ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 16 март 1924 година

В разглеждането в последно време на кармическите връзки аз следвах досега правилото, да изхождам от определени личности, които можете да срещнете в по-ново време, за да се опитам след това да се върна в миналото до предишни съществувания на Земята. Днес, за да допълня конкретните примери за кармическите връзки, бих искал обратно да тръгна от определени исторически личности на миналото и от тези личности на миналото да извървя пътя нагоре в по-късно време на историята, или в живота до настоящето. Следователно бих искал да дам едно историческо описание чрез кармическото разглеждане на определени взаимовръзки.

Когато проследяваме развитието на християнството от неговото основаване на Земята до неговото разпространение в Европа, когато проследяваме различните пътища, през които християнските импулси са минали, ние се сблъскваме с едно друго религиозно духовно течение, което, макар и днес да се забелязва по-малко, е упражнило извънредно дълбоко влияние върху европейската цивилизация, бих искал да кажа, именно под повърхността на външните исторически събития. Това е духовното религиозно течение, познато под името мохамеданизъм, родената около повече от половин хилядолетие след основаването на християнството мохамеданска религия, заедно с всичко онова обаче, което е свързано с живота, придружаващ раждането на тази мохамеданска религия.

Ние виждаме първо, как Мохамед[1] основава един вид монотеизъм, един вид религия, която, както юдейството, по строг начин почита едно единно божество обгръщащо света. Тук имаме един единен Бог, за когото Мохамед иска да възвести. Това е нещо, което като мощен импулс изхожда от Арабия и се разпространява надалече в Азия, после преминава през Африка и стига до Европа през Испания.

Който днес разглежда съвременната цивилизация, той и днес ще съди погрешно за много неща в тази цивилизация, ако не вземе предвид, как - именно по околния път чрез походите на арабите, - всичко това, което в крайна сметка е получило своята ударна сила чрез делото на Мохамед, е действало в европейската цивилизация, без формата на религиозното чувство, с което то беше свързано, да проникне в Европа.

Когато хвърлим поглед върху религиозната форма, в която мохамеданизмът се е появил в неговия арабски вид, ние първо имаме скования монотеизъм, всемогъщото единно Божество, което за религиозния живот включва в себе си нещо фатално, един фаталистичен елемент. Съдбата на хората е предварително определена. Човек трябва да се подчини на тази съдба, или най-малкото да се чувства подчинен на нея. Тази е религиозната форма. Обаче този арабизъм - така искаме да го наречем, - е произвел още съвършено друго нещо. Забележителното е, че от една страна този арабизъм се разпространява по съвършено войнствен начин, по пътя на войните, че народите са обезпокоени от онова, което изхожда като войни от арабите. Обаче от друга страна също така до най-висока степен е забележително, че почти цялото хилядолетие, цялото първо хилядолетие от основаването на мохамеданизма арабизмът е бил носител на цивилизацията. Да разгледаме например времето, когато в Европа Карл Велики[2], да речем, е имал най-голямото си влияние. В същото време отвъд в Азия в столицата Багдат ние намираме една чудесна цивилизация, всъщност един величествен духовен живот. Бихме искали да кажем, че докато Карл Велики, изхождайки от първобитни основи - той едва тогава се научава да пише, - се опитва да разпространи едно начално образование, ние виждаме една висока духовна култура отвъд в Азия, в Багдат.

Ние виждаме даже, как в средите на Карл Велики съществува извънредно голямо уважение пред тази духовна култура. В онова време - това е времето, когато царуваше, както казах, Карл Велики,

 времето на царуването на Карл Велики се смята 766-814 година - времето от 786 до 809 година ние виждаме отвъд в Багдат начало на величествената цивилизация при халифа Харун Ал Рашид[3]. Ние виждаме Харун Ал Рашид, силно възвеличаван от поетите човек, който е бил в центъра на широк кръг от науки и изкуства, който сам е бил един високо образован човек, който в своята свита е имал не само първобитни хора, какъвто е бил например Айнхард[4] при Карл Велики, а е събрал около себе си блестящи величия на науките и изкуствата. Ние виждаме, как отвъд в Азия Харун Ал Рашид импулсира, да не кажем сега владее, една велика цивилизация.

И ние виждаме, как в тази духовна култура, чиято душа е Харун Ал Рашид, възниква онова, което от аристотелизма насам се разпространява в един непрекъснат поток оттатък в Азия. Аристотелска философия, аристотелска естествена наука е намерила разпространение и отвъд в Азия. Тя бе разработена с ориенталско разбиране, с ориеталско въображение, с ориенталски възглед. Ние я намираме в цяла Предна Азия, намираме я да действа чак през границите на Индия, намираме я така разработена, че например в двореца на Харун Ал Рашид се развива една обширна и много разпространена медицинска система.

Ние виждаме онова, което е било основано от Мохамед с един вид религиозен фурор, как по един дълбоко философски начин, по един силно интензивен проникващ начин се налага между учените, поетите, естествоизпитателите и лекарите в двора на Харун Ал Рашид.

Там се развива математиката, географията. За съжаление това се подчертава твърде малко сред европейската история и обикновено като се има предвид примитивността, царуваща да речем, при франкския двор на Карл Велики, се забравя това, което е било отвъд в Азия.

И когато вземем под внимание това, което се беше развило там по права линия от мохамеданизма, ние имаме пред нас една чудна картина. Мохамеданизмът бе основан в Мека, след това продължен в Медина. Той се разпространява нагоре в областите на Дамаск, Багдат и т. н. в цяла предна Азия. Ние го виждаме да царува по такъв начин, какъвто аз току-що описах. С това ние имаме едната линия, в която мохамеданизмът се разпространява от Арабия на север през цяла Предна Азия. Арабите постоянно обсаждат Константинопол. Те хлопат на вратите на Европа. Те искат, така да се каже, да прокарат това, което имат като ударна сила, през европейския Изток към Средна Европа.

От друга страна ние имаме арабизма, който се разпространява през Северна Африка до Испания. През Испания той обхваща Европа от другата страна. Фактически ние имаме странното положение, че Европа е обхваната от арабизма като в една културна вила.

От друга страна имаме разпространяващото се от Рим, от Юг християнството в римска форма и изхождащо от Гърция онова, което тогава се проявява в превода на Библията от Вулфила[5], и т. н., това го имаме в средата. И имаме мохамеданизма, който от две страни обхваща европейската християнска цивилизация. И всичко онова, което се разказва в историята на Европа за делата на Карл Велики за поощрение и подпомагане на християнството, то трябва да бъде разглеждано само така, че докато Карл Велики прави много за разпространение на християнството, за подпомагане на това християнство в Средна Европа, едновременно с него отвъд в Азия се намира онзи мощен културен център, за който говорих - културният център на Харун Ал Рашид.

Когато разгледаме тези неща чисто външно-исторически, какво се изправя тогава пред нас? Тогава ние виждаме, че се водят войни по продължение на линията, която през Северна Африка преминава към Иберийския полуостров /Испания/, че през Испания идват последователите на арабизма, че те са отблъснати от представителите на европейското християнство, от Карл Мартел[6], от Карл Велики. По-късно виждаме, че над величието на мохамеданизма така да се каже, угасяващо го се разлива, турцизмът, който приема религиозната форма, обаче угасява именно всичко това, което съществува като такава висока култура, импулсирана от Харун Ал Рашид.

 Така всъщност ние виждаме, как чрез съпротивата на европейските християнски воюващи народи постепенно угасват онези течения, за които току-що говорихме. И когато стигаме така към края на първото хилядолетие, за Европа остават опасностите идващи от страна на турците, но те нямат вече нищо общо с това, което имаме предвид тук. Защото оттогава не се говори вече за разпространението на арабизма.

Когато разглеждаме чисто външната история, бихме могли да стигнем до заключението: - Ето, европейците именно са отблъснали арабизма. Станали са такива битки, такива сражения, като сражението при Тур, Полтир и Нарбон. Арабите са били отблъснати и отхвърлени от другата страна на Константинопол и бихме могли да повярваме, че с това всъщност арабизмът е изчезнал от световната история.

Но от друга страна, когато се задълбочим в това, което царува именно в европейската научна, а в много отношения също в европейската художествена култура, ние все пак срещаме арабизма, но като затрупан, като тайнствено разлят в християнството.

От къде идва това? Виждате ли, мои мили приятели, в духовния живот нещата са различни от това, както те са проявяват в обикновените исторически събития. Под повърхността на обикновения исторически живот текат истинските велики течения, в които са действали човешките индивидуалности, които са били в дадена епоха, действали са в нея и след това отново и отново се явяват, като се раждат в съвършено други езикови общности, раждат се в съвършено други направления на мислите, обаче със същите основни типове на тяхната дейност. Това, което са разгърнали по величествен начин в една епоха по-рано, понеже е съществувала възможността на движението, те трябва да го вложат в света в по-късни епохи при големи трудности и пречки. Те трябва да се задоволят с някои неща, които изглеждат дребни в сравнение с това, което са създали като велико в минали епохи, но по основната душевна нагласа, по основното настроение на душите то е същото, което човешките индивидуалности пренасят от една епоха в друга. Само че не винаги хората познават това, което се пренася, защото те лесно си представят, че един следващ живот трябва да изглежда твърде подобен на един минал живот. Има даже хора, които вярват, че един музикант трябва да се прероди отново като музикант, един философ като философ, един градинар като градинар и т. н.. Но това не е така. Силите, които биват пренесени от един земен живот в следващия земен живот, почиват в по-дълбоки пластове на човешкия душевен живот.

И когато разглеждаме това, тогава стигаме до констатацията, че арабизмът всъщност не е умрял. Преди известно време с примера за Фридрих Теодор Фишер и Франц Шуберт аз можах да ви покажа, как чрез преминаването на индивидуалностите от едно въплъщение в друго под една напълно различна форма се продължава в по-късно време онова, което е било изработено, постигнато в една минала епоха.

Арабизмът съвсем не е умрял в действителност, а сред европейската цивилизация живеят много повече индивидуалности, които са били здраво вкоренени в арабизма, защото просто са се родили сред европейската цивилизация, родили са се между европейците като даващи тон личности, както това е било възможно в по-късно време в Европа.

По-лесно е да се тръгне от една историческа личност, като тя се потърси в по-късно превъплъщение, отколкото да се върви по обратния път, който аз ви охарактеризирах в последните лекции, където от по-късни въплъщения търсим предишни въплъщения. Когато обгърнем с поглед индивидуалността на Харун ал Рашид, когато се запознаем с нея вътрешно, когато се запознаем с нея, както се казва, в астралната светлина, как тя е съществувала като духовна индивидуалност през 9-и век, когато обгърнем с поглед това, което тя е била зад кулисите на световната история, което, както описах, се разви точно с онзи описан от мене блясък на повърхността на историята, тогава ние проследяваме времената, течението на времето - и намираме една такава индивидуалност, каквато е била Харун ал Рашид, преминал през смъртта, съизживяващ, гледащ, така да се каже, от духовния свят надолу това, което става на Земята: външното изкореняване на арабизма, съдбовно съизживяващ от другата страна това изкореняване. Ние намираме как една такава индивидуалност минава през духовния свят и отново се явява на Земята, може би не в такъв блясък, но с едно душевно устройство, което има типична прилика с онова, което е било по-рано.

И така ние виждаме Харун ал Рашид фактически да възкръсва отново в историята на европейския духовен живот. И той се явява като една личност, която отново е широко позната, явява се като лорд Бейкън от Верулам[7]. Аз разгледах този лорд Бейкън в много от лекциите. Всичко онова, което в известно отношение беше практическа импулсивност у Харун ал Рашид, която той пренесе върху заобикалящите го лица, това лорд Бейкън пренася в повече абстрактна форма върху отделните науки, понеже той живее в абстрактната епоха. Както Харун ал Рашид е универсален дух чрез това, че обединява около себе си отделните специализирани духове, така и лорд Бейкън - разбира се, имайки зад себе си своя вдъхновител, но той е именно подходящ да бъде инспириран по този начин, - е една личност, която може да действа универсално.

И когато въоръжени с това знание за историческите кармически взаимовръзки хвърлим поглед върху лорд Бейкън и неговите съчинения, ние откриваме причината, поради която тези съчинения звучат всъщност толкова малко християнски и толкова много арабски. Да, тогава ние откриваме истинската арабска отсенка в тези съчинения на лорд Бейкън. И ние ще си обясним също така някои неща относно характера на лорд Бейкън, който е изпитал толкова много нападки, когато виждаме именно в лицето на лорд Бейкън едно превъплъщение на Харун ал Рашид. От живота, от практическия културен живот, който царуваше в двореца на Харун ал Рашид в Багдат, пред който с право се прекланя самият Карл Велики, се е получило това, което по-късно се прояви по един абстрактен начин в абстрактния учен лорд Бейкън. Но от своя страна човек се прекланя пред лорд Бейкън. И бихме искали да кажем, че който изучава начина, по който европейската цивилизация се е отнасяла спрямо Харун ал Рашид в 8-то, 9-то столетие, и който след това изучава как европейските научни кръгове са се отнасяли към лорд Бейкън, той има впечатлението, че хората просто са се обърнали. През време на Харун ал Рашид те са гледали към Изток, след това в Средна Европа те са се обърнали и гледат на Запад към лорд Бейкън.

И така чрез самите човешки индивидуалности от една епоха в друга се пренася това, което както арабизма привидно външно е изчезнало в историческия живот. Но той продължава да живее по-нататък с неговото основно настроение. И колкото е различен по отношение на своя външен облик един следващ човешки живот в сравнение с миналия земен живот на същата индивидуалност, толкова различно е също и това, което исторически се проявява чрез една такава личност.

Отворете книгите по история и ще намерите, че в 711 година е станало особено важно събитие в конфликта между Европа и нахлуващия през Испания арабизъм. Тарик[8], пълководец на арабите, преминава от Африка в Испания. Той стига на онова място, което е получило своето име от самия него: Гебел Ал Тарик, нареченото по-късно Гибралтар. Става битката при Ксерес де ла Фронтера в 711 година; една важна атака на арабизма срещу Испания през 711 година, значи в началото на 8-то столетие. Тогава действително стават битки, в които военното щастие се колебае насам, натам между народите, които по-късно бяха дошли в Испания при местните жители, намиращи се там от по-рано и нахлуващите араби. И още тогава в Испания живееше нещо от едно извънредно силно уважение пред образоваността на нахлуващите араби. Естествено в Европа не искаха да им се подчинят; но това, което те донесоха със себе си като култура, в известно отношение беше едно отражение на онова, което живееше по-късно с такъв образцов блясък при царуването на Харун Ал Рашид. В един човек като Тарик ние още имаме онова душевно устройство, което във военния щурм искаше да прояви онова, което беше заложено в арабизма. Външно ние виждаме урагана на войната. Обаче по този път на войната вървят висши културни направления. Върви едно висше културно съдържание.

 Тези араби също и външно основаха в Испания извънредно много художествено-научна култура. Много остатъци от този арабизъм продължиха да живеят по-нататък в европейския духовен живот; испанската история скоро престана да играе своята роля в Западна Европа.

Ние обаче виждаме на Запад в Европа, първо в самата Испания, как военното щастие се колебае насам, натам, как от Испания борбата се води по-нататък, виждаме още и при хора като Спиноза, колко дълбоко е влиянието на арабската култура. Ние не можем да разберем Спиноза, ако не виждаме неговия произход именно в арабизма. Ние виждаме как това преминава в Англия. Но там то пресъхва, там то престава да съществува. Ние разлистваме описанията, които ни се дават за военните сблъсъци между Европа и арабите, прелистваме по-нататък в историята и виждаме, че те пресъхват. Обаче под повърхността на историята то не пресъхва, а се разпространява в духовния живот. И отново този Тарик внася в историческото развитие това, което, бихме искали да кажем, първоначално е пренесъл в Испания на бурните криле на войната. Несъмнено по своите военни пътища арабите не искаха само да убиват хора, а искаха да разпространят арабизма. Те имаха културни задачи. Онова, което Тарик е принесъл в Испания през 8-то столетие, той отнася със себе си, когато минава през вратата на смъртта. Този арабски импулс външно исторически пресъхва, но чрез Чарлз Дарвин[9], - следващото превъплъщение на Тарик - се появява отново през 19-то столетие в модерната форма на арабизма в Западните европейски области.

Когато по този начин проследим пренасянето от една минала епоха в една по-късна епоха съществуваща в една съвършено друга форма история, веднага ще се разпръсне светлина върху това, което иначе, бих искал да кажа, исторически е изстреляно като от пистолет.

Отначало на някого може да му се струва парадоксално, обаче парадоксалното ще изчезне толкова бързо, колкото повече се изучават конкретните научни факти. Опитайте се, с изострен от тези разсъждения поглед, да четете Дарвиновите съчинения и веднага ще забележете, че Дарвин пише именно неща, които Тарик би могъл да види по своя път към Европа. Именно в тези дребни неща вие ще доловите, как един земен живот преминава в следващия земен живот.

И виждате ли, онова, което от най-древни времена въобще извънредно силно се е развивало, това е астрономическата наука под формата на астрология, - обаче астрологията от тогавашното време не трябва да се отъждествява с дилетантските неща, които по-късно даже и до днес се култивират като астрология. Човек трябва да може да си състави понятия за дълбоките разбирания, които съществуваха в това време за духовното устройство на Вселената и които са били изразени по един много особен начин при арабите, когато те са били именно мохамедани, когато те продължаваха по най-различен начин династията, основана от Мохамед. Точно астрономията и астрологията бяха изучавани там в техните стари форми.

И когато столицата на арабите бе преместена от Дамаск в Багдат, ние виждаме през 9-то столетие да царува Мамун[10]. През време на царуването на Мамун - всичките са приемници на пророка, - ние виждаме как през царуването на Мамун се изучава особено много астрологията, която след това е преминала във всякакви трактати в Европа по напълно дилетантски начин. Нещата са били намерени по-късно. Те са били пренесени в Европа чрез кръстоносците, но са били ужасно изопачавани при опит да бъдат коригирани. Но всъщност това са били величествени неща. И когато направим нашите изследвания, между онези личности, които не са назовавани с имена в историята, които обаче са живели в Багдат около Мамун от 813 до 833 година, изучавайки там именно астрологията, астрономията, ние намираме една блестяща личност, която е била дълбоко доверена на Мамун. Името не е назовано исторически, но това е безразлично - една личност, която е била много високо ценена, която винаги е била запитвана, когато е ставало въпрос да се прочете нещо от звездите. И там са били взимани много мерки във външния социален живот според това, което четейки от звездите са знаели да кажат такива знаменитости, като този учен при двора на Мамун.

 И отново, когато проследим насоката, в която този учен от двора на Мамун се развива по-нататък, когато проследим този път, ние стигаме до модерния астроном Лаплас[11]. И тук в лицето на Лаплас отново се явява една от личностите, които са живели в двора на халифа Мамун.

Бихме искали да кажем, че това, което се беше вляло в Европа като големи, а също така и като малки импулси - не е нужно да изброявам всичките малки импулси, - което се беше вляло като големи и като малки импулси в Европа, от това нейно обхващане от две страни от арабския свят, след като външното историческо развитие пресъхна, ни показва, как арабизмът по духовен начин продължава да живее по-нататък, как това обхващане продължава да съществува.

Вие знаете мои мили приятели, че самият Мохамед е основал главната столица на мохамеданизма Медина там, където след това беше и столицата на неговите приемници. По-късно тази столица бе преместена в Дамаск. И ние виждаме след това, как от Медина тази столица е преместена в Дамаск, виждаме, как от Дамаск пълководците на приемниците на Мохамед щурмуват към Мала Азия до вратите на Европа, до Константинопол и именно на крилете на тези военни щурмове носят онова, което беше значителна култура и което те оплодиха с религиозния живот на Мохамед, но което е проникнато вече от това, което по пътищата на Александър Велики[12] като аристотелизъм беше донесено в Азия от Гърция, от Македония, от всички възможни културни центрове.

И тук става нещо забележително. Тук чрез нахлуването на турците напълно бе угасено онова, което беше достигнало дотук от арабите. Кръстоносците намират само остатъци, а не властващи културни течения; турците ги угасяват. Това, което се разпространява през Африка, Испания на Запад, се разпространява по-нататък спокойно в културата на тогавашната цивилизация - винаги се намират подходящи възможности. Ученият на Мамун, самият Харун ал Рашид, Тарик, те като души в духовния свят намират възможност да свържат това, което носеха в себе си с това, което съществуваше там, защото когато душата премине през вратата на смъртта, в нея винаги остава известно влечение към областите, в които е действала. Макар и това да може да бъде изменено чрез други импулси на съдбата, то въпреки това продължава да действа. Ако бива изменено, то продължава да действа като копнежи и др. п.. Обаче именно защото арабският свят вярваше в един строг детерминизъм, това, което първо трябваше да бъде импулсирано по военен път, продължи да действа по духовен път, когато се предложи възможностт за това. Появи се също и възможността тези духовни течения да бъдат пренесени особено във Франция и в Англия. Лаплас, Дарвин, Бейкън, както и други подобни духове можаха да действат в това направление.

Обаче тук на Изток всичко бе заглъхнало, бих искал да кажа; на Изток арабизмът можа да хлопа само слабо на вратите на Европа, той не можа да проникне по-нататък. Тогава онези личности, които бяха преминали през вратата на смъртта, след като бяха действали в тази област, изживяха нещо като едно отблъскване, като една невъзможност да проникнат по-нататък. Тяхното земно дело бе разбито. Това произведе даже определено парализиране на душевния живот между смъртта и едно ново раждане. И тук пред нас се представя нещо твърде интересно.

Ние виждаме, как скоро след смъртта на пророка столицата е преместена от Медина в Дамаск, как пълководците на приемниците на Мохамед се насочват натам, как обаче те винаги са отблъснати, как тук не успява да се осъществи нещо по същия начин, както оттатък на Запад. И така ние много скоро виждаме, как в Дамаск царува един от приемниците на пророка, Муавия[13] 611 г. и живее напълно с онази душевна нагласа, която от една страна израства от монотеизма на арабите, но също и от детерминизма, който все повече и повече се превръща във фатализъм. Но още тогава царуваше пренесеният в Азия гърцизъм - аристотелизмът, макар и, бих искал да кажа, в една повече мистична форма, в една повече вътрешна форма. И Муавия, който от една страна изпрати своите пълководци чак до Константинопол, но от друга страна също и в Африка направи някои опити - обаче не успя да осъществи нещо особено, - Муавия беше същевременно един разсъдлив човек, който външно не успя да постигне всъщност много нещо, не успя също и в духовните области.

Вие виждате, че той царува не особено дълго след Мохамед. Той стои следователно още напълно в мохамеданизма който е същинския религиозен елемент на арабизма. Той е един от представителите на мохамеданизма от онова време, обаче един такъв, който именно израства от скованата религиозна форма на мохамеданизма и се враства в онзи начин на мислене, който после, надмогващ религиозната форма, се проявява в научната област, в областта на изящните изкуства на Запад.

Този Муавия наистина е един представителен дух в първото столетие след Мохамед, един дух, който не мисли вече както Мохамед, но който още носи в себе си импулсите на Мохамед, който още не е надрасъл религиозната същност на мохамеданизма, но е пренесъл тази същност вече във формата на мисленето, в логическата форма. И той преди всичко принадлежи към онези, които с цялото си усърдие искат да преминат в Европа, искат на всяка цена да проникнат на Запад. Който проследява военните походи, употребените сили, които са действали именно при царуването на Муавия, ще види, че това силно желание за проникване на Запад е било свързано тогава с извънредно голяма ударна сила, която обаче е била само притъпена.

Когато след това един такъв дух премине през вратата на смъртта и живее по-нататък в духовния свят, естествено тогава живее по-нататък и една такава ударна сила и когато проследим по-нататък нещата, ние имаме впечатлението: Това преминава през живота между смъртта и едно ново раждане, като много от останалото като копнеж, се развива като план обхващащ света за през един по-късен живот на Земята, - обаче като всеобхващащ света план, който няма особено конкретна форма. Понеже всичко вече е притъпено, той не приема конкретна форма.

Аз признавам, че сега непрекъснато трябва да си задавам въпроса: - Трябва ли или не трябва да кажа това? Но считам, че нищо не помага, ако за тези неща говорим само абстрактно. И така всички предпазливи съображения трябва да бъдат оставени настрана, за да говорим конкретно за нещата, които са налице. Нека светът приеме нещата така, именно както той може да ги приеме. За разпространението на духовното човекознание съществуват вътрешни духовни необходимости. Човек се подчинява на това, което се ражда в него от духовната необходимост и не проявява външна «съпротива». Опортюнизмът е нанесъл достатъчно вреда на Антропософското общество; в бъдеще той не трябва вече да се практикува. И даже когато нещата би трябвало да действат парадоксално, те в бъдеще просто трябва направо да бъдат казвани.

Ако в течение на историята проследим този Муавия, който е бил един от най-близките приемници на Мохамед, как той действа по-нататък в невидимото течение и как отново изплува на повърхността, ние намираме Уудроу Уилсън[14].

По един потресаващ за нас начин настоящето се свързва с миналото. Внезапно тук се появява една връзка между настоящето и миналото. И тогава можем да видим, - когато гледаме, как, бих искал да кажа, по морето на събитията, на историческите събития изплува вълната Муавия, изплува вълната Уудроу Уилсън, - как невидимото течение се разпространява по-нататък през морето и как същото това течение отново се появява на повърхността.

И аз мисля, че историята става разбираема, само когато виждаме, как от една епоха в друга се пренася онова, което всъщност действително се случва. И вижте цялата тази, бих искал да кажа, абстрактно упорита форма на 14-те точки, /изработени от Уилсън след Първата световна война/, - естествено моето разглеждане не изхожда от тези 14 точки, но вижте сега, когато фактът вече е налице, тази упорита форма на подържането на 14-те точки - проследете ги в душевната конфигурация и след това се запитайте, дали една такава душевна конфигурация можеше да бъде заложена с такава сила някъде другаде, освен в един приемник на Мохамед! И вземете образувания вече у Муавия фатализъм, пренесете го във времето на модерната абстрактност и почувствайте приликата с мохамеданското: Аллах разкри това, Аллах ще донесе единственото спасение - и опитайте се да разберете правилно някои думи, които е произнесъл създателят на 14-те точки, разбирайки го правилно: Вие ще откриете едно почти буквално, дословно съвпадение.

И когато разглеждаме хората, ние можем да говорим за едно превъплъщаване и на идеите. Чак тогава ще може да се разбере протичането на историята.

[1] Мохамед, около 570-632.

[2] Карл Велики, 742-814.

[3] Харун ал Рашид, 766-809, халиф на Багдад.

[4] Ейнхард, около 770-840. Историк, строител и биограф на Карл Велики; “Vita Caroli Magni”.

[5] Вулфила, 311-382, готски кардинал. Превежда библията на готски; откъси са запазени в известния “Codex argenteus” в Упсала и в Милано, Рим, Торино и Волфенбютел.

[6]  Карл Мартел, около 688-741. Спира окончателно нашествието на арабите в битката при Тур и Полтир, 732 и при Нарбон, 737.

[7]  1561-1616, английски държавник и философ.

[8]  Тарик, в 711 в седемдневна битка при Йерец де ла Фронтера побеждава вестготите под предводителството на Родерих.

[9] Чарлз Дарвин, 1809-1882.

[10] Мамун, син на Харун ал Рашид, халиф от 813-833.

[11] Пиер Симон Лаплас, 1749-1827, френски математик и астроном.

[12] Александър Велики, 356-323 пр. Хр.

[13] Муавия, халиф от 661-680. Премества резиденцията от Медина в Дамаск

[14] Удроу Уилсън, 1856-1924. От 1913-1921 президент на САЩ.