ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)

След разнообразните течения в духовния живот на човечеството трябва да се проследи едно, което може да се нарече преодоляване на понятието за целесъобразност в области, където то е неуместно. Целесъобразността е определен вид последователност на явленията. Истински действителна целесъобразност има само тогава, когато в противовес на причинно-следствената връзка, където предходното събитие определя някое по-късно, последователността е обратна, и следващото събитие влияе определящо върху по-ранното. Преди всичко това е налице само при човешки действия. Човекът извършва дадено действие, като предварително си го представя и тази представа мотивира неговото действие. С помощта на представата по-късното, тоест действието, влияе върху по-ранното, тоест действащия човек. За целесъобразната взаимовръзка обаче този обиколен път посредством представата е безспорно необходим.

При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие. Възприятието за причината предхожда възприятието за следствието; в нашето съзнание причина и следствие щяха да останат просто успоредно съществуващи, ако не можехме да ги свържем чрез съответстващите им понятия. Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината. Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината. Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него. По време на възникването на корена възприятийният фактор на цвета още не съществува. За целесъобразната взаимовръзка е необходима не само идейната законосъобразна взаимовръзка на по-късното с по-ранното, но освен туй и понятието (законът) за следствието трябва да влияе на причината реално, чрез един възприемаем процес. А възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно представата за целесъобразност е приложима единствено тук. Както нееднократно установявахме, наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се опитва да принесе възприемаемо и там, където се открива само идейно. Във възприемаемия процес наивното съзнание търси възприемаеми взаимовръзки, и ако не ги намери, то си ги въобразява. Представата за целесъобразност, валидна за субективните действия, е подходящ елемент за такива въображаеми взаимовръзки. Наивният човек знае как осъществява даден процес и от това заключава, че и природата постъпва по същия начин. В чисто идейните природни взаимовръзки той съзира не само невидими сили, но и невъзприемаеми реални цели. Човекът прави сечивата си целесъобразно; според наивния реалист, Творецът изгражда организмите по същата рецепта. От тази погрешна представа за целесъобразност науките се освобождават съвсем бавно. Във философията тя и днес причинява твърде големи поразии. Там се поставя въпросът за извънсветовната цел на света, за извънчовешкото предназначение (а оттук и за целта) на човека и т. н.

Монизмът отхвърля представата за целесъобразност във всички области, изключвайки единствено човешките действия. Той издирва природни закони, а не природни цели. Природните цели са произволни допускания като невъзприемаемите сили (срв. стр.110 и сл.). Но от гледна точка на монизма неоправдани са също допусканията за житейски цели, които човекът не си поставя сам. Целесъобразно е само онова, което едва човекът го е направил такова, защото нещо целесъобразно възниква само чрез осъществяването на дадена идея. А действена в реалистичен смисъл идеята става единствено в човека. Ето защо човешкият живот има само такава цел и такова предназначение, каквито човекът му придава. На въпроса, каква е задачата на човека в живота, монизмът може да отговори единствено: задачата, която той самият си поставя. Моята мисия на този свят не е предопределена, а съответно такава, каквато си я избера. Аз не поемам жизнения си път по точно предписан маршрут.

Идеи биват осъществявани целесъобразно само от хора. Следователно неуместно е да се говори за въплъщаване на идеи от историята. Несъстоятелни от монистично гледище са всички изрази от рода на „историята е развитието на хората към свободата" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н.

Привържениците на представата за целесъобразност смятат, че с нейното пожертване ще трябва да пожертват всякакъв ред и единство на света. Ето например у Роберт Хамерлинг (Атомистика на волята, т. II, стр. 201): „Докато в природата има нагони, глупаво е да се отрича наличието на цели в нея.

Както оформлението на един крайник на човешкото тяло не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за този крайник, а от взаимовръзката с по-голямото цяло - тялото, към което крайникът принадлежи, така и оформлението на всяко природно творение, било то растение, животно или човек, не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за него, а от принципа за формата на по-голямото, целесъобразно изявяващо се и оформящо се цяло на природата." И на стр. 191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота на тварите - в природните образувания и еволюции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките на природните закони и които не могат да целят някакъв свят на безделието, където на живота да не противостои смъртта, нито на развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени.

Когато на един свят от чудеса на целесъобразността, какъвто природата ни предлага във всички области, противниците на представата за целесъобразността противопоставят някакво трудно насъбрано боклучище от частични или цялостни, мними или действителни нецелесъобразности, за мен това е също така смехотворно."

Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло. Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат. Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея. По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея. Такива същности са и природните творения. Който нарича дадено нещо целесъобразно затуй, защото то е образувано законосъобразно, той може да прикачи същото название и към природните творения. Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия. Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимовръзка между причина и следствие. Причини в природата съществуват само под формата на възприятия.

Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели. Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели. Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели.

Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес. От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството. А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.