3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ

Дейността на Гьоте се пада в едно време, в което стремежът към едно абсолютно, намиращо в самото себе си своето задоволяване знание изпълваше мощно всички духове. Познанието още веднъж се осмелява със свещенно усърдие да изследва всички средства на познанието, за да се приближи до решението на най-висшите въпроси. Времето на източната теософия, на Платон и Аристотел, после на Картезиус и Спиноза са представители на едно еднакво вътрешно задълбочаване в предидущите епохи на мировата история. Гьоте не е мислил без Кант, Фихте, Шелинг и Хегел. Ако на тези духове беше присъщ погледът в дълбочината, окото на най-възвишеното, неговият поглед беше насочен върху нещата на непосредствената действителност. Обаче в това съзерцание на нещата се намира нещо от гореспоменатата дълбочина Гьоте упражняваше този поглед в разглеждането на природата. Духът на онова време е разлят като един флуид над неговите разглеждания на природата. От тук иде мощното на тези разглеждания на природата, което постоянно запазва тази велика черта при съзерцаването но подробностите. Гьотевата наука се насочва винаги към централното.

Повече от където и да е другаде ние можем да констатираме това при неговото учение за цветовете. Наред с опита върху метаморфозата на растенията то единствено е стигнало до едно завършено цяло. А каква строго завършена, изискана от самата природа на нещата система представлява то!

Нека разгледаме тази сграда според нейното вътрешно устройство.

За да се прояви нещо, което е основано в същността на природата, за това е необходима предпоставката да съществува една поводна причина, един орган, в който да се изяви току-що казаното. Вечните неуловими закони на природата биха властвували наистина, даже когато те никога не биха се изявили в един човешки дух, обаче тяхното явление като такова не би било възможно. Те биха съществували само по същество, но не и като явление. Така би било също и със света на светлината и на цвета, ако срещу тях не би застанало никакво възприемащо око. Цветът не трябва да се извежда по маниера на Шопенхауер от окото, що се касае за неговата същност, но в окото трябва да бъде доказана възможността за явяването на цвета. Окото не обуславя цвета, но то е причината за неговото явление.

От тук трябва именно да започне теорията /учението/ за светлината. Тя трябва да изследва окото, да разкрие неговата природа. Ето защо Гьоте поставя физиологичната теория на цветовете в началото. Но и тук неговото схващане е съществено различно от това, което обикновено се разбира под тази част на оптиката. Той не иска да обясни от строежа на окото неговите функции, а иска да разгледа окото при различни условия, за да стигне до познанието на неговите способности и сили. Неговият подход е и тук по същество наблюдателен. Какво настъпва, когато светлина и тъмнина действат върху окото; какво настъпва, когато ограничени образи влизат в отношение с него и т.н.? Той не пита първо, какви процеси стават в окото, когато се ражда това или онова възприятие, а търси да разбере същината на това, което може да възникне чрез окото в живия акт на виждането. За неговата цел това е първо единствено важния въпрос. Другият, строго погледната, не принадлежи на областта на физиологичната теория на цветовете, а на учението за човешкия организъм, т.е. на общата физиология. Гьоте има работа само с окото, доколкото то вижда, а не с обяснението на виждането, на зрението от онези възприятия, които можем да получим при мъртвото око.

От там той преминава след това към обективните процеси, които причиняват явленията на цветовете. И тук е важно да запомним, че под тези обективни процеси Гьоте не разбира невъзприемаемите вече хипотетични материални или двигателни процеси, а се задържа напълно сред възприемаемия свят. Неговата физическа теория на цветовете, която съставлява втората част, търси условията, които са независими от окото и са свързани с възникването на цветовете. При това обаче тези условия са винаги пак възприятия. Как с помощта на призмата, на лещата и т.н. от светлината се получават цветовете, това изследва той тук. Обаче предварително той се спира при това, да проследи цвета като такъв в неговото развитие, да наблюдава, как той възниква по себе си, независимо от телата.

Едва в една отделна глава, тази за химическата теория на цветовете, той преминава към фиксираните, свързани с телата цветове. Ако във физиологичната теория на цветовете се отговаря на въпроса: Как могат въобще да се явят цветове?, във физическата се отговаря на въпроса: Как въникват цветовете при външните условия?, а тук се отговаря на проблемата: Как светът на телата се явява като цветец?

Така пристъпва Гьоте от разглеждането на цвета, като свойство на света на явленията, до самия този свят на явленията като явяващ се в това свойство. Той не спира тук, а разглежда накрая по-висшето отношение на света на цветните тела към душата в главата: сетивно-морално действие на цвета.

Този е строгия, приключен път на една наука: От субекта като условие отново обратно към субекта като същество задоволяващо се във и със света. Кой не ще познае тук отново стремежът на епохата от субекта към обекта и от нова обратно в субекта -, който беше довел Хегеля до архитектониката на цялата негова система?

В този смисъл Гьотевият "Очерк на една теория на цветовете" се явява като истинският главен негов труд по оптика. И двете части: "Приноси към оптиката" и "Елементи на теорията на цветовете" трябва да се считат като предварителни проучвания. "Разкрития на Нютоновата теория" е само един полемичен принос към неговата работа.