научава чрез това, че с помощта на продължаващо медитиране, себеизпълване с морал се чувства да израстват сили, които посредством тяхната дейност човек усеща като нещо много забележително. И ако искаме да го опишем, трябва да се върнем към това, че елементарното тяло е налице и в обикновения живот, но е постоянно спящо, и че човек трябва първо да го събуди за свръхсетивното възприятие. Но той трябва да има в душата си силите, за да го събуди. Това, което прави там, човек преживява по много специален начин. Мога да го разясня само чрез едно сравнение.

Представете си, че заспивате и знаете: в леглото лежи твоето тяло, не можеш да го докоснеш, но си съзнателен за това, че то е там. Ти обаче влизаш в един духовен свят и след известно време се връщаш, за да събудиш отново това тяло. Това може да се случи съзнателно. Но при човека в обикновения живот това се случва несъзнателно. През това, което Ви описах, преминава всеки човек. Относно своята телесност той бива буден и спящ, и той е този, който се събужда. Само дето няма съзнание, че е този, който събужда физическото си тяло. Когато човек е преминал през първите стъпки на инициацията, той вече има това съзнание. Следователно действително е така, че човек знае: ето това е твоето елементарно тяло. По отношение на него той стои така, че чувства: това е по-тясно свързаната част, която съответства на мозъка, това – далеч по-подвижната част, която съответства на ръцете, а това – последното може да се стори и парадоксално – най-подвижната част, която съответства на краката. За всичко това човек знае, но то спи у него. И докато той продължава да се развива, да прави необходимите вътрешни душевни приготовления и да ходи в духовния свят, това представлява едно непрестанно събуждане. Веднъж човек събужда един участък, друг път – друг; веднъж разгаря едно движение, друг път – друго. Накратко, това е съзнателно съживяване на елементарното тяло, така че човек би могъл да говори за спящо състояние на елементарното тяло, в което то е обикновено, и за будно състояние, в което човек го носи през инициацията. Това е разликата по отношение на съня и будуването при физическото тяло и при елементарното тяло: при физическото тяло спането и будуването са редуващи се състояния, те се случват едно след друго; при елементарното тяло не се случва такава последователност, а едновременност. Така някой може да стигне до това, че по пътя към инициацията чрез тези първи мерки да събуди много по отношение на елементарните части на главата, докато всичко все още е в дълбок сън, що се отнася до ръцете или краката. Докато при физическото тяло е така, че то веднъж спи и след това будува, при елементарното тяло спящите и будуващите части са една до друга. И напредъкът се състои в това спящите части все повече да се превръщат в будуващи. Това е всъщност, което човек прави.

Ако човекът не беше духовно същество, не би могло да се случи това, което приведох като пример, тогава той не би могъл да има физическото си тяло, лежащо в леглото и да възприема това как го събужда. Обаче душевното е още по-самостоятелно в сравнение с всичко, което се събужда тук. Това, което то събужда участък по участък, не е елементарното тяло. То е нещо друго. И когато схванете идеята: в твоята душа има нещо, което изпълнява дейно господство върху елементарното тяло, така че да го събужда участък по участък, тогава имате конкретна представа за това, което се нарича астрално тяло. Да се живее в астралното тяло, да се изживява в астралното тяло, означава: да се изпълниш с един вид вътрешна силова същност, която е в състояние да събужда участък по участък спящото елементарно тяло за съзнателен живот. Следователно съществува едно състояние, което може да се опише така: сега човек се изживява извън физическото тяло, изживява се обаче не само в елементарното тяло, а и в астралното тяло.

За да ни стане ясна тази стъпка от инициацията, е необходимо да бъде усвоена различителна способност за това, което може да се изживее чисто вътрешно, когато човек навлиза в елементарното си тяло. Описах какво се изживява, когато човек навлиза в елементарното или етерното си тяло: той се разширява, прелива. Това е конкретното усещане. Но това е най-важното общо чувство, което човек има: че напира навън от физическото си тяло, че става все по-широк и по-широк и се излива в мировите далнини. Вживяването в астралното тяло и съзнателният живот в него, които събуждат елементарното тяло участък по участък, са свързани и с още нещо: с изскачане извън себе си и с разбиране на нещо, което е било отвън; не разширяване на това, което вече е. Когато човек е в елементарното тяло, той знае: физическото тяло също му принадлежи. Когато обаче се вживее в астралното тяло, знае: чувствам се така, все едно че за първо съм живял в себе си, след това извън себе си и съм проникнал в нещо друго, и сега физическото ми тяло – а може би и елементарното – е малко извън мен; аз съм нещо, в което по-рано не съм се намирал и сега физическото ми тяло е нещо, което е станало мой обект, и вече не е мой субект; аз го наблюдавам отвън.

Това себенадскачане, да бъдеш свой собствен наблюдател и да се разбираш, представлява преходът към битието в астралното тяло. Когато човек премине там, когато е направил този скок и знае: това съм аз сега, гледам себе си, както преди някое растение или камък – тогава се изпитва преди всичко едно чувство, за което може да се каже, че няма да бъде спестено на първите нива на никого от посветените. Това е усещането: сега съм в свръхсетивния свят, той се разширява до безкрайност. Не може да се каже „във всички посоки“, тъй като той има много повече посоки, а също и съвсем други измерения, отколкото обикновеният свят. Човек със своя живот е вътре в астралното тяло – и навсякъде светът, безкрайно разширяване, никъде някое същество, а самият човек – сам! И той бива завладян от нещо, което може да се нарече така: засиленото в най-висока степен душевно чувство за самота.

От това дали човекът ще понесе такива чувства, дали ще съумее да премине през тях, от тяхното преодоляване зависи придобиването на сили, които да го водят по-нататък, които се превръщат в ясновидски сили. И в най-висша степен реално става това, което се опитах да въведа с няколко реда в драмата „Пазачът на прага“, когато Мария води Йохан в безкрайните ледени полета, където човешката душа е сама, съвсем сама. И ако човек е вътре в тази самота, той трябва да чака, търпеливо да чака. От това дали той може да чака, дали е придобил достатъчно морална сила, за да може да чака, зависи много. Защото тогава става така, че човек може да си каже следното: Да, сега съм в безкрайностите съвсем сам, но в мен се надига нещо като чисти спомени, които все пак не са никакви спомени. Казвам „като чисти спомени, които все пак не са никакви спомени“, защото всички спомени в обикновения живот са такива, че човек си спомня за това, срещу което някога се е изправил, което някога е преживял. Но помислете си, че стоите там с вътрешността на вашата душа, и изплуват представи, които изискват да ги свържете с нещо. Но вие никога не сте ги изживявали. Знаете, че тези представи се свързват със същества, но вие никога не сте се изправяли срещу тези същества. Това вътрешно надигане на един свят, който е непознат, за който обаче човек знае: аз го нося в себе си, това са чисти отражения, това е следващото, което принадлежи към преживяванията по пътя към инициацията.

И тогава човек преминава през една особена опитност, опитността, че може да придобие отношение към това, което изплува като представи, че може да обича и да мрази това, което изплува, че може да питае страхопочитание към някого, високомерие спрямо другиго. Не възниква само сума от вътрешни представи, а се поражда нещо като надигащи се и заглъхващи свръхсетивни чувства и усещания. Човек е съвсем сам със себе си, сам с вътрешния си свят, който изплува там. Отначало той не знае нищо, освен някаква неопределена тъма, но е изпълнен с отношение към тези неща. Да вземем един характерен пример. Нещо, което изплува като образ, му влива любов. Сега човек е в силно изкушение. Появява се едно ужасно изкушение, тъй като сега човек обича нещо, което е в самия него. Той е подложен на изкушението да обича нещото затова, че то принадлежи на самия него, и трябва с всички сили да работи за това да не обича това същество, защото го има, а затова, защото то представлява едно или друго нещо, въпреки че е в него. Задача става да се направи безкористно това, което е в самите нас. А това е тежка задача, задача, с която не може да се сравни нищо душевно в обикновения сетивен свят. В обикновения сетивен свят въобще не е възможно човек да обича напълно безкористно това, което е вътре в него. Обаче той трябва да направи това, когато стигне там. Чрез това, че озарява съществото със силата на любовта, то самото излъчва сила и посредством това човек забелязва: това иска да излезе извън него. По-нататък той забелязва: колкото повече може сам да прилага любов, толкова повече то получава силата да пробие нещо, което е подобно на обвивка в него, и да проникне в света. Ако го мрази, то също така придобива сила, но тогава то го стяга, притиска го и си пробива път, подобно на това белите дробове или пък сърцето да искат да си пробият път навън през кожата. Това става с всичко, с което човек влезе в отношение чрез любов или омраза. Но разликата между двете преживявания е тази: това, което човек обича безкористно, си отива, но той чувства, че то го взема със себе си, човек сам изминава пътя, който то изминава. Това, което човек мрази или пък по отношение на което е високомерен, разкъсва обвивката, отива си и го оставя сам и той остава в самотата. На едно определено ниво човек забелязва много силно тази разлика: той бива взет или изоставен. А когато е взет, има възможността да отиде до съществото, което е преживял в своето отражение. Научава се да го познава. И посредством това, че у някого изплуват отраженията на съществата, които още не познава, и че добива връзка с тях, човек излиза извън себе си и стига до цялото население, с което се запознава в един втори духовен свят. Човек се вживява в един свят, който обикновено се нарича деваканически свят, същинския духовен свят, а не в астралния свят. Защото е абсолютна безсмислица той да отиде в астралния свят чрез астралното си тяло, което описах като будител на елементарното тяло, не – той навлиза в същинския духовен свят, който в моята „Теософия“ се нарича духовната страна, и е изправен срещу чисто духовни същества.

За това как човек се запознава по-нататък с тях, за това как се степенуват, как се превръщат в това, което се описва като света на Висшите йерархии, които познаваме от Ангели до Серафими, ще говорим утре.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder