СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ

Един опит да се добие един общ поглед върху света и живота изхождайки само от основата на строгата наука, бе направен в течение на 19-тото столетие във Франция от Огюст Конт /1798-1857 г./. Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин. Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки. И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света. За Конт човешкият род е даден като установен и неизменим; той не иска да знае нищо за теорията на Ламарк. За него идеал на познанието са простите, прозрачни природни закони, каквито физиката използува при нейните явления. Докато една наука не работи още с такива прости закони, за Конт тя е незадоволителна като познание. Той е един математически ум. И това, което не може да се третира прозрачно и просто както една математическа задача, е за него неузряло за науката. Конт няма никакво чувство за това, че човек се нуждае от толкова по-изпълнени с живот идеи, колкото повече се издига от чисто механически и физикални процеси към по-висшите природни форми и към човека. Чрез това неговият светоглед добива нещо мъртво, сковано. Целият свят се представя като механизъм с колела на една машина. Навсякъде Конт минава покрай живото; той прогонва живота и духа от нещата и обяснява след това само онова, което у тях е механично, машиноподобно. В неговото изложение пълносъдържателният исторически живот на човека се представя като един образ от понятия, който астрономът начертава за движението на небесните тела. Конт е построил една стълба на науката. Математиката е най-долното стъпало; после следват физиката, химията, след това науката на живите същества /биологията/; завършекът е образуван от социологията, познанието на човешкото общество. Неговият стремеж е насочен към това, да направи всички тези науки така прости, каквито е математиката. Явленията, с които отделните науки се занимават, са винаги различни; обаче законите са всъщност винаги същите.

* * *

Вълните, които са предизвикали мислите на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "Отношението на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798 година. Въпреки това тези лекции могат да се считат като начало на светогледното развитие на Франция в 19-тото столетие. В тях се изразява едно ясно съзнание за това, че начинът, по който Кондияк разглежда нещата за явленията на душевния живот, е твърде силно копиран от възгледите, които хората имат за възникването на чисто механическите процеси на неорганичната природа. Кабанис проучва влиянието на възрастта, на пола, на начина на живот, на темперамента върху начина, по който човек мисли и чувства. Той образува представата, че духовното и телесното не стоят едно до друго като две същности, които нямат нищо общо едно с друго, а съставляват едно неразривно цяло. Това, което го различава от неговите предшественици, не е основният възглед, а начинът, по който той изгражда този възглед. Неговите предшественици просто пренасят възгледите, които си добиват в неорганичния свят, върху органичния; Кабанис си казва: - Нека разгледаме и духовния свят също така без пристрастно, както разглеждаме неорганичния; тогава той ще ни каже, как се отнася той спрямо другите природни явления. По същия начин постъпва и Дестют дьо Траси /1754-1836 г./. Той също искаше първо да разгледа духовните процеси безпристрастно, как те се представят, когато човек пристъпва към тях без философски, но също и без природонаучен предразсъдък. Според мнението на този мислител, човек се подава на една грешка, когато си представя душата така автоматична, както са сторили това Кондияк и неговите последователи. Това автоматично схващане не може да се удържи, когато човек наблюдава искрено самия себе си. Ние не намираме в нас никакъв автомат, не намираме едно същество, което е водено отвън за ходилката. Ние винаги намираме в нас самодейност и собствена същност. Даже ние не бихме знае ли нищо за действия на външния свят, ако не бихме чувствали в нашия собствен живот смущения чрез съвместното сблъскане с външния свят. Ние изживяваме себе си; развиваме от нас нашата дейност; но през време, когато вършим това, ние се натъкваме на съпротивление; забелязваме, че съществува не само ние, а също още нещо, което ни се противопоставя, външния свят.

Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./. Биран е един надарен с тънък усет наблюдателна човешкия дух. Това, което при Русо се явява като един буйно проявяващ се, предизвикан само от едно произволно настроение начин на разглеждане на нещата, при него то е ясно пълносъдържателно мислене. Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения. Той изследва разклоненията и промените на вътрешния живот; вътре в човека се намира един източник на познанието. Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят. Какво бихме знаели ние за силите съществуващи вън в природата, ако не бихме познавали действително като изживяване една сила в нашата душа, и не бихме могли поради това да сравним с тази сила това, което застава срещу нас като подобно на сила във външния свят? Ето защо Биран неуморно е в търсене на процеси в собствената душа на човека. Той насочва своето наблюдение върху непроизволното, несъзнателното във вътрешния живот, върху духовните процеси, които вече съществуват в душата, когато в нея се явява светлината на съзнанието. Търсенето на Биран на мъдрост вътре в душата го доведе в по-късни години до една своеобразна мистика. Щом ние черпим най-дълбоката мъдрост от душата, тогава ние ще стигнем най-близо до първичните основи на съществуването тогава, дълбоките душевни процеси е едно вживяване в първоизточника на съществуването, в Бога в самите нас.

Привлекателната страна на мъдростта на Биран се състои в интимния начин, по който той я изнася, говори за нея. Той не намери също една по-подходяща форма на изложението освен тази на един "Интимен дневник". Съчиненията на Биран, които водят най-дълбоко в света на неговите мисли, са били издадени едва след неговата смърт от Е. Навил /виж неговата книга: Мен дьо Биран. Неговият живот и неговите мисли, 1857 г.; и издадените от него Неиздадени Съчинения на М. Д. Биран/. Кабанис и Дестют дьо Траси принадлежаха като по-възрастни мъже на един по-тесен кръг от философи, Биран живееше между тях като по-млад.

Към тези, които още през време, когато Биран беше още жив, бяха посветени в неговите възгледи, принадлежащи на Ампер, който е известен като природоизследовател чрез разширяване на наблюденията на Осрецед върху отношението на електричеството и магнетизма. Бирановият начин на разглеждане на нещата е по-интимен, този на Ампер научно по-методичен. Ампер проследява от една страна, как в душата се свързват усещанията и представите, а от друга страна, как с помощта на мисленето духът стига до една наука на явленията на света.

Голямото значение на това светогледно течение, което по време се представя като едно продължение на учението на Кондияк, трябва да се търси в това, че се подчертава решително собствения живот на душата, че самодейността на човешката вътрешна личност се поставя на преден план на разглеждането, и че при това все пак всички разглеждани тук мислители работят за постигане на познания в строго естествено научен смисъл. Те изследват духа на метода на естествената наука; обаче не искат предварително да поставят неговите явления на еднаква почва с другите процеси на природата. И от техните повече материалистични начала се получава накрая един светоглед клонящ изрично към духа.

Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха. Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.

Огюст Конт застава енергично и целенасочено в този ход на развитието на френските светогледи с неговия основен принцип: Изходната точка за един светоглед може да се търси само в научността, която изхожда от такива строги и наблюдавани математически истини, която изхожда от такива строги и наблюдава ни математически истини, както физиката и химията. Той може да счита за зряло само едно такова човешко мислене, което се е издигнало до този възглед. За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи. В издигането от богословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството. В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия. По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед. То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни мисли. Също и възгледите върху хода на развитието на човечеството, върху съвместния живот на хората в държавата, в обществото и т.н. ще станат напълно ясни само тогава, когато те търсят такива закони както строгите естествени науки. Причините, поради които се раждат семействата, съюзи, правни възгледи, държавни устройства, трябва да се търсят по същия начин, както онези, поради които телата падат върху земята, или поради които храносмилателните органи на животното извършват тяхната работа. Науката за съвместния човешки живот, за човешкото развитие, социологията, е поради това особено при сърце на Конт. Той се стреми да и придаде строгия характер, който другите науки постепенно са приели. В тази насока той има един предтеча в лицето на Клод Анри Сен-Симон /1760-1825 г./. Този последният създаде възгледа, че човекът ще бъде един съвършен кормчия на своите собствени съдбини, когато схваща в строг научен смисъл своя собствен живот в държавата, в обществото, в течение на историята и го устрои в смисъла на едно развитие на природните закони. Известно време Конт се намираше в приятелски отношения със Сен-Симон. Той се раздели от него, когато този последният изглеждаше, че се е изгубил във всевъзможни безпочвени мечтателства и утопии. Конт работеше с рядко усърдие в поетата веднъж посока. Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на богословски или идеалистични мисли. Конт не поставяше на философа никаква друга задача, освен една такава на подобно ориентиращо съчетаване. Той не трябва да прибавя нищо от себе си към това, което науките са установили относно връзката на фактите. Чрез това бе изразен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед.

* * *

Като един силен и активен защитник на тази мисъл за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865 година със своята "Природна диалектика". По-нататък той изложи пред света своите възгледи в 1875 година в книгата "Курс на философията като строго научен светоглед и устройване на живота", и в много други математически, естественонаучни, философски, научноисторически и националикономически съчинения. Цялото творчество на Дюринг произлиза от един в най-строгия смисъл математически и механичен начин на мислене. В премислянето на всичко онова, което може да се постигне с математическа закономерност в явленията на света, Дюринг събужда удивление. Обаче там, където едно такова мислене не е достатъчно, там той изгубва всяка възможност да се ориентира в живота. От този негов духовен характер може да се обясни произвола, предубедеността, с която Дюринг обсъжда толкова много неща. Там, където трябва да се разсъждава според по-висши идеи, какъвто е случаят при сложните отношения на човешкия съвместен живот, там той няма поради това никаква друга опорна точка освен придобитите чрез случайни лични отношения симпатии и антипатии. Той, математически обективният ум, изпада в пълен произвол, когато се заловя да оцени това, което са извършили хората от историческото минало или от съвременността. Неговият трезвен математически начин на мислене го доведе дотам, да окачестви като най-ненаучен ум на новата време една личност като Гьоте, цялото значение на който, според неговото мнение, се изчерпва в няколко лирически произведения. В подценяването на всичко онова, което надвишава трезвата действителност, не може да си отиде по-далече от колкото е отишъл Дюринг в своята книга? Величията на модерната литература". Въпреки тази едностранчивост, Дюринг е една от най-подбуждащите фигури на модерното развитие на светогледите. Никой, който се е задълбочил в неговите богати с мисли книги, не може да си признае нещо друго, освен че е получил дълбоки въздействия от тях.

Дюринг обсипва с най-груби изрази всички светогледи, които не изхождат от строго научни изходни точки, а от други. Всички подобни ненаучни начини на мислене "могат да бъдат разбрани в стадия на детската незрялост или на трескави пристъпи, или в обратното развитие на остарялостта; при тези предпоставки те могат да завладеят цели епохи и части на човечеството или случайно отделни елементи на западнали слоеве на обществото, но винаги те принадлежат на областта на незрялостта, на патологичното или на обхванатите вече от разлагане остатъци". /Курс по философия стр. 44/. Това, което са извършили Кант, Фихте, Шелинг, Хегел, той ги осъжда като излияние на шарлатанска професорска мъдрост; за него идеализма като светоглед е една теория на лудостта. Той иска да създаде една философия на действителността, която единствено е природосъобразна, защото "отстранява изкуствените и противните на природата съчинения и за първи път прави от понятието на действителността по един начин, който изключва всякакъв пристъп на мечтателска и субективистично ограничена представа за света". /Курс по философия стр. 13/.

Нека си помисли, как истинският механик, истинският физик мисли, когато те се придържат към това, което сетивата възприемат, което умът може да комбинира и изчислението да установи. Всичко, което излиза вън от тази област, е ленива игра на понятия. Така си казва Дюринг. Обаче той иска да помогне на това мислене да добие своите съвършени права. Който се придържа изключително към това мислене, той може да бъде сигурен, че то ще му даде осветление на действителността. Всяко размишление върху това, дали с нашето мислене можем фактически да проникнем в тайните на мировите процеси, всички изследвания, които както тези на Кант искат да ограничат познавателната способност, произхождат от една логическа извратеност. Не трябва да се изпада в пожертващото себе отричане на ума, което не смее да произнесе нещо положително върху света. Това, което можем да знаем, е едно действително неразмътено представяне на действителното. "Цялостта на нещата има една систематична организация и вътрешна логическа последователност. Природата и историята имат едно устройство и развитие, чиято същност отговаря в голяма част на общите логически отношения на понятията. Общите свойства и отношения на мислителните понятия, с които се занимава логиката, трябва да важат също и за особено отличителния случай, че техен обект е цялостта на битието наред с неговите главни форми. Тъй като най-общото мислене решава в един широк обхват върху това, което трябва да бъде и както трябва да бъде, тогава най-главните принципи и главните форми на логиката трябва да добият меродавно значение също и за всяка действителност и за нейните форми"/Курс по философия стр. 11/. Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един идеен образ. Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по отношение на която не може да бъде упражнена някаква критика. Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по отношение значението на мисленето, на органа на природата. Лудост е да се припише на природата, че тя си създава един орган, чрез който се отразява непълно или с празноти. Ето защо редът и закономерността вън в действителността трябва да отговарят на логическия ред и закономерност на човешкото мислене. "Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване". Въпреки тази обща съгласуваност между мислене и действителност, все пак за първото съществува възможността то да се издигне над последната. Мисленето продължава в идеята действията, които му са били наложени от действителността. В действителността всяко тяло е делимо, обаче само до определена граница. Мисленето не спира при тази граница, а в идеята то дели още по-нататък. Мисълта броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици. В действителност това тяло се състои само от съвсем определен брой малки, обаче безкрайно малки частици. По този начин се раждат всички надхвърлящи действителността понятия за безкрайност. Преминава се от всяко събитие по-нататък до едно друго, което е негова причина; от тази причина отново се преминава към нейната причина и т. н. Веднага щом мисленето напусне почвата на действителността, то започва да блуждае в една безкрайност. То си представя, че към всяка причина трябва отново да се търси една причина, че следователно светът е без начало във времето. По същия начин постъпва мисленето и с изпълването на пространството. Когато прекосява небесното пространство, то намира извън най-далечните звезди винаги още други; то преминава отвъд този действителен факт и си представя пространството безкрайно и изпълнено с безкраен брой небесни тела. Човек трябва да бъде наясно смята Дюринг, върху това, че всички такива представи за безкрайността нямат нищо общо с действителността. Те възникват само благодарение на това, че с методите, които сред действителността отговарят напълно на тази действителност, мисленето прехвърля нейните граници и чрез това стига до безбрежното.

Когато мисленето запази съзнание за това негово разделяне с действителността, тогава, според мнението на Дюринг, то няма нужда да се въздържа в пренасянето на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата. Изхождайки от такива гледища, Дюринг не се спира пред това, да признае и на природата в нейното творчество фантазията по същия начин, както се признава това на човека в неговото творчество.

"Фантазията се простира... надолу в самата природа, тя се корени, както въобще всяко мислене, във възбуди, които предхождат готовото съзнание и даже не образуват никакви елементи на субективно усещаното". /Курс по философия стр. 50/. Защищаваната от Конт мисъл, че всеки светоглед не би могъл да бъде нищо друго, освен едно подреждане на чисто фактическото, Дюринг я владее така съвършено, че той пренася фантазията в света на фактите, защото вярва, че трябва просто да я отхвърли, ако тя би се явила само в областта на човешкия дух. Изхождайки от тези представи, той стига още и до други пренасяния на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата. Например, той не само мисли, че при неговата дейност човекът може да направи безрезултатни опити, от които се отказва, защото те не водят до целта, но че също и в действията на природата могат да се видят опити в изграждането на формите съвсем не е чужд на действителността и аз не виждам, защо човек поради това, че му харесва една повърхностна философия, ще счита за валидна само наполовина успоредността на природата вън от човек и на природата вътре в човека. Щом субективната грешка на мисленето и въображението произхожда от относителната отделеност и самостоятелност на тази сфера, защо тогава и една практическа грешка или погрешна хватка на обективната и немислеща природа да не може да бъде последствие на едно относително отделяне и взаимно отчуждаване на нейните различни части и двигателни сили? Една истинска философия, която не се плаши пред приетите предразсъдъци, ще признае накрая пълната успоредност и общото единство на устройството в посоката на двете страни". /Курс по философия стр. 51/.

Следователно Дюринг не е нееластичен, когато се касае за това, да бъде пренесени върху действителността понятията, които мисленето създава в себе си. Обаче понеже, съобразно цялото негово предразположение, той има разбиране само за математическите представи, то и образът, който начертава за света, добива един математически-схематичен отпечатък. Той се отнася отрицателно спрямо начина на разглеждане нещата, който бе създаден чрез Дарвин и Хегел. Той няма никакво разбиране за търсене на причината, защо едно същество се развива от друго. Математикът установява също фигурите: Триъгълник, четириъгълник, кръг, елипса и ги поставя една до друга: Защо тогава да не се задоволим с едно подобно схематично стоене едно до друго на формите в природата? Дюринг се залавяне за развитието в природата, а за твърдите форми, които природата е изработила чрез комбиниране на нейните сили, както математикът разглежда определените, строго очертаните пространствени форми. И Дюринг не счита за неуместно да припише на природата една такава целенасочена работа за създаването на такива твърди форми. Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност. Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф. А. Ланге. Този последният обяснява по-висшите понятия, а именно всички, и който има дял фантазията, като оправдано съчинение, като оправдани измислици. Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност. Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр. 40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността. Той е именно напълно убеден, че това, което става в човека, става също така естествено, както неживите процеси. Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата. Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване. Ако в природата борбата на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот. Една такава представа, която отгоре на това си приписва научност, е най-противното нещо на морала, което може да се измисли. По този начин характерът на природата се схваща в антиморален смисъл. Той не важи просто като безразличен по отношение на по-добрия човешки морал на който се кланят и мошениците". /Курс по философия стр. 164/. Това, което човекът чувства като морални подбуди, то трябва, в смисъла на Дюринговия възглед за живота, да бъде заложено още в природата. В природата трябва да наблюдаваме една целенасоченост към моралното. Както природата създава други сили, които се комбинират целесъобразно в твърди форми, така също тя влага в човека симпатични инстинкти. Тези инстинкти го определят в неговия съвместен живот с неговите себеподобни. Следователно дейността на природата се продължава в човека на една по-висока степен. Дюринг приписва на неживите механически сили способността да създават от себе си машиноподобно усещането. "Механическата причинност на природните сили се субективизира така да се каже в основното усещане. Фактът на този елементарен процес за субективизиране не може да бъде явно обяснен по-нататък; защото някъде и при някакви условия несъзнателната механика на света трябва да стегне до чувствуването на самата себе си". /Курс по философия стр. 147/. Но когато стигне до това, тя не започва една нова закономерност, едно ново царство на духа, а само продължава това, което е съществувало по несъзнателен начин в механиката. Следователно тази механика е наистина безсъзнателна, обаче все пак мъдра, защото "трябва да си представим Земята с всичко, което тя произвежда, наред с намиращите се вън от нея причини за подържане на живота, в слънцето, както въобще и включително всички влияния, които произхождат от заобикалящия всеобщ свят, трябва да си представим цялото това устройство като изработено съществено за човека, т.е. в съгласие с неговото добро" /Курс по философия стр. 177/.

* * *

Дюринг приписва на природата мисли, даже цели и морални тенденции, без да допусне, че с това той я идеализира. За обяснението на природата са необходими по-висши, издигащи се над действителното идеи; обаче според Дюринг такива идеи не могат да съществуват; следователно той ги претълкува във факти. Нещо подобно се прояви и в светогледа на Й. Х. Ф. Кирхман, който се яви по същото време със своята "Философия на знанието", както Дюринг със своята "Природна диалектика" /1864 г./. Действително е само това, което възприемаме: От това изхожда Кирхман. Чрез своето възприятие човекът стои във връзка със съществуването. Всичко, което човек добива не от възприятието, той трябва да го отделя от своето познание на действителното. Това той постига, когато отхвърля всичко противоречиво. "Противоречието не съществува"; този е вторият принцип на Кирхман наред с първия "Възприятието съществува".

Кирхман счита само чувствата и желанията като такива душевни състояния на човека, което дава едно съществуване за себе си. Той поставя знанието в противоположност с тези съществуващи състояния на душата. "Знанието образува една противоположност спрямо другите две състояния, чувстването и желанието... Може би на основата на знанието стои някакъв духовен процес, даже може би един подобен процес, какъвто е налягането, напрежението; обаче така схванато, знанието не е схванато в неговата същност. Като знание, а само като такова трябва да бъде изследвано тук, то скрива своето собствено битие и прави от себе си едно огледало на едно чуждо битие. Няма по-добър символ за това, каквото е огледалото. Както огледалото е толкова по-съвършено, колкото повече то не позволява да се оглежда само, а оглежда, отразява само чуждо битие, такова е и знанието. Неговото битие е това чисто отразяване на едно чуждо битие, без примес на собственото съществуващо състояние". Не можем да си представим една по-силна противоположност спрямо Хегеловия начин на мислене, освен този възглед за знанието. Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.

Ако искаме да съдим правилно за положението на Кирхман в духовния живот, трябва да вземем под внимание големите трудности, които по времето на неговата поява изпитваше някой, който имаше в себе си стремежа да построи една самостоятелна светогледна сграда. Резултатите на естествената наука, които трябваше да имат едно дълбоко проникващо влияние върху развитието на светогледите, бяха още млади. Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука. Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни мисли, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма. В широки кръгове се изгубваше нишката, която от научното познание на фактите водеше до един задоволителен общ възглед. Мнозина бяха завладени от известна безпомощност във въпросите за светогледа. Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на мисълта, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.