Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

1.ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 5. Октомври 1911

GA_131 От Исус към Христос
Алтернативен линк

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Карлсруе, 5 Октомври 1911

Тези лекции са предвидени да създадат известна представа за Христовото Събитие, доколкото то е свързано с конкретния исторически факт: Появата на Христос в личността на Исус от Назарет. С тази основна те ма са свързани и още редица важни въпроси от духовния живот, така че с подбирането на точно тази тема, ние ще сме в състояние да хвърлим обширен поглед както в областта на Антропософията*1, така и в нейната далечна мисия. Ние ще се опитаме да изясним също и значението на Антропософията за съвременния живот именно с помощта на тази тема. От друга страна ще имаме възможност да се запознаем от близо със самото съдържание на религията, което по своята същност е предназначено за цялото човечество, да вникнем в съотношенията между това съдържание и всичко онова, което окултните извори, изворите на Духовната наука могат да ни открият за естеството на религиозните и светогледни стремежи на хората. Възможно е някои от подробностите, върху които ще спрем нашето внимание, да ни се сторят наглед твърде отдалечени от главната тема; но рано или късно ще се убедим, че те действително са свързани с нея.

Обаче, това, което току що загатнах, може още от самото начало да бъде обяснено по един по-точен начин, когато за да разберем съвременния религиозен живот от една страна и антропософското му задълбочава не от друга страна хвърлим поглед към самия произход както на религиозния, така и на окултния, духовен живот през последните столетия. Защото именно през последните столетия от развитието на европейския духовен живот се очертаха две екстремни течения, две екстремни направления: От една страна прекомерното усилване на Исусовия принцип, а от друга страна едно, не бих казал „усилване“, а по-скоро грижливо и добросъвестно спазване на Христовия принцип.

Когато се изправим пред тези две течения от последните столетия, в прекаленото усилване на Исусовия принцип ние откриваме едно огромно заблуждение, едно опасно заблуждение, което силно застрашава духовния живот на човека, а от друга страна ние откриваме едно духовно движение с дълбок смисъл, стремящо се да търси правилните пътища и грижливо да избягва всякакви грешки и заблуждения. Следователно, още в предварителната преценка на тези две твърде различни духовни движения, ние виждаме, че едното води до тежки заблуждения, а другото показва един непрекъснат и сериозен стремеж към истината.

Едното движение, което следва да ни интересува и във връзка с антропософското разглеждане на религията, и което в известен смисъл можем да окачествим като едно извънредно опасно заблуждение, в екзотеричния живот ние наричаме йезуитизъм. Да, в лицето на йезуитизма ние имаме едно прекомерно усилване на Исусовия принцип. А в лицето на това, което столетия наред съществува в Европа като розенкройцерство, ние имаме едно Христово движение; едно интимно Христово движение, което навсякъде грижливо търси пътищата към истината. Откакто в Европа съществува йезуитското течение, то никога не е убягвало от вниманието на външния свят. Ето защо онзи, който иска да проучи по-дълбоките източници на духовния живот, следва да се замисли, доколко йезуитизмът представлява едно прекомерно усилване на Исусовия принцип. Искаме ли да стигнем до една правдоподобна характеристика на йезуитизма, ние на всяка цена трябва да се запознаем с това, как трите основни принципа на всяко мирово развитие, които са загатнати по най-различен начин в отделните светогледи, се проявяват в нашия живот от чисто екзотерична гледна точка. Нека на първо време да се абстрахираме от по-дълбокото значение и от по-дълбоката характеристика на трите основни течения, валидни за всяка от разновидностите на живота и за всяко от равнищата на еволюцията, и да ги разгледаме според техните външни проявления.

Тук от една страна пред нас застава онова, което наричаме душевен живот, доколкото той е една разновидност на познавателния живот. И каквото и да възразява срещу абстрактната отвлеченост на едно подобно едностранчиво познание, на един подобен едностранчив интерес към истината, каквото и да възразява срещу отчуждените от живота научни, философски и теософски стремежи онзи, който в душата си е напълно наясно върху това, което той иска и което може да си позволи, ще потвърди, че това, което обхващаме с думата „познание“, принадлежи към най-дълбоките стремежи на нашия душевен живот. Защото независимо дали търсим познание чрез мисленето или чувствата познанието винаги означава една обща ориентация върху всичко онова, което ни заобикаля в света, една общо ориентация и върху самите нас. И все едно дали се задоволяваме с най-елементарните душевни изживявания, или се задълбочаваме в най-сложните тайни на битието: Ние трябва да признаем, че за нас познанието означава най-важния въпрос на нашия живот. Защото чрез познанието ние си изграждаме един основен образ за смисъла и съдържанието на света, от който ние черпим сили за живота, един образ, от който се изхранва цялата наша душевна същност. Ние следва да причислим към областта на познанието както всяко сетивно възприятие, а и самия сетивен живот*2 като цяло, така и най-висшите абстракции, съставени от различни понятия и идеи. Но към познанието следва да причислим също и всичко онова, което бих казал насърчава душата да прави разликата между красивото и грозното. Защото макар и в известен смисъл да е вярно, че за вкусовете не може да се спори, все пак израз на известно познание е, когато сме стигнали до някаква преценка за вкуса и можем да се произнасяме за това, кое е грозно, и кое красиво. Също и нашите морални подтици, това, което ни тласка да вършим доброто и да се въздържаме от злото, следва да усещаме като морални идеи, като познание или като емоционален подтик да вършим едното и да се въздържаме от другото. Дори и това, което наричаме „съвест“, макар и тя да идва в резултат от твърде неясни импулси, също спада към областта на човешкото познание. Накратко, това, което осъзнаваме най-напред, е следното: Светът, независимо дали става дума за света на илюзията, на Майя, или за действителния свят, светът в който водим нашия съзнателен живот, всичко, за което имаме съзнание, може да бъде обхванато с израза „познавателен живот в духовната област“. Обаче всеки човек трябва да допусне, че под повърхността на този духовен живот, който ние обгръщаме с познанието, се крие и нещо друго; че нашият душевен живот показва едно такова многообразие, което изобщо не принадлежи на нашия съзнателен живот. Нека тук на първо място да посочим, как всяка сутрин ние се пробуждаме с един укрепнал и освежен от нашия сън душевен живот; как ние явно сме получили нещо именно спейки, т.е. в състояние на безсъзнание -, което никога не бихме могли да получим в нашето будно дневно съзнание. Също и по отношение на духовния дневен живот трябва да се съгласим, че сме тласкани от сили, нагони и инстинкти, които макар и да се проявяват в полето на човешкото съзнание, фактически работят долу, в подсъзнанието. Ние забелязваме, че те работят под съзнанието, едва когато те излязат над повърхността, която разделя нашия съзнателен живот от подсъзнателния. Общо взето, дори и нашите морални преценки, също произтичат от подсъзнателния душевен живот. Ако вече сме стигнали до известна степен на себепознание, редно е да си признаем: Да, моралните преценки и идеали наистина възникват в нашия душевен живот, обаче ние далеч не винаги знаем, каква е тяхната връзка с основните въпроси на съществуването, или да речем, каква е тяхната връзка с Божията воля, където в крайна сметка се намират техните корени. Нещата стоят така, че целият ни душевен живот би могъл да бъде сравнен с това, което става в дълбините на едно море. Душевният живот напира от тези морски дълбини, които сякаш изхвърлят своите вълни горе, на повърхността и едва това, което е изхвърлено горе, във въздушното пространство и което можем да сравним с нормалния душевен живот, става по-късно обект на съзнанието, на познанието. Обаче по начало целият съзнателен живот се корени долу, в подсъзнателния душевен живот.

Фактически цялото развитие на човечеството може да бъде разбрано само ако допуснем наличието на един такъв подсъзнателен душевен живот. Защото какво друго означават постиженията в духовния живот, освен това, че от подсъзнанието на душевния живот бликва над повърхността всичко онова, което отдавна живее долу, за да приеме една или друга форма едва тогава, когато е изхвърлено над повърхността. Следователно, наред със съзнателния живот, като втори елемент от нашия душевен живот ние трябва да приемем и подсъзнателния душевен живот.

Но ако пренесем този подсъзнателен душевен живот в областта на непознатото именно непознатото, а не непознаваемото -, ние трябва да му противопоставим и един трети елемент. Този трети елемент ние и без друго можем да установим в областта на външното, екзотерично наблюдение, когато си кажем: Насочвайки навън погледа на сетивата, на разума или на останалия духовен живот, ние стигаме до различни видове познание. Обаче при едно по-внимателно обмисляне на резултатите от познанието, ние все пак трябва да допуснем, че зад видимия свят се крие и нещо друго, което без да е непознаваемо по принцип във всеки момент от времето следва да отнасяме към „все-още-непознатото“. Тази област на „все-още-непознатото“, която лежи под повърхностния пласт на „познатото“ както в минералното, така и в растителното, и в животинското царство -, принадлежи както на външната природа, така и на самите нас. Тя ни принадлежи, доколкото в нашия физически организъм ние приемаме и преработваме веществата и силите на външния свят; и доколкото имаме в себе си една част от природата, дотолкова имаме в себе си и една част от „все-още-непознатото“. Ето защо в света, в който живеем, ние трябва да различаваме следните три неща: нашия съзнателен духовен живот, т.е. това, което влиза в сферата на съзнанието; после това, което се намира под прага на съзнанието като подсъзнателен душевен живот, и накрая онази част от непознатата външна природа, която присъствува в нас под формата на непознат човешки живот.

Тази троичност се проявява при всяко смислено наблюдение на света. И ако се абстрахираме от всички догматични определения, от всички философски или теософски твърдения, доколкото те са облечени в дефиниции от понятия или схеми; ако запитаме: „Как човешкият дух е изразявал винаги това, че току-що описаната троичност съществува не само в заобикалящия ни свят, а в целия свят, към който принадлежи и самият той...?, тогава трябва да отговорим: Човекът е изразявал това, което е можел да опознае в светлината на своето съзнание с думата „Дух“; а това, което действува в подсъзнателния душевен живот, изхвърляйки към повърхността само своите вълни, той е наричал „Син“, или „Логос“. И накрая това, което принадлежи към непознатия природен свят и на онази част от нашата същност, която е тъждествена с природата, човекът винаги е наричал принцип на „Отца“, понеже усещал, че по този начин той допълва двата елемента с един трети елемент. Наред с определенията, дадени току-що за принципите на Духа, Сина и Отца, важат, естествено, и другите характеристики, които различните светогледи са давали за тях. И все пак едно от най-достъпните определения на тези понятия е това, което направихме току-що.

Нека сега да поставим въпроса: Как най-добре бихме могли да охарактеризираме прехода от това, което принадлежи на Духа, т.е. което непосредствено се разиграва в съзнателния душевен живот, към подсъзнателния душевен живот, който принадлежи на принципите на Сина? Ние ще обхванем този преход най-добре, ако отсега сме наясно, че в обикновения духовен живот на човека, в съзнанието, нахлуват от подсъзнанието, съвсем явно и недвусмислено, онези елементи, които за разлика от елементите на мисленето и чувствата трябва да наречем елементи на волята. Достатъчно е само да изтълкуваме по един правилен начин думите на Новия Завет: „Духът е бодър“, понеже това означава, че към областта на Духа спада всичко, което човекът обхваща със своето съзнание“ но тялото е немощно*3, с което се подразбира всичко онова, което принадлежи най-вече към подсъзнанието.

А относно природата на волята, достатъчно е само да се замислим как всъщност ние изграждаме понятията си за това, което по един или друг начин избликва от дълбоките пластове на подсъзнанието, за да се прояви после в областта на съзнателния душевен живот. Едва след като сме превърнали в понятия и идеи това, което се корени като смътни, неясни сили в елементите на душевния живот, то става съдържание на Духа; в противен случай то остава в областта на Сина. И когато чрез чувствата, волята се проявява в представния живот, ние виждаме съвсем ясно как вълните идват от морето на подсъзнанието и се издигат над онази повърхност, която наричаме „съзнание“. Ето защо можем да кажем: В троичността*4 на душевния живот, под формата на двата елемента „мислене“ и „чувства“, ние имаме нещо, което принадлежи към съзнателния душевен живот; обаче чувствата слизат още по-надолу в областта на волята; и колкото повече се приближаваме до волевите импулси, до волевия живот, толкова по-надолу слизаме в подсъзнанието, в онези тъмни области, в които потъваме, когато „губим“ съзнанието и изпадаме в дълбок сън, лишен от всякакви съновидения, с една дума когато заспиваме.

Езиковият гений често стига по-далеч от съзнателния човешки дух и назовава много по-точно нещата, които вероятно биха били неточно назовани, ако човекът съзнателно би управлявал говора. Например някои чувства са така назовани в нашия говор, че самата дума вече изразява известно родство между чувствата и волята; съответната дума не изразява някакъв волев импулс, а само едно чувствено съдържание, и въпреки това в говора се употребява думата „воля“; но също и в областта на по-дълбоко лежащите чувства, за които обикновено не си даваме точна сметка, често си служим с думата „воля“. Такъв е случаят, когато например говорим за „Widerwille“ (отвращение). Тук не става дума за някакъв импулс, за това да се извърши едно или друго действие; тук съвсем не е нужно да се включва „Wille“ (волята). Но този случай ясно показва родството на по-дълбоките чувства, за които вече не си даваме сметка, с областта на волята в подсъзнателния душевен живот. И понеже това е така, понеже волевият елемент слиза в областта на под съзнателния душевен живот, ние трябва да разберем, че тази област на волята влиза в съвсем други отношения с човека и с неговата индивидуалност, с неговата личност, в сравнение с областта на познанието, с Духа. И когато после се опитваме с едни или други думи да изразим различията между Духа и Сина, трябва да сме наясно: Да, занапред ние сме длъжни да пробудим у себе си предчувствието, че човекът не бива да има еднакво отношение към Духа и към Сина! Какво означава това?

Тези неща могат да бъдат лесно разбрани дори и в екзотеричния живот. Несъмнено, в областта на познанието се водят всевъзможни спорове, но все пак трябва да кажем, че когато хората се разберат относно понятията и идеите, които те формират в областта на познанието, ще изчезнат и самите спорове. Аз често съм изтъквал, че ние вече не спорим върху въпросите на математиката, именно защото изцяло сме ги издигнали в областта на съзнанието, а спорим само върху онези въпроси, които не сме издигнали достатъчно в нашето съзнание, и позволяваме в тях да се намесват нашите подсъзнателни влечения, инстинкти и страсти. От това ясно следва, че в областта на познанието ни е дадено нещо много по-универсално и общочовешко, отколкото в областта на подсъзнанието. Когато застанем пред един друг човек и започнем да градим безкрайно сложните си взаимоотношения, ние трябва да помним: Областта на съзнателния духовен живот е нещо, при което следва да има пълно разбирателство между един човек и друг човек. Здравият душевен живот се изразява именно в това: Той носи в себе си копнежа, надеждата, че действително можем да постигнем разбирателство с другите хора по основните въпроси на духовния живот. И колко нездравословен е онзи душевен живот, при който някой изгубва надеждата, че би могъл да се разбере с другите хора по въпросите на познанието, по въпросите на съзнателния духовен живот. Напротив, ние опознаваме волевия елемент и всичко, което лежи в подсъзнанието като нещо, в което ако го срещнем при една или друга личност изобщо не бива да се намесваме, а да се отнасяме към него като към най-съкровеното и свято убежище на другия човек. Нека само да помислим какво неприятно чувство изпитваме, когато в услови ята на нормалния и здрав душевен живот волята на другия човек бива потъпквана. Ясно е, че пред нас се открива не само една неестетична гледка, но и една морално недопустима гледка, когато чрез хипноза*5 у някого се постига насилствено заличаване на съзнателния душевен живот; когато чрез волята на една личност се упражнява директно въздействие върху волята на друга личност. Единственото здравословно положение е, когато всяко въздействие върху волята на другия човек се осъществява само по пътя на познанието. Познанието означава нещо, чрез което една душа може да се разбира с друга душа. Това, което едната душа иска, трябва най-напред да бъде пренесено в областта на познанието, и едва тогава чрез обиколния път на познанието да се намеси във волята на другата душа. Ето до какво се свежда здравият душевен живот, и всяко насилствено въздействие на една воля върху друга оставя крайно неприятно впечатление у всеки човек.

 Или с други думи: Доколкото е здрава, човешката природа се стреми да развие живота на общността именно в сферата на Духа, а сферата на подсъзнанието, доколкото то присъствува в човешкия организъм, тя се стреми да цени и зачита като една неприкосновената светиня, която трябва да има своето сигурно място в личността, в индивидуалността на всеки човек, до която ние не бива да се доближаваме по друг начин, освен по пътя на съзнателното познание. Поне така би трябвало да се произнася здравото светоусещане на нашата съвременна епоха. В хода на следващите лекции ние ще видим, дали това е било валидно за предишните епохи от еволюцията на човечеството. Но тази оценка за нещата може да бъде отнесена както за събитията от околния свят, така и за процесите, които се разиграват вътре в самите нас. Всичко това е свързано с обстоятелството, че общо взето, сферата на Сина или всичко онова, което наричаме „Син“ или „Логос“ трябва да бъде пробудена у всеки един от нас като нещо строго интимно и лично; и че общата сфера на съвместната човешка дейност, е именно сферата на Духа.

Ние виждаме, че това, което току-що казахме, е изразено по един неповторим и величествен начин във всички разкази, които се съдържат в Новия Завет относно образа на Христос Исус, на неговите първи ученици и последователи. Ние виждаме и това се потвърждава от абсолютно всичко, което бихме могли да кажем за Христовото Събитие как след смъртта на Кръста, всички Христови последователи, които се бяха събрали около Него, докато беше жив, изпаднаха в една дълбока заблуда; да, това стана веднага след онази смърт, която в страната, където се разигра Христовото Събитие, беше смятана като единствено справедливото възмездие за най-големите престъпления в човешкия живот. И макар тази смърт да не подействува върху всички така, както тя подействува върху Савел, който после стана Павел, и който като Савел стигна до извода: Не може да бъде Месия или Христос този, който умира от такава смърт! макар и върху другите ученици смъртта на Кръста да направи едно, бих казал, по-меко впечатление едно нещо е пределно ясно: Авторите на Евангелията искаха да предизвикат тъкмо това усещане,че в известен смисъл Христос Исус изгуби всяко въздействие върху сърцата на заобикалящите го хора именно поради факта, че трябваше да понесе позорната смърт на Кръста.

Но с тази подробност е свързано и нещо друго, а именно че въздействията, които Христос Исус изгуби през следващите лекции ще се спрем още по-внимателно на този въпрос -, след Възкресението отново излязоха на преден план. Днес можем да разсъждаваме върху Възкресението както си искаме, но през следващите дни ние ще го разгледаме в смисъла на Тайната наука и тогава ако се придържаме към евангелските разкази ще ни стане пределно ясно: На онези, за които се разказва, че Христос им се явява след Възкресението, Той се показва по един съвършено различен начин, отколкото преди това. Още в лекциите си върху Евангелието на Йоан*6 аз посочих: невъзможно би било след три дни една позната на Исус от Назарет да не го разпознае и да Го сбърка с друга личност, ако Той не би застанал пред нея в съвършено друг облик, в друга форма. Точно това впечатление искат да пробудят у нас Евангелията: След Възкресението, Христос се появява в друга форма. Но Евангелията загатват и нещо друго: че в дълбините на човешките души вече трябваше да съществува някаква предразположба, която да позволи на преобразения Христос да се добере до тези човешки души, а именно определена възприемчивост. Обект на тази възприемчивост можеше да бъде не само това, което принадлежи към областта на Духа; обект на тази възприемчивост стана и то не по друг начин, а като непосредствено виждане самото съществуване на Христовото Същество.

Ако се запитаме, за какво става дума тук, трябва да напомним следното: Когато пред нас застане един човек, тогава това, което действува върху нас, е нещо много повече, от онова, което ние регистрираме в нашето съзнание. Във всеки момент, когато върху нас действува даден човек или друго същество, върху нашия душевен живот действуват такива подсъзнателни елементи, които другото същество поражда по страничния път на съзнанието и които могат да възникнат само благодарение на това, че въпросното същество е не въображаемо, а напълно реално. Това, което първоначално Христос предизвика в душите на учениците след т.н. Възкресение, възникна именно в техните подсъзнателни сили: едно запознаване със Сина. Ето откъде идват и разликите в описанието на възкръсналия Христос, различните характеристики, според които Христос се явява на всеки един от учениците според съответните им душевни особености. Действията на Христовото Същество са насочени към подсъзнанието на Неговите ученици; ето защо тези действия са нещо строго лично, строго индивидуално и не бива да се подвеждаме от наглед противоречивите описания на Евангелията.

Да, след като Христос трябваше да донесе нещо общо за всички хора, от този Христос трябваше да идват не само индивидуалните въздействия, характерни за Сина; Христос трябваше да обнови самия елемент на Духа, защото общности между хората може да създава само Духа. На тази мисъл ни навежда фактът, че след като упражни въздействията си върху Логосовата природа на човека, Христос изпрати Духа под формата на обновения или „светия“ Дух. Така е създаден и елементът на общността, понеже после от Евангелията научаваме, че след като приеха Духа, учениците започнаха да говорят на най-различни езици С това е загатнат именно общият елемент, който се крие в изливането на Светия Дух.

Обаче Евангелията загатват и нещо друго: Колко много се различава този елемент от чистото послание за силата на Сина; защото Деянията на апостолите разказват, как някои хора, при които апостолите отиваха, вече имаха кръщението според Исус и въпреки това, както Деянията символично загатват, говорейки за „възлагане на ръце“ те тепърва трябваше да приемат Духа. Нека да обобщим: Именно при описанието на Христовото Събитие, Евангелията изрично подчертават голямата разлика между същинското действие на Христос, упражнявано върху подсъзнателните пластове на душевния живот, поради което то трябваше да остане нещо лично, нещо интимно, и елементите на Духа, които са истинската предпоставка за изграждането на човешките общности.

Точно този момент от християнското развитие искаха и то най-добросъвестно да спазват онези, които се бяха кръстили с името розенкройцери*7; да, те искаха да го спазват, доколкото това е възможно при човешкото несъвършенство. И тяхната добросъвестност ги задължаваше да го спазват по такъв начин, че дори и всред най-висшите области на Посвещението да не се допускат въздействия върху нищо друго, освен върху това, с което хората разполагат като с нещо общо: върху Духа! Посвещението на розенкройцерите беше едно посвещение на Духа. Ето защото никога не успя да се превърне в едно посвещение на Волята; защото човешката воля трябваше да бъде зачитана като нещо дълбоко интимно и свято. Тъкмо поради тази причина човекът беше изведен нагоре до онези посвещения, които трябваше да го поставят над степента на имагинацията, инспирацията и интуицията*8 обаче само дотолкова, че той да познае в себе си онова, което трябваше да бъде пробудено чрез елемента на Духа. Върху волевия елемент не биваше да се допускат никакви въздействия. Нека да не смятаме това за известно равнодушие спрямо волята. Ставаше дума за друго: Чрез изключване на непосредственото действие върху волята да се получи най-чистото духовно действие по околния път чрез Духа. Когато постигаме съгласие с другия човек относно познавателния път на Духа, от този път бликват светлина и топлина, които могат да възпламенят и волята: Но винаги по околния път чрез Духа, а не по друг начин. Ето защо в розенкройцерството този момент от християнската същност е съблюдаван в най-висша степен главно в две направления: От една страна в елемента на Сина, в действието на Христос, което прониква дълбоко в човешкото подсъзнание; и от друга страна, в действието на Духа, което се разпростира върху всичко, което попада в хоризонта на нашето съзнание. Несъмнено, ние трябва да носим Христос в нашата воля; обаче начинът, по който хората могат да постигат взаимно разбирателство относно Христос, трябва в смисъла на розенкройцерството да се свежда до един съзнателен душевен живот, който все повече и повече прониква в свръхсетивния свят. Тъкмо по противоположния път като една реакция спрямо други духовни течения в Европа поеха онези, които обикновено наричаме с името „йезуити“. Ето коренната, основната разлика между правилния християнски духовен път и йезуитския духовен път, който се състои в едно прекомерно усилване на Исусовия принцип: Йезуитският път непрекъснато се стреми към непосредствена намеса във волята, към директни действия в областта на волята. Това ясно личи от методите на йезуитското обучение. За йезуитизма не бива да се съди лекомислено нито в екзотеричен, нито в езотеричен смисъл понеже неговите корени са в свръхсетивния свят. Той далеч не прилича на онзи духовен живот, чиито символ ние имаме в лицето на Петдесятницата, а иска да има своите корени направо в Исусовия елемент на Сина, или с други думи във волята, като по този начин той внася огромно напрежение в Исусовия елемент на волята. Тези мои думи се потвърждават от това, което можем да наречем езотеризъм в йезуитизма: Различните духовни упражнения. Как са замислени тези упражнения? Важно е най-вече следното: Всеки йезуитски възпитаник се занимава с продължителни упражнения, които го въвеждат в окултния свят, въвеждат го направо във волята, осъществявайки едно изключително строго възпитание, една, бих казал, дресировка. А другата съществена особеност е тази, че в случая дресировката на волята фактически се извършва не в повърхностните пластове на живота, а много по-дълбоко, защото тя тласка йезуитския възпитаник в окултния свят, но единствено в посоченото от мен направление.

А сега да се абстрахираме от предварителните молитвени упражнения, които стоят в началото на йезуитското обучение и да разгледаме самите окултни упражнения. Най-напред ученикът трябваше да породи в себе си един жив образ, една жива имагинация за Христос Исус като Цар на света добре забележете: една имагинация! И никой не биваше допускан до същинските степени на йезуитизма, ако не беше провеждал такива упражнения, и не беше изпитвал в душата си истинското преобразяване, което се усеща от целия човек след подобни упражнения. Обаче тези имагинативни представи за Христос Исус като Цар на света трябваше да бъдат предхождани от нещо друго. Ученикът трябваше да си представи в условията на пълно усамотение образа на човека: как този човек идва на света, как изпада в грях и как подлежи на най-ужасяващи наказания. Изключително строго се държеше на следната подробност: Ученикът трябваше да си представи образа на един такъв човек, който е изоставен сам на себе си и трябва да понесе мъките от всички възможни наказания. Да, предписанията са извънредно строги; и без да допуска каквито и да е други понятия и идеи в своята душа, в душата на бъдещия йезуит непрекъснато трябва да оживява образът на изоставения от Бога, на очакващия най-страшни наказания човек, а също и чувството: Ето, аз напуснах Бога и дойдох в света, излагайки се на възможно най-страшните наказания!

И всичко това неизбежно поражда страх пред изоставянето от Бога, истинско отвращение от човека и от човешката природа. А после, в една друга имагинация, така да се каже, изградена срещу образа на отхвърления, на изоставения от Бога човек, трябваше да застане образът на премилостивия Бог, който после се превръща в Христос и чрез Своите дела на Земята изкупва всичко онова, което човекът е извършил поради отклонението си от Божия път. И така, срещу имагинацията на напуснатия от Бога човек трябва да се появи цялата милост, цялата любов на Христос Исус, на Когото единствено дължим възможността да се избавим от страшните мъки и наказания. И както преди това в душата на бъдещия йезуит трябва да се породи чувството на презрение спрямо всяко отклонение от Божия път, така и сега в душата му трябва да изгрее чувството на смирение, на разкаяние спрямо Христос. След като ученикът пробуди у себе си тези две усещания, тогава седмици наред душата трябва да живее в най-строги упражнения, близки до казарменото обучение, като в своята имагинация тя търси всички важни подробности от Исусовия живот, започвайки от раждането и завършвайки със смъртта на кръста и Възкресението. И тогава в душата възниква всичко онова, което може да възникне, когато с изключение на времето за хранене и спане ученикът живее в строга изолация и не позволява до съзнанието му да се доближи нищо друго, освен образите, които Евангелието описва за преизпълнения с милост Исусов живот. Обаче ученикът не си представя това по умствен път, с помощта на мисли и понятия, а с помощта на живи и подвижни имагинации.

Само онзи, който лично е изпитвал преобразяващата сила на живите имагинации, знае също, че при такива условия душата действително се променя. А именно понеже такива имагинации са крайно едностранчиви, и са насочени преди всичко към грешния човек, и едва после към всемилостивия Бог, като се съсредоточават единствено върху образите на Новия Завет, според закона на противоположността, те пораждат една подчертано засилена воля. Накратко: понеже размишлението върху тези образи е строго забранено, чрез тях може да се действува директно и много целенасочено. Необходимо е само ученикът да не занемарява имагинациите.

Сега ние сме изправени пред следните последици: В по-нататъшните строги упражнения йезуитският послушник започва да си представя Христос Исус и то най-вече Исус, а не Христос като всеобщ Цар на световете и по този начин прекалено рязко усилва Исусовия елемент. Но Исус е само един елемент от този свят. Защото поради факта, че Христос трябваше да се инкарнира в едно човешко тяло, духовният свят също се присъедини към физическия свят; обаче в отговор на това присъединяване към физическия свят, отекват монументалните, величествени думи: „Моето Царство не е от този свят?“*9

Да, когато хората превръщат Исус в Цар на този свят, когато Го превръщат в нещо, което Той би станал, ако не беше устоял на Изкусителя, който Му предлагаше „всички царства на света“, тогава Исусовият елемент действително показва признаци на хипертрофия. В този случай Исус от Назарет би трябвало да стане един цар, който, за разлика от другите царе, които владеят само част от територията на Земята, би господствувал над цялата Земя. Как да си представим, следователно, този цар, чиято царствена власт се разпростира върху цялата Земя? Да, сега ние фактически бихме стигнали до онзи имагинативен образ, който бъдещият йезуит се стреми да постигне в хода на предварителните упражнения, след като е укрепил достатъчно своята воля. И за да бъде подготвен този образ на „Царя Исус“, владетеля на всички земни царства, ученикът трябваше да си представи следната имагинация: Ето, сега аз виждам Вавилон и полето около него като един жив образ, както и седналия на трона Луцифер*10 със знамето на Луцифер. Ученикът трябва да си представи тази сцена съвсем точно, понеже тя е една могъща имагинация: Царят Луцифер със своето знаме и своето войнство от луциферически Ангели, седящ всред огън и гъст дим, изпраща своите Ангели, за да завладее царствата на Земята. И най-напред бъдещият йезуит трябва да си представи цялата опасност, която идва от „знамето на Луцифер“, но без изобщо да поглежда към Христос Исус. Душата из цяло трябва да се потопи в имагинативния образ на опасността, която идва от знамето на Луцифер. Душата трябва да усети: Няма по-голяма опасност от тази, която би настъпила, ако знамето на Луцифер победи. И след като този образ е живял достатъчно в душата, на неговото място трябва да бъде поставена другата имагинация, „знамето на Христос“. За тази цел ученикът трябва да си представи Йерусалим и полето около Йерусалим, и как Царят Исус изпраща Своите войнства, как Той побеждава и прогонва войнствата на Луцифер, за да стане цар на цялата Земя: Знамето на Христос побеждава знамето на Луцифер!

Ето как изглеждат укрепващите волята имагинации, върху които бъдещият йезуит трябва да работи. Това е нещо, което тотално преобразява неговата воля и фактически тази преобразена воля понеже тя е изградена с окултни средства отхвърля всичко останало и се концентрира единствено върху идеята: Царят Исус трябва да стане владетел на Земята! И ние, които принадлежим към Неговото войнство, сме длъжни да използуваме всички средства, които един ден ще Го направят господар на Земята. Ето в какво се заклеваме ние, които принадлежим към войнството, събрано в земите на Йерусалим: Ние ще сразим войнството на Луцифер, което е събрано в земите на Вавилон. И най-големият позор за един войн на Царя Исус е този, да изостави знамето!

Тази идея, съсредоточена в едно окончателно решение, е нещо, което може да придаде на волята една могъща сила. И ако искаме да вникнем в тази важна подробност, трябва да попитаме: Коя част от душевния живот е непосредствено засегната в този случай? Засегнат е онзи елемент, който следва да бъде считан за недосегаемото светилище на всеки човек: елементът на волята! Понеже при обучението в йезуитизъм се посяга на волята като Исус бива търсен именно там, във волята -, Исусовият принцип хипертрофира по един изключително опасен начин, защото благодарение на тези окултни техники човекът може да се намесва директно във волята на другите. Да, когато волята укрепне чрез имагинациите, т.е. чрез окултни средства, тя вече става способна за директна намеса в чуждата воля. Същото се отнася и за другите окултни пътища, по които реши да се отправи една такава воля.

И така, през последните столетия ние виждаме, наред с много други, две основни направления в европейския духовен живот: Едното води до хипертрофия на Исусовия елемент и смята Царя Исус за единствения идеал на християнството; другото се съсредоточава единствено върху Христовия елемент и внимателно следи за всичко, което би могло да произлезе от него; то често е било оклеветявано, понеже посочва съвсем ясно: Христос е изпратил Духа, за да може Той, по околния път на Духа, да проникне в сърцата и душите на хората. Едва ли има по-голяма противоположност в културното развитие през последните столетия от тази между йезуитизма и розенкройцерството, защото йезуитизмът не съдържа нищо от това, което розенкройцерството смята за най-висше измерение на човешкото достойнство, и защото розенкройцерството винаги се е предпазвало от всякакъв досег с елементи, които биха могли да имат макар и далечна прилика с йезуитиските елементи.

С това аз исках да посоча как дори един толкова висш елемент, какъвто е елементът на Исус, може да хипертрофира и да стане опасен; исках да посоча колко необходимо е човекът да се потопи именно в дълбините на Христовото Същество, ако иска да разбере: Силата на християнството трябва да се състои тъкмо в това, че то в най-голяма степен зачита човешкото достойнство, и че никога не потъпква с груби стъпки това, което човекът трябва да разглежда като своя неприкосновена същност, като своя светиня. Йезуитският елемент се стреми да разруши християнската мистика и най-вече розенкройцерството, защото йезуитите усещат: Има хора, които копнеят за истинското християнство, при което Царят Исус вече не играе никаква роля. Обаче в хода на посочените имагинации волята се усилва до такава степен, че тя може да се противопостави дори и на онези импулси, които идват от самия Дух.

 


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ


placeholder