СКАЗКА ОСМА

До сега при разглеждането на онези Същества, които числим към царството на Христа или към царството на Луцифер, ние взехме под внимание предимно това, как човекът в течение на своето развитие прониква чрез своята собствена душа до тези Същества, как той ги изживява. Нап-ример ние изтъкнахме, как пътят на човека към онези космически Същества, сред които Христос се намираше преди своето слизане на Земята, беше насочен в познанието на човека навън, как от друга страна пътят за царството на Луцифер беше насочен във вътрешността на душата, за да проникне през булото, което закрива собствената душа. Изтъкнахме, как чрез явяването на Христа на Земята това положение бе изменено така, че двете царства преминаха едно над друго и човечеството отива към една епоха, когато Христос трябва да бъде търсен вътре в душата, а Луцифер навън в света. За да съгласуваме казаното с някои неща, които по-голяма част от Вас са слушали вече върху луциферическите Същества, днес отново трябва да се върнем с няколко думи към същността на луциферическия принцип. Нещата в света са сложни и всичко може да бъде разглеждано от най-различни страни, от най-различни гледища. И понеже някои неща се разглеждат един път от една страна, друг път от друга страна, чрез това понякога може да изглежда, че нещата не се съгласуват. И въпреки това те са в съгласие едни с други. Както някой правилно описва един лист от растение, като веднъж го описва от предната страна, друг път от задната страна, и въпреки това той е същият лист, така и луциферическият принцип е правилно описан от онзи, както сторихме това в изминалите часове, който проследява пътя, който трябва да поеме душата към този луциферически принцип. Но естествено ние можем да разглеждаме, така да се каже, повече от една извънземна гледна точка, от едно извънземно място развитието на нашата Земя и на света и тогава да охарактеризираме положението на луциферическите Същества от една друга гледна точка. Сега нека сторим това с няколко думи.

Ако припомним още веднъж, че някога нашата Земя е образувала заедно със Слънцето и Луната едно същество, че Слънцето се е отделило от Земята, за да бъде обиталище на по-високо развити Същества, които след това трябва да действуват върху Земята от вън, и че след отделянето на Слънцето още по-висши Същества бяха останали съединени със Земята, за да отделят по-късно Луната; ако помислите, че съществата, които отделиха Луната, бяха същите онези, които възбудиха в човека един нов живот, един душевен живот, за да го предпазят от мумифициране, тогава скоро ще намерите една съгласуваност между това, което сте слушали тук или там в моите сказки, и това, което слушахте през миналите дни. Тогава ще си кажете: естествено е за онези същества, които се бяха отделили заедно със Слънцето от Земята, че и в своето по-нататъшно развитие човек трябваше да ги намира отначало, като насочваше своя поглед в посоката, в която тези същества биха отишли със слънцето. Следователно човекът трябваше да търси слънчевите Същества в тяхната дейност и в тяхното царство по пътя, който изхождайки от него и отиваше навън в света зад килима на сетивния свят. Но онези Същества, които в известно отношение бяха по-големи благодетели на човечеството, които чрез отделянето на Луната възбудиха него вия вътрешен душевен живот, той трябваше да търси като слизаше в своята собствена вътрешност, като се потопяваше в една подземна душевна област, за да намери онова, което се беше скрило пред външния поглед, подземните богове, онези, които бяха отделили Луната от Земята и бяха възбудили душевния живот. Вътре в душевния живот трябваше да бъдат търсени пътищата, които водят към онези богове, които бяха свързани с този благотворен процес на отделянето на Луната. Ако насочим поглед първо върху тези две царства, върху царствата на слънчевите богове и на лунните богове, ние имаме една разлика, която можем да означим: Богове намиращи се на небето и Богове намиращи се под душата; и ние наричаме пътя водещ навън като слънчев път и пътя вътре в душата за да имаме отначало едно име като луциферически път. И тогава за нас съществата на Луцифер са онези, които в миналото не са взели участие в отделянето на Слънцето от Земята. И определени други Същества, които са най-висши благодетели на човечеството, но първо трябваше да останат скрити и не взеха участие в отделянето на Слънцето, не принадлежаха към нито едно от тези царства. Това бяха онези Същества, които през време на старото Лунно развитие бяха изостанали назад и не бяха достигнали онази степен, която трябваше да достигнат като духовни Същества. На старата Луна тези Същества стояха много по-високо от човека. Какво бяха пропуснали тези Същества тогава? Бяха пропуснали възможността да вземат участие в отделянето на Слънцето при следващото Земно развитие. Те биха били призвани в известно отношение да напуснат Земята както слънчевите Същества и да действуват върху Земята от Слънцето. Това бяха пропуснали те. С тези Същества се случи така, че в известно отношение те направиха опит да се отделят заедно със Слънцето от Земята, но след това не можаха да изпълнят условията за развитие на Слънцето и отново паднаха на Земята. Следователно бяха такива, които не бяха останали от самото начало заедно със Земята, когато Слънцето се отдели от нея, но след това не можаха да вървят в крак с развитието на Слънцето и паднаха обратно на Земята. Сега те останаха по-нататък свързани с развитието на Земята. Какво направиха сега тези Същества по-нататък в течение на развитието на Земята? Те, които следователно се намираха в едно твърде особено положение, се опитаха сега, да продължат по-нататък своето развитие с помощта на развитието на човечеството на Земята. Те не можаха да се домогнат до човешкия Аз; те не бяха се издигнали до тази способност през време на старата Луна. До човешкия Аз имаха достъп онези Същества, които бяха напуснали Земята заедно със Слънцето. Но достъп до човешкия Аз имаха и онези Същества, които бяха отделили Луната; те имаха достъп до човешкия Аз отвътре. Съществата, които бяха паднали от Слънцето обратно на Земята, бяха тези, които пристъпиха към човешката душа, когато тази не беше още узряла да приеме откровенията на онези висши благодетели, които бяха отдели ли Луната. Тези Същества пристъпиха към човешката душа преждевременно. Ако, така да се каже, човекът би дочакал напълно благотворното действие на онези духовни Същества, които действуваха от Луната, т.е. действуваха във вътрешността на неговата душа, тогава би настъпило по-късно това, което настъпи по-рано. Тези лунни Богове направили душата на човека да узрее бавно, докато би станало възможно едно съответно развитие на Аза. Обаче другите богове прибързано пристъпиха към човека и вляха в него свои те действия, вместо в Аза, в астралното тяло отвътре, също както вършат това лунните Богове. Така тези неправилно развити Същества потърсиха същия път чрез вътрешността на душата, по който и истинските Богове на Луната действуваха по-късно; т.е. тези същества се присъединиха в луциферическото царство. И тези са, които в библейския документ са символизирани чрез змията. Това са онези Същества, които преждевременно пристъпиха към астралното тяло на човека и които действуваха по същия начин, както всички други Същества, които действуват отвътре. И тъй като наричаме действуващите отвътре същества като луциферически същества, със същото име трябва да наречем и тези изостанали същества. Но те не са онези, които пристъпиха към човека, когато той не беше още узрял за такива явления. Те станаха от една страна негови изкусители, обаче създадоха у него също свобода, възможността да стане в своето астрално тяло независим от онези божествени Същества, които бяха взели под своя закрила неговия Аз, които предварително биха влели в него това, което може да бъде влято от божествените сфери. Но така тези луциферически Същества пристъпиха към астралното тяло на човека, проникнаха това тяло с всичко онова, което може да събуди в него ентусиазъм за всичко възвишено, духовно. Следователно те действуваха върху неговата душа и като по-високо стоящи същества станаха в известно отношение съблазнители на човека. И ние трябва да считаме този вид луциферически Същества като съблазнители на човека, трябва следователно да кажем: онова, което в течение на развитието на Земята пристъпи към човека и му донесе от една страна свободата, от друга страна възможността на злото, това дойде отвътре, то дойде от царството на Луцифер. Защото тези Същества не могат да се приближат отвън, те трябваше да се промъкнат вътре в душата; отвън към човека може да пристъпи това, което пристъпва към неговия Аз, а не само към неговото астрално тяло. Така вие виждате, че в обширното царство на носителите на светлината, на луциферическите същества, има подвидове, за които много добре можем да разберем, че те можаха да станат изкусители на човека. Но ние можем също така много добре да разберем, че именно заради тези Същества трябваше да бъдат вземани строги мерки, когато се касаеше хората да бъдат въведени в царствата отвъд булото на душевния свят; защото онези хора, които бяха водени по този път във вътрешността на душата, намираха там не само добрите луциферически същества, които бяха озарили човека от вътре, но те намираха първо тези луциферически същества, които действуваха тогава като негови съблазнители, които възбуждаха в душата гордостта, честолюбието, тщестлавието. Да, ние трябва напълно да се запознаем с обстоятелството, че никога не трябва да се опитваме да можем да обгърнем световете, които се намират зад сетивния свят и зад душевния свят, с понятията на ума създадени от съвременната култура.

Когато говорим за луциферическите същества, ние трябва да се запознаем с цялата обширност на царството на тези същества, с техните родове и видове. Тогава ще видим, където се говори за опасност от страна на определен вид луциферически Същества, има едно съзнание за обширността на съответното царство; че можем да имаме правото да говорим за определени родове на царството на Луцифер така, както говори този или онзи документ; същевременно трябва да имаме обаче предвид, че действителността е по-обширна, безкрайно по-обширна отколкото хората могат обикновено да знаят. В определена епоха, когато за принадлежащите на една културна епоха погледът навън и погледът навътре беше още много остър, човекът чувствуваше, когато поемаше пътя навън към "Това си Ти" и пътя навътре към "Аз Съм цялото", той чувствуваше, че пътят навън и пътят навътре водеше до същия, до единния Аз. В тази първа културна епоха на след атлантското време хората са могли да мислят и чувствуват в много отношения различно върху това, което стоеше на основата на духовните царства отколкото по-късно. Ето защо извънредно трудно е за обикновеното съзнание да се пренесе в онази чудесна първа следатлантска културна епоха и да се отъждестви с една душа живееща тогава. Вчера ние видяхме, как чувството в миналото е било съвършено различно устроено, как хората са чувствували душата на светлината да се влива през тяхната кожа от всички страни и с това са могли да съберат опитности от окръжаващия ги свят, които днес са затворени за човека. Обаче с всичко това е било свързано и нещо друго.

От моята книга "Тайната Наука" може да се види, че в хода на развитието на човечеството в следатлантската епоха трябва да различаваме Древно-индийската култура, Древно-персийската култура, Египто-халдейската култура, Гръцко-латинската култура, в която се пада Христовото Събитие; след това нашата съвременна култура. Нашата съвременна култура ще бъде последвана от една друга и тази от още една последна, след която Земята ще бъде засегната от една катастрофа, както бе засегната от атлантската катастрофа. Така ние имаме седем културни епохи. В тези седем културни епохи имаме една средна културна епоха, която е самостоятелна, Гръцко-латинската епоха, през време на която стана Христовото Събитие. Обаче другите епохи се намират в определено отношение помежду си. Египто-халдейската културна епоха се повтаря в определени явления на петата епоха, т.е. на нашата собствена епоха трябва да се оживят отново определени явления, определени факти, определени възгледи, които са живели в древната Египто-халдейска епоха. Само че те оживяват в една друга форма, а именно така, че са пропити от онова, което е станало чрез Христовия Импулс. Ние нямаме едно просто повторение на Египто-халдейската култура, а в нашата епоха имаме едно такова повторение на тази културна епоха, че всичко е потопено в това, което Христос донесе на Земята. Това е едно повторение и все пак не е едно такова. Онези хора, които са се вживели дълбоко в хода на развитието на човечеството и са взели участие в това развитие със своята душа, едно окултно знание, у такива хора е възникнало нещо като един спомен за стари египетски изживявания.

Онова, което египетските мъдреци в тяхното чудесно познание на небесните процеси са проникнали по свой начин в тяхната хермесова наука, то оживява отново в нашата пета културна епоха, в нашата настояща епоха, под една материалистична форма. Така са чувствували това оживяване на тези явления особено онези, които са участвували в тях. Ще посоча само един пример.

Когато в петата епоха отново се яви онази индивидуалност, която в тайните центрове на Египет беше насочвала душевния си поглед към звездите и се стараеше да проникне по тогавашния начин в тайните на мировото пространство под ръководството но египетските мъдреци, и след това се роди като Кеплер, в нея оживи отново една нова форма това, което съществуваше тогава, то се роди като Кеплерови закони, които днес съставляват една толкова важна част от нашата астрофизика. Така стана също, че душата на тази индивидуалност изникна нещо, което я накара да произнесе думите можете да ги прочетете в съчинението на Кеплер: аз отидох и взех от свещените места на Египет свещените съдове и ги поставих в съвремието, за да могат хората днес да разберат нещо, което може да действува в далечното бъдеще. Това е един пример; можем да приведем много такива примери, от които би могло да ви стане ясно, как оживява в една нова форма това, което е съществувало през египто-халдейската епоха. Ние се намираме в петата следатлантска епоха. Тя ще бъде заменена от една шеста епоха, която ще бъде една важна епоха. Тази шеста културна епоха ще бъде едно повторение и същевременно едно повишение на древно-персийската култура на Заратустра. Заратустра беше погледнал нагоре към Слънцето, за да види зад физическата светлина Христовия Дух, който той нарече Аура-Маздао, и да обърне вниманието на хората върху него. Междувременно този Христос слезе на Земята; този Христос ще проникне толкова много вътре в душите, които ще са узрели за това в течение на шестата културна епоха, щото насочвайки поглед в собствената вътрешност на душата на определен брой хора ще могат да се родят онези чувства, които Заратустра можа да възбуди, когато сочеше към Аура-Маздао. Защото в шестата културна епоха чрез насочване на погледа в собствената вътрешност у голям брой хора чрез познаването отново на слънчевата мъдрост, на това, което се изяви в древна Персия, ще се роди нещо като едно повторение на много по-висока степен, на една по-овътрешнена, по-одухотворена степен древната мъдрост на Заратустра. Аз вече Ви споменах, че гърците, когато са говорили по свой начин и в свой смисъл за Ауро-Маздао, са го нарекли Аполон. В техните мистерии те са давали възможност на човека да познае по-дълбоката основа на този Аполон. Преди всичко в Аполон те са виждали онзи дух, който управляваше не само физическите слънчеви сили, но направляваше и духовните сили на Слънцето и ги насочваше към Земята. И когато в Аполоновите мистерии учителите са искали да говорят за духовно-моралните влияния на Аполон, те са казвали, че Аполон прави да прозвучава цялата Земя със свещената музика на сферите, т.е. изпраща лъчите от духовния свят на Земята. И в Аполон те са виждали едно същество, което е придружено от музите, от неговите помощнички. В този Аполон, който е придружен от деветте музи, се крие една чудесна дълбока мъдрост. Ако си спомняте, че човешкото същество се състои от различни членове, от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло, сетивна душа, разсъдъчна душа, съзнателна душа и т.н., можете да кажете: човекът е един азов център и този азов център обединява около себе си седем или девет членове, които са части на неговото същество. Когато се издигнем от човешкото същество до едно божествено Същество, ние трябва да си представим това, което е Азът, като това духовно Същество, а това, което са членовете, за божественото Същество това са неговите помощници: отделните индивидуалности. Както човекът е съставен от неговите отделни членове, физическо тяло, етерното тяло, астралното тяло и т.н., които се групират около неговия Аз, така и музите са се групирали около Аполон. И онова също, което е било казвано във връзка с подобни неща на кандидатите за посвещение в аполоновите мистерии, има дълбоко значение. На тях им била поверявана една тайна, като им се казвало: в шестата епоха на хората ще говори по един особен начин онзи Бог, който през втората епоха бе говорил по едни толкова особен начин на Заратустра. Това са се стремели учителите в мистериите да обяснят на учениците, като са казвали: в шестата епоха песента на Аполон ще достигне своя цел на земята. В това изречение, което е било обичайно при учениците на аполоновите мистерии, а именно, че в шестата епоха песента на Аполон ще достигне до своята цел, беше изразено повторението на втората епоха на Земното развитие в шестата епоха на една по-висока степен.

Първата епоха ще се яви отново на една по-висока степен в седмата. Проникнатото от Христа познание на първата следатлантска епоха, това стои като един висок идеал пред съвременните хора. Да се стигне до един такъв начин на чувствуване, до един такъв начин на виждане нещата, каквито са съществували на една по-нисша степен в първата следатлантска епоха, този идеал стои пред съвременните хора. В края на голямата следатлантска епоха, когато поеме пътя навън в сетивния свят и вработи в собствения душевен свят това, което сетивния свят му разкрива, човекът отново ще познае, че тези два пътя го довеждат до едно единство. Ето защо добре е, когато се пренесем в това чувствуване и мислене на древните индийци, което стои толкова далече от днешното чувствуване, тъй като ние се намираме в една междинна епоха. Даже когато вземем само някои черти, ние забелязваме нещо от съвършено различно чувствуване и мислене, от съвършено различно становище спрямо мъдростта и живота, които съществуваха у тогавашните хора, непробудени към азовото съзнание както днес. Онова, което е било тогава написано във Ведите, то е учението на първите велики учители на древна Индия, на свещените Риши. Тук трябва да обърнем внимание върху факта, че свещените Риши са получили своята подбуда от онази висша индивидуалност, която беше отвела народите на древна Атлантида през днешна Европа към Азия. В известно отношение свещените Риши бяха ученици на тази висша индивидуалност, на Ману. А какво им предаде Ману? Той им предаде начина, по който те тогава стигнаха до първата следатлантска мъдрост и познание. Да стигне човек до познанието така както това става днес, като се наблюдава външната природа, като се потопява във вътрешността на своята душа, което е станало възможно едва днес, това не би имало тогава никакъв смисъл.

В първата културна епоха на следатлантското време, у древния индийски народ, етерното тяло се простираше още далече над физическото тяло, а не както днес. Древният индиец още можеше да си служи със своето етерно тяло и с неговите органи, като не се отдаваше на живота на физическото тяло, а се отдаваше на етерното тяло, когато така да се каже забравяше, че се намира във физическото тяло. Когато правеше това, той чувствуваше като че е повдигнат извън себе си; като че е измъкнат както мечът от ножницата. Като долавяше това, той чувствуваше също нещо и от онова, което може да се опише така: аз виждам не чрез очите, чувам не чрез ушите, мисля не чрез физическия апарат на ума, а си служа с органите на етерното тяло. Това правеше той. Но тогава пред него заставаше живата мъдрост; не мисли, които хората могат да мислят или са мислили, а мисли, според които боговете са създали навън света. Това, което днес наричаме мисли, което изработваме като мисли с инструмента на мозъка, това стоящият в духовния живот индиец въобще не познаваше. Да умува, да размишлява, да мисли с ума, това той съвсем не е вършил, но у него беше така, че той се излъчваше от физическото тяло и виждаше в етерното тяло. Около него беше, като един моментален дар на божествения свят, целият космически сбор от мислите на Боговете, от които бе произлязъл светът. Как Боговете са мислили в първичните образи за всички неща, това стоеше пред неговите етерни сетивни органи, това виждаше той. Той нямаше нужда да мисли логически. Защо ние трябва да мислим логически? Ние трябва да вършим това поради причината, защото трябва да намерим истината чрез логическото мислене, защото можем да се заблудим, когато свързваме нашите мисли. Ако бяхме организирани така, че правилната мисъл да се нарежда в непосредствено чувствуване до правилната мисъл, тогава не бихме се нуждаели от някаква логика. Древният индиец не се нуждаеше от никаква логика, той виждаше мислите на Боговете и тези мисли от само себе си бяха верни. Така той беше изтъкал около себе си една етерно-космическа мрежа, изтъкана от мислите на Боговете. Той гледаше в тази тъкан от мисли, която му се явяваше като една протъкаваща света душевна светлина, правечната мъдрост. Но в това най-високо съвършенство можаха да мислят само свещените Риши и от това виждане те можаха да възвестят великите мъдрости на света. И какво чувство имаха те тогава? Те имаха чувството, че с тази мирова тъкан от мъдрост, в която беше записано като живи първообрази, цялата протъкана и проникната от душата на светлината, в нея се вливаше истината, познанието. Както по-късния човек има чувството, че в него се влива нещо, когато вдишва въздуха, така и древният индиец имаше чувството, че Боговете му изпращаха насреща мъдростта и той я вдишваше, всмуква я, както ние вдишваме въздуха. Душевната светлина, и тази душевна светлина одухотворена от мъдрост, това са всмуквали древните свещени Риши и те можаха да вършат това, а след това да го предават на онези, които ставаха техни последователи. И затова те можаха също да кажат: всичко, което ние проповядваме, е вдъхнато от самия Брахман. Този е даже дълбокият, буквално правилният израз: "то е издишвано от Брахман и вдишвано от човеците". Това беше становището на свещените Риши към Мъдростта на света, към това, което те проповядваха, което след това е било записано само в слаби образи, бихме могли да кажем, във Ведите. Защото онова, което свещените Риши учеха, е записано само като слаби копия във Ведите. И когато днес се четат Ведите, хората би трябвало да имат съзнание, че това са само слаби копия на първичната свещена мъдрост на Ришите. Въпреки това във Ведите ние трябва да виждаме нещо различно от това, което иначе виждаме в писмените творения: например, в Евангелието на Йоана ние намираме един вътрешен, душевен, проникнат от Христа живот; израз на Евангелието на Йоана, този израз стои по-далече от самото съдържание на евангелието, отколкото външният израз на Ведите стои по отношение на тяхното собствено съдържание. Между израза и съдържанието на Ведите има една по-вътрешна връзка, защото в думи те на Ведите се е вляло и предало така да се каже непосредствено това, което е било вдишано; докато авторът на Евангелието на Йоана е написал дълбоките мъдрости така, че първо ги е получил и след това ги е написал, изразът е отдалечен от това, което е съдържанието.

Тези неща трябва да ни бъдат ясни, ако искаме действително да разберем развитието на света. Ето защо трябва да разберем, че е едно естествено чувство, когато християнинът казва: "аз ценя Евангелието на Йоана над всичко", но също и когато християнинът изпитва нужда да не остане само при думите на Евангелието на Йоана, а да проникне, както духовното познание прави това, до духовното съдържание на Евангелието на Йоана, когато казва: Евангелието на Йоана става за мене това, което то трябва да бъде едва благодарение на това, че аз мога да проникна до това, което е дадено във външния израз". Обаче онзи който може да заеме правилно становище спрямо Ведите, той трябва да застане пред тях, както е заставал древния индиец, т.е. трябва да каже "Онова, което се намира в самите Веди, никой човек не го е усвоил първо и след това да го напише като израз на божествената мъдрост, а то е едно непосредствено предаване на това, което е вдишана мъдрост". Ето защо думите на Ведите, частите на Ведите, особено на Риг-Веда, не са само документи върху нещо свещено, но самите те са не що свещено за онези, които са чувствували, каква е връзката. От тук и онова безгранично почитане на Ведите като едно божествено същество в древни времена. Това трябва ние да разберем. И ние трябва да го разберем от душата на древния индиец. И ние трябва да се научим да разбираме някои неща, защото отиваме към един идеал, към идеала да намерим отново първата културна епоха на по-висока степен, т.е. да основем отново тази епоха на по-висока степен. Ние трябва да научим нещо от това, което се казва, например за думите на Ведите, че Варавадша е изучавал Ведите в течение на три столетия. Днешният човек ще вярва, че когато е изучавал три столетия Ведите, ще знае безкрайно много. Даже когато ще ги е изучавал много по-кратко време, той ще вярва, че знае много.

Разказва се, че един ден при Варавадша дошъл богът Индра и му казал: "Ти си изучавал три столетия Ведата; ето погледни, тук има три планини, много високи планини! едната означава първата част на Ведата, Риг-Веда, втората планина означава втората част на Ведата, Сама-Веда, и третата планина означава третата част на Ведата, Ягур-Веда. ти си изучавал тези три части на Ведите в течение на три столетия". Тогаз Индра взе три малки буци пръст, колкото можеше да държи ръката, от тези три планини и каза: "Погледни тези буци! Ти знаеш от Ведите толкова, колкото са тези буци по отношение на трите големи планини". Превърнете това, което бе казано, в чувство, тогава то ще означава: "Ако пристъпите към най-висшата мъдрост, било в тази или онази форма, даже и във формата, в която тя ни се явява днес, когато сме призвани да търсим отново мъдростта не от книгите, а от това, което се намира в света, чрез благовестието на розенкройцерството, и ако приложите това към онова, което ни е дадено чрез духовното познание, и ако чувствувате по описания начин и заемете правилно становище, едва ли бихте могли да кажете за себе си, че сте слушали толкова от духовното познание, колкото някога Варавадша е научил от Ведите. Но всеки трябва да изслуша тази притча с Варавадша, тогава по пътя на чувствата той ще заеме едно правилно отношение към всеобхватната мъдрост на света. И това чувство ще бъде от такова естество, което ще ни подскаже, че съществува нещо безкрайно, от което можем да имаме само една малка бучка. Чрез това ние добиваме и истинския копнеж да напредваме по един правилен начин и да имаме търпение, до като се прибави още една малка бучка". Предчувствието е едно от най-благотворните чувства на човешката душа. Много може да се научи от прадревната мъдрост на изтока; към най-ценното, което може да се научи от тази светлина, принадлежат такива неща, които се отнасят за нашето усещане. А то е нещо от онова, което бог Индра даде на Варавадша като един вид ръководство, да заеме правилно становище към Ведите. Такива чувства на свещен трепет, на благоговение трябва да добием ние отново, когато искаме да вървим към една епоха, в която отново трябва да проникнем с поглед в това, което е благовестие на по-новите мистерии, когато отново ще прогледнем в онзи килим от мъдрост, който е изтъкан от божествените мисли, а не от човешките мисли. Това е и най-доброто, което научаваме като чувства. Но ние не искаме да вярваме, че вече имаме тези чувства в обикновеното съзнание, а трябва да бъдем на ясно, че пътят към най-висшите чувства минава през знанието. А когато искаме да заобиколим мисълта, когато търсим най-удобното и не искаме да търсим по този начин чувствата чрез етерните висини на мислите, ние ще останем при обикновените тривиални чувства и ще считаме, че това е вътрешно вглъбяване на душата в Бога. Такива чувства, каквито можеха да се намерят в древна Индия, съставляват една основна черта на цялата мъдрост на първата следатлантска културна епоха, за да се постави тогавашният човек по един правилен начин към света и да чувствува едно единство в духовните светове, единство, което може да бъде намерено по пътя навън или по пътя навътре. При всички следващи култури трябва да се покаже нещо различно.

Докато в древна Индия има едно съединение на двата пътя, следващите епохи, древно-персийската епоха, египто-халдейската епоха, гръцко-латинската епоха, вървят по отношение на двете откровения отвътре и отвън по пътища, които можем да означим като едно раздвоение. От една страна имаме откровението отвън, от друга страна откровението отвътре. Така е вече във втората епоха на следатлантската култура. Там от една страна имаме не само пътя на народа, но и пътят на мистериите раздвоен в път навън в царството на Аура-Маздао и в път навътре. Това, което при начина на мислене на древните индийци беше виждано още живо, единството намиращо се зад двата духовни свята, за втората следатлантска културна епоха то беше нещо, което като че бе изчезнало от погледа, като че се намираше вече в една непроницаема основа на съществуването, за което хората още имаха едно предчувствие, но то не можеше вече да живее в душата. Древният индиец чувствуваше: "Аз отивам вън, от друга страна отивам вътре и стигам до единството". Персиецът вървеше по външния път, във външния свят, и когато се придържаше към учението на Заратустра, казваше: "Аз идвам от Ормузд! " а когато вървеше по вътрешния път: "Аз идвам до съществото на Митра! ". Но за него тези два пътя не се съединяваха в един, в едно единство. Той още предчувствуваше, че те трябва да се срещнат някъде. Ето защо той говореше за същността на Непознатия в тъмнината, който може да бъде само предчувствуван, за непознатия първичен Бог. Това беше още едно пра-духовно Същество, за което се знаеше, че трябва да съществува, но което не можеше вече да бъде намерено. Заурана Акарана, това беше името на съществуващия в тъмнината Бог, на Бога на персийците, който обаче не можеше да бъде вече намерен по двата пътя. Това, което можеше да бъде достигнато, беше това, което се намираше зад килима на външния сетивен свят. Там се намираше първо онова, за което говореше Заратустра. Следователно то беше нещо като потомък на Заруана Акарана Това беше богът Аура-Маздао, господарят на царството на слънчевите духове, на царството, от което на Земята идваха благотворните действия, които в противовес на физическите слънчеви действия трябва да бъдат наречени духовни, Духът, от който, например, древният персиец извличаше моралните правила и закони. Посветеният, който чрез посвещението се издигаше до моралните правила и закони, той предаваше тези морални закони на хората като закони на човешката дейност, на човешките дела. Този беше единият път; и посветеният виждаше този дух, който беше дух на Слънцето, да царува в най-висшата област; там той виждаше неговите служители, Амшаспани, онези, които заставаха, така да се каже, около неговия престол, които бяха негови посланици. Докато този Дух управляваше цялото царство, неговите служители управляваха отделните части на това царство. В тяхно подчинение се намираха онези Същества, които се наричаха Изети или Изаради. Така щото древният персиец поглеждаше навън в царството намира що се зад килима на сетивния свят и виждаше едно най-висше духовно Същество, Аура Маздао и под него една група от Амшаспани; след това подчинени на Амшаспаните той виждаше съществата, наречени Изети или Изаради. А имаше още и други същества, за които можем да кажем, че те са онова в духовния свят, което мислите на хората са в душата. Тези мисли в човешката душа са само образи от сянка на тяхната действителност; вън в духовния свят на нашите мисли отговарят определени духовни същества. За схващането на древните персийци тези същества бяха такива, които стояха, така да се каже, непосредствено над човека. Те се наричаха Фраваши или Феруери. Така сред персийското развитие са си представяли царството зад килима на сетивния свят като една поредица от същества, намиращи се на различни степени, поредица от духовни същества, които стигаха нагоре до Ормузд. Обаче в момента, когато не се вижда пълното съзвучие, пълната съгласуваност между духовното царство, което се намира чрез външния път, и духовното царство, което се намира по вътрешния път, тогава до висока степен зависи от човека, как той вижда вътрешното царство. Но за хората от древна Персия цялата природа също беше станала нещо различно от това, което тя беше за древния индиец. Хората от древно-персийското човечество не притежаваше вече тази особеност, именно техните етерни тела да се простират значително навън от физическите тела, какъвто беше случаят у древните индийци. При тях етерното тяло беше се прибрало вече значително във физическото тяло. Ето защо древните персийци не можеха вече да си служат с органите на етерното тяло, както това можеха древните индийци. Органите, с които хората от древно-персийския народ си служиха, бяха онези органи, които първоначално бяха изградени в онази част на човешкото същество, която днес наричаме Сетивно тяло /Тяло на усещанията/. Вие знаете, че в цялостния човек трябва да различаваме физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло или сетивно /усещащо/ тяло, сетивна душа, разсъдъчна душа, съзнателна душа, после това, което наричаме Духов но Себе, Дух-живот и накрая Човек-Дух.

Човек-Дух

Дух-Живот

Духовно-Себе

Съзнателна душа

Разсъдъчна душа

Сетивна душа

Сетивно тяло

Етерно тяло

Физическо тяло  

Следователно древният индиец си служеше, както посочихме, със своето етерно тяло, когато искаше да се издигне да най-висшите познания. Персиецът не можеше вече това. Но той можеше да си служи със сетивното тяло. Следователно той се издигаше до своите най-висши познания чрез сетивното тяло. Понеже не можеше вече да вижда с етерното тяло, най-висшето единство се забулваше пред него. Той можеше да вижда в духовната страна на външния свят със сетивното тяло и неговото виждане беше в известен смисъл едно астрално виждане. Много от членовете на древния персийски народ има ха тази способност: да виждат астрално Аура-Маздао и неговите служители, защото още можеха да си служат със сетивното тяло. Но от даденото описание в моята книга "Теософия" Вие знаете, че сетивното тяло е тясно свързано със сетивната душа. Следователно, в момента, когато човекът от древно-персийския народ си служеше със сетивното тяло, присъствуваше и сетивната душа но той не беше още стигнал до там, да може да си служи с тази сетивна душа; защото тя не беше още достатъчно развита, а тепърва трябваше да се развие. Ето защо човекът от древно-персийския народ се намираше в едно твърде особено положение. Той си служеше със своето сетивно тяло. В това винаги участвува и сетивната душа. Но той трябваше да я приеме такава, каквато тя беше тогава. Ето защо персиецът трябваше да чувствува: когато сетивното тяло, което сега е вече развито, се издига до Аура-Маздао, участвува и сетивната душа. Но тази душа се намира в известна опасност и когато изяви свои те усещания, тя ще ги изпрати именно такива в сетивното тяло; тя наистина не ще изяви това, което съществува като стари луциферически съблазни, в тяхната истинска форма, защото няма още никаква способност за това, но ще изпрати действията на тези съблазни в сетивното тяло. Така в древна Персия хората възприемаха действията на сетивната душа върху сетивното тяло, които представляваха едно идващо от външния свят отражение на това, което действуваше от стари времена в сетивната душа. Това е, погледната от вътре, онова, което се нарича действия на Ариман, действия на Мефистофел. Ето защо тогавашният човек чувствуваше, че стои срещу две сили. Поглеждайки към онова, което можеше да постигне, когато погледът се насочваше навън, той виждаше тайните на Аура-Маздао; хвърляйки поглед във вътрешността, тогава с помощта на сетивното тяло, чрез това, което беше произвел Луцифер, той стоеше пред противника на Аура-Маздао, пред Ариман. Имаше само едно нещо, което го предпазваше от съблазните на Ариман, а то се проявяваше: когато чрез посвещение човек изпреварваше нормалното развитие на човечеството, като развиваше сетивната душа. Когато човек развиваше и пречистваше тази сетивна душа, изпреварвайки по този начин човечеството, тогава той поемаше вътрешния път, един път, който водеше не до Аура-Маздао, а до нещо друго; тогава той стигаше до изпълнените със светлина царства на Луцифер. А това, което проникваше човешката душа, когато тя вървеше по вътрешния път, това по-късно хората нарекоха бог Митра. Ето защо персийските мистерии, които култивираха вътрешния живот, са мистериите на Митра. Така от една страна ние имаме бога Митра, когато човек вървеше по вътрешния път; а това, което той намираше по пътя навън, бяха царствата на Аура-Маздао.

А сега да пристъпим по-нататък в следващата следатлантска културна епоха, в египто-халдейската епоха. В тази египто-халдейска епоха ние имаме едно забележително явление. Не напразно ние я назоваваме с две имена. През време на тази културна епоха имаме от една страна отвъд в Азия поданици на северното течение на народите, това е халдейския елемент; на другото течение принадлежи египетският елемент, на течението на народите, които бяха поели южния път. Тук ние имаме една епоха, в която се срещат две течения на народите. И ако си спомняте, че северното течение развиваше предимно погледа към външния свят, към търсенето на онези Същества, които се намираха зад килима на сетивния свят, и че египетският народ търсеше онези Духове, които могат да бъдат намерени по вътрешния път, Вие ще разберете, как тук действуваха заедно две течения. Следователно в тази епоха външният път на хелдейците се срещна с вътрешния път на египтяните. Гърците чувствуваха това по един съвършено правилен начин, когато сравняваха халдейските богове с тяхното царство на Аполон. Това, което получиха от халдейците, те го търсеха по свой начин в техните мистерии на Аполон. Обаче когато говореха за Озирис и за онова, което му принадлежеше, тогава те търсиха това по съответния начин в мистериите на Дионисий. Тогава хората имаха едно предчувствуващо съзнание за това, какви са в действителност духовните отношения.

Но човечеството върви напред в своето развитие и с времето развива нови членове. През древно-индийския период то разви етерното тяло и неговите органи; през древно-персийския период то си служеше със сетивното тяло и го разви, а през египто-халдейския период бе развита сетивната душа, т.е. предимно един вътрешен член. Докато сетивното тяло беше насочено навън, сетивната душа е насочена навътре. Следователно хората се отдалечават още повече от това, което са божествено-духовните светове. Те живеят един вътрешен живот в душата и по отношение на това, което не е в човека, трябва да ограничат този живот в рамките на това, което сетивата възприемат. Така от една страна все повече и повече се разкрива царството на сетивния свят, а от друга страна душевния живот все повече и повече става самостоятелен.

Културата на сетивната душа е култура на третата епоха. Обаче това, което сетивната душа развива, сега не са вече виждани мъдрости, които бяха прочитани един вид от един килим на окръжаващия свят. То вече е подобно на това, което днешният човек измисля, въпреки че, поради развитието на съзнателната душа в днешния човек, тогава то беше много по-живо. Мислите са още, така да се каже, пълносочни; сравнете с днешните те са по-живи, те са така живи, както днес за нас е усещането "червено". Днес човекът не чувствува своите мисли със същата сила, както чувствува един вкус или един мирис. В миналото, когато през египетската епоха бе развита сетивната душа, мислите бяха такива, че те бяха живи в душата, както днес усещанията на един цвят, на един мирис или на един вкус. Днес мислите са избледнели, станали са отвлечени. В миналото те бяха нещо конкретно. Те бяха още повече виждани мисли; ако и да не бяха такива мисли, които да се виждат като разперени мисли във физическия свят, все пак те бяха такива, че човек чувствуваше: аз не съм измислил тези мисли, а това са мисли, които възникват в душата като вдъхновения, които идват като приливи и са били там. През египетско време не се казваше вече, че човек диша мъдрост, но той е живо проникнат от мислите, те израстват в душата, те са изпратени в нашия свят от духовния. Така в течение на времето всичко се изменя. Ето защо човекът от египто-халдейската епоха нямаше вече съзнанието за мъдростта на света като за един разпрострян свят на светлината, а имаше съзнанието, че той има мисли, но такива мисли, които изникват като вдъхновени. И съдържанието на една възникваща така в него наука, това е халдейската астро-теология и на египетската херметическа мъдрост. Те са възникнали по този път. Това, което живееше в звездите и ги движеше, което пулсираше в нещата, него човекът не можеше да прочита направо, но в неговата вътрешност то се изявяваше като древна мъдрост на египто-халдейския период. При това, у халдейците то беше така, че те имаха съзнанието: "това, което знаем, не е просто наше вътрешно притежание; то е едно отражение на това, което става във външния свят". У египтяните беше така, че те имаха съзнанието: това, което възниква в моята душа, е едно отражение на скритите богове, които човек не намира между раждането и смъртта, а между смъртта и едно ново раждане. Така египтяните и халдейците се развиваха едни от други; в тяхната мъдрост едните възприемаха онова, което се намира зад света, в който ние живеем между раждането и смъртта, а другите, възприемаха в тяхната вдъхновена мъдрост това, което живее между смъртта и едно ново раждане. Обаче, както можете да видите от целия смисъл на това развитие, тези вдъхновения на вътрешността бяха по необходимост далече от същинското първично Същество в неговото Единство. С тези възникващи вдъхновени мисли хората не стигаха толкова далече, колкото може ха да стигат чрез сетивното тяло през древно-персийската епоха. Всичко беше вече избледняло, в него не се намираше вече толкова много от съдържанието на външния свят; това съдържание /духовно съдържание/ се беше вече оттеглило. Следователно през египто-халдейската епоха хората изживяваха една мъдрост на външния свят вътре в себе си, а не вече мъдростта в самия външен свят. Въпреки това, онези, които се запознаваха с тях с подходящите чувства, имаха най-голямо уважение пред мъдростите на древната персийска епоха. Ако искаме да изразим с една дума образцовите мъдрости, които халдейците са разкрили относно духовния свят, който стои зад физическия свят, на основата на този физически свят, можем да кажем: това са халдейските мъдри изречения; и сборът от халдейските мъдри изречения съставлявал в древни времена едно високо почитано съкровище от мъдрост. В тези мъдри изречения се крият извънредно важни неща от тайните на света. Те бяха почитани така, както се ценяха откровенията, които човек изживяваше между смъртта и едно ново раждане; те бяха ценени като египетски извори на мъдростта, тези откровения.

Обаче по-тъмно и сянковидно беше станало онова Същество, което през древната индийска епоха беше напълно достъпно за познанието и в своята по-дълбока същност се беше оттеглило пред погледа. За халдео-египетската мъдрост това най-висше единно Същество беше станало още по-сянковидно. Халдейците го наричат Ану и това име означава нещо, което е единството на двата свята, но което стои далече, далече високо над онова, което човек може да познае. То беше станало още по-сянкообразно отколкото Заруана акарана. И халдейците не дръзнаха да погледнат нагоре в онези области, в които човекът от епохата на Заратустра беше гледал, а те поглеждаха в онези области, които са по-близко до човешката мисъл. Там, казват те, се намира всичко, защото най-висшето се намира и в най-нисшото, но те намират нещо, което нари чат като едно същество, което е като една отсенка на най-Висшето. Това те наричат Апазон. След това те виждаха нещо, което им се явяваше като една отсенка на това, което днес бих ме си представили субстанциално като стоящо под Човека-Дух, което бихме си представили образувано от Духа-Живот. Това те са назовавали така, че ние можем да копирам от тяхната дума, като изговаряме Таутхе. След това те имаха едно същество, което наричаха Миомис. Миомис беше приблизително онова, което днес духовното познание има навик да нарича един миров дух, което е едно същество, притежаващо като най-нисш член Духовното Себе. Така те виждаха една троица, която стоеше над тях. Но те имаха съзнанието, че тази троица им показваше своята истинска форма само по отношение на нейните нисши членове, че по-висшите членове са само отсенки на по-Висшето, което се беше оттеглило от тях. И като издънка на това Същество, което може да се нарече Миомис, трябва да считаме в областта на Азовостта или на огненото Същество Бел, онзи бог, който като творец на света беше и народен бог.

Така ние виждаме, че и в названията на боговете се изразява това, което се беше образувало в цялото същество на народа. Когато поданикът на този халдейски свят при стъпваше тогава във вътрешния път, той казваше, че през булото на душевния живот до стига в един свят на намиращи се под човека или подземни богове. Адонис е едно покъсно име за онези същества, които халдеецът намираше по вътрешния път. По този път можеха да минат само посветените; защото за непосветените той беше свързан с големи опасности. Но когато минаваше по този път, посветеният, когато той развиваше така, че стигаше в света, който се намира под булото на душевния живот, той познаваше също нещо, което може да се сравни с изживяванията на днешното посвещение. Защото ние се приближаваме вече до особеностите, които все повече и повече се оформяват в особености на нашата епоха. Онзи който биваше посветен в древното халдейство, минаваше през две изживявания; и бяха положени грижи, щото тези изживявания да протекат така, че те да съвпаднат, следователно посвещаваният поемеше външния път за духовния свят и вътрешния път за духовния свят така, че поне да добие чувството за едно общо тъкане и за един общ живот на духовното във външния свят и вътре в душата. И след това по вътрешния път той изживяваше срещата с онова духовно Същество, което сред халдейството се наричаше Истар и за което знаеше, че принадлежи към благотворните богове на Луната. Истар стоеше на прага, който иначе закрива за хората това, което стои като духовност зад душевния живот. А от другата страна, където се намира вратата за духовния свят през килима на външния сетивен свят, там стоеше другият пазач: Меродах или Мардух. Меродах стоеше на прага на духовния свят с Истар. Меродах, когото можем да сравним с пазача на прага, с Михаел, Меродах и Истар бяха тези, които правеха вътрешността на душата ясновиждаща и въвеждаха човека в духовния свят от двете страни. Ето защо чрез тази среща човек изживяваше това, което символично той и днес чувствува: на човека е подадена светещата чаша, т.е. човек научава най-първата употреба на своите лотосови цветове още напипвайки. След това той пристъпва по-нататък постепенно. Така Вие виждате, как още в тази епоха е необходимо преминаването на един праг.

В Египет работата стои малко различно, но все пак подобно. Така човечеството върви напред в своето развитие стигайки да нашето време. След това обаче трябваше да дойде моментът, когато трябваше да бъде подготвено слизането на космическия Дух на Слънцето на Земята.

Духът, който по-рано беше навън, трябваше сега да влезе в човешката душа, за да може да бъде намерен във вътрешността, както по-рано луциферическите божества можаха да бъдат намерени, както Озирис можеше да бъде намерен вътрешно. Двата пътя, която в тяхната противоположност се показаха у Хелдейците и Египтяните, трябваше взаимно да се оплодят. Това трябваше да стане. Но как можеше да стане то? То можеше да стане, като се създадеше един свързващ ги член. Този свързващ член изхожда от Ур в Халдея, както правилно Библията разказва това. Той /Авраам/ взема със себе си онези откровения, които идват от вън. След това отива в Египет, приема това, което идва от вътре и съединява двата елемента, така щото за първи път в лицето на Яхве се явява едно Същество отразявайки предварително Христовата светлина, Същество, което съединява двата пъти. Това, което бяха предишните богове, сега се изявява на човека от две страни. Както по-късно Христос е осветлен вътрешно, така бива поне осветлено това, което по-рано се явява като определени богове в тъмнината. Така ние виждаме, че в лицето на Яхве или Йехова се явява един Бог, който се намира по вътрешния път, но не става още видим чрез самия себе си, а става видим, когато е осветлен от вън. Отразената Христова Светлина е у Йехова. Така ние виждаме, как тези две направления застават едно до друго и взаимно се оплодяват, тези две направления, които толкова много ни занимаваха. Обаче с това в развитието на човечеството започва нещо съвършено ново и особено. Сега започва това, че външното и вътрешното се оплодяват; сега започва това, при което вътрешното става външно, излиза навън в пространството, за да бъдат двете едно до друго, където излиза навън в пространството това, което по-рано беше живяло само вътрешно във времето. Изследвайте Вашия душевен живот, този живот не е разпрострян в пространството, той протича във времето. Отделните мисли в усещания, чувства идват едно след друго. Това, което е навън, е разпростряна в пространството, то стои едно до друго. Ето защо сега трябва да настъпи това, което се нарича: изтичането на вън в пространството на нещо, което досега е живяло само във времето, за да бъде едно до друго. Това и стана, че нещо, което бе живяло само във времето, от сега нататък живее в пространство то едно до друго. Чрез това става нещо важно, и то се изразява по един твърде дълбок начин.

Всичко онова, което по-рано беше човешко духовно развитие, което водеше навън над външните пространствен свят, водеше и външно във времето. Сега всичко, което е подредено по време, е подредено според мярката и според природата на числото седем. Ние овладяваме хода на мировото развитие, когато сложим на неговата основа числото седем, като казваме: Сатурн, Слънце, Луна, Земя /Марс, Меркурий/, Юпитер, Венера, Вулкан, като имаме, например, тук седем епохи, седем периода. Във всичко, което подлежи на времето, ние можем да се ориентираме, когато приложим числото седем. Ето защо, навсякъде, където сме въведени във времето, ние сме доведени до числото седем. Всички колегии и ложи, които извеждат от пространството и въвеждат във времето, когато водят до свръхсветовното, са подчинени на числото седем. На числото седем са подчинени свещените Риши, на числото седем са подчинени другите свещени учители на народите отивайки чак до седемте мъдреци на древна Гърция.

Основното число на пространството е дванадесет. А когато времето се излива в пространството, то се явява чрез числото дванадесет. Ето защо числото дванадесет царува там, където времето се излива навън в пространството. Ние имаме дванадесет колена /родове/ в Израел, дванадесет апостоли в момента, когато Христос, който преди се беше изявявал във времето, се разлива навън в пространството. Това, което е във времето, е едно след друго. Ето защо това, което води от пространството към времето до боговете на луциферическото царство, то води в числото седем. Ако искаме да охарактеризираме нещо в това царство според неговата същност, ние намираме тази същност, когато свързваме това, което трябва да изследваме, с неговото отечество. Ние познаваме онова, което се развива във времето, когато от по-късното се издигаме до по-прежното, както се издигаме от детето до бащата. Когато навлизаме в света на времето, над което царува числото седем, ние говорим за децата и за тяхната първопричина, за техния произход, за децата на духовните Същества, за децата на Луцифер. Когато извеждаме времето навън в пространството, ние говорим за онези Същества, които стоят едно до друго, при които се взема под внимание стоенето едно до друго и с това вливането на душевните импулси от едното към другото в пространството. Там, където чрез това, че времето се разлива навън в пространството, числото седем се превръща в числото дванадесет, понятието за детето престава да има същия свръхсетивен смисъл; там се явява понятието братство. Тези, които живеят един до друг, са братя. Така ние се издигаме в развитието на човечеството, като превръщаме важното понятие за синовете Божии в понятието за братя, които живеят един до друг. Братя, братя и сестри живеят един до друг. Това, което произхожда едно от друго, то живее едно след друго. Тук в един важен момент ние виждаме преминаването от синовете или децата на луциферическото царство и неговата същност към братята Христови, един преход, за който утре ще говорим по-нататък.