КОЛЕДНАТА ЕЛХА КАТО СИМВОЛ

Берлин, 21 декември 1909 г.

В този ден, който отбелязваме като празника Рождество, може би следва да променим малко нашата традиция, малко да се абстрахираме от търсенето на знания и истини и вместо това да се задълбочим в света на усещанията и чувствата, който трябва да бъде оживен със светлината, която излиза от духовната наука.

Празникът, който отново наближава и който за толкова много хора е празник на възторга в най-прекрасния смисъл на думата, не е толкова древен празник в смисъла, както това трябва да се осъзнава от антропософския ни мироглед. Това, което се нарича християнско Рождество, не възникна веднага след навлизането на християнството в света. Първите християни още не са имали Коледа. Те не са празнували деня на раждането на Христос Исус. И изминали почти три столетия, преди празникът на раждането на Христос Исус да бъде отбелязан в християнския свят.

В течение на първите векове, когато християнството се разпространявало в света, в душите на хората, които усещали Христовия Импулс, живеели усещания и чувства, по силата на които тези хора наистина доста се отдалечавали от царящия в онези времена външен живот, такъв какъвто е бил от древни времена и какъвто е станал по време на проявлението на Христовия импулс. Защото, като смътно предчувствие, в душите на първите християни вече се надигало това, че те трябва да позволят да се появи импулсът за преустройство на земните реалности, такова преобразуване, което, противно на всичко предишно ще бъде пронизано с нови усещания, нови чувства, и преди всичко – нова надежда и нова вяра в развитието на човечеството. И това, което после е трябвало да изгрее на хоризонта на великото мирово битие, е трябвало да вземе своята изходна точка, своя духовен зародиш, може да се каже, буквално – от вътрешността на Земята.

Често вече сме се пренасяли в духа в римските катакомби, където в пълен отказ от живота от онова време първохристияните са преживявали празника със своите сърца и души. Били сме духовно в тези молитвени места. Отначало тук не се е празнувал празника на раждането; имало е ежеседмични неделни празници за поменаване на великото събитие на Голгота. И, освен това, в течение на първите столетия са се извършвали и тържествени помени на тези умрели, които с особено въодушевление, с дълбоко чувство са говорили за събитието на Голгота, и които в толкова значителна степен са се намесвали в хода на развитие на човечеството, че са били подлагани на преследване от страна на стария свят. Дните за помен на починалите мъченици, тъй като тези мъченици влезли в духовния живот, първохристияните празнували в течение на първите столетия като дни на раждането на човечеството.

Тогава не е съществувал празникът Рождество Христово. Но именно възникването на този празник може да ни покаже, че и днес имаме пълното право да кажем: християнството не се е появило изведнъж от една или друга догма, от една или друга институция, за да се предават от поколение на поколение догмата или институцията, а имаме право да се позоваваме на думите на Христа, че Той е с нас, че във всичките дни ще ни изпълва с Духа Си. Усещайки се изпълнени с този Дух, можем да се смятаме призвани за постоянно, никога непрекъсващо развитие на християнския Дух. Призвани сме именно чрез антропософското духовно развитие да продължаваме не мъртвото, застинало християнство, а да развиваме християнството за бъдещето, постоянно обновяващо се и пораждащо от самото себе си нова мъдрост и познание. Ние никога не говорим за съществувалия Христос, а винаги за вечно живия Христос. Можем да си спомняме за вечно живия, вечно дейния Христос, за работещия в нас Христос особено тогава, когато говорим за празника Рождество на Христос Исус. Още в течение на първите векове християните усещали, че могат да внесат нещо ново в организма на християнското развитие, че могат да го допълнят с това, което наистина приижда към тях от Христовия Дух.

По такъв начин, празникът Рождество бил установен чак в четвъртото християнско столетие. Можем да кажем, че в 354 година в Рим било отпразнувано първото християнско Рождество. И в частност, откриваме, че в по-малко критични времена от нашето, поддръжниците на християнството са били наистина проникнати от предусещащото познание за това, че те трябва да събират все нови плодове от великото дърво на християнския живот. Ето защо можем да си спомним за външния символ на Рождество, символа на рождественската елха, който стои тук пред нас, с който в близките дни ще се срещнат много хора и който в особеното му значение духовната наука е призвана да отпечатва в сърцата и душите на хората все по-дълбоко и по-дълбоко.

Бихме могли да стигнем до противоречие с протичащото във времето развитие, държейки се именно за този външен символ. Би било грешка да смятаме, че този символ е древен. В душата на съвременния човек лесно би могло да възникне убеждение, че поетичната елха на Рождество е древна институция. Съществува картина, представяща коледна елха в семейната стая на Лутер. Тази картина е нарисувана, естествено, едва в XIX век, изобразявайки нещо съвсем лъжливо, тъй като по обширните простори на немските земи, както и в другите области на Европа, по времето на Лутер такива коледни елхи още не са съществували. Тя е по-късен символ. Но, вероятно, именно тази коледна елха ни сочи нещо доста забележително. Не можем ли също да кажем, че коледната елха днес е нещо, което би могло да се възприема като предвестник на бъдещето, в смисъл, че, може би, постепенно, но все повече и повече в тази коледна елха ще започнат да виждат образ на нещо необичайно значително и велико?

Тук можем да обърнем поглед към коледната елха, вече без илюзии за историческата ѝ възраст, но извиквайки в спомените това, което често се е изправяло пред душата, – така наречената Свята легенда. Тя разказва следното: когато Адам бил изгонен от Рая (легендата разказва различно за това, ще я възпроизведа колкото се може по-накратко), той взел със себе си три семена от Дървото на живота, от което хората не смеели да вкусват, след като вкусили от Дървото за познаване на добро и зло. Когато Адам умрял, Сит взел тези три семена, посял ги на гроба на Адам и от гроба на Адам израснало дърво. Легендата разказва, че от дървесината на това дърво били направени различни неща: Мойсей направил от това дърво жезъла си, а по-късно от това дърво била взета дървесината за Кръста на Голгота.

По такъв, толкова съществен начин, легендата ни напомня за второто Райско дърво: хората вкусили от Дървото на познанието, но на тях им била отнета възможността да вкусват от Дървото на живота. Но в сърцата на хората завинаги останала тъгата, стремежът към това Дърво. Изгонени от духовните светове, представени в образа на Рая, във външния свят на явленията, хората чувствали в своите сърца стремеж към това Дърво на живота. Това, което не са можели да имат без своите заслуги, без развитието си, те е трябвало постепенно да го постигат, придобивайки заслуги с помощта на познанието, ставайки посредством работа на физически план зрели и способни да приемат плодовете на Дървото на живота.

Трите семена символизират за нас тъгата по плодовете на Дървото на живота. Легендата ни разказва, че в дървесината на Кръста се съдържало това, което произлизало от Дървото на живота. В продължение на цялото развитие се осъзнавало, че сухата дървесина на Кръста съдържа, въпреки това, зачатък на новия духовен живот, че от него трябва да покълне това, което, ако хората правилно се възползват от него, ще могат да го обединят с душата си като плод на Дървото на живота, плод, даряващ им безсмъртие в истинския смисъл на думата, запалващ светлината на душата и озаряващ я така, че да намери пътя от тъмните глъбини на физическия свят, към светлите висини на духовното битие и да се почувства там причастна към безсмъртния живот.

Без да изпадаме в илюзии, можем – макар и не като историци, а като чувстващи хора – можем да усетим в стоящата пред нас рождественска елха нещо като символ на тази светлина, който ще се издигне от дълбините на душата ни, за да добие тя безсмъртие в духовното битие. Вглеждайки се в себе си, благодарение на антропософското духовно течение се чувстваме проникнати от силата, която ни позволява да съзерцаваме духовния свят. Гледаме външния символ, който стои пред нас като коледна елха, и можем да си кажем: нека тя бъде за нас символ на това, което ще свети и пламеней в нашите души, издигайки ни в духовния свят!

Това дърво също произхожда сякаш от тъмните глъбини. Да порицават такъв неисторически подход, като току що отбелязания, могат само хора, които не знаят, че нещо, чиито външни причини не са достъпни за физическото познание, въпреки това има дълбоки духовни причини. От външния поглед може да убегне, по какъв начин рождественската елха толкова забележително е проникнала във външния човешки живот. За относително кратко време тя е навлязла като щастлив обичай в света. Дори и външно това да убягва от погледа, този, който знае, че всички външни събития са отпечатъци на духовни процеси, трябва да усеща, че на външен физически план, вероятно е съществувала особено дълбока причина за появата на коледната елха, че коледната елха се е появила сякаш под влиянието на дълбок духовен импулс, невидимо водещ хората, и който, може би, неосезаемо е инспирирал отделни, особено чувствителни души, за да изрази външно в удивително красивата коледна елха вътрешната светлина, която трябва да сияе в света. И когато такова знание се пробужда за мъдростта, тогава това дърво може да стане по наша воля външен символ на най-висшето.

Ако антропософията трябва да бъде мъдрост, тя може да бъде дейна мъдрост и да пронизва с мъдрост, тоест, да покрива с позлата външните впечатления и външните обичаи. Постепенно простирайки се над сърцата и душите на хората от настоящето и бъдещето, сгрявайки и просветлявайки ги, е възможно антропософията да успее да позлати и станалия толкова материалистичен външен обичай за коледната елха, да успее да го прониже със своята мъдрост и да го направи велик символ, след като той е навлязъл в последните времена  в земния живот сякаш от тъмните подоснови на душата. И ако, прониквайки малко по-дълбоко, предположим, че духовното водачество е внасяло в човешките сърца своите импулси, ще се окаже, че няма да е  съвсем лишено от основание това, че край трепкащите пламъчета на дървото, хората преживяват в дълбоки чувства мислите, подсказани им от това духовно водачество.

В различни страни на Европа е имало стар обичай – в седмиците преди Рождество, хората са търсели издънки от разни дървета, разни храсти, като са предпочитали основно широколистни растения, които са можели да покарат или поне малко да пуснат кълн в Рождественската нощ. И когато на Рождество в стаята са стояли грижливо събраните издънки или клонки на дървета, и в нощта на дълбокото слънцестоене след предприетите изкуствени мерки те покарвали, в много души се появявало нещо като предчувствие за непобедимия живот, животът, който трябва да победи всяка смърт. Но самата коледна елха е по-млада. Къде преди всичко трябва да търсим обичая за коледната елха?

Знаем за проникновените речи на нашите велики немски мистици, особено на Йоханес Таулер[1], действал в Елзас. Който изпита въздействието на проповедите на Йоханес Таулер с тяхната дълбока искреност, с безкрайната им задушевност, ще си каже, че по времето, когато Таулер се е стремил към задълбочаване и одухотворяване на християнството, и вкарването му в дълбините на сърцето, в Елзас е живял съвсем особен дух, търсещ навсякъде душа, която е изпълнена с Мистерията на Голгота. Когато Таулер е произнасял в Страсбург своите проповеди, проникновенията му и пламенните му думи се потапяли дълбоко в душите на хората, и в тях разцъфвали много от оставените от него впечатления. Немалко впечатления възниквали и от това, което Йоханес Таулер произнасял в своите чудесни рождественски проповеди. „Три пъти, – казвал той, – се ражда Бог за хората: преди всичко, когато Той произлиза от Отец, от великата Вселена; след това, когато Той слязъл при хората и се облякъл в човешки обвивки, и трети път Христос се ражда във всяка човешка душа, която в самата себе си намира възможност да се съедини с това, което представлява Премъдростта Божия и да роди в себе си висшия човек“.

Йоханес Таулер изричал най-дълбоката мъдрост в многобройни прекрасни, тържествени речи в околностите на Страсбург и особено по Рождество. Именно такава дълбока мъдрост е можела да се потапя в душите, да пребивава в тях и да оказва своето последействие. Чувствата също имат свои традиции. От век на век е можело да продължава да действа това, което тогава е било потопено в душите; като всички истински, пронизани от духа чувства, те са стигали до очите и ръцете и са внушавали потребност на окото да вижда също и във външния символ възкресението, да вижда раждането на човешката духовна светлина. Възможно е, за материалистическото мислене това да е само прекрасна случайност, но за този, който знае, как във всичко физическо действа духовното ръководство, това е повече от просто чуване, че първите сведения за коледната елха, стояща в немската къща, идват от Елзас и именно от Страсбург. В 1642 година се появило най-ранното съобщение[2] за това, че такава коледна елха стояла в една къща за радост на тези, които са искали да виждат в образа на сетивното явление светлината, която трябва да се пробуди в нас самите благодарение на възприетата духовна мъдрост.

Колко лошо е била приета немската мистика от християнството, което прилепва към външните догми, виждаме с примера за Майстер Екхарт[3], великият предшественик на Йоханес Таулер. Той бил обявен за еретик след смъртта си, тъй като приживе забравили да направят това. Пламенните речи на Йоханес Таулер, излизащи от наистина преизпълненото с Христос сърце, също не са намерили голямо признание. Как това невярващо в истинския дух външно християнство се е отнасяло към задълбочаването на християнството от Майстер Екхарт, Йоханес Таулер и другите, виждаме от това, че първото съобщение за коледната елха е стигнало до нас от един духовен противник. Той решил, че това е детинска игра; по-добре хората да отидат там, където ще чуят истинското учение.

Поначало коледната елха намерила доста бавно разпространение. Виждаме я в Средна Германия, където тя се появява около средата на 18. век, но и там само в отделни местности. И едва в 19. век коледната елха става все по-честа духовна украса за Рождество, нов символ на това, което е живяло в течение на столетия. В този, който е можел да усеща тези неща не в блясъка на словесното християнство, а в блясъка на истинското духовно християнство, коледната елха винаги е предизвиквала прекрасни човешки чувства. И в това, че коледната елха е толкова млада, лесно можете да се убедите от факта, че най-великите немски поети не са написали нито едно стихотворение за нея. Ако я е имало и по-рано, то поне Клопщок[4] поетично би дал да се знае за такъв символ. Затова нека и за нас коледната елха бъде залог за това, че символите на най-висшето и най-великото могат отново да възкръснат. Тези символи могат да изплуват пред душите ни, особено когато чувстваме духовната истина на пробуждането на аза в душата на човека, на този аз, който чувства духовните връзки между душите, и особено ги чувства тогава, когато благородните хора действат съвместно.

Ще споменем само един пример, от който виждаме, как светлината на коледната елха е просиял в душата на един велик водач на човечеството. В 1821 г. Гьоте, към чието творчество сме се обръщали преди, разглеждайки духовния живот в светлината на антропософията, завършвайки своя „Фауст“, действително усетил, че единствено възможни за реализацията на поетичните му намерения биха били християнските символи. И той определено усетил, че християнството трябва да обединява човешките души с най-благородни връзки, че то трябва да е основополагащо за тези връзки на братска любов, които са вързани не за кръвта, а за душата, които са свързани с духа.

Ще почувстваме какво още се отглежда в християнството като импулс, ако помислим за края на Евангелията. От Кръста на Голгота Христос Исус вижда майката, вижда сина, и в този момент той основава общността, която дотогава се е създавала само от кръвта. Преди това синът се е давал на майката, и майката се е давала на сина само чрез кръвта. Християнството не отменя кръвните връзки. Кръвните връзки трябва да си останат, но към тях трябва да се присъединят духовните връзки, които озаряват кръвните връзки с духовна светлина. Затова Христос Исус казва от Кръста:  „Жено, ето сина ти“,  и на ученика:  „Ето майка ти!“[5]  Това, което преди се е определяло само от кръвните връзки, се основава от Кръста чрез духовната връзка.

Там, където духът живее в благородна духовна общност, там и Гьоте винаги е усещал стремеж да насочи поглед към истинския християнски дух. За него това също е било и потребност да позволи на този християнски дух да проникне от сърцата към очите. В 1821 г. той имал за това особен повод. Хората от княжеството, на което Гьоте посветил толкова от своите сили, обединили усилия за да направят висше училище за градското население. Това било като подарък за княза на Ваймар. Гьоте решил, че най-добре ще се отпразнува този малък импулс на духовен прогрес, като призове известен брой хора в навечерието на Рождество и отбележи този духовен прогрес със стихове, които те могат да напишат съобразно възможностите си. След това събрал излезлите от народа стихотворения, сам написал поетично предисловие към тях, а бъдещият велик херцог Карл Александър, който по това време бил тригодишно момченце, трябвало да предаде под коледната елха книжката на княз Карл Август. Коледната елха била вече установил се символ в 1821 г..

С това малко дело Гьоте показал, че в усещанията и чувствата за него коледната елха е символ на духовния прогрес в малкото и голямото. А в поетичното предисловие, с което представил тази малка книжка, която и днес я има в библиотеката във Ваймар, Гьоте възпял коледната елха като символ със следните думи:

Дървета ярки, дървета блестящи,

Навсякъде сладост даряващи,

Вълнуващи със свойта красота,

И старите, и младите сърца — 

Такъв е празникът ни днес,

Почетен с ценни дарове от нас;

С възторг поглеждаме наоколо,

Напред, назад, нагоре и надолу;

А ти, княже, когато благоволи,

Вечерта да те благослови,

И с огнени пламъци дори

Пред теб да заблести

Това, което си извършил ти,

Вдигни духовен взор

И ще дочуеш песен на небесен хор.

Baume leuchtend, Baume blendend,

Überall das Süße spendend,

In dem Glänze sich bewegend,

Alt- und junges Herz erregend —

Solch ein Fest ist uns bescheret,

Mancher Gaben Schmuck verehret;

Staunend schaun wir auf und nieder,

Hin und her und immer wieder.

Aber, Fürst, wenn dir's begegnet

Und ein Abend so dich segnet,

Daß als Lichter, daß als Flammen

Vor dir glänzten allzusammen

Alles, was du ausgerichtet,

Alle, die sich dir verpflichtet:

Mit erhöhten Geistesblicken

Fühltest herrliches Entzücken.

Това стихотворение на Гьоте може да бъде причислено към първите стихотворения за празника Рождество. Когато в областта на духовната наука говорим за символи, можем да говорим също и за това, че образите, някак несъзнателно или подсъзнателно изправящи се в душите на хората и навлизащи в потока на времето, могат да бъдат „покрити с позлата“, тоест, облечени в мъдрост.

И така, виждаме, че християнското Рождество е възникнало едва в 4. век; виждаме, че тогава то е било за първи път отпразнувано в Рим. И отново се налага да приемаме почти като повеля на съдбата това, че в областите на Средна и Северна Европа празникът Рождество се съвместява – не по външно-материалистичен начин, а благодарение на тайнствено стечение на обстоятелствата – с древния празник, който се е празнувал в момента на най-дълбокото слънцестоене, с празника на зимното Слънце. Не трябва да се мисли, че в Средна и Северна Европа празникът Рождество е бил отнесен към времето на този празник, и са искали да превърнат древния празник в празника Рождество, за да се умиротворят, така да се каже, народите. Празникът Рождество е излязъл от християнството и именно благодарение на приемането му в северните области, се открило дълбокото вътрешно родство на тези народи и символите им с християнството. По времето, когато, например, в Армения празникът Рождество съвсем не се е празнувал, и в самата Палестина християните още дълго време се отнасяли отрицателно към него, в Европа той бързо пуснал корени.

Да се опитаме чрез антропософското разглеждане да разберем правилно самия празник Рождество, за да разберем рождественското дърво като символ. Срещайки се тук в продължение на годината, откриваме на душата си думите от духовните източници, които трябва да бъдат не просто думи, а трябва да станат сила, която все повече да действа в душата ни, за да може да стане тя гражданин на Вечността.

Събирахме се тук цяла година, за да позволим на тези думи, на този Логос да се проявяват тук по най-различен начин: че Христос е винаги с нас, и, когато сме заедно, Духът на Христос действа сред нас и нашите думи се проникват с Христовия Дух. Само тогава, когато се изказваме за тези неща осъзнавайки, че думите са крилатия носител на откровенията на Духа за човечеството, само тогава откриваме на нашите души това, което представлява словото на Духа. Но ние знаем, че Словото на Духа не се обхваща напълно от нас, не може да стане за нас всичко, което трябва да бъде, ако го възприемаме просто във външната абстрактна форма като познание. Ние знаем, че то може да бъде това, което трябва да бъде, само тогава, когато създава вътрешната топлина, благодарение на която душата се разширява, чувства се разширена благодарение на вътрешната топлина и, накрая, излята във всички явления от мировото битие, се учи да се чувства единна със същия Дух, който е разлят над всички явления.

Ако усещаме това, което трябва да стане сила в нас, което трябва да стане живот, което като духовно Слово достига до нашия слух, когато – ако е станало време за това – поставим пред себе си символа, който укрепвайки ни, ни призовава: „Позволи в теб, като нов, като духовен човек, да възникне това, което може да се разгори като топлина и да озари като светлина, – Словото, което идва към нас от духовните източници, от духовните дълбини“, – тогава чувстваме също и значението на това, което звучи за нас като духовно Слово. Нека почувстваме с цялата сериозност в миг като днешния това, което може да ни даде духовната наука в такава душевна светлина и такава душевна топлина! Да го почувстваме примерно по следния начин: да погледнем към съвременния материалистически свят с неговата суета, към хората, които бързат и търчат нанякъде от сутрин до вечер, съдят за всичко от гледна точка на материалната полза, според мярата на външния физически план, и даже не подозират, че зад всичко това живее и тъче Духът. Хората заспиват вечер, без да знаят нищо друго, освен това, че ще бъдат в безсъзнателно състояние и на сутринта отново ще се пробудят в съзнанието на физическия план. Без нищо да предчувства, човек заспива след дневното бързане и работа, без изобщо да се замисля за смисъла на живота. Ако стремящият се към духовно познание човек е приел думите на Духа, той знае нещо, което не е само теория и учение. Той знае нещо, даващо му душевна светлина и душевна топлина. Той знае: ако през деня получаваше само представи от физическия живот, ти би изсъхнал. Целият ти живот би бил празен, всичко, което постигаш, би умряло, ако притежаваш само представи от физическия план. Когато вечер отиваш да спиш, навлизаш в света на Духа, потапяш се с всичките си душевни сили в света на висшите духовни същности, до които трябва да дораснеш в своето битие. Събуждайки се сутрин, ти идваш от духовния свят отново укрепен и над всичко, което получаваш от физическия план, съзнателно или безсъзнателно изливаш божествено-духовния живот. Всяка сутрин ти самият се подмладяваш от Вечното във всички аспекти на своето битие.

Ако по такъв начин преобразуваме Словото на Духа в чувство, всяка вечер можем да изпитваме следното: „Аз не просто преминавам в несъзнателно състояние, но се потапям в света, където пребивават съществата на Вечното, към които трябва да принадлежи и моето собствено същество. Заспивайки с чувството: аз отивам в духовния свят! и събуждайки се с чувството: аз излизам от Духа – ние се проникваме с чувството, в което трябва да се преобразува словото на Духа, което възприемаме тук от ден на ден, от седмица на седмица в живота, посветен на духовното познание. Тогава Духът се превръща в нас в живот, тогава и заспиваме, и се събуждаме по различен начин.

Ако се усещаме свързани с Духа на Вселената, ако се усещаме мисионери на мировия Дух, ако чувстваме, как постепенно се съединяваме с това, което като Миров Дух прониква в цялото външно битие и действа в него, тогава усещаме също, че лятото, когато слънцето стои високо и изпраща към Земята своите живителни лъчи, Духът действа по външен начин и как, доколкото във външните лъчи на Слънцето той обръща към нас своя външен лик, неговото вътрешно същество сякаш отстъпва назад.

Къде можем да видим този Дух на Вселената, който е възвестявал още Заратустра, като е съзерцавал Слънцето, когато ни свети само с външните физически слънчеви лъчи? Виждаме Духа на Вселената, ако успеем да научим, къде той сам себе си вижда. Наистина, този Дух на Вселената си сътворява сетивни органи, чрез които през лятото той може сам себе си да види. Той си сътворява органи за външно възприемане. Нека се научим да разбираме, какво покрива Земята напролет като зелен растителен покров, пременяващ Земята с нов облик! Какво е това? Огледало за мировия Дух на Слънцето! Когато Слънцето ни изпраща своите физически лъчи, Мировият Дух гледа надолу към Земята. Това, което външно избива тук в растежа на растенията, в цветовете и листата, е не нещо друго, а цветно подобие на чистия, целомъдрен миров Дух, който вижда самия себе си отразен в своето собствено произведение, на което той позволява да израсте от земята. Външните сетивни органи на мировия Дух се съдържат в растителния покров.

През есента, когато растителната покривка изчезва, виждаме как намалява външната сила на слънцето, как се отдалечава ликът на мировия Дух. При правилна подготовка, усещаме Духа, пулсиращ във Вселената, в самите нас. И сега можем да следваме мировия Дух, когато той губи външния си облик. Когато взорът ни не може да почива върху растителната покривка, усещаме, как в нас се пробужда Духът в степента, в която той се оттегля от външните мирови явления. Пробудилият се Дух става наш водач в дълбините, където се оттегля духовният живот, там, където предаваме на Духа семената за следващата пролет. Там се учим да виждаме със своя духовен поглед и да си казваме: „Когато външният живот постепенно става невидим за външните сетива, когато есенната тъга се прокрадва в душата ни, душата следва Духа в мъртвите скали, за да извлече от тях силите, които през пролетта ще покрият Земята с нови сетивни органи на мировия Дух“.

Така хората, които духовно са познавали духа, са усещали, че те съпътстват Мировия Дух, че те се спускат през зимата надолу заедно със семето. Когато силата на външното Слънце е минимална, когато свети най-малко, когато се сгъстява външната тъма, тогава духът в нас, благодарение на Духа, с който се е съединил долу, се чувства съединен със силите, които стават най-отчетливо възприемаеми и зрими, пробуждайки семето за нов живот.

Така ние, подобно на семе, буквално се вживяваме в Земята, пронизваме Земята. Ако през лятото сме се обръщали към сияещия въздушен кръг, към израстващите плодове на Земята, сега се обръщаме към мъртвия камък, като знаем, че в тази мъртва скала се съдържа това, което трябва да се появи отново като външно битие. Духовно следваме собствената си душа след прорастващата, пускаща нови кълнове сила, която изчезва от погледа и се скрива в камъка в продължение на зимния период. И когато зимата достигне своя апогей, когато цари най-голямата тъмнина, именно тогава благодарение на това, че външният свят не препятства усещането на връзката ни с Духа, усещаме, че в дълбините, в които сме се оттеглили, пробива светлина, тази духовна светлина, за която най-мощен импулс за човечеството е дал Христос Исус. Тогава усещаме това, което са преживявали хората в древните времена, когато са казвали, че трябва да се спуснат там, където през зимата почива семето за да познае Духа в неговите съкровени сили. Тук усещаме, че трябва да търсим Христос в съкровеното, в това съкровено, което ще бъде тъмно и мрачно, ако самите ние първо не се просветлим в душата, но това съкровено ще просветлее и ще засияе, ако приемем в душата си светлината на Христос. Тогава ще открием, как с всяко Рождество ставаме все по-силни и здрави благодарение на този Импулс, който е проникнал в човечеството чрез Мистерията на Голгота.

Така всяка година наистина усещаме като потвърждение на нашия стремеж Импулса на Христос и получаваме от него гаранция и залог, че от година на година в нас ще укрепва животът, който ни въвежда в духовния  свят, в който няма смърт, съществуваща във физическия свят. Тогава ще успеем да одушевим и одухотворим това, което за съвременния материалистичен човек е не символ, а само обект на външна материалистична сетивна радост. И тогава ще почувстваме в символа действителността, ще почувстваме това, което има предвид, например, Йоханес Таулер, когато казва, че Христос се ражда три пъти: един път – от предвечния Бог-Отец, който пронизва и тъче света, след това – като човек по времето на основаването на християнството, и накрая отново и отново – в душите на тези, които пробуждат в себе си духовното Слово. Без това последно раждане християнството не би било съвършено, а антропософията не би била способна да постигне християнския дух ако не разбираше, че словото, което звучи за нас от година на година, не трябва да остава теория и учение, а трябва да се превръща в топлина, светлина и живот, за да се въвеждаме с помощта на тази сила в живота на духовната Вселена, да бъдем приети от нея и заедно с нея самата да бъдем приобщени към Вечността.

Трябва да усещаме това, когато стоим пред символа на Рождество, усещайки се сякаш потопени в дълбокия, студен, външно мъртъв свят под Земята, не само предчувствайки, но и разбирайки, че Духът пробужда от смъртта новия живот. Каквато и да е степента ни на развитие, можем да съпреживяваме това, което са усещали посветените във всички времена, когато в полунощния час на Рождество действително са се спускали надолу, за да видят там духовното Слънце, когато в Рождественската полунощ духовното Слънце извиква от мъртвите външно камъни покарващия, пускащ кълнове живот, за да може да се появи през новата пролет.

Усещаме се единни с тези мирови сили, които управляват тук, даже ако външно, физически, са се оттеглили в студа и мрака. Да усетим това, което усещат тези, които по времето на Рождество винаги помнят за духовното слънце, за Слънцето-Христос, което стои зад физическото Слънце. Ние ще съпреживяваме с тях, за да изгрее постепенно, да преживеем, а след това и да съзерцаваме всичко това, което може да съзерцава човек, развивайки все нови сили, които го съединяват с Духа. И това, за което вече говорихме преди няколко години, празнувайки Рождество, нека включи в себе си като особено важно и това разглеждане, което можем да приемем и влеем в нашите души[6] :

Съзерцавай Слънцето                                  

В полунощния час. 

С камъни строй                                    

В безжизнената земя.

И ще намериш в спускането                   

И в смъртната нощ

Начало на ново творение,                   

Утро на младата сила.

Нека висините открият                       

На Боговете вечното Слово,

Дълбините да съхранят              

Убежище пълно с покой.

Живеейки в мрака,

Слънцето създай,

Блуждаейки в материята,

Блаженството на Духа познай.

Die Sonne schaue

Um mitternachtige Stunde.

Mit Steinen baue

Im lebenlosen Grunde.

So finde im Niedergang

Und m des Todes Nacht

Der Schöpfung neuen Anfang,

Des Morgens junge Macht.

Die Hohen laß offenbaren

Der Götter ewiges Wort,

Die Tiefen sollen bewahren

Den friedensvollen Hort.

Im Dunkel lebend Erschaffe eine Sonne,

Im Stoffe webend Erkenne Geistes Wonne.

[1] Йоханес Таулер – 1300-1361 г., християнски мистик и проповедник от Доминиканския орден

[2] В етимологичния речник на Клуг от 1934 г. е записано, че това е станало в Страсбург през 1539 г.

[3] Йоханес Екхарт или Майстер Екхарт – 1260-1328 г., доминиканец, философ, теолог и мистик, преподавал в Сорбоната, Страсбург и Кьолн; обвинен от Инквизицията за еретически възгледи

[4] Фридрих Готлиб Клопщок – 1724-1803 г., немски поет и драматург, смятан за родоначалник на сантименталната поезия

[5] Йоан 19:26-27

[6] Съзерцавай Слънцето – тези думи са изречени за първи път на 17.12.1906 г. в Берлин и са вписани в тетрадка от 1906 г. Има варианти с малки отклонения през следващите години, например през 1921/22 г.