СКАЗКА ДЕВЕТА

Фактът, с който вчера завършихме нашето съзерцание, когато той за първи път бъде изнесен пред хората, трябва по необходимост да остане неразбираем. Той принадлежи към тайните на числото. А тайните на числата са онези, до които се достига относително най-трудно.

Казано бе, че между числото седем и числото дванадесет съществува определено отношение и че това отношение има връзка с времето и пространството. Но наистина възможно е тайната, която бе изказана с това, да може да бъде разбрана постепенно от всички хора, обаче в смисъла на съвременното единство признато познание нещата са само едно чисто твърдение. Ние вече можахме да обърнем внимание, че човек се ориентира в движението на света, когато различава между онези отношения, които са предимно пространствени, и онези, които са предимно временни. Но когато не се ограничаваме да говорим само отвлечено за пространство и време, а искаме да разберем, как се подреждат отношенията във времето и как отделните същества застават едно до друго и едно спрямо друго в пространството, тогава има една нишка, която води от една страна през отношенията на времето и от друга страна през отношенията на пространството. Ние разглеждаме духовно-научно първо хода на развитие на мировите явления. Ние насочваме поглед назад в предишните въплъщения на човека, в предишните въплъщения на расите, на културите, в предишните въплъщения на самата Земя. Създаваме си едно предчувствие за онова, което ще стане в бъдеще, следователно и във времето. Но ние се ориентираме винаги, когато казваме: ние ще разглеждаме развитието във времето, ще обсъждаме това развитие във времето от едно построение, което си изграждаме чрез числото седем. Не трябва да построяваме и да спекулираме и да предприемаме всякакъв вид тълкувания с числото седем, а да проследим фактите от гледна точка на числото седем. Вземете, например, човека, чийто духовни очи са отворени до такава степен, че той може да провери фактите на Акашовата летопис в миналото и си казва: "Това, което протича във времето, се изгражда според устройството на числото седем; това, което се повтаря в различни форми, ние го разглеждаме добре чрез това, че поставяме на основата числото седем и търсим след това съответните оформления". Така добре е да кажем: понеже Земята минава през различните въплъщения, да потърсим нейните седем въплъщения: Сатурн, Слънце, Луна, Земя, Юпитер, Венера И Вулкан. Понеже човешките култури минават през седем въплъщения, ние търсим тяхната връзка, като отново поставим за основа числото седем. Например, пристъпваме към първата следатлантска епоха. Древната Индийска културна епоха е първата, втората Древно-персийската, третата Халдео-египетската, четвъртата Гръцко-латинската, петата нашата собствена епоха и очакваме следващите две, шестата и седмата, с които ще завърши следатлантският период. Тук отново имаме числото седем в редуващите се въплъщения на културите, поставено като тяхна основа. Но ние можем да се ориентираме и в кармата на един човек, когато се опитаме да хвърлим поглед назад върху неговите три предхождащи въплъщения. Когато вземем въплъщението на един днешен човек и изхождайки от неговото настояще обгръщаме с поглед неговите три предхождащи въплъщения, възможно е тогава да направим определени заключения за следващите три въплъщения. Трите предхождащи въплъщения заедно с настоящето и следващите три образуват отново числото седем. Така числото седем е една ръководна нишка за всички събития ставащи във времето.

Напротив числото дванадесет е една ръководна нишка за всичко, което съществува едно до друго в пространството. Това винаги е чувствувала една наука, която същевременно е била мъдрост. Ето защо за мирови явления, които принадлежат на нашата Земя, тя е казала: ние се ориентираме, когато отнасяме пространствените отношения на дадено нещо, което става на Земята, към дванадесет трайни точки, които са разпределени в пространството. Тези дванадесет трайни точки са дадени чрез дванадесетте зодиакални знака в мировото пространство. Това трябваше да бъдат дванадесет основни точки, към които се отнася всичко в пространството. Но това не почива просто на едно произволие на човешкия начин на мислене, този начин на мислене се е поучил от действителността и си е образувал това отношение, че човек се ориентира най-добре в пространството, когато вземе за основа на своето ориентиране дванадесет члена. Там, където се касае за промени, т.е. за временност, там една по-стара наука е поставила на основа седемте планети. Там ръководна нишка е числото седем.

А сега да се запитаме: "Как може да се приложи това върху този човешки живот в неговото развитие? "Казахме, че до онази точка, до онзи момент в развитието на човечеството, който е отбелязан чрез навлизането на Христовия Принцип, се касае за това: когато човекът поглеждаше в своята вътрешност и търсеше пътя за божествения свят през булото на своята вътрешност, той идваше в луциферическия свят. И това, което човек намира там, ние можахме да го назовем с едно общо име луциферическия свят. Този беше също в онези по-древни времена пътят, по който човек търсеше мъдростта, по който той търсеше едно по-висше познание върху света, отколкото може да се намери зад килима на външните сетива; човекът беше търсил тази по-висша мъдрост, това по-висше познание, като се потопяваше в своя вътрешен свят. От този свят трябваше да възникнат по-нататъшните интуиции и инспирации на моралния и етически живот също така, както от него бяха възникнали интуициите на съвестта. Самопонятно е, че и всички други интуиции и инспирации, които се отнасят въобще за моралното, за душевното, са възникнали от тази вътрешност на душата. Ето защо онези висши индивидуалности, които бяха ръководители на човечеството в тези древни времена, когато искаха да пояснят на хората най-висшето, трябваше първо да се обърнат към вътрешното в човека. Към човешкия душевен живот, към човешката вътрешност трябваше да се обърнат великите свещени Риши, трябваше да се обърнат при всички по-стари култури великите учители на човечеството. Обаче вътрешността на човека не е нищо пространствено, тя е нещо временно. Душевният живот протича във времето. Това, което ни заобикаля вън, се групира в пространството; това, което протича вътрешно, се групира във времето. Ето защо всичко онова, което иска да говори на човешката вътрешност, се изпитва на ръководната нишка на числото седем. И как може да бъде разбрано най-добре едно същество, което иска да говори на човешката вътрешност? Как биха могли да бъдат най-добре разбрани в техните основни качества онези същества, които наричаме, например, свещените Риши? Те биха могли да бъдат най-добре разбрани, когато ги схващаме в онова отношение, което е сродно с временния душевен живот. Ето защо в тези по-древни времена, когато говореха великите мъдреци, изникваше преди всичко този въпрос: от къде произхождат те? както при един син питаме: кои са майката и бащата? Хората питаха тогава за временното, за отношението на произхода. Когато имаха пред себе си един мъдрец, те се интересуваха преди всичко за въпроса: От къде иде той? Кое е било съществото, което е било по-рано? От къде произхожда той? Чий син е? Следователно, когато се говори за луциферическия свят, трябва да се сложи за основа числото седем и да се интересуваме, чие дете е този, който говори на човешката душа. В този смисъл ние говорим за синовете на Луцифер, когато говорим за по-древните възвестители на духовния свят, който стои зад булото на душевния живот, който е скрит зад временното. Различно стои въпросът при Христа.

Христос не е слязъл на Земята по един временен път, но като се яви във времето, той се яви и в пространството идвайки в земния свят от вън. Заратустра го беше видял, като беше насочил погледа си навън към Слънцето и го нарече Аура-Маздао. За човешкото виждане в пространството този Аура-Маздао се беше приближил все повече и повече, докато най-после слезе на Земята и стана човек. Тук ни интересува и пространственото слизане, а не само временното редуване. Пространственото идване, това идване на Христа от безкрайността на пространството върху нашата Земя, това има една вечна стойност, а не само една временна стойност. С това е свързано после обстоятелството, че Христос не трябваше да действува на Земята така, както отговаря само на временното отношение, че Христос не донася на Земята нещо такова, което отговаря на отношението между баща и син, между майка и син, което е свързано с времето, но той донася нещо в света, което е подредено едно до друго в пространството. Един до друг живеят братята. Баща, майка и внук живеят един след друг във времето и временното отношение изразява тяхното истинско отношение. Но като Дух на пространството Христос донася нещо пространствено и в земната култура. Това, което той донася в тази култура, е поставянето един до друг на хората в пространството и отношението, което сега трябва все повече и повече да бъде прокарано от една душа към друга в заставането един до друг, безразлично как се регулира времевото отношение. Нашата Земя е онази планета в нашата космическа система, която има мисията да внесе в света Любовта. Задачата на Земята в древни времена беше да внесе Любовта с помощта на времето. Когато чрез отношенията на произхода кръвта течеше от поколение в поколение, от баща в син и внук, онова, което беше родствено чрез времето се обичаше. Семейната връзка, връзката на кръвта, теченето на кръвта през редуващите се във времето поколения, това беше онова, което създаваше любовта в по-древни времена. И даже там, където любовта приемаше един повече морален характер, тя се основаваше на едно временно отношение. Обичани бяха прадедите, онези, които бяха предхождали настоящото поколение във времето. Чрез Христа дойде любовта от душа към душа, така щото онова, което стои пространствено едно до друго, идва в едно отношение, каквото бяха представяли отначало едновременно стоящите един до друг братя и сестри, в едно отношение на братска любов, каквато трябва да проявят хората в пространството един към друг от душа към душа. Тук животът един до друг в пространството започва да добива своето особено отношение.

Ето защо в по-древни времена, когато се касае за великите работи на човечеството, се говори за онова, което е свързано според правилото на числото седем: седемте Риши, седемте мъдреци! Ето защо Христос е заобиколен от дванадесет апостоли като образци на живеещите един до друг в пространството хора. И тази любов, която иска да обгърне всичко, което е едно до друго в пространството, независимо от редува нето във времето, трябва да дойде в социалния живот на Земята чрез Христовия Принцип. Последовател на Христа е онзи, който обича братски това, което е около него. Ето защо, ако в древни времена говорим за децата на Луцифер, то Христовият Принцип е причината да казваме: "Христос е първородният между много братя", и отношението на братство към Христа, когато човек се чувствува привлечен не както към един баща, а както към един брат, когото обичаме като първия от братята, но го обичаме все пак като един брат, това е основното отношение към Христа.”

Естествено това са примери, които подкрепят, а не доказват, но подкрепят и поясняват онова, което съставлява отношението на числата седем и дванадесет. Колкото повече Христовото отношение просиява повече в света, толкова повече се говори за групирания в смисъла на дванадесетте колена израилеви, на дванадесетте апостоли и т.н. От тук числото дванадесет добива своето мистично, пълно с тайнственост значение за Земното развитие.

С това ние посочихме външния аспект, външния изглед на тази велика промяна, която стана чрез Христовия Принцип по отношение на Земното развитие. Бихме могли още дълго да говорим върху отношението на числото седем и на числото дванадесет и все пак трябва да оставим някои неща от тези дълбоки тайни на нашето мирово съществуване неразбрани. Но ако приемете казаното като едно пояснение на числата седем и дванадесет като ръководна нишка за временните и пространствени отношения, Вие можете да проникнете по-дълбоко в тайните на всемира. Обаче за нас това отношение на числото седем и на число то дванадесет трябва да бъде отначало онова, което наред с всичко друго ни показва, какво голямо значение има Христовото Събитие за света, как, така да се каже, трябва да търсим една друга ръководна нишка на числата, когато искаме да се ориентираме.

Но съществува също и едно вътрешно отношение по отношение на пространството и времето; мога да ви покажа това отношение само в очерк. И искам да сторя това така, както обикновено са постъпвали в мистериите, за да се покаже космическото в отношение на числата дванадесет и седем. Там са казвали: когато разглеждаме мировото пространство не като нещо отвлечено, а така, че отнасяме действително земните отношения към това мирово пространство, ние трябва да отнесем тези отношения към онзи кръг, като си представяме дванадесетте основни точки на зодиакалния кръг: Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв, Дева, Везни, Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей, Риби. Тези дванадесет основни точки на зодиакалния кръг бяха същевременно действителният миров символ за най-древните божествено-духовни Същества, по отношение на който символ древните си представяха по определен начин съответствуващата действителност. Още когато Земята беше въплътена като стар Сатурн, действуваха онези сили, които идват от тези дванадесет направления, тези си ли действуваха върху стария Сатурн; те отново действуваха и през епохата на старото Слънце, на старата Луна и ще действуват и по-нататък. Следователно те са така да се каже нещо трайно, нещо вечно и стоят далече по-високо от онова, което се ражда и умира сред нашето земно съществуване. Това, което е символизирано чрез дванадесетте знака на Зодиака, стои по-високо от онова, кое то в течение на развитието на нашата планета преминава от стария Сатурн върху старото Слънце, от старото Слънце на старата Луна и т.н. Докато това, което става на стария Сатурн, на старото Слънце и т.н., се ражда и умира, това, което е обусловено от зодиакалния кръг надживява планетарните събития, следователно то надживява отношенията върху стария Сатурн, върху старото Слънце, върху старата Луна. Това, което е символизирало чрез основните точки на зодиакалния кръг е по-възвишено от онова, което става на нашата Земя като противоположност между доброто и злото. Спомнете си, че в първия час на настоящия цикъл аз обърнах вниманието Ви на това, как, когато проникваме в астралната област, ние имаме работа с един свят на преобразувания, на метаморфози, как това, което от определена гледна точка може да действува като добро, от друга гледна точка може да се яви като зло. Тези различия между добро и зло, те имат своето значение в развитието. И за това значение числото седем е една ориентираща ръководна нишка. Боговете, които са символизирани в дванадесетте точки на пространството, в дванадесетте вечни точки, те са над доброто и над злото. Ето защо в окръжността след дванадесетте вечни точки ние имаме това, което стои по-високо от доброто и злото. Там ние трябва да търсим символите за онези божествено духовни Същества, които, когато ги разглеждаме в самите тях, без да се намесват в нашата сфера, стоят над различията между доброто и злото.

Обаче в течение на времето започва да се раздвижва онова, което става наша Земя. Това може да стане благодарение на факта, че сред тези богове на вечността настъпва едно раздвоение и онова, което става, заема едно различно отношение към тези вечни богове поради това, че тези вечни богове се разделят на две сфери, в една сфера на доброто и в една сфера на злото. По себе си нито едното, нито другото е добро или зло; но действувайки върху земята в нейното развитие, то действува веднъж като добро, веднъж като зло. Така щото всичко, което участвува в едното, може да бъде нарече но като сфера на доброто, и това, което участвува в другото, може да бъде наречено като сфера на злото. Но съществува една основна представа, че онова, което участвува само малко в сферата на доброто, може също да бъде нарече но добро. Щом онова, което се намира в духовния свят, както казах, притежава вечност, която няма нищо общо с времето; но когато тази вечност се намесва във времето, тя се разделя на добро и на зло. От дванадесетте вечни точки по отношение на доброто пет остават чисто в сферата на доброто и две на границата; това прави седем. Ето защо ние говорим за онова, което остава като седем от дванадесетте. Когато искаме да търсим доброто, ръководното във времето, ние трябва да говорим за седемте мъдреци, за седем Риши; и тогава на това отговаря и действителността. От тук и представата, че на светлия свят, на горния свят принадлежат седем знака на зодиакалния кръг; че долните пет, начиная от Скорпиона, принадлежат на тъмния свят.

Това трябва да бъде едно бегло указание, че пространството, когато то напуска своята сфера на вечността и приема в себе си творения, които протичат във времето, се разделя на добро и на зло, и че, когато отделим доброто, ние отделяме седемте от дванадесетте. Числото седем е доброто число за временните отношения. Когато искаме да търсим истините на времето, ние трябва да считаме числото седем като ръководна нишка; защото това, което остава като число пет, би ни въвело в погрешка. Тук Вие имате вътрешното значение на тези неща.

Не си казвайте в този момент, че това е трудно разбираемо, но си кажете: "светът е дълбок и трябва да съществуват и неща, които са трудно разбираеми".

Следователно Христос дойде в света, за да седи заедно и с митарите и грешниците. Той дойде, за да приеме и това, което е изхвърлено от света, което иначе трябваше да бъде изхвърлено от хода на света. В Оедип трябваше да бъде изхвърлено онова, което бе прието в живота на Христа като един фермент; това бе потвърдено за вас чрез легендата за Юда. Както новият хляб трябва да вземе една част от стария като квас, като фермент, за да може да съществува по-нататък, така и новият свят, за да процъфтява, за да стане добър, трябва да вземе нещо като фермент, което произхожда от злото. Ето защо Юда, който бе изключен от всякъде, който беше станал невъзможен и в двореца на Пилат трябваше да бъде приет там, където действуваше Христос, който беше дошъл да изцели света така, че седемте да бъдат превърнати в дванадесетте, че онова, което беше разбирано под числото седем, сега да може да бъде разбрано под символа на числото дванадесет. Първо числото дванадесет ни е представено чрез дванадесетте братя Христови, чрез дванадесетте апостоли.

Както казахме, всичко това бе споменато като едно указание, колко дълбока беше промяната, която настъпи с това в нашето Земно развитие. Това значение на Христовия Принцип и на неговия импулс в земното развитие може да бъде обяснено от множество гледни точки; онази, която току що засегнахме, е една от тези гледни точки.

Сега нека още веднъж разгледаме това, което се е получило от посочената промяна. Че с идването на Христа в Земното развитие настъпи нещо съвсем особено, това е нещо, което винаги е било чувствувано и познавано в Духовната наука, там, където има нейни истински центрове. В центровете на истинската Духовна наука е било чувствувано и познавано, че съществува нещо, което преминава първо през всички култури на следатлантската епоха; което е преминало вече през древно-индийската, древно-персийската, халдео-египетската и т.н. култури, което ще премине и през онези култури, които ще следват споменатите чак до следващата велика катастрофа и отвъд нея. Когато се запитаме: "къде можем да намерим една по-вярна формула на това, което преминава през цялото развитие на човечеството, отколкото можем да я намерим чрез наблюдението на сетивата или чрез човешкия ум?", ние трябва да запитаме при Духовната наука и да кажем: "как се нарича това, което може да бъде открито в духовния свят и което преминава, така да се каже, като едно духовно течение през всички тези седем култури?" В източната мъдрост са намерили една дума за онова, което преминава през всички култури; когато го разглеждаме в действителността, а не като нещо отвлечено, когато го разглеждаме като нещо конкретно, то е едно същество. И когато искаме да назовем по-отблизо това същество, спрямо което всички други същества, било то свещените Риши или даже по-висши същества, които съвсем не слизат до едно физическо съществуване, до едно физическо въплъщение, не са друго освен неговите пратеници, ние можем да го назовем с едно име, което изтокът правилно е изразил. Всяко едно благовестие, всяка една мъдрост в света води първо до този извор, до извора на първичната мъдрост, притежавана от едно същество, което се развива през всички култури на следатлантското време, което се явява във всяка епоха в тази или онази форма, но което винаги е едно същество, един основен носител на мъдростта, която се е появила в найразлични форми. Когато вчера Ви описах, как, така да се каже, свещените Риши са схващали конкретно тази мъдрост вдишвайки я, онова, което беше разпространено навън като душа на светлината и беше вдишано като мъдрост на светлината от свещените Риши, беше излияние на онова възвишено същество, за което става дума тук. И това, което вчера можахме да посочим като мъдрост на другите епохи, например напълно различния възглед, който намира своя израз в древно-персийската култура, то също се разлива от това същество, което е великият учител на всички култури. Онова същество, което беше учител на свещените Риши, учи тел на Заратустра, учител на Хермес, което можем да наречем великият Учител и което през различните епохи се проявяваше в най-различни форми, което отначало остава дълбоко скрито за външния поглед, то носи според ориенталския израз името общност на Бодисатвите. Християнският възглед би го нарекъл Дух Святи. Когато се говори за Бодисатва, говори се за една Същност преминаваща през всички култури, която може да се изяви на хората по един или друг начин. това е духът на Бодисатвите. Към Бодисатвите са насочили своя поглед всичките, свещените Риши, Заратустра, Хермес, Мойсей, безразлично как са наричали и чувствували съответното същество. Ние можем да ги назовем с това единно име, то е "Великият Учител" и към него поглеждат онези, които искат и могат да приемат ученията на следатлантската епоха. Този Дух на Бодисатвите на нашата Следатлантска епоха е приел много пъти човешка форма, обаче една от тези човешки форми ни интересува особено много. Един Бодисатва е приел надалече светещата човешка форма, независимо как той се е изявил иначе, в онова същество, което е наречено Гаутама Буда. И беше един напредък за съответния Бодисатва, когато той не се нуждаеше да остава само в горните области на духовния свят, но беше стигнал така далече в своето развитие в духовните области, че можа да овладее напълно едно човешко физическо тяло, за да стане човек в Буда. Така в лицето на Буда ние трябва да виждаме едно от човекоставанията, едно от човешките въплъщения на един Бодисатва, едно от човекоставанията на всеобгръщащите форми на мъдростта, които стоят на основата на Земното развитие. В Буда ние имаме, така да се каже, въплъщението на онзи велик Учител, който може да бъде наречен просто самата действителна мъдрост. Така виждаме ние Буда по един правилен начин: той е земеставането /земното въплъщение, бел. на превод./ на Бодисатва. И тогава не е нужно да вярваме, че един Бодисатва се е въплътил в Буда, но един такъв Бодисатва се е въплъщавал напълно или отчасти и в други човешки личности. Но ние не трябва да схващаме всички подобни въплъщения по шаблон, а да бъдем на ясно, че както един Бодисатва живя в етерното тяло на Гаутама Буда, такъв един Бодисатва е живял и в телата на други човешки индивиди; и понеже съществото на онзи Бодисатва, който беше наследил астралното тяло на Заратустра, се вливаше в телата на други индивидуалности, например в Хермес, ние можем, но само когато разбираме нещата така, да назовем и други индивидуалности, които също са велики учители, като въплъщение на един Бодисатва. Можем да говорим за едно постоянно завръщащо се въплъщение на Бодисатва, трябва обаче да знаем, че Бодисатва е стоял зад всички хора, в които се въплъщаваше, като част от онази същност, която самата е олицетворена всемъдрост на нашия свят. Така поглеждаме ние към елемента на мъдростта, който е бил предаден в по-стари времена на човечеството. Обаче по отношение на следатлантското развитие има едно Същество, което основно се различава от Бодисатвите, което е принципиално различно от един Бодисатва и което не трябва да смесваме с Бодисатва затова, защото то е било веднъж въплътено в една човешка индивидуалност, което същевременно носеше в себе си вливанията на Бодисатва като Буда. Понеже веднъж живя един човек, в който се въплъти Христос и същевременно в тази човешка индивидуалност се вливаха лъчите на Бодисатва, при това въплъщение не трябва да се счита като главно това, че в посочената личност се беше въплътил Бодисатва. Това е Исус от Назарет. Тук преобладава именно през последните три години Христовия Принцип, който основно се различава от Бодисатва. Как можем да разберем разликата между Христовия Принцип и Принципа на Бодисатва? Това е извънредно важно да се знае, благодарение на какво Христос който бе въплътен само веднъж в едно човешко тяло, може да бъде само веднъж въплътен в едно човешко тяло, нито по-рано, нито по-късно. От тогава той може да бъде намерен по пътя, който води във вътрешността на човешката душа; по-рано той можеше да бъде намерен, когато погледът биваше насочен навън в света, както Заратустра беше насочил своя поглед към Слънцето. Чрез какво Христос, този Принцип, това Същество, на което трябва да припишем такова централно положение, се различава от един Бодисатва? Основната разлика на Христа от Бодисатва е тази, че можем да наречем Бодисатва великия Учител, въплъщението на мъдростта, която преминава през всички култури, която се въплъщава в най-различни форми; обаче Христос не е просто учител, това е същественото! Христос не само учи хората; Христос е едно същество, което ще разберем най-добре, когато го търсим там, където можем да намерим в зашеметяващи духовни висини като обект на посвещението и можем да го сравним с други духовни същества. Можем да охарактеризираме най-добре това Същество по следния начин: има области на духовния живот, където, така да се каже, освободен от всякакъв земен прах, човек може да намери тази висша същност, Бодисатва, в неговата духовна особеност и където може да намери Христа освободен от всичко онова, което той е станал на земята и в близост с нея. Тогава той намира следното: той намира основата на човечеството, онова от което произхожда всеки живот: духовния първоизточник. Той намира не само един Бодисатва, а цяло редица от Бодисатви. Както обърнахме вниманието за онзи Бодисатва, който стои на основата на нашите редуващи се седем култури, съществува само един Бодисатва, който стои на основата на атлантските култури и т.н. В духовните висини Вие ще намерите цяла редица Бодисатви, които за техните времена са учители, наставници, не само на човеците, но те са наставници и на онези същества, които не слизат в областта на физическия живот. Ние ги намираме да стоят всички там, ако искаме да говорим чрез сравнения, като велики учители; те събират това, което трябва да учат, и посред тях намираме едно същество, което не е нещо само чрез това, че учи: а това е Христос. Той е нещо не само чрез това, че учи, поучава, но в средата на Бодисатвите той е като едно Същество, което действува върху заобикалящите го Бодисатви чрез това, че те го гледат; той е гледан от Бодисатвите, на които изявява своята собствена слава, своето собствено великолепие. Ако другите са онова, което са, чрез това, че са велики учители, то Христос е онова, което той е за света, чрез това, което Той е в самия себе си, чрез своята същност. Достатъчно е Той да бъде гледан, съзерцаван; и откровението на неговата собствена същност, то е нещо, което се нуждае само да се оглежда, да се отразява в заобикалящия го свят; тогава от това се ражда учението. Той не е само учител, той е живот, един живот, който се влива в другите същества, който след това стават учители. Бодисатвите са онези, които получават своето учение от това, че имат блаженството да се наслаждават да гледат Христа в неговата духовна висота. И когато в течение на нашето Земно развитие намираме въплъщения на Бодисатвите, ние ги наричаме велики учители на човечеството, понеже в тях същественото е Бодисатва. Христос не само учи. Хората биват поучавани относно Христа, за да могат да го разберат, за да познаят това, което е в него. Христос е повече обект отколкото субект на учението. Ето защо Той е едно Същество имащо съвършено различно значение от това на Бодисатвите, които преминават през света. Тази е разликата на Христа от Бодисатвите, че Той е онова, което е за света, чрез това, че светът се наслаждава, радва се, на неговата гледка. Бодисатвите са онези, което са за света, чрез това, че те са велики учители. Ето защо, кога то искаме да погледнем към живата Същност, към живия Извор на нашата Земя, ние трябва да насочим поглед към онова въплъщение, при което въплътен не само един Бодисатва, така щото това въплъщение на Бодисатва е същественото, а там, където се е въплътило онова, което не се нуждаеше да остави след себе си едно писание, което не е оставило само едно учение за себе си, но е събрало около себе си онези, които са разпространили в света учения и благовестия за Него. Това е съществено, че от самия Христос не съществува никакво писание, никакво съчинение, но че учителите са около него и говорят за него, така щото Той е обект на учението, не само субект. Това е изразено в особеното обстоятелство, което тук означава една необходимост при Христовото Събитие, че от него не е останало нищо /написано/, а другите са писали върху неговото Същество. Ето защо никак не е чудно, когато се казва, че всичко, което намираме като Учения на Христа, можем да го намерим и в други вероизповедания, защото Христос никак не е само учител, защото Той е едно Същество, което иска да бъде разбрано като същество, защото Той не иска да внесе, да посее в нас нещо само чрез своето учение, а чрез своя живот. Ето защо, обаче, ние можем да съберем всички учения на света, които са достъпни за нас, и пак не ще имаме всичко, което да може да разбере Христа. Ако съвременното човечество не може да се обърне направо към Бодисатвите, за да гледа Христа с духовните очи на Бодисатвите, то човечеството трябва още да ходи в училището на тези Бодисатви , за да научи онова, което ще им помогне после да разберат Христа. Следователно, ако искаме не само да бъдем участници на Христа, а ако искаме да разберем Христа, тогава трябва не само да насочваме удобно своя поглед към това, което Христос е направил за нас, а трябва да отидем в училището на всички учители на Запад и на Изток; и за нас трябва да бъде нещо свещено да усвояваме ученията, които нашият поглед може да обгърне. А другото свещено нещо за нас трябва да бъде това, да приложим тези учения така, щото чрез най-висшите учения да разберем напълно Христа.

Обаче това, което хората трябва да направят, то е подготвено по съответния начин в мистериите. Всяка епоха има своята особена задача; на всяка една епоха предстои да приеме истината именно в онази форма, която тази истина трябва да приеме за съответната епоха на човечеството. На древния индиец не можеше да бъде дадена една такава форма на истина, каквато се дава днес, нито на древния персиец. Истината трябваше да му бъде дадена в такава форма, която да бъде подходяща за неговите способности да чувствува. Ето защо в епохата, която чрез своята друга особеност беше подходяща да приеме Христа на Земята, т.е. в четвъртата епоха, в Гръцко-латинската, истина та относно Христа и относно свързания с Христа свят трябваше да бъде донесена на човечеството в онази форма, която беше подходяща за онова време. Да се вярва, че в епохата, която последва непосредствено изявяването на Христа, хората притежаваха цялата истина върху Христа, това значи да не се знае нищо за прогреса на човешкия род. Който иска да запази само ученията съществуващи през първите столетия след Христовото Събитие, който иска да счита за истинско християнско учение, само това, което е било написано и запазено тогава, той не знае нищо за прогреса на човечеството, той не знае, че най-висшият учител от първите християнски столетия не би могъл да каже на хората нищо друго върху Христа освен онова, което те можеха да приемат. Но понеже хората от първите християнски столетия бяха преди всичко онези, които бяха, така да се каже, най-дълбоко слезли във физическия свят, с тяхното разбиране те можаха да приемат относително много малко от висшите учения върху Христа. Относително малко можеше да бъде разбрано от широките маси християни върху Христовото Същество.

Видяхме, че в древна Индия съществуваше едно висше ясновидство чрез тогавашното положение на етерното тяло по отношение на другите членове на човешкото същество; но за това ясновиждане не беше дошло още времето да вижда Христа като нещо друго освен като един дух намиращ се в далечните области отвъд сетивния свят. Едва в древно-персийската култура съществуваше възможността Христос да бъде предчувствуван зад физическото Слънце. И така вървя по-нататък. У Мойсея беше възможно Христос да бъде виждан като Йехова в светкавицата и гръмотевицата, т.е. вече съвсем близо до Земята. И в Исуса от Назарет хората видяха Христа въплътен като човек. Човечеството беше напреднало така, че в древна Индия мъдростта беше възприемана чрез етерното тяло, в персийската епоха чрез сетивното тяло, в хелдео-египетската епоха чрез сетивната душа, в Гръцко-латинската епоха чрез това, което наричаме разсъдъчна душа е вече свързана със сетивния свят. Ето защо за нея беше изгубен погледът върху това, което надхвърля сетивния свят. Ето защо през първите столетия след Р.Хр. хората едва ли виждаха нещо повече от това, което се намира между раждането и смъртта и което следва непосредствено като най-близката духовна област. Те не знаеха нищо за онова, което минава през множество прераждания. Това беше свързано с човешкото разбиране. Само една част от цялостния живот на човека можеше да бъде разбрана: неговият земен живот и онази част от духовния живот, която беше непосредствено свързана с него. Ето защо това ще намерите описано за широките маси хора. Но това не можеше да се запази. Трябваше да се положат грижи, щото погледът на човека да може да се разшири над тази малка част на неговото разбиране; трябваше предварително да се положат грижи, щото всеобхватната мъдрост, която хората са могли да имат в миналото по времето на Хермес, по времето на Мойсей, по времето на Заратустра, по времето на древните индийски Риши, да може постепенно да оживее отново, отново да се предложи възможността Христос да бъде схващан с все по-широко разбиране.

Така Христос наистина беше дошъл в света, но през негово време средствата за разбиране бяха най-ограничени. Трябваше да бъдат положени грижи за следващите времена; всички древни мъдрости трябваше отново да оживеят, за да могат тези мъдрости постепенно да бъдат поставени в служба на разбирането на Христа. Това можа да стане по следния начин: трябваше да бъде създадена една мъдрост на мистериите. Хората, които бяха преминали от древната Атлантида в Европа и по-нататък, бяха донесли със себе си велики мъдрости. В древна Атлантида по-голяма част от хората бяха инстинктивно ясновиждащи, те можеха да виждат в областта на духовното. Това ясновидство не можеше да се развива по-нататък, то трябваше да се оттегли у отделни личности на Запада. То беше направлявано там от едно същество, което временно живееше в дълбока скритост, оттеглено зад онези, които също се бяха оттеглили в незнайност и бяха ученици на един велик посветен. Това същество беше останало, запазвайки онова, което можа да бъде донесено от древна Атлантида, запазвайки го за по-късни времена. Този велик посветен, този пазител на Древната атлантска мъдрост, която проникваше дълбоко даже във всичко онова, което съставлява тайните на физическото тяло, може да бъде наречен Скитиянос, както го наричаха в ранното средновековие. И онзи, който познава същността на европейските мистерии, поглежда нагоре към един от най-великите посветени на Земята, когато се назовава името Скитиянос.

Но след това сред този свят живееше също дълго време същото онова същество, което, когато го разглеждаме от неговия духовен аспект, може да бъде наречено Бодисатва. Този Бодисатва беше същото същество, което, след като завърши своята мисия на запад, се въплъти в Гаутама Буда около шестотин години преди нашето летоброене. Следователно онова същество, което после отиде като учител по-нататък на изток, се намираше вече на една напреднала степен. Той беше втори велик учител, един втори пазител на мъдростта на човечеството и стана Гаутама Буда.

След това имаше една трета индивидуалност, която беше предопределена за нещо велико */* За тези Същества се говори така, както те са били схващани в духа на по-стари светогледи и както е оправдано, в известен смисъл, да се говори и от гледището на Духовната наука/. Ние познаваме тази трета индивидуалност от най-различни сказки. Тя е онази, която беше учител на древна Персия, великият Заратустра, Гаутама Буда и Скитианос, ние назоваваме три важни духовни същества и индивидуалности. Когато назоваваме имената Скитианос, Заратустра и Буда, ние говорим за въплъщения на Бодисатви. Това, което живееше в тях, не беше Христос.

А сега човечеството трябваше да бъде оставено време да изживее идването на Христа, който преди това се беше изявил на Мойсей на планината Сенай; защото това е едно и също същество, Яхве и Христос, само в друга форма. Сега на човечеството трябваше да бъде предоставено да приеме Христа. Това стана във времето, когато разбирането за такива неща беше мислимо най-малкото. Но трябваше предварително да се положат грижи, щото разбирането, мъдростта да стане отново все по-голяма и по-голяма; а за това се погрижи предварително на Земята също Христос.

В историята се назовава една четвърта индивидуалност, под която за мнозина се крие нещо, което е още по-висше, още по-мощно отколкото трите назовани същества като Скитианос, като Буда и като Заратустра. Това е Манес /Маний/, когото мнозина наричат висш пратеник на Христа, наричат го така онези, които виждат в манихеизма нещо повече отколкото обикновено. Манес, така казват мнозина, събра няколко столетия, след като Христос бе живял на Земята, на едно от най-великите събрания, които са ставали в духовния свят принадлежащ на Земята, три важни личности на четвъртото столетие след Р.Хр. Тях събра той около себе си. В това образно описание трябва да бъде изразен един важен духовен културен факт. Манес събра тези личности затова, за да се съветва с тях, как постепенно онази мъдрост, която беше живяла през поврата на времената в следатлантската епоха, може да оживее отново все по-далече и по-далече, все по-знаменита и по-знаменита. Кои личности събра Манес на онова достопаметно събрание, което може да бъде достигнато само чрез духовното виждане? Едната е онази личност, в която в посоченото време живееше Скитианос, прероденият Скитианос по времето на Манес. Втората личност е един физически отблясък на появилия се отново тогава Буда, и третата е преродения тогава Заратустра. Така ние имаме един колегиум около Манес, Манес в средата, около него Скитианос, Буда и Заратустра. Тогава в този колегиум бе установен планът, как цялата мъдрост на Бодисатвите на Следатлантската епоха може да се влее все по-силно и по-силно в бъдещето на човечеството; и това, което бе решено тогава като план за бъдещето развитие на земната култура, то бе запазено и след това пренесено в онези европейски мистерии, които са мистериите на розенкройцерството. И мистериите на розенкройцерството постоянно общуваха индивидуалностите на Буда, Скитианос и Заратустра. Те бяха учители на школите на Розенкройцерството; учители, които изпращаха своята мъдрост като дар на земята затова, защото чрез тази мъдрост трябваше да бъде разбран Христос в неговата същност. Ето защо във всяка духовна школа на Розенкройцерството е така, че се гледа с най-дълбоко уважение към онези древни посветени, които съхраняваха прадревната мъдрост на Атлантида: към преродения Скитианос, в него виждаха великия уважаван Бодисатва на запада; към временно въплътения отблясък на Буда, който също беше обожаван като един Бодисатва, и накрая към Заратустра, преродения Заратустра. Към тях се гледаше, към тях беше насочен погледът нагоре като към великите учители на европейските посветени. Такива описания не трябва да се вземат като външно исторически, въпреки че като състояние на нещата те по-сполучливо характеризират историческото развитие отколкото би могло да стори това едно външно описание.

За да споменем само едно, трябва да кажем, че едва ли бихте намерили някоя област в Средновековието, където да не е била разпространена навсякъде една определена легенда. Когато Европа никой не знаеше нещо за Гаутама Буда, когато преданието за Гаутама Буда беше напълно отшумяло, разказваше се следното: /Ще намерите това в много книги на Средновековието, това е един от най-разпространените разкази на тази епоха/. Имало някога в Индия един син роден с името Йозафат. При неговото рождение за този Йозафат са били предсказани много важни неща. Ето защо неговият баща го пазеше особено много. Той трябваше да познава само най-прекрасните неща, трябваше да живее разкошно в пълно блаженство, не трябваше да познава болките, страданията и нещастието на живота. Йозафат беше предпазен от всичко това. Въпреки това се случи се, че един ден Йозафат излезе от двореца на човека и видя един мъртвец; това се разказваше: тогава той се завърна дълбоко потресен в царския дворец и намери се един човек, който беше най-дълбоко изпълнен в сърцето си с тайните на християнството. Този човек се наричаше Балам и той спечели Йозафата за Християнството. И Йозафат, който изживя това, стана християнин. Така разказваше легендата от Средновековието. А сега съвсем не е необходимо да вземете на помощ Акашовите летописи, а достатъчна е само обикновената филология, за да изследвате името Йозафат. Йозафат произхожда от една стара дума Йоафат; на свой ред Йоафат произхожда от Йоадозаф; Йоадозаф от Йуадозаф /Юадозаф/, което е тъждествено с Будазаф. Тези двете после дни форми са арабски и Будазаф е същото име както Бодисатва. Така европейското тайно учение познава не само "Бодисатва", но, когато може да разчете името Йозафат, то познава също и понятието на тази дума. Това легендарно оформяне на тайното учение на запад знае, че е имало време, когато същото същество, което е живяло в Гаутама Буда, е станало християнин. Човек може или да знае това или да не го знае; въпреки това то си остава истина! Също както предания могат да останат назад от времето, както днес хората могат да вярват това, в което се е вярвало преди хилядолетия и което може да се предава в преданията, така може да се вярва, че отговаря на висшите светове, че Буда е останал същия, какъвто е бил шестотин години преди нашето летоброене. Но не е така. Той се е издигнал, развил се е. И в истинските учения на Розенкройцерството е запазено онова, което е било изразено под формата на легенда, както току що Ви разказах. Не бива само да се смесват истинските учения на Розенкройцерството с всички нелепости, които се разпространяват чрез една съмнителна литература.

Така ние намираме сред духовния живот на Европа онзи, който беше носител на Христа, Заратустра или Назаратос, ние отново намираме от време на време този Заратустра; така намираме ние отново Скитианос; така там имаме отново третия велик ученик Мане с Буда, какъвто той беше, след като беше съизживял по-късните времена.

Така европейския познавач на посвещението винаги поглеждаше в поврата на времената, насочвайки своя поглед към истинските образи на великите учители. За Заратустра, за Буда, за Скитианос, за тях знаеше той че чрез тях в културата на бъдещето се вливаше онази мъдрост, която постоянно е идвала от Бодисатвите и която трябва да бъде използувана, за да бъде разбран най-достойният обект на всяко разбиране, Христос, който е едно Същество съвършено различно от Бодисатвите, който може да бъде разбран само, когато се вземе заедно цялата мъдрост на Бодисатвите. Ето защо в духовните мъдрости на европейците наред с всичко друго се съдържа и единно синтетично сливане на всички учения, които са били дадени на света чрез тримата велики ученици на Манес, и чрез самия Манес. Макар и Манес да не е бил разбран, ще дойде време, когато европейската култура ще се развие така, че отново ще може да се свърже един смисъл с имената на Скитианос, Буда и Заратустра. Те ще дадат на хората учебния материал, за да разберат Христа. Чрез тях хората ще разберат все по-добре и по-добре Христа. Без съмнение, Средновековието е започнало с едно странно почитание и обожание по отношение на Скитианос, на Буда и на Заратустра, когато техните имена бяха проникнали малко в света; то е започнало така, че онзи, който искаше да изповядва себе си като истински християнин в определени християнски общности, трябваше да каже формулата: "проклинам Скитианос, проклинам Буда, проклинам Заратас!" Това беше една формула разпространена в много области на християнската епоха, чрез която формула някой изповядваше себе си като истински християнин. Това, което хората вярваха, че трябва да проклинат тогава, това ще бъде колегиумът от учители, които ще направят Христа най-добре разбираем за човечеството, към които човечеството ще насочва своя поглед като към великите Бодисатви, чрез които ще бъде разбран Христос. Днес най-малкото, което може човечеството, е да поднесе две неща на тези велики учители на Розенкройцерството, две неща, което може да означава само едно начало на това, което в бъдеще ще живее велико и мощно като разбиране на Християнството.

Това трябва да бъде сторено чрез днешната духовна наука; тя трябва да започне да донася в света ученията на Скитианос, на Заратустра и на Гаутама Буда, не в тяхната стара, а в тяхната съвършено нова форма, която днес може да бъде изследвана със собствени сили. Ние започваме с това, да въплътим в културата първо елементарното, което можем да научим от тях. От Буда християнството има да научи учението за прераждането и за кармата, което е било дадено в една стара, неподходяща за днешно време форма. Защо днес в християнството се вливат ученията за прераждането и за кармата? Те се вливат, защото посветените могат да се научат да ги разбират в смисъла на нашата епоха, както Буда, великият учител на прераждането ги е разбирал по свой начин. Така хората ще започнат да разбират и Скитианос, който има да учи не само прераждането на човека, но има да учи хората това, което царува от вечност във вечност. Така все повече и повече ще бъде разбрана същността на света, централното Същество на нашия земен свят, Христовото Същество. Така се вливат все повече и повече ученията на посветените в човечеството. Днес начинаещият духовен изследовател може да донесе като елементарно начало две неща към това, което трябва да съставлява двата елемента на бъдещето духовно развитие на човечеството. Това, което се потопява във вътрешността като Христов живот, ще бъде единият елемент; това, което ще донесе по един всеобхватен начин като духовна космология разбиране за Христа, ще бъде второто нещо. Христов живот вътре в сърцето, разбиране за света, което води до разбиране на Христа, това ще бъдат двата елемента. Днес, когато се намираме в началото, можем да започнем с това, да имаме вътре в себе си едно правилно разбиране. Ето защо се събираме, за да развиваме правилното разбиране по отношение на духовния свят и на всичко онова, което се е родило от него, по отношение на човека. Развивайки правилно разбиране, ние постепенно правим нашите духовни сили способни да приемем Христа вътре в себе си; защото колкото по-възвишено и благородно се изразява разбирането, толкова по-благородно ще се изяви Христос. Ние слагаме началото с това, че учим елементарните отношения на нашето Земно развитие, че търсим възобновено онова, което произхожда от Скитианос, Заратустра и Буда, че го вземаме така, както можем да го предаваме в нашата епоха, както го знаят самите тези учители, които са се развили до наше време. Ние сме толкова далече, че започваме да разпространяваме елементарните учения на посвещението.