Същност  на  изкуствата

Берлин, 23 октомври 1909 г.

Да си представим, че пред нас е разпростряно едно покрито със сняг поле: че в това поле се намират отделни реки и езера. Да си представим също пред нас един замразен в голямата си част морски бряг с големи плуващи ледени блокове, тук и там ниски дървета и дъбрави, напълно покрити със сняг и ледени шушулки. Вечер е. Слънцето е залязло вече и оставило след себе си своя златен блясък на вечерната заря.

Сред това поле стоят две женски фигури. И от вечерната заря се ражда един пратеник, така да се каже изпратен е един пратеник на висшите светове, който застава пред двете жени и напрегнато слуша онова,  което тяхната уста изказва върху техните чувства, върху техните собствени изживявания.

Едната от жените, която стои там, притиска крайниците о тялото си; тя се свива и изказва думите: "Студено ми е!" Другата от жените насочва погледа си над покритото със сняг поле, над замръзналата вода, върху дърветата покрити с ледени шушулки, и от нейната уста се изтръгват думите, в пълна самозабрава на това, което чувства, в пълна самозабрава на това, което може да чувствува като замръзване чрез външния физически ландшафт: "колко чудно красив е ландшафтът около нас!" Ние чувствуваме, че в сърцето и се влива топлина, защото тя забравя всичко, което би могло да чувствува чрез физическия мраз и чрез физическото влияние. Тя е изцяло завладяна в нейната вътрешност от извънредно голямата красота на този замръзнал ландшафт.

И Слънцето слиза все надолу, а вечерната заря се обезцветява и двете жени заспиват в един дълбок сън. Едната потъва в един сън, който би могъл да се превърне за нея направо в смърт, а именно тази, която преди това беше почувствувала така силно студа в нейното собствено тяло; и в сън потъва другата, от който се вижда, че последствието на чувството, което беше изразено с думите:  "Ах, колко е красиво! " продължава да звучи и стопля нейните крайници, като продължава да ги подържа още свежи в съня. И тази последна женска фигура чу от младежа, който се беше родил от блясъка на вечерната заря, тя чу от него думите: "Ти си изкуството!" И тя заспа. И тази жена занесе със себе си в съня всички резултати на впечатленията, които беше имала чрез описания ландшафт.

И в съня и се примеси един вид съновидение, което отново не беше никакво съновидение, което в известно отношение беше действителност, една действителност от особен род, родствена само по форма със съновидението, а всъщност беше откровение на една действителност, която тази душа на жената не е могла лесно да предчувствува по-рано. Защото това, което тя изживява, не беше съновидение, а само изглеждаше като съновидение. Това, което тя изживя, не беше нещо, което може да се нарече една астрална имагинация. И ако искаме да изразим, какво изживя тя, не можем да го облечем в думи по друг начин, освен да го предадем в образи, в които говори имагинативното познание. Защото душата на тази жена знаеше в този момент, че върху онова, което и бе назовано от младежа като "Ти си изкуство!" може да се говори само интимно, вътрешно, когато обличаме в думи изживяванията на имагинативното познание. И така ние ще облечем в този случай в думи впечатленията на имагинативното познание, които душата на тази жена има.

Когато нейното вътрешно чувство се събуди и тя можеше първо да различи нещо, тя видя една странна фигура, един странен образ, който изглеждаше съвършено различен от това, което бихме могли да си представим като духовен образ само с помощта на физическото познание. Този образ беше беден в това, което още можеше да напомни за физическия сетивен свят само чрез това, че показваше нещо като три вплетени един друг кръгове: три кръга, които стояха перпендикулярно един към друг, като че единият кръг стоеше хоризонтално, другият отвесно и третият стоеше от дясно наляво. И това, което течеше през тези кръгове, което можеше да бъде възприето, не беше нещо, което напомняше за едно физическо-сетивно впечатление, то напомняше по-скоро за нещо чисто душевно, за нещо, което бихме могли да сравним с усещанията и чувствата на душата. Но от този образ се струеше нещо, което не бихме могли да наречем другояче освен: това, което се струеше, беше нещо като една дълбоко задържана, вътрешна тъга, тъга за нещо. И когато душата на тази жена видя това, тя реши да запита: "Коя е причината на тази тъга?"

Тогава този духовен образ отговори на жената: "О, аз имам определена причина, определено основание да покажа това настроение;  защото аз произхождам от един висок духовен род. Така както ти се явявам, аз ти се явявам също като една човешка душа. Но ти трябва да се издигнеш високо в царствата на йерархиите, ако искаш да откриеш моя произход. Аз слязох тук от по-висши йерархии на съществуването. Ето защо обаче хората, които се намират на другата страна на живота,  където ние не се намираме сега, хората на физическия свят ми отнеха последната от своите рожби; те ми отнеха последната рожба, която произхождаше от мене, и я приковаха на една скално-подобна форма, след като я смалиха колкото е възможно повече!"

Тогава тази душа на жената се осмели да попита: "Коя си ти всъщност?  Сега аз мога да назовавам нещата още само с думите, които са ми останали в паметта от живота на физическия свят. Как можеш да ме накараш да разбера твоето същество и съществото на твоята рожба, която хората са приковали във вериги?"

"Там отвъд във физическия свят хората ме наричат като едно сетивно, като едно съвсем малко сетиво. Те ме наричат чрез едно сетиво, което назовават "сетиво на равновесието", което се е смалило, като не обхваща напълно три цели кръга, които са приковани в ухото. Него са изтръгнали те отвъд в другия свят и са му отнели това, което то имаше тук, за да бъде свободно към всички страни. Тази е моята последна рожба. Те разкъсаха всеки кръг и го приковаха върху една основа. Тук, както ти ме виждаш, аз не съм прикован;  тук аз показвам към всички страни цели кръгове. Тук аз съм затворена във всички страни. Едвам тук виждаш ти моята действителна форма!"

Тогава душата на тази жена се реши да запита: "Чрез какво мога аз да ти помогна?"

Духовната фигура отговори: "Можеш да ми помогнеш само чрез това, като съединиш твоята душа с моята, като пренесеш тук в мене всичко, което хората изпитват и научават отвъд в живота чрез сетивото на равновесието. Тогава ти ще се враснеш в самата мене;  тогава ти ще станеш толкова голяма, колкото самата мене. Тогава ти ще освободиш твоето сетиво на равновесието и ще се издигнеш духовно освободена над оковите на Земята!"

И душата на жената стори това. Тя стана едно с духовната фигура в отвъдния свят. И като се съедини с нея, тя почувствува, че може да изпълни нещо, че трябва да изпълни нещо. И тя постави единия крак пред другия, превърна спокойствието в движение и превърна движението в хоро и затвори хорото във формата.

"Сега ти ме преобрази!" така каза духовната фигура. "Сега аз станах това, което мога да стана само чрез тебе, когато се държиш така, както току що се държа. Сега аз станах една част от тебе, станах така, че в този вид хората могат само да ме предчувстват. Сега аз се превърнах в танцово изкуство. Понеже ти поиска да останеш душа и не се съедини с физическата материя, ти можа да ме освободиш. И чрез поставяне стъпките отпред ти ме отнесе нагоре до духовните йерархии, към които принадлежа, до Духовете на Движението, доведе ме и при Духовете на Формата, като затвори хорото. Ти ме заведе самата мене при Духовете на Формата. Но сега ти не трябва да отиваш по-нататък;  защото ако направиш само една стъпка по-нататък, отколкото направи за мене, тогава всичко, което ти направи, ще е било напразно. Защото Духовете на Формата са тези, които имат задачата да произведат всичко в течение на земната епоха. Ако би влязла в това, което е задача на Духовете на Формата, ти би унищожила отново всичко, което току що направи, защото би изпаднала в областта, която тези, които ви разказват за духовните царства, наричат при описанието на астралния свят "огън на горещото желание". Твоят духовен танц би се превърнал в това, което извира от дивото горещо желание, когато хората изпълняват това, което те днес единствено познават от мене, когато изпълняват техния танец. Обаче така, когато останеш при това, което направи сега, ти ще създадеш в хорото и в затварянето на хорото копието на онези велики танци, които са били изпълнявани в небесното пространство от планетите и слънцата и правят първо възможен физическия сетивен свят!"

Душата на жената продължи да живее по-нататък в това състояние. И при нея дойде една друга духовна фигура, отново твърде, твърде различна от това, което хората си представят обикновено с тяхното физическо сетивно познание като форма на духовете. Пред нея застана нещо, което беше всъщност като една форма, която е затворена в плоскостта, която няма три измерения. Обаче тази фигура имаше нещо твърде особено. Въпреки че беше затворена в плоскостта, душата на жената можеше да я вижда в своето имагинативно състояние винаги от две страни. И тази фигура се показваше по два съвършено различни начина, единият път от едната страна, единият път от другата страна.

Отново душата на жената запита тази фигура: "Но коя си ти?"

И тази фигура каза: "О, аз произхождам от по-висши области. Аз слязох до областта, която при вас се нарича област на Духа, а тук е наречена област на Архангелите. Аз слязох до тази степен. И слязох до тях затова, за да дойда в допир с физическото сетивно царство на Земята. Обаче хората ми изтръгнаха тук моята последна рожба, отнеха ми я;  и там на Земята те я затвориха в тяхната собствена физическа сетивна форма, като я наричат там едно от техните сетива като "сетиво на собственото движение", като това, което живее в тях, когато движат своите собствени крайници,  частите на своя организъм".

И душата на жената попита: "Какво мога да направя аз за теб?”

Тогава тази фигура отново каза: "Съедини твоето собствено същество с моето, така че твоето същество да се врастне в моето!"

Душата на жената стори това. И тя стана едно с тази духовна фигура, влезе напълно в тази духовна фигура. Тя отново израсна, стана голяма и красива душата на тази жена. И онази духовна фигура и каза: "Ето, понеже направи това, ти доби възможността да се потопяваш в душите на хората на физическото поле, една способност, една способност, която се проявява в една част от онова, с което те назова младежът; защото благодарение на стореното от тебе ти се превърна в това, което се нарича изкуство на мимиката, изкуство на мимическия израз".

И понеже още имаше спомена за своята земна форма, душата на тази жена, понеже беше заспала именно преди малко, тя можа да влее във формата всичко, което сега беше самата тази фигура. И тя стана образецът на мимическия артист.

"Обаче ти можеш да отидеш до определена стъпка!", каза духовната фигура. "Позволено ти е именно да влееш във формата именно още това, което изпълняваш като движение. В момента, в който би вляла в тази форма твоите собствени желания, ти би окарикатурила формата в гримаса и би се свършило със съдбата на твоето изкуство. Така стана с хората там долу на Земята, че те вляха своите желания, своите похоти в техния мимически израз, че в него се показва тяхното собствено себе. Ти обаче трябва да изразиш само безкористието, тогава ще бъдеш образецът на мимическото изкуство!"

И душата на онази жена продължи да живее по-нататък в това състояние. И при нея дойде друга духовна фигура, която се проявяваше всъщност само в една линия, движеше се само в една линия. И когато душата на жената забеляза, че също и тази духовна фигура, която се движеше в една линия, е тъжна, и запита; "О, аз произхождам от по-висши области, от по-висши сфери. Но слязох през царствата на йерархиите до това царство, което при вас Духовната наука нарича област на Духовете на Личността, което хората притежават само в едно копие". Защото тази фигура също трябваше да признае, че в нейния допир с хората тя беше изгубила последната от своите рожби. И тя каза по-нататък: "Там долу на Земята хората наричат последната от моите рожби тяхно "сетиво на живота". Чрез това сетиво те чувствуват това, което ги прониква като мигновенно настроение, като мигновено удоволствие, и което те чувствуват в себе си като укрепващо и като утвърждаващо тяхната собствена форма. Но хората са оковали във вериги това сетивно в самите себе си".

"Какво мога да направя аз за тебе?", попита душата на жената. И отново духовната фигура поиска: "Ти трябва да се пренесеш в моето собствено същество! Да останеш отвън всичко, което хората имат като тяхна себичност и да се пренесеш в моята собствена форма, да станеш едно със самата мене!"

И душата на тази жена стори това. Тогава тя забеляза, че въпреки онази фигура да се простираше в една линия, тя се изпълваше със сила към всички страни, че тя самата изпълваше сега онази форма, която имаше на Земята, за която си спомняше, и която тук и се яви в нейния блясък, в нейната нова красота. И тогава духовната фигура каза: "чрез това твое дело ти постигна нещо, което отново прави от тебе нещо отделно във великата област на това, според което ти бе назована. в този момент ти се превърна в онова, за което хората имат без съмнение възможност там долу на Земята: ти стана образецът на пластичното изкуство /скулптурата/!"

Душата на тази жена стана образецът на пластичното изкуство. И образецът на пластичното изкуство можеше сега да влее в самите души на хората една способност, чрез онова, което тя беше приела. Чрез онзи Дух на Личността тя беше в състояние да влее това в душите на хората;  тя можеше да го влее като способност. И с това тя даде на хората пластическата  фантазия, скулптурната фантазия, възможността да творят в пластичната форма.

"Но ти не трябва да отидеш нито стъпка по-нататък, по-далече отколкото си отишла! Трябва да останеш напълно във формата. Защото само до духовете на формата и до техните области трябва да бъде доведено онова, което се намира в тебе. Защото ако излезеш вън от това, ако действуваш като  царството, което възбужда човешките горещи желания, ако не останеш при благородната форма, тогава в твоята област не може да се прояви нищо добро. Обаче ако останеш в онзи благороден скелет на формата, тогава ще можеш да влееш в онази форма това, което ще бъде възможно едвам в едно далечно бъдеще. И тогава, въпреки че хората не са достигнали онази форма, в която могат да преживеят в чиста форма онова, което днес е дадено в тях на съвършено други сили, тогава ти трябва да им покажеш, какво ще могат да преживеят хората в едно от най-пречистените форми върху бъдещата планета Венера, когато тяхната форма ще е станала съвършено друга. Тогава в сравнение с днешната човешка форма ти можеш да обърнеш внимание върху това, колко чиста и девствена ще бъде човешката форма в бъдеще".

И от променящото се море на формите на имагинацията се яви нещо като образецът на Венера изваяна от Фидияс, на Венера от Милос.

"Обаче при изразяването на формата ти трябва да отидеш само до определена граница. В момента, в който прекрачиш тази форма, макар и само малко, така че да унищожиш силната личност, която  трябва да държи заедно човешката форма, ти ще стоиш на границата на онова, което още е възможно като красиво, като произведение на изкуството".

И отново от променящото се вълнисто море на астралния имагинативен свят се яви една фигура. На тази фигура можеше да се види, как чрез това, което се намираше в нея, външната форма на човека беше доведе на рязко до границата, където формата би отрекла връзката подържана от личността, където личността би била изгубена, ако само малко би била премината необходимата граница. И от образите на астралния свят се яви фигурата на Леокон.

И изживяванията на душата на тази жена продължаваха по-нататък в имагинативния свят. Сега тя стигна до една фигура, за която съзнаваше: "Тази фигура не съществува долу на физическото поле;  там за това не съществува нищо подобно, нея аз се научавам да познавам едвам сега. Все пак на физическото поле съществува нещо, което напомня отдалече за тази фигура; обаче тази фигура не е никъде така завършена, както тя е тук". Това беше една чудно строга фигура, която, след като бе запитана от душата на жената, съобщи, че произхожда от далечни области, не само от по-висши области; но че първо тя трябва да действува в областта на йерархиите, която се нарича област на духовете на формата.  "Там долу на Земята"   така каза фигурата на душата на жената "Хората никога не са могли да предадат напълно едно копие на самата мене, да изобразят нещо, което да отговаря напълно на мене.  Защото моята форма, каквато тя е тук, не съществува на физическото поле. Ето защо земните хора трябваше да ме раздробят на парчета и чрез това раздробяване аз имам също единствено възможността, ако сега изпълниш това, което трябва да изпълниш, ако се съединиш с мене, ако станеш едно с мене, да ти даря такива способности, които ще ти позволят да можеш да вложиш в душите на хората една способност на фантазия.  Обаче понеже тя е разкъсана в хората, цялата може да се яви само тук или там, разкъсано в отделни форми. Нищо от мене не може да бъде наречено едно човешко сетиво;  затова обаче хората не можаха да ме прековат във вериги. Те можаха само да ме разкъсат на отделни парчета. Те също ми отнеха моята последна рожба;  но те я разкъсаха на отделни парчета".

И отново душата на жената без да се страхува, че ще бъде за момент разкъсана на парчета, без да се страхува да принесе тази жертва се съедини с това духовно същество. Тогава това духовно същество и каза:  "Сега, като стори това, ти отново стана една отделна част на това, което си била наречена като цяло. Ти стана образец на архитектурата, образец на строителното изкуство. Ти можеш да дадеш на хората образеца на архитектурната фантазия, когато влееш в човешката душа онова, което си постигнала именно сега. Обаче ти ще можеш да им дадеш само една архитектурна фантазия,  която им показва в отделни части онова, което им дава възможност да стоят сгради, които изглеждат като нещо, което се разпростира от духовния свят от горе надолу, както това е представено в пирамидата. Ти ще предадеш на хората способността да предават само един вид копие от това, което аз съм, като ги насочиш да използуват строителното изкуство само за един храм на духа, а не за нещо, което трябва да служи на някаква земна цел, и когато строителното изкуство носи този характер в самата негова външност".

И както по-рано от това вълнуващо море се яви пирамидата, сега се яви гръцкият храм.

И от това вълнуващо се астрално море се яви една друга фигура, една форма, която не се стремеше от горе надолу, за да се разшири надолу, която обаче се стремеше нагоре, стремеше се подмладяваща се нагоре: една трета форма, в която трябваше да бъде разкъсана архитектурната фантазия. Яви се готическата катедрала.

И душата на тази жена продължи да живее по-нататък в имагинативния свят. И при нея дойде една фигура, още по-странно от по-предната и още по-достойна от тази. Съвсем чужда и странна. От нея се струеше нещо като стопляща любов и отново нещо, което можеше да бъде много студено.

"Коя си ти?" запита душата на жената.

"Аз имам само едно име в неговата правилна форма там долу на Земята при онези, които съобщават на хората за духовния свят. Само те  знаят да прилагат правилно моето име. Защото аз се наричам  "интуиция"! Аз се наричам интуиция и произхождам от едно далечно царство. И когато поех моя път от едно далечно царство в света, аз слязох от царството на Серафимите!" Тази фигура на Интуицията имаше серафическа същност. И отново душата на жената каза: "Какво искаш от мене да направя?"

"Ти трябва да са съединиш с мене! Трябва да се осмелиш да се съединиш с мене! Тогава ще можеш да запалиш в душите на хората там долу на Земята една способност, която отново е една част от дейността на тяхната фантазия. Чрез това ти ще станеш една част от онова, което преди това беше наречена като едно цяло от младежа".

И душата на жената се реши да извърши това. Чрез това тя стана нещо, което е по самата външна форма беше твърде далече и съвсем чуждо на човешката външна физическа форма, за която можеше да съди само онзи, който е проникнал със своя поглед дълбоко в душата на човека. Защото само с нещо душевно можеше да бъде сравнено това, в което се беше превърнала сега душата на жената, която  преди това все още носеше на себе си нещо етерно.

"Понеже направи това" , каза духовната, серафическа фигура, която носеше името Интуиция, "Ти можеш сега да надариш хората с онази способност, която е фантазия на живописта. Чрез това ти стана образецът на живописта.  Чрез това ще бъдеш способна да запалиш в хората една способност.  Едно от техните  сетива, окото, което има в себе си нещо, което не е докоснато като мислителна дейност от собствената човешка себичност което има в себе си съединяващото външния свят мислене, него сетиво ще можеш ти да надариш, след като имаш в себе си фантазията на живописта. И това сетиво ще бъде в състояние да познае в онова, което иначе е безжизнено и бездушно, душевната същност прозираща през повърхността. И всичко, което иначе се явява на хората на повърхността на нещата като цвят, като форма, те ще могат да го одушевят чрез твоята способност; те ще третират това така, че чрез формата да говори душата и чрез цвета да говори не само външния цвят, да говори нещо, което е вътрешност на цвета, както всичко, което идва от мене, преминава от вътрешността навън. Ти ще бъдеш в състояние да дадеш на хората една способност, чрез която те ще бъдат в състояние да внесат даже в безжизнената природа, която иначе се явява само в безжизнени цветове и форми, чрез тяхната собствена душевна светлина онова, което е душевно движение. Ти ще им дадеш това, чрез което те ще могат да превърнат спокойствието в движение, чрез което ще могат да фиксират това, което е променливо при външния физически свят. Кратко пробягващият цвят, върху който пробягва лъчът на изгряващото слънце, цветовете, които се намират в нежизнената природа, ще ги научиш ти да ги задържат, да ги фиксират!"

И от вълнуващото се море на имагинативния свят изниква един образ, една картина, която представляваше живописта на ландшафта. И изниква една втора картина, която представяше нещо друго, и която духовната фигура обясни, като каза: "Това, което в човешкия живот става за по-кратко или по-дълго време, за минута или за час или за столетия и бива изживяно по този начин, и това, което се сгъстява в един кратък миг, това ще научиш ти хората да го фиксират чрез способността, която им даваш. Ти ще направиш хора способни, даже тогава, когато миналото и бъдещето се кръстосват по един мощен начин, даже когато тези две движения на миналото и бъдещето се срещат, ти ще ги научиш, как те могат да бъдат задържани, фиксирани при тяхната среща в средата като едно симетрично спокойствие".

И от вълнуващото море на имагинациите изплува картината на свещената Тайна Вечеря нарисувана от Леонардо да Винчи.

"Но ти ще имаш също трудности. И ще имаш най-големите трудности тогава, когато ще оставиш хората да прилагат твоята способност върху онова, в което вече се намира движение и душа, където те са изпратили вътре движение и душа от физическото поле. Там ти най-лесно ще можеш да се подхлъзнеш. Там ще се намира границата на това, където копията на образеца, който ти представляваш, още ще могат да се нарекат изкуство. И там ще съществува опасност".

И от вълнуващото се море на имагинативния свят изниква портретът.

И душата на тази жена продължи да живее по-нататък в имагинативния свят. И при нея дойде една друга фигура, отново странна, която не беше подобна на нищо, което може да бъде намерено там отвъд на физическия свят. Това беше отново нещо, което може да бъде наречено една небесна фигура, една небесна форма, която не може да се сравни с нищо на физическото поле. И душата на жената запита: "Коя си ти? " Тогава фигурата отговори: "О, там долу на земята аз имам само едно име, което правилно е използувано от онези, които донасят на хората съобщенията от духовните светове; хората обаче ме наричат инспирация /вдъхновение/. Аз произхождам от едно далечно царство, но трябваше първо да имам моето място в областта, която, когато на Земята се говори за духовния свят, се нарича област на Херувимите".

Една фигура от царството на Херувимите се отдели от имагинативния свят. След като душата на жената запита: "Какво мога аз да направя за тебе", тази херувимска фигура каза: "Ти трябва да се превърнеш в самата мене!"

И въпреки опасността, която беше свързана с това, душата на жената премина в съществото на херувимската фигура. И тогава тя стана още по-неприличаща на всичко физическо, което се намира долу на Земята. Ако за по-предната фигура можеше да се каже: съществува поне една аналогия на това по лицето на Земята -, тази херувимска фигура можеше да бъде назована като нещо, което носеше в себе си една същност съвършено чужда на всичко намиращо се на Земята; така че тя не можеше да бъде сравнена с нищо. И самата душа на жената стана неподобна на всичко земно, тя стана такава, че сега се виждаше: Сега самата тя е преминала в едно духовно царство, принадлежи на духовното царство, че на Земята не може да бъде намерено нещо, което да е подобно на цялото нейно същество.

"Понеже стори това, ти ще можеш да посадиш в душите на хората, тя ще живее в тези души като музикална фантазия. И хората не ще имат нищо, което биха могли да вземат от вън, за да могат да изразят онова, което самата душа чувствува под твоето вдъхновяващо влияние. Те трябва да разпалят това чрез едно ново сетиво, което иначе познават по съвършено друг начин: тогава те трябва да дадат на сетивото на звука, на тона една нова форма; те трябва да намерят музикалния тон в собствената душа. Тогава те ще трябва да творят от собствената си душа като небесни висини: и когато хората ще творят така, от тяхната собствена душа ще се разлива нещо, което ще бъде като един отблясък на всичко, което във външната природа може да тече и расте само по несъвършен начин.  Като такъв отблясък ще изтича от душите на хората това, което прави навън да блика изворът, което произвежда вятърът, което прави да трещи гръмотевицата; но едно копие на това, но нещо, което застава като една самопонятна сестра срещу всички тези величествени неща на природата, които изтичат като от непознати духовни дълбочини, това ще изтича, ще се разлива от душите  на хората. Чрез това хората ще станат способни да творят нещо, което обогатява Земята, което е нещо ново на Земята, което не би съществувало без твоята способност, което е като едно семе на бъдещето върху Земята. И ти ще им дадеш способността да изразяват онова, което живее в тяхната душа, което никога не би могло да бъде изразено, ако хората биха си служели само с това, което сега имат, мисълта, понятието. За всички чувства, които обгарят понятието, които биха замръзнали, ако биха били оставени на понятието, за всички чувства, за които понятието би било като паяков враг, ти ще им дадеш възможността да издъхват навън в околността на Земята на крилата на песента и на мелодията вътрешно същество на душата и да отпечатат в тази околност на земята нещо, което иначе не би съществувало там. Всички сложни и силни чувства, всички чувства, които живеят в човешката душа като един мощен свят, които иначе никога не могат да бъдат изживени в тази форма във външния свят, които биха могли да бъдат изживени само когато човек би пребродил мировата история и небесните пространства с душата, всички тези царства, които не могат да бъдат изживени във външния свят, защото там би трябвало да се влеят всички насрещни течения, които би трябвало да знае, какво научават хората тук и там: всичко това те ще могат да съберат заедно и да го влеят в нещо, което са си завладели, в техните симфонично-музикални творения".

И душата на жената разбра, как се снема от духовните висини това, което се нарича вдъхновение, и как то трябва да бъде изразено чрез нормалната човешка душа; тя разбра, че това може да бъде изразено само тогава, когато то бива излято в тонове. Това, което духовният изследовател може да опише това знаеше сега душата на жената -, когато той описва самия свят на вдъхновението /Инспирацията/ как то може да бъде предадено на физическото поле с физическите изразни средства, как то би трябвало да бъде не само копие, а да застане непосредствено пред хората: така можеше то само да бъде предадено в музикалното творение на изкуството. И душата на жената разбра, че в музикалното творение на изкуството би могъл да бъде предаден онзи мощен факт, как някога Уранос разпали собственото си чувство в любовния огън на Гея, че би могло да бъде изразено това, което става, когато Хронос искаше да осветли със светлината на Зевса онова, което живееше в духовното същество! Такива дълбоки изживявания имаше душата на жената чрез допира с това херувимско Същество.

И душата на жената се вживя по-нататък в това, което се нарича имагинативен свят. И при нея дойде една група фигури, отново твърде далече стояща от това, което съществува на Земята. И когато душата на жената запита: Коя си ти?" духовната фигура отговори": моето име употребяват правилно само онези, които там долу във физическия свят съобщават от Духовната наука духовните събития. Защото аз съм имагинацията и произхождам от едно далечно царство. Обаче от това далечно царство аз дойдох в областта на йерархиите, която се нарича област на Духовете на Волята".

"Какво трябва да направя аз за тебе?" запита отново душата на жената.

И тази фигура поиска душата на жената да се съедини с нейното собствено същество, с тази форма на Духовете на Волята. И отново душата на жената стана твърде неподобна на обикновената душевна форма; Тя стана една напълно душевна форма.

"Понеже направи това, ти си сега в състояние да вдъхнеш в душите на хората онази способност, която хората изживяват на Земята като поетическа способност, като поетическа фантазия. Ти стана образецът на поетическата фантазия. И чрез тебе хората ще бъдат в състояние да изразят на техния език нещо, което не могат никога да изразят, ако се придържат само към външния свят и биха искали да предадат нещата, които съществуват във външния физически свят. Ти ще дадеш на хората възможността да изразяват чрез твоята фантазия всичко, което засяга тяхната собствена воля и което не би могло да бъде изразено в друга форма, не би могло да се излее от човешката душа чрез земните изразителни средства. Ти ще дадеш на хората способността да изразяват това. На крилете на твоя ритъм, на мярката на твоя стих и чрез всичко, което ще можеш да дадеш на хората, те ще изразят нещо, за което иначе езикът би бил един твърде груб инструмент. Ти ще им дадеш възможността да могат да изразяват онова, което не би могло да бъде изразено иначе "

И в образът на лириката изниква онова, което беше станало през столетията от род в род и беше вдъхновило цели поколения.

"И ти ще можеш също да съединиш заедно онова, което никога не би могло да бъде староскандинавските поети /скалдите/, поетите на всички времена. Те ще могат да съединят в епиката това, което волята приема като форма, когато страстите бушуват едни срещу други, което хората на физическия свят никога не биха могли да извоюват, това ти ще можеш да представиш магически пред тях на сцената, където ще им покажеш, как сблъскващите се един с други страсти произвеждат смъртта на единия и победата на другия. Ти ще можеш да дадеш на хората възможността на драматическото изкуство!"

И този момент душата на онази жена забеляза в самата себе си едно изживяване, едно вътрешно изживяване, което беше нещо, което бихме могли да назовем само с един израз, който на Земята е обичаен като пробуждане.

Чрез какво се пробуди тя?  Тя се събуди чрез това, че онова, което не съществува на Земята, тя го видя като огледален образ. Тя самата беше станала едно с Имагинацията. Това, което на Земята живее като поезия, е един огледален образ, едно отражение на Имагинацията. Отражението на Имагинацията в поетическото изкуство видя душата на жената. Чрез това тя се събуди. Вярно е, че чрез това събуждане тя трябваше да напусне духовното царство на сънищата, но беше дошла поне до нещо, което е подобно, макар и само като едно мъртво отражение, на духовно-живото, което царува в духовната Имагинация. Чрез това тя се събуди.

И като се събуди, тя можа да види, как нощта беше изтекла. Отново около нея беше покритият със сняг пейзаж, отново брегът с плуващите ледени блокове, ледените шушулки върху дърветата. Но като се събуди тя забеляза, че до нея лежеше другата жена, като вцепенена от студа, който беше понесла, нестоплена вътрешно чрез това, което беше приела като впечатление от този снежен пейзаж: "Ах, колко е красиво!" Сега душата на жената, която беше изживяла през нощта всичко това, забеляза, че другата жена, която беше почти вцепенена, защото не можа да изживее нищо от духовния свят, че това е човешката наука. Тя положи грижи за нея и онази жена се стопли под впечатлението на това, което душата на другата жена беше донесла със себе си, под впечатлението на нощните изживявания.

На изток над пейзажа изгря утринната зора. Слънцето светеше. Утринната зора се оцвети все по-червено и по-червено. И сега, тъй като беше будна, душата на онази жена, която имаше нощното изживяване, можа да гледа и да слуша това, което човешките чеда говорят по лицето на Земята, когато са изживели предчувствуващо нещо от това, което може да бъде изживяно в имагинативния свят. И от хора на човешките чеда тя чу това, което най-добрите правеха да звучи като техни предчувствия върху онова, за което те не знаят нищо чрез Имагинацията, което обаче правят да се разлива от най-дълбоките основи на тяхната душа като насочваща сърцевина за цялото човечество; тя чу гласа на един поет, който някога беше предчувствувал величието на това, което човешката душа изживява от имагинативния свят. Тя разбра сега, че трябва да стане една спасителка на това, което тук е една полузамръзнала наука, разбра, че трябва да го стопли и проникне с това, което е тя самата първо с това, което тя е като изкуство, и че трябва да предаде това, което донася със себе си при нощния сън, на полузамръзналата наука. И тя забеляза, как това, което е полузамръзнало, може отново да оживее с крила на вятъра, когато предаденото може да бъде прието от науката като познание.

Тя отново насочи поглед към утринната заря. И утринната заря стана за нея символ на това, от което тя самата се събуди, и символ на нейните собствени имагинации. И тя разбра, какво беше казал постът така мъдро  от неговото предчувствие. Това, което чу от един нов дух, проникна срещу нея от земното кълбо:

                                Само чрез утринната заря на красивото

                                Ти проникваш в страната на познанието!