ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 5 март 1912 г.

На това място вече в продължение на години сме разглеждали различни антропософски истини, излагали сме различни антропософски познания. Опитахме се да се запознаем в различни аспекти с това, което вярваме, че трябва да наречем антропософия, и да възприемем в себе си онова, което произтича от антропософските познания. Сега би било добре, в хода на разсъжденията, които направихме тук в последно време и които тепърва имаме да правим, да си поставим въпроса какво всъщност трябва и може да даде антропософията на съвременния човек? Въз основа на това, което знаем чрез нашите разсъждения и на основата на познанията ни за някои антропософски истини, можем да си зададем въпроса: Какво може да даде антропософията на съвременния човек?

Когато пристъпваме към този въпрос, преди всичко трябва да имаме предвид, че най-малкото в мислите си трябва строго да разграничим антропософския живот, антропософското движение от която и да било обществена организация, от каквото и да е, което би могло да се свърже с името антропософско общество. Всъщност в съвременния живот все повече ще се засилва необходимостта от това, тези, които искат да се занимават с антропософия, да се обединяват в общества. Но ако е необходимо това обединяване, то е дори още по-необходимо в целия съвременен живот извън антропософията в следствие на антропософски убеждения, на съдържанието на антропософията и т. н. Антропософията сама за себе си би могла да се разпространява така, както сред хората се разпространяват други съвременни течения. Антропософията като такава би могла – това е напълно възможно – да се разпространява така, както например сред хората се разпространява химията и те биха могли да стигнат до антропософските истини, както стигат до тези в химията и математиката. Какво следва от това за душата на отделния човек, как тя възприема антропософията и я превръща в свой житейски импулс – това може да бъде един въпрос, който да занимава всекиго поотделно. Сформирането на едно антропософско общество или каквото и да е обединение с цел занимания с антропософия доказва обстоятелството, факта, че антропософията като такава представлява нещо, което тепърва навлиза в нашата съвременност и трябва да се възприема от духовния живот като нещо напълно ново, като напълно ново познание. За да могат да оставят антропософията да действа върху тях, хората извън антропософския живот всъщност не се нуждаят само от едно, да го наречем, общо душевно състояние, но в добавка към това обикновено душевно състояние те се нуждаят също и от специална подготовка на душевността, на сърцето. А една такава подготовка на душевността и на сърцето може да се осъществи само чрез съвместния живот в нашите антропософски клонове, чрез антропософските връзки между хората и т. н. Така придобиваме един определен начин на мислене и на чувстване, чрез който ставаме в състояние да разглеждаме сериозно неща, които днес хората, които не са чували нищо за антропософията, съвсем естествено и по понятни причини приемат дори за пълни фантасмагории.

Разбира се, може да се възрази, че антропософията се разпространява чрез публични лекции, с които се обръщаме към съвсем неподготвени хора. Но именно тези, които в тесния смисъл на думата принадлежат към нашите кръгове, знаят, че начинът, по който се изнася една антропософска лекция пред неподготвена публика, трябва доста да се различава от този, по който се говори на тези, за които можем да кажем, че с порива на сърцето си, с вътрешните си убеждения възприемат съвсем сериозно това, което широката публика не би могла да приеме на сериозно. И това, което споменах, едва ли ще се промени в близко бъдеще – за това не може и дума да става, – напротив, различията ще стават все по-ясно изразени. Външната враждебност към всичко антропософско все повече ще нараства в света и то поради тази причина, че тъкмо антропософията в нашето съвремие е нещо в най-висша степен необходимо и защото срещу най-необходимото, срещу най-съобразното с времето бунтът на хората е по принцип най-голям.

И сега би могъл да възникне въпросът: Защо това е така? Защо човешките сърца от която и да е времева епоха се бунтуват най-силно срещу това, от което съответната епоха най-много се нуждае? Това е нещо, което антропософът би трябвало да може да разбере, но което е твърде трудно за разясняване дори и в най-общи линии пред една неподготвена публика.

Антропософът знае, че съществуват луциферически сили и същества, които са изостанали от общата еволюция. Те оказват въздействие върху човешките сърца, върху човешките души и имат много голям интерес от това да форсират атаките и настъпленията си тъкмо когато стремежът към развитие се засилва най-много. Тъй като бунтът в човешките сърца срещу това, което се стреми напред в човешкото развитие, е предизвикан от луциферическите сили и тъй като техните атаки се предприемат тогава, когато се касае за самото им съществуване, затова тези атаки – а следователно и бунтът в човешките сърца, – трябва да са най-силни по това време. Оттук разбираме, че най-важните за хората истини открай време се явяват в човешкото развитие така, че трябва да се съобразяват с обстоятелството, че си създават най-върли противници. Нещо, което не се различава особено много от това, което по принцип става по света, едва ли ще си създаде големи противници. Но онова, което навлиза в света затова, защото човечеството отдавна жадува за него и все още не го е получило, изисква най-мощните атаки на луциферическите сили. И така, едно общество всъщност не представлява нищо друго освен предпазна стена срещу всичко това, като ясно характерна реакция на външния свят. Трябва да разглеждаме нещата така: Тези, с които си говорим или с които сме заедно, проявяват известно разбиране към нещата, а други, които не са се присъединили към тези, които говорят за това, тях това не ги засяга. За нещата, изнасяни в публичното пространство, всички хора смятат, че те по някакъв начин ги засягат и че по тези въпроси трябва да имат някакво отношение, разбира се, подбудено от луциферическите сили. Оттук можем да разберем, че е абсолютно необходимо да се занимаваме с антропософия и че антропософията внася в нашата съвременност нещо, което трябва да навлезе като необходима духовна храна за нашето време и което при всички обстоятелства, по какъвто и да е начин, ще навлезе. Защото за това, то да навлезе, се грижат духовните сили, посветили се на еволюцията.

Затова в чисто антропософски смисъл можем да поставим въпроса: В какво се състоят най-важните неща, които понастоящем трябва да се внесат в човечеството с помощта на антропософията? Те ще са именно тези, за които съвременното човечество най-силно жадува, които са най-необходими. Тъкмо с отговора на един такъв въпрос човек най-често може да бъде разбран по погрешен начин. Поради тази причина е толкова необходимо най-напред в мислите си да разделим антропософията от антропософското общество. Защото това, което антропософията трябва да донесе на човечеството, са нови познания, нови истини. А едно общество не може никога – най-малкото пък в наше време – да бъде безрезервно отдадено на която и да е специална истина. Най-безсмислен би бил един такъв въпрос като следния: „Какво е вашето вероизповедание като антропософи?“ Той е безсмислен, ако под „антропософи“ даден човек разбира принадлежащите към антропософското общество, защото в такъв случай той тръгва от предпоставката, че цяло едно общество има едно общо убеждение, една обща догма. Това обаче не може да е така. В момента, в който цяло едно общество трябва да се закълне в една обща догма по статут, то престава да бъде общество и се превръща в секта. Тук се намира границата, отвъд която едно общество престава да бъде такова. В момента, в който даден човек бива задължен да има убеждения, определени от обществото, той започва да си има работа със сектантство. Следователно едно общество, което се посвещава на това, което бе охарактеризирано сега, може да бъде такова само в следствие на естествени духовни стремежи. Някой може да попита: Какви хора идват при вас, за да чуят нещо от антропософията? И тогава ще можем да кажем: Това са тези, които искат да чуят нещо за духовните неща, които имат стремежа да чуят нещо за духовните неща. Този стремеж не е догма. Защото когато някой търси нещо, при което не казва, че ще намери това или онова, а когато той просто търси, това търсене е обединяващото нещо, което трябва да притежава дадено общество, което не желае да се превърне в секта. Но съвсем независим от това е въпросът: Какво носи на човечеството антропософията като такава? И трябва да кажем: Антропософията като такава носи на човечеството нещо подобно на това, което представляват всички големи духовни истини, давани някога на човечеството, само че по-духовно, по-дълбоко и значимо по отношение на вътрешния мир на човека.

Между нещата, които по време на нашите разсъждения трябва да оставим да стигнат до нас, има и такива, за които можем да си кажем, че не са от най-значителните и важните, ако става въпрос за това, кое е новото, което всъщност трябва да получи съвременното човечество. Но това са фундаментални неща, фундаментални истини, които навлизат в човечеството по един наистина нов начин. И няма нужда да отиваме твърде далеч, за да охарактеризираме в какво всъщност се състои новото в антропософското движение. То се състои в това, че двете основни за нас истини пристъпват към човешката душа по един все по-убедителен начин: това са истините за прераждането и за кармата. Може да се каже, че това, което антропософът открива най-напред по своя път, когато има сериозни стремежи, е необходимостта от познания за прераждането и кармата. Не можем например да кажем, че в западноевропейската култура възможността да се издигнем в по-висши светове се появява като нещо фундаментално ново, защото който познава западноевропейското развитие, който знае, че е имало мистици, дори такива мистици като Якоб Бьоме или Сведенборг, или като цялата школа на Якоб Бьоме, той знае също и че се е вярвало в едно нещо – макар и многократно оспорвано – и че то винаги е присъствало като възглед, а именно в това, че човекът може да се издигне от обикновения сетивен свят в по-висши светове, така че това не е нещо фундаментално ново. Има и други неща, които не са фундаментално нови. Дори когато говорим за това, което е фундаментално по отношение на еволюцията, когато говорим например по християнския въпрос, по отношение на антропософското движение като такова той не е най-основният, затова пък най-фундаменталното е формата, която възприема християнският въпрос благодарение на факта, че прераждането и кармата се приемат като истина в човешките сърца. Светлината, която придобива християнският въпрос при наличието на предпоставките за прераждане и карма, това е същественото. Защото християнският въпрос е занимавал Запада по един действително дълбок начин в различните епохи. Можем да си припомним за времето на гнозиса, можем да си спомним за периода, когато се е задълбочило езотеричното християнство – например за тези, които са се събирали под знака на Граала или на Розовия кръст и как те са задълбочили християнския въпрос. Следователно това не е фундаменталното. Само посредством истините за прераждането и кармата става фундаментален, съществен въпросът за душевния мир на западните хора, за познанието и за религиозните им потребности, така че този, който чрез познанието за прераждането и кармата изживява едно разширяване на своя вътрешен мир, по необходимост се нуждае от нови познания по старите въпроси. Що се отнася до познанието за прераждането и кармата, трябва да кажем точно обратното. Това, което най-много можем да направим, е да обърнем внимание на факта, че прераждането и кармата се явяват съвсем плахо в западноевропейската култура по времето на Лесинг, който намеква за тях в своето „Възпитание на човешкия род“. Намираме и други примери за това, че по-дълбоките духове стигат до този въпрос. Но това прераждането и кармата да станат част от човешкото съзнание, да се възприемат от човешкото сърце и душа така, както това става чрез антропософията, именно това е нещо, което може да се осъществи едва в наше време. Следователно би могло да се каже, че отношението на един съвременен човек към антропософията се характеризира с това, че с помощта на някои предпоставки той може да стане в състояние да приеме прераждането и кармата за себе си. Това е същественото, за което става дума. По принцип всичко останало по един повече или по-малко естествен начин произтича от това дали човекът има съответното отношение към прераждането и кармата.

Когато разглеждаме въпроса по този начин, трябва също така да сме наясно какво означава за западното човечество и изобщо за човечеството прераждането и кармата да станат познания, които, така да се каже, да преминат в ежедневието, както други истини са преминали в него. В бъдеще прераждането и кармата трябва да навлязат в една много по-голяма степен в съзнанието на човечеството, както това е направил например мирогледът на Коперник. По отношение на последния трябва само да си изясним как се е получило това, че той така бързо е навлязъл в душите на хората. Само помислете за това, което съм казвал също и на публични лекции: откога съществува той от гледна точка на световноисторическите условия и колко бързо се е разпространил; помислете до каква степен е обхванал всички хора чак до децата в началното училище.

Между този Коперников мироглед и антропософския мироглед, доколкото последният се изгражда на основата на прераждането и кармата, съществува една значителна разлика по отношение на разпространението сред хората. За да характеризираме тази разлика, нека разгледаме даден антропософски клон с хора, които се събират заедно на добра воля. Защото ако искаме да охарактеризираме тази разлика, трябва да кажем едно нещо, непременно трябва да го кажем, от което на хората, стоящи извън антропософското движение, действително им се обръща стомахът.

Какво доведе до това хората така бързо и дори още в детска възраст да възприемат Коперниковия мироглед? Тези, които са имали възможността да ме чуят да говоря по този въпрос или за новата естествена наука, със сигурност ще знаят, че не осъждам този съвременен естественонаучен мироглед по някакъв накърняващ го начин. Следователно, ако наистина желаем да охарактеризираме въпросната разлика, е позволено да кажем: За да бъде приета тази картина на света, която е ограничена чисто и просто до една характеристика на пространството, до външни пространствени отношения, бе необходимо настъпването на една повърхностна епоха! И причината, поради която Коперниковият мироглед се утвърди толкова бързо, не е някоя друга, а именно тази, че хората през цяла една времева епоха са станали повърхностни. Необходимото предварително условие за утвърждаването на мирогледа на Коперник бе повърхностност в схващането на света. Дълбочина, задълбоченост – значи тъкмо противоположното – ще са необходими, ако желаем да се утвърди това, което представляват антропософските истини и особено основните и фундаментални истини за прераждането и кармата. Следователно, ако днес възприемем убеждението, че истината за прераждането и кармата трябва да навлезе в човечеството по един много по-убедителен начин и в една много по-значителна степен, трябва да сме напълно наясно, че в тази връзка се намираме на границата между две времеви епохи: епохата на повърхностността и на епохата на необходимото задълбочаване, на вглъбяването на човешката душа и на човешкото сърце. Това е, което преди всичко трябва да впишем във вътрешния си мир, ако искаме да сме напълно съзнателни за това, което антропософията трябва да донесе на съвременното човечество. И тогава трябва да се запитаме: Каква форма ще трябва да приеме животът под влияние на познанието за прераждането и кармата?

Тук трябва само да се замислим за това какво всъщност представлява за човечеството да осъзнае, че прераждането и кармата са истина. Какво представлява това за цялото човешко съзнание, за чувстването и мисленето на човешката душа? Ако се замислим върху това, всеки ще види, че това не е нищо друго освен разширяване на човешката личност чрез знание, чрез познание, надхвърлящо определени граници, които се свързват със знанието и познанието. Защото фактът, че човек може да знае и познава само това, което се заключава между раждането и смъртта, бе подчертаван особено силно в сега изтичащата времева епоха, както и че той може само във вярата си да се възхищава на онези, които чрез знанията си се издигат в един духовен свят – това бе едно все по-засилващо се убеждение. Но ако останем само при познавателната гледна точка, това не е от чак от толкова голямо значение. То придобива значение едва когато преминем от познавателната към моралната гледна точка, към душевно-моралната гледна точка. Едва там се разкрива цялата величина и значимост на идеите за прераждането и кармата.

Бихме могли да приведем стотици доводи в подкрепа на току-що казаното, но трябва да изтъкнем главно следното. Да разгледаме хората от по-ранните епохи на западно-европейската култура и далеч по-големия брой на хората, които днес са в лоното на западноевропейската култура. Дори ако тези хора истински силно вярват в предположението, че същността на човека остава непокътната, след като премине през портата на смъртта, все пак, без да мислим за прераждане и карма, целият духовен живот на човека, следващ след смъртта, е забранен за земното битие. Човек си има работа с едно встъпване в духовния свят, но като извадим онези „изключения“, които представляват повече или по-малко спиритуалистично разположените натури, а именно че чрез тях умрелите се намесват в отделни случаи, при положение, че прераждането и кармата не важат, си имаме работа с идеята, че това, което се случва в духовния свят, след като човекът е преминал през портата на смъртта, било то наказание или награда, е изтеглено извън земната сфера и че това, което се получава като последствие от неговия живот, се случва на една съвсем друга, неземна сцена.

Когато човек стигне до познанието за прераждането и кармата, нещата стават напълно различни. Трябва да сме наясно, че това, което живее в душата на един такъв човек, когато той прекрачи портата на смъртта, няма значение просто за една отдалечена от земята сфера, а че от това, което той изживява между раждането и смъртта, зависи бъдещето на земята. Земята, така да се каже, ще изглежда външно така, както я направят тези, които преди това са били на нея. Цялата планета в своята бъдеща конфигурация, бъдещият съвместен живот на хората зависят от това как са живели те в предишните си въплъщения. Това е душевно-моралното, свързано с тази идея, така че един човек, който е приел това, знае: с начина, по който съм живял на земята, ще повлияя на всичко, което ще се случи в бъдещето, на цялата бъдеща култура! Така с помощта на знанието за прераждането и кармата отвъд границите на раждането и смъртта се разпространява нещо, което досега човекът е познал само в тесни граници: чувството за отговорност! Виждаме как израства едно засилено чувството за отговорност. В него се изразява явяващото се като едно дълбоко и важно морално следствие от идеите за същността на прераждането и кармата. Човекът, който не вярва в прераждането и кармата, може да каже: когато премина през портата на смъртта, най-много да бъда наказан или пък награден за това, което съм направил тук, аз ще изпитам последствията от своето битие в един друг свят; този друг свят обаче се намира под управлението на някакви духовни сили, които ще възпрепятстват това, което нося в себе си, да не навреди на света като цяло. Но това не може вече да каже този, който знае, че прераждането и кармата са една идея, поддаваща се на познание, защото той знае, че посредством прераждането хората ще се развият според това как са живели в предшестващия си живот.

Това е значимото и важното, че фундаменталните идеи на антропософския мироглед ще преминат в душевния живот и във възгледите на човека и ще се появят като морални импулси, за които хората от отминали епохи дори не са имали представа. Чувството за отговорност, както видяхме, ще се разрасне по един начин, който изобщо не е бил възможен дотогава. И други морални идеи ще се окажат необходими, подобно на чувството за отговорност. Ние, като хора, които живеят под влияние на идеите за прераждането и кармата, ще се научим да разбираме, че не става дума просто за една оценка на нашия живот, съгласно предпоставките, които се създават между раждането и смъртта, а съгласно тези, които се разпростират върху много, много животи.

При досега съществуващите предпоставки, когато срещнем някой човек, развиваме към него симпатия, антипатия, по-голяма или по-малка любов и подобни. Трябва да се каже, че начинът, по който се отнасят днес хората един към друг, всъщност е резултат от онзи мироглед, който смята земния живот за заключаващ се между раждането и смъртта. Ние наистина живеем така, както би трябвало, ако беше вярно това, че човек е само веднъж на земята. Можем да кажем: Ние се отнасяме към своите приятели, родители, братя и сестри и т. н. така, че всичко, което чувстваме и усещаме, е съпътствано от разбирането, че сме само веднъж на земята. Ще се получи едно напълно необикновено преобразяване на живота, ако не само в главите на отделни хора, както е днес все още, живее под формата на теория това, че съществуват прераждане и карма. Засега това в най-широк смисъл е все още само теория. Може да се каже, че има определен брой антропософи, които вярват в прераждането и кармата, но те живеят по такъв начин, че все едно прераждане и карма не съществуват и животът се заключава само между раждането и смъртта. Това не може и да е другояче. Защото привичките, които животът носи със себе си, се променят с по-бавни темпове, отколкото се променят идеите. Когато въведем в живота си правилни и конкретни идеи за прераждането и кармата – само за такива може да става въпрос, – едва тогава ще видим как този живот може да бъде оплоден посредством тези идеи.

Виждаме, че ние като хора пристъпваме в живота, като в началото сме заобиколени от родители, братя, сестри и т. н. Виждаме, че благодарение на това устройство по необходимост в първите години от живота ни тези, които са около нас, са поставени в това положение повече или по-малко от природните елементи: кръвно родство, близост на мястото и т. н. След това, когато пораснем, виждаме как този кръг на кръвното родство се разширява, как встъпваме в съвсем други, вече независещи от кръвното родство връзки с един или друг човек. Става дума за това, че тези неща трябва да бъдат разглеждани на първо място кармически и тогава ще придобият едно съвсем ново значение за живота. Защото кармата става от значение за живота едва тогава, когато я възприемаме конкретно, когато наистина прилагаме в живота си това, което разкрива духовно-научното изследване. Това естествено може да бъде установено само от духовно-научното изследване, но след това може да бъде прилагано в живота.

Един от важните кармически въпроси по същество е този: Как става така, че в настоящия живот сме заедно с хората, с които сме свързани по кръвен път? Защо сме заедно с тях в началото на този живот? По този въпрос духовно-научното изследване показва нещо твърде характерно. По правило – защото въпреки че много факти го показват, все пак има безброй изключения – става така, че с хората, които срещаме съвсем непроизволно в началото на своя живот, вече сме били заедно в един предишен живот, най-често дори в непосредствено предхождащия, при това по средата на живота, около тридесетата година. Тогава по някакъв начин сме ги избрали свободно, като сме били привлечени към тях от сърдечните си склонности и т. н. Ще изпаднем в голяма грешка, ако разглеждаме хората, с които сме заедно в началото на живота си, като такива, с които сме били заедно също така в началото на някой друг предишен живот. Не в началото, не в края, а по средата на даден живот по свободен избор сме били с тези, с които в следващия живот сме в кръвно родство. Много често случаите са такива, че с този, с когото сме били в брачен съюз, следователно с този, с когото свободно сме се свързали, в следващия ни живот се явява като баща, майка, брат или сестра. Духовно-научното изследване показва, че това, което човек спекулативно би предположил, това, което би си помислил, когато умува над нещата, обикновено е неправилно. Обикновено фактите слагат черта върху сметките на спекулацията.

Нека насочим мисълта си към току-що описания факт и го разгледаме така, както той действително се разкрива, когато човек изследва без предразсъдъци, и разширява цялото ни отношение към живота. В хода на развитието на западноевропейската култура все повече се е стигало дотам, че размишлявайки за връзките си с онези, с които е кръвен роднина, човек вече да не може да говори за нещо друго освен за случайност. Говори се за случайност, вече дори по този начин нещата в живота се оказват разбираеми. Щом човек смята, че животът му трае само от раждането до смъртта и е еднократен, как би могло да се вярва в нещо друго освен в случая? За единия си живот човек естествено ще се съгласи, че е отговорен за последствията от действията, които е извършил. А когато вижда себе си отвъд протичащото между раждането и смъртта, тъй като се чувства вътрешно свързан с други хора от другото прераждане, той се чувства отговорен по същия начин, както тук, в живота, по отношение на собствените си дела. Хората ще трябва все повече да научават за тези конкретни факти. В общата идея, че в смисъла на кармата човек сам си избира родителите, все още няма нищо особено. Но човек добива една представа за този избор, която може да се затвърди с помощта на всички останали житейски опитности, когато знае: Тези, които сега си избрал напълно несъзнателно, си бил избрал в един предишен живот по времето на най-будното си съзнание, тогава, когато си бил най-зрял.

Вероятно това днес може да се окаже неприятно, но въпреки това е вярно. Защото ако не е доволен от своите кръвни роднини, човек ще научи, че той сам е поставил началото на това си недоволство и че следователно трябва да се погрижи по различен начин за следващата си инкарнация и едва тогава идеята за прераждането и кармата ще стане плодотворна в живота. Работата е там, че тези идеи не служат за задоволяване на нечие любопитство и т. н., а за нашето усъвършенстване и следователно за усъвършенстването на целия живот. Ще разберем още, че това, което бе казано, важи също и за настоящия живот и последствията от него, а именно че тези, с които се свържем около тридесетата си година, следователно когато вярваме, че преценяваме с пълния си разсъдък, се свързват с нас така, че в следващия ни живот ще се появят в неговата изходна точка, може би като родители или като братя и сестри. Когато знаем от какво зависи формирането на семейните конфигурации и това с кои хора да бъдем, чувството ни за отговорност ще се разшири значително под влияние на идеите за прераждането и кармата.

Както вече казах, бихме могли да подчертаем, че по този начин нещата в живота се оказват разбираеми. А не би ли трябвало силите, които насочват дадена човешка индивидуалност към едно определено семейство, да са много значими и силни? Те обаче не могат да бъдат силни в човека, който сега се въплъщава, защото не могат да направят кой знае какво в света, в който той слиза. Не би ли трябвало да се подразбира, че силите, които действат най-дълбоко в душата, произлизат от времето на миналия живот, в който тези взаимовръзки са били предизвикани от нас самите чрез най-голямата сила на приятелството, на „съзнателната“ любов, ако можем да я наречем така? Това, което е царяло като съзнателни сили в единия живот, действа като несъзнателни сили в следващия живот. Случващото се повече или по-малко несъзнателно се обяснява по този начин.

Във всеки случай е необходимо фактите от изследването да не бъдат замъглявани, защото тези факти почти винаги слагат черта върху спекулацията, а човек може едва впоследствие да открие логиката в тях. Не трябва да се оставяме на желанието си да ни води спекулацията, защото така няма да стигнем до правилната гледна точка, а до нещо подобно на онзи разговор, за който вече съм ви разказвал. Веднъж в един град в Южна Германия един теолог ми каза: Аз прочетох Вашите съчинения и видях, че те са толкова логични. Помислих си, че след като са толкова логични, техният автор вероятно е стигнал до тях просто по пътя на логиката. Значи ако се бях помъчил да пиша по-малко „логично“, съм щял да си спечеля заслуга в очите на въпросния теолог, защото тогава той е щял да види, че изложеното не е било открито с помощта на простата логика. Който обаче се занимае със съчиненията, ще види, че логичните форми са им дадени по-късно и че фактите в тях не са били открити с помощта на логиката. Аз поне, уверявам ви, не съумях да направя това. Вероятно други биха могли да открият такива неща с помощта на чистата логика.

Когато разглеждаме нещата по този начин, се разкрива като една идея от най-дълбоко значение, че най-важните импулси, които трябва да произлязат от антропософията, трябва да бъдат морално-душевните импулси. Днес посочихме чувството за отговорност в различни сфери. Бихме могли също така да разгледаме любовта, съчувствието, които приемат най-различни форми под влияние на идеите за прераждането и кармата. Поради тази причина през годината ние отдавахме толкова голяма стойност, дори и в публичните лекции, на това да разглеждаме антропософията винаги във връзка с живота, във връзка с най-непосредствените житейски явления. Говорихме за мисията на гнева, за човешката съвест, за молитвата, за възпитанието на детето, за различните периоди в човешкия живот, и ги показахме, както би трябвало и да бъде, в светлината на идеите за прераждането и кармата. Видяхме и доколко преобразяващо могат да се намесят в живота тези идеи. Основната част на нашите разсъждения беше заета с това да разгледаме тези фундаментални идеи и тяхното влияние в живота. Макар и не винаги, но чрез идеите за прераждането и кармата се променя значението, което се дава на душевните качества, или на съвестта, характера, молитвата, така че да си кажем: ако приемем прераждането и кармата, се получава така и така. И така всичките ни разсъждения бяха направени под въздействието на идеите за прераждането и кармата. Важното в близкото бъдеще ще е това, че не само психологията ще изпита влиянието на идеите за прераждането и кармата, но също така и другите науки. Ако проследите една такава лекция като последната публична, озаглавена „Смъртта при човека, животното и растението“, ще видите, че ставаше въпрос за това да се покаже как ще се научат да мислят за смъртта при растението, животното и човека хората, ако видят в самите себе си това, което преминава отвъд отделния живот на човека. Стигнахме до значението на смъртта при човека, животното и растението с помощта на това, че си изяснихме: себесъщността (das Selbst) живее по различен начин у човека, по различен начин при животното и отново по друг начин при растението. При човека това е индивидуалният Аз, при животните е груповата душа, а при растенията си имаме работа с една част от цялата планетна душевна система. Така при растенията установихме едно просто заспиване и събуждане, което външно се проявява като смърт и поникване. При животните е различно. При тях е подобно на случващото се при нас самите, тъй като себесъщността напредва в дадена инкарнация, преодолява определени инстинкти и т. н. Ала едва при човека, който сам е причина за своето прераждане, установихме, че смъртта е гаранция за безсмъртието и че думата смърт може да се използва в това си значение само за човека; или пък че когато използваме думата смърт в общия смисъл, трябва да подчертаваме как умира човекът, как – животното и растението, и че по отношение на животното и растението би трябвало да използваме някоя съвсем нова дума.

Всичко останало в антропософията е такова, че човешката душа иска да научи за едно или друго нещо; но това „останало“ общо взето няма особено значение за антропософа. Той стига до определени неща, когато дойде времето за това. Едва когато той стане в състояние да възприеме идеите за прераждането и кармата в този смисъл, който ние им даваме за разлика от старите идеи за прераждането и кармата, като например в Будизма, в процеса на изследване човекът от само себе си стига вече до някои други неща. Затова основната част от нашата работа беше посветена на това да разберем влиянието на прераждането и кармата върху цялостния човешки живот.

В тази връзка трябва да сме наясно, че работата в рамките на дадено антропософско обединение или общество трябва да се разглежда в смисъла на тази мисия. Следователно е разбираемо, че по въпросите, които първоначално се струват най-важни на стоящия отвън, на най-малко докоснатия от антропософията като такава, трябва да говорим само тогава, когато първо изходим от основополагащите истини и после да преминем към близките на всяка западноевропейска душа въпроси. Напълно е възможно новото, което днес бе охарактеризирано като фундаментално ново, да бъде възприето от антропософията и първоначално то да не се интересува от някои религиозни противоречия у хората. Защото характерното за тази нова духовна наука не е това да се практикува нещо като религиознание, макар че днес това се прави, дори прекалено често. Но в сравнение с това, което иначе се прави в наши дни, практиката при теософите далеч не е по-духовна. Същественото обаче е, че в антропософията всички тези неща се разглеждат в светлината, идваща от идеите за прераждането и кармата.

Под влиянието на прераждането и кармата чувството за отговорност видимо ще нарасне и в още едно отношение. Ако се замислим върху казаното днес за връзката между кръвно родство и свободно избрани хора, вече виждаме, че възниква едно определено противоречие: Това, което в единия живот е най-вътрешното и притежава най-съкровените импулси, в следващия живот е най-откритото. Когато в едната инкарнация изпитваме най-дълбоки приятелски чувства към определени хора, по този начин подготвяме едно външно роднинство, кръвно родство и т. н. Нещата стоят по сходен начин и в една друга област. Това, което в едната инкарнация ни се струва като най-нереалното, най-недействителното, то ще е меродавното, което ще обуславя същинските импулси за следващата инкарнация. Начинът, по който мислим, дали приемаме една истина лековерно или пък я проверяваме с всички възможни средства, дали имаме усет за истината или пък сме фанатици, това придобива съвсем различен смисъл по отношение на човешкото развитие вследствие на идеите за прераждането и кармата. Защото това, което в настоящата инкарнация е само вътрешно, в следващата става напълно явно. И който например често лъже или пък има склонност към това да повярва на нещо, без особено да се замисли, в следващата или в по-следващата си инкарнация ще се превърне в повърхностен човек. Защото това, какво и как мислим, как се отнасяме към истината, следователно това, което в тази инкарнация е вътрешно, ще бъде мярката в следващата. Ако например в тази инкарнация смятаме даден човек за лош, без съвсем точно да сме проверили това, докато ако го бяхме проверили по-добре, той е щял да се окаже добър или поне наполовина добър, ако в живота си носим тези мисли непроверени, ще се получи така, че тъй като сме си изградили предразсъдъци за хората, в следващата инкарнация ще се превърнем в непоносими, свадливи, отвратителни хора! Тук отново откриваме едно разширяване на морално-душевния елемент в душата си.

Извънредно важно е да схванем тези неща правилно и да се запознаем с мисълта от какво фундаментално значение е да приемем в дълбините на вътрешния си мир навлизащото като нещо наистина ново и обновяващо всичко останало в духовното развитие на съвременността, благодарение на идеите за прераждането и кармата. Затова ние им отдадохме специално значение в хода на развитието на нашето антропософско движение, както и на други въпроси, които неминуемо произтичат от тях. Затова характерното и особеното при нас, начинът по който се занимаваме с антропософия в нашите кръгове, ако нещата се представят действително по начина, по който правим това ние, никога не биха могли да се възприемат като противоположност на едно движение, което поставя прераждането и кармата в центъра на своите разглеждания. Нашата противоположност се изгражда винаги отвън. Невъзможно е да се получи такава, ако човек представя винаги правилно нещата, които се случват в нашите среди. Необходимо е само да обърнем внимание на следния момент: Колко малко всъщност в нашите среди се говори по християнския въпрос! И никой не трябва да преувеличава казаното поради това, че го усеща като особено важно в сърцето си, а трябва да го разглежда обективно, така че никой да няма основание, понеже това или онова се явява като необходимо следствие за зрялото разбиране на прераждането и кармата, да каже, че говорим твърде много по християнския въпрос. Защото не това е фундаменталното, което е от значение за антропософите в настоящето, а това, което навлиза в света като ново и че то наистина ще бъде възприето от човечеството. Следователно трябва да разберем, че само вследствие на едно неправилно представяне на нещата или при предпоставките на едно неправилно представяне на начина, по който се занимаваме с нещата, би се оказало възможно да се получи една наша противоположност. Защото такава може да се изгради единствено отвън. Някой може да бъде наш противник, но ние нямаме нужда да предизвикваме враждебност, защото ако не се интересуваш от нещо, не означава враждебност, иначе човек би трябвало да се явява противник на всичко онова, от което не се интересува!

Това, което особено много държах да покажа пред вашите души, е желанието ми да размислим върху това, какво е фундаменталното, какво е новото при антропософията. Естествено с това не искам да кажа, че антропософско общество означава такова общество, което вярва в прераждането и кармата. Не, с това исках да кажа, че както някога е било узряло времето за възприемане на Коперниковия мироглед, така сега то е узряло учението за прераждането и кармата да се доведе до съзнанието на хората. И това, което трябва да се случи в хода на човешкото развитие, ще се случи, колкото и много сили да се изправят срещу него. А с прераждането и кармата, с истинското разбиране за прераждането и кармата всички други неща ще се получат от само себе си. Другите неща ще се получат благодарение на светлината, която се излъчва от идеите за прераждането и кармата.

Това, че разгледахме какво е всъщност фундаментално отличаващото между тези, които чувстват интерес към антропософията, и онези, които развиват враждебност към нея, със сигурност е било полезно. Предположението за съществуването на един по-висш свят като такъв още не прави разликата, а тя се състои в това какво претърпяват представите за по-висшето при предпоставяне на идеите за прераждането и кармата. С това ние днес изложихме нещо, което може да се разглежда като най-същественото за антропософския мироглед.